Търсене в този блог

29.06.2013 г.

Нестабилността на неравенството - Нуриел Рубини

През 2011 г. станахме свидетели на вълна от политическа и социална нестабилност. Маси от хора заляха реалните и виртуални улици: Арабската пролет; бунтовете в Лондон; протестите на средната класа в Израел срещу високите цени на жилищата и инфлационния натиск върху стандарта на живот; протестите на чилийските студенти; палежите на скъпи коли на заможни банкери в Германия; индийското движение срещу корупцията; растящото недоволство срещу корупцията и неравенството в Китай; движението “Окупирай Уолстрийт” в Ню Йорк и на много други места в САЩ.

Въпреки че тези протести нямат обща тема, те изразяват по различни начини

сериозните притеснения на средната и работническата класа

по света за перспективи им пред лицето на все по-концентриращата се мощ в ръцете на икономическия, финансов и политически елит. Причините за техните опасения са пределно ясни: високото равнище на безработица в развитите и развиващите се икономики; неадекватните умения и образование на младите хора и работниците, които не им позволяват да се конкурират в глобализирания свят; недоволството срещу корупцията, в това число и в легалните й форми като лобирането; рязкото задълбочаване на неравновесието в заплащането и в богатството в развитите и бързо развиващите се държави.

Естествено, притесненията на толкова много хора не могат да бъдат изчерпани с един-единствен фактор. Задълбочаването на неравновесието например се дължи на много причини: наличието на 2.3 млрд. индийски и китайски работници на глобалните трудови пазари води до спад в работните позиции и заплатите както на ниско, така и на висококвалифицираните работници в развитите икономики; технологичните промени, които премахват нуждата от определени умения; ефектът “победителят получава всичко”; появата на неравновесия в бързо растящите икономики, които доскоро са били с слабо развити; все по-ограниченото използване на прогресивно данъчно облагане.

Увеличаващата се задлъжнялост на частния и публичния сектор и свързаните с нея балони до известна степен са следствие от неравновесието. Минималният ръст на доходите за всички с изключение на богатите през последното десетилетие създаде несъответствие между това колко хората получават и желаят да похарчат.

В англосаксонските държави решението беше да се демократизират кредитите посредством финансова либерализация. Това повиши задлъжнялостта на домакинствата, които заемаха, за да компенсират разликата. В Европа тази празнина беше запълнена чрез обществени услуги – безплатно образование, здравеопазване и т.н. – които не бяха финансирани изцяло чрез данъци. По този начин се

натрупаха високи равнища на дефицити и дългове

И в двата случая нивата на дълга постепенно станаха неустойчиви.

Фирмите в развитите държави в момента съкращават служители, което се дължи на неадекватното потребителско търсене, довело до излишен капацитет и несигурност за търсенето в бъдеще. Съкращенията обаче водят до допълнителен спад на потреблението, тъй като по този начин се намаляват доходите на хората и се увеличава неравновесието. Разходите за труд на фирмата са трудови доходи и търсене за други. Така разумното за отделната компания се оказва разрушително за цялото.

Резултатът е, че свободният пазар не генерира достатъчно крайно търсене. В САЩ например орязването на разходите за труд понижи рязко приходите в бюджета от това перо. С изчерпване на кредитите ефектите върху съвкупното търсене от десетилетия на преразпределение на доходите и богатството – от труд към капитал, от заплати към печалби, от бедни към богати и от домакинствата към корпорациите – станаха огромни. Това намали склонността на фирмите/собствениците на капитал/богатите домакинства да харчат.

Проблемът не е нов. Карл Маркс превъзнесе социализма прекалено много, но беше прав в твърдението си, че глобализацията, неограниченият финансов капитализъм и преразпределението на приходите и богатството от труда към капитала може да предизвика разпадане на капитализма. Както смяташе той, нерегулираният капитализъм може да доведе до редовни пристъпи на свръхкапацитет, недостатъчно потребление и опустошителни финансови кризи, подхранвани от кредитни балони и скокове и спадове в цените на активите.

Дори преди Голямата депресия европейската “буржоазия” осъзнава, че за да се избегнат революции, правата на работниците трябва да бъдат защитени, а заплатите и условията на труд – подобрени. Работеше се за създаване на социална държава, в която се споделят финансовите и публични облаги – образование, здравеопазване и социално осигуряване. Стремежът към модерна социална държава се ускори след края на депресията, когато правителствата поеха отговорността за макроикономическата стабилност. Тази роля

изисква поддържане на голяма средна класа

чрез увеличаване на обществените услуги, което се постига с прогресивно данъчно облагане на доходите и богатството и насърчаване на икономическите възможности за всички.

Оттук следва, че социалната държава е била отговор (често в пазарно ориентираните либерални демокрации) на заплахата от революции, социализъм и комунизъм в периода на нараснала честота на тежки финансови и икономически кризи. Следват три сравнително спокойни социално и икономически десетилетия. Периодът от края на 40-те до средата на 70-те години на миналия век се характеризира с рязък спад на неравновесието и ръст на доходите.

Някои от уроците, свързани с нуждата от задълбочена регулация на банките, се губят по време на ерата Рейгън – Тачър, когато расте апетитът за масова дерегулация, породен отчасти от недостатъците на европейския социален модел. Те се изразяват в големите фискални дефицити, неадекватните регулации и липсата на икономическа динамика, довели до ограничен икономически растеж тогава и дълговата криза днес.

Англосаксонският модел за ненамеса в частната инициатива обаче също се провали с гръм и трясък. За да се стабилизират пазарно ориентираните икономики, трябва да се намери точният

баланс между пазарите и осигуряването на обществени блага

Това означава отдалечаване от нерегулираните пазари на англосаксонския модел и движената от дефицит социална държава на Западна Европа. Дори алтернативният “азиатски” модел на растеж – ако въобще съществува такъв – не успя да предотврати налагането на неравновесие в Китай, Индия и на други места.

Всеки икономически модел, който не обръща внимание на неравновесието, в крайна сметка ще бъде изправен пред криза на легитимността. И ако икономическите роли на пазара и държавата не се ребалансират, протестите от 2011 г. ще стават по-ожесточени. А политическата и социална нестабилност постепенно ще започне да засяга дългосрочния икономическият растеж и благосъстояние.

 

*Авторът е преподавател в бизнес училището “Стърн” към Нюйоркския университет, президент на консултантската компания Roubini Global Economics и икономически съветник на американския президент Барак Обама. Мрачните му предсказания и прогнози му донесоха   прякорите "Пророк" или "Касандра".        

Текстът е предоставен от Project Syndicate.

Източник: dnevnik.bg,  октомври 2011 г.


 

 

 

Класацията на в-к "Файненшъл таймс" за най-добрите икономически книги за 2012 г. - Валери Найденов

Мога да се похваля, че от шестте най-добри икономически книги за 2012-а, четири са вече в библиотеката ми и съм ги използвал многократно в скромните си статии. Виновен ли съм, че родните авторитети смятат статиите ми за ретроградна, лява, комунистическа пропаганда? Да се сърдят на "Файненшъл таймс", този развъдник на комунизъм.
Но да представя книгите една по една.

На първо място "Файненшъл таймс" класира "Защо нациите се провалят" (Why Nations Fail) от Дарън Ачемоглу и Джеймс Робинсън. Основната идея на тази книга е, че народът трябва да си извоюва правата и институциите. Даром нищо не се дава. Че ако не се пребори за интересите си, елитът ще го ограби до шушка.

Авторите дават широк кръг от поучителни примери от целия свят, като се започне от Англия и САЩ и се мине през СССР, Китай, Аржентина, Мексико, Боливия, Зимбабве, Намибия и така нататък. Много от тези нации така и не успяват да излязат от "порочния кръг". Защо? Ами защото населението е твърде покорно.

Създавайки йерархията на покорството, местният елит подготвя идеално почвата за чуждия конквистадор, колонизатор или просто "инвеститор", който дере още един комплект кожи. Между другото, като описват провалените нации, авторите широко използват теорията за "дуалистичното развитие", която се среща често и в моите скромни статии. Тази книга би била много ценна за българина, тя ще му помогне да разбере защо тук е така. Задължително трябва да се преведе. Напомням, тази книга е №1 в списъка на "Файненшъл таймс", глашатая на капитализма.

Номер 2 е "Плутократи: Възходът на новите глобални свръхбогаташи и падението на всички останали" от Кристия Фрийлънд. В момента тя е главен редактор на дигиталните издания на Ройтерс, а в миналото бе управляващ редактор на "Файненшъл таймс".
Най-новата й книга показва как през последните години богатството се засмуква със светкавична скорост от портмонетата на средната класа и "сините якички", за да попадне в джобовете на най-богатите 0,1 на сто от населението.

Примерите са стотици от целия свят. Авторката много подробно обяснява кои университетски специалности и професии имат бъдеще - на първо място математиката, инженерните науки, информационните технологии и така нататък. Все професии, които нямат почти никаква реализация в България.

Това, което Фрийлънд не обяснява достатъчно ясно, е "какво да правим ние с гайдите", както би се изразил Радичков. Отговорът вероятно е в първата книга.

Номер 3 е "Погрешното разбиране на финансовите кризи" (Misunderstanding Financial Crises) от Гари Гортън, професор от университета Йейл в САЩ. Той обяснява същото, което би казал и Маркс - че кризите са неизбежни последици от капиталистическата финансовата система. Макар че Маркс има предвид не само финасовата система, а "капиталистическия начин на производство".

Както и да е, според професора от Йейл икономистите са проявили велика глупост, като са повярвали, че в САЩ и другите развити държави не може да се стигне до криза на системата. Тези, които пренебрегват историята, повтарят нейните грешки. Кого има предвид професорът? Очевидно последователите на “австрийската школа”, либертарианците, които още промиват мозъците на българския политически и медиен елит с арсеник и стари дантели.

 Номер 4 е “Правенето на капитализъм в иновативната икономика” (Doing Capitalism in the Innovation Economy) от Уилям Джейнуей, бизнесмен и създател на технологичен инвестиционен тим в глобалния инвестор Уорбърг Пинкъс. Според него иновативната икономика “започва с откритието и кулминира в спекулациите”. За разлика от родните либертарианци той смята, че държавата играе централна роля в иновациите. Първо, тя финансира научните разработки. И накрая, когато финансовата спекула завърши с катастрофа, пак държавата спасява положението. Пий една студена вода, геносе Фон Хайек.

Номер 5 е “Спрете тази депресия сега!” (End this Depression Now!) от Пол Кругман, нобеловия лауреат, когото селските либертарианци у нас обичат да представят като малоумен шут. Вече доста пъти съм представял автора и съм заимствал от книгата, но тук само ще спомена, че той препоръчва по-високо пропорционално данъчно облагане, стимулиране на потреблението и намаляване на неравенството. Което не значи пълно равенство и жените да са общи. Явно “Файненшъл таймс” не го смята за чак такъв откаченяк.

И накрая, “Икономика след кризата” (Economics After the Crisis: Objectives and Means) от лорд Джонатън Адеър Търнър, председател на Съвета по финансовите услуги (Financial Services Authority) на Обединеното кралство, който би трябвало да регулира финансовия сектор. Веднага признавам, че не съм чел книгата, но след известно ровичкане в интернет научих, че баронът на Ечинсуел е голям критик на британския финансов сектор. Според него този сектор се е раздул прекалено и много от далаверите му са “социално безполезни”. Освен това лорд Търнър предлага по-мощно облагане на банките и подкрепя “данъка Тобин” върху финансовите трансакции, за който вече съм писал няколкото пъти с топли, сърдечни слова. Даже Дянков спомена нещо подобно преди около месец, но от ИПИ веднага му натриха носа. Та каква е главната цел на развитите държави след кризата? Според барона това е намаляването на неравенството.
Не бях и предполагал, че мога да бъда на същата вълна с един английски барон и финансист при това. Но какво да се прави, благородството на идеите е по-силно от скромността. По-важното е да се знае, че през отчетния период не съм промивал мозъка на читателя на “24 часа” с ретроградна комунистическа пропаганда, а честно и обективно съм представял модерните идеи по света.

Все пак това е списъкът на “Файненшъл таймс”, в който се усеща лек конфликт на интереси. Ако зависеше от мен, бих извадил общо взето посредствената книга на Кристия Фрийлънд и на нейно място бих поставил най-новата книга на Джоузеф Стиглиц - “Цената на неравенството”. Това е нещо като енциклопедия на най-модерните икономически идеи, представена от техния баща и моден законодател. Да предпочетеш Фрийлънд, е кон за кокошка.

И накрая - кога най-сетне модерните в света икономически идеи ще превземат и наше село? Ние не се даваме лесно. Тук сме си сектанти, още целуваме горещо, коренопоклонно и сълзотворно най-изкуфялото икономическо евангелие на 20-и век “Пътят към крепостничеството” от Фридрих Хайек. И понеже сме си село, издателство МаК превежда съкратения, детски вариант, като “Пътят към робството”. Робство, крепостничество, кой ти гледа? Все началството първо дефлорира.

 Основната теза на “Пътят” е, че не може да си само малко бременен - и най-малките отстъпки към социалдемокрацията водят до по-големи и по-големи, докато се стигне до тоталитаризъм. Няма значение, че фактите сочат точно обратното - и Западна Европа, и САЩ през ХХ век бяха управлявани от социалдемократи и това с нищо не накърни демокрацията. Тъкмо обратното - тоталитаризмът в Русия, Германия, Испания, Италия и Португалия възникна от истерията на десните режими, неравенството, войните и фалита на “финансовата строгост”. Хайек с нищо не е по-достоверен от пророчеството на маите. Но опитът показва, че когато една секта чака края на света и той не дойде, тя просто си заплюва друга дата и продължава да чака. Приятно чакане.

 

Източник – в-к „24 часа”, 27 декември 2012 г.

 

 

Защо икономическото неравенство причинява кризи - Стюарт Ленсли

Защо икономическото неравенство води до колапс, разсъждава в статия, публикувана в британския вестник Guardian на 5 февруари 2012 Стюарт Ленсли, автор на книгата "Цената на неравенството: Три десетилетия на свръхбогатите и икономиката”.

Според автора през последните 30 години богатите хора по света отхапваха все по-голямо парче от пая на икономическите благини. Във Великобритания и Съединените Американски Щати, доходите на най-скъпоплатените служители, които съставляват 1% от работещите, са се удвоили. Днес живеещите по света 1 200 милиардери държат в ръцете си икономическа мощ, която може да се мери по сили с една трета от американската икономика.

Тази концентрация на доход е нещо невиждано от 1920 година и според Стюарт Ленсли това е причината за сегашната криза.

Във Великобритания трансферите на богатство от надничарите към бизнесмените и мегабогатите се равняват на 7% от Брутния вътрешен продукт на страната. В момента надничарите разполагат с грубо 100 млрд. паунда по-малко в джобовете си, спрямо 1970 година. За сравнение, точно на толкова се равнява бюджетът за здравеопазване в страната.

В САЩ данните са подобни, но сумата е по-голяма и набъбва до 500 млрд. паунда. Типичният работник там би печелил по около 3 хил. паунда месечно, ако разценките на труда се бяха запазили от нивата им през 1970 година. В Англия заплатите щяха да са по 2 хил. паунда и повече на месец.

Ефектът на тази консолидация на икономическа мощ води до блокирането на две от основните артерии, по които може да потече спасителното лекарство за тази криза. Първата е потребителското търсене, което е като кислород за икономиката. То в момента е блокирано. Богатите икономики изгубиха милиарди под формата на покупателна сила. Втората важна артерия, е затворена заради нежеланието на топ богаташите да влязат в по-продуктивна роля, с което да спомогнат за възстановяването на икономиката.

Най-богатите хиляда британци са акумулирали състояние за над 250 млрд. паунда през последните 10 години. Най-големите глобални корпорации също седят върху огромни планини от кеш. Във Великобритания такива корпоративни излишъци възлизат на 60 млрд. паунда, което е 5% от БВП на страната. Тези пари биха могли да се използват за стимулиране на икономическия растеж, но на практика виждаме, как те си стоят затворени в банките и резултатът е парализа.

През последните 30 години властва схващането, че умерена доза неравенство води до по-ефективно растящи икономики. Така, както бягството от бедността бе превърнато в приоритет за хората, така и на възможността на богатите да стават още по-богати бе гледано като на нещо естествено. Но архитектите на този капитализъм не се оказват прави, защото на практика бездната между бедни и богати се задълбочи значително без да е постигнат някакъв съществен икономически прогрес. Във Великобритания продуктивността и растежа са на много ниско равнище, а безработицата е пет пъти по-висота от преди ерата на регулирания капитализъм.

Рецесиите след 1980 година бяха по-дълбоки и по-продължителни спрямо рецесиите от 1950 и 1960 година.

Основният резултат от икономиката, такава, каквато се разви след 1980 година, е повече поляризация в обществото и повече хора в криза. Историята пази доказателства за ясните връзки между неравенството и нестабилността. Двете най-съсипващи кризи през миналия век - Голямата депресия през 1930 година и Големият срив от 2008 година, бяха предшествани от рязко задълбочаване на неравенството.

Свързващият фактор между неравенството и икономическите кризи може да бъде открит във взаимоотношението между заплатите и продуктивността. От 1945 година насам в продължение на 25 години заплатите и продуктивността в богатите държави са се движили в синхрон. През това време нарастващия просперитет е бил споделян равномерно, което е водело и до икономическа стабилност.

След това обаче следват два периода, в които заплатите силно изостават от продуктивността  - през 1920 и през 1980 година. И при двата периода кулминацията на процесите води до сривове. Между 1990 и 2007 година реалните заплати във Великобритания са се покачили по-бавно, отколкото продуктивността. Това веднага се отразява на естествения баланс, тъй като потребителите свиват потреблението си.

И през двата периода, цитирани по - горе: 1920 година и 1980 година, за да се възстанови равновесието, е подхранен експлозивен ръст на частния дълг. Но натоварването с дългове не предотвратява рецесии. Само ги отлага.

Концентрацията на благосъстояние в ръцете на малък брой от субекти във финансовия елит не просто води до масова дефлация, но води и до имотни балони. През 1920 година когато в Америка започва процес на бързо забогатяване се наблюдава спекулативна активност на имотния пазар и на фондовата борса. През 2008 година, растящите излишъци от пари в корпорациите и прекомерното забогатяване на персонала им доведе до нещо подобно, при което богатите удвоиха богатството си до масивните $ 39 трлн.

Само малка част от тези пари бе насочена към продуктивни отрасли. До 2007 година банките насочваха основно капиталите си към строителните предприемачи под формата на кредити и намаляваха сумите, с които се кредитираше леката промишленост. Така финансовият сектор отчете двоен ръст в приноса си към БВП на страната, а леката промишленост отчете намаление с близо една четвърт.

Вместо да създава нови богатства, цунамито от горещи пари обиколи света в галоп за по-бързи и по-бързи печалби, създавайки балони при имотите, суровините и бизнесите, с което намали възможността на света да им се противопостави , а с това усилиха риска от финансов колапс.

Ето защо според автора на анализа политическите лидери са прави да казват, че е необходимо да се създаде механизъм, който да прави хората по-богати. Просперитетът трябва да бъде достъпен за всички, а обществото трябва да осъзнае, че икономическото неравенство между хората и продуктивната икономика не вървят ръка за ръка.

 

Източник - darikfinance.bg

П.П.  Стюарт Ленсли / Stewart Lansley/ е писател и икономически консултант. Преподавал е в университетите в Reading и Брунел. След това се премества в телевизионна журналистика. Писал е много по социални и икономически въпроси за различни вестници и списания. Има няколко издадени книги.

 

 

Причината за войната в Сирия са огромните нефтени запаси

 

Западът има съществен интерес да свали Башар Асад и да се възползва от сирийския петрол и газ. Според публикувани данни,  доказаните  запаси ще позволят на Сирия да излезе на първите места в световната ранглиста.


Наблюдателите от световните медии си блъскат главите с въпроса - защо на Западът  му е нужна война в Сирия ? Защо във време на неприключила световна финансова криза, проблеми с Гърция и Кипър,  се харчат  милиони евро за подкрепа на бойците от "Ал Кайда" и Сирийската свободна армия ? Оказва се, че откакто свят светува всичко е добре познато старо.


Според съобщения на ливанската телевизия, малка норвежки компания, която преди няколко години извършва геоложки проучвания в сирийските териториални води, намира там 14 петролни басейни. Сред тях са и четирите основни области, които се намират от ливанската граница до сирийския град Баниас. Само те могат да осигурят добив на нефт, равен на Кувейт. Други 4 местонахождения са с доказани запаси равни на тези в Кипър, Ливан и Израел, взети заедно. От тях Дамаск ще бъде в състояние да извлече 6-7 млн. барела дневно. Това е само два пъти по-малко, отколкото се добиват в Саудитска Арабия (12 милиона барела).


Също в Сирия, норвежките експерти намират огромни обеми газ, което е много досадно за Катар. Ако се съберат всички доказани запаси на сирийската газ, Дамаск може да достигне до 4-то място по обем в света. Режимът на Асад отказа на Катар да прокара газопровод към Европа през своята територия. Така пресече огромните газови залози враждебни към Русия, тъй като цената на катарския газ за европейците ще бъде много по-евтина, отколкото  руската. В тази светлина става ясна позицията на Москва,  подкрепяща настоящия сирийския режим.


Трябва да се отбележи, че независимо от всички подписани споразумения за опазване на тайна за резултатите от изследванията и геоложките проучвания, има опасения, че те са били продадени на няколко международни петролни концерна. Ако съобщенията за нефтените и газови запаси на Сирия се окажат верни и се потвърдят от независими  източници, ясен става интереса на "световното финансово задкулисие" с всички възможни средства да унищожи светския режима на Асад и да доведе до сирийския трон контролирани марионетки.

 

 

По материали на руския печат от април 2013 г.

 

26.06.2013 г.

10-те балона на новия капитализъм - Пол Фарел

 

През април 2007 година Джереми Грантъм, основателят на управляващата инвестиции за 95 милиарда долара компания GMO, наблегна дебело на предупреждението си: „Има първи, наистина глобален балон, който засяга всички страни, всички активи по света“ До средата на 2007 година, силно притесненият Грантъм отбелязваше, че наблюдава „влакова катастрофа на много бавен каданс“. Година по-късно, напълно по график, влакът на Уолстрийт катастрофира, пише Пол Фарел от MarketWatch.

Грантъм стига до заключението, че недостатъците на капитализма са толкова смъртоносни, че „въпреки че с хиляди неща е по-добър от останалите системи“, той се проваля в три ключови насоки. И „за нещастие на всички нас, дори само един от този провали може да сложи край на капитализма и на нас с него“.

1. Балонът в здравеопазването

Системата ще имплодира. Доктор Марсия Ейнджъл, от медицинския факултет на Харвард пише в Huffington Post: „Решението на Върховния съд да подкрепи Обамакеър (здравната реформа на президента Обама) ме кара да се съглася със старата поговорка: „Внимавайте какво си пожелавате“. Защо? Ейнджъл предупреждава, че със или без Обамакеър, американската здравна система ще продължи да се разпада – бързо, ако бъде избран Ромни, бавно – ако бъде преизбран Обама.

При 15% от БВП, най-високото съотношение сред всички развити държави и пред угрозата да продължат да растат, разходите за здравеопазване ще продължат да са спирачка за икономиката, особено предвид факта, че има 3300 лобисти, които се борят да запазят растежа на разходите за здравеопазване.

2. Правителственият балон: Изолирането на Вашингтон от истинската Америка

Кога ще избухне този балон? В списание Тайм, Андрю Фъргюсън предупреждава, че мащабните дългове на САЩ са създали „ново охолство, което наводнява Вашингтон“ и прави обществото на столицата „отделен свят, от страната, която управлява“. Той добавя, че „тази изолираност има последствия за цялата страна“.
Средностатистическият американец може и да страда, но правителството е „за продан“ в поръчки за трилиони долари, където федералният бюджет се разпродава на далите най-много. Лобирането е най-големият бизнес на града, като има над 20 лобиста за всеки избран чиновник в града, всеки от които публично декларира огромните ползи, които генерира.

3. Балонът със заплатите на директорите: Ръст от 20%, докато акциите на банките потъват

Същият начин на мислене изолира и Уолстрийт. Докато средностатистическият американец загива, банковият директор се чувства страхотно. Bloomberg Markets отчита, че заплатите на изпълнителните директори са скочили с 20,4% през 2011, докато повечето банкови акции падат.

Най-големите губещи? Акционерите на Citibank. Техните акции паднаха с 61% за три години, докато в същото време изпълнителният директор Викрам Пандит спечели 14,9 милиона.

Още доказателства за нарастващата дупка в неравенството в САЩ: Фед сочи, че в последните 3 години най-богатият 1% от населението увеличава богатството си с 2%, докато средната класа губи 39%. Всъщност нетното състояние на домакинствата през 2010 се е върнало на нивата от 1992.

4. Балонът на неравенството: Сега е на нивата от 1929 г.

Носителят на Нобел за икономика Джоузеф Стиглиц пише в новата си книга „Цената на неравенството“: „САЩ обича да се възприема като земя на възможностите. Но въпреки че всички знаем изключения „това, което наистина има значение е статистиката: до каква степен шансовете на отделен човек в живота зависят от доходите и образованието – неговите и на родителите му?“

И за нещастие „днес цифрите показват, че американската мечта е мит...дупката в неравенството нараства“

От 2008 година насам, на най-богатия 1% американци се пада 93% от ръста в доходите...“Явната тенденция е на концентрация на богатство на върха, пропадането на средната класа и увеличаването на бедността на дъното“

5. Дълговият балон: Дипломиращите се продават бургери

За още доказателства за тази пропаст, вижте страхотната обложка на последния Utne, на която анимационен Албърт Айнщайн сервира хамбургери в McDonald's и пита: „Картофки с какво? Какво струва диплома от колеж в наши дни?“ Отговорът: Не много

В списание Good Нора Уилис Ароновиц пише за студенти, осакатени от колежански дългове, които убиват конкурентното им бъдеще.

Емили Сандърс, на 27, завършваща Нюйоркския университет „е била келнерка и барманка, пак и пак, от близо десетилетие...няма здравна осигуровка, няма пенсионно осигуряване, нито спестовна сметка. В повечето дни си тръгва следобед от първата работа и след полунощ от втората. Ако е болна, но парите й свършват, изпива няколко DayQuil и отива на работа, въпреки всичко“

6. Балонът с глобалната безработица: Идват революции !

В списание Rolling Stone. Джеф Тиц ни дава още една моментна снимка на ускоряващата се влакова катастрофа на капитализма. Заглавието: „Рязкото, внезапно пропадане на средната класа на САЩ  /те имаха добри работни места, докато не удари рецесията. Сега живеят в колите си по паркингите“

Списание Тайм използва лещи с по-голям обектив върху новото глобално „Поколение на безработните“, при което десетки милиони млади хора са без работа. „Това е много по-голямо от Арабската пролет и Окупирай Уолстрийт. Правителства, считайте се за предупредени: Намерете начин да им намерите работа, преди да станат неназначаеми – и да изпаднат в ярост“.

Но, ако Грантъм е прав, правителствата няма да предприемат нищо, докато не стане твърде късно и вълни на антикапитализъм не залеят планетата.

7. Петролният балон: Петролната криза ще доведе до още проблеми.

Финансовите съветници казват – инвестирайте в развиващите се пазари, защото „новото нормално“ за щатските акции е ниска възвръщаемост. Може би не. Стив ЛиВайн от Foreign Policy пише, че петролните владетели от цял свят гледат с безпокойство сривовете в цената на петрола от последните седмици, които са с най-големите темпове от кризата от 2008 насам. Петролни анализатори използват фрази като „разрушение“ за да опишат последиците.

„Никой от тях не описва нов кръг събития, подобни на Арабската пролет“, пише ЛиВайн, „Но това би бил кошмарният сценарий за всички петролни диктатори“

8. Балонът на риска: Възстановяването в САЩ е застрашено от глобалната икономика.

В статия за Project Syndicate, Стивън Роуч, бивш председател на борда на
Morgan Stanley, предупреждава, че от 2008 „икономиката на САЩ върви в траектория на бавно възстановяване“. Защо? Американският потребител охладня, след „най-големият консуматорски гуляй в историята“

Оттогава, износът има дял от 41% във възстановяването на САЩ, като огромните 83% от износа отива за Азия, Латинска Америка и Европа. Но понеже и трите имат свои проблеми, САЩ може бързо да ги последва“

9. Балонът на бавния растеж: Новото нормално е анемични доходности, икономии.

Чуйте внимателно: Това е доклад, който 200 000 финансови консултанти в САЩ вече са чели. Те са били инструктирани да започнат да предупреждават клиентите си „за реалност на ниски доходности“, кодирана фраза за затягане на коланите и „бавен икономически растеж и подобрения само при определени акции, плюс ниски лихви“

Схващате ли? Това значи анемичен растеж през второто полугодие, с големи рискове напред. Всъщност, индивидуалните инвеститори, както и американският капитализъм, са изправени пред катастрофични сценарии в краткосрочен план, с кризата в еврозоната, „фискалната пропаст“ след изборите и риска от глобална рецесия на развиващите се пазари.

10. Балонът на капитализма: Егоизмът отслаби ролята ни на лидер.

Светът е в състояние на дрейф, преход и нарастващ хаос, пише Брент Скоукрофт, в скорошния National Interest. Той е пенсиониран генерал от ВВС и е бивш съветник по националната сигурност на президента Буш.

В допълнение към книгата си от 1998 „Трансформиран свят“, Скоукрофт сочи, че американците някога са приемали на сърце интересите на всички, но че сега ни интересуват предимно специални интереси, късогледа визия, която отразява тенденция сред много политици да управляват използвайки крайния капитализъм на Айн Ранд.

Сега разбирате защо Грантъм предупреждава за пълната липса на „морал или съвест“ на капитализма и „абсолютната неспособност да оцени ограничеността на ресурсите и математическата невъзможност на поддържането на бурен растеж на физическото производство“

Няма морален компас. Няма визия за бъдещето. Липсва възможност за справяне с последиците от краткосрочното мислене. Тези три заплахи се смесват в критична маса, която ще предизвика „сценарий, който ще срине капитализма и САЩ с него“

Извод: Новият капитализъм, в стил Айн Ранд в САЩ е саморазрушителен.


 

 

 

Статия на Пол Фарел от MarketWatch

Източник: News.dir.bg   - юли 2012 г.

 

 

Неравенството спъва растежа - Рагурам Раджан

 За да разбере как да се възстанови за постоянно от Голямата рецесия, една страна трябва да е напълно наясно с причините й, а за тази цел е необходимо първо да бъдат разгледани фактите. Две основни събития изпъкват сред останалите. Първо, цялостното търсене на стоките и услугите в Европа и САЩ е значително по-слабо от годините на разцвет преди кризата. Второ, повечето от икономическите печалби в САЩ през последните години отиваха при богатите, докато средната класа изоставаше в относителен план.

В Европа пък неизказаните притеснения относно неравенството в доходите на домакинствата, са провокирани от по-значимите тревоги за неравенството между страните. Докато Германия върви напред, южната периферия на ЕС затъва все повече. Така описва фактите икономистът Рагурам Раджан в своя публикация за Project Syndicate.

Съществуват някои убедителни обяснения за кризата, които сочат ясна връзка между днешното отслабнало търсене и растящата разлика в доходите. Според субективното мнение на някои икономисти отслабването на профсъюзите в САЩ и щадящите данъчни условия за богатите са причината за забавянето на растежа на доходите на средната класа. А орязването на традиционните програми за социални плащания допринася за ситуацията. Поради липсата на допълнителни средства домакинствата бяха принудени да теглят заеми, ипотекирайки домашното си имущество, за да покриват разходите си.

Покачващите се цени на имотите заблудиха хората, че, ако имат повече пари, ще успеят да изплатят заемите си. Но сега, когато цените се сринаха и кредитите не са достъпни за всички домакинства, търсенето рязко намаля. Следователно ключът към възстановяването е да се облагат богатите, да се увеличат социалните плащания, да се подобрят позициите на профсъюзите и да се повишат минималните заплати, спомагайки по този начин за покачването на доходите.

Наблягането на политики, облагодетелстващи богатите и ощетяващи бедните, беше основната причина за рецесията в САЩ. Въпреки това събитията в Европа не могат да бъдат приписани на подобни действия. Страни като Германия, които въведоха реформи в закона за труда и не вдигнаха рязко заплатите, изглеждат в много по-добра икономическа форма от други държави като Франция и Испания, където работната сила бе по-добре осигурена.

Сега нека разгледаме алтернативно обяснение за трудната ситуация от преди няколко години. Нека се върнем в ранните години на 70-те, когато напредналите икономики изпитваха изключителни затруднения по отношение на растежа. Страни като САЩ и Великобритания впоследствие предприеха политика на дерегулиране.

По-голямата конкуренция и въвеждането на нови технологии повишиха търсенето на способна, талантлива и образована работна ръка за консултантски позиции, а респективно и заплащането на лица, заети с подобна дейност, се повиши. По-рутинните задължения за неопитните и не много образовани работници бяха автоматизирани или аутсорсвани. По този начин бе отбелязано разминаване в доходите, но не заради облагодетелстване на богатите, а понеже либералната икономика подпомага тези, които могат да се възползват от нея.

Тогава късогледите политици решиха да подпомогнат изоставащите доходи на работниците като облекчиха достъпите им до кредити. Така, лишени от регулаторни ограничения, банките прекалиха с рисковите заеми. Тук субективните икономисти се обединяват около мнението, че последствията от тази липса на ограничения са сред основните причини за неравенството между отделните социални класи, поне в САЩ. Тъй като континентална Европа не изпадна в толкова голяма дерегулация, там предпочетоха да стимулират растежа чрез по-задълбочена икономическа интеграция. Но цената за осигуряване на фирмите и работниците беше по-малък растеж и по-висока безработица. Въпреки че неравенството не нарасна толкова колкото в САЩ, работните перспективи за младите и безработните, и изобщо за всички оставени извън системата за „покровителстване“, бяха изключително влошени.

Появата на еврото беше привиден благодат, защото намали разходите по заемите и позволи на страните да създават нови работни места посредством финансиране чрез дълг. Кризата обаче сложи край на подобни дейности благодарение на правителствата (Гърция) и местните управляващи (Испания), а и – на строителния (Ирландия и Испания) и финансов сектор (Ирландия). За жалост предишните инвестиции повишиха заплатите без да доведат до съответното покачване на продуктивността, оставяйки правителствата задлъжнели и неконкурентоспособени. Важното изключение от този модел е Германия, която беше свикнала с ниски лихви по заемите още преди да бъде приета в еврозоната. Когато Западна Германия се обедини със западащата Източна Германия, страната трябваше да се бори срещу исторически високата безработица. В началните години след въвеждането на еврото правителството нямаше друг избор освен да намали протекциите на заетите лица, да ограничи покачването на заплатите и да намали пенсиите, за да може да се увеличи заетостта. Така трудовите разходи на страната намаляха относително спрямо останалите държави от еврозоната, за да се стигне до рязко увеличение на експорта и БВП.

Погледнато от друг ъгъл съществуват и други лекове за кризата. САЩ трябва да се заеме с образование и обучение на хората, за които единствената алтернатива са останалите свободни работни места. Това няма да стане лесно или бързо, но поне предотвратява разрушително високата разлика в предоставените възможности за работа, а и вероятността голяма част от населението да разчита на социални плащания. Това може да бъде постигнато с добре премислена цялостна данъчна реформа, но не и с покачване на данъчните ставки само за богатите.

За страните от еврозоната, които страдат от липса на конкурентоспособност, вече не могат да се отлагат структурните реформи. Но имайки предвид нуждата от приспособяване, не е политически приемливо да се правят всички промени наведнъж, особено при тежки фискални ограничения. Ако се прилага стратегия на не толкова устойчив темп на растеж, то по лек режим на икономии може да облекчи фазата на приспособяване. Накратко казано, това е дилемата на еврозоната: периферията на ЕС има нужда от финансиране докато се нагажда към промените, но Германия продължава да изтъква, че не може да се довери на страните да проведат реформи след като получат парите.

От Бундестага настояват за институционални промени – еврозоната да упражнява по-централизиран контрол върху банките и държавния бюджет на затруднените страни. А в замяна те могат да се възползват от разширен достъп до парични средства. Въпреки еуфорията, която завладя последната среща на европейските лидери, институционалните промени няма да настъпят веднага, защото изискват внимателно структуриране и повече публична подкрепа.

Европа може да се окаже по-добре с мерки за преодоляване на икономическите различия. Ако недоверието в Италия и Испания обаче се възвърне, еврозоната ще трябва да прибегне до традиционния метод за преодоляване на слабото доверие и нисколихвеното финансиране – временна програма за реформи, наблюдавана в стил на МВФ.

Подобни програми не могат да приключат с решимостта на правителството, както показаха гръцките напразни усилия. А правителствата, от своя страна, мразят принудителната загуба на суверенитет и имидж. Но решените страни като Бразилия и Индия в миналото успяха да се договорят по програми, които им помогнаха за създаване на устойчив растеж.

Ако след реформите Европа започне да расте, някои страни може да изпитат американската неравнопоставеност между отделните социални класи. Но стабилният растеж може да предостави ресурсите, нужни за справяне с подобна ситуация. Много по-лошо за Европа би било да изпусне възможността за реформа и да се отдаде на привидно егалитарен упадък. В такъв случай трябва да се избягва примерът на Япония, а не на САЩ. 

 

 

 

Подготвили статията: Миглена Ангелова, редактор Петър Нейков

Източник: www.investor.bg   (20.07.2012)

 

25.06.2013 г.

За новата класова борба и новата левица - Петър Волгин

Моментално улавям скърцането със зъби и възмутените вопли на възпитаниците на целодневна детска градина “Айн Ранд”: “Ама какви класи, каква борба!? -недоволстват активистите, закичени с либертариански връзки – “Няма такива неща! Ние отдавна сме построили светлото пазарно общество, където всички агенти си сътрудничат, всички разменят по един стопроцентово справедлив начин стоки и услуги, всички са доволни и щастливи.” Мдааа….Когато слушаш пазарниците, няма как да не останеш с впечатлението, че окончателно сме постигнали онзи идеал, така мило описан от пророк Исая в Светото писание: “Вълк ще живее заедно с агне и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно и малко дете ще ги кара”. Горе-долу така изглежда според пазарните утописти днешния ден – собствениците на мултинационалните корпорации, топмениджърите, банковите акули освен за печалбите си мислят и за това как да откриват нови работни места, да подобряват живота на обикновените служители, да им увеличават заплатите и да им осигуряват достойни пенсии. Ето защо – продължават пазарниците – това, което всички трябва да правим, е да помагаме на богатите да станат още по-богати, защо те, от своя страна, ще почнат да споделят печалбите си с по-бедните граждани.

Колко лъчезарно! Единственият проблем на тази мила картинка е, че няма нищо общо с действителността. Тя присъства само в популярните брошури, с които либертарианските проповедници ловят идиоти – и то най-вече в страните от бившия източен блок, понеже в Европа и САЩ вече никой не се връзва на глупостите им. Там отдавна са разбрали, че т.нар “trickle-down” икономика – система, при която огромното количество пари и ресурси, събрани от богаташите на върха, почват да се просмукват надолу към малоимотните – никога не се реализира. Просто защото милионерите и милиардерите нямат никакъв интерес да правят живота на останалите по-добър. Защо да го правят, когато вместо това могат да си купят поредния самолет или поредния остров?! И ако нещо се “просмуква” надолу, това са прогресиращата мизерия и бедност.

Ето защо, уважаеми читатели, хармония между бедни и богати няма. Няма и да има. Това, което наблюдаваме е все по-засилващо се неравенство, все по-силна концентрация на ресурси в ръцете на малобройния като численост, но мощен като влияние елит и постоянни загуби на всички, които не принадлежат към него. Именно членовете на този все по-нахално забогатяващ елит оформят днешната господстваща класа. Според сполучливото определение на социолога Лесли Склеър в книгата му от 2000 г./The Transnational Capitalist Class, Blackwell Publishers/ в случая говорим за една транснационална капиталистическа класа, в която влизат крупни собственици на каквото се сетите, влиятелни бизнесмени, извънредно богати наследници, топ-мениджъри, политици. Както точно ги определя американският социолог Чарлз Райт Милс в класическото си изследване “Властовият елит” /The Power Elite, Oxford Press, 1956/ това са хора, “които командват основните йерархии и организации на съвременното общество. Управляват големите корпорации. Точно те движат държавната машина и определят приоритетите й. Те ръководят армията. Заемат стратегически управленски постове в обществената структура…”

Тази транснационална капиталистическа класа има за основна задача непръкъснатото увеличаване на благосъстоянието на своите членове. Това на практика означава изсмукването на ресурса от не чак толкова привилегированите класи. Като се замислите малко, ще видите, че класовата борба никога не е спирала. Само че сега наблюдаваме един парадокс, който се изразява в следното. През 19-ти и по-голямата част на 20-ти век класовата борба се води ” отдолу-нагоре”, бедните и експлоатирани хората се борят с богатите за по-добри условия на труд и живот. А от 80-те години на 20-ти век до днес наблюдаваме обратния процес – класовата борба се води “отгоре-надолу” , тоест членовете на властовия елит се опитват да си възвърнат всичко това, което са били принудени да дадат на обикновените граждани през изминалото време. И трябва да признаем, тази класова борба “отгоре-надолу” дава отлични резултати за властовия елит. Господстващата капиталистическа класа през поседните десетилетия увеличава неимоверно състоянието си. Докато милини хора по целия свят губят работата и спестяванията си, властовият един процент не спира да богатее. Това все по-бързо нарастване на неравенството в световен мащаб става възможно благодарение съгласуваните усилия на едрите бизнесмени, влиятелните политици и услужливите идеолози.

В най-изчистен вид механизмът на неприличното забогатяване изглежда по следния начин. Управляващите политици /вече няма никакво значение дали принадлежат към официалната десница или към официалната левица/ приемат такива закони, които максимално да улеснят дерегулацията и трупането на печалби. Целта е богатите да плащат колкото се може по-малко данъци и да носят колкото се може по-малка отговорност за действията си. Благодарение на глобализацията това вече е удивително лесно. За отрицателно време мегакорпорациите са в състояние да преместят капиталите във всяка една точка на земного кълбо. Така печалбата винаги е за тях, а вредата от дейността им – за местното население. А за да бъде процесът по натрупването на нови и нови несметни богатства окончателно завършен, е необходим само още един малко усилие. Става въпрос за моралното оправдание на ситуацията. С тази задача се заемат идеологическите подизпълнители на транснационалната капиталистическа класа. Те имат различни имена, а тук за краткост ще ги наричаме либертарианци. Тяхната основна задача е да направят така, че масовото обедняване на мнозинството и неприличното забогатяване на малцинството да изглеждат като най-ественото нещо на този свят. И даже като най-моралното нещо на този свят. Колкото си по-богат, толкова си по-умен, а ако си беден, значи си глупак. Това остава от либертарианската теза, когато я изчистим от финтифлюшките и “философските обосновки”. Най-сигурният начин да направиш едно безобразие постоянно е да му дадаш морално оправдание, да го определиш като нещо “естествено”. Тогава дори и най-потърпевшите от несправедливостите ще мълчат, защото ще се страхуват да се опълчат срещу “естествения ред на нещата”. Именно тук се крие и отговорът на въпроса защо хората не протестират срещу статуквото. Защо наемните работници, служителите в офисите и дребните собственици гледат мълчаливо собствената си социална деградация и излязлото извън всякакъв контрол замогване на транснационалната капиталистическа класа? А те мълчат, защото в продължение на десетилетия “умните глави” от телевизорите, радиостанциите и вестниците им обясняват колко морално и естествено е статуквото, колкото морално и естествено е едни да имат всичко, а други – нищо или почти нищо и как само още малко да се напънат, също ще станат богати, умни и красиви. Горките хора…Напъват се, съсипват се от работа, докарват си безброй болести и накрая пак нищо. Защото “богат, умен и красив” не се става с работа. За да си част от транснационалната капиталистическа класа, трябва по рождение на принадлежиш към нея. Трябва да имаш подходящите родители, да си бил в подходящите детска градина, училище, колеж, университет, да имаш подходящата среда и едва след като отговаряш на всички тези условия можеш да кажеш, че си част от господстващата класа. Онази приказка за ябълката, която си продал изгодно, пък си купил две, пък си ги продал изгодно, пък….по-добре я забравете, ако не искате да изглеждате глупаво. В общество, основано върху “чистите и святи” пазарни принципи, в никакъв случай не господстват справедливостта и честността, както пише в либертарианските катехизиси. Там важи един единствен принцип: “На всеки, който има, ще се даде, а от този, който няма, от него ще се отнеме и това, което има”. Формулировката е на светия евангелист Матей, но под тези думи с удоволствие би се подписал и всеки ортодоксален либертарианец.

Първото нещо, което трябва да направят хората, непринадлежащи към господстващата класа, е да осъзнаят, че турбо-капитализът, не е нито естествен, нито морален. Няма нищо морално и естествено в това да си служиш с измами и какви ли не мошеничества в името на увеличаването на личното благополучие. Да, наистина, егоизмът е част от човешката природа. Но съща така част от човешката природа са и алтруизмът, саможертвата, солидарността, желанието да помогнеш на другите. Защо тогава ни учат, че единствено и само егоизмът е “естествен” и единствено и само него трябва да следваме? И дали целта на учителите не е просто да оправдаят неморалните действия на господарите си? Май точно това е верният отговор. В крайна сметка за това им плащат, затова са създадени и стотиците институти, тинк-танкове, фондации, центрове – да оправдават егоизма и концентрирането на ресурсите в ръцете на 1-ия процент. И е крайно време другите 99 процента да осъзнаят, че интересите им не съвпадат с тези на транснационалната капиталистическа класа. И че ако искат да си върнат това, което систематично им беше отнемано през последните десетилетия, в никакъв случай не бива да се молят. Трябва сами да си го отвоюват. С битки – във всеки смисъл на тази дума.

Добре е да се знае и още нещо. Фондациите и центровете, либералстващите интелектуалци и постоянните създатели на всевъзможни “експертни решения” няма да помогнат в тези битки. Техният либерализъм свършва там, където свършват парите на спонсорите. В борбата за справедливост и повече права хората могат да разчитат единствено на нови, радикални леви формации. Защо точно на тях ли? Ами защото левицата винаги е била начело на всяка борба за повече справедливост и повече права за обикновените хора. Всичко това, което приемаме днес едва ли не като природен закон – 8-часовия работен ден, цивилизованите условия на труд, отпуските, достойните старини – е резултат от дългогодищната борба на многобройни леви организациии. Ако се бяхме оставили на десните решения днешният капитализъм още щеше да изглежда такъв, какъвто е бил в Манчестър в средата на 19-ти век.

Но освен със защитата правата на обикновените граждани новата левица трябва да се заеме и с нещо също толкова важно – защитата на свободата и демокрацията. Една от най-големите лъжи, която е толкова любима на транснационалната капиталистическа класа и е повтаряна безброй пъти от обслужващата я либертарианска идеология е, че най-добрият защитник на свободата и демокрацията е капитализмът. Проблемът на този възглед е, че действителността бързо го опровергава. Капитализмът се развива прекрасно дори и в държави, където няма и следа от демокрация. Славой Жижек /Slavoj Zizek, First As Tragedy, Than As Farce, Verso,2009/, припомня “светлия” пример на премиера на Сингапур Ли Куан Ю, който разработва и осъществява т.нар. капитализъм с азиатско лице. Преди да започне реформите си, Дън Сяо Пин посещава Сингапур и посочва тази страна като модел, чийто пример Китай трябва да следва. Така и става, а днешното забележително развитие на китайската икономика се случва не въпреки авторитарното комунистическо управление, а благодарение на него.

Eто защо Жижек си задава съвсем резонния въпрос – а какво ще стане, ако се окаже, че китайският авторитарен капитализъм допринася повече за увеличаване на печалбите, отколкото познатия ни либерален вариант? И няма ли тогава демокрацията и съпровождащите я свободи да бъдат жертвани в името на пазарния успех ? Неприятните последици от подобно развитие на ситуацията могат да бъдат спрени само от една радикална левица, която да се сражава с капитала в името на запазването на демокрацията.

Именно радикалните леви сили са тези, които могат до край да отстояват демократичните свободи. Десницата, изначално свързана с капитала и големите собственици, винаги ще избере печалбата пред свободата. За десните свободата е важна само дотогава, докато им позволява да трупат още и още ресурс. В момента, в който свободата се превърне в пречка пред инкасирането на по-големи печалби, те ще я анулират без никакви угризения. Така че да разчиташ на десницата да пази основните граждански свободи е все едно да назначиш педофил за учител по физическо. Май единствено в България все още има хора, които вярват, че десница и демокрация са синоними. И ми става смешно, когато толкова много партии – и малки, и средни и големи – непременно държат да се етикетират като десни. Ето, гледам, че и Илияна Раева направила партия /Боже, Боже…./ и, разбира се, гордо обявява, че ставало дума за “дясно -центристка” формация. Друго може и да не знае г-жа Раева, но е разбрала, че ако иска да я вземат насериозно, първото условие е да нарече партийното си отроче “дясно”. Всъщност нямаме никакво основание да се подиграваме на жената, при положение, че мастити политици и политолози мислят по същия начин. И хайде стига сме се вайкали за тази пуста българска десница – ама има ли я, няма ли я, кога ще я има, кога ще се обедини…България има нужда от нова левица, а не от поредната дясна ефимерност. Лявото е кът в България, а не дясното. Партии, които с удоволствие обслужват щенията на олигарсите има достатъчно – и ГЕРБ, и БСП и който още се сетите. Няма партия, която да защитава интересите на обикновените хора, която да направи малко по-труден безметежния живот на привилегирования един процент, да го подсети, че в тази държава живеят и други хора.

Категорично това подсещане трябва да носи радикален характер. Всевъзможните либерални организации и партии са много добри, когато трябва да се усвоят парите на спонсорите от господстващата класа, да бъдат съставени документи, чието съдържание само те си разбират, но никакви ги няма, когато трябва се направят промени в интерес на непривилегированите класи. Псевдолевите говорители с тяхната наивна вяра в прогресизма и в други подобни смешки също не вършат работа. Има ли изобщо смисъл да говорим за партии като БСП, където ляво или социалистическо е само наименованието? За жалост по същия начин стоят нещата и с останалите официални социалистически партии в Европа. Ето защо каквато и да било промяна в обществото може да бъде предизвикана единствено от радикална и незамесена в колаборация с големия бизнес левица. Само тя може да оказва необходимите “буря и натиск” върху господстващия елит.

Но още преди конкретните действия тази нова левица е дължна да направи нещо изключително важно – да върне силата на Големите идеи. Защото през последните няколко десетилетия “пазарниците” направиха всичко възможно, за да убедят хората, че няма смисъл да вярват в каквото и да било. Според техния основополагащ възглед хората трябва да мислят единствено за пари, за печалби и за нищо друго. “Пазарниците” са твърдо убедени, че да вярваш и да защитаваш нещо, което няма да ти донесе материална изгода, е височайша глупост. Наистина вярата в солидарността или във възможността да бъде изградено едно по-справедливо общество от днешното не носи печалба. Но пък и не може да се живее само с мисълта за печалби, както се опитват да ни убедят обожествяващите пазара граждани. Не е глупост да вярваш, че е възможен и друг свят освен този, където единият процент живее във все по-голямо охолство, а деветдесетте и девет процента във все по-големи лишения. Не е глупост да мислиш и за друго, освен за стомаха си. Не е глупост да смяташ, че истинските герои на нашето време не са топ-менидърите на хедж-фондовете, а многото неизвестни хора, които напълно безкористно помагат на останалите. И изобщо по-добре е да вярваш, отколкото да колекционираш кредитни карти. А основната мисия на новата левица е да върне смисъла на вярата.

 

От  offnews.bg  - 25 юни 2013

Глобалният демонтаж на социалната държава - Иван Аладжов

 

Зад високорисковото, частно пенсионно осигуряване вече не стои никакъв гарант, какъвто досега е била държавата

  След маргинализирането на ролята на държавата в икономиката в световен мащаб през последните 2 десетилетия неолибералните стратези замислят нейното елиминиране и от основни социални сфери - пенсионното осигуряване и здравеопазването. Важните социални функции, които тя изпълнява, се заменят с пазарни взаимоотношения, подчинени на коренно различна мотивация и движещи сили.

След повсеместното раздържавяване и свързаното с него повишение на цените в екзистенциално необходими за всеки човек стопански сектори като енерго- и водоснабдяването, идеолозите на неолиберализма подготвят удар и срещу едно от най-важните колективни начала на обществото - държавната пенсионна система, израз на социалната солидарност между поколенията. Тя представлява    

основният механизъм

който осигурява живота на възрастните хора, след като те по силата на непреодолими биологични закони отпаднат от активния трудов процес. Издръжката им тогава се поема от все още работещите, които заделят част от своя доход за тях. Целият този процес се регулира от държавата и когато по различни причини пенсионните фондове се изчерпат, държавата влиза в ролята си на гарант и ги субсидира от бюджета.
За първи път този модел на осигуряване се въвежда в края на ХIХ век от райхсканцлера на Германия Ото фон Бисмарк с цел да се намали ширещата се по това време екстремна бедност сред възрастното население. В зависимост от индивидуалното време на заетост и правените от всеки осигурителни вноски (от 6,2% от заплатата в САЩ, до 9,8% в Германия) държавата се ангажира пожизнено да изплаща на тези хора пенсия в размер на около 25-30% от индивидуалното им трудово възнаграждение в САЩ и до 65% в Германия.
Характерно за държавното социално осигуряване в пазарните икономики е, че то е задължително само за всички заети с месечен доход до 7500 долара в САЩ и до 3550 евро в Германия. В България тази граница на задължителното социално осигуряване е дори само за получаващите месечно под 2200 лв. А всички по-заможни, получаващи над тези суми, са изцяло освободени от задължението за вноски и обикновено не съфинансират държавната пенсионна и здравна система. Общият брой на тази част от населението за отделните държави като цифра не е висока и никъде не надхвърля 10% от жителите, но техните общи доходи възлизат на около 50% от тези на цялото общество. Което означава, че половината от приходите във всяка държава, и то на най-богатата част от населението, не допринася с нищо за социалната стабилност в съответната страна.
Вследствие на застаряване на населението, намалената раждаемост и на непрекъснатото съкращаване на работещи, което работодателите обикновено правят за сметка на обществото (уволняват под формата на преждевременно пенсиониране, товарят пенсионния фонд и закриват работни места), държавната осигурителна система все повече се обезкръвява. Броят на осигуряващите се намалява, а броят на получаващите пенсия - расте. Дисбалансът само за 1999 г. в Германия възлиза на 77 млрд. евро и държавата като гарант го покрива със субсидия, равна на 1/3 от бюджета. Реална е опасността при възможен

бъдещ срив на системата

възрастните хора да се превърнат в контингент на службите за социално подпомагане, което из основи би променило социалния им статус.
При това положение на задълбочаващата се криза вместо по солидарен за цялото общество начин, като например в кръга на задължително осигуряващите се привлекат и богатите граждани, управляващите правят "реформи", които прехвърлят тежестите изцяло на гърба на трудещите се. Предвижда се сериозно увеличение на осигурителните вноски, намаляване на пенсиите и повишаване на възрастта за пенсиониране до 68 години, а в Германия в медийното пространство неолибералните стратези дори неотдавна подхвърлиха пробно идеята за пенсиониране едва на 70.
Главният удар срещу държавната пенсионна мрежа се нанася обаче от въвеждането на нова задължителна, частна пенсионна система, изградена не на принципите на солидарността, а подчинена на законите на пазара. Това задължително второ осигуряване е известно в Съединените щати като "лична пенсионна сметка", а в Германия - като "Ристер"-пенсия. Чрез него работещата част от обществото се превръща в дребни собственици на ценни книжа, на които се внушава, че "реформата" е изцяло в техен интерес.

Истината е точно обратната

"Реформата" освобождава работодателите от задължението да правят вноски за своите служители. Но най-същественото в нея е, че тя в крайна сметка представлява акт на поредната приватизация, този път на системата за държавно осигуряване, в която се управляват огромни средства от билиони долари и евро на година, които могат да носят гигантски комисиони и печалби. Тази нейна особеност не остава незабелязана от могъщите финансови кръгове, които не пропускат да приватизират всичко доходоносно от икономиката на света.
Задължителният характер на паралелната система за частно осигуряване увеличава осигурителната тежест за заетите, но и отклонява средства от държавните пенсионни фондове, задълбочава кризата в тях и заплашва да редуцира гарантираните пенсии до минималното равнище на социални помощи. Като крайната цел на нейните създатели е в перспектива тя да замести изцяло държавните пенсии, както между другото е в Чили още от времето на неолибералния диктатор ген. Пиночет. А у нас напоследък все по-често се тиражира като много успешен точно този модел на пенсионна система. При това старателно се премълчава фактът, че в тази далечна латиноамериканска страна около 50% от възрастното население въобще не получава пенсия, именно поради изцяло частното пенсионно осигуряване, чиито високи вноски не са по силите на половината от населението.
Но и това не е всичко. Тази консервативна идея не преследва само користни пазарни изгоди. Тя е насочена също към

коренна промяна в съзнанието

превръщайки хората в изолирани един от друг, егоистично мислещи индивиди, обсебени единствено от съдбата на своите вложения в ценни книжа, които трябва да гарантират годините от есента на техния живот. Всичко, което смътно напомня на колективизъм и поражда чувство за социална солидарност между тях, трябва да бъде изтрито от съзнанието им. Главните аргументи, с които апологетите на пазарния фундаментализъм ги манипулират, са, че частните фондове ще правят по-доходоносни инвестиции на набраните средства на борсите, отколкото държавата. Но основното нещо, което старателно се премълчава от тях, е, че пазарът на ценни книжа никога не е бил еднопосочна улица за постигане на гарантирани печалби. Много често там се разменят жестоки удари под пояса. Вложените така средства често стават жертва на кризи или дори на предумишлени банкрути, както бе по време на голямата депресия през 30-те години на миналия век и както се случи при борсовия срив от 75% след 1999 г. и със зрелищните фалити на гигантските щатски компании "Уърд Ком", "Енрон", "Ксерокс" и др. В резултат на фалшифицирани отчети и източване те се сринаха, завличайки със себе си и стотици хиляди дребни вложители, които за миг се разделиха с надеждите си за осигурени старини.
Няма никакви гаранции, че и в бъдеще подобни събития няма да се повторят. Освен това дребните инвеститори са изложени и на постоянната опасност поради некомпетентност, непълна или дори умишлено предоставяна от финансовите издания подвеждаща информация да вземат погрешни или фатални за тях решения. А това изключително ясно си проличава днес, в условията на глобалната финансова катастрофа. По данни на финансово-аналитичната агенция Блумбърг само досега, вследствие на кризата от инвестиционните фондове, акциите и различните ценни книжа в глобален мащаб са се изпарили около 30 000 милиарда долара, което представлява

най-гигантското унищожение

на пари на вложителите от Голямата депресия след 1929 г. насам. И при целия този борсов крах зад високорисковото, частно пенсионно осигуряване вече не стои никакъв гарант, какъвто досега е била държавата.
В резултат на всичко това членовете на обществото рискуват да се превърнат в стресирани за своето бъдеще индивиди, които като хазартни играчи ще бъдат встрастени от играта на ценни книжа в борсовите казина, водени от трескавата надежда, че щастието все пак някога ще им се усмихне. Неоконсервативни теоретици от рода на Фридрих фон Хайек ще ги увещават, че всемогъщият пазар в крайна сметка ще оправи всичко. Не се казва обаче за чия сметка ще стане това. Каква ще е съдбата на загубилите, които неминуемо ще се превърнат в социални аутсайдери, съжалявани от всички и без помощ от никого.

Това са контурите на нелицеприятното бъдеще, което чертае приватизацията на пенсионното осигуряване. Тя ще демонтира гордостта на западната цивилизация - социалната пазарна държава.

 

22.06.2013 г.

За "моралните политици" и "иронията на историята" - проф. Васил Проданов

В последния си брой американското списание Тайм публикува статия под заглавие «Как парите ви карат да лъжете и мамите». В нея се представя едно изключително интересно проучване, което показва как парите корумпират, карат човека да лъже и мами. Общество, което действа по логиката на печалбата, е общество на лъжата и измамата.

В друга статия, преди три години, под заглавие «Богатите са различни: повече пари, по-малко емпатия», списанието разказва за друго изследване на психолози, което открива, че богатите са много по-малко склонни да съчувстват на бедния и страдащия човек.

И какво излиза? Капитализмът и богатството ни правят по-неморални. Колкото повече капитализъм имаме, толкова по-малко морал ще очакваме в обществото. Твърде неуютно място е за морала днешният неолиберален глобализиран капитализъм, при който основния мотив на поведение на хората става печалбата. Това го казвам не аз, а проучването, публикувано в едно световноизвестно американско списание. Според него, излиза, че разрушавайки социализма, политиците и идеолозите, довели ни до днешния капитализъм, са изградили едно неморално общество.

Протестиращите по улиците на София искат "нов морал в политиката". Същите приказки ги говори и едрият капиталист Плевнелиев, с многото му къщи от затворен тип, резиденции и какво ли още не.

А къде при съвременния глобален капитализъм имаме "нови морални политици"?

В едно изследване в САЩ от април тази година по-голяма част от американците отговарят, че се страхуват повече от правителството, отколкото от терористи. В друго проучване на «Уол стрийт Джърнъл» от 2011 г. 76 % от американците смятат, че съществуващите в страната им политически структури работят за богатите, за сметка на останалите в страната. Трето изследване на «Вашингтон пост» показва, че американският Конгрес се ползва с по-малка популярност, отколкото комунизма.

Знаете ли как голяма част от американците характеризират своите политици? Като "алчни елити", грабещи страната.

Е, ако в държавата - образец на либерален капитализъм са "алчни елити", защо смятат, че при нас ще бъдат "чисти" и "неомърсени"? Дори да са морални като обикновени хора, то системата ще ги направи "алчни елити".

Сега отново се повтарят в захлас мантрите на българската десница. Нали българската десница и антикомунисти цели 23 години крещят като зомбирани все "червени боклуци" и "кой не скача е червен"? И какъв е резултатът - икономика и страна, върнати 100 години назад.

Пита се - защо?

Защото зад антикомунистическите лозунги за "смяна на системата" и "реформа" се скри налагането на капитализма. Сега хленчат, че някой бил заграбил богатството, а те останали с пръст в уста. Че милиони хора са превърнати в лузъри.

А къде някога, някъде капитализъм е бил налаган без гигантски грабеж, при който да се обогатят едни и да обеднеят и да се сринат други?

Къде днес капитализмът не превръща милиони хора в лузъри? Така нар. "интелигентни" по площадите прочели ли са поне една книжка по история, за да видят има ли някъде преход към капитализъм, от който да не се възползва една върхушка?

Къде има «морален» преход към капитализма с «морални» капиталисти? Явно не са толкова "интелигентни", не са в прочели и в този социален смисъл на думата са изпълнени с фалшиви и неверни представи за света и затова накъде отиваме.

А нали българската десница, която успява да наложи своите стари лозунги на тези протести, искаше капитализъм? Получи го. Очевидно, че този капитализъм не се харесва на израсналите през последните две десетилетия поколения, но очевидно е също, че в главите им стои представата, че като сменят политиците и всичко ще е наред. Типична илюзия на либералната многопартийна представителна демокрация в условията на глобализиран капитализъм – едно и също театро, което се играе вече 23 години. "Класата, която има властта да заграбва в големи мащаби, има също така властта да контролира правителството и да легализира грабежа.", пише Юджин Дебс, един от знаменитите американски профсъюзни дейци и политици преди около век. Може би това трябва да се прочете от протестиращите в София с техните просмукани от либерални идеологеми мозъци, за да разберат, че проблемът не е в правителството, а в системата, която създава свръхбогати хора, които контролират правителството. Проблемът не е "незабавна смяна на правителството", а "незабавна смяна на системата", създадена със същите антикомунистически и "демократически" лозунги, крещяни, както и днес, в началото на 90-те години в София. Тогава крещяха по същия начин и получиха преход към тази система. Друг преход към капитализъм не бе възможен. Сега имат наивната илюзия, че при тази система ще получат "нови", "морални" политици. Ами нали тази мантра на либералната демокрация я повтаряме 23 години. Щом са «интелигентни» протестиращите, не им ли е ясно, че тя няма нищо общо с реалностите? И къде е "интелигентността", да се повтаря една и съща грешка 23 години и да не се осъзнае фалшивостта и неистинноста й?

В крайна сметка, както след всички крясъци по площадите след 1989 г., протестиращите ще останат с пръст в устата и повече ще обеднеят, а една малка групичка ще получи допълнително това, което е останало. Социалната глупост и идеологическата заслепеност ни доведе до днешното състояние. Като гледам социалната глупост и идеологическата заслепеност в лозунгите на тези протести, България наистина не я очаква нищо добро. Фалшивото съзнание на скачащите по площадите за пореден път ще покаже колко гениален е бил Хегел, говорейки за "иронията на историята", състояща се в това, че хората преследват едни цели, а се получава нещо съвсем различно.

 

  Статия от Поглед.инфо – 22 юни 2013 г.

 

 

19.06.2013 г.

"Парадоксите" на кризата и пророчествата на брадатия философ - Мирослав Шомов

 

Странни явления и парадокси придружават световната криза според икономическите специалисти и анализатори. Предварително трябва да кажем обаче, че нямаме намерение да оспорваме техните професионални констатации. Ще се опитаме да ги ползваме като аргументи дотолкова, доколкото имат отношение към по-важния въпрос, а именно кой и как ще плаща за излизане от кризата, която други ни натрапиха.

Другото, което сме длъжни да уточним и което има отношение към плащането, е, че нейните измерения и проявления за страните от ЕС са различни както в регионален и финансово-институционален, така и в социално-класов план.

Кои все пак са „парадоксите” и явленията, обект на най-оживени коментари oт авторитетните финансово-икономически институции?

Може да звучи като черен хумор ,но има един показател, по който всички страни от еврозоната се надпреварват и това е кой повече дългове да натрупа. По данни на Лондонския институт за икономически анализи и изследвания средния дълг на страните от е-зоната през последните 6 години непрестанно расте. През 2007 г. той е бил 66.2 % от БВП; 2008 г. бележи леко повишаване - 69.9 %; после прави огромен скок - 80 % през 2009 г.; през 2010 вече е 85.4 %; за 2011 г. достига 90 %, а през 2012 г. е със ставка 90.6%.

Изключение от тази тенденция правят само „икономическите гиганти” Люксембург, Естония, Словения, Словакия и Финландия. Парадоксално, но излиза, че най-големи длъжници са не само застрашените от изпадане от е-зоната „периферни” страни – Гърция, Кипър, Испания, Португалия и Италия, но и най-развитите, тези, които определят себе си ,като „ядро на ЕСи натискат всички останали стриктно да спазват основното изискване на Маастрихтcкия договор, който налага ограничение и допустими граници на държавните дългове до 60 % от БВП.

Вториятпарадокс”, който също има отношение и към това кой ще плаща най-скъпо за грешките на тези, които предизвикаха  кризата, е свързан с движението на операциите на фондовите борси. Въпреки че всички държави са смазани от държавни дългове, заплатите и пенсиите под претекст за борба с кризата падат, в същото време индексите на фондовите борси в САЩ, Германия и Великобритания бият рекордни нива.

Към края на миналия месец, по данни на същия този институт, американският борсов индекс Dow Jones е счупил всички рекорди от 129-годишното си съществуване насам и възлиза на 15,542 пункта. Същото се случило и с германския индекс Dax, които поставил нов рекорд от създаването си и достигнал  8,558 пункта, а британският FTSE-100 надминал 6,800 пункта.

Същевременно икономическите анализатори с безпокойство констатират, че богатите корпорации, фирми и частни лица продължават да изтеглят своите финансови средства от производствената сфера и да ги влагат в банкови и финансови операции, което е показателно, че се надува нов финансов балон, поради което излизането от кризата все повече се превръща в мираж.

Дотук с „парадоксите” и „необичайните” явления.

Логиката на следствията в еврозоната показва, че главната тежест от кризата ще падне не върху страните от т. нар. ядро, а върху тези от „периферията” и че най-засегнати и най-страдащи от кризата са „опитните мишки” (думите са на гръцкия опозиционен политически лидер Алексис Ципрас.-Бел.авт.) в еврозоната - Гърция и Кипър, които със зъби и нокти се борят да останат в нея. В интерес на истината сравнението на Ципрас се оказа много точно.

В оповестения наскоро таен доклад на МВФ се признава че: фондът не оцени в достатъчна степен вредите, до които могат да доведат мерките, наложени на Гърция за прекомерно строги бюджетни икономии, както и способността на гръцките политици да изпълняват условията на наложената им програма за стабилизация.” Пряк упрек има и към ЕК, че „не разполага с достатъчен опит в управлението на кризи и умение да налага онези реформи, които да са в състояние да върнат Гърция към икономически растеж.”

Казано по-разбираемо, тези, които трябваше да лекуват гръцката икономика и да помогнат за  извеждане на страната от кризата, са се провалили.

Тези признания се споделят и от президента на IFO институт за икономически изследвания в Мюнхен - професор Ханс-Вернер Зин, направени в интервю за „Ди Велт” миналия месец: „Нашата политика по отношение на всички задлъжнели и изпаднали в криза страни е сгрешена. Камъните, които ще падат върху нашите глави, ще стават все по-големи, ако продължаваме с досегашната политика. Тази политика ще ни прави все по-бедни и по-мразени от всички европейци. Грешка е също, че оставихме Гърция в еврозоната. Сега тя щеше да е излязла от кризата, ако през 2010 г. беше изпаднала в несъстоятелност и беше напуснала ЕЗ.”

В духа на констатациите и признанията в „тайния” доклад на МВФ, авторитетният икономически вестник “Файненшъл таймс” е още по-категоричен за бъдещето на Гърция. В редакционната си статия от 8 май т. г. той прогнозира: „Гръцката драма няма да има щастлив край”. В статията ясно се казва, че „цената, която Гърция плаща за грешките на МВФ и ЕК, е опустошителна. Производството е намаляло с повече от 20%, безработицата е вече 27 %, а социалната цена, която ще заплатят гърците през следващите години е жестока. Страната върви към хаос и неконтролируемо излизане от еврото, основната тежест ще понесат най-уязвимите слоеве от населението.”

Нищо по–различно не очаква и другите страни от т. нар. периферия на е-зоната. Според бившия главен икономист на ООН проф. Хайнер Флашбек - „ако продължи да се изпълнява програмата на ЕК за приспособяване на Гърция, Испания и Португалия, а след това се приложи и за Италия и Франция, ще последва катастрофа за цяла Европа”.

Логично след всичко казано дотук стигаме и до въпроса за цената.

Както винаги е било, така е и при сегашната криза - най-бедните поемат главния удар и плащат най-високата цена. Въпреки лицемерната си демонстрация на грижа за социално слабите слоеве и призивите за социална солидарност, политиците от ядрото на е-зоната вече открито и без свян признават този факт.

В обща статия на бившите държавни величия Гордън Браун и Никола Саркози в „Уолстрийт джърнъл”, четем следните откровения: „Когато има криза, цената се плаща от данъкоплатците, докато акционерите и сътрудниците на финансовите институции се ползват от всички предимства при възстановяването на икономиката.”

Така е, всички сме свидетели, как банковата криза разруши живота на милиони хора, но алчните финансови институции и техните бордове не се отказаха от бонусите си, а богатите граждани набързо се отричаха от родината си при опасността да споделят дори незначителна част от богатството си със своите по-бедни, съсипани от кризата сънародници.

Увеличаването на социалното неравенство вследствие на кризата повиши градуса на напрежението между икономическите класи. Стотици хиляди гневни хора излязоха по улиците в цяла Европа, за да протестират срещу социалната несправедливост, ниските заплати, безработицата и мерките за икономии, които съсипват живота им.

Изглежда, че концепцията на брадатия философ и велик икономист Карл Маркс за класовата борба отново е актуална.

Оказа се, че обявените за мъртви преди 23 години идеи на Маркс, а триумфът на свободния пазар - за вечен, те просто възкръснаха. Неслучайно неговият съименник и известен икономист Рейхард Маркс питаше символично в едно свое интервю: „Имам един въпрос, който не ме оставя на мира: в края на ХХ век, когато капиталистическият Запад победи комунистическия Изток, прибързано ли отхвърлихме теб и икономическите ти теории?..”

Какво ли би казал в отговор на този въпрос Дядо  Маркс, който не само беше диагностицирал правилно породата и недостатъците на капитализма, но и прогнозира безгрешно резултатите от тези недостатъци.

Изглежда, че е само въпрос на време да се сбъдне още едно негово пророчество - пролетариатът да осъзнае общите си класови интереси за смяна на системата, която си беше въобразила, че е победила окончателно комунизма.

 

Юни – 2013 г.

 

17.06.2013 г.

Основни характеристики на съвременния български капитализъм - проф. Васил Проданов

 

За да си обясним особеностите на днешния български капитализъм, следва да имаме предвид ключовите особености на капиталистическото натрупване, водещо до съответно преразпределение на собствеността между различни социални групи и региони. Най-добре можем да си отговорим на този въпрос, като направим две сравнения: с начина на капиталистическо натрупване в класическа капиталистическа страна като Англия и с начина на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм. 

 

Кои са основните източници на натрупване в Англия между ХVІ и ХVІІІ век? 

На първо място са външните източници на натрупване на капитал от капиталистите: (1) пиратство – пиратите получават дори звания от английската кралица; (2) робство в колониите в продължение на няколко века; (3) колониално разграбване на ресурси от целия свят в продължение на няколко века.

Вътрешните източници на капиталистическо натрупване идват от: (1) заграбване и разпродажба на църковни имоти от Хенри VІІІ в началото на ХVІ век с отказа от католицизма; (2) заграбване на общински земи за пасища, при което „овцете изяждат хората“ (Томас Мор); (3) неограничена капиталистическа експлоатация на наемни работници; (4) самоограничения и протестантска етика на дребните собственици капиталисти. 

 Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм между 1879 и 1944 г.? Външни източници няма и това е същностна характеристика в сравнение с държавите от капиталистическия център. Нещо повече, в резултат на наложени репарации и контрибуции, поради загуби във войните, имаме изтичане на национално богатство навън. Следва да се отбележи обаче, че политиката на различните български правителства е насочена към протекционизъм, високи защитни мита, за да могат да създадат условия за развитие на българските капиталисти и да намалят възможностите за изтичане на ресурси навън.

Вътрешните източници са: (1) заграбване на селскостопански земи на изселено турско население в края на Освободителната война; (2) самоограничения на дребните собственици, за да могат да оцелеят на пазара; (3) висока норма на експлоатация на работниците, която е средно по-висока по това време, отколкото в развитите западни страни; (4) изземване чрез данъчната система на ресурси от населението, концентрирането и преразпределението им чрез държавата, за да може да се развива капитализмът. Очевидни са много по-големите ограничения и липсата на възможности в сравнение с класическа страна от капиталистическия център като Англия, което обяснява неуспехите, недоволството и в крайна сметка отхвърлянето на този капитализъм у нас. 

 

Коренно различна е ситуацията на капиталистическо натрупване у нас след 1989 г., което предопределя развитието на един много по-различен капитализъм. Можем да го дефинираме с три основни черти – компрадорски, клептократски и периферен. 

 

1. Компрадорски капитализъм 

 

Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при втория български капитализъм, след 1989 г.?

Следва да се отбележи, че той се създава в условия на натрупване от страна на населението при социализма на огромна индустриална база в ръцете на държавата и на значителни лични спестявания и лична собственост.

Външни източници на капиталистическо натрупване липсват, но за сметка на това се активизират източници за разграбване за собственост, т.е. за ускорено изтичане на национално богатство по посока към транснационалния капитал. Голяма част от тези източници идва от страните от капиталистическия център или от офшорки.

Това е радикално различие в сравнение с първия български капитализъм, в сравнение с британския капитализъм, а и с други страни от капиталистическия център, които извличат ресурси от останалия свят. Една голяма част от националното богатство се приватизира от външни фирми и от чужди компании, главно чрез офшорки, на цени много по-ниски от себестойността. Част от това богатство се купува от конкурентни фирми, машините се разпродават и производството се премества другаде. Дошлите отвън фирми, които наемат например шивачки на ишлеме, осъществяват експлоатация в мащаби от времето на ранния капитализъм и изнасят принадена стойност от страната. Основни инфраструктурни обекти и природни ресурси са дадени за експлоатация на транснационални компании, изнасящи ресурси. В това отношение изтичането на капитали е улеснено от компрадорския характер на създадената политическа класа. Ключова характеристика на този капитализъм е, че той е компрадорски капитализъм. 

 

В резултат на нарастващата външна зависимост връх взе компрадорска политическа върхушка, която служи не на българския народ, а на чужди интереси, продавайки с корупционни схеми ключови сфери на обществото или просто унищожавайки ги под чужда диктовка или поради слабоумие. Така бяха ликвидирани съзнателно от определени политици, без да им се търси каквато и да е отговорност,селското стопанство, гигантски напоителни системи, престъпно бяха закрити І, ІІ, ІІІ, ІV блок на АЕЦ „Козлодуй“, научно-техническото разузнаване. Транснационалният капитал получи за жълти стотинки инфраструктурата на страната, цялостната енергийна структура, аерокомпания „Балкан“, БТК, златодобива на страната...

При това, за разлика от първия български капитализъм, сега имаме много мощни апарати за налагане на неолиберална идеологическа хегемония, създаваща съответната идеологическа мъгла, с която да се скрие онова, което се прави. Сред тези идеологически апарати за първи път са финансираните отвън граждански организации, създаващи пропагандно-идеологическа среда и псевдогражданско общество, базиращо се на публична сфера, в която доминира неолибералното прокапиталистическо и антикомунистическо съзнание. Неоколониални идеологически апарати за „мека сила“ (евфемизъм за добре известното „пропагандно оръжие“ и „агент на влияние“) вместо предходните колониални армии. „Тинк танковете“ вършат много по-успешно работата на танковете и на армиите. Там, където „тинк танковете“ не са допускани, могат да дойдат, разбира се, и танковете в буквалния смисъл на думата, както стана в Близкия изток. При това колкото повече се влошават нещата, толкова по-кресливо това съзнание се стреми да продължи да налага своите идеологеми, съдържащи се в две фрази – „реформиране на институциите“, т.е. допълнителното им разбиване на практика, и „виновни са комунистите и ченгетата“, т.е. създава се изкупителна жертва, която да скрие факта на провала на прокапиталистическия  проект. 

 

2. Клептократски капитализъм 

 

За да разберем тази характеристика на българския капитализъм, би следвало да имаме предвид двата основни вътрешни източника на капиталистическо натрупване – държавната и личната собственост на населението. 

 

Първо.  Това е разграбването на държавната собственост чрез разрушаване на контролните системи и чрез корупционни сделки.

Разбиването на контролните институции създаде възможност за прехвърляне на гигантско количество обществено богатство в частни ръце с посредничеството на политиката и политиците, т.е. мащабите на прехвърляното богатство са такива, че при сринати основни системи на държавата и претъпкани структури с чужда агентура или с хора, които лесно могат да бъдат купени от новопоявил се капиталист, по същество имаме ситуация на използване на държавата и на нейните институции като инструмент за гигантски безсистемен грабеж – невиждан в историята.

Особена роля играе директният грабеж с помощта на силови групировки, чрез различни престъпни дейности – контрабанда, наркотици, проституция и пр. В него особено важно място имат силови групировки на бивши работници в МВР и на спортисти, аналози на пиратите в периода на първоначалното натрупване на капитала – поради срутването на държавата и на нейните контролни системи в началото на 90-те години те поемат определени функции по сигурността на гражданите чрез съответни частни институции и допълнително разграбват държавата. Те успяват да заграбят, да натрупат богатство и да го легализират, а някои дори да се включат в управлението, особено чрез правителството на ГЕРБ. 

 

Вторият източник на вътрешно капиталистическо натрупване след 1989 г. е грабежът на лична собственост от населението.

Най-напред се иззеха натрупаните по времето на социализма лични спестявания на българското население. Това стана чрез спекулация при ценовите шокове през 90-те години, както и чрез т.нар. кредитни милионери при голямото банково източване през 1996–1997 г. Общото между всички тези форми на първоначално натрупване на капитали е, че то става не чрез производствена дейност, а чрез разграбване и преразпределение на вече натрупано богатство на държавата или на голямата маса от хората във формата на спестявания, направени при социализма.

При капитализма грабежът на натрупаното от обикновения българин се ускори със световната криза, когато немалко хора бяха принудени да залагат строените си при социализма жилища, за да оцелеят или за да получат кредит за развиване на бизнес, който се проваля. Това породи нарастваща вълна от бездомни и клошари.

Българските граждани са ограбвани и чрез особеностите на данъчната система – огромната част от данъците са косвени и България се оказа страната с най-голям относителен дял на косвени данъци, които се вземат от цялото население, а капиталистите са много по-малко засегнати.

В този смисъл и двете основни форми на първоначално натрупване на капитала, характеризиращи българския преход, ни насочват към един мародерски и клептократски капитализъм, израсъл върху грабежа на натрупаното от някого другиго, след като политическите структури, на които се е градила контролната система върху собствеността, са унищожени и се е получило „разграждане на системата“, както се говори в началото на 90-те години на ХХ век.

Зад метафората за „разграждане на системата“ реално се крие разграбването на собствеността от тези, които са били по-бързи, по-безскрупулни, създали са алтернативни силови структури. Няма период в българската история, в който такова гигантско обществено богатство да е било преразпределено и присвоено за съвсем кратък период. Основната част от частното богатство е натрупана чрез разграбване на гигантската собственост на построеното преди това от социализма, което е било възприемано като общонародно богатство. Първоначалното натрупване на капитал, което би трябвало да характеризира т.нар. преход, по същество е гигантско разграбване на капитала. Така първоначалното натрупване на капитала при прехода към втория български капитализъм ражда този специфичен „мародерски капитализъм“, опиращ се на слабите или корумпирани държавни институции и на грабежа на изоставеното богатство.

Затова този капитализъм трудно може да получи легитимност в очите на милионите хора. Няма как той да създаде в техните представи идеята за „американската мечта“. Той ще си остане и ще бъде възприеман като бандитски капитализъм, мутренски капитализъм, спекулативен капитализъм, мародерски капитализъм. 

 

3. Периферен капитализъм 

 

До 1989 г. българската икономика е в основни линии затворена за страните от капиталистическия център с по-малко от 10% от вноса и износа. Световната социалистическа система е обособена от държавите от капиталистическия център и това й дава възможност да се развива без опасност за асиметрични отношения, чрез които от нея да се изсмукват ресурси.

Преходът към капитализъм води до противоположна ситуация – максимална откритост на страната. При последната международна класация на глобализацията за 2012 г. България се оказва най-глобализираната страна на Балканите и между страните в света с много висока глобализация, т.е. с максимална отвореност за глобалния капитал. При това следва да се има предвид, че основната част от глобалния капитал разграбва страната чрез офшорни фирми, които не дават възможност той да бъде идентифициран, нито грабежът проследен.

По своята отвореност към глобалния капиталистически пазар България заема 22-ро място в класацията на Ernst & Young за равнище на глобализация, като на първо място е Хонконг, а забележете – САЩ е след нея, на 25-о място. България е по-отворена за външния свят от САЩ и върху нея глобализационните потоци могат да действат много по-силно. От балканските страни след нас е Румъния на 31-во, а Гърция на 35-о място, Китай на 44-то, Турция на 46-о. Индикаторите за измерване на глобализацията включват откритост за търговия, движение на капитали, размяна на технологии и идеи, движение на работна ръка, културна интеграция. Забележете, България, чиято икономика претърпя катастрофални разрушителни следствия през последните 23 години, е по-глобализирана от САЩ, докато Турция е най-малко глобализираната страна на Балканите, но в същото време с най-успешно развиваща се икономика и с най-силни институции. В много отношения това ни дава обяснение за станалото в началото на глобализацията в повечето балкански държави. Степента на глобализираност може да бъде плюс и минус, може да е предпоставка за по-лесно привличане на ресурси на съответната територия и за ускоряване на развитието й, но и за полесно извличане на ресурси и за периферизацията й. На Балканите като цяло, като се изключи Турция, действа по-скоро процес на извличане на ресурси и степента на глобализация увеличава тези предпоставки. Неолибералната глобализация се оказа полезна главно за държавите от капиталистическия център – в Европа главно за Германия, – които успяват да печелят от нея, докато при голяма част от останалите балкански държави имаме катастрофални следствия. Като цяло Европа, въпреки призивите и опитите за солидарност, ускорено се раздели на център и периферия.

Подобни процеси протичат и в статута на България в ЕС. За разлика от предишното й положение спрямо СССР, който доминираше политически, но от гледна точка на структурата на икономическите отношения и равнището на живот имахме висока степен на равнопоставеност, сега страната ни е превърната в периферия на общността. Тя влиза в ЕС в момент, когато се засилват тенденциите на неолибералната интеграция, опираща се все по-силно на пазара и на пазарната конкуренция, но пренебрегваща различията в производствени и експортни възможности на държавите, мащаба и пазарния дял на фирмите им, производителността, заплатите. С шест основни механизма става източването на България от страна на по-силни държави от капиталистическия център.

 

Първият от тези механизми за превръщането на България в бедна периферия е навлизането в страната на чужди компании. Те получават концесии или купуват наши предприятия и като монополисти извличат големи печалби, които отиват към по-богати държави, а в страната ни остават обезкостените или все повече амортизирани основни фондове. Типичен пример в това отношение са монополистите в енергетиката и във водната мрежа, които печелят тук и изнасят другаде печалбата си. Подобна е ситуацията и в банковата система – кредитът у нас е почти изцяло под контрола на чужди банки. При това почти няма сделка с чуждестранна фирма, която да не е била в ущърб на националните интереси и обектите да не са продадени на загуба – като се започне от „Нефтохим“, премине се през БТК и авиокомпания „Балкан“ и се стигне до сделките с ТЕЦ-1 и ТЕЦ-3 от „Марица-изток“. Впоследствие тези сделки са характеризирани като „национално предателство“. Така е и с голяма част от инфраструктурата, особено с енергийната инфраструктура. Енергетиката в „Марица-изток“ се дава на американска компания, като със сключения договор тя продава на българската държава електроенергия на цени, които са три пъти по-високи, отколкото на произвежданата от държавните ТЕЦ със същите лигнитни въглища. Отказът от строеж на АЕЦ „Белене“ от правителството на Бойко Борисов става под американски натиск и се предполага, че с края на българската атомна енергетика това допълнително ще облагодетелства тези американски компании в износа им на огромно количество национален капитал при производството на електричество със собствени наши средства. Водоразпределителната мрежа в София и в голяма част от страната бе продадена на чужди компании, които вдигат цените с пъти, печалбите, които извличат, им дават възможност за гигантски заплати на мениджърския персонал, а в същото време липсват достатъчно средства за ремонт на амортизираната част от тази система. Особено скандални са сделките с електроразпределителните мрежи, които, купени от чужда компания, многократно увеличават потребителските цени на тока и съответните средства също не остават в страната, а изтичат навън. Типичен пример за грабеж на природни ресурси от поначало бедната на суровини и енергия България дава австралийската компания „Дънди“–“Болкан Минерал енд Майнинг“. На нея й е дадена концесия за извличане на злато от страната, за която тя плаща само 22.7 млн. долара за 9 години, а изнася 20 тона злато, което по цени от началото на 2012 г. струва 1.2 млрд. долара. Подобна е ситуацията с британската компания „Мелроуз“, която получава концесия за извличане на природен газ от находище „Каварна“ на ниска цена, като се имат предвид прогнозите за количеството от залежи на газ, а в същото време в концесионния договор няма никаква клауза за санкция, ако тя не изпълнява условията му.

„Ниските доходи в голяма степен са резултат от развитието на икономика на ниската добавена стойност. Опериращи у нас големи компании, в т.ч. с чуждестранно участие, провеждат корпоративен колониализъм, закриват „меките“ дейности и изнасят добавена стойност. Експлоатират интелекта и труда на българските граждани и, преди всичко – ресурсите на страната.

Държавата не прави нищо, за да ограничи масирания износ на добавена стойност. Подобен пример на неадекватна, недалновидна и хаотична политика е този в зърнопроизводството. Там без намесата на държавата (слава, Богу!) се извърши тиха революция. Отрасълът обаче не се развива дълбочинно. България е втори в света износител на слънчогледово семе, но внася олио. Произвеждаме висококачествено зърно, а не развиваме животновъдство и преработваща индустрия. Учили сме Европа как да произвежда зеленчуци, а днес ги внасяме отвън.“

 

Вторият механизъм на периферизацията на страната и на връщането й назад е свързан с дерегулацията и отварянето й без ограничения към ЕС. Либерализацията на пазарите разрушава малките производители в страните от периферията на Европа и така в България допълнително се вкарват фактори, разрушаващи предходната промишлена система и превръщащи страната в изостанала периферия. Веднага след промяната са ликвидирани всички високотехнологични предприятия, включително и такива, които са уникални, водещи в световен план, като например Завода за дискови устройства в Стара Загора. Под натиска на държавите от капиталистическия център престъпно е унищожено научно-техническото разузнаване, което както във всички страни с догонваща модернизация играе важна роля в индустриализацията на страната. Ликвидирани са хиляди индустриални предприятия, а целият инженерен и технически състав, стотици хиляди квалифицирани кадри са декласирани, изхвърлени на улицата, със сринали се доходи или емигриращи. Българската икономика е деиндустриализирана. Рязко бе намален делът за поддръжка на наука, за изследователска дейност, внедряване, патенти, изобретения, рационализации. Ведомствените научни институти, инженеринговите звена, развойните звена, лабораториите, захранващи преди това икономиката с нови продукти, бяха унищожени или изнесени в Западна Европа в централите – майки на транснационалните компании, купили съответните предприятия. Типичен пример е фармацевтичната промишленост. Тя бе осигурена с мощни научни и развойни звена. Те бяха изнесени на Запад, а у нас се извършва само дейността, изискваща доминиращо неквалифициран труд по правенето на хапчетата. Към това обаче следва да се добави още нещо – по-високата производителност на труда и по-високата степен на субсидираност на селското стопанство в Западна Европа води до евтин внос, който допълнително разрушава и селското ни стопанство. Резултатите от това са плачевни, те връщат България в много отношения в края на ХІХ век. Показателно за това е проведеното през 2012 г. поредно изложение „Произведено в България“. На него българските производители се представят със стоки, с които са се представяли на Всемирното изложение в Париж през 1900 г. – розово масло, мед, ракия, но липсва дори продукция на леката промишленост, която се запазва за по-дълго след 1989 г., като обувки, кожи, текстил, бижутерия.

 

Третият механизъм за извличане на ресурси и за тотално сриване на страната е грабежът на човешки капитал. Докато в центъра на капиталистическата система в Западна Европа и в САЩ протича процес на създаване на икономики на знанието, у нас се реализира противоположната тенденция – на унищожаване на институции и структури на знанието, на отмъкване на човешкия капитал под лозунга за „свобода на движението“. Лекари, финансисти и програмисти са основната част от младите хора, които напускат България, и в резултат здравната система у нас се срива, а по иновации сме на последно място в ЕС. Според анализ на Съвета на ректорите между 7 и 10% от младежите заминават веднага след като си вземат дипломата. Хиляди други заминават още след като са завършили средно образование или след висшето са поработили у нас. Докато в България селското стопанство е ликвидирано, във Великобритания търсят наши агрономи. Деинтелектуализацията на труда и производството намали относителния дял на добавената стойност в произвежданите продукти, доведе до ситуация, в която производителността на труда след 1989 г. падна съществено след унищожаването на уедреното селско стопанство и на индустриалната основа на страната. Това от своя страна допълнително срути заплащането и доходите на българина, отдалечи го от развитите западни страни. В същото време богатите страни от капиталистическия център изсмукаха и изсмукват най-ценния капитал – висококвалифицираните работници, т.е. рязко намалява относителният дял на хората, които могат да извършват дейности с висока добавена стойност. Кадрите се отглеждат и готвят в страната, за което тя е вложила много милиарди, но се получават наготово от развитите капиталистически държави. В САЩ отглеждането на едно дете от раждането до завършването на колеж струва средно 200 000 долара, т.е. ако приемем, че от страната ни са изтекли например 200 000 човека с такова образование, ние сме подарили на други страни само по този начин 40 трлн. долара. Това е гигантски грабеж под  лозунга за свобода на движението на хора, който е предпоставка за асиметрични отношения между центъра и периферията на световната капиталистическа система.

 

Четвъртият механизъм е зверската експлоатация на човешки труд. Либерализираните трудови пазари като цяло водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни места, главно в услугите или в трудоемки производства. От чужбина идват тук инвеститори например в шивашката индустрия, където срещу нищожно заплащане в полуробски условия работят десетки хиляди жени. Според данни на Евростат от 2012 г. 27%, или близо 600 000 от наетите в България са нископлатени работници с доход под прага на бедността.

Такива са на първо място работещите в шивашката, текстилната, обувната и кожарската промишленост, в търговията на дребно, в хотелиерството и ресторантьорството, в социалните дейности, в обслужването на сгради и озеленяването, в селското и в горското стопанство.

Същата такава зверска експлоатация обаче откриваме и при голямата част от търсещите препитание стотици хиляди имигранти в Западна Европа. При изследване на трудовата миграция от колектив начело с Духомир Минев, подготвено за КТ „Подкрепа“, се констатира, че българите, които работят в чужбина, нерядко се оказват в положението на робите на Европа. На редица места в страните приемници се раждат огнища на свръхексплоатация и на принудителен труд на нашенците. Стотици българи са жертви на нелегален трафик, свързан със сексуална и трудова експлоатация. Като цяло тенденцията е трудовата миграция да се превръща в експлоатация и трафик на хора.

Индустриалният социализъм е ликвидиран и е създадена силно зависима периферия на европейския капитализъм с потоизстискваческа експлоатация и практики от ранните етапи на развитието на капитализма отпреди няколко века в страните от капиталистическия център. Единният пазар и единната валута водят до това, че силните икономики стават по-силни и се отдалечават от другите, независимо от кохезионните и структурните фондове на ЕС, насочени към премахване на дистанцията между развити и неразвити региони.

Независимо от това, че в продължение на години се инвестираха средства от тези фондове в периферни страни като Ирландия, Португалия, Испания и Гърция, се оказа, че през 2011 г. именно те се нуждаят от спасяване да не фалират и от още пари. Неслучайно непрекъснато се поставя въпросът за „Европа на две скорости“, различни за Германия и Северна Европа, от една страна, други за Южна Европа и дори трети за Източна Европа.

 

Петият механизъм е свързан с факта, че страната е принудена да отделя от нищожните си средства, за да плаща на български наемници за изпълнението на военни операции в различни точки на света, в които са ангажирани държавите от центъра на световната система. Следва да се отбележи, че това става за първи път в историята на страната. През 2010–2011 г. България е пращала свои наемни професионални войски, за да водят чужди войни и да решават проблеми, създадени от други, в Афганистан, Ирак, Косово, Сомалия, Либия, Босна и Херцеговина, Грузия, Либерия. Това през 2010 г. й е струвало 63.6 млн. лева, което не са никак малко пари, като се има предвид острият недостиг на средства за всички сфери на българското общество.

 

Шестият механизъм са условията, при които се преразпределят средствата в ЕС. От влизането си в Европейския съюз през 2007 г. до 30 ноември 2012 г. България е усвоила 2108 млн. евро от оперативните програми, по които се одобряват проекти за европейското финансиране (без предприсъединителните фондове и земеделските субсидии), а е внесла в бюджета на ЕС 2162 млн. евро. Тези пари са от нашия бюджет, т.е. от българските данъкоплатци.

 

И какво се оказва? Парите изтичат от бюджета на страната, за да може тя да обслужва задълженията си към бюджета на ЕС, и се връщат обратно, но вече като еврофинансиране по оперативните програми. Ако не членувахме в ЕС, държавата щеше да разполага със същите средства, но с една важна разлика – тези 2 милиарда евро щяха да бъдат разпределяни през Закона за държавния бюджет, гласувани в парламента и обнародвани в „Държавен вестник“. Това стана всъщност основание за появата на първата антиевропейска политическа сила в България – коалицията „Не на Европейския съюз“.

 

Седмият механизъм е обвързването на българския лев с еврото и така присъствието на България в еврозоната, пълното отваряне на пазарите ни към ЕС, заедно с наличието на валутен борд след 1997 г., прави невъзможно страната да води самостоятелна монетарна политика, с която да стимулира запазването на българското производство и неговия експорт. Добре е известно, че държавите в Югоизточна Азия, реализиращи догонваща експортно ориентирана модернизация, запазват силни лостове на защита на своята валута и за провеждане на монетарна политика, стимулираща износа. Китай е типичен пример за това. У нас става точно обратното, монетарната политика е предпоставка за окончателно съсипване на почти всяко местно производство.

Опитите на България да възстанови конкурентоспособността си и да улесни прехода към икономически модел, насочен повече към износа, са силно затруднени поради обвързаността на лева с еврото и невъзможността страната да засили конкурентоспособността си чрез девалвация на лева. В тази ситуация политиците се ориентират към търсене на конкурентоспособност на глобализирания капиталистически пазар чрез политика на ограничения на бюджета и поддържане на ниски заплати. Това превръща България в страната с най-бедното население в ЕС. Паралелно с това нараства вътрешният дълг и общият дълг на страната днес е многократно по-голям, отколкото през 1989 година.

 

Осмият механизъм е търговският дефицит със Западна Европа, особено с Германия, чрез което България е нетен износител на национален доход към развитите европейски държави. Става дума за засилваща се тенденция. Според  последните данни на НСИ за търговията ни с ЕС за 2012 г. външнотърговското салдо на България с ЕС за периода януари – септември 2012 г. е отрицателно и е на стойност 3882.0 млн. лева. По цени FOB/FOB (след елиминиране на разходите за транспорт и застраховки при внос на стоки) салдото също е отрицателно и е в размер на 3031.0 млн. лева. При това тенденцията е вносът да нараства, а износът да намалява.

Вносът на България от ЕС за периода януари – септември 2012 г.се увеличава с 10.4%, а износът намалява. Единственото спасение на България при тази ситуация се оказва преориентирането на част от износа към страни извън ЕС, където имаме позитивен търговски баланс, както е например с Турция, и така да се смекчат малко загубите по посока на ЕС. По същество Турция спасява България от иначе голяма търговска асиметрия.

 

Същностна характеристика на този капитализъм е, че той се създава в една страна, която се включва отново без каквито и да са сериозни защитни механизми в световната система на капитализма, но играейки ролята на периферия на европейския капитализъм. А отношението между център и периферия на капитализма винаги е било свързано с движението на богатство от периферията към центъра. Една голяма част от националното ни богатство в условията на прехода бе просто унищожена, защото не съответстваше на новата ни периферна позиция в търговските взаимоотношения. Става дума за ликвидацията на почти всички високотехнологични производства и за изтичането на висококвалифицирания човешки потенциал към развитите държави. Така страната се превръща в евтина дестинация на алкохолен и сексуален туризъм, в място за евтин и неквалифициран труд, демонстрирайки типичните характеристики на един периферен капитализъм. Тя получава статут на бедна периферия на богатия западноевропейски капитализъм. Той изсмуква от нея всичко, което може да му бъде полезно, играейки ролята на постмодерна колониална метрополия и изземвайки най-важното богатство – човешкия и интелектуален капитал. При това този капитализъм е много по-бандитски от класическия по време на първоначалното натрупване на капитала в Англия през ХVІ век, защото, от една страна, мащабите на грабежа са неимоверно по-големи, като се има предвид натрупаното богатство в една индустриализирана съвременна държава, а, от друга страна, несравнимо по-големи са мащабите на разрушение, на унищожаване на материални ценности. Както по времето на Хенри VІІІ в Англия се появяват десетки хиляди скитници, останали бездомни, защото „овцете изяждат хората“, така днес у нас се появяват стотици хиляди клошари, просяци и живеещи в гета хора, които също са бездомници.

 

 

 

От списание „Понеделник” – бр.  3/4,  2013 г.