tag:blogger.com,1999:blog-88342238147224420042024-03-19T09:29:19.775+02:00 ЖАРАВАБлог с теоретична тематикаUnknownnoreply@blogger.comBlogger425125tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-83214887868662767472024-01-19T01:33:00.001+02:002024-02-18T09:20:16.791+02:00Борбата против фашизма и крайната ни цел<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjle-e7zafeC8DqDgOrh8LpSyB61mfMiaEHN4q3g8pcFTfozO-ay6c9mMl3sOLJrsghyphenhypheno8dUu9NL7EBly0W-lFwL-NmEE3dIe_hLYhS0lePT7GtCHqzgl2UZR-rGU4NZ39xJt5y1H32WHOOrqaWrxMBz8s9a0miuotbDm2wQq6Iy2S_EcO5NFaeGqAY-hG8/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="178" data-original-width="140" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjle-e7zafeC8DqDgOrh8LpSyB61mfMiaEHN4q3g8pcFTfozO-ay6c9mMl3sOLJrsghyphenhypheno8dUu9NL7EBly0W-lFwL-NmEE3dIe_hLYhS0lePT7GtCHqzgl2UZR-rGU4NZ39xJt5y1H32WHOOrqaWrxMBz8s9a0miuotbDm2wQq6Iy2S_EcO5NFaeGqAY-hG8/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Във връзка с поставяне въпроса за единния фронт на VII-я конгрес на Коминтерна, в буржоазната преса в Европа се пишеше, че комунистите се вече отказват от своята теория за пролетарска диктатура като несъстоятелна, че те стават защитници на буржоазната демокрация. Другарят Георги Димитров отговори на това с българската пословица: „Гладна кокошка просо сънува."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За съжаление и в нашите редове има хора, които на днешното съсредоточаване силите на партията върху борбата с фашизма и за запазване и възстановяване на демократическите свободи гледат като на опортюнистическо прегрешение, като на отказ от крайните цели на движението. Това разбира се е сектантско. Нима само с декламации за пролетарската диктатура, за съветската власт, за въоръжено въстание ще извършим ние социалистическата революция ! Не !</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Революцията се върши от живи хора, и то от милиони хора. А тия милиони трябва да се убедят, че изход от своето мизерно положение на експлоатирани те ще намерят само в социализма, в социалистическата революция. Но милионите не се убеждават с речи и книжки. Милионите се убеждават от опита на собствената си борба. Да ги вдигнеш на борба и в процеса на тая борба да ги убеждаваш на практика, на дело, че трябва да отидат и по-нататък — това е пътят на вмъкване масите в революцията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Кое е това, което днес може да вдигне на борба в България грамадните маси трудещи се — организирани в разни организации и неорганизираните работници, служители, занаятчии, трудещи се селяни, които вървят с нашата партии, със земеделците и с други? Тия широки маси ги обединява омразата, недоволството, възмущението от военно-фашистката диктатура и искането да им се възстановят демократическите свободи и права, за да могат да се борят за непосредствените си интереси. Това ги обединява в настроенията им. Въпросът е как да се вдигнат те на единна борба за разгромяване на фашизма и за възстановяване на демократическите им свободи. Ако те видят, че техните партии и организации — комунисти, земеделци, социалдемократи — се споразумеят за единно действие, за единна борба, това ще им даде кураж да ги последват, тъй като в единния фронт на тия организации ще видят сила, която действително ще може да ги доведе до извоюване на тия общи за тях искания — и ще се вдигнат на борба. От нас, от нашата тактика и работа ще зависи дали борбата на раздвижените против фашизма грамадни маси ще се развие по-нататък в борба за съветска власт, за диктатура на пролетариата, но докато не бъде разгромен фашизмът, докато не бъдат готови грамадни народни маси, преди всичко бедните селяни, пролетариата — няма да имаме условията и политическата армия, необходими за победата на пролетарската революция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">При сегашните условия и в нашата страна този е пътят на пролетариата и партията му към победа. Тоя път никога не върви по права линия. А щом това е така, пита се: исканията за възстановяване Търновската конституция, за Велико народно събрание, за нейното изменение в по-демократически дух, за възстановяване на дело народните свободи и права и другите искания от платформата на единния народен антифашистки фронт, която ние предлагаме на земеделци, социалдемократи и други нефашисти, е ли опортюнистическа платформа? От гледна точка на нашите крайни цели тази платформа е действително отстъпка, известно приспособяване, без което ние не можем да постигнем единния фронт. Но тя би била опортюнистическа, ако ние се борим само за нея, ако ние се откажем от нашата програма и се борим само за демократическите свободи. Навярно има у нашите редове другари, които мислят тъй. Такива възгледи ще се срещат по-често и ще бъдат много опасни, особено когато единофронтовската борба достигне до създаване единофронтовско правителство. Може би мнозина наши другари тогаз ще дърпат партията назад, ще я спъват в борбата и за отиването по-нататък — към съветската власт. Такива възгледи ние ще трябва още отсега строго да бием. Но партията не отива в единен фронт с други организации със задължение да престане да се бори за своите крайни цели. Такова условие ние никога няма да приемем. Напълно възможно е след победата над фашизма пътищата ни с партиите, с които ще бъдем в единен фронт в борбата срещу него да се разделят, ако тия партии продължат осъдената от живота тактика на сътрудничество с буржоазията и кърпеж на капитализма. Но също така е възможно, поучени от опита на последните години, тия партии до тръгнат наляво или поне в тях да се създадат сериозни леви течения, с които ще може да се работи съвместно и в борбата за събаряне на капитализма. И болшевиките участваха в Октомврийска революция заедно с левите есери и даже образуваха първото съветско правителство заедно с тях. Всичко тогава ще се решава от фактическото съотношение на силите. Но това съотношение ще бъде в наша полза само ако ние се сближим с широките маси, активно участвайки в единната борба против фашизма, за демокрацията, ако ние съдействаме на тия процеси на олевяване, които се извършват в другите организации на трудещите се.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Станке Димитров</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">вестник „Работнически вестник“, ноември 1935 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-51442854242548205522023-10-25T18:29:00.002+03:002023-11-03T10:52:08.208+02:00ЛЕНИНСКОТО УЧЕНИЕ ЗА ПАРТИЯТА<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEioLzHSL-kBLL3BCUxa2jvq_cQ0NHFtRds5l5u9kxi7-KQKTJwKqceUyOeVcbNq3m2FcPQlfmVvfxV5n-CzCyX1m7SSTecZX2WGdUu_qeRA78oxqQcAqoO7jlTO4p3zpMWQVc_bmqVd2Ecd53xUffRapCa4urT8cIxb8xsYiHT1M0-qS4zP0WOIH3hCDO4C/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="158" data-original-width="140" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEioLzHSL-kBLL3BCUxa2jvq_cQ0NHFtRds5l5u9kxi7-KQKTJwKqceUyOeVcbNq3m2FcPQlfmVvfxV5n-CzCyX1m7SSTecZX2WGdUu_qeRA78oxqQcAqoO7jlTO4p3zpMWQVc_bmqVd2Ecd53xUffRapCa4urT8cIxb8xsYiHT1M0-qS4zP0WOIH3hCDO4C/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Извадки от брошурата на Станке Димитров (Марек) </span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Партията представлява от себе си преден отряд на работническата класа</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ние видяхме по-горе, че комунистическата партия е партия само на работническата класа, а не и на други класи. Но това не значи, че комунистическата партия — това е цялата работническа класа, че всеки работник е комунист. Социалдемократите на дело не правят разлика между класата и партията. По този въпрос болшевиките още в 1903 г. изнесоха остра борба с меншевиките и доказаха на руския пролетариат необходимостта от такава партия, в която не може да влиза който си иска, а която обединява в себе си само предния отряд на работническата класа, значи, най-съзнателните, най-предните, най-далновидните работници... Да забравим разликата между предния отред и цялата маса, която се стреми към него, да забравим постоянния дълг на предния отред — това значи да се самозалъгваме, да си закриваме очите от грамадността на нашите задачи, да ограничим тия задачи. Именно такова затваряне на очите се явява премахването на разликата между приближаващите се и входящите, между съзнателните и активните и помагащите ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За да бъде комунистическата партия действително авангард на работническата класа, тя трябва да бъде въоръжена с революционна теория, със знание за законите на движението, със знанието за законите на революцията. Без това тя не е в състояние да ръководи борбата на пролетариата и да води със себе си пролетариата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">И наистина, ако членовете на партията, макар и работници, макар и най-предани и готови на жертва, но неиздигнати теоретически, незнаещи към какво води развитието на капитализма и класовата борба, за нейното превръщане в революция, неиздигнати политически, незнаещи повече за силите на буржоазията и пролетариата, незнаещи повече за политическото положение, незнаещи какви задачи трябва да произтичат от дадено положение, т. е. неотличаващи се от останалите работници по своето класово съзнание, такива комунисти, партия с такива членове не може да бъде техен политически вожд, а може да се влачи и след тях и да пропадне в блатото на опортюнизма. Затова <em>политическото и теоретическото издигане на партийната маса е една първостепенна задача на комунистическата партия</em> ... А това ще рече, че партията би загинала, ако се откъсне от масата, ако се затвори в себе си, защото така тя би се превърнала в секта, в клуб, в школа, във всичко друго, но би престанала да бъде партия — преден отред на масата. През периода на сектантския курс на нашата партия, курса на революционната фраза и жестовете, тя беше дошла до такова откъсване от масата, от което тя сега с голям труд се оправя.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От това, че партията представлява преден отред на работническата класа и че той трябва да бъде тясно свързан с масата, следва, че <em>всяка местна партийна организация, всеки партиен член, където и да са, при каквито и условия да се намират те, са длъжни да работят всред масите и да проявяват собствена инициатива за провеждане партийните решения и да водят борба от името на партията.</em> Тогава именно те ще покажат, че действително принадлежат към предния отред на класата. Блестящ пример на болшевишка самоинициатива ни даде <em>Георги Димитров</em> в Лайпциг, където той един, без наставления, без връзки отвън, без поддръжката на своите другари по процеса, достойно защити германската и българската комунистическа партия и Коминтерна, изнесе техните възгледи по основните въпроси на текущата им политика и води героически борби против фашизма в Германия и целия свят.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Само така, чрез своите организации и членове, партията може да бъде свързана с масите и да ги ръководи. Няма ли тая <em>самоинициатива в тях</em>, партията при тежките нелегални условия може да се откъсне от масите и тогава, когато тя има правилно начертана политика. Вън от другите причини, твърде много и на отсъствие на болшевишка самоинициатива и на недостатъчна теоретическа и политическа подготовка на партийните маси и местните им ръководства, без което организираните в партията не могат да се числят с достойнство към предния отред на класата и се дължи например сега туй, че на много места в България има партийни организации, а там не се върши масова работа. Между другото на отсъствието на болшевишка самоинициатива се дължи туй, че дълго време след провали на някои места не се възстановява партийната организация, макар да не са арестувани, да не са известни на властта всички членове на организацията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Има случаи, когато партията се откъсва от класата, като не остава в нея, като се мъкне в опашката на движението или като изпреварва класата, върви далече от нея и не взема мерки да активизира и да дочака движението на масите. Такова откъсване на партията от класата се явява резултат на неправилна политика на партията. И ако партията не изпревари своята политика, не измени своята дейност и методите на работата си, че да се свърже с масите, тя ще тръгне към израждане, към превръщането й в секта ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <em>Партията е организиран отред на работническата класа</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Партията на работническата класа обема в себе си предния отред на класата, но този отред сам по себе си не представлява партия. За да бъде той партия, трябва да бъде той организиран. Отделни работници, съзнателни, предани на делото на пролетарската революция, даже политически издигнати, ако не са свързани в едно организационно цяло, каквото представлява партията, не могат да водят масите към целите на комунизма. Няма да има партия и когато тия лица образуват отделни групи, но несвързани помежду си, в едно цяло, в една стройно централизирана и повсеместна в страната организация, възглавявана от свое централно ръководство и подчиняваща се на това ръководство ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> Партията като най-висока форма на класовата работническа организация</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За победата на пролетарската революция необходимо е участието на цялата работническа класа по един или друг начин и на градската и селската беднота. Тяхната подготовка и организирането на тяхното участие в революцията е възможно само при наличието на крепка болшевишка партия. Как партията ще бъде в състояние да подготви и издигне тия грамадни и милиони маси? За вдигането на своите членове тя може да даде разпореждане и те като дисциплинирани нейни синове са длъжни да се вдигнат. За да може обаче партията да вдигне масите, тя трябва да бъде свързана с тях. По-здрава и надеждна връзка с широките работнически и селски маси партията може да установи само ако тия маси се организирани в някакви организации: професионални съюзи, фабрични комитети, селски комитети, кооперации, културни, младежки и др. организации или в открита политическа партия, каквато беше Работническата партия. Всичките тия разни видове работнически организации са класови работнически организации. Но всяка една от тях обхваща дадени маси за определени цели — различни една от друга. Те могат да участват в борбата за общата цел на работническата класа — за социализма — ако получат на дело ръководството от партията. В такъв случай за целите на революцията партията може да използва тия всевъзможни работнически организации като лостове за повдигането, като каиши за тургане в движение работническата класа и другите трудещи се маси ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За да може Комунистическата партия като най-висша форма на класова работническа организация да ръководи класата, масите, те трябва да бъдат организирани в масови организации. Нелегално те могат да съществуват като масови организации. При тия условил КП е длъжна да работи в съществуващите, допусканите от законите на фашистката диктатура масови организации, доколкото не може да наложи съществуването на други, открито класови организации. В нефашистките масови организации тя трябва да въвлича масите и да превръща тия организации в антифашистки, в организации, в които масите да се подготвят за смъкването на капиталистическото иго.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <em>Партията като оръдие на пролетарската диктатура</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основният въпрос, който отличава болшевишкия тип партия от социалдемократическите партии, основният въпрос на ЛЕНИНИЗМА — това е пролетарската диктатура. Още не е болшевишка такава работническа партия, която признава класовата борба, но излизайки от правилното положение „класа против класа“, неправилно отрича допускането на какъвто и да е блок и компромиси с други, неработнически слоеве и организации. Социалдемократическите партии съвършено не идваха до признаването на пролетарската диктатура и да се борят за нея. Такава беше тесняшката партия. Болшевишката партия признава класовата борба включително и нейната най-висока форма — пролетарската диктатура. Тя ръководи класовата борба на пролетариата и я довежда до завладяването и установяването на пролетарската диктатура, като за достигането на тази цел не изолира работническата класа от тези обществени слоеве, без чиито съюз не може да се осигури победата на пролетариата. Комунистическите партии се борят за унищожаването на диктатурата на буржоазията и за създаването на пролетарската диктатура.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Що е това пролетарска диктатура ? Достатъчно тук е да припомним определението на диктатурата на пролетариата, дадено от Ленин:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„Диктатурата на пролетариата не е завършване на класовата борба, а е именно продължение в нови форми. Диктатурата на пролетариата е класова борба на победилия и взелия в свои ръце политическата власт пролетариат против победената, но не унищожената, не изчезналата, не престаналата да оказва съпротивление, против усилващата своето съпротивление буржоазия." ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> Организационните принципи на болшевизма. Единството на програмите. </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> Тактическите и организационните принципи</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В болшевишкия тип партия съществува единство на теорията, програмите, тактическите и организационните принципи. Между тях няма противоречия. Те са тясно свързани помежду си и произтичат един от друг. Програмните цели на болшевишката партия — пролетарската диктатура, социализмът, комунизмът — всякога са движили партията. На тях винаги се е подчинявала стратегията и тактиката на партията. Стратегията и тактиката на партията винаги са определяли организационните форми и методи на партията. Политиката е доминираща. На нея е подчинена организацията, но подценяване значението на организационния въпрос, което наблюдаваме в партиите на Втория интернационал, в троцкизма, зиновиевщината, е неразривно свързано с тяхната опортюнистическа политика и тактика.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Разцеплението на болшевики и меншевики в 1903 г. стана именно по организационния въпрос. Зад споровете по въпроса как да бъде организирана партията тогава се криеха бъдещите спорове в революцията 1905 г. — кому да се предостави ръководството на революцията, хегемонията в революцията на пролетариата (болшевиките) или на либералната буржоазия (меншевиките). Ленин казва, че:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„Силата на работническата класа — това е организацията. Без организирани маси пролетариатът е нищо. Организиран — това е всичко. Организираността е единство на действието, единство на практическото проявление…“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въпросът за значението на организационния въпрос за нашата партия е от огромна важност. На практика и нашата партия недостатъчно оценява важността на този въпрос. Огромно е организационното изоставане на нашата партия от нейното голямо политическо влияние. Партията завладя болшинството от работническата класа и значителна част от селската беднота, но този политически успех тя не успя да закрепи организационно. Партията не можа да превърне политическото си влияние над масите в здрави организационни връзки с тях. Ето защо тя не можа да ги вдигне на борба против фашисткия преврат на 19 май 1934 г., независимо че в тези маси да съществуваше готовност за такава борба.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Подценяване значението на организационния въпрос в нашата партия се проявява и в нейната практика: подробно се анализира в резолюциите на ЦК положението, определят се линията и задачите на партията за дадения период, изучават се и преработват тези резолюции от партийните организации, но недостатъчно грижи се полагат за усилване и приспособяване партийната организационна работа за провеждане в живота не разучените резолюции, и самите решения. В резолюциите на Окръжните комитети и Районните комитети и конференции обикновено се среща преразказване резолюциите-директиви на ЦК, но няма конкретни решения как на самото място, в окръга, в района да се проведат тези резолюции и директиви. За важността на задачата за организиране борбите на масите за непосредствените интереси много се пишеше и в резолюциите и позивите на централните и местните организации, но много малко се пишеше за конкретното провеждане на тази борба в дадените места, при дадените условия, още по-малки се правеше по организирането на тази борба.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> Партия. Класа. Маса и водачи</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна марксистко-ленинска теория ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Силата на болшевишките партии е в тяхната правилна тактика, която произлиза от тяхната теория, тактика, която е тясно свързана с тяхната теория. Силата на болшевишките партии е в тяхната организация по такъв начин, че тя да си осигурява провеждането на правилната тактика за достигането на определените цели.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Всичко това именно прави болшевишките партии годни да бъдат действително съзнателен организиран отред на работническата класа, водач на масите. Комунистическата партия не се мъкне в опашката на масите, тя не се явява регистратор на това, което вършат масите сами, стихийни моменти, когато те създават широко масово движение — религиозно, патриотическо, войнствено. Винаги в такова „стихийно" движение на масите се отразява влиянието на господстващата буржоазия. Социалдемократическите партии обикновено се приспособяват към тези движения, стават техни водачи, но с това те не ръководят, не издигат движението на масите на класова висота, а сами вървят по течението. Да си спомним пак империалистическата война. Буржоазията в големите капиталистически страни успя да опияни масите с опиума на войнствеността и шовинизма. Социалдемократическите партии измениха на своята роля да водят масите към социализъм, тръгнаха по водите на империализма и продължиха да му служат и тогава, когато масите сами изтрезняха. Против течението тогава застана болшевишката партия с ясното съзнание, че трябва да убеди масите в противното — в превръщането на империалистическата война в гражданска. Против течението застана и тесняшката партия, като се обяви против войната, застана начело на все по-растящото недоволство на масите от войната. Тогава непротивопоставяйки се на масите, партията се мъкнеше в неговата опашка, не го възглави.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Комунистическата партия може да води масите след себе си, като ги убеждава на дело в правилността на своята тактика, като по такъв начин създава взаимно доверие между класата и нейния авангард. Забележителни са думите на Ленин по въпроса за това взаимно доверие:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„За успеха на победата над капитализма се иска правилно съотношение между ръководещата комунистическа партия, революционната класа — пролетариата — и масата, т. е. цялата съвкупност от трудещи се и експлоатирани. Само комунистическата партия, ако тя е действително авангард на революционната класа и включва в себе си най-добрите представители на тази класа, ако тя е закалена от опита на упоритата революционна борба, ако е съумяла да се свърже неразривно с живота на своята класа, а чрез нея и с цялата маса експлоатирани и да внуши на тази класа пълно доверие, само такава партия може да води пролетариата в най-безпощадна и решителна борба против силите на капитализма. От друга страна, само под ръководството на такава партия пролетариатът е способен да разгърне цялата мощ на своя революционен натиск ... е способен да разгърне всичката своя сила, която е неизмеримо много повече, отколкото частта от населението, която той съставлява, по силата на самото икономическо устройство на капиталистическото общество …“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Взаимните отношения между партията и класата се определят от Ленин като взаимно доверие между авангарда на работническата класа и работническата маса .. .</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Партията не може да ръководи масите, без да е спечелила тяхното доверие. А това доверие на масите тя може да спечели, първо, ако има правилна теория. Значението на теорията тук изпъква с всичката си важност. Марксистко-ленинската теория трябва да бъде теория на цялата партия, да се знае и изучава от цялата партия, от всеки неин член, а не само от „теоретиците“ т. е. от единици „специалисти" в партията. Всяко подценяване на теорията в партията се явява вредно за нея.</em> Затова Комунистическият интернационал обръща голямо внимание на теорията, с която са проникнати всички негови решения и неговата програма. Изучаването на Програмата на Коминтерна и на неговите решения, особено по българските въпроси и съобразяването с тях, е първата гаранция, че ще съумеем да спечелим доверието на масите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Доверието на масите партията ще спечели, второ, имайки правилна политика. Политиката на партията произтича от нейната програма, от нейната теория. Но погрешно е да се мисли, че само познаването на теорията, нейното механично прилагане при конкретни условия, може да осигури правилната й политика. Например теоретическата оценка, която дава Коминтерна на международното положение и резолюцията на 13-ия пленум на ИККИ, като плътно приближаване към новия период на войни и революции, към революционна криза, механически пренесена в България, не може да определи политиката на партията. От правилното теоретическо положение, че пролетариатът трябва да изолира от масите главната опора на буржоазното господство — Социалдемократическата партия сред работниците и Земеделския съюз сред селяните — съвсем не произтича такава политика през 1933—1934 г., каквато имаше нашата партия тогава към Земеделския съюз, именно да заявява, че главната опасност е не фашизмът в лицето на Цанков и „Звено", а Земеделският съюз и Социалдемократическата партия. Напротив, ръководейки се от правилното теоретическо положение, политиката на партията трябваше да бъде насочена против фашизма като главна опасност в този момент. Такава именно политика би спомогнала на масите от Земеделския съюз на практика да се убедят, че против техния главен враг ги води не Земеделският съюз, а комунистическата партия и губейки вяра в Земеделския съюз, биха тръгнали не след нови земеделски съюзи, като пладненския, а след комунистическата партия или пък тласнали своите водачи на съюз с комунистическата партия. Ако партията имаше такава политика, тя би създала мощно единно антифашистко движение, което не би допуснало или би осуетило преврата на 19 май 1934 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато политиката на партията се окаже неправилна, тя трябва да бъде ревизирана. Така направи БКП в 1925 г., когато преди атентата в черквата „Св. Крал" тя сне курса на въоръженото въстание, направи завой в своята политика. Така тя постъпи и след преврата на 19 май 1934 г. И в единия, и в другия случай това стана с помощта на Коминтерна.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но и установяването на правилна политика още не означава всичко. При правилна политика партията ще ръководи масите само ако съумее да ги убеди в правилността на своята политика и тактика, а това ще рече, че <em>партията ще трябва да издига такива лозунги, които са близки и понятни на масите и са в състояние да привличат масите към позициите на партията</em>, да ги улесняват в разпознаването на правилната партийна политика върху основата на собствения опит в процеса на борбите за тези лозунги. Така партията издига масите до нивото на съзнанието на авангарда на класата, до съзнанието на партията ... В България например ние издигахме през 1933-1934 г. подобни лозунги: „НАВЛИЗАНЕ в революционна криза", „на обща политическа стачка“, „завладяване на фабриките“ и други такива. Какво говореха те на масите? Нищо. И масите не следваха партията в борбите за тези лозунги, защото те бяха за масите далечни и непонятни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За да има правилна политика, партията трябва да се вслушва в гласа на масите, да проверява доколко нейните лозунги се разбират и възприемат от тях. Партията трябва да изучава практиката на борбите на масите. Да вземем такъв пример: партията през 1932— 33—34 г. издига лозунга за политическа стачка. Значителни групи се отзоваха на този наш зов. Ние имаме хиляди работници, участвали в политическите стачки-протести, продължаващи от десет-двадесет минути, даже час и два, но този опит на масите партията не изучи, не обобщи и не можа да тласне масите към истинска политическа стачка, продължаваща по-дълго, обхващаща по-големи маси и която може да окаже влияние както върху масите, така и върху буржоазията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Друг пример. В редица стачки работниците издигнаха искания за фабрични комисии и при много стачки това искане биваше извоювано. Но създаваха ли се тези фабрични комисии, как работеха те — нито в една статия в многобройните тогава вестници не се писа, този тъй важен опит не се изучаваше, не се обобщи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Политиката на партията може да бъде правилна, но ако партията не е успяла да убеди масите в правотата на своята политика, ако масите не й дават още своята подкрепа, партията не може да вземе инициативата за организиране на решаващи действия. Тя трябва да дочака момента, когато ще убеди масите в правотата на своята политика, в необходимостта на тези действия и само тогава може да ги призовава към такива действия. Решително.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Доверието на масите партията ще спечели, трето, със своята преданост към работническата класа, с нейните връзки с масите. Предаността към класата, връзките с нея се придобиват с ежедневна къртовска работа сред масите. <em>Такава дребна наглед, незабелязана на повърхността работа, но която се вижда от масите, която им показва предаността на партията към тях и укрепва връзките с тях, е работа на професионалните съюзи, организирането на борбите на работниците, на селяните, на служещите, бедните занаятчии, безработните за техните дребни и крупни непосредствени интереси</em> (к. м. — С. В.). Именно с тази своя работа партията може да издига масите и техните борби до висотата на общокласовите интереси — до борбите за властта. Подценяването на дело значението на профсъюзите и работата в тях, което се проявяваше в партията, бе една от сериозните причини за неповдигането на работническите маси по зова на партията след 19 май 1934 г. на политическа стачка.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Правилното разбиране на мястото, ролята и значението на водачите в работническото движение би спасило нашата партия от много сериозни грешки, допуснати от нея през последния период. Правилно разбирайки какво представлява водачът на партията, тя не би допуснала да я тласнат по пътя на левоопортюнистическия курс дребнобуржоазните елементи на нейното ръководство, които, лишени от всякакви данни да бъдат водачи, сами си приписваха ролята на „велики водачи" и чертаеха нейната политика, излизайки не от познаването на действителността, не от връзките с масите, а книжно, сектантски, излизайки от превратно възприетия от тях ленинизъм и от груповите си съображения . ..</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въпросът за водача не е въпрос на издигане, на популяризиране на която и да е натрапила се или изкуствено поставена за форма личност, а е въпрос за издигане, за популяризиране правилността на партийната политика и тактика, въпрос за годността на партията да отговаря на интересите на масите и да ръководи техните борби, изразена в указанията и действията на създадените, излъчените в нейната дейност и борби живи, авторитетни, популярни хора, в лицето на които партията с спечелила доверието на масите, в лицето на които те виждат партията ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <em>Партийната ядка на предприятието е основа на партийната организация</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основата, фундаментът на организацията на партията е тази най-малка група от членове на партията, която се намира там, където тия партийци са събрани в едно или могат да бъдат близко помежду си. В партиите на II интернационал фундаментът бе в партийните групи и организации в тези административни деления, по които са извършваха парламентарните избори. И цялата система от партийни организации в тях бе построена така, че да отговаря на нуждите на изборната борба. Парламентаризмът бе в тях главното, към него приспособяваха и те структурата на своята партийна организация.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тесняшката партия се отдели от реформизма в името на социализма и пролетарската революция. Не отричайки парламентарната борба, тя цели десет години след разцеплението се занимаваше главно не с парламентарната борба, а с пропагандата на марксизма и с организирането на работниците в професионалните съюзи. Тя участваше във всички със своите основни за тогава лозунги: „Класа против класа“, „Никакъв блок, никакъв компромис", и събираше всеки път все повече, но въобще нищожно количество гласове. На работниците тя обясняваше, че тяхната борба вън от парламента е решаваща, а не в парламента. Когато тя избра първия си депутат за Великото народно събрание в 1911 година Власковски от Троян, чрез него тя изнесе от тази най-висока трибуна пак своите лозунги. В 1911 г. партията завладя Самоковската община — първата „комуна" и около нея разви остра масова борба с цялата буржоазия и нейната полиция около своето червено знаме. Това беше борбата за смъкване демократическата маска на буржоазната държава.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основното в дейността на партията през целия предвоенен период бе пропагандата на марксизма и организирането на работниците. Тук не е мястото за разкриване недостатъците и грешките на тези партийни постановки и тактика, в които се проявяваше неразбирането по въпроса за хегемонията на пролетариата и за ролята на партията в революцията. Важното тук е да се знае, че преди войната не парламентаризмът, не избирателната борба бе главното, централното в борбата на партията, а „просветата, организацията, борбата". Оттук произлизаше и тази структура на партията, която тя имаше тогава. Партията се считаше и беше работническа партия. Тя изнесе ожесточена борба с дребнобуржоазния социализъм за запазване работническия характер на партията ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато партията стана масова партия, именно след империалистическата война основната нейна организация си остана местната организация (местният комитет) в града, селото, тя беше и основата на партийните групи и клубчета в кварталите. Типична бе Софийската партийна организация до 1923 г. Тя имаше свои квартални клубове и организации. Тези организации бяха части от общата градска организация. Такива квартални организации тя имаше четири. Но те се изграждаха с оглед на намиращите се в тези квартали работнически маси и предприятия и имаха подразделения, по-малки партийни групи, в тези части от кварталите, които представляваха избирателни секции. Основата на партийната организация на тесняците следователно бе местната партийна организация — градска, квартална, селска.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основата, фундаментът на организацията на болшевишката партия обаче още от началото на нейното съществуване бе <em>партийната ядка в предприятието</em>. За болшевишката партия тя си остана — такава тя трябва да бъде и за всички комунистически партии, „крепост на партията“. Това е именно производственият принцип на организация на болшевишкия тип партия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Основата на партията в предприятието, това значи работническа партия по своя състав, това означава организиране борбите на пролетариата като основна работа на партията. Без това партията не може да разрешава своята задача — подготовката и организацията на революцията.</em> Такава беше основната задача на болшевишката партия от самото начало на нейното съществуване. С това се обяснява защо тя изгради своята организация на производствен принцип. Днес болшевишката партия строи социализма и за решаването на тази задача тя пренесе в предприятията не само основата, но и основната, първичната своя партийна организация (решения на 17-ия конгрес на БКП).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Партията може да се прояви като преден, ръководен отред на работническата класа, ако фундаментът, основата на нейната организация се намира там, където работи масата. Работническите маси трябва да възприемат идеите, програмата, тактиката на партията, да знаят текущите й задачи и лозунги и в борбата си под нейното ръководство да ги направят свои класови идеи — програма и тактика. Но партията може да внесе тези идеи, програма, тактика и прочее в работническите маси, ако тя самата се намира там, където са работниците</em>. Нея ежедневно, ежечасно, всяка минута работниците трябва да я чувстват в своята среда — да им осветлява положението, да им дава указания, лозунги, да ги подтиква на борба, да организира борбата им, да им дава перспективи и при успехи, и при поражения. Когато работниците четат вестника или позива на партията или слушат нейния оратор, те трябва да чувстват партията си не някъде далече, в някакъв откъснат от тях център, който от време на време им изпраща вести за своето съществуване, а тук, в самото предприятие. Затова партията трябва да има своя основа в предприятието. Затова комунистите, които работят в предприятията, обединени в партийни фабрични ядки — трябва там да представляват основата на партията, а от това следва, че всяка партийна ядка ще бъде действителна част от основата, от фундамента на партията само тогава, когато комунистите, които съставляват тази ядка, действително работят в предприятието като партийци, като болшевики, а не принадлежат само формално на тази ядка. Само тогава тази ядка работи активно и тя може да осъществи връзката на партията с работническите маси ...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Габрово, Околийски комитет на партията. 1935 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBgx_Zuu0idhwXDoqgwtsrEoaArd8caDRfX6MCiuFeGSyP4l5Wf8-bFYVzae2V7ipGLgT6esncoOxA8y0DRw5NvK-ZKiR4uZIIZyJqMQK8Mg_8j-06bkacKO5Ii7ww-NEcrnRPJYDSZr0Alis8-uW7EhQXkZyvPGSH_gFNGluU-EBfgO00fVl61LGghziT/s1600/612.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="430" data-original-width="612" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjBgx_Zuu0idhwXDoqgwtsrEoaArd8caDRfX6MCiuFeGSyP4l5Wf8-bFYVzae2V7ipGLgT6esncoOxA8y0DRw5NvK-ZKiR4uZIIZyJqMQK8Mg_8j-06bkacKO5Ii7ww-NEcrnRPJYDSZr0Alis8-uW7EhQXkZyvPGSH_gFNGluU-EBfgO00fVl61LGghziT/s1600/612.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-50608220117612138532023-10-23T10:23:00.002+03:002023-10-23T10:23:45.004+03:00Какво донесе 19 май на работниците ? – Станке Димитров<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjEvV0qGT2GBJ_paR6BloU24L2aY8EzPsn8DUn2SNs9036DEYjm-MZZACEEtlghfpV2dMsPwISjvqYwBBiDpqQRkFHNheSUHeXUJ2vH9hyphenhyphenY6tW5EIRG7xApVtDckdHM292MPROlQPvludjM0I11Tb3B9z4L1SkG4HLsZSFqtew3vHvh7x9WODmK8EstD2MA/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="178" data-original-width="140" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjEvV0qGT2GBJ_paR6BloU24L2aY8EzPsn8DUn2SNs9036DEYjm-MZZACEEtlghfpV2dMsPwISjvqYwBBiDpqQRkFHNheSUHeXUJ2vH9hyphenhyphenY6tW5EIRG7xApVtDckdHM292MPROlQPvludjM0I11Tb3B9z4L1SkG4HLsZSFqtew3vHvh7x9WODmK8EstD2MA/s1600/%D0%BC%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%BA%20140%20%D1%85%20178.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Изтече една година военнофашистка диктатура. Каква е равносметката на тази година за работническата класа?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В ПОЛИТИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Пълно безправие на работническата класа. Разтуряне на организациите й и конфискуване техните имоти. Спиране работническата преса. Отнемане свободата на събранията, правото на стачки. Кървав терор, убийства и бесилки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Насилствено вкарване във фашистките държавни синдикати тези стачконарушителски гнезда, тровещи работниците с шовинизъм и готвещи ги за нова война. Влошаване трудовите закони под предлог да се приспособяват към кризисните условия на българското стопанство. Ограбване фонда „Обществени осигуровки-, към които държавата и господарите са задължени със стотици милиони.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В ИКОНОМИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ограбване стотици милиони от държавните служещи и работници чрез намаляване на заплатите им.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Повсеместно намаляване надниците на работниците от частното производство, според данните от Дирекцията па статистиката стига за 1934 г. 15% до 25%, а всъщност с много повече.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Увеличаване на безработицата (само зарегистрираните в инспекцията безработни надхвърлят 50 000 души, а в действителност са много повече).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Заменяне мизерната помощ при безработица с принудителна тежка работа в трудовите групи при надница 25 до 35 лева.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Насилствено събиране на данъците при изплащане на заплатите. Всеки месец нови удръжки за данъци (данък занятие, пътен данък, железопътен данък, пътна и трудова повинност, данък обществено подпомагане), фондове, лотарии, помощи, задължителен членски внос към фашистките синдикати, „доброволни" вноски за купуване на военни самолети — само от залъка па пернишките миньори са удържани един милион и половина лева, лотарии, посмъртни фондове, за взаимно подпомагане и пр., и пр.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Произволни уволнения за антифашистки идеи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Чудно ли е при теза положение, че работническата класа е решително против военнофашистката диктатура и че тя вече се вдига на борба за отбиване настъплението на фашизма и господарите?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В. „Работнически вестник", Без подпис </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">бр. 2 от 10 юни 1935 г. [Станке Димитров]</span></span></p><p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
<p> </p>
Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-9356789263010005942023-10-05T19:23:00.001+03:002024-02-18T09:20:53.780+02:00ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА РАБОТНИЧЕСКАТА ПАРТИЯ КЪМ РЕЛИГИЯТА – ЛЕНИН<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj37OdoDG7Z1xmFquCn6bOdunQefXDnly7YZBdgeFL7PqzC6QNDqxE36AVAYGUttW0Nfa-yuLwUeV0-rOncOxRHE8ayoCkXxJoMnSrXwtCwp_HR0zLEW0nTBBYs7GUzv-s7RDGJ27ijQ-gm48GueVkwooBMoREt8tuyuPaI-untea5VR1UZnqvZrA80mC-i/s1600/%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%20151%20%D1%85%20203.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="203" data-original-width="151" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEj37OdoDG7Z1xmFquCn6bOdunQefXDnly7YZBdgeFL7PqzC6QNDqxE36AVAYGUttW0Nfa-yuLwUeV0-rOncOxRHE8ayoCkXxJoMnSrXwtCwp_HR0zLEW0nTBBYs7GUzv-s7RDGJ27ijQ-gm48GueVkwooBMoREt8tuyuPaI-untea5VR1UZnqvZrA80mC-i/s1600/%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%20151%20%D1%85%20203.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Речта на депутата Сурков в Държавната дума във връзка с дебатите по бюджета на Синода и разискванията в нашата думска фракция при обсъждането на проекта на тая реч, печатани по-долу, повдигнаха един извънредно важен и тъкмо сега злободневен въпрос. Интересът към всичко, което е свързано с религията, несъмнено е обхванал днес широките кръгове на «обществото» и е проникнал в редовете на интелигенцията, близка до работническото движение, както и в известни работнически среди. Социалдемокрацията е безусловно длъжна да изложи своето отношение към религията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Социалдемокрацията гради целия си мироглед върху научния социализъм, т. е. марксизма. Философската основа на марксизма, както неведнъж са заявявали и Маркс, и Енгелс, е диалектическият материализъм, който напълно възприе историческите традиции на материализма на XVIII век във Франция и на Фойербах (1-вата половина на XIX век) в Германия — материализъм безусловно атеистичен, решително враждебен на всяка религия. Ще припомним, че целият «Анти-Дюринг» на Енгелс, прочетен от Маркс в ръкопис, изобличава материалиста и атеиста Дюринг в непоследователност на неговия материализъм, в това, че той оставя отворени вратички за религията и за една религиозна философия. Ще припомним, че в своето съчинение за Лудвиг Фойербах Енгелс го упреква, че той се е борил с религията не за да я унищожи, а за да я поднови, да съчини нова, «възвишена» религия и др. </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong>Религията е опиум за народа — тази сентенция на Маркс е крайъгълният камък на целия мироглед на марксизма по въпроса за религията</strong><strong>.</strong> (<em>К. Маркс, „Към критиката на Хегеловата философия на правото. Увод.“</em><em>)</em> Марксизмът винаги разглежда всички съвременни религии и църкви, всевъзможните религиозни организации като органи на буржоазната реакция, служещи за защита на експлоатацията и замъгляване съзнанието на работническата класа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> В същото време обаче Енгелс неведнъж е осъждал опитите на хора, които искаха да бъдат «по-леви» или «по-революционни» от социалдемокрацията, да внесат в програмата на работническата партия пряко признание на атеизма в смисъл на обявяване война на религията. В 1874 г., говорейки за прочутия манифест на бегълците от Комуната, бланкистите, които живееха като емигранти в Лондон, Енгелс окачествява като глупост тяхното шумно обявяване война на религията, заявявайки, че такова обявяване на война е най-добрият начин да се съживи интересът към религията и да се затрудни действителното й отмиране. Енгелс обвинява бланкистите в неспособност да разберат, че само класовата борба на работническите маси, която въвлича всестранно най-широките слоеве на пролетариата в съзнателна и революционна обществена <em>практика</em>, е в състояние действително да освободи потиснатите маси от гнета на религията, докато провъзгласяването на войната срещу религията за политическа задача на работническата партия е анархистическа фраза. (<em>Ф. Енгелс, „Емигрантската литература. </em><em>II. Програмата на бланкистките емигранти на Комуната“</em><em>)</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> И в 1877 г. в «Анти-Дюринг», като бичува безпощадно и най-малките отстъпки на Дюринг - философа по отношение на идеализма и религията, Енгелс не по-малко решително осъжда привидно революционната идея на Дюринг за забраняване на религията в социалистическото общество. Да обявяваш подобна война на религията — казва Енгелс — значи да «бъдеш по Бисмарк от самия Бисмарк», т. е. да повториш глупостта на Бисмарковата борба с клерикалите (прословутата «борба за култура, Kulturkampf, т. е. борбата, която Бисмарк води през 70-те години против германската партия на католиците, партията на «центъра», чрез полицейски преследвания на католицизма). С тази борба Бисмарк само <em>засили</em> войнстващия клерикализъм на католиците, само навреди на делото на действителната култура, защото издигна на пръв план религиозните деления вместо политическите деления и по този начин отвлече вниманието на някои слоеве на работническата класа и демокрацията от належащите задачи на класовата и революционната борба към най-повърхностен и буржоазно-лъжлив антиклерикализъм. Обвинявайки желаещия да бъде ултрареволюционен Дюринг в желание да повтори в друга форма същата глупост на Бисмарк, Енгелс искаше от работническата партия да умее търпеливо да работи за делото на организирането и просвещаването на пролетариата, дело, което води към отмиране на религията, а не да се хвърля в авантюрите на политическа война с религията. (<em>Ф. Енгелс, „Анти Дюринг</em>“) Това гледище влезе в плътта и кръвта на германската социалдемокрация, която се изказваше например за свободна дейност за йезуитите, за допускането им в Германия, за премахването на всякакви мерки на полицейска борба с една или друга религия. «Обявяване на религията за частно дело» — тази знаменита точка на Ерфуртската програма (1891 г.) зафиксира изложената политическа тактика на социалдемокрацията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Тази тактика успя вече да стане рутинна, успя да доведе до ново изопачаване на марксизма в обратна посока, в посока на опортюнизма. Някои почнаха да тълкуват положението на Ерфуртската програма, в смисъл че ние, с. д., нашата партия счита религията за частно дело, че за нас като с. д., за нас като партия религията е частно дело. Без да влиза в пряка полемика с този опортюнистичен възглед, през 90-те години Енгелс сметна за необходимо да се обяви решително против него не в полемична, а в позитивна форма. Именно: Енгелс направи това във формата на нарочно подчертана от него декларация, че социалдемокрацията счита религията за частно дело по отношение на държавата, а съвсем не по отношение на себе си, не по отношение на марксизма, не по отношение на работническата партия. (<em>Има се предвид „Уводът“ на Ф. Енгелс към брошурата на К. Маркс „Гражданската война във Франция“</em>)</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Такава е външната история на изказванията на Маркс И Енгелс по въпроса за религията. На хора, които се отнасят повърхностно към марксизма, на хора, които не могат или не желаят да мислят, тази история изглежда като кълбо от безсмислени противоречия и колебания на марксизма, като някакъв миш-маш от «последователен» атеизъм и «снизходителност» към религията, някакво «безпринципно» колебание между р-р-революционната война с бога и страхливото желание за «нагаждане» към вярващите работници, страха да не бъдат те изплашени и т. н. и др. В литературата на анархистките фразьори могат да се намерят немалко нападки против марксизма в тоя дух.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но който е що-годе способен да се отнесе сериозно към марксизма, да вникне във философските му основи и в опита на международната социалдемокрация, той лесно ще види, че тактиката на марксизма по отношение на религията е дълбоко последователна и обмислена от Маркс и Енгелс, че това, което дилетантите или невежите смятат за колебания, е пряк и неизбежен извод от диалектическия материализъм. Дълбоко погрешно би било да се мисли, че привидната «умереност» на марксизма по отношение на религията се обяснява с така наречени «тактически» съображения в смисъл на желание да «не изплашат» и други подобни. Напротив, политическата линия на марксизма и по този въпрос е неразривно свързана с философските му основи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Марксизмът е материализъм. Като такъв той е също тъй безпощадно враждебен към религията, както материализмът на енциклопедистите от XVIII век или материализмът на Фойербах. Това е несъмнено. Но диалектическият материализъм на Маркс и Енгелс отива по-далеч от енциклопедистите и Фойербах, защото прилага материалистическата философия към областта на историята, към областта на обществените науки. Ние трябва да се борим с религията. Това е азбуката на целия материализъм и следователно на марксизма. Но марксизмът не е материализъм, който се е спрял на азбуката. Марксизмът отива по-нататък. Той казва: нужно е умение да се води борба с религията, а за тая цел трябва материалистически да се обясни източникът на вярата и религията у масите. Борбата с религията не бива да се ограничава с абстрактно-идеологична пропаганда, не бива да се свежда до такава пропаганда; тази борба трябва да се свърже с конкретната практика на класовото движение, което цели премахването на социалните корени на религията. Защо религията намира почва сред изостаналите слоеве на градския пролетариат, сред широките слоеве на полупролетариата, както и сред селската маса? Поради невежеството на народа, отговаря буржоазният прогресист, радикалът или буржоазният материалист. Следователно, долу религията, да живее атеизмът, разпространяването на атеистични възгледи е главната ни задача. Марксистът казва: това не е вярно. Такъв възглед представлява повърхностно буржоазно-ограничено културничество. Такъв възглед обяснява корените на религията недостатъчно дълбоко, не материалистически, а идеалистически. В съвременните капиталистически страни тези корени са главно социални. Социалната потиснатост на трудещите се маси, пълната им наглед безпомощност пред слепите сили на капитализма, който всекидневно и всекичасно носи хиляди пъти повече най-ужасни страдания, най-нечовешки мъчения на обикновените трудови хора, отколкото всякакви извънредни събития като войни, земетресения и т. н. — ето къде е най-дълбокият съвременен корен на религията. «Страхът е създал боговете». Страхът пред сляпата сила на капитала, която е сляпа, защото действието й не може да бъде предвидено от народните маси, и която на всяка крачка в живота на пролетария и дребния собственик заплашва да му донесе и му носи «внезапно», «неочаквано», «случайно» разорение, гибел, превръщане в просяк, в паупер, в проститутка, гладна смърт — ето корена на съвременната религия, който материалистът преди всичко и най-вече трябва да има предвид, ако не иска да остане материалист от подготвителния клас. Никаква просветителна книжка няма да изгони религията от смазаните от капиталистическия принудителен труд маси, зависещи от слепите разрушителни сили на капитализма, докато тия маси сами не се научат обединено, организирано, планомерно и съзнателно да се борят срещу този корен на религията, срещу господството на капитала във всичките му форми.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Следва ли от това, че просветителната книжка против религията е вредна или излишна? Не. От това следва нещо съвсем друго. От това следва, че атеистичната пропаганда на социалдемокрацията трябва да бъде подчинена на основната й задача: разгръщането на класовата борба на експлоатираните маси против експлоататорите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Човек, който не е вникнал в основните принципи на диалектическия материализъм, т. е. във философията на Маркс и Енгелс, може да не разбере (или най-малкото да не разбере веднага) това положение. Как е възможно? Да се подчини идейната пропаганда, проповядването на известни идеи, «борбата с онзи враг на културата и прогреса, който се крепи хиляди години (т. е. с религията) — на класовата борба, т. е. на борбата за определени практически цели в икономическата и политическата област?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Подобно възражение спада към разпространените възражения против марксизма, които свидетелстват за пълно неразбиране на Марксовата диалектика. Противоречието, което смущава ония, които възразяват по подобен начин, е живо противоречие на живия живот, т. е. диалектическо, не словесно, не измислено противоречие. Да се отделят с абсолютна, непроходима граница теоретичната пропаганда на атеизма, т. е. разрушаването на религиозните вярвания в известни слоеве на пролетариата, и успехът, ходът, условията на класовата борба на тия слоеве — значи да се разсъждава недиалектически, да се превръща в абсолютна граница онова, което е подвижна, относителна граница — значи насилствено да се разделя това, което е неразривно свързано в живата действителност. Да вземем един пример. Пролетариатът в дадена област и в даден отрасъл на промишлеността се дели, да кажем, на прогресивен слой от твърде съзнателни социалдемократи, които, разбира се, са атеисти, и на доста изостанали, свързани още със селото и със селячеството работници, които вярват в бога, ходят на черква или дори се намират под прякото влияние на местния свещеник, който основава, да речем, християнски работнически съюз. Да предположим по-нататък, че икономическата борба в тая област е довела до стачка. Марксистът е длъжен да постави на пръв план успеха на стачното движение, длъжен е да противодейства решително на разделянето на работниците в тая борба на атеисти и християни, да се бори решително срещу такова разделяне. Атеистичната пропаганда може да се окаже при такива условия и излишна, и вредна — не от гледна точка на еснафските съображения да не се плашат изостаналите слоеве, да не се изгуби един мандат в изборите и др. подобни, а от гледна точка на действителния прогрес на класовата борба, която в обстановката на съвременното капиталистическо общество ще доведе сто пъти по-добре християните-работници до социалдемокрацията и атеизма, отколкото голата атеистична пропаганда. В такъв момент и при такава обстановка един пропагандист на атеизма само би налял вода във воденицата на попа и поповете, които нищо така не желаят, както да заменят деленето на работниците според участие в стачката с делене според вярата в бога. Анархист, който проповядва война с бога на всяка цена, в действителност би помогнал на поповете и буржоазията (както анархистите в действителност винаги помагат на буржоазията). Един марксист трябва да бъде материалист, т. е. враг на религията, но диалектически материалист, т. е. марксист, който води борбата с религията не абстрактно, не на почвата на отвлечена чисто теоретическа, винаги неизменна проповед, а конкретно, на почвата на класовата борба, която се води на дело и която най-вече и най-добре възпитава масите. Един марксист трябва да умее да държи сметка за цялата конкретна обстановка, винаги да намира границата между анархизма и опортюнизма (тази граница е относителна, подвижна, променлива, но тя съществува), да не изпада нито в абстрактния, словесен, всъщност празен «революционаризъм» на анархиста, нито в еснафщината и опортюнизма на дребния буржоа или на либералния интелигент, който няма смелост да води борба с религията, забравя тая своя задача, примирява се с вярата в бога, ръководи се не от интересите на класовата борба, а от дребната, мизерна сметчица: да не обиди, да не отблъсне, да не изплаши никого — от премъдрото правило: «живей и оставяй другите да живеят» и т. н. и др. подобни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От това гледище следва да се решават всички частни въпроси, които засягат отношението на социалдемокрацията към религията. Например често се повдига въпросът, може ли един свещеник да бъде член на с. д. партия и на този въпрос обикновено се отговаря без всякакви уговорки положително, при което се изтъква опитът на европейските с. д. партии. Но този опит е породен не само от прилагането на марксистката доктрина към работническото движение, а и от особените исторически условия на Запад, които не съществуват в Русия (ние ще говорим за тия условия по-долу), така че безусловно положителен отговор тук не е правилен. Не може веднъж завинаги и за всички условия да се обяви, че свещеници не могат да бъдат членове на социалдемократическата партия, но не може веднъж завинаги да се установи и обратното правило. Ако един свещеник идва при нас за съвместна политическа работа и изпълнява добросъвестно партийната работа, без да се обявява против програмата на партията, ние можем да го приемем в редовете на социалдемокрацията, защото противоречието между духа и основните положения на нашата програма и религиозните убеждения на свещеника би могло при такива условия да остане засягащо само него, лично негово противоречие, а една политическа организация не може да подлага своите членове на изпит дали няма противоречие между техните възгледи и програмата на партията. Но, разбира се, подобен случай би могъл да бъде рядко изключение дори в Европа, а в Русия той е вече съвсем малко вероятен. И ако например един свещеник влезе в с. д. партия и почне да върши в тая партия като своя главна и почти единствена работа дейна проповед на религиозни възгледи, партията безусловно би трябвало да го изключи от своята среда. Ние трябва не само да допускаме, но и целенасочено да привличаме в с. д. партия всички работници, които са запазили вярата си в бога, ние сме безусловно против най-малкото оскърбление на техните религиозни убеждения, но ние ги привличаме, за да ги възпитаваме в духа на нашата програма, а не да водят активна борба с нея. Ние допускаме вътре в партията свобода на мненията, но в известни граници, които се определят от свободата на групирането: ние не сме длъжни да вървим ръка за ръка с активни проповедници на възгледи, отхвърляни от мнозинството на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Друг пример: може ли при всички условия еднакво да се осъждат членове на с. д. партия, когато заявяват: «социализмът е моята религия», и когато проповядват възгледи, които отговарят на подобна декларация? Не. Отстъпление от марксизма (а следователно и от социализма) тук несъмнено е налице, но значението на това отстъпление, неговото, така да се каже, относително тегло могат да бъдат различни в различна обстановка. Едно е, когато агитатор или човек, който излиза пред работническата маса, говори така, за да бъде по-разбран, за да почне своето изложение, за да изрази по-понятно своите възгледи с термини, най-достъпни за непросветената маса. Друго е, когато един писател почне да проповядва «богостроителство» или богостроителски социализъм (в духа например на нашите Луначарски и К°). Колкото в първия случай едно осъждане би могло да бъде придирване или дори неуместно ограничаване свободата на агитатора, свободата на «педагогическото» въздействие, толкова във втория случай партийното осъждане е необходимо и задължително. Положението: «социализмът е религия», е за едните форма на преминаване от религията към социализма, за другите – от социализма към религията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Да преминем сега към условията, които породиха на Запад опортюнистичното тълкуване на тезиса: «обявяване на религията за частно дело». Разбира се, тук имаме, работа с влиянието на общите причини, които пораждат опортюнизма изобщо като жертване на основните интереси на работническото движение в полза на моментни изгоди. Партията на пролетариата иска от държавата да обяви религията за частно дело, но съвсем не смята за «частно дело» въпроса за борбата с опиума за народа, борбата с религиозните суеверия и т. н. Опортюнистите изопачават работата така, като че ли социалдемократическата партия смята религията за частно дело!</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но покрай обикновеното опортюнистично изопачаване (съвсем неразяснено в дискусията на нашата думска фракция по речта за религията) има особени исторически условия, които породиха съвременното, ако може така да се изразим, прекомерно равнодушие на европейските с. д. към въпроса за религията. Това са два вида условия. Първо, задачата за борба с религията исторически е задача на революционната буржоазия и на Запад буржоазната демокрация е изпълнила (или се опита да изпълни) тази задача в значителна степен в епохата на своите революции или на своите пристъпи срещу феодализма и Средновековието. И във Франция, и в Германия има традиция на буржоазната война с религията, която започна много преди социализма (енциклопедистите, Фойербах). В Русия съобразно с условията на нашата буржоазнодемократична революция и тази задача се пада почти изцяло на работническата класа. Дребнобуржоазната (народническата) демокрация не направи в това отношение у нас прекалено много (както мислят новоизпечените черносотнически кадети или кадетски черносотници от «Вехи»), а прекалено малко в сравнение с Европа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От друга страна, традицията на буржоазната война с религията успя да създаде в Европа специфично буржоазно изопачение на тази война от анархизма, който, както марксистите вече отдавна и много пъти са разяснявали, при цялата «ярост» на своите нападки срещу буржоазията стои на почвата на буржоазния мироглед. Анархистите й бланкистите в романските страни, Мост (който бе впрочем ученик на Дюринг) и К° в Германия и анархистите през 80-те години в Австрия, доведоха до nec plus ultra (краен предел) революционната фраза в борбата с религията. Не е чудно, че европейските с. д. сега се престарават в обратна на анархистите посока. Това е понятно и до известна степен закономерно, но не е допустимо ние, руските с. д., да забравяме специфичните исторически условия на Запад.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Второ, на Запад след завършването на националните буржоазни революции, след въвеждането на повече или по-малко пълна свобода на вероизповеданието въпросът за демократичната борба с религията бе вече до такава степен изместен исторически на втори план от борбата на буржоазната демокрация със социализма, че буржоазните правителства съзнателно се опитваха да отвлекат вниманието на масите от социализма с организиране на quasi-либерален «поход» срещу клерикализма. Такъв характер имаше и Kulturkampf в Германия, и борбата на буржоазните републиканци във Франция с клерикализма. Буржоазният антиклерикализъм като средство за отвличане вниманието на работническите маси от социализма предхождаше на Запад разпространението на «равнодушието» към борбата с религията, което се наблюдава днес сред социалдемократите. И все пак това е понятно и закономерно, защото на буржоазния и Бисмарковия антиклерикализъм с. д. трябваше да противопоставят именно подчиняването на борбата с религията на борбата за социализъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В Русия условията са съвсем други. Пролетариатът е вожд на нашата буржоазнодемократична революция. Неговата партия трябва да бъде идейният вожд в борбата с всичко средновековно, включително и със старата, казьонна религия и с всички опити да бъде тя обновена или обоснована отново или по друг начин и т. н. Затова, ако Енгелс сравнително меко поправи опортюнизма на германските с. д., които заменяха искането на работническата партия държавата да обяви религията за частно дело с обявяването на религията за частно дело за самите с. д. и за социалдемократическата партия, ясно е, че той щеше да осъди сто пъти по-рязко възприемането на това германско изопачение от руските опортюнисти.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като заяви от думската трибуна, че религията е опиум за народа, нашата фракция постъпи напълно правилно и създаде по тоя начин прецедент, който трябва да служи за основа на всички изказвания на руските с. д. по въпроса за религията. Трябваше ли да се отиде по-нататък и да се развият още по-подробно атеистични изводи? Ние мислим, че не. Това щеше да създаде опасност от преувеличаване значението на борбата с религията от страна на политическата партия на пролетариата, това можеше да доведе до заличаване границите между буржоазната и социалистическата борба с религията. Първото, което с. д. фракция трябваше да изпълни в черносотническата Дума, бе изпълнено с чест.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Второто — и едва ли не главното за с. д. — разясняване на класовата роля на църквата и духовенството при поддържането на черносотническото правителство и буржоазията в нейната борба с работническата класа — също бе изпълнено с чест. Разбира се, на тази тема може много още да се каже и следващите речи на с. д. ще намерят с какво да допълнят речта на др. Сурков, но все пак неговата реч бе отлична и разпространяването й от всички партийни организации е пряко задължение на нашата партия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Трето — трябваше най-обстойно да се разясни правилният смисъл на тъй често изопачаваното от германските опортюнисти положение: «обявяване на религията за частно дело». Това за съжаление другарят Сурков не направи. За това трябва толкова повече да се съжалява, защото в предишната дейност на фракцията по тоя въпрос бе вече допусната своевременно отбелязаната от «Пролетарий» грешка на др. Белоусов. Дискусията във фракцията показва, че спорът за атеизма е затулил въпроса за правилното изложение на прословутото искане за обявяване религията за частно дело. Ние няма да обвиняваме за таз грешка на цялата фракция само др. Сурков. Нещо повече. Признаваме открито, че тук има вина цялата партия, която недостатъчно разясни този въпрос и недостатъчно доведе до съзнанието на с. д. значението на Енгелсовата забележка по адрес на германските опортюнисти. Дискусията във фракцията доказва, че в случая се касае за неясно разбиране на въпроса, а съвсем не за нежелание да се вземе под внимание Марксовото учение, и ние сме убедени, че грешката ще бъде поправена в следващите речи на фракцията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Общо взето, повтаряме, речта на др. Сурков е отлична и трябва да бъде разпространявана от всички организации. С обсъждането на тая реч фракцията доказа, че напълно добросъвестно изпълнява своя с. д. дълг. Остава да пожелаем кореспонденции за дискусиите във фракцията да се появяват по-често в партийния печат, за да се доближи фракцията до партията, да се запознае партията с тежката вътрешна работа, извършвана от фракцията, и да се установи идейно единство в дейността на партията и фракцията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>«Пролетарий», № 45, Печата се по текста</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>13 (26) май 1909 г. на вестник «Пролетарий»</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Ленин, том 17</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-13435502210902904452023-09-28T13:38:00.001+03:002023-09-28T13:38:41.985+03:00Социализмът и религията - Ленин <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgooraEsJV6HuvHlYK8xvfJf6mWEwtt8ocSkRYpgNr7qLn5Ih9KwFODvYCoOjxOhZ3_Gs6OXSjtw1TtsIwVQSi3Xfp4c027eqSw6zQSvL5u_KSQAiU7icNxJRnBpauX2JzHUq5lZPy3HbWW_Py5ioVw3FaryyGoxYP16_QuxzgUJPIP5-9-xw1zCo5P9VTJ/s1600/%D0%97%D0%B0%20%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%20158%20%D1%85%20177.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="177" data-original-width="158" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgooraEsJV6HuvHlYK8xvfJf6mWEwtt8ocSkRYpgNr7qLn5Ih9KwFODvYCoOjxOhZ3_Gs6OXSjtw1TtsIwVQSi3Xfp4c027eqSw6zQSvL5u_KSQAiU7icNxJRnBpauX2JzHUq5lZPy3HbWW_Py5ioVw3FaryyGoxYP16_QuxzgUJPIP5-9-xw1zCo5P9VTJ/s1600/%D0%97%D0%B0%20%D0%B1%D0%BB%D0%BE%D0%B3%20158%20%D1%85%20177.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Съвременното общество е построено изцяло върху експлоатацията на огромните маси на работническата класа от нищожно малцинство на населението, принадлежащо към класите на земевладелците и капиталистите. Това общество е робовладелско, понеже „свободните“ работници, които през целия си живот работят за капитала, „имат право“ само на такива средства за съществуване, които са необходими за издържане на роби, произвеждащи печалба, за осигуряване и увековечаване на капиталистическото робство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Икономическото потискане на работниците неизбежно предизвиква и поражда всякакви видове политическо потисничество, социално унижение, загрубяване и помрачаване на духовния и нравствения живот на масите. Работниците могат да извоюват по-голяма или по-малка политическа свобода за борба за своето икономическо освобождение, но никаква свобода не ще ги избави от мизерия, безработица и потисничество, докато не бъде съборена властта на капитала. Религията е един от видовете духовно потисничество, което навред се стоварва върху народните маси, смазани от вечна работа за други, от нужда и изолираност. Безсилието на експлоатираните класи в борбата с експлоататорите също неизбежно поражда вяра в по-добър задгробен живот, както безсилието на дивака в борбата с природата поражда вяра в богове, дяволи, чудеса и т. н. Религията учи на смирение и търпение в земния живот онзи, който цял живот работи и мизерства, като го утешава с надеждата за небесна награда. А онези, които живеят от чужд труд, религията учи на благотворителност в земния живот, като им предлага твърде евтино оправдание за цялото тяхно експлоататорско съществуване и като им продава на изгодна цена билети за небесно благополучие. Религията е опиум за народа. Религията е вид духовна ракия, в която робите на капитала удавят човешкия си образ и исканията си за що-годе достоен човешки живот.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но робът, който е осъзнал робството си и се е вдигнал на борба за своето освобождение, вече наполовина престава да бъде роб. Съвременният съзнателен работник, възпитан от едрата фабрична промишленост, просветен от градския живот, с презрение отхвърля религиозните предразсъдъци, предоставя на поповете и на буржоазните лицемери да се разпореждат с небето, като воюва за по-добър живот тук, на земята. Съвременният пролетариат застава на страната на социализма, който привлича науката в борбата с религиозната мъгла и освобождава работника от вярата в задгробния живот, като го сплотява за истинска борба за по-добър земен живот.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Религията трябва да бъде обявена за частна работа — с тези думи е прието да се изразява обикновено отношението на социалистите към религията. Но значението на тези думи трябва да бъде точно определено, за да не предизвикват никакви недоразумения. Ние искаме религията да бъде частна работа по отношение на държавата, но съвсем не можем да смятаме религията за частна работа по отношение на нашата собствена партия. Държавата не трябва да има работа с религията, религиозните дружества не трябва да бъдат свързани с държавната власт. Всеки трябва да бъде напълно свободен да изповядва каквато иска религия или да не признава никаква религия, т. е. да бъде атеист, какъвто е обикновено всеки социалист. Съвсем недопустими са каквито и да са различия в правата на гражданите в зависимост от религиозните вярвания. Безусловно трябва да бъдат премахнати всякакви дори споменавания в официалните документи за едно или друго вероизповедание на гражданите. Не бива да се дават никакви субсидии на държавната църква, никакви държавни суми на църковните и религиозните дружества, които трябва да станат напълно свободни, независими от властта съюзи на граждани-съмишленици. Само изпълнението докрай на тези искания може да ликвидира онова позорно и проклето минало, когато църквата беше в крепостна зависимост от държавата, а руските граждани бяха в крепостна зависимост от държавната църква, когато съществуваха и се прилагаха средновековни, инквизиторски закони (и досега оставащи в нашите наказателни кодекси и устави), които преследваха заради вяра или неверие, насилваха човешката съвест, свързваха държавните службици и държавните доходи с раздаването на една или друга държавно-църковна долнокачествена ракия. Пълно отделяне на църквата от държавата — ето искането, което социалистическият пролетариат поставя пред днешната държава и днешната църква.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Руската революция трябва да осъществи това искане като необходима съставна част на политическата свобода. В това отношение руската революция е поставена при особено изгодни условия, тъй като отвратителната казьонност на полицейско-крепостническото самодържавие предизвика недоволство, брожение и възмущение дори сред духовенството. Колкото и затъпяло, колкото и невежо да е руското православно духовенство, грохотът от падането на стария, средновековен строй в Русия пробуди сега дори и него. Дори и то се присъединява към искането за свобода, протестира срещу казьонността и чиновническия произвол, срещу полицейското следене, натрапено на „божите служители“. Ние, социалистите, трябва да подкрепим това движение, като довеждаме докрай исканията на честните и искрени хора сред духовенството, като изтъкваме техните думи за свобода, като искаме от тях да скъсат решително всякаква връзка между религията и полицията. Или вие сте искрени и тогава трябва да искате пълно отделяне на църквата от държавата и на училището от църквата, пълно и безусловно обявяване на религията за частна работа. Или вие не приемате тези последователни искания за свобода — и тогава значи все още сте в плен на традициите на инквизицията, тогава значи все още се присламчвате към казьонните службици и казьонните доходи, тогава значи не вярвате в духовната сила на вашето оръжие, продължавате да взимате подкупи от държавната власт — тогава съзнателните работници от цяла Русия ви обявяват безпощадна война.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">По отношение на партията на социалистическия пролетариат религията не е частна работа. Нашата партия е съюз на съзнателни, челни борци за освобождение на работническата класа. Такъв съюз не може и не трябва да се отнася безразлично към несъзнателността, невежеството или мракобесието под формата на религиозни вярвания. Ние искаме църквата да бъде напълно отделена от държавата, за да се борим против религиозната мъгла с чисто идейно и само с идейно оръжие, с нашия печат, с нашето слово. Но ние основахме своя съюз, РСДРП, между другото именно за такава борба против всякакво религиозно затъпяване на работниците. И за нас идейната борба не е частно, а общопартийно, общопролетарско дело.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Щом е така, защо не заявяваме в нашата програма, че сме атеисти? защо не забраняваме на християните и вярващите в бога да влизат в нашата партия?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Отговорът на този въпрос трябва да разясни твърде важната разлика между буржоазнодемократическата и социалдемократическата постановка на въпроса за религията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Нашата програма изцяло е построена върху научен, и то именно материалистически мироглед. Ето защо разясняването на нашата програма по необходимост включва и разясняването на истинските исторически и икономически корени на религиозната мъгла. Нашата пропаганда по необходимост включва и пропагандата на атеизма; издаването на съответна научна литература, която досега беше строго забранявана и преследвана от самодържавно-крепостническата държавна власт, трябва да стане сега една от насоките на нашата партийна работа. Ние ще трябва сега вероятно да последваме съвета, който Енгелс даде някога на германските социалисти: да се превежда и масово да се разпространява френската просветителска и атеистична литература от XVIII век.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но ние в никакъв случай не бива да заставаме на погрешната абстрактна, идеалистическа, „от разума“, — вън от класовата борба, — постановка на религиозния въпрос, давана често от радикалните демократи сред буржоазията. Би било абсурд да се мисли, че в общество, основано на непрекъснато потискане и загрубяване на работническите маси, религиозните предразсъдъци могат да бъдат разсеяни по чисто проповеднически начин. Би било буржоазна ограниченост да се забравя, че потискането на човечеството от религията е само продукт и отражение на икономическото потисничество в самото общество. С никакви книжки и с никаква проповед не можеш да просветиш пролетариата, ако собствената му борба против тъмните сили на капитализма не може да го просвети. Единството в тази действително революционна борба на потиснатата класа за създаване рай на земята за нас е по-важно от единството в мненията на пролетариите за рая на небето.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ето защо в нашата програма не говорим и не трябва да говорим за нашия атеизъм: ето защо не забраняваме и не трябва да забраняваме да се сближават с нашата партия пролетариите, които са запазили едни или други остатъци от стари предразсъдъци. Ние винаги ще пропагандираме научния мироглед, необходимо е да се борим с непоследователността на всякакви „християни“, но това съвсем не означава, че трябва да отреждаме на религиозния въпрос първо място, което съвсем не му принадлежи, че трябва да допускаме да се раздробяват силите на действително революционната, икономическа и политическа борба заради третостепенни мнения или бълнувания, които губят бързо всякакво политическо значение, които самото икономическо развитие бързо изхвърля в склада за вехтории.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Реакционната буржоазия навсякъде се е грижила и у нас започва сега да се грижи да разпали религиозна вражда, да отклони към тази посока вниманието на масите от действително важните и основни икономически и политически въпроси, които решава сега практически обединяващият се в революционната си борба общоруски пролетариат. Тази реакционна политика на раздробяване на пролетарските сили, която днес се проявява главно в черносотническите погроми, утре може би ще измисли и някакви по-изтънчени форми. Ние във всеки случай ще й противопоставим спокойна, издържана и търпелива, чужда на всякакво разпалване на второстепенни разногласия пропаганда на пролетарската солидарност и на научния мироглед.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Революционният пролетариат ще успее да осъществи целта, религията да стане действително частна работа за държавата. И в този очистен от средновековна плесен политически строй пролетариатът ще поведе широка, открита борба за премахване на икономическото робство, истинския източник за религиозната заблуда на човечеството.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="font-size: small;"><span style="color: #000000;"><em>„Новая жизнь“, № 28, 3 декември 1905 г. </em></span></span></p>
<p><span style="font-size: small;"><span style="color: #000000;"><em>Печата се по текста на вестника</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em><br /></em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Подпис: Ленин </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em><br /></em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ленин, том 12</span></span></p>
<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-4089332818153627292023-07-06T11:38:00.000+03:002023-07-06T11:38:28.406+03:00Парламентарната дейност на Димитър Благоев<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiinQc-9QDfsMloyio2U4_LxfeFCf_o60VQNrvoegr880Q3RB61ekPyk9eQBa0vzwIk_5YM9ySUuYfUl4mdRMGo2qcz43EYAhZwBtrJZKp_KpG5Bpsa-oPVEAT72yX0381-GVwER_aJcZih44EfgRfpTnwlzt777rTAgFSHJ7KBUMfW11q11Sk2k4tUR8Kz/s1600/136%20%D1%85%20175%20%D0%B7%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="175" data-original-width="136" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiinQc-9QDfsMloyio2U4_LxfeFCf_o60VQNrvoegr880Q3RB61ekPyk9eQBa0vzwIk_5YM9ySUuYfUl4mdRMGo2qcz43EYAhZwBtrJZKp_KpG5Bpsa-oPVEAT72yX0381-GVwER_aJcZih44EfgRfpTnwlzt777rTAgFSHJ7KBUMfW11q11Sk2k4tUR8Kz/s1600/136%20%D1%85%20175%20%D0%B7%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още от първите години на своето съществуване БРСДП поведе решителна и неуморна борба за по-добър живот на трудовите хора, срещу хищническата им експлоатация от капитала, за подобряване условията и заплащането на труда, за правото на отдих и образование, за работническо законодателство, за защита на женския и детския труд, за намаляване на работния ден.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Партията, нейният създател и ръководител Димитър Благоев придаваха голямо значение на парламентарната форма на борба за защита на интересите на работническата класа и на всички трудещи се, техните права и свободи, за политическото им възпитание, за разобличаване политиката на буржоазията и нейните правителства и политически партии, за пропагандиране идеите на социализма. Но застанал на правилни марксистки позиции, Д. Благоев предпазва партията от излишни парламентаристки илюзии. За разлика от широките социалисти начело с Янко Сакъзов, които бяха привърженици на безпринципни съглашения и компромиси с други дребнобуржоазни партии и течения, на безогледни обещания и ефектна повърхностна агитация за печелене на гласове, на отстъпление от партийната програма и политика, Д. Благоев, прозрял далеч напред, предупреждава, че партията на работническата класа не бива да принизява своята дейност в предизборната борба и в Народното събрание до печелене на евтини успехи и депутатски места, не бива да създава илюзии сред трудещите се, че е възможно в рамките па капиталистическото общество, по пътя на парламента да се подобри коренно тяхното положение и да се освободят от капиталистическа експлоатация. „Нека в избирателната борба — пише още през 1894 г. той — високо държим социалистическото знаме. Нека не се увличаме само от съблазна да спечелим няколко депутатски кресла. Нека внимателно отстраняваме всички опасности, които заплашват нашето още младо социалистическо движение. Нашата избирателна агитация трябва да бъде открито социалистическа навсякъде. Само победата с такава агитация ще бъде победа на социалдемократическата партия, на социализма.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Участието на партията на тесните социалисти в предизборната борба Димитър Благоев оценяваше като важна форма и важен момент в класовата политическа борба на пролетариата, на трудещите се, като показател и проверка за влиянието на партията сред масите, като условие за нейното по-нататъшно организационно укрепване и разширяване на връзките й с масите. „Във всяка изборна борба — пише той в статията „Изборната борба и социалдемокрацията“ — наша належаща задача е да изграждаме силна организация, за да разбера и самата господарска класа, че тия народни представители, които ние ще изпратим, имат зад гърба си една организирана сила, която е готова да ги подкрепи, да знае, че когато тия народни представители издигат в Народното събрание глас на протест, веднага вън от сградата на Народното събрание се издига вълната на работническото движение, чува се гласът на будната и протестираща работническа класа."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев допускаше възможността в демократични страни, в които се осигурява всеобщо избирателно право, работническата класа по пътя на изборите да завладее парламента и да постави началото на социалната революция. „Но... работническата класа може да постигне това завладяване само тогава, когато тя е силна по организация и съзнание, когато е организирана в мощна политическа сила, проникваща с учението на класовата борба, с революционния социализъм, и когато прави в Народното събрание свое мнозинство депутати. Разбира се, при това, че завладяването на Народното събрание не означава завладяване на властта. Завладяването на Народното събрание означава началото на социалната революция, която има да извърши пролетариатът. Дали завладяването на Народното събрание от последния ще приведе към кървава социална революция, или към безкръвно налагане на социалистическата наредба, това ще зависи от разположението на обществените сили, или другояче казано, от съотношението на обществените сили, от общественото състояние на класите.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В живота на Димитър Благоев хармонично се допълват интернационалистът и родолюбецът, верността към класата с верността към родината. Още през 1881 г. той изрича като свое верую думите: „ Аз съм българин. Като син на народ, поробен от двама най-жестоки врагове, смятам се за щастлив, че съм се родил във времето, когато той се пробужда.“ Дългогодишната му дейност като депутат в Народното събрание и като общински съветник и училищен настоятел в София през 1911 — 1915 г. докачил това безспорно.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев е избран за народен представител най-напред през април 1809 г. в Десетото народно събрание в Ямболска избирателна околия. При тези избори общият брой на избраните народни представители от БРСДП е 6 души. Благоев оценява това като „твърде голяма сполука", защото изборите провежда дошлото на власт през януари 1809 г. правителство на либералната партия при грубо нарушаване на избирателния закон и погазване правата и свободите на избирателите. Правителството назначава комисия да провери „редовността" на изборите в редица избирателни околии (Котленска, Сливенска, Варненска. Видинска и др.) и да бъдат лишени от мандат неудобните народни представители, като при повторното провеждане на избори си осигури избирането на свои съпартийци.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Своята първа реч Димитър Благоев произнася на 28 май 1899 г. именно по повод предложението да се отнемат мандатите на неудобни за правителството народни представители. Той не само се изказва против касирането им като неоснователно, но и поставя въпроса за истинското конституционно управление на страната, което е необходимо „от гледна точка на интересите на България, на българския народ, и, позволете ми да кажа, на интересите даже на всички други партии“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В същото Народно събрание, във втората си реч Благоев разобличава несъстоятелността на искането неговият избор да се касира под предлог, че не бил спазен редът за гласуване в общините на Ямболска околия. Той защитава горещо упражненото право на своите избиратели и необходимостта да бъде зачитан народният суверенитет.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев е избран за народен представител и през 1902 г. в Дванадесетото обикновено народно събрание, отново в Ямбол. Интересна в това събрание е речта му по отговора на тронното слово. В нея той не само критикува правителството на д-р Стоян Данев, неговата политика и предложения бюджет, но задълбочено анализира икономическото развитие на България, което засилва процеса на пролетаризиране, избистря класовия характер на политиката на буржоазията и на държавата, класовата борба в нашата страна. Като разкрива убедително експлоатацията на работническата класа, тежкото данъчно бреме, което пада преди всичко върху плещите на трудещите се и особено на селяните, Благоев доказва, че на работническата класа, ако и да е сравнително млада, малочислена и неорганизирана, принадлежи бъдещето, че тя е прогресивна класа и ще извоюва социалистическото общество. Тази реч е програмна, защото авторитетният ръководител на партията поставя открито и научно обоснова основните въпроси на тогавашната действителност в България; разработи тактиката на партията в Народното събрание. Макар и посрещнат враждебно от някои депутати, на които не се харесваше появата на социалисти в Народното събрание, слухът им се „смущаваше“ от социалистическа терминология, които предпочитаха да наричат социалистите рушители, Д. Благоев с присъщото му респектиращо спокойствие доказва: да, социалистите са разрушители, но на стари уредби, внушения, понятия и режими, и създатели на нови, светли перспективи за народа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като отхвърля неверните твърдения на буржоазните лидери, той достъпно, просто разкрива истинските причини за пропадането на занаятчии, на дребни собственици в градовете, на селяните: „Причината без съмнение трябва да я търсим в оная еволюция, в онуй развитие, което се извършва в България, както и в целия свят“, т. е. в капиталистическото развитие; в бюрократично-административното управление.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След като прави характеристика на икономическото и политическото положение в България в резултат на нейното развитие по пътя на капитализма за две десетилетия и някои предложения за решаване на острите проблеми, той изяснява тактиката на партията в Народното събрание: „... Целта на социалдемократическата група тук е преди всичко да постави работата на принципиална почва, да посочи, с други думи, какво е положението на страната, коя е тенденцията, по която се движи икономическото и социалното развитие в нашата страна, и оттам да извадим всички онези необходими мерки, за да може да върви в пътя на прогреса и да не среща такива тежки пречки, каквито среща днес."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В най-тежкия период от живота на страната — периода на войните — Благоев остава верен както на своята класа и на съвестта си на интернационалист, така и на народа си. За този период разказват много от речите му в Народното събрание. Думите му са живи и актуални и днес: „Ние, както ви е известно, сме против войната, против всяка война на Балканския полуостров и в Европа. Ние като социалдемократи сме съгласни с пролетариата в целия свят и искаме мир в цяла Европа, мир на Балканския полуостров. Протестирайки сега против престъпната агитация за война, която водят буржоазните партии, ние протестираме против тези партии, които са врагове на националното обединение на балканските народи."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В изборите за Шестнадесето обикновено народно събрание през ноември 1913 г. за кандидатите за партията на тесните социалисти са подадени над 50 000 гласове и избрани 18 народни представители тесни социалисти. Това е показател за порасналото влияние на партията сред народа. Народното събрание се свиква едва на 19 декември на извънредна сесия, за да гласува разходите на правителството. Но тъй като народните представители от опозицията са мнозинство, те изразяват недоверие на назначеното от цар Фердинанд правителство и на 31 декември то бива разпуснато.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В Седемнадесето обикновено народно събрание — февруари 1914 г., Д. Благоев е отново народен представител. Чрез полицейски произвол и фалшификации правителството на Васил Радославов си осигурява мнозинство. Но независимо от това за партията на тесните социалисти гласуват над 50 000 души и са избрани 11 народни представители тесни социалисти начело с Димитър Благоев. Избрани са още: Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров, Тодор Петров, Тодор Луканов, Камен Тошев, Коста Ципоранов, Георги Петров, Юрдан Юрданов.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Най-дълго просъществува Седемнадесето народно събрание — от 1914 до средата на 1919 г. Неговата дейност съвпада с годините на Първата световна империалистическа война и втората за българския народ национална катастрофа; годините на най-бурни събития и изменения в света, венец на които е Великата октомврийска социалистическа революция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Парламентарната група на БРСДП (т.с.) развива извънредно богата и съдържателна от позициите на марксизма и пролетарския интернационализъм дейност в този период. През цялото време тя действа като единен колектив, здраво сплотен на принципна основа под ръководството на Димитър Благоев, който е неин председател, а секретар е Георги Димитров. Тя взема своевременно становища по всички въпроси. Нейните членове развиват голяма извънпарламентарна дейност.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като народен представител Димитър Благоев развива оживена дейност против посегателствата на правителството върху конституцията и законите. Той критикува остро правителството на Радославов, че не е свикало Народното събрание на редовна сесия преди 15 март 1914 г., осъжда практиката, която съществува в продължение на 35 години за министър на войната да бъде назначавано лице, което няма качества да бъде народен представител и това го прави неотговорен пред Народното събрание, а отговорен само пред царя. Разобличава изборния терор на управляващата партия на Радославов. Когато е заплашено господството на буржоазията, тя твърде често прибягва до нарушаване на собствените си закони в борбата против работническата класа и трудещите се. Правителството следва да зачита законите на страната, „макар тези закони да не са пълни, макар те да не дават гаранция за работническата класа, но доколкото те дават гаранция за нейните правдини и интереси, ние сме длъжни най-енергично да се застъпим за тях".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В парламентарните речи на Благоев, издадени като брошури: „Балканската война и социалдемокрацията“ (1915 г.) „Социалдемокрацията против войната" (1917 г.), Благоев рязко и открито се обявява против антинародната политика на българската буржоазия, за прекратяване на войната и за една нова политика, която да изключи въоръжените конфликти като средство за разрешаване на международните въпроси.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">По повод па внесеното от правителството предложение под напора на народните маси за назначаване на анкетна комисия, която да издири отговорните за първата национална катастрофа в резултат на войната в 1913 г., Д. Благоев предлага от името на партията на тесните социалисти да се анкетира цялата политика на правителството и династията през последните 25 г., която е националистическа политика и неизбежно води към катастрофа. Главни виновници той счита българската буржоазия и цар Фердинанд. „И като главнокомандующ, според мене, той е пак тъй също отговорен. Ако искаше да остане неотговорна личност според конституцията, той не трябваше да бъде главнокомандующ, защото главнокомандующият е, който трябва да отговаря за военните действия и събития."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като представител на парламентарната група Д. Благоев пръв подписва позива на парламентарната група на БРСДП (т. с.) към работническата класа от 7 септември 1915 г., в който се протестира против готвещото се престъпление срещу върховните интереси и свободи на нацията, иска се свикване на Народното събрание, вдигане на военното положение, премахване на цензурата, отменяне забраната на събранията и всички ограничения на свободата. Като заявява, че нищо не дели балканските народи, че капиталистическите и династическите интереси на владеещите класи и династии ги хвърлят във взаимно изтребителни войни, позивът предупреждава, че „спасението на балканските и европейските народи от ужасите на бушуващата всесветовна война е в събарянето на капитализма и неговите спътници: милитаризма и империализма", което ще се постигне чрез непримирима класова борба на пролетариата от всички страни. За този позив парламентарната група бе дадена под съд, но делото отложено и до края на войната не бе разгледано.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въпреки мъжествената борба на партията на тесните социалисти, въпреки волята на българския народ, Фердинанд и правителството на Радославов въвлякоха България в Първата световна воина на страната на Германия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През време на войната партията на тесните социалисти и нейната парламентарна група останаха верни на пролетарския интернационализъм, на решенията на конгресите на Втория интернационал по въпроса за войната. Макар и да не се издигна до болшевишкото разбиране и отношение към Първата световна война — превръщане на империалистическата воина в гражданска и поражение на собственото правителство, партията на тесните социалисти през цялото време на войната се бори против участието на България в нея, разобличава нейния несправедлив и империалистически характер и плановете на империалистите по отношение на Балканите. Тя разобличава и поведението на широките социалисти, които както всички опортюнисти от Втория интернационал извършиха измяна и предателство и застанаха на страната на буржоазията по въпроса за войната.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В речите по приеманите годишни бюджети Д. Благоев се изказва твърдо против военните кредити, против гласуваните заеми за воденето на войната; за отмяна на военното положение и цензурата, за възстановяването правата и свободите на гражданите; против системата на косвените данъци, която засяга главно и преди всичко трудещите се, против спекулата и гешефтите, които вършат капиталистите и управляващите; за подпомагане семействата на мобилизираните. От името на парламентарната група на тесните социалисти той прочита декларации против войната и за обща отбрана на балканските народи, декларация против извънредния кредит от 500 милиона лева. Произнася реч против военния кредит от 350 милиона лева.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Трябва да се има предвид, че парламентарната група е в зависимост и се отчита пред Централния комитет на партията и пред нейните конгреси. Решенията на конгресите и на Централния комитет са задължителни за парламентарната група. Това положение, за разлика от повечето социалдемократически партии на Запад, където парламентарните групи се поставяха над ръководствата на партиите, е близко до разбирането и практиката на Болшевишката партия и постановките на В. И. Ленин. Ще напомним, че в статията „Социализмът и войната“ В. И. Ленин, като се опира на парламентарната тактика на социлдемократическите партии от Втория интернационал и особено на отношението им към Първата световна война, пише, че има два вида парламентаристи — едни, които се поставят в служба на своите правителства и достигат до министерски кресла, а другите — „революционни марксисти“, „интернационалисти на дело", които скъсаха с шовинистите и използваха парламента, за да останат революционери докрай, да изпълнят своя дълг на социалисти и интернационалисти и при най-трудните обстоятелства". Към вторите той отнася и нашите „български другари".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От трибуната на Народното събрание Димитър Благоев приветства Великата октомврийска социалистическа революция и оповестените от нея лозунги. На 2 декември 1917 г. Д. Благоев, Г. Димитров, Хр. Кабакчиев говорят на 10-хиляден митинг на трудещите се от София, посветен на победата на Октомври. Благоев дава висока оценка на победата на руския пролетариат. На следващия ден той прочита от трибуната на Народното събрание резолюцията на митинга на трудова София „… Българските работници и работнички считат — се казва в нея — делото на руския пролетариат за свое собствено дело и са готови да положат всички усилия за пълното му възтържествуване".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Той защитава тезата за мир без анексии, без обезщетения и за самоопределение на народите, за пълно демократизиране на нашия живот, за република, против монархията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">По въпроса за водените преговори в Брест-Литовск за мир, в които участва и българското правителство със свой представител, Димитър Благоев предлага резолюция от името на парламентарната група на тесните социалисти правителството на Радославов да застане на позициите на Октомврийската революция по въпроса за мира — мир без анексии, без обезщетения, освобождаване на окупираните територии и самоопределение на народите, като главно условие за достигане на мир.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Участието на България в Първата световна воина доведе до втора национална катастрофа. На България бяха наложени тежки условия съгласно Ньойския мирен договор. Това беше несправедлив, насилнически мирен договор, продиктуван от победителите. Виновници бяха българската буржоазия, нейните политически партии и монархизма, както и империалистите и по-специално тези от Съглашението. Партията на тесните социалисти осъди Ньойския мирен договор и посочи виновниците за него. От името на парламентарната група на тесните социалисти Благоев прави протест против насилническия мирен договор и съглашателския империализъм. Посочва, че съучастници и виновници за него са монархизмът и българската буржоазия в лицето на нейните политически партии, подчертава мъжествената борба на Комунистическата партия против войнствената и националистическата политика на буржоазията, нейното поведение през време на войната, поема защитата на Октомврийската революция и се обявява против изпращането на оръжие и муниции в помощ на контрареволюцията. Той нарича съветската република „лампа-дата" на света, на новия прогрес, на новите пътища към щастие на страдащите народи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев напомня, че дълг на световния пролетариат и на трудещите се класи от градове и села в нашата страна е да се сплотят и повдигнат своите революционни сили против господството на банкрутиралия и опозорен международен капитализъм и империализъм. Той разобличава и създаденото общество на народите като съюз на некоронованите крале на капитала, на империалистите, на големите финансисти, финансови акционерни дружества и пр. „предприятия“, чието предназначение е не да поправя неправди и грешки, а „да задържи това, което е спечелено, и това, което може да се спечели чрез лигата".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В годините на следвоенния революционен подем на масите буржоазията и нейните политически деятели, за да оправдаят предприетите мерки за насилие спрямо трудещите се, обвиниха Комунистическата партия, че се готви за революция. По този повод Благоев казва, че революция не се обявява така, с определяне на дати, нито къде ще стане тя; революцията никой не може да я декретира... „Тя изпъква, тя изскача из условията, които я създават."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Отговаряйки на нападките на буржоазията, че комунистите искат с насилие да установят власт, Димитър Благоев казва, че режимът на българската буржоазия е насилнически, поддържан с 400 000 жертви, дадени през време на войните; с цензура, с военно положение, с драконовски наказателни закони в продължение на 40 години и обосновава необходимостта от насилие за нейното сваляне.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В условията на следвоенен революционен подем и в Българската комунистическа партия се появи „левичарство“, което В. И. Ленин характеризираше като „детска болест на комунизма". Една от неговите черти бе отричането на парламента и парламентаризма в класовата борба на пролетариата. Комунистическата партия на своя Първи конгрес през май 1919 г. осъди антипарламентаристите. Тя взе участие в изборите за Народно събрание през август 1919 г. и за нея бяха подадени 184 616 гласа и избрани 50 народни представители комунисти. Така Комунистическата партия стана втората по брой на народните представители след БЗНС.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В парламентарната дейност на Д. Благоев в отношението му с другите народни представители на партията се проявява забележителната и характерна за голям ръководител черта — да не излиза по всички, а понякога и по най-важни въпроси той, а да предоставя това и на други дейци на партията. Вярно е, че е съществувало разпределение по проблеми, по ресори на икономическа политика (бюджет, външна търговия, заеми), външна политика, военни въпроси, просвета, вътрешно министерство, правосъдие и пр., за което отделните народни представители са се готвели непрекъснато и проявявали голямо познаване, както и способности да полемизират. И Димитър Благоев се радва от душа, когато вижда да се изявяват и утвърждават, а заедно с това да утвърждават и авторитета на партията нейни дейци с произнесените от тях речи. С голяма любов и грижовност той препоръча на читателите на списание „Ново време“ издадените в отделни брошури речи на Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, произнесени в Народното събрание.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като народен представител Благоев със своята дейност и поведение е будил респект и сред представителите и на самите буржоазни и дребнобуржоазни партии със своята последователност, принципност и лични качества.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В последните години от живота си Димитър Благоев поради влошено здравословно състояние почти не участва в работата на Народното събрание. Но в парламентарната тактика на БКП (т. с.) особено във връзка с референдума през ноември 1922 г. за съдене виновниците за двете национални катастрофи в лицето на буржоазните политически партии и техните правителства, обединени в т. нар. „конституционен блок", той ясно и обосновано се изказва в полза на референдума и за единодействие с правителството на БЗНС начело с Александър Стамболийски. В Народното събрание становището на парламентарната група обосновано се изнася от Васил Коларов. Но Димитър Благоев в забележителната статия „Българската комунистическа партия и конституционният блок“ призовава членовете на партията и нейните съмишленици да гласуват за осъждането на блоковските котерии.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев е народен представител и в Двадесет и второто обикновено народно събрание, избрано през април 1923 г. То е свикано на първа извънредна сесия на 25 май. След като прочита тронното слово, Александър Стамболийски поканва най-стария народен представител да председателства първото заседание, докато се избере председател. Оказва се, че най-старият народен представител е Благоев, но поради заболяване той отсъства.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В качеството си на народен представител Д. Благоев произнася редица речи на събрания и митинги на работници заедно с други народни представители на партията. Те се превръщат в своего рода отчети пред работническата класа, избирателите, трудещите се, в разговор по основни въпроси на развитието на България. Също така в редица статии на страниците на партийния печат той разглежда важни въпроси, обсъждани в Народното събрание, отношението на различни политически партии и най-вече на парламентарната група на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Парламентарната дейност на Димитър Благоев вътре в Народното събрание и извън него е важна и неразделна част от неговия изключително богат и съдържателен живот, на неговите черти като пролетарски вожд, която дейност допълва портрета му като пръв и най-виден революционен марксист на Балканите в края па XIX век и първата четвърт на XX век.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Автор: проф. Въло Иванов</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Източник: списание „Партиен живот“, бр. 9, юни 1981 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-18471196801594003262023-07-05T12:31:00.002+03:002023-07-05T12:31:41.114+03:00ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ЗА ИДЕЙНИТЕ И ОРГАНИЗАЦИОННИТЕ ПРИНЦИПИ НА ПАРТИЯТА<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIQJouIW1coyD84v6p1U9I_-Sb_HfT4ODFgbdLACOD_lCnUjYQxQ4n2biCLt2gwqxIbMgya7OFmUkw2kNenpUVxnxwDFW68kYCgU-UuLOxdT9TcBRzzXAR5hfVoGhx6WlD5ZX4LUIYZFF9VQI1_fpTrGQj3G-3mJReUo8XM7ItytjaoivtS0pO5YCvgNak/s1600/136%20%D1%85%20175%20%D0%B7%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="175" data-original-width="136" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgIQJouIW1coyD84v6p1U9I_-Sb_HfT4ODFgbdLACOD_lCnUjYQxQ4n2biCLt2gwqxIbMgya7OFmUkw2kNenpUVxnxwDFW68kYCgU-UuLOxdT9TcBRzzXAR5hfVoGhx6WlD5ZX4LUIYZFF9VQI1_fpTrGQj3G-3mJReUo8XM7ItytjaoivtS0pO5YCvgNak/s1600/136%20%D1%85%20175%20%D0%B7%D0%B0%20%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев е свързан с всички по-големи събития в националната ни история от края на XIX и първите две десетилетия на XX век. Но неговата най-голяма заслуга пред българската работническа класа, пред българския народ е, че той създаде, запази и разви партията на тесните социалисти като революционна марксистка партия на българския пролетариат в онова време, когато работническата класа у нас правеше едва първите си стъпки. С неговото дело е свързано и началото на превъоръжаването на нашата партия с идейните, организационните, тактическите оръжия на ленинизма и превръщането й в Комунистическа партия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Усвоил основите на марксизма, Д. Благоев пръв у нас прозря историческата мисия на работническата класа като гробокопач на капитализма и строител на новото безкласово общество. Разкри обективно прогресивните тенденции в икономическото развитие на България и преобразуващата роля на работническата класа. В програмната статия на вестник „Работник“ от 1 ноември 1892 г. той писа: „Българската работническа класа от година на година се уголемява. Колкото повече се развива капиталистическото производство, толкова по-лошо ще става положението й, защото капиталистическото производство може да вирее, когато има работници, които да експлоатира. Интересите на капиталистите и работниците са право противоположни. Додето работниците не съзнаят своето положение и великата си задача като класа, дотогава те от никоя партия не могат да очакват освобождение от икономическото си робство. Освобождението на работниците е дело на самите работници.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„Но за да се яви нашата работна класа — казва Благоев — като освободителна сила, трябва да съзнава своето голямо значение в бъдещата история на нашия народ, трябва да знае, че в социалистическата наредба е спасението на работниците, на человечеството от сегашните злини; най-сетне работниците трябва да са съединени в една социалистическа партия, която да поведе всички сиромаси в борбата за освобождението на целия народ и за сбъдването на социализма.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На тази борба Димитър Благоев отдава целия си живот.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В резултат на устната и печатната пропаганда на марксизма, която поведоха Д. Благоев и неговите съратници социалисти, се постави началото на социалистическото движение в България.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев обоснова идейните основи на партията. И днес, когато си спомняме за голямото наследство, което той ни остави, не можем като български комунисти да не се гордеем и да не отнесем към него възторжените му думи, изречени през 1891 година: „Нека бъде благословен часът, в който нашите социалисти са почнали съзнателно да работят за разпространението идеите на научния социализъм у нас. Науката и естествените закони на историческото развитие са нашите верни и непобедими съюзници. Те са нашата сила, в тях е изворът на нашата вяра и енергия.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още през 1891 г. той развенчава буржоазните идеолози от вестниците „Свобода“ и „Балканска зора“. Спорейки с тях, в сп. „Ден“ Благоев доказва, че те грешат или нарочно крият истината в две посоки — социализмът като идеология и социализмът като обществен строй. Никой от социалистите не твърди, че социализмът като обществен строй ще възтържествува още утре, защото те много добре разбират, че за това са необходими определени обективни условия, а не само човешка деятелност. Що се отнася обаче до социализма като учение, работата стои по другояче: „Социализмът е едно учение, което разкрива законите на историческия прогрес на человечеството“ и поради това не може да няма почва и в България, както и в другите напреднали страни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Д. Благоев вярва, че работническата класа може да изпълни своята историческа мисия, като придобие необходимото за това класово съзнание. А такова може да й даде само нейната политическа организация. Възприел идеите на Маркс и Енгелс, той разяснява, че теоретичен израз на класовата борба на пролетариата е научният комунизъм. Целта на борбата на пролетариата е завладяването на политическата власт. Но всяка класа може да си постави такава задача, когато „израсне и познае себе си“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В навечерието на Бузлуджанския конгрес Благоев така определи задачите и същността на бъдещата партия: „Практическата деятелност на нашите социалисти засега не може да бъде друга освен <strong>агитационна</strong>, сиреч разпространение идеите на научния социализъм и..... <strong>организационна</strong>, сиреч обединение под социалистическото знаме на всички работници у нас, свързани с една социалистическа програма, основана на принципите на научния социализъм.“ Вникнем ли внимателно в тези мисли, ще открием две различни и същевременно взаимно свързани положения. От една страна, се говори за агитационна деятелност, а от друга — за организационна. Когато говори за първата, Благоев разбира, че тя може да се развива не само сред пролетариата, но и сред „кандидатите за пролетарии“ — селяни, занаятчии, дребни търговци, — тъй като тяхното спасение, както и спасението на цялото общество, е в социализма. Когато обаче говори за организационната деятелност, той разбира преди всичко работническата класа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Друг съществен и принципен въпрос, който Благоев решава преди свикването на Учредителния конгрес, е за основното средство, чрез което може да се осъществи социалистическият идеал. Като се опира на основното марксистко положение, че всяка класова борба е борба политическа, че в крайна сметка борбата между класите се води от политическите партии, той подчертава, че ако социалистите искат сериозно да воюват, да влияят на обществения прогрес, те трябва да се откажат от общите фрази за „хуманност" и „справедливост", от „утопическите и неопределени стремления и да стъпят върху почвата на <strong>класовата борба</strong>", защото само тази борба може да възпитава работниците политически, да развива у тях класово съзнание. „Прочее — казва Благоев, — за да се тури „социалистическото движение" у нас на здрава почва, необходимо е да се придържаме строго о принципите на научния социализъм. Само научният социализъм може да даде нужната сила и интензивност на „социалистическото движение" у нас."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На 2 август 1891 г. на връх Бузлуджа социалистическото движение в България се оформи политически и организационно като революционна марксистка партия на българския пролетариат. „Сбирката на Бузлуджа — обяви Благоев — може да се нарече Първи учредителен социалистически конгрес, който даде първата конституция, първия организационен устав на българското социалистическо движение и определи характера и задачите му." На легендарния старопланински връх бе създадена най-революционната партия на най-революционната класа в многовековната история на нашата страна — пролетариата. Тя трябваше да изиграе и действително изигра решаваща роля в съдбините на нашия народ. Още в зората на своето раждане, на Бузлуджанския конгрес тя си постави задачата „да освободи нашето общество от съвременното робство и да осъществи социалистическите наредби у нас“. Бузлуджанският конгрес направи първата стъпка за съединяване на социализма с работническото движение. Той възприе идеите на К. Маркс и Ф. Енгелс като ръководно начало на социалистическото движение и на подготовката на бъдещата социалистическа революция в България.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След създаването на партията Благоев продължава тухла по тухла да гради нейните идеологически, тактически и организационни принципи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Убеден в революционните възможности на работническата класа, в обречеността на капитализма, той разбира, че социализмът може да победи не в резултат на стихийното действие на обективните обществени закони, а на съзнателната дейност на пролетариата. Тази увереност се корени в разбирането, че научният социализъм представлява „философско изражение" на класовите цели, интереси и стремежи на пролетариата. Именно това схващане на същността на пролетарското учение му дава основание да твърди, че социалдемократическото движение в България може да се постави на здрави основи само ако се придържа към принципите на марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев решително отхвърля и последователно се бори против „опашкарската теория" на българските опортюнисти — общоделците, които отричаха ролята на теоретическата работа на партията, нейната идеологическа борба като една от главните форми на класова борба, отричаха ролята и значението на социалистическата съзнателност и се обявиха против усвояването и приемането на марксизма като задължително условие за членство в партията. Като подлага на остра критика възгледите на общоделеца Димитър Димитров, че работниците били „социалисти по инстинкт", които усвоявали социализма „по емпиричен път... от въздуха", Благоев заявява: „По същността си работническата социалдемократическа партия е <strong>пролетарска революционна партия</strong>. Това ще рече, че тя, от една страна, се съставлява от <strong>съзнателни наемни работници</strong>, от съзнателни <strong>пролетарии</strong> и изобщо от членове, които са проникнати от разбирането и тактиката на партията; от друга страна, това ще рече, че в основата й лежи <strong>научният социализъм</strong>…. защото <strong>научният</strong>, или <strong>Марксовият</strong> социализъм по същността си е <strong>революционен социализъм</strong>."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато в началото на 1902 г. борбата срещу опортюнистите се изостри, Благоев с още по-голяма настойчивост постави въпроса за марксическата подготовка на партийните членове. Той нарича абсурдна мисълта на общоделците, че в партията могат да членуват и лица, които не познават и не признават научния социализъм. Ако в нея има такива членове, рано или късно тя ще се изроди или ще се разцепи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Привърженик на революционната класова борба, Благоев бе убеден, че пролетариатът може да изпълни своята историческа мисия, само ако води тази <strong>борба в трите й направления: политическа, икономическа и теоретическа.</strong> Трябва веднага да подчертаем, че Благоев напълно споделя Лениновата идея за работническата класа, която може да се издигне до общността на своите класови интереси, цели и задачи, само когато си изработи социалистическо съзнание. Опирайки се на труда на Ленин „Какво да се прави?“, Благоев стигна до убеждението, че това съзнание може да бъде внесено отвън, от Комунистическата партия. Подготовката на убедени социалисти, внасяне на класово съзнание в работническата класа, популяризиране на нейната крайна цел — ето в какво Благоев вижда най-важната задача на партията в оня период.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Българските марксисти начело с Благоев бяха дълбоко убедени, че силата на партията се състои не в това, че тя представлява „голяма войска“, а в марксистката зрелост на нейните членове. Не броят и количеството на партийните членове придават необходимата сила на партията, а наличието на здраво марксистко ядро, което може да асимилира, да претопи в себе си, в своите идеи постоянно прииждащите в редовете на партията нови попълнения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Цялата дейност на Благоев за възприемане на марксизма като идейно оръжие на партията е блестящо потвърждение на класическото положение, че идеите стават материална сила, когато завладеят масите, че без революционна теория няма и не може да има революционна практика.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още в своята първа програма, приета на Бузлуджанския конгрес, нашата партия заяви високо и гордо, че тя е партия на работническата класа. Димитър Благоев, отдавайки без остатък цялата си огромна енергия, всички свои блестящи способности в борбата против различните опортюнистически течения в партията, защити марксистките организационни принципи и по свой собствен път стигна до разбирането на Ленин по основните въпроси на партийното строителство. В статията „Българската социалдемократическа партия“ намираме следното определение: „Българската социалдемократическа партия съставлява отделно и независимо нещо от работническите дружества и съюзи... Като се състои от най-съзнателните работнически сили у нас, Българската социалдемократическа партия е авангардията на работническото движение, е организираната военна сила на работническата класа.“ А в статията „Ръководните начала на социалдемократическите партии и съюзи", която е логическо продължение на първата, четем: „Социалдемократическите съюзи са съюзи от работнически дружини, групи и дружества социалистически, които са най-съзнателни и съставляват „предните решителни редове“ на работническата класа. Социалдемократическите партии са авангардът на работническото движение, чиято цел е да погълнат последното, сиреч да обърнат работническото движение в социалистическо или да го привлекат към своята програма и тактика — да насочат неговата борба към завоюването политическата сила, без което социализмът, а следователно и освобождението на работническата класа е невъзможно."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Убеждението на Благоев, че партията е част от класата, и то нейната най-съзнателна част, е твърдо и непоколебимо. На едно място той я нарича „ядро" на работническата класа, на друго — „на най-деятелните и съзнателни привърженици“ на работническата класа, на трето, че партията се състои от „най-съзнателната и най-образованата част от работното население“. В периода на борбата срещу общоделството, когато въпросът за характера и същността на партията придобива особено значение, той нарича партията „предния отряд на работническата класа, съзнателната, организираната и бореща се сила“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Посочените мисли красноречиво разкриват марксистките разбирания на Благоев и борбата му за защита на организационните принципи на партията. За него партията е част от работническата класа, която в своето политическо развитие стои по-високо от класата, защото разбира и възприема идеите на социализма, т. е. има класово съзнание. Макар и част от класата, партията, за разлика от другите организации на пролетариата, защитава общите интереси на класата. Тя е организираната част на класосъзнателния и борещ се пролетариат, авангардът, „организираната военна сила“, бойният щаб на класата, който ръководи нейните борби за по-добри условия на живот, насочва движението й към крайната цел — завладяването на политическата власт. Именно това положение я поставя в ролята на челен борец, на ръководител на класата и нейното движение. Такава задача той не поставя пред никоя друга работническа организация.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Следователно Благоев разглежда партията не като обикновено обединение на работническата класа, не като равностойна на другите нейни отряди, а като висша форма на пролетарска организация, която стои по-високо от всички останали работнически дружества и съюзи. Благоев не употребява термина „висша форма на организация“, с който си служи Ленин. Когато определя мястото на партията в работническото движение, Благоев употребява думата „авангард“, изрази като „преден отряд“, „военна сила“, „бойно тяло“, които са близки до „висша форма“. Този негов възглед за партията като висша форма на пролетарска организация в работническото движение намира най-добро потвърждение в отношението му към синдикатите и другите организации на пролетариата. Благоев не смесва партията с класата. Той не разглежда партийните организации като равностойни на синдикатите. Партийните организации стоят качествено по-високо. В тях членуват най-съзнателните и най-убедените борци за пролетарското дело. От друга страна, останалите работнически организации разглежда като лостове, трансмисии, звена, чрез които партията организира, ръководи, просвещава и направлява класата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев гледа на партията като висша форма и когато определя нейното място в стачното движение. Създадената от него партия непрекъснато учеше работническата класа как да организира борбите за защита на икономическите и политическите си интереси, предпазваше работническото движение от авантюри и увлечения и ръководеше почти всички организирани стачки на работниците.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В нашата историко-партийна литература ще се намерят автори, които ще оспорят този извод, защото в практиката на тесните социалисти, а следователно и на Благоев има грешки и слабости, които ги отдалечават от ленинските разбирания по този въпрос. Това се отнася например до големите изисквания, които те предявяваха към членството в синдикатите, до ръководството на класовата борба не само на пролетариата, но и на останалите експлоатирани от капитализма слоеве, производствения принцип в организационното изграждане на партията и други. Обаче трябва да правим разлика между грешки от теоретично естество и грешки в прилагането на една вярна по същество концепция. Тесните социалисти правилно разбираха партията като авангард, като висша форма на пролетарска организация, но допускаха грешки в практическата реализация на тази концепция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев заедно с Гаврил Георгиев бяха първите, които разработиха въпросите за <strong>съзнателно регулиране социалния състав на партията, за членството в нея, за правата и задълженията на партийните членове, за тяхната идейно-теоретическа подготовка.</strong> Според тях социалната среда, из която партията трябва да избира своите членове, да работи за разпространяването на социализма, са „работниците и кандидатите за работници, каквито са занаятчиите, земеделците, дребните търговци и образованите хора, които могат да разумяват вървежа на историческото развитие". Идеята, че партията трябва да набира свои членове не само от средата на работническата класа, но и от другите социални среди се обуславя от марксистките им възгледи, че те са потенциални, утрешни пролетарии.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ленин посочи, че партията е не само преден и съзнателен отряд на работническата класа, висша форма на класова организация, но същевременно тя е и организиран отряд, несъвместим със съществуването на фракции и групировки. В борбата срещу дребнобуржоазните политикани — общоделците, Благоев стои твърдо на този принцип: в партията не могат да се търпят фракции и групировки, които разгарят фракционна борба и рушат нейното единство. Като Ленин той е непримирим враг на опортюнизма във всичките му идеологически нюанси и водеше неотстъпно борба за чистотата на партийните редове, за чистотата на марксистката теория, за пролетарски характер на партията. Димитър Благоев и Гаврил Георгиев първи в партията поставиха въпроса, че ако критиката и уяснението се окажат недостатъчни да обезвредят общоделския опортюнизъм, <strong>разцеплението</strong> ще остане единственото средство за запазване нейния пролетарски характер. Книгата на Ленин „Какво да се прави?", която проникна в България в края на 1902 г., затвърди това убеждение. В хода на очистването на партията от дребнобуржоазния социализъм Благоев писа: „Принципиалните разногласия в една социалистическа партия... не само не я правят силна, а напротив, я правят вътрешно немощна, слаба, неспособна за действителна работа, без действително значение в живота. Разните течения в такава партия парализират нейната деятелност, нея самата и рано или късно такава партия окончателно ще се изроди. В такъв случай тя може да спаси себе си, да издигне значението на своите принципи и "значението на своята сила само чрез ампутация, чрез отсичане гнилите части от своя организъм. Другояче казано, в такъв случай единствен изход за такава партия е очистването й от ония елементи, които пречат на правилното й развитие в духа на социалистическите принципи.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Това изказване на Благоев убедително разкрива една от най-характерните черти на нашата партия — да не допуска съществуване на антипартийни, антимарксистки, антипролетарски течения, групи, фракции. Това бе най-съществената черта и на Болшевишката партия, поради което родствеността на тесносоциалистическата партия с нея беше най-голяма именно в този пункт.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Отстоявайки партията като преден и организиран отряд на работническата класа, Благоев даде голям принос за осветляването принципа на демократическия централизъм като основен организационен принцип в изграждането на революционната марксистка партия на българския пролетариат. Социалдемократическият централизъм, който той издигаше като основен организационен принцип на БРСДП, имаше твърде общи и близки черти с Лениновия демократически централизъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Важно място в борбата за централизъм в партията Благоев отделяше на въпроса за партийния печат, който всъщност се отнася до характера, организацията и тактиката на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Широките социалисти защитаваха становището за свобода на местния печат, неконтролиран от партията. Според Янко Сакъзов и Никола Габровски всеки местен комитет може да издава вестник или списание, щом за това има материални и литературни възможности. Благоев стои неотстъпно на принципа: здраво централистично ръководство на партийния печат, на цялата политическа и пропагандна дейност на партията. Той е решително против опитите на широките социалисти да оставят партийния печат като „лично дело" в ръцете на отделни издатели и редактори. По-късно, през 1905 г., когато анархо-либералите се обявиха против някаква мнима „диктатура" в партията и искаха „свобода на печата", Благоев с още по-голяма настойчивост поведе борбата за централизация на партийния печат. По негово предложение XII конгрес на партията на тесните социалисти (1905 г.) прие решение, според което членовете на партията не могат да издават вестници или списания без разрешение от Централния комитет на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Демократическият централизъм намира конкретно проявление в единомислието, единодействието и дисциплината в партията. В своята брошура „Тревога за призраци" Янко Сакъзов гневно се бунтува против единството в партията. „Ограничение на мисълта — ето ви пълно единомислие, ограничение на деятелността — ето ви пълно единодействие" — патетично се провиква той. Стремежът към единомислие и единодействие според него може да „ни дръпне към лишените от мисъл калугерски килии и да ни осъди на бездеятелно самозагубване". На тази опортюнистическа демагогия Благоев даде своевременно отговор. В статията „Призраци или действителност", публикувана в сп. „Ново време", той със силата на марксическото учение разобличи опитите на сакъзовци да рушат дисциплината и единството на партията. Тези бръщолевения на Сакъзов, доказа Благоев, не са нищо друго освен бунт срещу нейното единство, което води до „пълно отстъпление от социализма, от партийните позиции и тактика към явна измяна на партията и работническата класа". Много остроумно той посочи, че тези писания на Сакъзов не са негови оригинални мисли, че той ги е взел от „великото и премъдро" съчинение на своя интимен, таен и любим учител Едуард Бернщайн.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В книгата си „Крачка напред, две крачки назад“ Ленин подчертава, че партията не може да бъде челен, организиран и съзнателен отряд, да завоюва доверието на масите и да упражнява трайно влияние върху тях, ако в нея не съществува единство на волята, единство на мислите, единство на действията, споени със съзнателна и желязна дисциплина.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев в статията си „Организация на партията" споделя тези разбирания. Той изрично подчертава, че без единомислие и без единодействие, без доброволно и в същото време безусловно спазване Програмата и Устава на партията не е възможно да се изгради монолитна партия. В дисциплината Благоев виждаше „цимент“, който споява единомислието на партийните членове. Затова, когато се нарушава дисциплината в партията, неизбежно се стига до нарушаване на нейното единство. „И тъй — пише той — принципите, върху които се гради организацията на социалдемократическата партия, са: <strong>единомислие, единодействие, дисциплина</strong>, с една дума — <strong>централизъм</strong>. Без централизъм социалдемократическата партия не може да добива сили и влияние. Централизмът на социалдемократическата партия е строго планомерната идейност и строга дисциплина при нейното реализиране."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тази постановка за идейната и организационната монолитност на партията е онзи момент от развитието на Благоев като строител на революционно-марксистка партия на работническата класа в България, която го доближава до висотата на ленинското разбиране. „Единството на пролетариата е най-голямото негово оръжие в борбата за социалистическата революция — заявява Ленин. — От тази безспорна истина също толкова безспорно произтича, че когато към пролетарската партия се прилепят значителен брой дребнобуржоазни елементи, способни да <strong>пречат</strong> на борбата за социалистическа революция, единството с такива елементи е вредно и пагубно за делото па пролетариата."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Централизмът е само едната страна на демократическия централизъм, другата негова страна е <strong>демократизмът, вътрешнопартийната демокрация</strong>.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още от първите стъпки на партията Благоев водеше борба за вътрешнопартийна демокрация, за правилно провеждане принципите на изборност, за колективно обсъждане на вътрешнопартийните въпроси, за свобода на критиката и за самокритика.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Опортюнистите в партията нарушаваха този принцип. Под знамето на демократизъм те опорочаваха партийната демокрация, като се мъчеха на конгресите да съберат свои привърженици и съмишленици, които не изразяваха волята на членската маса и не бяха редовно избрани делегати. Революционните марксисти начело с Благоев водеха борба против тази фалшива демократичност, за издигане идейно-политическото равнище на партийните кадри, за да могат те правилно да изразяват своята воля при избирането на делегати и пълномощници. По такъв законен и демократичен път били избрани делегатите на IV конгрес на партията (1897 г.). „Това — пише Благоев в „Принос към историята на социализма в България" — беше началото на действителен демократизъм в партията, който имаше за резултат редица правилни решения, взети на конгреса." Този факт показва, че разширяването на вътрешнопартийната демокрация върху основата на революционния социализъм води и не може да не води до укрепването на единството и централизма в партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благоев даде правилна постановка и на въпроса за <strong>разискванията в партията, за критиката и самокритиката</strong>. От разискванията и „стремленията всестранно да се решават дадени въпроси" на почвата на партийната дисциплина „нищо опасно и вредно за партията не може да има ... Идейното търкане и сблъскване става опасно за партията само тогава, когато то или се превръща в разногласие по основните партийни принципи, или когато излиза вън от рамките на общия партиен интерес и на партийната дисциплина, като се преобръща в лични омрази".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В тясна връзка с разбирането на същността на принципа на демократическия централизъм Димитър Благоев неизменно внушава, че партийният член трябва да подчини изцяло личния си живот, личните си интереси и личната си воля на интересите и волята на партията. Той възпитаваше у партийните членове скромност в личния и обществения им живот и безпощадно бичуваше всякакви прояви на нескромност, славолюбие и надменност. Във всичко това е изразена най-ярко чистотата на комунистическия идеал, който прави партийния член пример за подражание.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Разработените от Благоев идейни и организационни принципи на партията станаха непоклатима основа, върху която се изграждаше партията на тесните социалисти след разцеплението през 1903 г. Революционните й добродетели, нейните марксистки организационни принципи, допълнени и разширени с ленинските идейни и организационни принципи, са наше голямо партийно богатство, което Българската комунистическа партия след Великата октомврийска социалистическа революция не само запази, но в съвременните условия разви на по-високо стъпало.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Автор: Вълчо Дуков – кандидат на историческите науки</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Източник: списание „Партиен живот“, юни, 1981 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-69756860374006213122023-06-27T22:06:00.001+03:002023-06-27T22:06:40.381+03:00Из Обяснение – протест на БКП (т.с.) до Върховния касационен съд <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjIbL1I7MPVK2Swxvs7lArzjl0jl7Bhc_w_rI7mit7dUlS3S2eXaxgoDWEHRAjfd5blU22e_gOrspzm5CqQH0UwL1uRDA8cErQVleEtBNc_DAhLbqd-bOZpXSurgk282mv9JpJGEsMl19TsJFxYMncWmV6kh361G2ZtKZQEC2oPJnL9puGdkoT4sloMLK0c/s1600/1922%20-%20160x190.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="170" data-original-width="120" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjIbL1I7MPVK2Swxvs7lArzjl0jl7Bhc_w_rI7mit7dUlS3S2eXaxgoDWEHRAjfd5blU22e_gOrspzm5CqQH0UwL1uRDA8cErQVleEtBNc_DAhLbqd-bOZpXSurgk282mv9JpJGEsMl19TsJFxYMncWmV6kh361G2ZtKZQEC2oPJnL9puGdkoT4sloMLK0c/s1600/1922%20-%20160x190.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong><em> Против забраната на БКП </em></strong><strong><em>(т.с.</em></strong><strong><em>) </em></strong><strong><em>и в защита на Септемврийското въстание</em></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong><em> </em></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Обвиняват Българската комунистическа партия, че през м. септември 1923 г. дала нареждане за въоръжено въстание. От 9 юни 1923 г. новото презратаджийско правителство направи всичко, за да извади трудещите се маси на улицата, с оръжие в ръка. То търсеше гражданската война. За целта правителството суспендира всички граждански и политически права на широките трудещи се народни маси. Правителството забрани каквото и да било организационно или публично събрание на трудещите се народни маси. Свободата на печата за тях не съществуваше. „Работнически вестник“ през ден, след като цензурата го преглеждаше и пропускаше, биваше конфискуван по нареждане на правителството. Затваряне на комунистическите клубове, арести, побоища, убийства – това беше ежедневната работа на властта. На 12 септември 1923 г. противозаконно (гледай, следствено дело от 1923 г.) беше извършена последната провокация: арестуваха повсеместно членовете на Българската комунистическа партия. С една дума, превратаджийското правителство окова ума и тялото на работещия народ във вериги. Масите видяха, че пътят за легалната борба е окончателно задръстен, вдигнаха се да се бранят с оръжие в ръка. БКП, като партия на широките народни маси, даде тогава паролата комунистите да бъдат в първите редове на въоръжената борба. Тя се бори, тя бе ударена, то тя бе в своята законна самоотбрана. Отговорността носят тези, които предизвикаха масите на гражданска война.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Обвиняват БКП, че с акциите си искала да изложи на опасност съществуването на България. Това обвинение не търпи критика. През месеците юни, юли, август и септември 1923 г., когато се обвинява партията, че с нелегална дейност е подготвяла въстанието, Българската комунистическа партия защитаваше интересите на работниците и селяните напълно на легална почва. Тя направи своите предложения за единен фронт с различните организации на трудещите се, широки социалисти, БЗНС и Занаятчийския съюз (484) и се готвеше в предстоящата тогава изборна борба да нанесе поражение на превратаджийското правителство. БКП смяташе че чрез изборната борба тогава и при съблюдаване на законите ще вземе властта по легален път. Правителството виждаше своята съдба, легалността го убиваше, то реши да скъса окончателно с нея и да провокира трудещите се маси на улицата на открита борба. Арести, побоища, безчинства, палежи, грабежи и масови избивания на невинни арестувани хора се извършиха. Хиляди са невинните избита, хиляди са обезчестените, разорените, осакатените от побоищата, хиляди са и до днес арестувани. Защо, за какво? Ясно защо, ясно за какво. Грехът и престъплението им бе, че не искали да дадат доверието си на едно противонародно правителство, грехът и престъплението им бе, че са искали да бъдат легални и че легалността убивала правителството. Те не знаеха, че правителството търси и провокира гражданската война. Не БКП изложи България. Изложи я и излага я и днес противонародното правителство. То бие, интернира, убива, не позволява събрания, суспендира каквито и да било свободи. С това то наново излага България пред съседните страни, които знаят, че когато съседът гори, могат и те да пламнат. БКП не се плаши и от преследванията, гоненията и жертвате. Тя не за пръв път изпада е подобно положение. В такова положение тя е изпадала всякога, когато е заставала в трудни моменти на страната на трудещия се народ. Тя бе гонена, преследвана, нейните дейци избивани през двете катастрофални войни. И тогава грехът й бе, че се обяви решително против войните. Наричаха я предателска партия. Дойде време и час, когато целият български народ заяви, че само Комунистическата партия е защитавала широките трудещи се маси и нацията, като се е борила против войните. Сега партията ни е в същото положение. Ние ще се борим в защита на българския народ против неговите народни потисници – „патриоти". Ние заявяваме, че в интереса на целия български народ искаме на мястото на превратаджийско „легалното" правителство да дойде правителството на работниците и селяните. Това ще стане с борби. Нас не ни е страх от легалните борби, народът е за работническо-селско правителство, то неминуемо ще дойде. По кой път - това зависи най-вече от властта, от днешното правителство и от господстващата класа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">-------------------- </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">28 март 1924 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-48748568866734193332023-02-07T21:00:00.003+02:002023-02-07T21:00:34.462+02:00Георги Кирков – Майстора<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgflsnO8yJLVSxEgY6iYZZu7nRntDi3RsPKVzk9dwnuQ2ISEdC4coexw9oOZJyU9oTIfDE2xkb39j4an2wjz9tOroMLFHZbIoImX5YpSeCbAIazNXTKxlq4xwwNmoqnDaCh0tNhLNp5ySzQPSEITZNkS0cHzsO1SRRrUGVjBVovKig7bnJ8DBm43EX5eQ/s1600/151%20%D1%85%20160.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="160" data-original-width="151" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgflsnO8yJLVSxEgY6iYZZu7nRntDi3RsPKVzk9dwnuQ2ISEdC4coexw9oOZJyU9oTIfDE2xkb39j4an2wjz9tOroMLFHZbIoImX5YpSeCbAIazNXTKxlq4xwwNmoqnDaCh0tNhLNp5ySzQPSEITZNkS0cHzsO1SRRrUGVjBVovKig7bnJ8DBm43EX5eQ/s1600/151%20%D1%85%20160.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="font-size: small;"><span style="color: #000000;"><em>Откъс от статията на Стефка Савова „Велики исторически фигури в родното социалистическо движение“</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Георги Кирков заема достойно място в съзвездието на талантливите първоапостоли на социалистическата идея. През 1892 г. той печели обявения конкурс на Картографския институт и заминава за Виена, за да учи в Картографската школа. Годините, прекарани във Виена, са години на интелектуален и политически растеж. Те определят окончателно пътя на Г. Кирков. Заедно с усвояването на картографирането, той участва в събрания, митинги и демонстрации на виенския пролетариат, разпространява позиви и вестника на социалистическата партия „Арбайтер цайтунг". Там Кирков слуша речите на ръководителя на австрийските социалисти Виктор Адлер, която освен всичко друго е и блестящ оратор. Тук Кирков получава и първото си бойно кръщение. На един от митингите той с арестуван. Години по-късно той шеговито разказва за този случай. „Ден учех, два ходех на социалистически събрания". В столицата на Австрия Кирков става убеден марксист, трупа опит за бъдещата си дейност в България. Пристигайки в родината си, влиза в редовете на БРСДП и само след 3 години е вече и член на ЦК. Той застава редом до Дядото и повече от две десетилетия продължава тяхната бойна и творческа дружба. Както пише Васил Коларов, „Ние трудно можехме да си представим Благоев без Кирков и Кирков без Благоев. Кирков влиза в историята на революционното движение наред с Благоев." А Христо Кабакчиев с удоволствие откровено споменава: „В тази историческа дружба Благоев беше умът, а Кирков сърцето".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Георги Кирков разгръща своите необикновени способности на блестящ журналист и ярък публицист, обичан народен трибун, крупен партиен организатор и великолепен масовик, популярен поет, сатирик и политик - и става Георги Кирков-Майстора. Той създава „Работнически вестник" и е негов дългогодишен редактор. И още от първия брой на вестника като бисери се редят блестящите Киркови статии, живи и остроумни фейлетони, пламенни стихове. По страниците на „Работнически вестник" се появяват за пръв път текстовете на „Дружна песен" и „Работнически марш", без които никой не може да си представи историята и величието на социалистическите идеи, борби.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През пролетта на 1896 г. Студентското дружество организира митинг във връзка с нашумелия по онова време „македонски въпрос". Дружеството кани всички партии и организации да изпратят свои оратори на митинга. БРСДП изпраща Г. Кирков. Там, пред широката аудитория на митинга, блясва и ораторският талант на Майстора. Присъстващите слушат със захлас и са изумени от оригиналността и силата на неговата реч. Със своя неподправен хумор, бъдещият пролетарски трибун осмива и окарикатурява шовинистичната политика на буржоазията и нейните партии под всеобщото одобрение на многолюдната публика. Не е пощаден и Фердинанд. Кирков разобличава непрестанната пакостна намеса на Кобурга в македонското движение. И, както може да се предполага, а и както се случва, ефектът от тази негова реч е огромен. Цяла София говори за митинга и най-вече за речта на Кирков. Шефът на Г. Кирков - генерал Рачо Петров, - е вбесен. Той не може да проумее, че негов подведомствен чиновник си позволява да критикува министъра и монарха. На последвания остър разговор с министъра Кирков смело реагира: „Ако съм продал труда си, съвестта не съм си продал... Вие г-н генерал, искате вашите чиновници да бъдат послушни като войници. Аз съм социалист и ще си остана такъв - ако ви отърва това - добре, ако ли не - аз напускам службата". От този ден Кирков вече изцяло се отдава в служба на социалистическото движение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Майстора е ярък идеолог, оригинален тактик, истински строител, забележителен агитатор, крупен организатор и ненадминат масовик на социалистическата партия. Той е една от нейните най-ярко фигури, забележителен политик, всенародно обичан трибун, човек с универсална духовна култура и необикновено впечатляващ език. На безброй събрания, митинги, манифестации, народни и партийни тържества, утра и вечеринки словото па Кирков, изпълнено с блестящ хумор, с невероятна свобода и находчивост, покорява мало и голямо, гърми със силата на убеждението, ражда и потъва във всеобщия възторг и смях, за да остане в умовете, сърцата и душите на слушателите. Няма абсолютно никакво съмнение, че Майстора е най-търсеният и най-любимият оратор на работниците. Няма и публична проява на партията, където да не присъства Кирков.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На 1 май 1897 г. на организирана вечеринка по случай празника говори Майстора. „Лъжата, измамата, безчестието и произвола - ето атмосферата, в която дишат нашите идейни противници - тази смешна сбирщина от лакеи, филистери, фарисеи, лицемери". Кирков подкана присъстващите на „честна и свята" борба и ги призовава да не „свеждат чела", защото нищо не е в състояние да спре тяхната справедлива борба. „Нито преследванията, присмехите на безграничните простаци с високи цилиндри и ниски чела, нито деянията на платените драскачи - нищо да не смущава сърцата ни. Нашият път е труден, но води към целта - освобождението на работния народ от робството на капитала и невежеството. Верни на тази цел, довършва Майстора, нашият девиз трябва да бъде „Напред и винаги напред!". Кирков винаги се съобразява със своята аудитория, говори с необикновено цветист, ясен, популярен, неподражаем и недостижим език, говори изключително смислено, съдържателно, а освен това и убедително, и трогателно.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Огненото, духовитото, веселото Кирково слово оглася Работническия дом в София, читалищата, партийните клубове и площадите, навсякъде където партията може и трябва да присъства, за да печели умове, души, сърца и, най-вече, да приобщава масите. Но Майстора изобщо не е само столичен политик и градска атракция, рядък феномен и конюнктурна забележителност, понеже непрекъснато обикаля страната, а и разнася словото и делото на работническата партия и в най-затънтените кътчета на Отечеството си.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За новата 1900 г. Кирков гостува на пролетариата в Сливен. В препълненото от народ читалище той изнася сказка на тема „Работниците и социализмът". Тази среща поставя началото на неговите солидни и дълготрайни връзки със сливенския пролетариат, за да стане той за дълги години там най-любимия и обичан партиен ръководител. Това се потвърждава и от факта, че сливенските работници избират Майстора четири пъти за народен представител. За пръв път Кирков е избран за депутат в ХI-то ОНС през 1901 г. от Сливенската избирателна комисия. Избирането му за депутат означава нов етап в политическата дейност на Партията и по думите на Д. Благоев „в Парламента ще се чува истинска социалистическа реч и ще се поставя работническия въпрос".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">ХI-то ОНС обаче има твърде кратък живот, едва само десет месеца, при което се провеждат и само две сесии, от които една е извънредна (22.02-26.07), другата - редовна (15.10-26.12). Кирков е един от най-енергичните и активни народни представители. Той говори 10 пъти, като за първи път взема думата в парламента на 28.02.1901 г., вземайки отношение към избора в с. Галиче, Оряховска околия: „Изборът в Галиче е едно огледало на нашия политически живот, на нашите партии; той е също едно огледало на наредбите в нашата държава. Затова излишно е да се възмущаваме, защото могат да ни кажат, че не е криво огледалото, а нашите лица са криви." В този случай Георги Кирков категорично осъжда намесата на полицията и войската като призовава към съвестта на депутатите, за да касират те изборите в с. Галиче, които са явно, напълно опорочени.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След една язвителна и подигравателна реплика на Христо Гендович, Майстора светкавично реагира, като дори връща и тъпкано на нейния автор: „Искам да кажа, че на вас най-после е простено да забравяте, защото колкото се приближава човек към смъртта, забравя; колкото остарява, губи паметта си, но ние, социалистите, като млада партия, не забравяме..."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още с първото си слово Георги Кирков показва качествата си на атакуващ фактор и политик. Тогава, а и всеки друг път той подчертава, че говори не само от свое име, а от името на българското работничество, от името на неговата партия. Това проличава ясно в голямата програмна негова реч, която той произнася след прочитането на проекта за отговор на тронното слово. Тя е негов безспорен политически и ораторски триумф и веднага се превръща в истинска парламентарна сензация, приковаваща незабавно любопитството, вниманието, а пък и интереса на тогавашните медии в България.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Близките и съвременниците на Г. Кирков споделят, че той никога не е писал речите си, на трибуната никога не е чел предварително изготвян текст, а винаги оригинално и впечатляващо е импровизирал, след като обаче, преди това доста сериозно, задълбочено и многостранно е обмислял основната идея и внимателно е планирал цялостното произнасяне на речта си. Неслучайно Асен Кантарджиев, макар и лаконично, споменава за всичко това и в своите спомени: „Кирков не пишеше речите си. Той беше готов да говори винаги и по всички въпроси. Само когато аргументираше експлоатацията на работниците от господарите, тогава записваше цифрите в тефтерчето си... Когато обаче говореше по други въпроси, тогава записваше цифри на гърба на кутията си за цигари. Той имаше феноменална памет и помнеше много събития и факти."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Речите на Г. Кирков - Майстора са пълни с творчески импровизации. Той превръща всяко свое излизане на трибуната в събитие на конкретното събрание. В спомените си за него старият пролетарски поет Димитър Полянов отбелязва: „Аз и досега го виждам, отметнал черната си дълга коса като грива, закован върху единия си крак, а с другия пристъпил заканително, с вдигнат показалец нагоре, заливащ увлечената, наелектризираната публика ту с лютия си хумор, ту с лютия си сарказъм, винаги логичен, патетичен, изобличителен".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">А на 9 март 1901 г. Георги Кирков дава великолепен урок на буржоазните депутати. На пръв поглед се струва необяснимо, че именно социалистът укорява буржоазията за стопанската й пасивност, като дори разпалено препоръчва на правителството да ускори капиталистическото развитие. Капиталистическото общество ражда и отглежда своя гробокопач. По интензивния растеж на икономическата база приближава и победата на пролетариата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">С Кирков непрекъснато спорят, всячески се опитват да го подвеждат, провокират, а и изобщо не се спират да го обиждат. Обаче, нито политически, нито пък с каквито и да са факти и доводи неговите идейни опоненти и врагове не могат да го надвият. Когато го апострофират, не защото го уличават в грешки, а защото истината ги боде в очите. Доста често и най-заядливите му опоненти са принудени да признаят и да приемат неговите мнения като абсолютно разумни и дори го подкрепят - кога с изказване, кога с реплика, кога с шумно ръкопляскане.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като полемист Кирков няма равен на себе си, няма равностоен съперник в Народното събрание. Без особено усилие, с усмивка той се справя със своите опоненти. С хитроумна насмешка и с весела, а и оригинална игра с думите, той изпреварва, обезсърчава и убива желанието на неговите съперници да се състезават с него, тъй като словесните му удари и метафоричните му плесници са и безспорно неотразимо тежки. Почти всички депутати, известни като добри полемисти, се измъкват от преки схватки с Майстора. Димитър Петков, известен със скандалното си поведение в парламента, и с циничния си език, обект на многобройни Киркови умотворения, попадения и подигравки, на остроумия и каламбури, нито веднъж не смее да поеме подхвърлената ръкавица и напълно смирено чака да отмине бурята на смеха. След историята с калпака, под който няма едно нищо, и Никола Генадиев се снишава и внимава какво и как ще говори пред Майстора. Само по-безразсъдните не се отказват да влизат в словесни дуели с него, но без всякаква надежда да спечелят. От по-известните политически мъже единствено двама не се предават - Петко Каравелов и Драган Цанков. Но и на тях Майстора винаги намира колая, а и не само на тях двамата, но на всички, които се опитват да го оспорят.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ако надникнем в спомените на Христо Кабакчиев, също ще срещнем твърде много хубави, искрени и заслужени думи, посветени на Г. Кирков: „…живото слово беше истинската стихия на нашия Майстор. Георги Кирков беше роден оратор...каквито народите рядко раждат, и затова си спечели безсмъртната слава на народен трибун... Неговото остроумие особено се изостряше в полемиката и най-вече в живия спор с противниците. О, тогава народният трибун и майстор на словото проявяваше всичката мощ на своята бляскава реч. Той със светкавична бързина дава заслужен отговор на противника, отговор, който като остра секира реже и поразява, или като огнена стрела се забива в сърцето на противника, или като весела остроумна шега го осмива и покрива с вечен смях."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Единодушна и безспорна е свръхвисоката оценка на трибуна Кирков. Тя е напълно обективна, реална, не е пресилена. В това ни убеждава и едно друго, също толкова авторитетно свидетелско мнение, което идва от страна на представител на противниковия лагер. Интересни характеристики на ораторското изкуство на Георги Кирков дава Симеон Радев. Той признава оригиналния му, несравним талант във време, когато българските социалисти са обект на злобни нападки, обвинения, хули и преследвания. В студията си от 1909 г. „Политическо красноречие в България“ Симеон Радев сочи тримата безспорно и най-ярко открояващи се парламентарни оратори от началото на века – на първо място е Кирков, а след него са Теодор Теодоров и Никола Генадиев. Радев съвсем категорично и недвусмислено подчертава, че „От дълги години Кирков проповядва словото на Маркса сред българските пролетарии... Но неговата слава се пръсна нашироко, откак той очарова една законодателна сесия със своя остър ум, с игривия си хумор, с една весела, незлоблива ирония, която често пъти пращаше по адрес на буржоазията остра стрела в едно игриво игрословие. Това, което се нрави у Киркова, е преди всичко едно чудесно самообладание. Неговата реч е единствена в нашата литература.... Тя е една невероятна, при това безкрайно приятна смес от научно звучащи социалистически фрази, от популярни остроти, от литературни цитати, от пословици, от басни,...нещо шарено, живописно, дяволито, умно, почти всякога и всякога весело. Никога един социалист не е давал на буржоазията внушения за самоубийство по тоя приятен начин, по който я увещаваше гражданинът Кирков... Когато той се явяваше на трибуната, депутатите си разтоваряха душата, за да се смеят и в залата настъпваше празник".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">--------------------------------- </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Източник: списание „Политически хоризонти“, бр. 5, ноември 2017 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-45473712572025547112023-02-07T20:52:00.003+02:002023-02-07T20:52:44.654+02:00Димитър Благоев (Дядото) <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiK1YCAZFoOHVUu01WWHB6EMWxnBp0LsVYzIT0nCU_FqXILAkjuMGOdvzJsVszfT6d84XfeMU9J9rqaP-r1WFedgDFa6xrKpooPli9D1eWvFp6bZ_KuGQ2gUHIKmLg5UYIpqM4jj4AKA1OQyiUEDyRTyMHIn0IWpac_UjS0uvI0Gtg2bO0k-lHftrPbvw/s1600/D.Blagoev%20%20128%20%D1%85%20170.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="170" data-original-width="128" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiK1YCAZFoOHVUu01WWHB6EMWxnBp0LsVYzIT0nCU_FqXILAkjuMGOdvzJsVszfT6d84XfeMU9J9rqaP-r1WFedgDFa6xrKpooPli9D1eWvFp6bZ_KuGQ2gUHIKmLg5UYIpqM4jj4AKA1OQyiUEDyRTyMHIn0IWpac_UjS0uvI0Gtg2bO0k-lHftrPbvw/s1600/D.Blagoev%20%20128%20%D1%85%20170.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="font-size: small;"><span style="color: #000000;"><em>Откъс от статията на Стефка Савова „Велики исторически фигури в родното социалистическо движение“</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em><br id="__mce" /></em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Наричат го „Дядо" не защото е стар, той няма още 40 години. В това обръщение, обаче, има много авторитет, признателност, дълбоко уважение и признателност. Дядото отдава четири десетилетия от живота си на Партията. Той е не само първият пропагандатор и разпространител на социалистическите идеи, не само е първоосновател и ръководител на партията, но и като сигурен кормчия определя посоката на нейното развитие, а и я вода умело в борбата за нейната идейна чистота.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Трудно е да се обхване огромната, дори може да се каже и титанична дейност на Благоев. Той е главният идеолог и теоретик, несменяем редактор на теоретичния орган „Ново Време". Той е безспорно уважаваният, а и обичан партиен ръководител и другар.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев е блестящ журналист, ярък и безпощаден публицист, а на всичко отгоре и несъмнено обичан народен трибун. Той е икономист, философ, историк и литературен критик. Но редом с това, стои и човекът Благоев - събрал в себе си най-добрите нравствени качества - честност, скромност, трудолюбие, безкористност, отзивчивост, загриженост за хората, всеотдайно другарство, пълно подчинение на личния живот, на личните интереси пред партийните. Един живот, на който Партията с съдба.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ако се опитаме да тръгнем по неизброимите пътеки на идеите и делата на Дядото, несъмнено ще чуем неговото слово, което е неимоверно въздействащо, честно, смело, убедително. А то звучи навред - на работнически събрания и митинги, звучи от трибуната на партийните и синдикалните конгреси, звучи и в Народното събрание, и в Столичния общински съвет, при това винаги с ясно изразен партиен и класов характер.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Да се спрем на една негова реч, може би първата реч на Д. Благоев в далечната 1884 г. в Петербург. Споменът за нея е публикуван в 1926 г. в сп. „Наковалня", а и по повод на 70 години от рождението на Д. Благоев. Авторът на този спомен – А. Говорухин – тогава също е студент, и също е член на един от марксическите кръжоци, създадени от Благоевата група сред студентите и работниците на Петербург. „Една студентска реч на Благоев" - така е озаглавил този спомен нейният автор. „Първият, от който ние чухме жива социалистическа реч - бе българинът Димитър Благоев, студент в Петербургския университет... Той ни говори за Карл Маркс и Фердинанд Ласал и за грамадното и все по-нарастващо значение на работническия въпрос във всички напреднали страни в света и у нас, в Русия. Убеждаваше ни да се проникнем от великата идея за освобождението на работническата класа, която идея може да даде смисъл на целия ни по-нататъшен живот. Явно бе, че тон с работил по този въпрос. Явно бе изучил Маркс и Ласал, от съчиненията на които привеждаше цитати в речта си... Благоев говореше убедително, с жар. На мене, а вероятно и на всички присъстващи на лекцията за пръв път се случваше да слушаме подобна политическа реч. Когато попитах Александър Серафимович, мой другар от гимназията и университета, и който присъстваше на сбирката, спомня ли си за тази реч, той отговори: „Как да не си спомням, такава реч никога не се забравя". Да, такава реч не се забравя, затова и неслучайно всички, които са слушали по онова време Дядото, в т.ч. негови съвременници, съмишленици, близки, а пък даже и противници пишат в спомените си, че той наистина е бил търсен и авторитетен автор.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ето какво си спомня Елена Петрова: „Говореше бавно, спокойно, с точни изрази. Имаше дълбока, непоколебима мисъл. Живо си спомням как жадуваха другарите да го чуят на събрание. Денят, в който Благоев говореше, беше празник за всички".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Външно спокойната реч на Благоев се отличава с вътрешна динамика, богатство и многообразие, които оказват въздействие върху слушателите. Той умее достъпно и ясно да говори, умее да създава контакт, непосредственост, откровеност с тях. Интересен в това отношение е споменът на Иван Карански за срещата на Д. Благоев със селяните от с. Могила, Ямболско. Впечатлението от речта на Д. Благоев, която продължи около час и половина, на прост, достъпен, забележително логичен и ясен език, беше силно. Той приковаваше вниманието на селяните. Лицата им се озаряваха от топлина, светлина и радост. Чуваха се облекчителни въздишки и тихи възклицания. Селяните като че желаеха още да им се говори - толкова утешително и надеждно ми се стори казаното. Те за пръв път слушаха да им говори техен народен представител". Да, Благоев говори по един начин на селяните и работниците, по друг начин изнася научните беседи и сказки, по трети начин в Народното събрание и Столичния общински съвет. Но навсякъде речта му е научно обоснована, изградена на класови позиции, целенасочена и доста често полемична. За тази многоплановост на речта на Дядото разказва и Антон Недялков: „ Той не обладаваше външните качества на оратор, но неговите речи бяха винаги добре обмислени, принципиално издържани и споени с неотразима логика. Всяко негово появяване на трибуната на работническите събрания и митинги предизвикваше истинска буря от най-въодушевени овации. Даже в парламента буржоазните депутат биваха респектирани от него и винаги го слушаха с внимание и почит, въпреки че той доста често бе рязък".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев влиза в Народното събрание през 1902 г. в ХII-то обикновеното Народно събрание. На 6 май той произнася обширна програмна реч по отговора на тронното слово. Неговата реч започва с научно изясняване на термините „буржоа", „буржоазия", „социалдемократ" и др., което предизвиква бурни реакции. Благоев прави научен анализ и на създадената икономическа и политическа ситуация в страната. Прави основно изложение на минималната програма на партията, която предвижда: съдействие на индустриализацията на страната, съкращаване на държавните чиновници, ограничаване количеството на армията, прогресивно приходно облагане на населението, създаване на трудово законодателство, защита на детския и женския труд и др. На 17 юни той говори по бюджета на Министерството на външните работи и вероизповеданията. Благоев поставя принципно въпроса за отделянето на църквата от държавата. Фактически това е вековна традиция „...У нас - казва той - църквата 500 години е съществувала и е служила действително на верующия народ, не е пропаднала, обаче тя се е издържала от средствата на самия народ..."</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Специално внимание заслужава и речта на Благоев по бюджета на Министерството на народната просвета, в която той акцентира на изключително тежкото социално и материално положение на народния учител, а и говори за неговата претрупаност с учебния материал. В същата реч се отделя внимание и на положението на висшето образование в онези години. Дядото използва трибуната на Народното събрание не само за критика на буржоазните правителства и партии, но и като трибуна за аргументирано разясняване на целите и задачите на партията и облекчаване положението на работническата класа и всички трудови хора в условията на буржоазната обществена система.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Димитър Благоев се отличава с изключителна взискателност и неотстъпна отговорност при подготовката и произнасянето на всяка своя публична реч или беседа. Особено е прецизен за речите си в Народното събрание. Той внимателно събира необходимите факти или документи, за да бъде убедителен при анализ на разглеждания проблем. Например, когато през 1902 г. от трибуната на парламента той заявява: „Ние няма да пасуваме за такъв бюджет и няма да си дадем гласа нито за една стотинка в него". Разбира се, преди това Дядото вече е разкрил, ползвайки изобилен и разобличителен фактологически материал, пред депутатите истинското състояние на държавния бюджет и необходимостта да се въведе прогресивно-приходния данък, както е в други страни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато говори в Народното събрание за икономическото и финансовото положение в страната през 1914 г., Благоев подкрепя своите тези с много богат фактически материал за полупролетаризираните земеделци у нас, за огромните печалби на едрите индустриалци и нищожни те заплати на работниците, за грабителската данъчна система, за жалкото съществуване на надничарите и т.н. И всички тези данни, прецизно систематизирани и дълбоко обмислени, показват истинското положение в България, което е продукт на финансовата политика на правителството, водеща до това, че богатите стават още по-богати, а бедните - по-бедни. Огромният фактически материал в речите на Дядото, особено в тези в Народното събрание и Столичния общински съвет са неоспорими доказателства, пред които представителите на буржоазните партии са безсилни. Защото фактите, които използва Благоев, солидно конкретизират изложението и силно убеждават слушателите в правдивостта на защитаваните идеи, тези, доводи и аргументи. Те всъщност разкриват и утвърждават Дядото като изключително сериозен, задълбочен, проницателен и оригинален политически творен, а и фактор, с когото неговите идейни противници не могат да не се съобразяват или пък когото те и да пренебрегват.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Дневниците на Народното събрание пазят речите на Благоев, които разкриват широката култура и многостранните знания на Благоев, показват характерните за неговото блестящо политическо слово качества като полемичност, образност, простота и достъпност. По-голяма част от речите на Благоев имат характер на научни прогнози, на вярно набелязани тенденции в обществено-политическия живот, на смели изводи и обобщения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато в Народното събрание го прекъсват, подхвърлят реплики или го апострофират, Благоев веднага реагира, като отговаря конкретно, компетентно, благодарение на своята осведоменост, а и дълбоко познаване на конкретно разглежданите проблеми.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Понякога въпреки подготвената реч се налагат и различни импровизации. Голямата ерудиция на Дядото, вещото познаване на въпросите, по които той в момента говори, а и изключително богатият му житейски и особено политически опит, неговата нравствена, социална и политическа мъдрост му позволяват много бързо да се ориентира в обстановката, да променя първоначалния план на своето изложение, да вмъква нови моменти в речта, а други да модифицира или, ако се налага, дори да премахва от нея.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като представител на Работническата партия в България Благоев често говори от името на пролетарската класа. „И най-сетне, господа, вие ще трябва да признаете - завършва една от речите си Благоев, - че борбата на работническата класа е законна и следователно ще трябва да дадете на тази класа не само ония свободи, които дават законите, че без тази борба на работническата класа... няма и не ще има нищо хубаво в нашата страна, освен пороците, за които тук се говори често".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Известни са изказванията на Благоев - встъпителни и заключителни - на конгресите на партията. Те се отличават със своята краткост, синтезираност на мисълта, в която е вложена обща оценка за работата на конгреса, дават се конкретни и ясни посоки на дейността му. Ето какво разказва Драгой Коджейков в спомените си: „Едва ли с нужно да подчертавам с какъв интерес слушахме ние, делегатите на конгресите, неговите приветствия при откриването и закриването на конгресите... Д. Благоев приковаваше вниманието на всички със своята задълбоченост и принципиалност, и най-вече с дълбоката си вяра в победата на социализма". Пример за такова вълнуващо слово е речта на Дядото при закриването на XIX конгрес на БРСДП през 1912 г. „Както слънцето грее всеки ден, нека все така грее в нас и ентусиазмът с всичкия пламък на нашето социалистическо убеждение! Разделяйки се оттук, да се втурнем всички на работа - тежка, но благородна и велика - за да се поздравим догодина в Бургас с нови бляскави успехи!".</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Източник: списание „Политически хоризонти“, бр. 5, ноември 2017 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>
Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-29107036479365069272022-06-25T14:45:00.001+03:002022-06-25T14:45:38.474+03:00Към съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята – доц. д-р Емилия Лазарова <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYjYMceKHJDBBewj_KJ5NrR91az1XgfYTyOAK3wWDcIVlRqvFhxyzATuCPQxUBt3gM2phZHILOaobv2o8I-ULeHmfKuv7hME4574GAeyohutvX9iDggnZvJ1SUnn94X6c4I5E1_BqoPDlzdF440RGyalFDp7uND4ThNIh5mveP20cx3grjte1PWA6XKw/s1600/emilia%20lazarova.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="180" data-original-width="160" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiYjYMceKHJDBBewj_KJ5NrR91az1XgfYTyOAK3wWDcIVlRqvFhxyzATuCPQxUBt3gM2phZHILOaobv2o8I-ULeHmfKuv7hME4574GAeyohutvX9iDggnZvJ1SUnn94X6c4I5E1_BqoPDlzdF440RGyalFDp7uND4ThNIh5mveP20cx3grjte1PWA6XKw/s1600/emilia%20lazarova.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> В преломните времена за човечеството днес, когато светът се мени необратимо, имаме дълга, привилегията и достойнството да честваме 140-годишнината от рождението на бележития българин Георги Димитров – една от най-светлите, най-героичните, популярните личности в новата и най-новата история на България и на човечеството. Човек с рядка съдба, велик характер, творец на историята в един от най-драматичните периоди на ХХ век, водач на световната антифашистка борба, герой на своето време и на бъдещето. Никога след неговата кончина Георги Димитров не е бил толко необходим и актуален, а светът толкова същият срещу когото той величаво се изправя. Днес България и светът имат огромна потребност от личности с такива новаторски идеи и възможности за решаването на проблемите и кризите, защото той надхвърля не само пределите на България и Балканите, а идеите му се превръщат във всесветски в борбата против фашизма. Още повече сега, при пълния провал на последните опити на световния капитализъм да продължи господството си чрез неолиберализма и глобализацията, наложени преди повече от три десетилетия. А те всъщност породиха дезинтеграцията, тероризма и неофашизма и задълбочиха и обостриха бедността в обществата, доведоха до брутални промени в културата и ценностите, морала и духовността на човека. Днес безспорни учени и авторитети са категорични, че светът е в условията вече не на структурна, а на системна криза на капитализма. Ние сме съвременници на драматичната смяна на различни епохи в човешката история. В тази повратна точка в историята на човечеството, при тоталното рушене на господстващите до сега шаблони, при разширяващия се фашизъм, връщането към идеите, оценките, към историческия опит и достижения на Георги Димитров, ни дава отговори, които са особено необходими и актуални за лявата и антифашистката част от човечество и неговото бъдеще. Още повече, че преди няколко години и Умберто Еко предупреди: „Първичният фашизъм може да се завърне под най-невинни маски. Наш дълг е да го разкрием и да го посочим с пръст при всяка от проявите му – всеки ден, във всяка част на света.“. Според официални данни от 2018 г. „…в Европейския съюз има над 500 неонацистки и националрадикални групировки, често младежки. В тях членуват над 7 милиона души.“ Тази информация е още по-стряскаща и тревожна на фона на отсъствието на международни правила, на рухналата система за сигурност, на степента на нацификация на обществото в Украйна и в много страни в Европа и в света и на обстоятелството, че нацизмът е неотделима част от западната култура, макар и в латентен вид понякога. Възраждането на фашизма (ренацификацията) стана възможно след рухването на социализма и разпадането на СССР, а с това и системата на сдържане на фашизма. Нужно е да припомним, че след Втората световна война процесът на денацификация в Европа и света не бе завършен реално.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Съвременният капитализмът и човечеството в много отношения и показатели се върна тогава, така и в последното десетилетие имат единствен изход в лицето на фашизма. Демократичните процедури и институции в голяма степен са дискредитирани, финансовият капитал от десетилетия господства и диктува условията и механизмите навсякъде и във всичко единствено в собствен интерес, а принципите и политиката на неолиберализма, не само не са в състояние да се борят със зародилия се фашизъм, нещо повече, те го пораждат и стимулират.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Всяко връщане към ярката личност и делото на Георги Димитров силно откроява неговия изключителен принос, идеите му за социална справедливост, ожесточените класови и политически битки, в които участва през целия си живот, ценностите и морала, патриотизма и неразривната му връзка с народа, работниците и трудовите хора, а едновременно с това и огромната потребност от неговото величаво присъствие и пример като политик и държавник, като морален стожер и всепризнат международен деец. Неонацистките безчинства и изстъпления в Украйна от години са предупреждение и показват какви ценности трябва да отстояваме, а това антифашистките и хуманни идеи на Георги Димитров.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Тази бележита годишнина ни дава повод в тези трудни времена да се обърнем към един от заветите на Георги Димитров: че „…най-добрият наш учител за настоящето и бъдещето е правилно разбраната история и използването на нейната богата съкровищница от ценни уроци. Ние се нуждаем като хляб и въздух от своя собствена марксическа философия на нашата история“ – казва Г.Димитров (1) Димитров, Г., Съч. т.12, с. 307. В своята дейност и творчество, той непрестанно дава примери как сам той се учи от историята, от историческото минало, от историческия опит, традиции, събития и народопсихологическите особености на народите. Доброто познаване на историята дава възможността на Георги Димитров да предвижда и да обяснява случващото се, да чертае бъдещето, винаги да има отговор за протичащите събития, защото, както е доказано в историята изключително рядко се случва нещо уникално ново и по-рано несъществуващо в рамките на определено историческо време. Затова е така необходимо да имаме познанието и възможността да анализираме и осмисляме миналото. Известно е, че всичко започва с образованието, със знанието и особено в преломните времена, с историческото знание. Скъсването с историческата памет и историческото познание, тенденциозното пренаписване на историята води до дълбоки, а понякога и фатални грешки, до превръщането на историята в лъжа. Тази безпаметност бе наложена от неолиберализма в последните десетилетия и в нейната схема и конструкция „за края на историята“ се изключва и заличава личността и делото на Георги Димитров, а също и на неговите другари и съратници от целия ХХ век. Така се наложи и невярната представа, че богатият с историята си, измъченият от пораженията български народ от политиката на монархизма и буржоазните правителства, има свои герои и достижения само до Освобождението (а и те, както виждаме са силно схематизирани и ограничени). Отхвърлени и зачеркнати бяха всички, абсолютно всички бележити и любими дейци на социалните и революционните борби и на антифашистката съпротива. Те бяха първи в списъка след 1989 г. на безумието наречено декомунизация, на отричането на историческата истина, унищожаването на националната памет и паметници, на промяната на ценностите и съзнанието на хората. Така националният и международен герой Георги Димитров се оказа много по-известен и популярен в редица други страни, отколкото в собствената ни родина. Това се потвърди преди пет години (когато чествахме 135 годишнината му) от многобройните чуждестранни гости, уважили личността и събитието. За мнозинството от народа на България, убедена съм, личността и делото на Георги Димитров не трябва дълго и обстоятелствено да се обяснява, защото ние го чувстваме и то е част от народната памет и почит.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> И още нещо много важно и съществено за актуалното разбиране и осмисляне днес на идеите и делото на Георги Димитров, е неговото собствено отношение към своя, към българския народ. Във всички негови речи, доклади, приветствия и пр., впечатлява честата употреба на израза „нашият народ“ или „българският народ“ (в заключителната реч на Лайпцигският процес)(2) Димитров, Г., Стенограма на заключителната реч пред съда, съч. 9, с. 260-261; съч. т.13, с. 447-508), на дълбоката привързаност към него и неговите проблеми и въжделения. Той много добре знае от многогодишните остри борби в защита на социалните и политическите права на работническата класа, на трудовите хора, че всяко откъсване от потребностите, идеите и духа на народа, обрича на неуспех, забрава или пълен провал идеи, политика, политици, държавници или интелектуални водачи. Затова в народната памет, а не в измислената и пренаписаната история в последните десетилетия остават тези, които са свързани с българския народ, посветените на добруването му и просперитета на държавата, съзидателите, защото силен е този, който е с народа си. Затова в народната памет и днес, наред с известните фрази на Ботев и Левски, са и тези на Георги Димитров. И това се предава от поколение на поколение, от десетилетия, въпреки… </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Днес, когато на държавно ниво ни липсват национални идеали, вярната посока за развитие и за бъдещето, когато изживяваме сродни събития и процеси, познати от миналия век, особено необходимо е съвременното осмисляне на приносите и ролята на Георги Димитров в историята на България и международното движение за свобода, справедливост и антифашизъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Георги Димитров е идеал за морал и нравственост, за всеотдайно посвещение на ценностите на свободата, на социалната справедливост, на националната независимост, на културното богатство и национален просперитет. Многостранна е личността на Георги Димитров, сложни и драматични са събитията в неговата политическа и лична биография. През целия си живот Георги Димитров, надарен с необикновена смелост, физическа и морална сила, с остър ум и интелект, остава верен на своите идеи и същност – професионален революционер, теоретик, блестящ публицист, организатор, трибун, общински съветник, депутат, стратег на левия социалистически проект за България и нейната модернизация, деец и ръководител на международното комунистическо и антифашистко движение, другар, приятел, любящ син, съпруг и баща. Наш неотменен дълг е да съхраним историческата истина за Георги Димитров, да популяризираме и предадем на следващите поколения неговия живот, дело, идеи и морал в контекста на времето, в което живее и се бори той, но и в нашата съвременност. Защото той се формира като личност, политик и революционер в своето време и в сложна, нова за човечеството епоха, която трябва да се познава и разбира.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Всяко прекъсване в паметта за миналото и историята е опасно и води до повторение на стари грешки и изпитания. Отрицанието и очернянето на личността на Георги Димитров не може да продължи вечно, това обикновено е само период, епизод в човешката история, когато временно побеждава реставрацията и разрушението. Неизменна е задачата, а и времето, което идва неминуемо ще върне Георги Димитров на заслуженото му място в българската и световната история. И не само него, но и цялата плеада светли личности, негови другари, съидейници, съмишленици и герои на нашата история от края на ХIХ век и част от ХХ. Наш дълг е да се борим и отстояваме това, да не бъдем малодушни, разделени и дезорганизирани. </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> **** </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong>На първо място, огромен е приносът на Георги Димитров за формирането революционния характер на нашето социалистическо движение още в първите две десетилетия на ХХ век, когато съмишлениците на Димитър Благоев и Георги Кирков, а впоследствие и той самият водят безкомпромисната борба за идеите, принципите и ценностите, които ще определят социалистическата същност на Партията и бъдещето на България</strong>. В БРСДП, в кръга на Димитър Благоев и Георги Кирков (и особено под неговото ръководство), Г.Димитров израства като партиен, синдикален и политически ръководител, като международен деец с огромен авторитет и обаяние и тях той счита за свои учители, остава завинаги техен последовател, съратник и продължител и никога не отстъпва от интелектуалното ниво и облик на партията, което първоапостолите налагат и отстояват. Рамо до рамо с Георги Кирков Георги Димитров работи за изграждането на работническите синдикати, възглавява стачки, участва в остри класови и политически битки, пише статии и активно работи за разширяване на дейността и влиянието на Благоевата БРСДП(т.с.). Лично е препоръчан от Георги Кирков, известен с безпогрешните си критерии за член на ЦК и като един от най-младите и надеждни дейци и ръководители на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> По време на войните Георги Димитров е избран за народен представител (едва на 31г., като най-младият в българския Парламент по това време), получава и доверието за общински съветник в София, като едновременно израства и на международното поле – в средите на международното социалистическо движение, където категорично отстоява антивоенната доктрина на БРСДП (т.с.) и призивите за солидарност на балканския пролетариат, както и позицията за решаването на националните проблеми на Балканите чрез Балканската федерация, която остава неговия идеал до края на живота му. Посреща заедно със своята партия, работниците и огромната част от българския народ Октомврийската революция и разпространява нейните лозунги. Георги Димитров е начело на младите и енергични дейци, които пренасят принципите, стандартите и традициите на тесносоциалистическия период в новото време и новия етап на класовите и политическите битки след Октомврийската революция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> Второ. В условията на дълбоката социална, икономическа, политическа криза на следвоенна България и в търсене на изход, Георги Димитров издига правилния път в този момент за лявото движение – единният фронт и Септемврийската въстание</strong>. Тогава страната е взривена от антиконституционния преврат на 9 юни 1923г. и последвалите въстания и незатихващата до 1944 г. гражданска война. Събитията на 9 юни са началото на фашисткото настъпление на капитала в България, несъмнено с българска специфика. В условията на криза Г. Димитров е убеден, че са възможни две решения: едното е капиталистическото решение (дясното), което по това време в България придобива най-реакционен, кървав и фашистки характер. Другото е това, което идва от народа, което посочват трудещите и участват в неговото решение. Със своите седем статии, посветени на Единния фронт от страниците на „Работнически вестник“, той прави своя първи значим принос в обществено-политическата мисъл в България и в лявото движение. В тях проникновено изразява и формулира идеята за Единния фронт. Тя е в основата на усилията да се създаде лява демократична коалиция против насилието, терора и крайната цел е – установяване на работническо-селско правителство. Единият фронт, лансиран за първи път в света от Георги Димитров е нужен на България не само в името на въоръжени, въстанически действия, но и на една продължителна и мащабна политика в бъдещето. (3) Димитров, Г. т. 7, с. 100-101, 206, 223) Той е уверен, че след преживените катастрофални войни и кървави удари, след пълното фиаско на буржоазните партии, е невъзможно капиталистическите партии да увлекат след себе си широките народни маси в името на обща национална програма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Георги Димитров заедно с Васил Коларов застават начело на подготовката и провеждането на Септемврийското антифашистко въстание, безспорно първо в света. Днес официалната историография отричат антифашисткия характер на Септемврийското въстание, като по този начин се оправдават действията на върлуващата политическа фашистка реакция в България, чийто следващ връх след хилядите жертви, е законодателството, прието само няколко месеца след злокобните им действия през Септември 1923г. Тази неолиберална теза опровергава оценката на Георги Димитров и на мнозина негови съвременници за фашисткия характер на действията на превратаджийската власт след 9 юни. (4) Пак там, т.10, с. 394 Съществува документ (от септември 1924 г.) от кореспонденцията на проф. Ал. Цанков и министъра на външните работи на правителството му Христо Калфов (изпратен в Италия да проучи опита на Мусолини), в което премиерът споделя: „…има мнение в чужбина между обществото и печата, че правителството не се ползва с добро име. Минаваме за недемократично, реакционно и фашистко правителство. Това е общото впечатление на всички. Това дава повод на някои да повдигнат въпроса за смисъла на правителството. Дори някой ми намекна не е ли време вече да се оттеглим. Отговарям, че сме готови винаги да разискваме по въпроса, но трябва да се отчитат вътрешните и външните условия.“ (5) (ЦДА, ф. 369к, оп.1, а.е.313, л.3) По-категорично мнение и характеристика на деветоюнската власт е излишно да се търси.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Точна и актуална до днес е оценката на Георги Димитров за Септемврийското въстание в 1923 г., в която той посочва, че то „…има тази незаменима заслуга за развитието на българската демокрация, че положи основите на нейното действително единство. То циментира работническо-селския боеви съюз като основа на това единство... Въстанието беше разбито, но народните маси в своето огромно мнозинство останаха непримирими към фашизма. Между народа и фашизма, между капиталистическата буржоазия и трудещите се маси въстанието изкопа такава дълбока пропаст, която с нищо не можа да бъде запълнена и която определи цялото последвало развитие на нашата страна до победоносното въстание на Девети септември 1944 г…“(6) Димитров, Г., Съч. т.14, с. 242.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> Трето. Георги Димитров – героят и победителят в Лайпцигския процес.</strong> Още в началото на 20-те години на ХХ век Георги Димитров внимателно следи събитията в Италия и появата на фашизма, настъплението на капитала се превръща в международно явление, като последно средство на капитала в борбата срещу работниците и трудещите се. А превратът на 9 юни в България му дава прозрението, че „Фашизмът съвсем не е само антикомунистически, той е в същото време е антинароден.“ (7) Пак там, т.7, с. 210 Това забележителното вникване и разбиране на проблемите на своето време, натрупаният опит, особено в последното десетилетие на настъпление на фашизма през 30-те години, съчетани с необикновения му характер и подготовка, отвеждат Георги Димитров в епицентъра на събитията през 1933г. и в инсценирания Лайпцигски процес. По неговите думи „В Лайпцигския процес фашизмът за първи път дебютираше в ролята на европейски жандарм срещу комунизма.“(8) Пак там, с.383 И както е известно този дебют завършва с катастрофа за инициаторите. Решаваща роля за това има главният обвиняем Георги Димитров. Несъмнено целият живот до този момент, революционният му опит, идейната и интелектуална подготовка са от важно значение за успеха му. Но наред с това, както споделя той „…в затвора прочетох около 6700 страници по германската история“ (9) Пак там, т.9, с. 300. Изучаването на германската история му разкрива връзката между миналото на германския народ и събитията в този исторически момент, които засягат целия свят. Той не разчита на предоставения му от властите служебен защитник, но и проникновено изучава германското право, което му дава възможност да се защитава и активно да участва в съдебния процес „…и като подсъдим, и като самозащитник“, като свое естествено право. А това за него е собствената му „комунистическа, революционна чест“, в защита на „своите идеи, своите комунистически убеждения. Аз, казва Георги Димитров „защитавам смисъла и съдържанието на моя живот.“ (10)Пак там, т.9, с.258</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Защитната му реч е характерна със забележителни анализи и заключения за характера на фашизма, блестящо осветляване и обобщаване на сложни социални явления в съвременния свят, разкриването противоречивостта на обвиненията и механизма на съдебното следствие, което впрочем има изключително значение за изхода на процеса и решенията на съда. И днес, когато политици и анализатори в България сипят хули и обвинения към българския народ, е нужно да си припомним блестящата му защита и протеста му срещу нападките към народа му да изрече: “Аз нямам причини да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“(11) Пак там, т. 9, с. 261. Обстойната, аргументирана реч, изпълнена с факти, анализи и заключения отхвърля принципите и логиката на обвинението и насочва съда и световната общественост към действителните подпалвачи и същност на процеса. По време на процеса се изгражда мощна подкрепа на подсъдимите, на Георги Димитров, създава се онзи Единен фронт, който той самият обосновава още през 1923 г. и за който се бори повече от едно десетилетие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Бих искала да цитирам думите на Гьоринг за легендарния победител, тъй като те са убедителни и верни и заради това, че са произнесени именно от противник, от един от инициаторите и творците на замисления разгром на левите сили в Европа. Според Гьоринг, личността на Г.Димитров е „международна величина“, която „се намира в центъра на обществения интерес“. „Може с положителност да се очаква – по думите на Гьоринг, – че в бъдеще той ще бъде един от най-яростните противници на националсоциалистическа Германия, за което е особено способен, поради своята интелигентност.“ (12) Исусов, М., Георги Димитров – жизнен път и политически идеи, С. 2004. с. 327 .И прозрението се оказва точно. Това се случва. Нещо повече.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Четвърто. Скоро след това в условията на развихрящия се фашизъм, <strong>Георги Димитров формулира и обявява от трибуната на </strong><strong>VII </strong><strong>конгрес на КИ спасителната идея за единния работнически и Народния антифашистки фронт в борбата против настъпващия фашизъм</strong>. В средата на 30-те години на ХХ век, след неизживяната още дълбока криза на капитализма, фашизмът се превръща в световна опасност, а с това светът се доближава до нова война, като изход от кризата. Огромният авторитет, новите му идеи, рушенето на вредните догми и острата необходимост от обновление в КИ, налагат Георги Димитров като идеолог и новатор на промяната, на единството в борбата против настъпващия фашизъм. За него борбата против фашизма се е превърнала в лична съдба повече от десетилетие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Убедително, мобилизиращо и категорично звучат думите на Г. Димитров пред конгреса: „Фашисткият звяр трябва да бъде обуздан. Трябва да му се противопостави мощният, организираният юмрук на Народния фронт. Трябва да му се надене железен намордник, за да не може да хапе.“ (13) Димитров, Г., цит. съч., т.10, с. 294. Дава и точното определение на фашизма, което звучи изключително актуално и днес: че „фашизмът е открита терористическа диктатура на най-реакционните, най-шовинистическите и най-империалистическите елементи на финансовия капитал.“ Но според него това определение не изчерпва типологията на фашизма като ново за онова време социално и политическо явление. Внимателният прочит днес, при сходните условия, обстановка и прояви, ни позволява по-ясно и пределно точно да разберем не само значимостта, актуалността, но и непреходността на оценките и тълкуването му на същността на фашизма. „Фашизмът е не локално, не временно или преходно явление…фашизмът се старае да проникне в масите и да си създаде сред тях идеологическа, политическа и организационна опора.“ „Фашизмът не ще рухне автоматически.“, „…фашизмът няма да падне от само себе си. Той няма да се откаже от по-нататъшното разпалване на войната…“ „Фашизмът беше една тоталитарна система, но тя беше наложена, както се знае, от горе, с терор и насилие над народа и нейният смисъл се заключаваше в неограниченото господство и диктатура на една шепа едри капиталисти, финансови магнати, гешефтари и политически авантюристи над огромното мнозинство от народа за неговото ограбване и поробване.“ (14) Пак там, т. 10, с.49, 273 - 297</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> И нещо особено важно днес – фашизмът, както миналия век, така и сега се разпространява с национални полутонове и разлики, без стандарт и унификация. В страните, където се проявява, фашизмът се опира на собствената историческа ретроспекция и национална митология, със свои ярки черти, но въпреки това, моделът смисълът е общ. Ето как той очертава това явление, което е особено важно и днес: „Надминавайки със своя цинизъм и лъжа всички други разновидности на буржоазната реакция, фашизмът приспособява своята демагогия към националните особености на всяка страна и даже към особеностите на различните социални слоеве в една и съща страна.“ Затова препоръчва той, е „Необходимо във всяка страна да се изследва, да се изучи, да се издири национално-особеното, национално-специфичното във фашизма и съобразно с това да се набележат методите на действие и форми на борба против фашизма.“(15) Пак там, т. 10, с. 24, т. 11, с. 14. В този смисъл напразни са усилията на съвременни историци, чиито аргументи за липсата на фашизъм в България е отсъствието на редица черти от германския или италианския фашизъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> От трибуната на VII конгрес на КИ, Г.Димитров предупреждава, че „…без унищожението на фашизма до последен остатък няма да има мир и демокрация.“ (16) Пак там, т. 13, с. 227 Малко повече от десетилетие след това (на Петия конгрес на БКП въз основа на преживения опит, Г.Димитров заявява: „Не може да бъде радикално и без остатък премахнат фашизма, ако не се посегне на крупния капитал…“ (17) Пак там, т. 14, с. 273</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Срещу този фашизъм и неговата глобална опасност, героят от Лайпциг лансира идеята, че Единният пролетарски фронт е недостатъчно политическо средство в борбата против фашизма, настъплението на капитала и войната, а върху неговата основа е необходимо да се създаде широк Народен антифашистки фронт. За това, като начало е жизнено необходимо единството на работническата класа и нейните организации, на масовите професионални съюзи, на левите партии. А програмата на Народния фронт се изгражда и е насочена към “защита интересите на трудещите се, за защита на демокрацията и мира против фашизма и фашистките подпалвачи на войната.“ (18) Пак там, т.10, с. 285. Затова не само исторически невярно е, но е и кощунство да бъдат равнопоставени комунизмът и фашизмът, както това се прави повече от тридесет години.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Идеите на Г. Димитров пред VІІ конгрес на КИ за единен и народен фронт засягат жизнените интереси и надеждите на милиони хора и неслучайно в средата на 30-те години на ХХ век</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> Пето. Забележителна е ролята на Г.Димитров като авторитетен международен деец и генерален секретар на КИ в годините на Втората световна война и Отечествената война на съветските народи</strong>. Той е в постоянна оперативна и директна връзка със Сталин, Молотов, Жданов и други съветски ръководители, със съветските военни и организаторите на партизанското движение. В тежките месеци в началото на германската агресия, организира интернационален полк за отбраната на Москва. В полка са включени политически емигранти от различни националност – испанци, чехи, словаци, българи, поляци, гърци, румънци, англичани, испанци, виетнамци и пр. При формирането на полка по предложение на Г.Димитров участват и изтъкнатите български комунисти: Цв.Радойнов, Христо Боев, Иван Винаров (който е и политкомисар на полка). Коминтерна и Георги Димитров са ангажирани с организирането, обучението и изпращането на нелегалните групи от емигранти, намиращи се в СССР в техните страни, окупирани или зависими от хитлеристка Германия. Първа е изпратена българската група и с подводници и самолети общо 50 души с революционен опит, известни в нашата история като подводничарите и парашутистите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> С огромен интерес и тревога Георги Димитров следи събитията в България. Особено характерно е едно негово писмо до В.Коларов (31.12.1941г.), в което пише: „Съществуването на България като самостоятелна държава е поставено на карта. Има само едно единствено средство за спасение на нашия народ от гибел и страната ни от катастрофа – това е общонародното движение, движение на армията и народа срещу предателската политика на продалите се на Хитлер български управници...“ Това е и основанието да възглави ОФ в България, да започнат излъчването специални радиопредавания от съветска територия за България (а и за всички окупирани страни), да полага изключителни усилия за разгръщане на антифашистката съпротива в България и другаде. Разбира се, като българин, за него ежедневна грижа е разрастващата се антифашистка съпротива в България и подготовката на деветосептемврийското въстание. На тези въпроси са посветени големите му статии „Накъде върви България“ и „Кризата в България“, „Правителството на Багрянов“ и други. Тези статии придобиват широка международна известност не само в България. Те предизвикват и редакцията на в. „Ню Йорк Хералд Трибюн“, който пише: „Българите знаят, че имат в Москва великолепен и влиятелен защитник, известния български комунист Георги Димитров…Димитров ще бъде безпощаден към българските управители, които ги вмъкнаха във войната, но те са убедени, че той ще защитава интересите на България.“ (19) Исусов, М. цит. съч. Неговото огромно влияние в световното комунистическо, антифашистко и демократично движение, а също и сред съветските ръководители има решаващо значение за спасяването на София от пълно разрушаване в резултат на бомбардировките на английски и американски самолети. По молба на Г.Димитров Съветското главно командване се свързва с командването на САЩ и настоява да бъдат спрени ударите над София. Това е истината за спасяването на столицата ни от рушителните бомбардировки през пролетта на 1944 г., а не героизираният офицер кап. Димитър Списаревски, чийто идеал е Хитлер.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Особено важно е намесата и действията на Георги Димитров в навечерието на настъплението на Съветската армия към България. Той лично информира ген. Жуков и Сталин, че българският народ ще посрещне като освободител Съветската армия и че е ненужна и опасна подготовката на военни действия на българска земя. Думите му са посрещнати с доверие. Това личи от отправеното обръщение на генерал Толбухин към българите в навечерието на навлизането на съветските войски на българска земя: “Червената армия няма намерение да воюва с българския народ и неговата армия, тъй като тя счита българския народ за братски народ.“</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong>Шесто. Изключителният принос на Георги Димитров за изграждането на нова, модерна социалистическа индустриална България със свой път към социализма</strong>. Този нов социален, хуманен и антропологически проект е насочен изключително към човека, към формирането на новия човек с високи духовни, интелектуални и физически качества. В периода след 9.09.1944г. образът и личността на Георги Димитров се уплътнява и обогатява и като държавник – патриот, и строител на социалистическа България с ясна концепция за изграждането на социализма по специфичен български път: чрез народната демокрация, по пътя на всеобщата модернизация и индустриализацията; на културното и духовното развитие на народа „тъй като в областта на културата няма големи и малки народи“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Друга важна заслуга на Георги Димитров като държавник е: запазване на териториалната цялост на страната при крайно тежките международни условия след Втората световна война с решителната подкрепа на съветската държава и дипломация, когато България се третира като бивш съюзник на победената хитлеристка Германия; осигуряване на мощна международна защита и гаранция за сигурността и интересите на България при подписването на мирния договор в Париж (февруари 1947г.) и урегулиране на отношенията със съседните ни страни; реализиране на идеята за народната демокрация и Отечествения фронт като основа на многопартийната политическа система след 9.09.1944г. И действително, както той предвиждаше България за няколко десетилетие постигна това, което другите страни и народи бяха постигнали за столетия. Последните повече от три десетилетия мнозина целенасочено търсят грешките му, особено в последния период от живота, когато той и продължително боледува. Това е част от войната с Миналото ни, с историята. Но обективният анализ доказва, че грешките не могат да затъмнят и намалят нито историческите заслуги, нито пък националната и световната значимост, силата на авторитета и всесветското му влияние и авторитет. Днес ние българите се лутаме в нашата обезлюдена земя и все повече пустеещите села и градове, където не запазихме дори останките от заводи, предприятия, земеделски кооперативни стопанства и от мавзолея дори; живеем в заблудата за благоденствие от европейски фондове и субсидии, а политиците ни водят все по грешни пътища, по чужди идеи и нареждания. Забравяме, че Георги Димитров завеща на България едно от важните свои послания за вечни времена: „Бъдещето на българския народ е неразделно свързано с великия руски народ, наш двоен освободител“. </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Доклад от конференцията за 140 годишнината от рождението на Георги Димитров, организирана от БАС и БСП-София</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>
Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-35255126381827259132022-06-24T11:15:00.002+03:002022-06-24T11:15:44.171+03:00Георги Димитров и кучетата пазачи - Велиана Христова <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXFoxFF48QUVaHDetT-t7CGMkskhguoNH3lvTRqg-CvT09qbtkSU4jrOClRJ7boYJHU8jf7iPhgQYXgPzCSukN4b9kT_7hTVvyR2W3PLRJaxvLKHReQF22a_x7O_v1qafg31EbbI58TuTQ8oMhAX8OWjji0sYIHDiNkcDOnCLXkHSuohB83dOj8BOGmw/s1600/veliana%20hristova.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="180" data-original-width="120" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjXFoxFF48QUVaHDetT-t7CGMkskhguoNH3lvTRqg-CvT09qbtkSU4jrOClRJ7boYJHU8jf7iPhgQYXgPzCSukN4b9kT_7hTVvyR2W3PLRJaxvLKHReQF22a_x7O_v1qafg31EbbI58TuTQ8oMhAX8OWjji0sYIHDiNkcDOnCLXkHSuohB83dOj8BOGmw/s1600/veliana%20hristova.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Преди да дойде демокрацията, в Димитровград имаше знаменит паметник на Героя от Лайпциг Георги Димитров. Демонтираха го през 1991 г. Знаете ли къде е захвърлен сега? Под купища пръст от сгради за… отглеждане на кучета. На 17 юни т.г. местни представители на БАС и БСП на среща за 140-годишнината от рождението на Димитров отново настояха паметникът да бъде възстановен на мястото му, за което има решение на Общинския съвет още от 2012 г. – неизпълнено и досега!</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато говорим за историческа личност от мащабите на Георги Димитров – човекът, който пръв в света обяви бой на фашизма и изобличи неговата същност, няма как да разглеждаме темата извън контекста на това, което се случи в България в последните 32 години. Става дума не само за унищожаването на икономиката и селското стопанство в държавата, но преди всичко – за подмяната на мисленето, за изличаването на паметта на нацията, извършено методично и целенасочено под чужд диктат и в чужд интерес. Успешно. Ако преди 30 години всяко дете знаеше какво е Лайпцигски процес и кой е Георги Димитров, днес студенти първокурсници те гледат объркано и вдигат рамене, когато им зададеш въпрос за него. Защото ПРАВИЛНАТА нагласа в руслото на новата ценностна система е никой да не помни това. През всичките 32 години левицата у нас не се противопостави на подмяната на историята, не противодейства на масираните опити да бъде очернено нейното минало. Помните ли как не така отдавна по БНТ ни показваха Димитров с дамаджана в ръце, пеещ кръчмарска песничка? Било поднасяне на историята по нетрадиционен начин! Извадиха тялото му от мавзолея, после взривиха (!) и самия мавзолей, докато по същото време НАТО бомбардираше Белград… Смениха табелките на улици, носещи неговото име, демонтираха негови паметници, заливаха ги с боя и драскаха свастики по камъка. Изопачиха биографията му, откровени лъжи направиха от него карикатура и демон на „комунизма“, предател на България. И тези дни отново „мастити учени“ заливаха ефира с небивалици, че бил насадил у нас македонизма, без да ги е еня, че му го приписват и на него, а той по това време е все още в затвора Моабит; че ръководството на БКП в Москва бойкотира заседанието на Коминтерна по македонския въпрос и, че за изпълнението на това решение на Коминтерна, разпуснат през 1943 г., Димитров не предприема абсолютно нищо; че именно Димитров приживе успя да се противопостави на Тито, победителя във Втората световна война, и на плановете му на за македонизиране на Пиринския край. За тези, които застанаха на страната на Хитлер и докараха България до катастрофа, дума лоша няма, а за тези, които с цената на болезнени отстъпки успяха да опазят границите на България – кофи с помия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но държавата и нацията се разграждат не толкова чрез убиване на икономиката, колкото чрез образованието. Икономика може да бъде възродена, макар и безкрайно трудно, но погромът в образованието нанася дълготрайни и нелечими рани. Именно затова трябваше да бъдат скопени учебните програми по история на България в училище. С помощта на соросоидни подлеци, подкрепени от образователното ни министерство, от програмите бяха заличени разни "дреболии" като Септемврийско въстание или Лайпцигски процес, оня преврат на 9 юни и онези погроми през 1923-1925 г., избили, избесили, издушили хиляди земеделци и комунисти, десетки политици и интелигенти като Гео и Хербст! Това скопяване на историята направиха десните правителства и особено на ГЕРБ след 2015 г. И който спомене изхвърлените от историята факти, не е европеец, а е комунистическо мекере. Вижте темите в учебната програма по история за VІІ и Х клас – в които се изучава миналото на България. Целият период „между двете световни войни“ е представен орязано, в съответствие с новите идеологически схеми. Няма присъединяване към Хитлеровия райх, няма Закон за нацията, няма Съпротива, няма окупационен корпус в Сърбия, няма партизани, 12 000 избити ятаци, ястребинчета, кой срещу кого воюва, няма победа на Червената армия над нацизма! В седми клас от детето се изисква обтекаемата формулировка да „дава примери за вътрешнополитически конфликти и противопоставяния през 20-те – 30-те години на XX век“. В десети клас пък целият трагизъм на периода до 1944 г. в историята на страната ни е очертан между две теми: „Левият политически радикализъм“ и „Кризата на демокрацията, превратът от 19 май 1934 г и безпартийният режим“. Новите понятия, които учениците трябва да усвоят са: „Комунистически интернационал, терор, атентат, безпартиен режим“. Явно левите радикалисти са нарязали Стамболийски на парчета и голяма демокрация се е вихрела по времето на Александър Цанков Кръволока! Преди в Х клас се изучаваха поне нацизмът и теорията за "чистата раса". Вече не се изучават. Е, няма друга държава, която да е стигнала дотам, че да се срамува от борбата си срещу фашизма! Авторите на учебници били свободни да разгърнат поставените идеологически теми, пък учителите щели да намерят баланса. Та този баланс доведе до нелепостта в учебниците по история още от 2001 г. Георги Димитров да фигурира с една снимка като „член на ЦК на БКП (т.с.)“ – без обяснение, че БРСДП (т.с.) става БКП в края на май 1919 г. И толкова – нито кой е Димитров, нито защо е поместена снимката му. Нито една буква за Лайпцигския процес.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Няма национална образователна система, в която знанията по история са оставени на случайна намеса на учителя или на семейството. И до ден днешен целият свят тачи най-известния българин - Георги Димитров, в много държави – дори в Африка, има негови паметници и улици, които носят неговото име. В Лайпциг има дори музей на Георги Димитров! А преди дни, на 17 юни т.г., пред неговия паметник в Москва пък бяха дошли да почетат юбилея му хора дори от Бразилия. А у нас Димитров е изгонен от масовото обществено съзнание и знанието за него се превръща в апрокриф. И Лайпцигският процес изчезна от съзнанието ни за върховете в нашата история. Нищо, че още тогава, през 1933 г., светът въстава срещу несправедливо обвинените българи и се свиква Лондонски контрапроцес в тяхна защита, а днес в цяла Европа и в света Димитров е признат за мастит интелектуалец и политик на ХХ век, а речта му в Лайпциг продължава да бъде един от върховете в битките срещу фашизма. Дотолкова, че когато през 2014 г. кметът на френския град Сен-Сир-л’Екол реши да преименува улицата „Георги Димитров“, местните жители се възпротивиха и не позволиха това да бъде направено. Отидете в музея в Лайпциг пък и вижте акцента, поставен върху факта, че Димитров организира в Амстердам европейския конгрес за култура против войната…</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Министър Николай Денков, сега в оставка, оповести намерение през лятото да бъдат преразгледани всички учебни програми по всички учебни предмети. И по този повод тази седмица съобщи резултатите от анкети сред учителите. Сред отговорите на учителите – поне според МОН, няма искане да бъде върната историята в предмета история, да се поправи вандалщината в учебната програма. Само за началния курс предложили изучаването на личности да завършва с героите до Освобождението. Страх ли ги е преподавателите да нарушат спуснатата отгоре „правилна“ линия, или вече дотолкова свикнаха с насадената линия на обезбългаряване, та вече не им прави впечатление? </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като се връщам към паметника в Димитровград, затрупан от сградите за отглеждане на кучета, се сещам за една книга на директора на „Льо Монд дипломатик“ Серж Алими, издадена у нас през 2008 г. Заглавието й е „Новите кучета пазачи“. Темата е, че в печатните и електронните медии господстват сервилна журналистика, индустриални и финансови групировки, пазарно мислене, мрежи от връзки. Поднасят се „правилните“ информации, нелепи знаменитости, изкуствени сблъсъци, взаимни услуги. Вездесъщи журналисти, чиято власт е подкрепена от закона на мълчанието, налагат дефинициите, а професията става все по-уязвима заради страха от изхвърляне на улицата и безработица. Тези пазители на реда са новите кучета пазачи на политическата и икономическата ни система. Те се появиха и махат сити опашки и у нас вече три десетилетия, откакто дори в образователното ни министерство смятат, че „думата Родина е натоварена с негативни конотации“. </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Текст за конференцията на БАС и БСП-София за 140-та годишнина от рождението на Георги Димитров </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Източник : Поглед.инфо, 23.06.2022 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-26046740386113035142022-01-20T04:01:00.001+02:002022-01-20T04:03:14.014+02:00Консерватор – Георги Кирков <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhtZEq7xdG_ntese-FKnMNVhpVMOWIbQ-NFtPorfkYOFCq-P-0SEKnBsC5tpSwXpU_c4FXZ7jAXeDjEKBBAD00eOnNUHuGXlws7d75QFO-qHpmhl5k3bwI3nw0THBzXpiV37DAlSJiiMEzTOthi4aZY40d4RESaU2NEKjVenUADb2dzUGBjRNkjEdeJGg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="140" data-original-width="124" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/a/AVvXsEhtZEq7xdG_ntese-FKnMNVhpVMOWIbQ-NFtPorfkYOFCq-P-0SEKnBsC5tpSwXpU_c4FXZ7jAXeDjEKBBAD00eOnNUHuGXlws7d75QFO-qHpmhl5k3bwI3nw0THBzXpiV37DAlSJiiMEzTOthi4aZY40d4RESaU2NEKjVenUADb2dzUGBjRNkjEdeJGg"/></a></div>
<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>С една ръка се кръсти, с другата – краде. Що е то? Консерватор</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Той има уши, но не да слуша, а да подслушва, и дълга рунтава опашка, но не да се брани от мухите, а да я върти пред царете</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> Георги Кирков-Майстора</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> Що е консерватор ?</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Консерваторът е едно ехидно и злокобно животно от рода на хиените или лисиците в зависимост от условията и времето: усети ли слабост в противника си, той е цяла кръвожадна хиена и нищо в тоя свят не е в състояние да го омилостиви; види ли обаче дебелия край, той се преобръща на лисица и с такова неподражаемо изкуство почва да се присламчва и умилква, щото да ти се пукне жлъчката от удоволствие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Консерваторът е покрит с мека и лъскава козина, която рядко менява цвета си, но затова пък винаги излъгва окото на неопитния наблюдател със своята предателска лъскавина. Консерваторът има уши, но не да слуша, а да подслушва, и дълга рунтава опашка, но не да се брани от мухите, а да я върти пред царете.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Консерваторът разполага с два чифта очи, от които единият чифт му служи да вижда, макар и слабо, а другият – да завижда и то по-силно от престаряла мома. Консерваторът има два крака и две ръце, от които едната му служи да се кръсти, а другата да краде.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Консерваторът е саможивно животно, което живее усамотено в тъмни и тесни дупки, близо до дворците, и само нощно време напуска свърталището си, и то не толкова с цел да подиша чист въздух, както вярват мнозина, а да направи някоя пакост – било като разрови някой пресен гроб или се натъпче с мъртвешко месо, било като примами някоя глупава патка, за да ѝ откъсне главата и разпуха перушината.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Консерваторът има ума на трима либерали, инат на пет магарета и салтанат за две парижки кокони. Консерваторът мрази ораторствата и винаги държи устата си затворена, за да не проникне светлина в душата му, която е дълбока и тъмна като кръчмарска маза.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От всичките животни под небето консерваторът е най-практичното: турете го между рая и куп жълтици и бъдете сигурни, че той ще предпочете жълтиците, ще подкупи стражарите на небето и пак ще се промъкне в рая.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Из „Политическа зоология“ на Георги Кирков</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-4753966921369872392021-11-08T10:42:00.001+02:002024-02-18T09:21:42.328+02:00Гаврил Георгиев - железният<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgyOLDK_rTyONrn5fTKypsU0-PRSqQIUwVIMCGLe4hCaQ9JkjEy-JnoYIWXsYTYCUmlo-QAdJXGEYvX75ZSR7Xu6xhNSjcy6znCMI0ul8tnd7OSt_wkjaUf_DGEYgfLNH8BUx2RACMqeS7I/s0/1+GAVRIL+GEORGIEV+530+x+541.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="541" data-original-width="530" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgyOLDK_rTyONrn5fTKypsU0-PRSqQIUwVIMCGLe4hCaQ9JkjEy-JnoYIWXsYTYCUmlo-QAdJXGEYvX75ZSR7Xu6xhNSjcy6znCMI0ul8tnd7OSt_wkjaUf_DGEYgfLNH8BUx2RACMqeS7I/s0/1+GAVRIL+GEORGIEV+530+x+541.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Ра­бот­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (се­дем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раз­д­раз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им ха­рак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с възглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25‑го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба про­ше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За­ви­на­ги.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> * * *<br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От книгата на проф. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhl7oQWJgciPJGZNfI9LJpHh_u96XnYM4k2nhDjZRMgPtYZfEzEkv8nsLzbFsnlINDTwSYUAqBhJHygiVxiBYmas3eWd8pVxDhtfhxIwOkauOXIEkqtHew8VvBzw8rmxdcCVWQnO3XNKm4c/s0/2+G.+Kirkov%252C+V.+Orachev+i+Gavril+Georgiev+-+1902+g.+-+630+x+465.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="465" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhl7oQWJgciPJGZNfI9LJpHh_u96XnYM4k2nhDjZRMgPtYZfEzEkv8nsLzbFsnlINDTwSYUAqBhJHygiVxiBYmas3eWd8pVxDhtfhxIwOkauOXIEkqtHew8VvBzw8rmxdcCVWQnO3XNKm4c/s0/2+G.+Kirkov%252C+V.+Orachev+i+Gavril+Georgiev+-+1902+g.+-+630+x+465.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikPMTD6kwVW-ETi102dpbXJXDmotaVRLSE8D7Gqc8Jb_Hhyphenhyphenv6fbje_7nWmwt4S-nf-l6tWV2mL9P1J-z5_FDC_9rYkc4K-8CFf0uTMKwtRgPqKOikMoZgrf2pnrToryq76Vy_YsWQ_L9qP/s0/3+Ruse+-+1903+g+630+x+468.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="468" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEikPMTD6kwVW-ETi102dpbXJXDmotaVRLSE8D7Gqc8Jb_Hhyphenhyphenv6fbje_7nWmwt4S-nf-l6tWV2mL9P1J-z5_FDC_9rYkc4K-8CFf0uTMKwtRgPqKOikMoZgrf2pnrToryq76Vy_YsWQ_L9qP/s0/3+Ruse+-+1903+g+630+x+468.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgrW8CUV4Yc5qXzMwBKZgyE6X3-qmGTpoYHyOlaro88MQRzKVWRuWGZTbeULq9_0_pU8v5Gm2kH0fWD1dA1bjPvtraw-B8PRA2XuzNsC2XwWc2_mJ_opwG1DZVBGqm5zgV-OTR3uCjkue9K/s0/4.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="553" data-original-width="630" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgrW8CUV4Yc5qXzMwBKZgyE6X3-qmGTpoYHyOlaro88MQRzKVWRuWGZTbeULq9_0_pU8v5Gm2kH0fWD1dA1bjPvtraw-B8PRA2XuzNsC2XwWc2_mJ_opwG1DZVBGqm5zgV-OTR3uCjkue9K/s0/4.jpg"/></a></div>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg4b1LFop_CEiV-2sBhUaCoo26xbZDUTKdaYYQkJI2wA8br_t3EH2-YrENAI5k-eXvyMZvXLnveKdX8XyqIEda-qoc5n_IiEPE-lbRv2iV7m60t7tBlfiUxCLfKja1SaPBxhBDz6qZ8yZli/s0/5.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="503" data-original-width="360" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg4b1LFop_CEiV-2sBhUaCoo26xbZDUTKdaYYQkJI2wA8br_t3EH2-YrENAI5k-eXvyMZvXLnveKdX8XyqIEda-qoc5n_IiEPE-lbRv2iV7m60t7tBlfiUxCLfKja1SaPBxhBDz6qZ8yZli/s0/5.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-19905282305769280172021-05-25T10:01:00.000+03:002021-05-25T10:01:11.957+03:00Първи конгрес на БКП (т.с.) 1919 г.<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От 25 до 27 май 1919 г. се провежда XXII редовен конгрес на БРСДП, който е обявен за I конгрес на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). Конгресът единодушно решава да преименува партията в комунистическа. Възприемането на новото наименование става естествено, без вътрешни борби, за разлика от почти всички партии и групи от европейските страни.<br /> С огромен ентусиазъм делегатите одобряват участието на БРСДП в създаването на Комунистическия интернационал и обявяват БКП (тесни социалисти) за негова секция.<br /> Най-важният документ приет от Първия конгрес на БКП е Програмната декларация, която илюстрира преминаването на партията под знамето на ленинизма.<br /> Уповавайки се на опита на Октомврийската революция и на революционните борби в другите страни БКП подчертава, че ще използва новите средства за борба - от масовите акции и масовата политическа стачка до въоръженото въстание.<br /> Програмната декларация отразява степента в идейното превъоръжаване на партията с ленинизма.<br /> Конгресът прави стъпка напред в организационното изграждане на партията. Създават се окръжни комитети, учредява се Партиен съвет, в който влизат членовете на Централния комитет, на Контролната комисия и по един представител от всеки окръг. Тези изменения в устава засилват демократическия централизъм в работата на БКП, осигуряват по-непосредствено ръководство на местните организации от Централния и окръжните комитети. Избран е нов Централен комитет, в който влизат изтъкнати партийни дейци като Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и др.<br /> Първият конгрес дава решителен отпор на появилото се в партията и вън от нея дребнобуржоазно левичарско течение. "Левите" са смятали, че партията трябва да напусне парламента, да завладее улицата, да се откаже от ежедневната легална работа за свързване с масите, да започне незабавно изграждане на съвети и да обяви революция, без да се съобразява с вътрешната и международната обстановка, с готовността на трудещите се за непосредствен щурм против капитализма.<br /> БКП не се поддава на авантюризма на "левите". Конгресът гласува единодушно специална резолюция, в която се подчертава, че "докато съществуват днешните условия за борба, партията ще участва в изборите и парламента, като ги използва най-широко за засилване на масовите революционни акции и за увеличаване революционната сила на пролетариата".<br /> По-голямата част от "левите" осъзнават грешката си и приемат решенията на партията. Но една малка група се обявява против партийните решения, в резултат на което през 1920 година са изключени от редовете на БКП. Конгресът отхвърля единодушно предложението на Българската работническа комунистическа партия (групата на Харлаков) за обединение с БКП, понеже тази група отстоява неправилния възглед за неутралитет на синдикатите, което би означавало откъсване на работническите организации от партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Освен това, на същия ден – 25 май 1919 г., Третата конференция на СРСДМ /Съюза на работническата социалдемократическа младеж/ взема решение и преименува младежкия съюз на комунистически, като по този начин конференцията се превръща в Първи учредителен конгрес на БКМС /Български комунистически младежки съюз/. През 1938 г. БКМС се влива в РМС.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /> <br /></span></span> <span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span> <span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>От "История на Българската комунистическа партия" - Партиздат 1977 година</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBREw2PedhUz8KYoGKzqtFpmj7Pj9OVcZe12ggrQdfNmSebuvansJBNZEJMLoCBGI2CYXPvwWi7Eg8MOjD7D-2EYcT2QrEEn32PRNpjlF9IRic60o7tH9aFudB8SfPfBDAqGfogUSuTTzR/s0/%25D0%259F%25D1%258A%25D1%2580%25D0%25B2%25D0%25B8+%25D0%25BA%25D0%25BE%25D0%25BD%25D0%25B3%25D1%2580%25D0%25B5%25D1%2581+%25D0%25BD%25D0%25B0+%25D0%2591%25D0%259A%25D0%259F+-+1919+%25D0%25B3.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="552" data-original-width="730" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiBREw2PedhUz8KYoGKzqtFpmj7Pj9OVcZe12ggrQdfNmSebuvansJBNZEJMLoCBGI2CYXPvwWi7Eg8MOjD7D-2EYcT2QrEEn32PRNpjlF9IRic60o7tH9aFudB8SfPfBDAqGfogUSuTTzR/s0/%25D0%259F%25D1%258A%25D1%2580%25D0%25B2%25D0%25B8+%25D0%25BA%25D0%25BE%25D0%25BD%25D0%25B3%25D1%2580%25D0%25B5%25D1%2581+%25D0%25BD%25D0%25B0+%25D0%2591%25D0%259A%25D0%259F+-+1919+%25D0%25B3.jpg"/></a></div>
<p> </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFh1FgPN9Pe1qktU50dKPOIhFcuI2ciNji0saoTBb0cXTGy0tZbOFIAj6pqS23ixktdCex1DWuiQBoYcoFJLZkzC9_KJOAXVbQfQhSRvsmJSu0LL7_xcAX9CxOFvyt1XunpPkVE40sY2Cf/s0/25.05.19-Parvi+kongres.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="354" data-original-width="662" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjFh1FgPN9Pe1qktU50dKPOIhFcuI2ciNji0saoTBb0cXTGy0tZbOFIAj6pqS23ixktdCex1DWuiQBoYcoFJLZkzC9_KJOAXVbQfQhSRvsmJSu0LL7_xcAX9CxOFvyt1XunpPkVE40sY2Cf/s0/25.05.19-Parvi+kongres.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-24386547791976224722021-03-18T05:04:00.000+02:002021-03-18T05:04:10.989+02:00В памет на Комуната - Ленин<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh-z4dR4krAYu1lxK_lgRKyXfaN6FkRo72KL4xK4ju74JZF-JK7dfczM3rY78UoQCAIuQ3m5FMpqamlIJlRZBpC4cOVE4MJTWFkNQrb_wK31Xx5ooa5uyNTtR_IKMpzSOmK1AOjqZl7Nnxw/s0/%25D0%2597%25D0%25B0+%25D0%25B1%25D0%25BB%25D0%25BE%25D0%25B3+157+%25D1%2585+200.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="200" data-original-width="157" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEh-z4dR4krAYu1lxK_lgRKyXfaN6FkRo72KL4xK4ju74JZF-JK7dfczM3rY78UoQCAIuQ3m5FMpqamlIJlRZBpC4cOVE4MJTWFkNQrb_wK31Xx5ooa5uyNTtR_IKMpzSOmK1AOjqZl7Nnxw/s0/%25D0%2597%25D0%25B0+%25D0%25B1%25D0%25BB%25D0%25BE%25D0%25B3+157+%25D1%2585+200.jpg"/></a></div>
<p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Четиридесет години изминаха от времето на провъзгласяването на Парижката комуна. Според установения обичай френският пролетариат с митинги и демонстрации почете паметта на дейците на революцията от 18 март 1871 година; а в края на май той отново ще понесе венци към гробовете на разстреляните комунари, жертви на страшната „майска седмица”, и пред техните гробове ще се закълне да се бори, без да отпуска ръце, до пълното възтържествуване на техните идеи, до пълното изпълнение на завещаното от тях дело.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">А защо пролетариатът, не само френският, но и в целия свят, чества в лицето на дейците на Парижката комуна своите предшественици? И в какво се заключава наследството на Комуната?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Комуната възникна стихийно, никой не я е подготвял съзнателно и планомерно. Несполучливата война с Германия, мъченията през време на обсадата, безработицата сред пролетариата и разорението сред дребната буржоазия; негодуванието на масите против висшите класи и против началството, което прояви пълна неспособност, смътното брожение в средата на работническата класа, недоволна от своето положение и стремяща се към друг социален ред; реакционният състав на Националното събрание, което будеше опасение за съдбата на републиката – всичко това и много други неща – се съединиха, за да тласнат парижкото население към революцията от 18 март, която неочаквано предаде властта в ръцете на националната гвардия, в ръцете на работническата класа и на присъединилата се към нея дребна буржоазия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Това беше невиждано в историята събитие. Дотогава властта обикновено се намираше в ръцете на помешчиците и капиталистите, т.е. на техните доверени лица, съставляващи така нареченото правителство. А след революцията от 18 март, когато правителството на г.Тиер избяга от Париж със своите войски, полиция и чиновници – народът остана господар на положението, и властта мина в ръцете на пролетариата. Но в съвременното общество пролетариатът, заробен икономически от капитала, не може да господства политически, докато не разбие своите вериги, които го приковават към капитала. И ето защо движението на Комуната трябваше неизбежно да получи социалистическа окраска, т.е. да започне да се стреми към събаряне господството на буржоазията, господството на капитала, към разрушаване на самите основи на съвременния обществен строй.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Отначало това движение беше крайно смесено и неопределено. Към него се присъединиха и патриоти, които се надяваха, че Комуната ще възобнови войната с немците и ще я доведе до благополучен край. Поддържаха го и дребните търговци, които бяха застрашени от разорение, ако не бъде отсрочено плащането на полиците и жилищния наем (правителството не искаше да направи тази отсрочка, но затова Комуната я даде). Най-после, на първо време отчасти му съчувстваха и буржоазните републиканци, които се опасяваха, че реакционното Национално събрание („селящината”, дивите помешчици) ще възстанови монархията. Но главната роля в това движение играеха, разбира се, работниците (особено парижките занаятчийски работници), сред които през последните години на Втората империя се водеше активна социалистическа пропаганда и много от които принадлежаха даже към Интернационала.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Само работниците останаха докрай верни на Комуната. Буржоазните републиканци и дребните буржоа скоро отпаднаха от нея: едни ги уплаши революционно-социалистическият, пролетарският характер на движението; други отпаднаха от него, когато видяха, че то е обречено на неминуемо поражение. Само френските пролетарии без страх и умора поддържаха своето правителство, само те се сражаваха и умираха за него, т.е. за делото на освобождението на работническата класа, за. по-добро бъдеще на всички трудещи се.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Напусната от вчерашните съюзници и неподдържана от никого, Комуната неизбежно трябваше да претърпи поражение. Цяла буржоазна Франция, всички помешчици, борсови играчи, фабриканти, всички едри и дребни крадци, всички експлоататори се обединиха против нея. Тази буржоазна коалиция, поддържана от Бисмарк (който освободи от германски плен 100,000 френски войници за покоряване на революционния Париж), успя да вдигне непросветените селяни и дребната провинциална буржоазия против парижкия пролетариат и да обкръжи половината Париж с железен обръч (втората половина беше обсадена от германската войска). В някои големи градове на Франция (Марсилия, Лион, Сен Етиен, Дижон и др.) работниците също направиха опити да вземат властта, да провъзгласят Комуната и да отидат да спасяват Париж, но тези опити бързо завършиха с неуспех. И Париж, който пръв вдигна знамето на пролетарското въстание, беше предоставен на собствените си сили и обречен на сигурна гибел.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За победоносна социална революция беше необходимо наличието най-малко на две условия: високо развитие на производителните сили и подготвеност на пролетариата. Но през 1871 г. и двете условия липсваха. Френският капитализъм беше още слабо развит и Франция беше тогава предимно страна на дребната буржоазия (на занаятчиите, селяните, дребните търговци и пр.). От друга страна, нямаше работническа партия, нямаше подготовка и дълга школовка на работническата класа, която в масата си даже още не съвсем ясно си представяте своите задачи и начините за тяхното осъществяване. Нямаше нито сериозна политическа организация на пролетариата, нито широки професионални съюзи и кооперативни сдружения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но главното, което липсваше на Комуната, беше времето, свободата да се огледа и да се залови за осъществяване на своята програма. Тя не беше успяла още да пристъпи към работа, когато установилото се във Версай правителство, поддържано от цялата буржоазия, започна военни действия против Париж. И Комуната трябваше преди всичко да помисли за самоотбрана. И дори до самия край, който настъпи на 21-28 май, тя нямаше време да помисли сериозно за нищо друго.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Впрочем, въпреки толкова неблагоприятните условия, въпреки кратковременността на своето съществуване, Комуната успя да предприеме известни мерки, достатъчно характеризиращи нейния истински смисъл и цел. Комуната замени постоянната армия, това сляпо оръдие в ръцете на господстващите класи, с всеобщо въоръжаване на народа; тя провъзгласи отделянето на църквата от държавата, унищожи бюджета на култовете (т.е. държавната издръжка на поповете), даде на народното образование чисто светски характер – и с това нанесе силен удар на жандармите в расо. В чисто социалната област тя успя да направи малко, но това малко все пак достатъчно ярко разкрива нейния характер като народно, работническо правителство: забранен беше нощният труд в хлебарниците; отменена беше системата на глоби, това узаконено ограбване на работниците, най-после, издаден беше знаменитият декрет (указ), по силата на който всички фабрики, заводи и работилници, изоставени или спрени от своите собственици, се предават на работническите сдружения за възобновяване на производството. И като че за да подчертае своя характер на истински демократично, пролетарско правителство, Комуната постанови възнаграждението на всички чинове от администрацията и правителството да не превишава нормалната работническа заплата и в никой случай да не бъде повече от 6,000 франка (по-малко от 200 рубли месечно) на година.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Всички тези мерки говореха достатъчно ясно за това, че Комуната представлява смъртна опасност за стария свят, основан на робията и експлоатацията. Затова буржоазното общество не можеше да спи спокойно, докато над Парижкия градски съвет се развяваше червеното знаме на пролетариата. И когато, най-после, организираната .правителствена сила успя да вземе връх над лошо организираната сила на революцията, бонапартовските генерали, бити от немците и храбри срещу победените сънародници, тези французи рененкампфовци и мелерзакомелскиевци устроиха такова клане, каквото Париж още не беше виждал. Около 30,000 парижани бяха убити от озверялата военщина, около 45,000 бяха арестувани и много от тях впоследствие екзекутирани, хиляди изпратени на каторга и на заточение. Общо Париж загуби около 100,000 синове, в това число най-добрите работници от всички професии.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Буржоазията беше доволна. „Сега със социализма е свършено задълго!” – говореше нейният вожд, кръвожадното джудже Тиер, след кървавата баня, която той със своите генерали устрои на парижкия пролетариат. Но напразно грачеха тези буржоазни гарвани. Някакви шест години след задушаването на Комуната, когато много от нейните борци още гниеха в каторгите и на заточение, във Франция вече започна ново работническо движение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Новото социалистическо поколение, обогатено от опита на своите предшественици, но съвсем не обезкуражено от тяхното поражение, пое знамето, паднало от ръцете на борците на Комуната, и го понесе уверено и смело напред с възгласите: „да живее социалната революция! да живее Комуната!” А още след някоя и друга година новата работническа партия и поведената от нея в страната агитация застави господстващите класи да пуснат на свобода пленените комунари, все още останали в ръцете на правителството.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Паметта на борците на Комуната се почита не само от френските работници, но и от пролетариата в целия свят. Защото Комуната се бори не за някаква местна или тясно-национална задача, а за освобождаване на цялото трудещо се човечество, на всички унижени и оскърбени. Като челен борец за социалната революция Комуната спечели симпатии навсякъде, където страда и се бори пролетариатът. Картината на нейния живот и смърт, видът на работническото правителство, което взе и държа в свои ръце в продължение на повече от два месеца столицата на света, зрелището на геройската борба на пролетариата и неговите страдания след поражението – всичко това повдигна духа на милиони работници, събуди техните надежди и привлече техните симпатии на страната на социализма. Грохотът на парижките оръдия събуди спящите дълбок сън най-изостанали слоеве на пролетариата и навсякъде даде тласък за усилване на революционно-социалистическата пропаганда. Ето защо делото на Комуната не е умряло; то досега живее във всеки от нас.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Делото на Комуната е дело на социалната революция, дело на пълното политическо и икономическо освобождение на трудещите се, това е дело на световния пролетариат. И в този смисъл то е безсмъртно.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Първоначално публикувано във в-к „Рабочая Газета” бр. 4-5, 15 (28) април 1911 г.; </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Том 20 Събрани съчинения на Ленин</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-37717073653263867762020-12-12T00:57:00.003+02:002020-12-12T00:57:56.668+02:00Генерала или зрелостта – Петър-Емил Митев, Борис Попиванов<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhBY-eI6S8EYRywQn02-vNbmteWiJBe7Huk6sX_zCYznPwnWrQMTIy4epaXKnOWbq-DdUlxftJP_DklrhfP8q6Cz7Z9jYjmAZ-oVYwD3bKGV3p2_e9RzkF-wN0Vk2EU6qC7-BZ99hO7mTMI/s0/151+%25D1%2585+200.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="200" data-original-width="151" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhBY-eI6S8EYRywQn02-vNbmteWiJBe7Huk6sX_zCYznPwnWrQMTIy4epaXKnOWbq-DdUlxftJP_DklrhfP8q6Cz7Z9jYjmAZ-oVYwD3bKGV3p2_e9RzkF-wN0Vk2EU6qC7-BZ99hO7mTMI/s0/151+%25D1%2585+200.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong>Към 200-годишнината от рождението на Фридрих </strong><strong>Енгелс</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>"Енгелс</em><em> не може да се сравнява с Маркс като мислител, но като политически стратег той нямаше равен на себе си в тогавашна Германия. Или ако имаше, единствен равен на него беше Бисмарк. Едно сблъскване в пълен мащаб между двамата щеше да бъде зрелище, заслужаващо да се следи. Ако Германия беше нормална страна, Енгелс щеше да стои начело на всички демократични сили, мобилизирани срещу управляващата каста. В случая той трябваше да се задоволи с ролята на велик стар човек и съветник по теоретични въпроси на едно движение, на чиито ръководители липсваше както неговото дълбоко познание на европейската политика, така и неговият борбен темперамент. Бездействието, което започна след неговата смърт, беше вече предвещано от фаталистичния дух на Ерфуртската програма."</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Георг Лихтхайм1</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Незабравимият Стефан Продев подари на българската общественост вдъхновената повест „Фред или пролетта“.2 Главният герой в нея е младият Фридрих Енгелс. С тази статия предлагаме размисъл върху зрелите години на великия революционер, тогава, когато получава от семейството на Маркс и своите приятели прозвището Генерала.3 И се изправя в цял ръст като признат лидер на социалистите от всички европейски страни. Влиянието му стига и до новоосвободена България. Феноменален полиглот, Енгелс започва да изучава български език. Документирано е в писмо до българските социалисти...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;"> Юбилейният повод</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Фридрих Енгелс е роден на 28 ноември 1820 г. в пруското градче Бармен, сега част от Вупертал. Немците понякога казват: Der Prophet gilt nichts im eigenen Land („Никой не е пророк в своята родина“). Тази поговорка обаче определено не важи за Енгелс. Къщата, в която е отраснал, носи официално името „Фридрих Енгелс Хаус“ и приютява едновременно дома му и градския музей. Адресът ѝ е на „Енгелсщрасе“ 10. Гледа към парка „Енгелсгартен“ и отстои буквално на метри от главната улица на града „Фридрих Енгелс Алее“. 200 години след рождението на Енгелс жителите на Вупертал отдават почит на именития си съгражданин с десетки инициативи, стартирали още през есента на миналата 2019 г. и предвидени да продължат до пролетта на следващата 2021 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Пандемията от коронавирус сякаш не пречи на внимателно замислената програма. Тържествата открива лично министър-председателят на провинция Северен Рейн- Вестфалия – Армин Лашет. Макар и представител на десноцентристкия Християндемократически съюз, той високо оценява значението на делото на Енгелс в историята на Германия и света и поставя два въпроса: „Как би реагирал Енгелс на сегашните световни проблеми?“ и „Какво би казал Енгелс, който е живял в различни европейски държави, на днешните критици на ЕС?“. На търсене на тези отговори във Вупертал е посветена цялата „Енгелсова година“. Изключително богата на събития, тя включва четения, градски турове, училищни състезания, театрални постановки, художествени изложби, публични дискусии. Едни от най-интересните акценти засягат паралелите между възгледите на Енгелс и постиндустриалното общество, дигиталния капитализъм, характера на труда в глобалната епоха, екология­та, равноправието на половете. Могат да се видят всевъзможни неща – от карикатури и ръкописи на самия Енгелс до проучвания върху родословието му и свидетелства на съвременници.4 И макар че Вупертал е логичният рог на това изобилие, нови равносметки и анализи излизат по целия свят.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ролята на Фридрих Енгелс в създаването на научния социализъм е изключителна – като съавтор, систематизатор и тълкувател. В някои случаи дори можем да кажем, че „в началото бе Енгелс“. Той прави първата крачка към диалектическото осмисляне на политическата икономия, а самият Маркс нарича „гениални“ неговите очерци за икономическите категории и подчертава, че те са били стимул за собствените му проучвания.5 Книгата на Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“ вписва името му в историята на социологията, защото представлява многомерно социологическо изследване, основано на наблюдение, документален анализ, статистически данни, интервюта – вкл. лично проведени. Нека припомним също, че основни текстове на класическия марксизъм са съвместно дело на Маркс и Енгелс. Двамата заедно създават „Светото семейство“, „Немската идеология“, „Манифест на Комунистическата партия“, десетки статии, редица възвания и документи на международното работническо движение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Три от главите на фундаменталния труд на Енгелс „Анти-Дюринг“ са написани от Маркс. Вторият и третият том на Марксовия „Капитал“ са не просто издадени, но и редактирани от Енгелс, а в третия том допълнителната работа на Енгелс е внушителна. Идеята за друго ключово произведение на Енгелс, „Диалектика на природата“, е споделена първо в писмо до Маркс и получава неговото одобрение.6 А огромната кореспонденция на двамата свидетелства за един неспирен десетилетен процес на взаимен обмен, проверка и съвместно разработване на идеи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс предлага на вниманието на читателите и широко възприети систематизации на класическия марксизъм. Известно е, че прочутата работа на Ленин „Трите източника и трите съставни части на марксизма“ представлява по същество преразказ на Енгелсовия труд „Развитието на социализма от утопия в наука“. А книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“ е окачествена като „най-влиятелната популяризация на неговите и на Маркс идеи“.7</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Нещо повече, Енгелс се превръща не само в първия историк на марксизма, но и в интерпретатор, който неуморно и до края на живота си се стреми да обяснява същността на учението и да предпазва от неговото опростено и догматично тълкуване, от социалистическо сектантство.8 Фразата на Енгелс „Целият светоглед на Маркс не е доктрина, а метод“9 изразява и подробно аргументирана визия, и горчивина от поведението на някои тогавашни дейци на левицата. Сърцевината на интерпретацията е антидогматична и има пряк политически контекст: „Партията, на която принадлежа, не издига веднъж завинаги дадени предложения“.10</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;"> Контралегендата „Енгелс срещу Маркс“</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В научните изяви на Маркс и Енгелс съществува обща задача – конструиране на научната картина на капиталистическото общество. В нейните рамки се открояват и тематични приоритети. Например Енгелс проявява силен интерес към диалектическия анализ на процесите в природата, докато Маркс се концентрира върху икономическите отношения в обществото. Интересът към историята е общ, но също нюансиран. В по-тесен план Енгелс работи върху историята на Германия, а Маркс – на Франция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Специфичен въпрос, който възниква пред изследователите, е свързан със степените на припокриване и евентуално разминаване между възгледите на двамата мислители – едновременно съавтори на една теория и автори на самостоятелни произведения. Авторитетният „Критически речник на марксизма“ на Бензюсан и Лабика дори включва отделна статия „Енгелсизъм“ (Engelsianisme). Съставителите признават, че може би е парадоксално едно учение, поставящо имената на Маркс и Енгелс редом, да изисква отделен прочит на единия от двамата, но намират статията за необходима поради многобройните коментари, разграничаващи и дори противопоставящи Енгелсовите идеи на Марксовите.11</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Смъртта на Маркс през 1883 г. съвпада с раждането на марксистката школа. Неин безспорен лидер е Енгелс. Още ранният Ленин намира за важно да изтъкне пълната хармония в разбиранията и личните отношения на двамата класици:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>От момента, в който съдбата свързва Карл Маркс и Фридрих Енгелс, трудът на живота на двамата приятели става общо дело... Европейският пролетариат може да каже, че неговата наука е създадена от двама учени и борци, отношенията между които превъзхождат най-трогателните сказания на древните за човешката дружба.“</em> 12</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тази оценка се легитимира впоследствие в съветския марксизъм-ленинизъм и се превръща в аксиома.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Паралелно се формира друга традиция, която получава обобщеното название „западен марксизъм“. Във и около нея възниква контралегенда, която противопоставя Енгелс на Маркс теоретично и политически, та дори в известен смисъл и личностно. Съществуват различни версии на това „откъсване“ – като се започне с внушението на Едуард Бернщайн, че Енгелс е първият ревизионист (на Маркс, а и на самия себе си)13, и се стигне до твърдението на Жан-Пол Сартър, че, обратно, Енгелс е първият догматик.14 Най-яркият автор, посветил практически цялата си научна дейност да доказва разликите между Маркс и Енгелс, е бристолският професор по политическа теория Терел Карвър. Според неговата „теза за дивергенцията“: за Маркс науката е дейност, в чийто център стои човекът, докато за Енгелс науката е система, в чийто център са обективните природни закони; Маркс е хуманист, а Енгелс – сциентист.15 Едва ли трябва да се изненадваме, че накрая е изкован и нов термин, енгелсофобия (Engels-phobia).16</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Този опит да се представят едностранчиво и опростено възгледите на Маркс и Енгелс съдържа „само“ две грешки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1. Маркс не е „хуманист“ (в субективисткия смисъл).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2. Енгелс не е „сциентист“ (в обективисткия смисъл).17</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Трудовете на Маркс разкриват как чрез човешката дейност се проявяват обективни закономерности (напр. взаимоотношението на производителни сили и производствени отношения, закон на стойността, закон за средната норма на печалбата и т.н.). Изследванията на Енгелс показват, че природната еволюция на земния живот кулминира във възникването на човека и човешкото общество, а с това се появява нов, субективен фактор, чиято роля нараства и чийто хоризонт е „царство на свободата“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За да разберем смисъла на двойното изкривяване, което произвеждат криворазбралите марксизма тълкуватели, трябва да вземем предвид по-общия светогледен контекст. В западната философия на ХХ в. съвършено отчетливо се оформят две направления. Едното можем да наречем екзистенциалистическо, ориентирано към проблемите на човека, докато другото е сциентистко и възприема наследството на позитивизма. Това разграничение се пренася в определена степен и по определен начин и в интерпретацията на самия марксизъм. Маркс „става“ екзистенциалист, Енгелс – позитивист. Получава се, от една страна, хуманистичен или критически „марксизъм“, а от друга страна, сциентистки или позитивистичен „енгелсизъм“. Нека допълним, че по тази линия се достига и до противопоставяне на Маркс срещу Маркс, на младия Маркс като истинския хуманист срещу автора на „Капиталът“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Не можем да се абстрахираме и от идеологическия контекст. Операциите по отделянето на Енгелс от Маркс протичат интензивно в годините на Студената война. Да се обяви съветският марксизъм-ленинизъм за продължител именно на Енгелс – улеснява идеологическото неутрализиране на комунистическото идейно влияние. Връзката Маркс – Енгелс – Ленин се прекъсва радикално чрез измислена пропаст между Маркс и Енгелс.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Контралегендата по същество крие в себе си антимарксизъм. Прочетена в обратен ред, тя натрупва доказателства колко важно е наследството на Енгелс, за да се разбере научният мащаб на марксизма. В икономическите изследвания на Маркс и в естественонаучните на Енгелс е приложен един и същи философски метод – диалектико-материалистическият. Имаме достатъчно основания да ги разглеждаме в тяхната цялост. Ако „Анти-Дюринг“ (публикувана с одобрение и съучастие на Маркс) можем да наречем своеобразна „малка енциклопедия“ на марксизма, то „Капиталът“ на Маркс и „Диалектика на природата“ на Енгелс могат да бъдат определени като проект за незавършена, но очертана „голяма енциклопедия на марксизма“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В ХХI в. с навлизането в нова епоха на интерпретацията – „Маркс след марксизмите“, негативното фиксиране върху измисления „енгелсизъм“ е логично да отшуми...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;">Историята като поливариантен процес</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Антидогматизмът като отличителна черта на Енгелсовото творчество се проявява ярко в историческите и политическите му анализи. За да се разбере политическото мислене на Енгелс, особено значение има неговото учение за държавата, развито обстойно в книгата „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Държавата се разглежда като исторически възникнала форма на социално управление. Преди нея ключова роля играе родовата организация. Възникването и ролята на държавата не е едноактен преход, а исторически процес, съвпадащ с цивилизацията. Със съвременна терминология може да се нарече етатизация на социалното управление. Започва в класическата древност, за да достигне до високо развити форми в модерността. Държавата не е даденост. И според Маркс, и според Енгелс преходността на държавата се състои не само в това, че има начало, но и че има край. На историческия хоризонт се очертава перспективата на обратен процес – деетатизация, отмиране на държавата. Това ще бъде още по-сложен и постепенен, продължителен процес, а не еднократен акт. Държавата не може просто да бъде отменена, както предлагат анархистите. Или както в класическото произведение на Илф и Петров Остап Бендер иронизира съветската власт, че е отменила Бога с декрет.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Формирането на държавата протича по различни начини. Енгелс използва три исторически модела – атински, римски и германски. При атинския модел, който е най-чист и класически според Енгелс, държавата възниква непосредствено от класовите противоположности в рамките на родовото общество. В Рим родовото общество се превръща в затворена аристокрация, извън която остава безправният плебс. В определен момент плебсът разрушава старото родово устройство, като издига върху неговите развалини държавата, в която се стопяват и родовата аристокрация, и самият плебс. При третия вариант, характерен за германските победители на Римската империя, държавата възниква непосредствено от покоряването на големи чужди територии, за господството над които родовото устройство не създава възможности. Тези три варианта са съществено различни. В първите два става въпрос за вътрешни, а в третия – за външни причини; в първия – за икономически, а във втория – за социални въздействия. При по-нататъшното изучаване на процеса на образуването на държавата на основата на материали от историята на Изтока се разкриват и други варианти, които хвърлят допълнителна светлина върху връзката между формирането на държавата и класообразуването. Става ясно, че процесът на създаване на държава в някои случаи може да изпревари класовото формиране.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс изрично подчертава, че при класическия атински случай държавата не е била натрапена от господстващата класа, а е възникнала по силата на спонтанни обществени процеси, преди всичко икономически, и с непосредственото съдействие на самия народ:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Щом родовото устройство не можело да окаже на експлоатирания народ никаква помощ, той можел да разчита само на възникващата държава. И тя действително оказвала помощ в лицето на Солоновата конституция, като същевременно отново се засилвала за сметка на старото устройство.“18 </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Както отбелязахме, и в римския вариант плебсът играе ролята на основен фактор за създаването на римската държава. А в най-голяма степен участието на масата се предполага от германския вариант. Затова от самото изложение на Енгелс следва, че държавата не е нещо измислено от господстващата класа, за да може с нея да потиска другите. Но веднъж появила се държавата, един толкова мощен инструмент на социалното управление, започва, разбира се, в една или друга степен, не навсякъде по един и същи начин – да се изкористява от онези, които са по-силни в обществените отношения. Това е обща особеност на развитието на държавата, която далеч не се свежда само до примерите от гръцката и римската античност или ранното европейско Средновековие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В редица свои работи Енгелс сравнява общественото развитие на Франция и Германия. Заключението му има не само конкретно-исторически, но и методологичен аспект: „<em>Там,</em> пише Енгелс за Франция, <em>рядка обективна логика в целия ход на процеса, у нас див, все по-усилващ се хаос“</em>.19 Във Франция относително синхронно назряват икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за социална промяна. Реализират се в Просвещението и Революцията. В Германия, разделена на независими феодални територии, подобна синхронност липсва, обратно, налице са предпоставките за хаотизация.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато наблюдаваме – и съпреживяваме, нарастващата ентропия, усилващата се хаотизация в световното общество на ХХI в., си струва да си припомним методологическите уроци на Генерала. В основата си и днешната хаотизация има разминаване на икономически, политически и идеологически предпоставки за социална промяна. И пътят към Революцията изисква второ Просвещение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Забележително историческо изследване е книгата на Енгелс „Селската война в Германия“ (1850), която свързва в едно цяло взаимоотношението между обективните възможности, които се съдържат в една ситуация, и поведението на субективните фактори. Позволява да се вникне в диалектическия детерминизъм, в диалектическото схващане за причинна обусловеност. Енгелс разглежда динамиката на социалните структури заедно с основните мотиви на поведение на класите, субкласовите единици и надкласовите обединения. Така възниква една пластична картина на историческото цяло. Обективният резултат от Селската война в Германия е фактическото укрепване, дори издигане на ролята на князете. Получава се по силата на взаимодействието, без да се съдържа в каквато и да е програма, в позната и подкрепена от основните участници линия. Нито един от отделните актове на Селската война не е предопределен сам по себе си, но крайният резултат се оказва зависим от изходната ситуация. Така можем да разберем как се прави историята, как сблъсъкът на индивидуалните и груповите воли се реализира като резултантна, независима от тях.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Историческият подход на Енгелс очертава параметрите на революционната политика. На първо място, детерминизъм не означава предопределеност на процесите от висши сили, над които хората нямат контрол. На второ място, държавната организация не се отъждествява с наличието на господстваща класа, тя може да бъде средство и на самия народ. На трето място, класовият анализ, за да бъде научен инструмент, изисква интерпретация на субкласовите позиции, на вътрешните разделения в рамките на една класа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;">Войната и разоръжаването</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В бележка под линия в книгата си „Лудвиг Фойербах и краят на немската класическа философия“ (1886) Енгелс подчертава, както впрочем е правил много пъти, водещата роля на Маркс в създаването на марксизма:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>Онова, което допринесох аз, Маркс лесно можеше да направи и без мен, с изключение, може би, на две-три специални области. А онова, което направи Маркс, аз никога не бих могъл да направя.“</em> 20</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Констатацията е спорна, но ако има „специални области“, където Енгелс е поставил своя наистина забележителен отпечатък, между тях със сигурност изпъква военното дело. Дори при бегъл поглед личи колко голяма част от работите му са посветени на военни или военнополитически въпроси.21 Познанията му са впечатляващи. По време на Френско-пруската война от 1870/71 г. Енгелс коментира събитията, като дава поразително точни прогнози за действията на пруската армия. Статиите не са подписани, правят впечатление на обществеността и започва да се говори, че вероятно авторът им е офицер от британския генерален щаб. Това дава повод приятелите му да го нарекат Генерала. А и много след смъртта му оценките и заключенията, които прави по военни въпроси, са предмет на специални анализи в литературата.22</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Изключително впечатляващи са прогнозите на Енгелс в средносрочен план. Генерала очертава перспективата за края на онзи период, който е добил известност под името La Belle Epoque. Около 30 години преди изстрелите в Сараево Енгелс пише:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>За Прусия – Германия, вече не е възможна днес друга война освен световна война. И то световна война с невиждани досега размери и сила.“</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Следва картина на войната, която смайва със своята проницателност:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„От 8 до 10 милиона войници ще се душат един друг и при това така ще изпоядат цяла Европа до голо, както никога още не са я оголвали орди скакалци. Опустошенията от 30-годишната война ще бъдат сбити в 3-4 години (забележете, и срокът е предвиден) и разпространени върху целия континент. Глад, епидемии, всеобщо оскотяване на войските и народните маси от дълбока мизерия, безнадеждно объркване на нашия изкуствен механизъм в търговията, промишлеността и кредита – всичко това ще завърши с всеобщ банкрут, крах на старите държави и рутинната им държавническа мъдрост, крах такъв, че корони с дузини ще се търкалят по улиците и няма да се намери никой, който да ги вдигне.“ </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Да си спомним, че короните на австро-унгарския император, на германския кайзер, на руския цар и на османския султан наистина ще се търкалят по улиците и няма да има кой да ги вдигне. А това са най-големите корони на Европа. „<em>Абсолютна невъзможност да се предвиди как ще завърши всичко това и кой ще бъде победител от борбата“,</em> продължава Енгелс. Кой можеше дори в края на 1916 г. да каже какво ще стане през 1917-а и 1918-а? „<em>Само един резултат е абсолютно сигурен – всеобщо изтощение и създаване на условия за крайната победа на работническата класа.“</em>23 Излишно е да посочваме как зад тези думи наднича призракът на Октомври 1917. Но революции избухват и в Германия, Унгария, Турция...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въпросът е: неизбежно ли е било да се стигне до световна касапница?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс дава отговор в изследване, което публикува през 1893 г. Това е последната му книга. Озаглавена е: „<em>Може ли Европа да се разоръжи?“</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Едва ли трябва да се аргументира, че става дума за ключов проблем на модерния свят от ХХ и ХХI в., който се движи в омагьосания кръг превъоръжаване – разоръжаване. Проблем, който минава като червена нишка през цялата история на нашата съвременност и се изостря едновременно с напредъка на технологиите. Болезнената му актуалност проличава в началото на 30-те години на ХХ в., когато преговорите за ограничаване на въоръженията са взривени от готовност да се върви към крайно решение; в периода на Студената война, когато относителното предимство на едната или другата свръхсила хвърля в изпитание световния мир; в наше време, когато повечето договори за контрол върху въоръженията са денонсирани, а САЩ, Русия и Китай по свои пътища търсят военно-технологични предимства.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс дава категоричен положителен отговор на въпроса възможно ли е разоръжаването. Той разглежда вътрешната логика на милитаризма. Според него тя води до критична точка, в която натрупването на оръжия и мащабът на тяхната сила се обръщат срещу самия милитаризъм. Ситуацията в последното десетилетие на XIX в. се характеризира с надпревара в създаването на постоянни армии. Подобно развитие ще доведе до един от двата изхода – икономическо разоряване или война. На тази основа Енгелс формулира два парадокса. Първият от тях е, че военните авторитети във всички държави са изключително консервативни, еднопосочни, лишени от гъвкавост, а трябва да оперират в една безпрецедентно динамична област като военната. Вторият – че мобилизацията все повече разчита на морални фактори, а именно те систематично се унищожават при йерархичната организация на военното дело. Разсичането на тези парадокси стои в основата на гарантирането на мира. Според Енгелс разоръжаването е възможно, то е дори сравнително лесно осъществимо, ако се пристъпи към ограничаване на срока на военната служба до максимум две години и военно обучение на населението за сметка на постоянните армии. Лансирана е и цяла програма за политически действия, насочени към „международно споразумение“ в тази посока.24 Енгелс разкрива същността и механизмите на военно-технологичното развитие и едновременно принципите на взаимодействие между военни и политически елити.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ако Енгелс отчита като възлов момент съкращаване на военната служба, днес на преден план е съкращаване на въоръженията. Акцентите са различни поради това, че технологичното развитие прави достатъчни сравнително ограничени професионални армии. Логиката обаче е една и съща. Аргументирането на алтернатива у Енгелс произтича не от обикновен пацифизъм, а от дълбоко разбиране за реалната възможност на различни варианти на обществения процес и тяхната различна обществена стойност. Войната не е оптимален вариант, дори ако създава предпоставки за революция.25</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Добре известна е и обратната позиция. В края на 50-те години на ХХ в. Мао настоява за световна война в името на революция. Може би тъкмо това разбиране на Енгелс мотивира неговото пренебрегване от маоистите, които признават за класици Маркс – Ленин – Сталин – Мао...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;">Общество, държава и публична власт</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Модерната епоха донася още един образец на държавно формиране. В Северна Америка държавата буквално израства от гражданското общество на белите заселници. Тъкмо поради това Енгелс използва историята на Съединените щати, за да анализира характерен политически процес на изкористяване на държавата. Обществото според него създава, първоначално чрез простото разделение на труда, специални органи за защита на своите общи интереси. С течение на времето обаче тези органи и главният от тях – държавната власт, служейки на собствените си интереси, се превръщат от слуги на обществото в негови господари. Това възпроизвежда и логиката на всяка отделна институция, която, създадена за определена цел, после започва да отговаря на своите собствени изисквания, трансформира се от средство в самоцел. И трябва да имаме предвид тази трансформация не само когато става дума за абсолютни монархии, но и когато имаме работа с демократични републики. Енгелс описва явление, което съвременните социолози, политолози и публицисти наричат „политическа класа“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места или живеят от агитацията за своята партия и се възнаграждават със служби след нейната победа... Именно в Америка можем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била предназначена отначало. Там няма никаква династия, никаква аристокрация, никаква редовна армия, с изключение на неколцина войници за упражняване на надзор над индианците, никаква бюрокрация с постоянни щатове и право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства.“</em>26</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Всеки може да прецени доколко остава в сила и в наши дни оценката за наличието на „две големи банди от политически спекуланти“ във водещата капиталистическа страна. Е, наистина, „войниците“ вече не са „неколцина“...</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс формулира това наблюдение не просто за да охлади ентусиазма на онези, които съзират в САЩ своя демократичен идеал. А за да предупреди какви рискове изникват пред онези, които смятат държавата за задоволителна практическа рамка на пролетарското управление. На по-общо теоретично равнище става дума за взаимоотношенията между държавата и обществото като цяло, които се допълват с отношенията между държавата и публичната власт. Публичната власт е изразена най-синтезирано в репресивните органи на държавата, армията и полицията. Според тезата на Енгелс взаимоотношението между различните елементи на държавния механизъм не е едно и също. Това е методологичната основа на подхода му и той го илюстрира по следния начин:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>Достатъчно е да погледне човек нашата съвременна Европа, където класовата борба и конкуренцията в завладяването са запратили публичната власт на такава висота, на която тя заплашва да погълне цялото общество и дори държавата</em>.“ 27</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В последното твърдение фигурират три структурни елемента, които са взаимосвързани: общество, държава, публична власт. Излиза, че един елемент може функционално да подчинява другите. Репресивните органи да подчиняват – и в този смисъл да поглъщат – останалите елементи на държавния механизъм. Така цялата държава придобива репресивен смисъл в най-прекия смисъл на думата. И това е опасността, която Енгелс вижда „в нашата съвременна Европа“. От една страна, държавата „поглъща“ обществото, а от друга, репресивните органи – самата държава. Тези два процеса са взаимосвързани. Ако държавата започне да поглъща обществото, неизбежно се засилва ролята на репресивните органи, без които това не би могло да се случи, и те на свой ред започват да поглъщат държавата. Съвременният термин за границата на „поглъщането“ е тоталитаризъм. Структурните предпоставки не позволяват да лимитираме риска до буржоазната държавност и да пропуснем победилата революция. Тук фактически е маркирана изходната точка на онзи път, който по-късно ще бъде изминат към антиутопичните „изпълнения“ през ХХ в. (и само тогава ли?).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Причината за такава ситуация според Енгелс идва от една двойна тенденция на едновременно изостряне на класовите и на междудържавните противоречия. Допринася и увеличаването на държавите по територии и население. Потребни са по-мощни апарати, за да се управляват големи маси от хора или големи пространства. В резултат се засилва публичната власт. Настъпилата доминация на икономическите отношения в крайна сметка поражда репресивна политическа власт. Казано по друг начин, икономизацията на обществените отношения всъщност е онзи базов процес, който стимулира етатизацията, и по-нататък – репресивна етатизация на социалното управление. Казано по трети начин, създават се условия, при които и капитализмът, и потенциалната му революционна алтернатива да се разминат с демокрацията. В самата държава е заложен антидемократичен потенциал (вертикалната йерархия), който може да се развие и трябва внимателно да бъде следен.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Революцията не решава автоматично въпроса за откъсването на държавата от обществото.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;">Изпреварващата революционна инициатива</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Степента на съответствие между субективните действия на революционната партия и обективната обществена ситуация не е нещо предварително определено и търпи отклонения в две посоки – преждевременно вземане на властта и закъсняло поведение. Изпреварващата революционна инициатива не е уникален феномен. Ярка изява има по време на Селската война в Германия, когато Томас Мюнцер, лидер на радикалното крило на въстаниците, взема властта в имперския град Мюлхаузен в името на раннохристиянските идеали за равенство и братство. Анализът на Енгелс се концентрира в следната оценка:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Най-лошото, което може да се случи с вожд на една крайна партия, е, когато той е принуден да вземе в свои ръце управлението в епоха, в която движението не е узряло за господство на класата, чийто представител е той, и за провеждане на мерки, които се изискват за господството на тази класа.“</em>28</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Проблемът остава в сила и за пролетарските революционери през ХIХ в. Парижката комуна също е изпреварваща революционна инициатива. Маркс и Енгелс през есента на 1870 г. предупреждават парижани за неизбежното поражение и са против радикализацията. Разбира се, това не е попречило – след като инициативата е реализирана – да се оценят историческият подвиг на комунарите, които „щурмуват небето“, и историческият опит, който е натрупан.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс пръв в марксистката традиция теоретизира значението, което придобива високата степен на организираност. (В началото на ХХ в. това ще бъде изходната точка на Ленин.) И заедно с това рисковете, които може да донесе. Още през 1853 г. Генерала фиксира проблемите пред изпреварващата революционна инициатива.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Струва ми се, че в едно прекрасно утро нашата партия поради безпомощността и вялостта на всички останали партии ще бъде принудена да вземе властта, за да провежда в края на краищата всички ония неща, които не са свързани непосредствено с нашите интереси, а с общореволюцонните и специфично дребнобуржоазните интереси; в такъв случай под натиска на пролетарските маси, обвързани чрез своите собствени до известна степен фалшиво изтълкувани и издигнати в порива на партийната борба печатни декларации и планове, ние ще бъдем принудени да правим комунистически опити и да извършваме скокове, за които сами отлично знаем, че са несвоевременни</em>.“29</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Нека се пренесем в 1917 г. Какво друго, ако не „безпомощност и вялост“ характеризира партиите на меншевики и есери? А „общореволюционните и специфично дребнобуржоазни интереси“ са изразени пряко в декретите за мира и за земята, приети от Втория конгрес на съветите. Болшевиките дори „присвояват“ аграрната програма на есерите. Какво, ако не опит за несвоевременен „скок“, е военният комунизъм? И нима не прозира компромис с „дребнобуржоазните интереси“ в НЕП?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От най-голямо значение е ясното предупреждение на Енгелс: предизвикателството на управлението не завършва с овладяването на властта, а тепърва започва с нейното реално упражняване. В СССР през 20-те години протича остра политическа борба около дилемата: концентрация на власт (Сталин) или развитие на вътрешнопартийната демокрация (Троцки), укрепване на властта чрез повече власт или „нов курс“ и постепенно трансформиране на държавната собственост в обществена. Побеждава линията на Сталин и с това се актуализира още едно предупреждение на Генерала.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В предговора си към работата на Маркс „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани „машината за гнет“ и да се защити против самовластието на собствените си служители. Руската революция дава трагични доказателства за прозорливостта на Генерала. Извънредната комисия, „Че-Ка“ (ЧК), оглавявана от Дзержински, може да бъде критикувана за едно или друго изпълнение, но не и за нейната цел – борба с контрареволюцията. През 30-те години трансформацията ѝ в ГПУ, а след това в НКВД именува коренна промяна на нейните функции и институционален статус. На мястото на страстен революционер като „железния Феликс“ идват лумпенизирани садисти като Ежов. Разгръща се масов терор. Можем да си припомним мнението на Енгелс за терора.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Генерала е скептичен не само към неадекватните крайни методи на бланкистите. Въпреки високата оценка за историческия пробив, който извършва Френската революциия от 1789 г., той се отнася резервирано към практиките на якобинската диктатура, и по-специално към революционния терор.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>Ние разбираме под последното [</em>терора в онзи период<em>] господство на хората, внушаващи ужас, а всъщност е точно обратното – господство на хората, които сами са наплашени. Терорът в голямата си част е безполезна жестокост, извършвана за собствено успокоение от хора, които сами изпитват страх. Убеден съм, че вината за господството на терора през 1793 г. пада почти изключително върху изплашените, представящи себе си за патриоти буржоа, върху дребните търговци, напълнили гащите от страх, и върху шайката негодници, гонещи своите интереси при терора. Днешният малък терор е дело на същите тези класи</em>.“30</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ако това се отнася до революционния терор, то какво би могло да се каже за масовия терор в сталинския СССР?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Теоретичната оценка на Енгелс остава в сила с още едно много тежко и трагично доказателство. През 20-те години, след смъртта на Ленин и в противоречие с неговите последни статии („За кооперацията“, „Как да реорганизираме Рабкрин“) протича процес на поглъщане на обществото от държавата. Завършва с насилствена колективизация в началото на следващото десетилетие. През 30-те години продължението е поглъщане на държавата от репресивните органи. Така се получава формулата на сталинския „тоталитаризъм“.31</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вярно е, че „рецептите“ на Парижката комуна, легитимирани от Енгелс, са опровергани от реалностите на ХХ в. Първо, демократичното право на избирателите да отзоват свой представител, е превърнато в средство за усилване на тяхната зависимост не „от долу“, а „от горе“. Другото – работна заплата на отговорните представители, не по-висока от средната работническа надница, се оказва нереалистично. Ленин го въвежда. И пак той го отменя, след като един от народните комисари припада на работното си място от недохранване и изтощение.32</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Краткият опит на Комуната не е породил други идеи, а срокът е бил недостатъчен, за да преминат въведените мерки през историческия филтър. Заслугата на Енгелс не намалява от това. Той е поставил ясно диагнозата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong><span style="color: #993300;"> (Не)революционната пасивност</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След отмяната на извънредния закон, който забранява социалдемократическата партия (1890), Германия тръгва с малки стъпки към съвременен парламентаризъм. Партията, в съответствие с новите възможности, разработва нова програма. Главен автор е Карл Кауцки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс забелязва рисково увлечение от парламентаризма, което очертава опасна опортюнистична тенденция. Прави важни принципни бележки („Критика на Ерфуртската програма“, 1891). Според него политическият раздел съдържа неадекватна преценка на обществените реалности. Грешките не са в настояването социалдемократическите искания да се постигнат по мирен път, а в това, че се предполага актуалният законов ред в Германия, без да се проблематизира:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Какво може да произлезе от това, освен партията в решаващия момент да се окаже безпомощна, по решаващи въпроси в нея да господстват неяснота и отсъствие на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани?... Това забравяне на големите, принципните съображения заради текущите интереси на деня, това преследване на успех на момента без оглед на по-нататъшните последствия, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще могат да произтичат и от „честни“ мотиви. Но това си е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а „честният“ опортюнизъм вероятно е най-опасният от всички</em>.“33</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Eнгелс е категоричен, че вземането на властта от страна на пролетарската партия би изпълнило целите си при наличието на две предпоставки – демократична република и единна държава. Демократична република, защото в противен случай левицата би станала жертва на чужда система и би влязла в капана да нарича социализъм полуфеодалния авторитаризъм на Бисмарк. И единна държава, която би превъзмогнала безплодното раздробяване и балансите на многочислени прерогативи чрез ефективността и легитимността на едни изборни самоуправляващи се органи. Политическите лидери, които не осъзнават това, биха упражнявали волно или неволно друг дневен ред, а не дневния ред на социалистическото преобразуване.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тук обаче има един важен аспект, който заслужава да бъде акцентиран. Демократичната република е средство, а не цел. В предговора си към Марксовия текст „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани машината за гнет и да се защити против диктатурата на собствените си служители. Ако не бъдат изпълнени, управлението късогледо би се вписало в буржоазната институционална среда, в която поради своите познания и опит буржоазията просто е по-силна. Образно казано, би се получил мач на чужд терен. В този смисъл Енгелс оспорва „<em>суеверната вяра в държавата“, този традиционен воденичен камък на социалистическото политическо въображение, и иронизира убеждението на част от водачите на левицата, че биха направили огромна крачка, ако спрат да вярват в наследствената монархия и започнат да се кланят на демократичната република като висша сила</em>.34</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс посочва, че като революционер е готов да приеме и най-насилствените, и най-мирните форми, но подчертава, че в държави като САЩ, Англия и Франция мирното овладяване на властта би било за предпочитане.35 На потенциала и ограниченията на „мирните форми“ са посветени най-забележителните страници на последната работа на Енгелс (1895) – предговор към ново издание на брошурата на Маркс „Класовите борби във Франция“. Цитира се често като „Политическо завещание“ на Генерала. Анализът, който прави на европейското развитие, предаден накратко, показва следното.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В Европа се създава нова политическа ситуация след обединението на Германия и появата на Третата република във Франция. На преден план излиза всеобщото избирателно право като инструмент на пролетариата. Това се налага и от прагматични мотиви. Дори в „класическите времена“ на революционни стълкновения, според Енгелс, барикадата е имала повече морално, отколкото материално въздействие, и то само при положение, че разколебава силите на противника. Добре въоръжените и добре организирани войници са по-силни от зле въоръжените и зле организирани въстаници, независимо кой колко е прогресивен.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс легитимира социалдемократическата тактика на повишено масово участие чрез парламентарната институция, но предвижда и етап, в който буржоазията сама ще се откаже от своите закони и тогава ще трябва да се излезе на улицата. В текста е посочено защо пропагандната и парламентарната работа на левицата е приоритетна, тогава когато манипулативното управление с показни реформи усилено прокарва внушение за социална защита. Едно преждевременно излизане на улицата по-скоро би изолирало социалдемократите, отколкото би разширило влиянието им. Излизането има смисъл, когато противникът сам захвърли маската на законност. Партиите на реда, изтъква Енгелс, загиват от създаденото от самите тях легално положение. За да спрат левия опонент, те са готови да прегазят собствените си закони – а това вече освобождава левицата от конституционните ѝ задължения.36</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Не е трудно да видим в този сценарий принципно допускане, предугаждане за събития от 20-те и 30-те години на ХХ в. Зараждането на фашизма и нацизма въплъщава логиката на нов етап от класовата борба. Именно след Първата световна война се стига до ситуация, в която господстващата класа не е в състояние да спре мирното настъпление на социалистите и комунистите другояче освен чрез диктатура. Както показва историята, урокът на Генерала остава ненаучен. В момента, в който левицата е трябвало да излезе на улицата, тя е разделена и притисната в ъгъла. Десните паравоенни формации са господари на тази улица.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">* * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Може ли след победата на работническата партия държавната власт да бъде изкористена?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Може ли демократичната буржоазна република да бъде трансформирана в открита и брутална диктатура?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Днес ние знаем отговорите. Но само необикновена политическа прозорливост позволява да се видят и формулират самите въпроси през ХIХ в. Най-големите марксисти на ХХ в. ще продължат изследователската и политическата линия в тази насока, подтиквани от новите реалности. В. И. Ленин ще докаже, че икономическият монопол създава предпоставки и за политическа диктатура. Л. Д. Троцки ще поведе тежка и обречена борба с постреволюционното изкористяване на властта („термидорианско израждане“).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс прави бляскава прогноза за Първата световна война и за революционното сътресение, което ще я последва. Изследва рисковете пред изпреварващата революционна инициатива и възможността за изкористяване на политическата власт от революционерите. Вижда опасността от открита диктатура на буржоазията тогава, когато европейските либерали се опияняват от възхода на парламентаризма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">А в по-далечен план?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <span style="color: #993300;"> <strong>Дългосрочната перспектива</strong></span></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В предговора към „Диалектика на природата“ четем:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>Колкото повече хората се отдалечават от животните в тесния смисъл на думата, в толкова по-голяма степен правят историята си сами, съзнателно и толкова по-малко влияние оказват върху тази история непредвидените последствия, неконтролираните сили, и толкова по-точно историческият резултат съответства на първоначално установените цели</em>.“37</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Да се превъзмогне „сляпата игра“ на случая, значи да се излезе от механистичния детерминизъм, в който критиците на Енгелс преднамерено и нескопосано го обвиняват. Той смята, че отношението между битие и съзнание ще се променя, щом човекът постави под свой контрол природата и историята и по такъв начин направи възможно да постига онова, което желае. Тезата е, че решенията ще се вземат от човека по осъзнат начин, че т.нар. субективен фактор ще придобива все по-голяма тежест в обществените процеси и ще предава нов смисъл на принципната идея за поливариантност на историята.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В историческото бъдеще Енгелс вижда фундаментален революционен хуманистичен поврат.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>„Обективните, чужди сили, господствали дотогава над историята, попадат под контрола на самите хора. И едва от този момент хората започват напълно съзнателно да творят сами своята история, едва тогава приведените от тях в движение обществени причини ще имат в преобладаваща и все по-нарастваща степен онези последствия, които те желаят. Това е скокът от царството на необходимостта в царството на свободата.“</em>38</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Визията остава в сила, разбира се, при условие, че се запази световният мир. Но и сега, както през ХIХ в., има зловеща алтернатива.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Прогностичните анализи на Енгелс вдъхновяват съвременни автори. Под заглавието „Контури на бъдещето“ е публикувана забележителна книга на руския философ Георгий Багатурия, един от най-проникновените изследователи на делото на Енгелс и ключова фигура в подготовката на пълното издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс на езика на оригинала в повече от 100 тома (Marx-Engels Gesamtausgabe, MEGA).39 Разбира се, не можем да изискваме от Енгелс, както и от Маркс да изяснят конкретните въпроси на ХХI в., на които самите ние трябва да потърсим отговор с помощта на марксистката методология.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ключовото послание на Енгелс е хуманистично. Единството на човека и обществото се постига чрез свободата. Политическите му текстове са пронизани от дълбок демократизъм, макар и нерядко да са (или тъкмо защото са) предизвикателства спрямо буржоазно-либералните измерения на това понятие.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когато италианските социалисти се обръщат към най-авторитетния човек в лява Европа с молба да предложи мото за тяхното издание, Енгелс ги насочва към известния цитат от „Манифеста“:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">„<em>На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоречия ще дойде асоциация, в която свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички.“</em>40</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Забележете: не свободата на всички е условие за свободата на всеки, а обратното, свободата на всеки, на отделния индивид, е определена като условие за свободата на всички, на колектива, на общността.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">200 години след рождението на Фридрих Енгелс има смисъл постоянно да си припомняме, че първостепенната цел пред съвременното общество е да направи възможен действително свободния човек.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Бележки:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">1 Lichtheim, G. 2015[1964]. Marxism: A Historical and Critical Study. London and New York, Routledge, p.263.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">2 Продев, С. 1977 [1965]. Фред или пролетта. София: Народна младеж.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">3 Това прозвище е избрано за заглавие на една от биографиите на Енгелс: Hunt, T. 2009. Marx’s General: The Revolutionary Life of Friedrich Engels. New York: Holt. Историята на прозвището е разказана на с.8.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">4 Вж. програмата за честванията тук: https://www.wuppertal.de/microsite/engels2020/medien/content/programmheft.php (последен достъп 14.08.2020).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">5 В Предговора на „Към критиката на политическата икономия“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1959. Сочинения, т.8. Москва: Госполитиздат, с.8.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">6 Писмо на Енгелс до Маркс от 30 май 1873 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1065. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.67-71.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">7 Blackledge, P. 2019. Friedrich Engels and Modern Social and Political Theory. Albany: SUNY Press, p.2.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">8 Вж. писмата на Енгелс за историческия материализъм до К. Шмид, Й. Блох, Ф. Меринг и В. Боргиус в: Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов, София: Изток-Запад, с. 234-252.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">9 Писмо до Вернер Зомбарт от 11 март 1895 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.352.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">10 Писмо до Едуард Пиз от 27 януари 1886 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т. 36. Москва: Госполитиздат, с.363-364.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">11 По-конкретно статията разглежда „енгелсизма“ в три направления: съоснователство на марксизма, собствен принос към марксистката теория и предполагаеми отклонения от разбиранията на Маркс. Вж. Bensussan, G., Labica, G. 1999. Dictionnaire critique du marxisme, 3-e ed. Paris: PUF, pp.389-390.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">12 Ленин, В.И. 1967. ПСС, т.2. Москва: Издательство политической литературы, с.5,12.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">13 Според прочита на Бернщайн, в прочутия си Предговор към „Класовите борби във Франция“ от 1895 г. Енгелс признава необходимостта от ревизия на цялата теория поради неспособността ѝ да оцени и предвиди настъпващите промени, но не иска или не може сам да осъществи тази ревизия. Bernstein, E. 1993. The Preconditions of Socialism. Cambridge: Cambridge University Press, pp.35-36.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">14 Сартър поддържа, че Енгелс е създал един „идеалистически материализъм“, клонящ към метафизика и догматика, в противоположност на „реалистическия материализъм“ на Маркс. Вж. Sartre, J.-P. 1974. Critique de la raison dialectique, tome 1. Paris: Gallimard, pp.126-128.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">15 Най-подробно въпросната теза е разработена в книгата: Carver, T. 1083. Marx & Engels: The Intellectual Relationship. Bloomington: Indiana University Press. Най-популярното и сбито изложение ще намерим в: Carver, T. 2003. Engels: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press. А последната ѝ по дата версия, която разширява полето на разминавания, като проследява теоретичната самобитност на ранния Енгелс преди срещата му с Маркс, може да бъде прочетена в: Carver, T. 2020. Engels before Marx. Cham: Palgrave Macmillan.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">16 Arthur, C., “Engels as Interpreter of Marx’s Economics”. In: Arthur, C. (ed.). 1996. Engels Today: A Centenary Appreciation. Basingstoke: Palgrave Macmillan, p.175.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">17 Вж. „Енгелс и Маркс. Историческата истина и буржоазната „контралегенда“. В: Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития. София: Наука и изкуство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">18 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.114.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">19 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.85.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">20 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.300.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">21 Между другото по-голямата част от т. 14 на събраните съчинения на Маркс и Енгелс заемат статиите на Енгелс по въпроси на военното дело в „Нова американска енциклопедия“.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">22 Вж. напр. Kitchen, M. „Friedrich Engels’ Theory of War”. Military Affairs, 41(3), 1977; Blackledge, P. „War and Revolution: Friedrich Engels as a Military and Political Thinker“. War & Society, 38(2), 2019.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">23 Ф. Енгелс. Предговор към брошурата на Боркхайм „Zur Erinnerung für die deutschen Mordspatrioten. 1806-1807“. Написан е през 1887 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1061. Сочинения, т. 21. Москва: Госполитиздат, с.361.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">24 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.383-415.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">25 Вж. „Другарят Мао Цзедун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри“. Изд. на Посолството на КНР в София, 1958 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">26 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-200.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">27 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.171.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">28 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1956. Сочинения, т.7. Москва: Госполитиздат, с.422-423.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">29 Писмо до Йозеф Вайдемайер, 12 април 1853 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.28. Москва: Госполитиздат, с.490.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">30 Писмо до Маркс от 4 септември 1870 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.45.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">31 Определение на Л. Д. Троцки в „Предадената революция” (1936).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">32 Става дума за Александър Дмитриевич Цюрупа, народен комисар по продоволствието.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">33 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.237.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">34 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-201.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">35 Напр. в „Критика на Ерфуртската програма“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.236-237.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">36 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.540, 542, 544-546.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">37 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.358.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">38 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.295.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">39 Багатурия, Г.А. 2014. Контуры грядущего. Москва: Изд. Московского университета. Вж. също Багатурия, Г.А. „Роль Ф. Энгельса в судьбе марксизма”. Schola-2011 (под ред. А.Ю.Шутова и А.А.Ширинянца), Москва, Политическая мысль, с.63-70; и доста по-ранното: Багатурия, Г., Малыш, А. (ред.). 1970. Энгельс – теоретик. Москва: Политиздат.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">40 Писмо до Джузепе Канепа, 9 януари 1894 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. Сочинения, т.39. М., Госполитиздат, 1966, с.166.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;">Източник: списание „Ново време“, бр. 11 – 12, ноември –декември 2020</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: small;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-6363400447830328972020-10-04T09:16:00.000+03:002020-10-04T09:16:36.714+03:00Приносът на Енгелс в марксистката теория - Георгий Александрович Багатурия <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtSRc412x_uTqHnFevpH29_q-cVYYHQNdAaFaLyLBEQM9qPY1q5ZqtclplclIk_U04RhbeVkH0ii9LnigmCk2Ezum2aVRu-6MQ858Xzl1mdXlHNEX-huKXK-NW4tQ_uvXZOLRnjTNTzkZM/s0/%25D0%2591%25D0%25B0%25D0%25B3%25D0%25B0%25D1%2582%25D1%2583%25D1%2580%25D0%25B8%25D1%258F+%25D0%2593%25D0%25B5%25D0%25BE%25D1%2580%25D0%25B3%25D0%25B8%25D0%25B9+%25D0%2590%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BA%25D1%2581%25D0%25B0%25D0%25BD%25D0%25B4%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B2%25D0%25B8%25D1%2587.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="160" data-original-width="126" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhtSRc412x_uTqHnFevpH29_q-cVYYHQNdAaFaLyLBEQM9qPY1q5ZqtclplclIk_U04RhbeVkH0ii9LnigmCk2Ezum2aVRu-6MQ858Xzl1mdXlHNEX-huKXK-NW4tQ_uvXZOLRnjTNTzkZM/s0/%25D0%2591%25D0%25B0%25D0%25B3%25D0%25B0%25D1%2582%25D1%2583%25D1%2580%25D0%25B8%25D1%258F+%25D0%2593%25D0%25B5%25D0%25BE%25D1%2580%25D0%25B3%25D0%25B8%25D0%25B9+%25D0%2590%25D0%25BB%25D0%25B5%25D0%25BA%25D1%2581%25D0%25B0%25D0%25BD%25D0%25B4%25D1%2580%25D0%25BE%25D0%25B2%25D0%25B8%25D1%2587.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>В рамках ограниченного места можно лишь кратко, в виде тезисов попытаться определить роль Энгельса в создании и развитии марксистской теории.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">* * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1. Существуют два противоположных взгляда на роли основоположников марксистской теории: стремление полностью отождествить и стремление противопоставить их теоретические воззрения. Оба подхода являются идеологически тенденциозными. В первом случае – это упрощение и вульгаризация истории марксизма, во втором – стремление расчленить единую теорию, дискредитировать ту или иную ее существенную часть, опровергнуть теорию в целом или, по крайней мере, частично.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Где же истина?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2. Предлагаемые здесь соображения базируются на многолетней работе по изучению и публикации теоретического наследия основоположников марксизма, в особенности 50-томного русского издания Сочинений К. Маркса и Ф. Энгельса и беспрецедентного по масштабам фундаментального научного международного полного издания всего теоретического наследия Маркса и Энгельса – Marx-Engels-Gesamtausgabe (MEGA), – более 50 томов (111 книг: 58 с текстами Маркса и Энгельса и 53 с комментариями к ним) которого уже вышли в свет, а над 40 дальнейшими томами (80 книг) ведется работа в 8 странах мира (всего будет ок. 250 книг, не считая публикации маргиналий, т.е. пометок Маркса и Энгельса на книгах из их библиотек, которые потребовали бы при традиционной публикации в виде книг еще ок. 40 томов). Это подлинно всемирное издание, подобного которому в истории еще не было.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">3. Роль Энгельса в судьбе марксизма весьма многообразна. Но нас интересует прежде всего тот специфический, чисто теоретический, принципиальный вклад, который внес Энгельс в создание и развитие марксизма. Сам Энгельс справедливо считал, что эта совместно созданная теория <em>по праву носит имя Маркса</em>. «Я не могу отрицать, – писал он в 1888 г. в работе „Людвиг Фейербах и конец классической немецкой философии“, – что и до и во время моей сорокалетней совместной работы с Марксом принимал известное самостоятельное участие как в обосновании, так и в особенности в разработке теории, о которой идет речь. Но огромнейшая часть основных руководящих мыслей, особенно в экономической и исторической области, и, еще больше, их окончательная четкая формулировка принадлежит Марксу. То, что внес я, Маркс мог легко сделать и без меня, за исключением, может быть, двух-трех специальных областей. А того, что сделал Маркс, я никогда не мог бы сделать. Маркс стоял выше, видел дальше, обозревал больше всех нас. Маркс был гений, мы, в лучшем случае, – таланты. Без него наша теория далеко не была бы теперь тем, что она есть. Поэтому она по праву носит его имя» (Т. 21. С. 300 – 301)[674]. Это не просто человеческая скромность, это – точная, объективная констатация факта.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В те дни, когда Маркса не стало, Энгельс писал: «Величайший ум второй половины нашего века перестал мыслить. …Самый могучий ум нашей партии перестал мыслить, самое сильное сердце, которое я когда-либо знал, перестало биться. …Человечество стало ниже на одну голову и притом на самую значительную из всех, которыми оно в наше время обладало» (Т. 35. С. 383, 384, 386).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Прошло почти 120 лет и, несмотря на весь антимарксизм, оценка Энгельса более чем подтвердилась. В сентябре 2000 года, в канун нового тысячелетия, ВВС проводило всемирный опрос через интернет: кого считают величайшими мыслителями и учеными второго тысячелетия. Результат был такой: на первом месте Карл Маркс, за ним следуют: Альберт Эйнштейн, Исаак Ньютон, Чарльз Дарвин и еще шесть великих имен. Осенью 2002 года одна из двух главных телевизионных компаний ФРГ – ZDF – проводила аналогичный опрос: кого считают в Германии величайшими немцами всех времен. Маркс, за которого проголосовали более полумиллиона телезрителей, занял третье место после Конрада Аденауэра (в полтора раза больше голосов) и Мартина Лютера (на 10% больше), но он опередил Баха, Гёте, Эйнштейна и более тысячи других – и при этом занял первое место как ученый. Летом 2005 года одна из британских радиостанций проводила опрос: кого радиослушатели считают величайшими философами в истории человечества. И опять Маркс занял первое место, на втором был Юм, на третьем Витгенштейн, Платон на пятом, Сократ на восьмом. Так что Энгельс не преувеличивал, говоря о величайшем уме второй половины 19 века.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">4. Какова же роль Энгельса, его наиболее существенный вклад в теорию Маркса?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Прежде всего необходимо констатировать принципиальное единство взглядов Маркса и Энгельс: оба были материалистами, диалектиками и коммунистами, и во всех существенных вопросах теории их взгляды полностью совпадали. (Для Маркса Энгельс был его «alter ego».) При этом существовало определенное разделение труда между ними; своего рода «принцип дополнительности». (А Поль Лафарг в своих воспоминаниях, говоря о единстве Маркса и Энгельса, отмечает и индивидуальность каждого, включая и различия «по манере мыслить»[675]). Такое понимание позволяет выделить специфический вклад каждого в марксистскую теорию. Первую «прамарксистскую» работу по политической экономии написал Энгельс. Это его, по оценке Маркса, <em>гениальные </em>«Наброски к критике политической экономии» (Т. 13. С. 8). Но главный вклад в этой области, разумеется, принадлежит Марксу. Энгельс в те времена больше занимался теоретическими проблемами естествознания, Маркс – проблемой обоснования дифференциального исчисления. Понятия «общественная формация», «экономическая общественная формация» – заслуга Маркса, а понятия «материалистическое понимание истории», «диалектический материализм», «исторический материализм» – от Энгельса. Можно привести множество примеров их теоретического сотрудничества, но перейдем к главному, к наиболее важному и актуальному.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">5. Прежде всего заслугой Энгельса является осознание и определение места марксизма в истории человеческой мысли – соотношение марксизма и его теоретических источников: классической, прежде всего немецкой, философии от Канта до Гегеля и Фейербаха; классической, прежде всего английской, политической экономии от Петти до Смита и Рикардо; утопического, прежде всего французского и английского, социализма и коммунизма Сен-Симона, Фурье и Оуэна; исторической науки Тьерри, Минье, Гизо, Маурера, Моргана и др.; естествознания 19 века, представленного прежде всего тремя великими открытиями – клеточная теория Шлейдена и Шванна, закон сохранения и превращения энергии Майера, Джоуля, Гельмгольца, эволюционная теория Дарвина.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">6. Мысль Энгельса о двух великих открытиях Маркса – материалистическом понимании истории и теории прибавочной стоимости, – благодаря которым социализм превратился из утопии в науку, и выделение материалистической диалектики в качестве фактически еще одного (третьего, но не хронологически и не по значению) великого открытия автора «Капитала», эта мысль дает ключ к пониманию логической структуры марксистской теории и периодизации истории марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">7. Главным образом Энгельсу принадлежит разработка диалектического понимания природы («Диалектика природы», «Анти-Дюринг», «Людвиг Фейербах…»).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Анализируя философское наследие Гегеля, он выделяет три закона диалектики и развивает на материалистической основе категории диалектики. К этому можно было бы добавить еще один, по-видимому столь же универсальный, закон, действие которого Маркс и Энгельс фиксируют в самых разных областях, но не формируют в общем виде. Этот закон развития природных, социальных и интеллектуальных систем можно было бы назвать «законом периферийного развития»: новая система возникает на периферии существующей, старой системы. «В конечностях буржуазного организма насильственные потрясения естественно должны происходить раньше, чем в его сердце, где возможностей компенсирования больше» (Маркс и Энгельс: Третий международный обзор (1850), Т. 7. С. 467). В соответствии с этой исторической закономерностью и сопротивление глобализации по-американски может инициироваться на периферии глобального капиталистического мира[676]. И тогда защита национального суверенитета будет не сопротивлением объективным и прогрессивным историческим процессам, а средством защиты от превращения господства «золотого миллиарда» в господство «бриллиантового миллиона» и даже сверхпривилегированной «тысячи».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Диалектике природы» Энгельс высказывает глубокую мысль, что именно в местах соприкосновения различных наук надо ожидать наибольших результатов (Т. 20. С. 607). Именно так возникли многие современные науки, включая кибернетику. Именно так возник и сам марксизм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Плодотворна центральная идея «Диалектики природы» о соотношении форм движения материи и системы наук, их изучающих.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Существенен вклад Энгельса в марксистскую теорию познания: соотношение формальной логики и диалектики, исторического и логического, абстрактного и конкретного, относительной и абсолютной истины, понимание асимптотического характера процесса познания и многое другое.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">8. Особо важное значение имеет многообразный вклад Энгельса в развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории. (Не будем говорить о вкладе Энгельса в разработку ряда важных проблем исторического материализма: соотношение свободы и необходимости, роль труда в процессе становления человека, роль насилия в истории, развитие форм семьи, теория государства, происхождение частной собственности и т.д.).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ключевое положение марксистского материализма о соотношении бытия и сознания было ясно сформулировано Марксом и Энгельсом в первой главе «Немецкой идеологии» (1845/46) и Марксом в Предисловии его «К критике политической экономии» (1859): «Сознание [das Bewu?tsein] никогда не может быть чем-либо иным, как осознанным бытием [das bewu?te Sein], а бытие людей есть реальный процесс их жизни. …Не сознание определяет жизнь, а жизнь определяет сознание». «Не сознание людей определяет их бытие, а, наоборот, их общественное бытие определяет их сознание» (Т. 3. С. 25; Т. 13. С. 7). Но, в отличие от всего предшествующего материализма, диалектический материализм существенно иначе и глубже понимает этот ключевой вопрос философии. Это вытекает из всего теоретического наследия основоположников марксизма и, прежде всего, из работ и писем самого Энгельса. Их диалектико-материалистическую концепцию можно сформулировать в следующих положениях:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Бытие определяет сознание первично и в конечном счете, но не в каждом конкретном случае.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Сознание оказывает обратное влияние на бытие, и между ними возникает взаимодействие на основе определяющей роли бытия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Это взаимодействие носит исторический характер, и по мере его развития роль сознания возрастает.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– При определенных обстоятельствах роль сознания может стать преобладающей.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» (1876) Энгельс высказывает, на первый взгляд, совершенно парадоксальную в устах самого последовательного материалиста, но в сущности глубоко диалектическую мысль:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Взгляд, согласно которому <em>будто бы идеями и представлениями людей созданы условия их жизни, </em>а не наоборот, опровергается всей предшествующей историей» [т.е.: вся предшествующая история опровергает идеалистическую концепцию], «в которой до сих пор результаты всегда оказывались иными, чем те, каких желали, а в дальнейшем ходе в большинстве случаев даже противоположными тому, чего желали. Этот взгляд лишь в более или менее отдаленном будущем может стать соответствующим действительности» [т.е.: идеалистическая концепция может стать в будущем соответствующей действительности? да, в известном смысле], «поскольку люди будут заранее знать необходимость изменения общественного строя (sit venia verbo), вызванную изменением отношений, и пожелают этого изменения, прежде чем оно будет навязано им помимо их сознания и воли» (Т. 20. С. 639).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Это значит: во всей предшествующей истории преобладала определяющая роль материальных условий жизни и их изменение осознавалось преимущественно задним числом (post festum); в будущем обществе научное предвидение необходимых преобразований будет опережать стихийное развитие и позволит людям действительно сознательно творить свою историю. Этот фрагмент в подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» не является чем-то случайным. Он органически связано с представлениями Энгельса, развитыми им в основном тексте «Анти-Дюринга»: предстоящее историческое (социалистическое) преобразование общества – это «скачок человечества из царства необходимости в царство свободы», а «свобода есть познание необходимости», возможность действовать на основе познания объективных законов мира (см.: Т. 20. С. 116 и 294 – 295).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">9. В Предисловии к первому изданию книги «Происхождение семьи, частной собственности и государства» (1884) Энгельс формулирует чрезвычайно важное и актуальное положение об историческом характере самой основы общества:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Согласно материалистическому пониманию, определяющим моментом в истории является в конечном счете производство и воспроизводство непосредственной жизни. Но само оно, опять-таки, бывает двоякого рода. С одной стороны – производство средств к жизни: предметов питания, одежды, жилища и необходимых для этого орудий; с другой – производство самого человека, продолжение рода. Общественные порядки, при которых живут люди определенной исторической эпохи и определенной страны, обусловливаются обоими видами производства: ступенью развития, с одной стороны – труда, с другой – семьи. Чем меньше развит труд, чем более ограничено количество его продуктов, а следовательно, и богатство общества, тем сильнее проявляется зависимость общественного строя от родовых связей». До сих пор это изложение взглядов Энгельса можно было бы интерпретировать, как меньшую, чем в настоящее время, роль производства средств к жизни в первобытном обществе. Но далее он недвусмысленно говорит о преобладающей роли «производства самого человека», родовых отношений на ранних ступенях развития человеческого общества: «Между тем в рамках этой, <em>основанной на родовых связях </em>структуры общества все больше и больше развивается производительность труда… Старое общество, <em>покоящееся на родовых объединениях</em>, взрывается …» Его сменяет общество, основанное на классовых отношениях (Т. 21. С. 25 – 26; курсив мой – <em>Г.Б</em>.).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За, якобы, отступление здесь от материализма Энгельса критиковали и Михайловский, и Туган-Барановский, и… Сталин. Ленин, защищая Энгельса, ссылался на то, что «производство самого человека, продолжение рода» тоже является материальным. В действительности, развивая идею о пяти видах производства, высказанную еще в «Немецкой идеологии», – производство жизненных средств, новых потребностей, самого человека, общения (т.е. общественных отношений), сознания – Энгельс как диалектик высказывает теперь чрезвычайно глубокую мысль об историческом характере самой основы общества, которая с развитием человеческого общества меняется. Опираясь на эту гениальную идею, можно предположить, что в эпоху становления человеческого общества доминировало производство самого человека и соответственно родовые отношения, что в период капитализма достигает кульминации собственно материальное производство в узком смысле слова и соответствующие ему производственные отношения, что дело идет к господству того, что Маркс и Энгельс называли «духовным производством», «производством идей, представлений, сознания». А это последнее подтверждается эволюцией нашего современного общества, в эпоху научно-технической и информационной революции.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">10. В связи с этим стоит и проблема рабочего класса. В «Принципах коммунизма» Энгельс дал ясное определение:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Пролетариатом называется тот общественный класс, который добывает средства к жизни исключительно путем продажи своего труда[677], а не живет за счет прибыли с какого-нибудь капитала… Одним словом, пролетариат, или класс пролетариев, есть трудящийся класс XIX века» (Т. 4. С. 322).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Возникает вопрос: а какой класс является трудящимся классом XXI века?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Капитале» Маркс расширяет понятие производительного рабочего, вводит понятие «совокупного рабочего»:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">При капиталистическом способе производства развивается его комбинированный, кооперативный, общественный характер; в процессе труда соединяются умственный и физический труд. «Продукт превращается вообще из непосредственного продукта индивидуального производителя в общественный, в общий продукт <em>совокупного рабочего</em>, т.е. комбинированного рабочего персонала, члены которого ближе или дальше стоят от непосредственного воздействия на предмет труда. Поэтому уже сам кооперативный характер процесса труда неизбежно <em>расширяет понятие </em>производительного труда и его носителя, <em>производительного рабочего</em>. Теперь для того, чтобы трудиться производительно, нет необходимости непосредственно прилагать свои руки; достаточно быть органом <em>совокупного рабочего, </em>выполнять одну из его подфункций» (см.: Т. 23. С. 516 – 517; курсив мой – <em>Г.Б</em>.).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Во французском издании «Капитала» Маркс конкретизирует: «один больше работает руками, другой больше головой, один как управляющий, инженер, технолог и т.д., другой как надсмотрщик, третий непосредственно как рабочий физического труда или даже как простой подручный» (см.: Т. 49. С. 95 и 190).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Развивая эту идею, Энгельс вводит понятие <em>«пролетариат умственного труда» </em>(«intellectual proletariat»):</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Пусть ваши усилия, – обращается он к Международному конгрессу студентов-социалистов в декабре 1893 года – приведут к развитию среди студентов сознания того, что именно из их рядов должен выйти тот <em>пролетариат умственного труда</em>, который призван плечом к плечу и в одних рядах со своими братьями рабочими, занятыми физическим трудом, сыграть значительную роль в надвигающейся революции.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Буржуазным революциям прошлого от университетов требовались только адвокаты, как лучшее сырье, из которого формировались их политические деятели; для освобождения рабочего класса понадобятся, кроме того, <em>врачи, инженеры, химики, агрономы и другие специалисты, </em>ибо дело идет о том, чтобы овладеть управлением не только политической машиной, но и всем общественным производством, а тут уж нужны будут отнюдь не звонкие фразы, а солидные знания» (Т. 22. С. 432; курсив мой – <em>Г.Б</em>.)</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Таким образом, понятие рабочего класса не сводится к рабочим ручного или машинного труда. Но, разумеется, существенно различие между квалифицированным и неквалифицированным трудом, между непосредственными производителями и (высоко оплачиваемыми) менеджерами, этими чиновниками в сфере экономики, которые, подобно государственным чиновникам, – как это отмечал Маркс еще в рукописи «К критике гегелевской философии права» (1843)[678] – превращающим (или по крайней мере стремящимся превратить) государство в свою частную собственность, фактически используют не принадлежащую им собственность как свою частную собственность. А вот привилегированных квалифицированных рабочих и низшее звено управляющих (надсмотрщиков, контролеров etc.) Энгельс рассматривал как «аристократию рабочего класса», в развитии которой он видел серьезную проблему.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">11. Среди «двух-трех специальных областей», где работы Энгельса существенно дополняли сделанное Марксом, было не только естествознание, но и военное дело. Энгельс применил материалистическое понимание истории к этой специфической области и вместе с тем расширил, углубил и обобщил само это понимание. Он показал, что подобно тому, как в сфере материального производства производительные силы (в особенности орудия) определяют способ производства и производственные отношения, так в сфере военного дела оружие определяет способ ведения войны и военные отношения (отношения между армиями и внутри армий). Это было фактически конкретизацией и развитием того, что в общем виде они с Марксом сформулировали еще в «Немецкой идеологии»: производство (отношение людей к природе) определяет общение (отношение людей друг к другу); первое материализуется в виде орудий труда, а война тоже является формой общения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">12. Значителен вклад Энгельса в теорию революции. Актуальны его прогнозы относительно тех проблем, с которыми может столкнуться предстоящее преобразование общества. Исследуя причины поражения революции 1848/49 годов, он обращается и к опыту Крестьянской войны 16 века в Германии. Один из важных выводов – необходимость зрелости объективных и субъективных условий революции (см. Крестьянская война в Германии, гл. VI). Эту мысль он развивает в исключительно важном письме Йозефу Вейдемейеру 12 апреля 1853 года:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Мне думается, что в одно прекрасное утро наша партия вследствие беспомощности и вялости всех остальных партий вынуждена будет стать у власти, чтобы, в конце концов, проводить все же такие вещи, которые отвечают непосредственно не нашим интересам, а интересам общереволюционным и специфически мелкобуржуазным; в таком случае под давлением пролетарских масс, связанные своими собственными, в известной мере ложно истолкованными и выдвинутыми в порыве партийной борьбы печатными заявлениями и планами, мы будем вынуждены производить коммунистические опыты и делать скачки, о которых мы сами отлично знаем, насколько они несвоевременны. При этом мы потеряем головы, – надо надеяться, только в физическом смысле, – наступит реакция и, прежде чем мир будет в состоянии дать <em>историческую </em>оценку подобным событиям, нас станут считать не только чудовищами, на что нам было бы наплевать, но и дураками, что уже гораздо хуже». При этом Энгельс имеет в виду такую ситуацию: относительно отсталая тогда Германия, в которой имеется передовая партия и которая втянута в международный революционный процесс; наступает кризис и партия вынуждена действовать, «а это было бы, – подчеркивает Энгельс, – во всяком случае <em>преждевременным</em>» (Т. 28. С. 490 – 491).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ленин вспомнил об этом письме при переходе к НЭПу и просил разыскать его. Недостаточная зрелость материальных предпосылок для социалистической революции – одна из главных причин тех проблем, с которыми столкнулась практика социалистических преобразований в нашей стране. Другая столь же важная причина – несостоявшаяся социалистическая революция в развитых капиталистических странах (попытки начать ее в Германии и Венгрии были подавлены).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вместе с Марксом еще в период формирования их теории Энгельс пришел к выводу о международном, в конечном счете, всемирном характере предстоящего социального преобразования (превращение истории в эпоху капитализма в подлинно всемирную историю: взаимосвязь развития всех стран и формирование их единой социальной структуры). Этого понимания он придерживался до конца. Об этом свидетельствует и его письмо Полю Лафаргу 27 июня 1893 г., написанное за два года до смерти: «То, что руководство буржуазной революцией принадлежало исключительно Франции… привело, вы знаете куда? – к Наполеону, к завоеванию, к вторжению Священного союза», – т.е. к внутреннему перерождению и к иностранной интервенции, в конечном счете к поражению революции (Т. 39. С. 76).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">13. Роль труда. Труд создал самого человека. Труд – differentia specifica человека (см. «Диалектика природы»: «Роль труда…»; Т. 23. С. 188 – 191). Труд должен быть главным критерием положения человека в обществе; труд, а не частная собственность на общественные средства производства; труд не только физический, но и интеллектуальный.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">14. В «Анти-Дюринге» Энгельс конкретизировал обоснование основного требования коммунистов – необходимости уничтожения (точнее «снятия», Aufhebung в диалектическом гегелевском смысле) частной собственности на общественные средства производства: индивидуальные средства производства были исторически закономерной и правомерной основой частной собственности; развитие общественных средств производства требует их обобществления. Для Маркса и Энгельса снятие частной собственности на общественные средства производства эквивалентно уничтожению эксплуатации как неправомерного присвоения чужого труда.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">15. Социальное равенство. В «Анти-Дюринге» Энгельс обосновал историческую необходимость социального равенства, пролетарское требование которого (в отличие от буржуазного требования равенства граждан перед законом) сводится к требованию уничтожения классовых различий (природного равенства между людьми нет и не может быть, поэтому «Требование равенства, идущее дальше этого пролетарского требования, т.е. абстрактно понятое, становится нелепым» – Т. 20. С. 638). Вместе с тем он много раз говорил: «Не может быть свободен народ, угнетающий другие народы». Это применимо и к социальным отношениям в каждой стране: не могут быть подлинно свободными члены господствующих классов, пока существуют угнетаемые и эксплуатируемые классы. Поэтому «равенство между нациями также необходимо, как равенство между индивидами» (Т. 39. С. 78). Современная капиталистическая глобализация в условиях экономического неравенства стран ведет к усилению социального неравенства.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">16. Диалектический взгляд не только на прошлое и настоящее, но и на будущее, на перспективы развития человеческого общества – одна из главных особенностей мыслителя и коммуниста Энгельса. Приведем несколько примеров.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вот одно принципиальное высказывание Энгельса в его письме английскому социалисту Эдуарду Пизу 27 января 1886 года: «…партия, к которой я принадлежу, не выдвигает никаких раз навсегда готовых предложений. Наши взгляды на черты, отличающие будущее некапиталистическое общество от общества современного, являются точными выводами из исторических фактов и процессов развития и вне связи с этими фактами и процессами не имеют никакой теоретической и практической ценности» (Т. 36. С. 363 – 364). Значит, если существенно изменилось общество, должны существенно измениться и наши представления о перспективах исторического развития. Значит нельзя механически повторять истины XIX века в условиях XXI века. Значит необходимо существенное дальнейшее развитие теории.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В мае 1893 года Энгельс дал интервью корреспонденту французской газеты «Le Figaro». На вопрос: «А какую вы, немецкие социалисты, ставите себе конечную цель?» – Энгельс ответил: «У нас нет конечной цели. Мы <em>сторонники постоянного, непрерывного развития, </em>и мы не намерены диктовать человечеству какие-то окончательные законы» (Т. 22. С. 563). Это – ответ спекуляциям по поводу того, будто для марксистов коммунизм это конец истории. А во Введении к «Диалектике природы» Энгельс писал о будущих «миллионах лет» и «сотнях тысяч поколений» (см.: Т. 20. С. 359 – 363) – и это все застой и конец истории?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Какова же с его и Маркса точки зрения была конечная цель коммунистического преобразования общества? В начале 1894 года итальянский социалист Джузеппе Канепа попросил Энгельса кратко сформулировать идею грядущей новой эры. Энгельс отвечает, что он не нашел ничего лучшего и приводит заключительное положение теоретической части «Манифеста Коммунистической партии»: «На место старого буржуазного общества с его классами и классовыми противоположностями приходит ассоциация, в которой свободное развитие каждого является условием свободного развития всех» (Т. 4. С. 447). Значит ни диктатура пролетариата, ни обобществление средств производства и их свободное развитие не являются конечными целями предстоящего преобразования общества, они лишь средства для достижения высшей цели – создания условий для всестороннего развития каждого человека и всего общества.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Это преобразование, которое они с Марксом представляли себе как длительный и сложный процесс, как дело целых поколений, Энгельс в письме своему другу, английскому геологу Джорджу Уильяму Ламплу, 11 апреля 1893 года, описывает в всемирно-исторических, если не в космических, масштабах: «Природе потребовались миллионы лет для того, чтобы породить существа, одаренные сознанием, а теперь этим сознательным существам требуются тысячелетия, чтобы организовать совместную деятельность сознательно: сознавая не только свои поступки как индивидов, но и свои действия как массы, действуя совместно и добиваясь сообща заранее поставленной общей цели. Теперь мы уже почти достигли такого состояния» (Т. 39. С. 55 – 56).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">17. Важен вклад Энгельса в самокритику марксистской теории:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Распространение марксизма сопровождалось его упрощением, вульгаризацией и догматизацией. Энгельс решительно выступил против этих тенденций. Он много раз подчеркивал, что «марксизм не догма, а руководство к действию», причем под действием он имел в виду не просто практическое применение марксистской теории, а прежде всего применение марксистской методологии для познания действительности и уже затем, на основе научного понимания ее, практическое действие. Так, в сравнительно недавно (1961) опубликованном письме Вернеру Зомбарту Энгельс 11 марта 1895 года, незадолго до смерти, писал: «Все миропонимание [Auffassungsweise] Маркса – это не доктрина, а метод. Оно дает не готовые догмы, а отправные пункты для дальнейшего исследования и метод <em>для </em>этого исследования» (Т. 39. С. 352).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Осознание ошибочных ожиданий, связанных с революцией 1848/49 годов, особенно резко выражено во Введении Энгельса к работе Маркса «Классовая борьба во Франции», датированном 6 марта 1895 года: «История показала, что и мы, и все мыслившие подобно нам, были неправы. Она ясно показала, что состояние экономического развития европейского континента в то время далеко еще не было настолько зрелым, чтобы устранить капиталистический способ производства», капиталистическая основа «обладала еще очень большой способностью к расширению» (см.: Т. 22. С. 535). Энгельс здесь фактически развивает ту мысль, которую они с Марксом высказали еще в 1851 году: «При таком всеобщем процветании, когда производительные силы буржуазного общества развиваются настолько пышно, насколько это вообще возможно в рамках буржуазных отношений, о действительной революции не может быть и речи. Подобная революция возможна только в периоды, когда <em>оба эти фактора, современные производительные силы </em>и <em>буржуазные формы производства, </em>вступают между собой <em>в противоречие</em>» (Т. 7. С. 467).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В этой связи хотелось бы обратить внимание на хорошо известное положение Маркса, которое обычно воспринимается как абстрактное теоретическое обобщение. В Предисловии к «К критике политической экономии», где Маркс дает классическую формулировку сущности материалистического понимания истории, он говорит: «Ни одна общественная формация не погибает раньше, чем разовьются все производительные силы, для которых она дает достаточно простора, и новые более высокие производственные отношения никогда не появляются раньше, чем созреют материальные условия их существования в недрах самого старого общества» (Т. 13. С. 7). Не знаю, обратил ли кто-нибудь внимание на исторический контекст, в котором возникла эта формулировка; вероятнее всего, что никто. А контекст был такой. Революция 1848/49 годов была первой и единственной, в которой Маркс и Энгельс приняли непосредственное участие. Она потерпела поражение. Почему? Маркс приходит к выводу, что экономический кризис 1847 года был ее предпосылкой, а начавшийся экономический подъем стал питательной почвой контрреволюции. Энгельс на примере Крестьянской войны приходит к выводу, что при отсутствии достаточных предпосылок передовая партия не может прийти к власти. Отсюда знаменитое выступление Маркса на заседании ЦК Союза коммунистов 15 сентября 1850 года против авантюристической фракции Виллиха – Шаппера (Т. 8. С. 431). Отсюда и его вывод, что революция возможна только вслед за новым экономическим кризисом. Об опасности преждевременного прихода передовой партии к власти Энгельс пишет в цитированном письме Вейдемейеру. Но вот в 1857 году происходит новый, на этот раз первый мировой экономический кризис. Маркс ожидает возможного начала нового революционного процесса. Подъем рабочего движения действительно начинается, но революция так и не происходит. И в этих условиях, очевидно осознавая незрелость объективных предпосылок для устранения капиталистического способа производства, Маркс в январе 1859 года пишет свое Предисловие к «К критике политической экономии». В приведенной формулировке акцент явно падает на необходимость таких предпосылок для перехода к новой общественной формации. И этих предпосылок, в середине 19 века, нет, о чем Энгельс прямо скажет много лет спустя в цитированном Введении к работе Маркса «Классовая борьба во Франции».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вульгаризация материалистического понимания истории среди молодых сторонников марксизма вынудила Энгельса выступить с важными разъяснениями в так называемых «письмах об историческом материализме», где он, в частности, развивает мысль об обратном воздействии надстройки на базис общества. При этом он отмечает и определенную «вину» основоположников марксистской концепции: «Маркс и я отчасти сами виноваты в том, что молодежь иногда придает больше значения экономической стороне, чем это следует» и т.д. (см.: его письма Йозефу Блоху, 21 – 22.09.1890, и Францу Мерингу, 14.07.1893).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">18. Следует особо подчеркнуть, что Энгельс – как и Маркс – исходил из тех принципиальных убеждений, что только объективные материальные и субъективные, внутренние и внешние (международные) предпосылки делают возможным и необходимым длительный и сложный процесс коммунистического преобразования общества, что исторически становится обязательным не обобществление всего и вся, а <em>обобществление общественных средств производства, </em>что революционное насилие – это вынужденная реакция на насильственное противодействие господствующих классов, что в этом преобразовании заинтересованы прежде всего трудящиеся классы, но оно, в конечном счете, в интересах всего общества, что высшая цель предстоящего преобразования – не политическое господство рабочего класса, а устранение социального неравенства, классовых различий, эксплуатации, создание условий для свободного развития всех и каждого. Ради теоретического обоснования и практического содействия этой исторической необходимости Энгельс и работал всю свою сознательную жизнь.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">19. <em>Резюмируем.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Когда-то Ленин, читая впервые опубликованную переписку Маркса и Энгельса, заметил, что фокусом всего содержания ее является диалектика и ее применение к самым разным сферам. Нечто подобное мы наблюдаем и в особенностях теоретического наследия Энгельса: разработка марксистской философии – диалектического материализма и в ее рамках развитие диалектического метода; разработка диалектической стороны марксисткой социологии – материалистического понимания истории – развитие диалектического понимания не только прошлого и настоящего, но и будущего, как и метода познания этого будущего (его суть – историческая экстраполяция на базе диалектико-материалистического понимания общества и его истории); диалектический принцип историзма не только по отношению ко всему миру, но и по отношению к самой марксистской теории; отсюда накопление в его теоретическом наследии предпосылок для развития марксизма на базе дальнейшего развития самого общества и всего человеческого познания.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">20. В «Диалектике природы» и «Анти-Дюринге» Энгельс сформулировал два логически однотипных определения: «Движение есть способ существования материи» и «Жизнь есть способ существования белковых тел» (Т. 20. С. 59, 81 – 84, 391, 561, 569, 616, 631 – 632, 634 – 635). Они выражают неразрывное единство движения и материи, жизни и ее материального носителя; одно не может существовать и не существует без другого. Подобно этому и мы, опираясь на великое наследие Маркса и Энгельса, можем сказать: <em>Развитие есть способ существования марксизма.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Чтобы не быть уж совсем декларативным, можно наметить основные пути создания предпосылок для дальнейшего существенного развития марксистской теории:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Выявление подлинного, аутентичного содержания теоретического наследия Маркса и Энгельса в его полном объеме. С одной стороны, освобождение его от вульгаризаторских наслоений. С другой, использование не только вершины, а всего айсберга информации, мыслительного материала, который накопили и оставили нам основоположники марксизма. Необходимые предпосылки для этого создает издание MEGA.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Историко-критический анализ наследия Маркса и Энгельса: с учетом исторического контекста XIX века и с целью выявления непреходящего позитивного содержания теории Маркса и Энгельса, ее дискуссионных или уже неактуальных положений, а также внутренних противоречий, свойственных любой подлинно научной теории, противоречий, которые намечают и точки дальнейшего развития самой теории. Здесь – та же роль MEGA.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– История развития взглядов Маркса и Энгельса – это, в одном из ее главных аспектов, процесс познания социальной действительности. Прослеживая тенденции и закономерности этого процесса, мы создаем предпосылки для экстраполяции этих закономерностей с целью закономерного дальнейшего развития классического марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Марксизм возник как синтез теоретических достижений своей эпохи – философии, политической экономии, социалистических и коммунистических идей, истории и естествознания. Он развивался под влиянием крупнейших исторических событий – европейской революции 1848/49 годов, Парижской коммуны 1871 года, – важнейших научных достижений (напр., дарвинизм, история первобытного общества), в борьбе с идейными противниками (идеалистическая философия, буржуазная политическая экономия, утопизм, анархизм и т.д.). Аналогичным образом возможно и дальнейшее развитие марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Необходимо осознать и учесть все дальнейшее развитие общества, его существенное изменение в эпоху современной научно-технической и информационной революции и многое другое.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Необходимо учесть все дальнейшее развитие науки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Необходимо критически проанализировать как все дальнейшее развитие различных течений марксизма, так и различные формы антимарксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Необходимо критически проанализировать опыт стран «реального социализма», этой исторически первой великой попытки перехода от капиталистической к новой общественной формации, и причин его крушения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">* * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В заключение еще раз перечислим основные достижения Энгельса, его важнейший вклад в теорию Маркса:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Определение места марксизма в истории человеческой мысли, его соотношения с теоретическими источниками: философией, историей, политической экономией, предшествующим социализмом и коммунизмом, естествознанием.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Выделение главных открытий Маркса: диалектико-материалистический метод, материалистическое понимание истории и теория прибавочной стоимости, благодаря которым социализм превратился из утопии в науку. Это дало ключ к пониманию логической структуры марксизма и периодизации истории марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Выработка понятий «диалектический материализм», «материалистическое понимание истории», «исторический материализм».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Разработка диалектического материализма как диалектико-материалистического понимания природы и диалектико-материалистической теории познания. Выделение основных законов диалектики и разработка ряда категорий диалектики.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Как наиболее важное и актуальное: развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории: исторический характер основы и всей структуры общества; возрастание роли общественного сознания. Историзм диалектического мировоззрения обусловил многие конкретные теоретические достижения Энгельса, существенно обогатившие теорию марксизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Расширение понятия «рабочий класс», введение понятия «интеллектуальный пролетариат» (пролетарии умственного труда).</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Разработка материалистического понимания военного дела.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Вклад в теорию партии и теорию демократии[679].</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Разработка методологии научного предвидения и диалектического аспекта научного коммунизма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Борьба против вульгаризации и догматизации марксизма. Теоретическая деятельность Энгельса заложила предпосылки дальнейшего развития марксистской теории.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">* * *</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Дополнительный материал можно найти в моих публикациях, связанных со 150-летием со дня рождения Энгельса:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Энгельс – теоретик. – М., 1970. Гл. 3: Роль Энгельса в разработке материалистического понимания истории. Гл. 5: Энгельс о коммунистическом обществе.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Контуры грядущего. Энгельс о коммунистическом обществе. – М., 1972.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Маркс и Энгельс: характер творческого сотрудничества. In: «Вопросы истории». – М., 1970, № 10.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Исторический материализм и разработка Энгельсом основ марксистской военной теории. In: «Военно-исторический журнал». – М., 1970, № 11.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Диалектика природы – диалектика истории – диалектика будущего (Энгельс о возрастающей роли общественного сознания). In: «Новый мир». – М., 1970. № 11.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">– Энгельс как соавтор «Манифеста Коммунистической партии». In: «Вопросы истории КПСС». – М., 1970, № 12.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> ---------------------------------------------------------</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>От сборника „Статьи разных лет” на Багатурия Георгий Александрович, 2015 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><em><br /></em></p>
Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-4399637205909575892020-09-23T18:58:00.002+03:002020-11-21T18:02:01.441+02:00Манифест на Комунистическата партия – Карл Маркс, Фридрих Енгелс (1848)<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> <span style="font-size: large;">Различни места на публикации на текста</span></strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Пълен текст тук – <a href="https://komunistibg.files.wordpress.com/2015/01/d0bcd0b0d0bdd0b8d184d0b5d181d182-d0bdd0b0-d0bad0bed0bcd183d0bdd0b8d181d182d0b8d187d0b5d181d0bad0b0d182d0b0-d0bfd0b0d180d182d0b8d18f.pdf">https://komunistibg.files.wordpress.com/2015/01/d0bcd0b0d0bdd0b8d184d0b5d181d182-d0bdd0b0-d0bad0bed0bcd183d0bdd0b8d181d182d0b8d187d0b5d181d0bad0b0d182d0b0-d0bfd0b0d180d182d0b8d18f.pdf</a> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">или тук - <a href="https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1848/manifesto.htm">https://www.marxists.org/bulgarsky/m-e/1848/manifesto.htm</a> <br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">или тук - <a href="https://e-edu.nbu.bg/pluginfile.php/303635/mod_resource/content/0/Marx_Engels_manifest_1.pdf">https://e-edu.nbu.bg/pluginfile.php/303635/mod_resource/content/0/Marx_Engels_manifest_1.pdf</a></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Съкратена подборка от текста виж тук -<br /></span></span> <span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><a href="http://www.kultura.bg/bg/article/view/14073" target="_blank">http://www.kultura.bg/bg/article/view/14073</a></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p> </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXKjn-JXlUrVtkYkybTRokQg2cfX2b1d3nArmQftpWVQflNgKk9hsw5rmbs7RYdfr26cx_4pme1lXMtfimDfBVic-iLegqExt7xuMis4NqOO8YtWWxKIg4wY_3WfS1jV5KNBTuq3DYh2g6/s0/koritsa+700+%25D1%2585+937.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="937" data-original-width="700" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhXKjn-JXlUrVtkYkybTRokQg2cfX2b1d3nArmQftpWVQflNgKk9hsw5rmbs7RYdfr26cx_4pme1lXMtfimDfBVic-iLegqExt7xuMis4NqOO8YtWWxKIg4wY_3WfS1jV5KNBTuq3DYh2g6/s0/koritsa+700+%25D1%2585+937.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-72921782937442481732020-09-22T08:10:00.000+03:002020-09-22T08:10:59.452+03:00«Принципите на комунизма» – предвестник на «Манифест на комунистическата партия»<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgdkTtW2_Q8QZjotjSIhU18KlxgU7OLN8CUxs2ajjhEbPXu3e03SgwidzKg1IXsz8YaiMthkLRTNeTQkcwartA4gRAMUFS0LdsotVEzjKkfexVR98cJ9kD67TVYsqnXM2G6Ue9T_SToOyft/s0/Engels_1856+-+130+%25D1%2585+160.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="160" data-original-width="130" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgdkTtW2_Q8QZjotjSIhU18KlxgU7OLN8CUxs2ajjhEbPXu3e03SgwidzKg1IXsz8YaiMthkLRTNeTQkcwartA4gRAMUFS0LdsotVEzjKkfexVR98cJ9kD67TVYsqnXM2G6Ue9T_SToOyft/s0/Engels_1856+-+130+%25D1%2585+160.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През 1847 г. в центъра на вниманието на Маркс и Енгелс се намираше въпросът за заздравяване на Съюза на комунистите. Енгелс посвещаваше много време и сили на реорганизирането на парижките общини. Сред членовете на Съюза на комунистите в Париж царяха разногласия. Няколко дни преди пристигането на Енгелс от съюза бе изключена цяла община, която под влияние на Грюн се обявила против комунизма. Други две общини въпреки решението на първия конгрес на Съюза на комунистите възобновиха връзките си с привържениците на Вайтлинг.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В тази сложна обстановка отново ярко се проявиха, енергията и организаторският талант на Енгелс. Веднага след пристигането си в Париж той бе избран в окръжния комитет, в който се зае с воденето на кореспонденцията и организирането на пропагандата. Въпреки всички трудности той скоро постигна първите успехи. Половината от членовете на изключената община окончателно загубиха вярата си в Грюн и се върнаха в съюза. «Ние сега сме само 30 души — пише Енгелс на Маркс от Париж на 25—26-октомври 1847 г. — Веднага организирах пропагандистка община, тичам страшно насам-натам и поучавам…. Предложени са 20— 30 кандидати за приемане. Скоро ще бъдем пак по-силни.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Влиянието на Енгелс от ден на ден се засилваше, растеше неговият авторитет сред активните членове на парижките общини, на Съюза на комунистите, особено сред членовете на Окръжния комитет. И той като Маркс поддържаше тясна връзка с Централния комитет на съюза в Лондон. В «Обръщение на Централния комитет до съюза» (тримесечен отчет) от 14 септември 1847 г. особено се подчертаваха успехите на Съюза в Белгия, както и голямото значение на борбата, която водеха членовете на Съюза в Париж против вайтлингианците и привържениците на Грюн.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Главният въпрос на предстоящия конгрес на Съюза на комунистите трябваше да бъде обсъждането на програмата. През лятото на 1847 г. лондонският Централен комитет изпрати до всички окръзи проект на «Комунистическо верую», а през август и септември в много организации на Съюза на комунистите вече се разгоря оживена дискусия. Този документ разпалено се обсъждаше и в парижките общини на съюза. «Истинският социалист» М. Хес представи в парижкия окръжен комитет свой вариант на този проект, който Енгелс рязко разкритикува на заседание на комитета, като разкри неговата несъстоятелност. Тогава комитетът намери за нужно да възложи на Енгелс съставянето на нова проектопрограма. При създалото се положение Енгелс трябваше да състави такъв програмен документ, който по форма да бъде близък до лондонското «Верую». Енгелс пише на Маркс за своя проект, че се надява да го прокара така, че «с изключение на някои незначителни дреболии, . . .в него да няма нищо, което да противоречи на нашите възгледи».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Създадената от Енгелс нова проектопрограма — «Принципите на комунизма» — беше по-нататъшно развитие и допълнение на одобрения от първия конгрес проект на «Верую». Макар че броят на въпросите и отговорите и в двата документа е приблизително еднакъв (във «Верую» — 22, в «Принципите на комунизма» — 25) и много отговори от първия документ с по-големи или по-малки редакционни изменения влязоха във втория, а някои други бяха използвани частично, «Принципите на комунизма» представляват всъщност нов документ. Дори по обем те четири пъти превишават проекта на «Верую.» <span style="text-decoration: underline;">«Принципите на комунизма»</span><span style="text-decoration: underline;"> на Енгелс </span><span style="text-decoration: underline;">фактически </span><span style="text-decoration: underline;">представлява </span><span style="text-decoration: underline;">предварителен </span><span style="text-decoration: underline;">проект </span><span style="text-decoration: underline;">на </span><span style="text-decoration: underline;">«Манифест </span><span style="text-decoration: underline;">на </span><span style="text-decoration: underline;">комунистическата </span><span style="text-decoration: underline;">партия».</span></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Съобщавайки на Маркс за работата си върху програмата, на 23—24 ноември 1847 г. Енгелс пише следното: «Помисли по Веруюто. Струва ми се, че ще бъде най-добре, ако изоставим формата на катехизис и го озаглавим: «Комунистически манифест». Тъй като в него ще трябва повече или по-малко да се разказва история, досегашната форма съвсем не отговаря. Вземам със себе си тукашното, написано от мене. Изложено е просто, но е лошо, много набързо редактирано. Започвам: Що е комунизъм? След това веднага пролетариатът — история на възникването му, различие от предишните работници, развитие на противоположността между пролетариата и буржоазията, кризи, изводи. „Между това — различни второстепенни неща и накрая партийната политика на комунистите, доколкото е за пред публика».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Това писмо, подчертава В. И. Ленин, «показва нагледно, че с право имената на Маркс и Енгелс се поставят едно до друго като имена на основоположниците на съвременния социализъм».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Както вече отбелязахме, «Принципите на комунизма» се състоят от 25 въпроса и отговора. В първия отговор е дадено определение на комунизма като учение за освобождението на пролетариата. По-нататък се дава определение на пролетариата, на неговия произход, положението му в класовото буржоазно общество, изясняват се условията за продажбата на труда — стоката, с която разполага пролетариатът и която той продава на буржоазията; след това се изясняват специфичните отлики на пролетариата от роба, от крепостния селянин, от занаятчията и манифактурния работник.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Голямо място заема анализът на непосредствените и по-далечните последици от промишлената революция, преди всичко в Англия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Отбелязва се по-специално, че промишлената революция изцяло разруши предишната система на промишлеността, основана върху ръчния труд. Едрата машинна индустрия изтласка ръчната манифактура. Заедно с това се увеличи богатството и могъществото на буржоазията, тя стана «първа класа в обществото», която унищожи не само общественото могъщество на аристокрацията, дворянството и цеховото бюргерство, но и тяхната политическа власт.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Същевременно промишлената революция допринесе за развитието на пролетариата. «Колкото по-богата ставаше буржоазията, толкова по-многобройни ставаха пролетариите.» С развитието на едрата промишленост положението на пролетариата става все по-непоносимо, работната заплата на наемните работници се снижава до минимум и това неизбежно води до нарастване на недоволството и сплотяване на пролетариата. Следователно промишлената революция подготвя социалната революция, която ще бъде извършена от пролетариата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Съвременната промишленост произведе средства, които дават възможност да се увеличава промишленото производство в огромни размери и бързо. Но възможностите на производството влязоха в противоречие с възможностите на пазара, свободната конкуренция придоби изключително остър характер, най-сетне, започнаха да възникват редовно повтарящи се търговски кризи, по време на които фабриките спират, фабрикантите банкрутират, а работниците се лишават от къшея хляб.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От тези кризи следва, че едрата промишленост вече е надраснала свободната конкуренция, че конкуренцията и частната собственост върху средствата за производство са се превърнали в окови за едрата промишленост, които трябва да бъдат и ще бъдат разбити. Съвременното развитие на едрата промишленост, неговите крещящи противоречия правят «съвсем необходимо създаването на съвсем нова организация на обществото, при която ръководството на промишленото производство ще се осъществява не от отделни, конкуриращи се помежду си фабриканти, а от цялото общество, въз основа на твърдо установен план и съответно на потребностите на всички членове на обществото».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В редица отговори се разглеждат особеностите на комунистическото общество, пътищата и средствата за неговото създаване, етапите на революцията и главните мероприятия на пролетарската държава за преобразуване на старото общество.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс с изключителна научна проницателност говори за отличителните черти на бъдещото, безкласово общество. На мястото на конкуренцията новият обществен строй ще постави асоциацията, икономическа основа на която ще бъде обществената собственост върху средствата за производство и върху продуктите на производството. «. . .Комунистите напълно правилно издигат като главно свое искане унищожаването на частната собственост».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Всички отрасли на производството ще се развиват в интерес на обществото, при обществен план и с участието на всички членове на обществото. Производството ще бъде толкова широка развито, че ще може да задоволи потребностите на всички труженици. С това класовото деление на обществото ще стане излишно. «Съществуването на класи е предизвикано от разделението на труда, а разделението на труда в неговия сегашен вид ще изчезне съвсем. . .» Енгелс доказва, че промишлеността, която се ръководи общо и планомерно от цялото общество, «предполага хора с всестранно развити способности, хора, способни да се ориентират в цялата система на производството». Заедно със старото разделение на труда ще изчезне противоположността между града и селото, както и между умствения и физическия труд. Енгелс разглежда въпроса, какво ще бъде влиянието на комунистическия обществен строй върху развитието на формите на семейството и върху взаимоотношенията между нациите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Принципите на комунизма» голям теоретичен интерес представлява отговорът на 16-и въпрос: «Възможно ли е унищожаването на частната собственост по мирен начин?». Енгелс подчертава, че комунистите ще бъдат последните, които биха възразили против мирното осъществяване на задачите на социалната революция. «Комунистите твърде добре знаят, че всички заговори са не само безполезни, но дори и вредни. Те твърде добре знаят, че революции не се правят предумишлено и произволно и че революциите винаги и навсякъде са били необходима последица от обстоятелствата, които съвсем не са зависели от волята и ръководството на отделни партии и на цели класи. Но заедно с това те виждат, че почти във всички цивилизовани страни развитието на пролетариата насилствено се потиска и че с това самите противници на комунистите с всички сили работят за революцията. Ако в края на краищата всичко това подтикне угнетения пролетариат към революция — ние, комунистите, ще защищаваме тогава каузата на пролетариата с дела, и то не по-зле, отколкото сега с думи.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Принципите на комунизма» Енгелс прокарва изразената още в «Немската идеология» идея, че пролетарската революция не може да победи в една отделно взета страна, а трябва да се извърши повече или по-малко едновременно в редица развити капиталистически страни. При това Енгелс изхожда от положението, че «едрата промишленост дотам изравни общественото развитие във всички цивилизовани страни, че навсякъде буржоазията и пролетариатът станаха двете решаващи класи на обществото, а борбата между тях — главната борба на нашето време. Затова комунистическата революция ще бъде не само национална, но ще стане едновременно във всички цивилизовани страни, т. е. поне в Англия, Америка, Франция и Германия». Енгелс донякъде уточни това положение в следващите произведения и писма, особено през 70-те —90-те години, в смисъл, че революцията ще обхване цял исторически период.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Започнала в една страна, тя ще даде тласък на революцията в другите страни, но окончателно ще възтържествува едва с победата в основните големи капиталистически държави. В началото на XX в. с преминаването към империализма картината на икономическия и политическия живот рязко се измени. Неравномерното развитие, присъщо изобщо на капитализма, при империализма взе особено остър характер. При тези условия В. И. Ленин, изхождайки от закона за неравномерното, скокообразно развитие на капитализма през епохата на империализма, доказа, че е възможно социализмът първоначално да победи в няколко и дори само в една отделна капиталистическа страна, че е невъзможна едновременната победа на социализма във всички развити страни. Това теоретическо положение, което е един от многобройните примери за творческия подход на Ленин към марксистката теория, блестящо се потвърди от победата на пролетарската революция в Русия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Принципите на комунизма» на Енгелс са изключително важен теоретически документ на пролетарската партия. Те бяха одобрени от парижкия окръжен комитет и представени от името на окръга на втория конгрес на Съюза на комунистите в Лондон.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Немските комунисти в Париж отново избраха Енгелс за свой делегат на конгреса, като и този път за него гласува огромното мнозинство от членовете на парижките общини на Съюза на комунистите. Маркс беше избран за делегат на този конгрес от Брюкселския окръг.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тъй като Маркс и Енгелс трябваше да се споразумеят по общия план за действие на конгреса, те се разбраха да се срещнат по пътя за Лондон — в Остенде. На срещата, състояла се на 27 ноември 1847 г., двамата приятели обсъдиха своята позиция по въпроса за програмата и по другите въпроси, които предстоеше да се решат на конгреса. В навечерието на конгреса Маркс и Енгелс пристигнаха в Лондон.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вторият конгрес на Съюза на комунистите, който беше открит на 29 ноември 1847 г., изигра огромна роля в историята на международното комунистическо и работническо движение. Маркс и Енгелс го охарактеризираха като «първия международен конгрес на пролетариата». На него бяха представени членовете на Съюза на комунистите от Германия, Швейцария, Франция, Белгия, Англия, Полша и редица други страни. Не са се запазили точни данни за състава на конгреса, но има основания да се предполага, че там са присъствували и членове на Съюза на комунистите от Швеция и Холандия. За председател на конгреса е бил избран Шапер, а за секретар — Енгелс.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Работата на конгреса продължи около десет дни. На 8 Декември 1847 г. окончателно бе приет уставът. Това означаваше победа на плана за реорганизация на съюза, защищаван от Маркс, Енгелс и техните привърженици.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След първия конгрес на съюза в редица негови организации (Хамбург, Лайпциг, Майнц, Берн, Париж) се раздадоха гласове на протест срещу преименуването на Съюза на справедливите в Съюз на комунистите, срещу изключването на вайтлингианците и грюнианците. Ето защо на втория конгрес се наложи отново да се разгледат тези въпроси. Този път окончателно бе утвърдено новото название на организацията — Съюз на комунистите. Благодарение на Маркс и Енгелс, които се стремяха към по-ясно определяне на направлението на съюза, освободено от влиянието, на утопичния и дребнобуржоазния социализъм, бе променен член I от устава, приет на първия конгрес. Преди това той гласеше: «Съюзът си поставя за цел освобождаването на човека по пътя на разпространяването на теорията за общността на имуществото и колкото може по-бързото й практическо осъществяване». Приетата нова редакция на този член гласете: «Целта на съюза е: събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано върху класовия антагонизъм буржоазно общество и създаване на ново общество, без класи и без частна собственост».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Значителни изменения претърпя и член 2 на устава, определящ условията за членуване в съюза. Мъглявите морализаторски фрази бяха заменени с ясно формулирани положения: признаване на комунизма, начин на живот и дейност, съответствуващи на тези убеждения, революционна енергия и активно участие в пропагандата, никакво участие в каквото и да било антикомунистическо дружество и т. н.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В проектоустава бяха внесени и други съществени изменения: премахната беше точката, според която решенията на конгреса трябваше да се утвърждават от местните организации, вместо седемте раздела на проектоустава в приетия на втория конгрес устав имаше десет раздела. Значителни редакционни промени бяха направени в раздела, посветен на реда за приемане на членове в съюза: пропуснати бяха редица подробни въпроси, поставяни на приемания в съюза, както и изискването за полагане на клетва за вярност на съюза.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благодарение на Маркс и Енгелс конгресът взе решение Съюзът на комунистите от този момент да излезе открито пред целия свят като комунистическа партия и публично да провъзгласи своите теоретически принципи. Това изключително важно решение означаваше окончателно скъсване със заговорническото минало на съюза, когато се скриваше самото му съществуване и неговите цели. То беше реализирано от Маркс и Енгелс в «Манифест на Комунистическата партия».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въпросът за програмата на съюза беше главната точка в дневния ред на конгреса. Освен проекта на «Веруюто» и «Принципите на комунизма» на конгреса изглежда са били представени и редица други проекти за програма. След продължителното обсъждане възтържествували идеите на научния комунизъм. «Най-сетне — пише Енгелс — бяха ликвидирани всички разногласия и съмнения, новите принципи бяха единодушно приети. Маркс и аз бяхме натоварени да изработим манифеста.» На тях им бяха предоставени всички проекти на програмата, за да ги използват при написването на «Манифест на Комунистическата партия».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Така беше поставено началото на формирането на революционна партия на пролетариата, основана върху разработените от Маркс и Енгелс принципи на научния комунизъм.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Седалище на Централния комитет, както и преди, си оставаше Лондон. След завършването на конгреса новият ръководен орган състави и разпрати в окръзите циркуляно писмо, в което се правеше преглед на извършената от конгреса работа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ярките изказвания на Маркс и Енгелс пред конгреса се намираха в центъра на вниманието на делегатите и членовете на местните общини на Съюза на комунистите. Един от немските комунисти в Лондон, Фридрих Леснер, който тогава за пръв път се срещнал с Маркс и Енгелс, разказва в спомените си: «Пристигането на Маркс, Енгелс, В. Волф и други в Лондон направи огромно впечатление както на членовете на Комунистическото просветно работническо дружество, така и на членовете на Съюза на комунистите. На този конгрес се възлагаха големи надежди и тези надежди не само че не бяха излъгани, но в действителност бяха далеч надминати. Нагледно потвърждение за това е появяването на «Комунистическия манифест», който беше изключително важен резултат на този исторически конгрес.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgQ8kcocM6pAdcQl0TIxelLpKr7CSdDYFAGSDBXXLgG7SCStSQLvi51IA9nenmHYOG9l111JIZy3p_bktfj4nfuCR_lnKAadgxEU1mdGVuQLH4qDTt6Cd86apENquda80OsJRMU4-KD-fCt/s0/%25D0%25BF%25D1%2580%25D0%25B8%25D0%25BD%25D1%2586%25D0%25B8%25D0%25BF%25D0%25B8.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="598" data-original-width="460" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEgQ8kcocM6pAdcQl0TIxelLpKr7CSdDYFAGSDBXXLgG7SCStSQLvi51IA9nenmHYOG9l111JIZy3p_bktfj4nfuCR_lnKAadgxEU1mdGVuQLH4qDTt6Cd86apENquda80OsJRMU4-KD-fCt/s0/%25D0%25BF%25D1%2580%25D0%25B8%25D0%25BD%25D1%2586%25D0%25B8%25D0%25BF%25D0%25B8.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-62777567165382304242020-09-21T14:28:00.000+03:002020-09-21T14:28:16.430+03:00За обръщението от 1850 г. на Маркс и Енгелс за реорганизиране на Съюза на комунистите<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSvHWHFInFafkRuHYhVvXq0RFgKB_9ZfzeyYSFJ2DDbd2pwj5MHGiVal2tpJBd22zT8aZ0n0wGXbeyV2wqNO3LW3oFQg9tgxrZEA95PBIQQCUOsyAxGbv_IBalQhV1_K3Zi1BBP1fCQve1/s0/500+%25D1%2585+281.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="281" data-original-width="500" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjSvHWHFInFafkRuHYhVvXq0RFgKB_9ZfzeyYSFJ2DDbd2pwj5MHGiVal2tpJBd22zT8aZ0n0wGXbeyV2wqNO3LW3oFQg9tgxrZEA95PBIQQCUOsyAxGbv_IBalQhV1_K3Zi1BBP1fCQve1/s0/500+%25D1%2585+281.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Критиката срещу водачите на немската дребнобуржоазна демокрация, започната от основоположниците на марксизма в «Neue Rheinische Zeitung», след революцията придоби още по-остър характер. Това се диктуваше, първо, от необходимостта да се подготвят за бъдещата революция по-закалени, боеви ръководни кадри и, второ, от задачата за създаване на пролетарска партия, независима от дребната буржоазия. За осъществяването на тази задача трябваше преди всичко да се реорганизира Съюзът на комунистите съобразно с новите условия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От януари 1850 г. Централният комитет на Съюза на комунистите активизира дейността си. Заедно с Маркс Енгелс се зае с реорганизирането и укрепването на съюза, с възобновяването на връзките на Централния комитет с местните общини и с отделните членове на съюза в Германия. Трябваше почти отново да се изгради организацията. Доста членове на съюза бяха в затвора, а останалите на свобода или бяха емигрирали, или се криеха от преследванията. Не беше лесно да се организира конспиративна кореспонденция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Маркс и Енгелс се обърнаха към активните дейци на съюза, намиращи се в различни части на Германия, с предложение да възстановят или отново да създадат по места общини на съюза, като ги ръководят въз основа на «Манифест на Комунистическата партия», и да установят връзка с Централния комитет в Лондон. Те писаха за това на П. Рьозер в Кьолн, на Вайдемайер във Франкфурт и на други. К. Шрам, един от близките съратници на Маркс и Енгелс и член на Централния комитет на съюза, на 28 януари 1850 г. пише от Лондон до дейците на съюза в Швейцария: «В Германия ние се опитваме да направим всичко, което е по силите ни, за да обединим членовете на съюза, разпръснати из цялата страна в резултат на неотдавнашната революция».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Укрепването на Съюза на комунистите в самата Германия, възстановяването на старите общини на съюза и създаването на нови общини не можеше да се постигне само чрез кореспонденция. Необходимо беше за Германия да замине специален пратеник, който на място да се запознае с положението в съюза, да подбере хора, за да се създадат общини на мястото на разпадналите се, и да запознае местните дейци на съюза с новите тактически принципи на Централния комитет. За тази цел през март 1850 г. в Белгия и Германия бе изпратен членът на Централния комитет Хайнрих Бауер, който взе със себе си написаното от Маркс и Енгелс през март 1850 г. «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите». В този забележителен теоретически документ беше набелязана тактическата линия на съюза при новите условия. «Обръщението» стана теоретическа основа за неговото реорганизиране.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Обръщението» Маркс и Енгелс сумираха резултатите от дейността на Съюза на комунистите през периода на революцията от 1848—1849 г. Неговите членове навсякъде активно участваха в движението: в печата, на барикадите, на полесраженията. Теоретическите схващания на съюза, формулирани преди революцията, се оказаха единствено правилните. Но в това време съюзът крайно отслабна в организационно отношение, окръзите и общините започнаха да загубват връзката с Централния комитет и постепенно съвсем ги прекратиха, а работниците изпаднаха под влияние на дребнобуржоазните демократи. В «Обръщението» се посочва, че на това състояние трябва да се сложи край. Изхождайки от перспективите за нова буржоазно-демократическа революция в Германия, Маркс и Енгелс подчертаваха, че в тази революция «работническата партия трябва да действа колкото се може по-организирано, колкото се може по-единодушно и колкото се може по-самостоятелно». Първостепенна задача на Съюза на комунистите е да се създаде в Германия самостоятелна тайна и открита организация на работническата партия и да превърне всяка своя община в център и ядро на работническите съюзи, в които да може да се обсъждат позициите и интересите на пролетариата независимо от буржоазните влияния.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Доказвайки необходимостта от самостоятелна политическа организация на работническата партия, тук Маркс и Енгелс дадоха по-широко, разгърнато теоретическо обосноваване на позицията на работническата партия по отношение на дребнобуржоазните демократи. Пролетариатът трябва да върви заедно с демократите в името на победата над общия враг, но същевременно решително да отстоява своите собствени интереси. «През време на борбата и след нея работниците трябва при всеки случай наред с исканията на буржоазните демократи да издигат свои собствени искания. »</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основната и ръководна идея на мартенското «Обръщение» е идеята за непрекъснатата революция, изходните моменти на която Маркс и Енгелс набелязаха още преди 1948 г. «Докато демократическите дребни буржоа...—се казва в «Обръщението»—се стремят най-бързо да завършат революцията, нашите интереси и нашите задачи се заключават в това, да направим революцията непрекъсната дотогава, докато всички повече или по-малко имотни класи бъдат отстранени от господство, докато пролетариатът завоюва държавната власт, докато асоциацията на пролетариите не само в една страна, но и във всички господстващи страни в света се развие до такава степен, че конкуренцията между пролетариите от тия страни се прекрати и че поне решаващите производителни сили бъдат концентрирани в ръцете на пролетариите. За нас въпросът е не за изменение на частната собственост, а за нейното унищожаване, не за забулване на класовите противоречия, а за унищожаване на класите, не за подобряване на съществуващото общество, а за основаване на ново общество. »</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В «Обръщението» са набелязани и мерките, които трябва да осигурят непрекъснат характер на революцията. Щом дребната буржоазия вземе властта, работниците незабавно трябва да образуват наред с официалното правителство и свои собствени революционни работнически правителства под формата на органи на местното самоуправление, работнически клубове или работнически комитети, които ще осигурят постоянно наблюдение върху действията на официалното правителство. Тези органи, зародиши на революционната пролетарска власт, ще представляват сериозна сила, тъй като тяхна опора ще бъдат широките работнически маси. Въоръжените работници ще образуват отряди на пролетарската гвардия, с които ще се разпореждат не официалните власти, а създадените от работниците революционни органи на властта. При избори за Национално събрание пролетариатът трябва в противовес на буржоазните кандидати навсякъде да издига свои собствени кандидати, по възможност измежду членовете на Съюза на комунистите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Конкретизирайки тактиката на комунистите в предстоящата революция, Маркс и Енгелс пишат в «Обръщението»: «Разбира се, работниците не могат в самото начало на движението да предлагат чисто комунистически мероприятия. Но те могат:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1. Да принудят демократите да се намесват по възможност в най-голям брой области на съществуващия обществен строй. . . да концентрират в ръцете на държавата по възможност повече производителни сили, транспортни средства, фабрики, железници и т. н.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2. . . .да довеждат до крайни предели предложенията на демократите, които, разбира се, ще действат не революционно, а само реформистки; . . .да превръщат тези искания в открити атаки срещу частната собственост». Ако например дребнобуржоазните демократи предложат да се откупят железопътните линии и фабриките, работниците трябва да поискат тези средства за производство просто да бъдат конфискувани от държавата без каквото и да било възнаграждение за бившите собственици.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тъй като смятаха, че социалистическата революция може в близко бъдеще да победи в Германия, Маркс и Енгелс предлагаха земята, конфискувана от едрите земевладелци, да бъде превърната в държавна собственост и да се образуват обединения на селския пролетариат за обработване на земята, като се използват предимствата на едрото земевладение. Издигайки това искане в интерес на съюза на промишлените работници със селския пролетариат, Маркс и Енгелс по-късно го съчетаха с по-широка програма в интерес на всички трудещи се селяни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Обръщението» е един от най-важните документи на научния комунизъм, изключителна творба на Маркс и Енгелс. В. И. Ленин смята това произведение за «извънредно интересно и поучително».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Обръщението на Централния комитет до Съюза на комунистите» е посрещнато с голямо одобрение от членовете на съюза в Германия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Централният комитет обърна особено внимание на необходимостта да се установят тесни връзки между общините на Съюза на комунистите по места и работническите и селските съюзи, спортните дружества и другите масови организации. Тези указания бяха дадени в съставеното от Маркс и Енгелс през юни 1850 г. ново «Обръщение на Централния комитет до Съюза на комунистите», в което се съдържа обстоен отчет за положението в съюза, неговите връзки с революционните обединения на другите страни и се осветлява враждебната по отношение на него дейност на редица дребнобуржоазни емигрантски организации. В основата на това «Обръщение» е залегнала мисълта за необходимостта колкото може по-бързо да се създаде «силна тайна организация на революционната партия в цяла Германия».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Маркс и Енгелс и в самия Лондон развиваха голяма дейност по укрепване на Съюза на комунистите, като използваха за това Просветното дружество на немските работници, Социалдемократическия емигрантски комитет и най-вече революционната част на дребнобуржоазната емиграция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-80593930585733177472020-09-20T08:22:00.003+03:002020-09-20T08:22:47.691+03:00За произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия»<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiH0L5OvuU0iD6OGEyy7xzYb6DDssc2Aq6QA2JpzGPBu6MJ_GIacvzb35moDsiavbB-8gMyqQYXu72jSVBq4vm1bGDcy2EMDnPSHKxPgRNGyV5QvUHcrhnmGDyXORQ9e0yoPNIsDpnqEJn2/s0/39305744n.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="183" data-original-width="141" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEiH0L5OvuU0iD6OGEyy7xzYb6DDssc2Aq6QA2JpzGPBu6MJ_GIacvzb35moDsiavbB-8gMyqQYXu72jSVBq4vm1bGDcy2EMDnPSHKxPgRNGyV5QvUHcrhnmGDyXORQ9e0yoPNIsDpnqEJn2/s0/39305744n.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Извънредно ярък пример за единството на идейните възгледи и за дружбата между Маркс и Енгелс е дългогодишното им сътрудничество в американския прогресивен вестник «New-York Daily Tribune». Един от редакторите на този вестник — Чарлз Дана, който известно време се намираше под влияние на идеите на утопичния социализъм, през време на революцията от 1848 г. посети Кьолн и се запозна с Маркс. През лятото на 1851 г. Дана предложи на Маркс да сътрудничи в неговия вестник като постоянен кореспондент в Лондон. При крайната материална нужда това предложение беше добре дошло за Маркс. При това в Съединените щати живееха много немски революционни емигранти, сред които вестникът се ползваше с голяма популярност. Той беше известен и в страните на Западна Европа, в нейните прогресивни кръгове. За сътрудник във вестника Маркс привлече и Енгелс, който през следващите години написа за него значителен брой статии по военни и други въпроси.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">По молба на Маркс от август 1851 г. до септември 1852 г. Енгелс написа за «New-York Daily Tribune» серията статии «Революцията и контрареволюцията в Германия», която се печаташе във вестника с подписа на нейния официален кореспондент Карл Маркс. Всяка статия (а те бяха деветнадесет), преди да се изпрати в Ню Йорк, се преглеждаше от Маркс.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» е първото систематизирано марксистко изследване върху историята на германската революция от 1848 — 1849 г. То представлява научно обобщение на опита от борбата на класите и партиите през един от решаващите периоди в историята на Германия, прекрасен пример за конкретизиране и по-нататъшно развитие на основните концепции на материалистическото разбиране на историята. В него са разработени такива кардинални проблеми като взаимоотношението между икономическата база на обществото и политическите форми на класова борба, влиянието на материалните интереси на различните класи върху тяхната позиция в революцията, класовата борба и нейното въздействие върху духовното развитие на обществото, закономерностите на назряването и развитието на революцията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Както Маркс в произведението «Класовата борба във Франция», така и Енгелс в «Революцията и контрареволюцията в Германия» обоснова мисълта, че революциите са «локомотивите на историята». «Именно това бързо и бурно развитие на класовия антагонизъм — пише Енгелс — в старите и сложни обществени организми прави революцията такъв могъщ фактор на обществения и политическия прогрес; именно това непрекъснато възникване и бърз подем на новите партии. . . карат нацията в епохи на подобни насилствени сътресения да измине за пет години по-голям път, отколкото при нормални условия тя би изминала за сто години.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В това произведение е обобщен богатият и ярък материал, изобилстващ в бойния «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», който ден след ден осветляваше на страниците си развоя на революционната борба. Течението на този вестник стана основен източник за Енгелс. Като анализира опита от двегодишната революция, Енгелс убедително доказа правилността на политическата позиция, на която застанаха пролетарските революционери през 1848 — 1849 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Изводите на Енгелс имат огромно значение за обосноваването на марксистката стратегия и тактика на класовата борба на пролетариата. Енгелс развива тук извънредно важното положение, което той и Маркс отстояваха през цялото време на революцията, а именно, че германската либерална буржоазия вече не е способна да бъде ръководител на буржоазна революция, че в процеса на борбата тя все повече се смъква на контрареволюционни позиции. Той анализира социалните и политическите причини, обусловили нейната контрареволюционност. Този анализ имаше неоценимо значение за цялата по-нататъшна революционна борба не само в Германия, но и в други страни. Той стана един от теоретическите източници на Лениновото учение за хегемонията на пролетариата в буржоазнодемократическата революция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс изказа редица бележити мисли за тактиката на революционната борба. Тук особено силно се прояви огромният му талант на стратег, майстор на революционното действие и познавач на военното изкуство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Спирайки се на условията за победа на революцията, Енгелс пише: «. . .В революцията, както и на война, винаги е необходимо врагът да се посреща смело, лице с лице, и нападащият винаги се намира в по-изгодно положение; в революцията, както и на война, е безусловно необходимо в решителния момент всичко да се постави на карта, каквито и да са шансовете. Историята не познава нито една успешна революция, която да не е потвърждавала правилността на тези истини».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Благороден риск и беззаветна храброст — такива са необходимите черти на всеки истински революционер. «Във всяка борба е съвсем естествено — пише Енгелс —този, който вдига ръкавицата, да носи риска да бъде победен, но нима това е основание още от самото начало да се признаеш за победен и да се подчиниш на ярема, без да си изтеглил меча?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В революцията този, който заема решаваща позиция и я предаде, вместо да принуди врага да се осмели да предприема атака, заслужава да се отнесат към него като към изменник.» В такива решаващи моменти предаването на позициите в ръцете на врага демобилизира масите много повече, отколкото самото поражение в борбата. «Поражение след упорит бой е факт от не по-малко революционно значение, отколкото леко спечелена победа.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Опитът от революцията даде възможност на Енгелс да формулира най-важните условия за победоносно въоръжено въстание. «Въстанието — казва той —е изкуство също както войната или което и да било друго изкуство. То е подчинено на известни правила, пренебрегването на които води към гибел партията, която не ги е спазила.» Енгелс ясно формулира тези правила: «Първо, никога не трябва да се играе на въстание, ако не съществува твърдо решение да се отиде докрай. . . Второ, веднъж въстанието започнало, трябва да се действа с най-голяма решителност и да се мине в настъпление. Отбраната означава смърт за всяко въоръжено въстание. . . Трябва да изненадаш противника, докато силите му са още разпръснати; трябва всеки ден да се стремиш към нови, макар и малки успехи; трябва да задържиш моралния превес, който ти е дал първият успех на въстанието; трябва да привлечеш на своя страна колебаещите се елементи, които всякога вървят след по-силния и всякога застават на по-надеждната страна; трябва да принудиш неприятеля да отстъпва, преди да успее да събере силите си против тебе; с една дума, необходимо е, както е казал Дантон, най-великият досега майстор на революционната тактика: de l‘ audace, de l‘ audace, de l‘ audace ! [Смелост, смелост и пак смелост! — Ред.]»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Учението на Енгелс за въоръженото въстание влезе в съкровищницата на марксистко-ленинската наука като съществена част от теорията за пролетарската революция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В произведението «Революцията и контрареволюцията в Германия» Енгелс осветли и въпросите за развитието на националноосвободителното движение и неговото място в хода на германската революция. От позициите на пролетарския интернационализъм той заклейми политиката на национално потисничество и насъскване един народ срещу друг, провеждана от господстващите класи в Прусия и Австрия спрямо поляците, унгарците, италианците, чехите и другите потиснати нации. При това, разглеждайки националния въпрос от гледна точка на интересите на пролетариата, Енгелс се изказа в подкрепа само на тези национални движения, които са насочени против реакцията, и решително осъди движенията, играещи обективно ролята на оръдия на реакционните държави.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Произведението на Енгелс «Революцията и контрареволюцията в Германия» непосредствено се доближава до класическите произведения на Маркс: «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» и «Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт». В тези трудове е направена равносметка на европейските революции от 1848 — 1849 г. Опитът от класовата борба, придобит през годините на революцията, даде възможност на Маркс и Енгелс да развият основните идеи на своето учение — за революцията, държавата и диктатурата на пролетариата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-11981883662827888742020-09-19T14:34:00.001+03:002020-09-19T14:34:58.169+03:00За произведението на Фридрих Енгелс «Селската война в Германия» <div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg6zGPfbC6H9ejFsoAWmNZ2RdwwjpoMLDSHfQqqWZWu33pr2ftcR1EcNdyr9lGbUFGCDXJupAZRosW5vdthN9ovs2ry9qjqyxUAML3ldWYspuR0TwyXq_mXoxUZT5YSDOFddvvvrPNRKRLo/s0/Engels_1856+-+130+%25D1%2585+160.jpg" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; clear: left; float: left;"><img alt="" border="0" data-original-height="160" data-original-width="130" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEg6zGPfbC6H9ejFsoAWmNZ2RdwwjpoMLDSHfQqqWZWu33pr2ftcR1EcNdyr9lGbUFGCDXJupAZRosW5vdthN9ovs2ry9qjqyxUAML3ldWYspuR0TwyXq_mXoxUZT5YSDOFddvvvrPNRKRLo/s0/Engels_1856+-+130+%25D1%2585+160.jpg"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Написано през лятото на 1850 г.</em><em> Публикувано за първи път в:</em><em> «Neue Rheinische Zeitung. Политико-икономическ</em><em>о ревю</em><em>»,</em><em> пети и шести брой, май до октомври 1850 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс си поставя за задача да обобщи опита на преминалата германска революция. По-късно, в предговора към второто издание, Енгелс пише: «Паралелът между германската революция от 1525 г. и революцията от 1848—1849 г. твърде много се хвърляше в очи, за да можех тогава да се откажа напълно от него». Този паралел помогна на Енгелс да разясни причините за поражението на революцията през 1848—1849 г. – икономическата и политическата изостаналост на Германия, явната измяна на буржоазията спрямо делото на демокрацията, слабостта на прогресивните елементи, разпокъсаността на движението, локалният характер на въстанията, който даде възможност на контрареволюцията да потушава въстанията едно след друго.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Селската война в Германия» е ярък пример на прилагане на историческия материализъм при анализа на важен период в развитието на Германия. За това произведение е характерно съчетанието на задълбочени теоретически обобщения и политически заострени изводи. Въз основа на строгото диалектико-материалистическо изследване на фактическия материал, почерпен главно от книгата на прогресивния немски историк В. Цимерман, Енгелс направи принципно нови изводи. Противоположно на немските "буржоазни историци-идеалисти, които в събитията от 1525 г. виждаха «само яростни богословски престрелки», той пръв в историческата литература разкри социално-икономическите, класовите корени на Реформацията и Селската война в Германия. Теологическата форма на идеологическата и политическата борба, доказваше Енгелс, е съответствувала на тогавашното равнище на развитие на обществените отношения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс анализира причините за неуспеха на Селската война през XVI в. За главна между тях той смяташе предателската позиция на немското бюргерство. Той разглеждаше бюргерството като буржоазия в ранния стадий на нейното формиране, а Реформацията и Селската война като ранна буржоазна революция, като «революция № 1 на буржоазията». Именно това му даваше основание да прави паралел между събитията от първата половина на XVI в. и германската революция от 1848—1849 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Основна движеща сила на ранната буржоазна революция беше не бюргерството, а селяните и присъединилите се към тях революционни плебейски елементи от градовете, предшествениците на съвременния пролетариат. Обективно буржоазният характер на Селската война се определяше не толкова от позицията, която заемаше в нея бюргерството, колкото от съдържанието на антифеодалните искания, издигнати от въстаналите селяни. Но «нито бюргерите, нито селяните, нито плебеите не се оказали способни за обединено общонационално действие», — отбелязва Енгелс.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като една от причините за поражението на Селската война, подчертава В. И. Ленин, Енгелс считаше «разпокъсаността на акциите, липсата на централизация в угнетените маси, свързана с тяхното дребнобуржоазно жизнено положение». Въпреки това цялото съдържание на произведението доказва, че селяните имат значителни революционни възможности, че техният съюз с пролетариата има решаващо значение за успеха на революцията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс не само осветли общия ход на Селската война. Той анализира възловите проблеми в историята на Германия и Европа през късното средновековие, даде обстойна характеристика на епохата на разлагане на феодализма и зараждане на буржоазните отношения, разкри социалните, политическите и идеологическите корени на религиозната борба и показа историческата роля на антифеодалните движения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс разкри и особеностите на историческото развитие на Германия след Селската война, която сложи отпечатък върху по-нататъшната й история.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Селската война в Германия» е дълбоко партийно произведение, в което историческото изследване е неразривно свързано с поставянето на актуални въпроси на демократическото движение, на класовата борба на пролетариата. Самият избор на темата на изследването беше продиктуван от новите условия на революционната дейност. В обстановката на известно затишие, което настъпи в Германия след двегодишните революционни схватки, в атмосферата на умора и разочарование Енгелс смяташе за необходимо да покаже изцяло непреходно значение на борбата на селяните и плебейската опозиция против феодализма, да подчертае нейните революционни тенденции, нейната противоположност на бюргерско-княжеската опозиция, която предаде революция. Той се стремеше да съживи в паметта на народа такива могъщи фигури на революционната Селска война като Михаел Гайсмайер, такива водачи на плебейското крило като Томас Мюнцер. Мъжествените борци за свобода, вдигнали знамето на въстанието срещу феодалния гнет, бяха за Енгелс въплъщение на най-хубавите революционни традиции на германския народ.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Източник: Фридрих Енгелс. Биография. Подготвена от Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZyi2zGgFB0PvGwD9BE_Lhi4bNyqdMPkZO3rI5WDgq_rTS-JKLDBtGtdkdogMiOJtfcLQ-KVQhgv_8gET2xCq6_7JxTqgiwWNPDSah-pAyZA3Z93s4Uw09pfNpNu_oomHe5pVSqON7t2BO/s0/engels+187.JPG" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="350" data-original-width="205" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhZyi2zGgFB0PvGwD9BE_Lhi4bNyqdMPkZO3rI5WDgq_rTS-JKLDBtGtdkdogMiOJtfcLQ-KVQhgv_8gET2xCq6_7JxTqgiwWNPDSah-pAyZA3Z93s4Uw09pfNpNu_oomHe5pVSqON7t2BO/s0/engels+187.JPG"/></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em> </em></span></span></p>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-45914110182434003162020-09-19T09:44:00.000+03:002020-09-19T09:44:21.734+03:00«Циркулярно писмо» и грижата за партийния печат <p> </p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Маркс и Енгелс отделят голямо място на партийния печат в организирането на партийната работа след въвеждането на изключителния закон. Тъй като издаването на партийни вестници в Германия беше забранено, те посъветваха Либкнехт да организира издаването на нелегален вестник в чужбина. Маркс и Енгелс взеха най-непосредствено участие в определянето на политическата насока на новия вестник, в решаването на въпроса за състава на неговата редакция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През юли—септември 1879 г. те водеха оживена кореспонденция с водачите на германската социалдемокрация във връзка с подготовката на издаването в Цюрих на този вестник, който беше наречен «Sozialdemokrat». Маркс и Енгелс се отнесоха положително към намерението на ръководителите на партията да назначат за редактор на вестника Хирш. Но по време на преговорите стана ясно, че освен редакционната комисия, която ще се намира в Лайпциг, се предвижда да има наблюдателен, или административен комитет в Цюрих в състав Хьохберг, Шрам и Бернщайн. Маркс и Енгелс сметнаха това условие за неприемливо. Те знаеха К. Хьохберг по издаваното от него през 1877—1878 г. списание «Zukunft» като социалреформист, буржоа, който според израза на Маркс «се е промъкнал в партията и иска да я преустрои по свой образ и подобие». Бернщайн и Шрам се бяха показали през изминалите години като възторжени поклонници на Дюринг. Поради това Енгелс в писмо до Бебел от 4 август 1879 г. решително заяви от свое име и от името на Маркс, че те няма да имат никаква работа с вестника, ако той се окаже под контрола на «социал-филантропа» Хьохберг. Одобрявайки отказа на Хирш да стане при тези условия редактор на вестника, Енгелс пише: «Когато обещахме своето сътрудничество, ние имахме предвид действителен партиен орган и поради това нашето обещание е в сила само па отношение на такъв орган, а не по отношение на частния вестник на г. Хьохберг, който се представя като партиен орган. В него ние няма в никакъв случай да сътрудничим».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Много скоро след това събитията сами потвърдиха, че позицията на Маркс и Енгелс беше абсолютно правилна. В началото на септември 1879 г. в Цюрих излезе първият брой на списание «Jahrbuch fur Sozialwissenschaft und Sozialpolitik», което Хьохберг започна да издава вместо забранения «Zukunft». В този брой беше публикувана статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тази статия всъщност представляваше манифест на десно-опортюнистическите елементи. Хьохберг, Бернщайн и Шрам обвиняваха социалдемокрацията, че тя била «едностранчива работническа партия», че със своята защита на Парижката комуна била предизвикала ненавистта на буржоата, че самата тя си била навлякла приемането на закона против социалистите със своето «неспазване на умереността». В статията се предлагаше отказ от революционните методи и цели на борбата, тръгване по пътя на законността, борба за постигане само на отделни реформи. Отказвайки се от пролетарския характер на партията, «цюрихската тройка» осъждаше борбата на социалдемократите срещу буржоазията, заявяваше, че е необходимо да се привлекат буржоазни елементи в партията, да се предоставят на буржоазната интелигенция — поради недостатъчното равнище на образоваността на работниците — ръководните партийни постове.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Цюрихският «манифест» предизвика дълбокото възмущение на Маркс и Енгелс. «Тук няма място за благодушие» — пише Енгелс. Той изложи своята позиция направо и рязко пред пристигналия в средата на септември в Лондон Хьохберг. «. . .Аз му разясних — съобщава Енгелс на Й. Ф. Бекер, — че дори не сме и помисляли, че би могло да се изтърве пролетарското знаме, което ние държахме високо почти 40 години, а още повече да поддържаме дребнобуржоазния опиум за всеобщо братство, срещу който водим борба също почти 40 години. С една дума, той най-после знае, какво е нашето отношение към него и защо ние не можем да тръгнем заедно с подобните му. . . »</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Маркс и Енгелс сметнаха за необходимо да предявят на ръководителите на партията ултимативно искане да не се допуска опортюнистите да контролират централния й печатен орган. На 17—18 септември Енгелс написа официално писмо, предназначено за всички членове на редакционната комисия на «Sozialdemokrat» в Лайпциг — Бебел, Либкнехт, Фрицше, Хайзер, Хазенклевер — и до члена на социалдемократическата фракция Браке. След завръщането на Маркс в Лондон от Рамсгет, където той беше на почивка близо месец, Енгелс обсъди с него текста на писмото и то беше изпратено в Лайпциг, подписано и от двамата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Този документ, влязъл в историята под названието «Циркулярно писмо», е една от най-важните прояви на Маркс и Енгелс срещу десния опортюнизъм. «Това са представители на дребната буржоазия — се казва в писмото, — които, изпълнени със страх, заявяват, че пролетариатът, подтикван от своето революционно положение в обществото, може «да отиде много далече». Вместо решителна политическа опозиция — всеобщо посредничество; вместо борба против правителството и буржоазията — опит да ги убедим и спечелим на своя страна; вместо яростна съпротива срещу преследванията отгоре смирена покорност и признание, че наказанието е заслужено.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Маркс и Енгелс ясно показаха класовите и идейните корени на опортюнизма. «От самия ход на развитието е обусловено неизбежното явление — пишат те, — че към борещия се пролетариат се присъединяват отделни лица от господстващата досега класа и му придават елементи на просвета.» Но наред с елементите на просвета представителите на непролетарските класи внасят в работническото движение и непролетарска идеология. Авторите на «Циркулярно писмо» с огромна сила, ярко и убедително обосноваха необходимостта партията да провежда последователна пролетарска линия, формулираха своята революционна партийна позиция. «Що се отнася до нас — пишат те, — с оглед на цялото ни минало пред нас има само един път. Близо 40 години ние изтъквахме на преден план класовата борба като непосредствена движеща сила на историята и особено класовата борба между буржоазията и пролетариата като могъщ лост на съвременния социален преврат; затова ние никак не можем да вървим заедно с хора, които се стремят да заличат тази класова борба от движението.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Циркулярно писмо» оказа въздействие върху ръководителите на германската социалдемокрация. На 23 октомври 1879 г. Бебел пише на Енгелс: «Аз я прочетох [статията «Ретроспективен обзор на социалистическото движение в Германия». — Ред.] и разбирам възмущението Ви. Независимо от принципните грешки, тя е даскалска работа, каквато не съм виждал.» «Статията в Рихтеровия годишник [в брой първи на «Jahrbuch» Хьохберг фигурираше под псевдонима Рихтер. — Ред.] ме. . . възмути — пише Браке, след като прочита «Циркулярно писмо». — Това представлява подкопаване основите на партията, заплаха за нейното съществуване» . Ръководителите на партията се отказаха от плана за привличането на Хьохберг и неговите приятели в издаването на централния партиен орган.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На 28 септември 1879 г. в Цюрих излезе първият пробен брой на вестник «Sozialdemokrat». За негов главен редактор беше назначен Р. Фолмар. В редакционната колегия влязоха Бебел, Либкнехт и Фрицше.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Изборът на главния редактор на «Sozialdemokrat» не беше сполучлив. Макар че в писмо до Енгелс от 23 октомври 1879 г. Фолмар обеща вестникът да се списва в дух на «Циркулярно писмо», той обаче не успя да осигури последователна революционна линия на партийния орган, често допускаше опортюнистически провали и не даваше необходимия отпор на десните настроения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тази линия предизвика сериозни критически бележки от страна на Маркс и Енгелс. Енгелс реагираше на грешките и слабостите на редакцията, настойчиво убеждаваше Бебел, че е необходимо да се поправи нейната линия, да се лишат десните опортюнисти от възможността да изразяват възгледите си в централния орган на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Под влияние на критиката на Маркс и Енгелс, под въздействието на партийните маси партийните ръководители постепенно намираха правилната тактика в условията на изключителния закон. «Немското движение — пише във връзка с това Енгелс — притежава тази особеност, че всички грешки на ръководството винаги се поправят от масите». Бяха взети необходимите мерки за създаване на нелегална партийна организация, за организиране на нелегална дейност. Голяма роля при това изигра разпространяването на вестник «Sozialdemokrat», в което участваха голяма група партийни активисти. Редовното нелегално доставяне на вестника в Германия, въпреки полицейските спънки, доказваше, че партията съществува и действа въпреки волята на «железния канцлер».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Важен етап в дейността на Социалистическата работническа партия в нелегални условия беше партийният конгрес, състоял се на 20—23 август 1880 г. в замъка Виден в Швейцария. Конгресът показа, че са преодолени колебанията сред ръководните партийни кръгове. Той премина под знака на борбата против отклоненията от революционния курс. Водачите на анархистките елементи Мост и Хаселман бяха изключени от партията. В противовес на десните опортюнисти в програмата, приета на конгреса в Гота, беше внесена поправка: в онази точка, където се казваше, че партията се бори за постигане на своите цели «с всички законни средства», думата «законни» беше зачертана. По този начин конгресът ориентираше партията към съчетаване на легалните и нелегалните форми на борба.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Взаимното разбиране между «старците» в Лондон и ръководството на германската социалдемокрация, постигнато до голяма степен благодарение усилията на Енгелс, беше затвърдено от състоялото се през декември 1880 г. лично запознаване на Маркс и Енгелс с Август Бебел.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Добре запознати с революционната дейност на Бебел още от средата на 60-те години, Маркс и Енгелс хранеха дълбоко уважение към този забележителен деец на германското работническо движение. Енгелс го смяташе за един от най-добрите, ако не и най-добрия оратор в Германия. По време на изключителния закон ярко се прояви организаторският талант на Бебел, боевите му качества, умението му не само да ръководи масите, но и да се учи от тях. Опирайки се на най-издигнатите партийни членове, той вършеше огромна работа по възстановяването на партийните организации. Създаденият от Бебел още през ноември 1878 г. Централен комитет за помощ постепенно се превърна в негласен организационен център на партията, ръководещ цялата й нелегална дейност.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">На 9 декември 1880 г. Бебел пристига в Лондон, за да обсъди с Маркс и Енгелс въпроса за сменянето на Фолмар от поста главен редактор на «Sozialdemokrat». Заедно с него пристигна и Бернщайн, който под въздействието на критиката от страна на Маркс и Енгелс през този период се беше отказал от реформистките си възгледи. В Лондон се намираше и Хирш. Скоро тук трябваше да пристигне и още един виден деец на Социалистическата работническа партия — Паул Зингер. Създаваше се благоприятна обстановка за решаването на важните партийни задачи.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«След като пристигнахме в Лондон — си спомня по-късно Бебел, — ние се отправихме най-напред при Енгелс. . . Той ни прие извънредно любезно, веднага премина с мен на «ти», както това направи и Маркс, когото посетихме след обед. Енгелс. . . ми предложи да отседна при него. Разбира се, дните, които прекарахме заедно, бяха използвани за сериозна размяна на мнения по всички въпроси.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">През седмицата, която немските гости прекараха в Лондон, Енгелс на драго сърце изпълняваше ролята на екскурзовод и им показваше забележителностите на Лондон. Макар вече на 60 години, той поразяваше с душевната си младост и жизнерадост. Както винаги беше обаятелен и постоянно приветлив. Това пътуване остави у Бебел чувството на голямо задоволство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За редактор на «Sozialdemokrat» вместо Фолмар беше назначен Бернщайн. Още в писмото си от 2 февруари 1881 г. до Бернщайн Енгелс отбелязва, че «5-те броя на «Sozialdemokrat», излезли след Нова година, говорят за значителен прогрес. . . Тонът е станал непринуден и уверен и ако върви и по-нататък така, вестникът няма да приспива масите в Германия, а ще събужда тяхната бодрост».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">По това време Енгелс имаше възможност да оказва значително въздействие върху «Sozialdemokrat» — върху неговата насока, върху характера на публикуваните в него материали. Сега той одобряваше линията на вестника. Бернщайн, с когото Енгелс започна редовна кореспонденция, внимателно се вслушваше в неговото мнение, следваше съветите му и поправяше забелязаните от него грешки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">В писмата си до Бернщайн Енгелс правеше подробен разбор на отделни броеве на вестника, едни статии хвалеше, други — дружески критикуваше. Много от неговите мисли намираха в една или друга форма отражение на страниците на вестника — в уводните или редакционните статии. Енгелс снабдяваше Бернщайн с материали за работническото движение в другите страни, за международните събития. Под непосредственото влияние на Енгелс «Sozialdemokrat» постепенно се превърна в боеви революционен вестник.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но и след смяната на редактора Енгелс не започна веднага да сътрудничи на «Sozialdemokrat». Някои от изказванията на водачите на партията караха Маркс и Енгелс да бъдат нащрек; те искаха да видят, че тяхната критика е оказала въздействие, без да свързват дотогава името си с централния партиен орган. Енгелс започна непосредствено да сътрудничи на вестника, едва след като окончателно се убеди, че революционната линия е взела връх. Това стана през декември 1881 г. Оттогава през целия период на съществуване на вестника той беше негов постоянен сътрудник, внимателен читател, строг, но дружелюбен критик.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Материалът е от „Фридрих Енгелс – биография“. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС – 1970. Издателство на БКП, София, 1972 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><br id="__mce" /></p>
<div class="separator" style="clear: both;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYQ3Zi4Sqr_j75DqByTPHxmhuJI3RP8AAW8viucNlwB3vroYoQPHv3UJBL4-FGfeR5P8Vf88NHbKQV_ZGOmnzKMnSYvDCE_f-kVkyEPU3JK9re6SVj_ENrEeEWKEZk1hptuw7zlxYbJzSf/s0/Der_sozialdemokrat.JPG" style="display: block; padding: 1em 0; text-align: center; "><img alt="" border="0" data-original-height="311" data-original-width="500" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhYQ3Zi4Sqr_j75DqByTPHxmhuJI3RP8AAW8viucNlwB3vroYoQPHv3UJBL4-FGfeR5P8Vf88NHbKQV_ZGOmnzKMnSYvDCE_f-kVkyEPU3JK9re6SVj_ENrEeEWKEZk1hptuw7zlxYbJzSf/s0/Der_sozialdemokrat.JPG"/></a></div>Unknownnoreply@blogger.com0tag:blogger.com,1999:blog-8834223814722442004.post-49993848985294619182020-08-24T16:53:00.001+03:002020-08-24T16:53:49.419+03:00Към критиката на социалдемократическата програма от 1891 г. – Фридрих Енгелс
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhI2hKFd7VNp8NeOr7rI5OmIysTy-ARLFFVqUCviULqo3pT4C4aTzPiwa5FAm-0RpSnvYb0T2m8XOq9bepkupJggVFUm2AiThkLLahd4oR8mXaWpaxI69iJ4h71oFjZVYABrJNwseD84KBH/s1600/128+%25D1%2585+170.jpg" imageanchor="1" style="clear: left; float: left; margin-bottom: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEhI2hKFd7VNp8NeOr7rI5OmIysTy-ARLFFVqUCviULqo3pT4C4aTzPiwa5FAm-0RpSnvYb0T2m8XOq9bepkupJggVFUm2AiThkLLahd4oR8mXaWpaxI69iJ4h71oFjZVYABrJNwseD84KBH/s1600/128+%25D1%2585+170.jpg" data-original-width="128" data-original-height="170" /></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><em>Произведението е извънредно важен документ на марксизма, образец на непримиримата борба на Ф. Енгелс против опортюнизма, за революционна марксистка програма на германската социалдемокрация.</em></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><em><br /></em></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><em><br /></em></p>
<div class="separator" style="clear: both; text-align: center;"><a href="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiexDHpllyOrW00Pbk-l5AcpA57RX9KTWLiLoeMKt1BA-2Kl4SSB3UVh0-xCzmXXfUcdiriP7SKjo_qeM7MwP1i-_d3p9wiJ0UkxezT87suz2bS_7CN5jAzYFhC-ua8rNTdza53h_XXEYC/s1600/189.jpg" imageanchor="1" style="margin-left: 1em; margin-right: 1em;"><img border="0" src="https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEjiexDHpllyOrW00Pbk-l5AcpA57RX9KTWLiLoeMKt1BA-2Kl4SSB3UVh0-xCzmXXfUcdiriP7SKjo_qeM7MwP1i-_d3p9wiJ0UkxezT87suz2bS_7CN5jAzYFhC-ua8rNTdza53h_XXEYC/s1600/189.jpg" data-original-width="720" data-original-height="361" /></a></div>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Сегашният проект е значително по-добър от досегашната програма (Готската програма от 1875 г., критикувана силно от Маркс и Енгелс. Ред.). Силните остатъци от отживяла традиция — както специфично ласалианска, така и вулгарно-социалистическа — са в основни линии отстранени, в теоретическо отношение проектът, общо взето, е съставен въз основа на съвременната наука и дава възможност той да бъде обсъден на тази основа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Проектът се дели на три раздела: I. Мотиви. II. Политически искания. III. Искания относно защитата на правата на работниците.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> I</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<ol>
<li><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Мотивировъчна част в десет абзаца</span></span></li>
</ol>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Тя страда общо от недостатъка, че се опитва да съчетае две несъчетаеми неща: да бъде както програма, така и коментар към програмата. Човек се страхува да не бъде достатъчно ясен, ако пише кратко и убедително, и затова вмъква обяснения, които правят изложението многословно и провлечено. Според мен програмата трябва да бъде колкото е възможно по-кратка и по-точна. Дори и понякога да се среща някоя чужда дума или фраза, цялото значение на която не може да се схване от пръв поглед, това не вреди. Устните доклади на събранията, писменото разяснение в печата ще дадат всичко, което е необходимо, и тогава кратката, изразителна фраза, веднъж разбрана, се запечатва в паметта, става лозунг,</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">което никога не се случва с многослойното изложение. Не трябва да се жертва прекалено много заради популярността, не трябва да се подценяват умствените способности и образователното равнище на нашите работници. Те разбраха далеч по-трудни неща от това, което може да им даде най-кратката, най-сбитата програма; и ако периодът на закона против социалистите затрудни, а на места възпрепятства всестранното развитие на нововлезлите в движението маси, сега, когато нашата пропагандна литература може отново да се съхранява и чете безпрепятствено, това ще бъде бързо наваксано под ръководството на старите кадри.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ще се опитам да изложа целия този раздел по-кратко и ако успея, ще го приложа или ще го изпратя по-късно, а сега ще премина към отделните абзаци, номерирани от 1 до 10.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 1. «Отделянето» и т. н. «на рудниците, шахтите, мините» — три думи за едно и също нещо; двете трябва да отпаднат. Аз бих оставил рудниците [Веrgwеrке], които у нас се наричат така дори да се намират на най-плоска равнина, и бих обозначил всичко с този най-употребяван израз. Затова пък бих добавил: «железниците и другите средства за съобщение».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 2. Тук бих вмъкнал: «В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда», а също по-долу «зависимост. . . от притежателите (или присвоителите) на средствата на труда» и т. н.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Че тези господа са присвоили всички тези неща като «индивидуално притежание», е вече казано в пункт 1-ви и може да бъде повторено тук само ако се държи непременно да се вмъкне думата «монополисти». Но нито едната, нито другата дума не прибавя абсолютно нищо към смисъла. А което е излишно в една програма, то я отслабя.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Необходимите за съществуването на обществото средства на труда»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">— това са винаги тъкмо ония, които са налице. Преди появата на парната машина се справяха и без нея, сега това би било вече невъзможно. Тъй като в наши дни всички средства на труда пряко или косвено — било по своето устройство, било в резултат на общественото разделение на труда — са обществени средства на труда, тези четири думи достатъчно изразяват понятието: наличното в даден момент, правилно и без второ погрешно значение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Щом краят на този пункт е заимстван от мотивите на устава на Интернационала, бих предпочел това да стане изцяло: «на социалната мизерия» (това е № 1) «умствената изостаналост и политическата зависимост». Физическата изостаналост влиза в понятието социална мизерия, а политическата зависимост е факт, докато политическото безправие е декламаторска фраза, която има относителна валидност, затова мястото й не е в програма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 3. Първата фраза трябва според мен да бъде изменена.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«При господството на индивидуалните притежатели.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Първо, това, което следва по-нататък, е икономически факт, който трябва да бъде обяснен икономически. Изразът «господството на индивидуалните притежатели обаче създава погрешната представа, че то е предизвикано от политическото господство на тази разбойническа банда. Второ, към тези индивидуални притежатели спадат не само «капиталистите н едрите земевладелци» (какво означават следващите подир това «буржоа»? Трета класа индивидуални притежатели ли са те? Едрите земевладелци също и «буржоа» ли са? Може ли, щом вече става дума за едри земевладелци, да бъдат игнорирани огромните остатъци от феодализма, които слагат своя специфичен реакционен отпечатък върху цялата наша политическа свинщина в Германия?). Селяните и дребните буржоа са също «индивидуални притежатели», поне и днес още; но в програмата те никъде не фигурират и затова трябва да се каже така, че те изобщо да не се включват в категорията индивидуални притежатели, за които става дума.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Натрупване на средствата на труда и на създаваното от експлоатираните богатство.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Богатството» се състои от: 1) средства на труда и 2) средства за живот. Затова граматически неправилно и нелогично е да се говори отначало за една част от богатството, а след това не за другата му част, а за целокупното богатство, и да се съединяват двете със съюза и.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«... в ръцете на капиталистите се увеличава с нарастваща бързина.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Но къде останаха «едрите земевладелци» и «буржоата», за които се говореше по-горе? Ако тук капиталистите са достатъчни, тогава и по-горе би трябвало да бъдат достатъчни. Но ако се впускаме в подробности, капиталистите изобщо не са достатъчни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Числеността и мизерията на пролетариите все повече нарастват.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Така абсолютно казано, това не е вярно. Организацията на работниците, тяхната постоянно растяща съпротива ще поставят по възможност известна преграда на нарастването на мизерията. Но това, което сигурно нараства, е несигурността на съществуването. Аз бих добавил това.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 4.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Коренящата се в същността на частното капиталистическо производство безплановост.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">— фразата се нуждае от значително подобрение. Аз познавам капиталистическо производство като обществена форма, като икономическа фаза, и частно капиталистическо производство като срещащо се така или иначе в рамките на тази фаза явление. Но какво значи частно капиталистическо производство?— Производство, което се води от отделния капиталист; но те вече все повече и повече стават изключение. Капиталистическото производство, което се води от акционерни дружества, не е вече частно производство, а производство за асоциирана сметка на мнозина. Ако преминем от акционерните дружества към тръстовете, които овладяват и монополизират цели отрасли на индустрията, тук престава не само частното производство, но и безплановостта. Зачеркне ли се думата «частно», фразата може в краен случай да мине.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Разоряването на широки слоеве от населението.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Вместо тази декламаторска фраза, която създава впечатлението, че ние още съжаляваме за това разоряване на буржоата и дребните буржоа, аз бих казал простия факт: «което в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Двете заключителни фрази повтарят два пъти едно и също нещо. В приложението към раздел I давам предложение за изменение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 5. Вместо «причини» трябва да бъде «неговите причини» това навярно е просто неволна грешка.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 6. «Рудници, мини, шахти» — виж по-горе бележката към абзац 1. «Частно производство» — виж бележката по-горе. Аз бих казал: «Превръщане на съвременното капиталистическо производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, ... за което и т. н. . . се създават. . . и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 7. Аз бих го казал, както се предлага в приложението към раздел I.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 8. Вместо «класосъзнателни» — макар в нашите кръгове това съкращение да е лесно разбираемо — с оглед улесняването на неговото разбиране и на превеждането му на чужди езици аз бих казал: «с осъзнали своето класово положение работници» или нещо подобно.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 9: Заключителната фраза: «. . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Абзац 10. След думите «класовото господство» липсва: «и на самите класи». Премахването на класите е нашето основно искане, без него премахването на класовото господство икономически е безсмислица. Вместо «за равно право на всички» предлагам: «за равни права и равни задължения на всички» и т. н. Равните задължения са за нас съвсем особено съществено допълнение към буржоазнодемократическите равни права и лишават последните от техния специфично буржоазен смисъл.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Заключителната фраза: «В своята борба... са способни», аз бих зачеркнал. При своята неопределеност — «които са способни да подобрят» (кой се има предвид?) «положението на народа изобщо» — тя може да обхваща всичко: покровителствени мита и свободна търговия, цехове и свободна промишлена дейност, поземлен кредит, разменни банки, задължително ваксиниране срещу едра шарка и забрана на ваксинирането срещу едра шарка, алкохолизъм и забрана на спиртните напитки и т. н. и т. н. Това, което трябва да се каже в нея, е вече казано в предишната фраза, а да се казва специално, че като искаме цялото, включваме в него и всяка отделна негова част, не е необходимо; според мен това отслабва впечатлението. Но ако тази фраза е нужна като преминаване към отделните искания, би могло да се каже нещо такова: «социалдемокрацията води борба за всички искания, които я приближават до тази цел («мерки и начинания» да се зачеркне като повторение). Или пък, което е още по-добре, да се каже направо за какво се касае, че трябва да се навакса това, което буржоазията е пропуснала да направи; в този смисъл съм формулирал една заключителна фраза в приложението към раздел I. Аз смятам това за важно във връзка с моите бележки към следващия раздел и за мотивиране на направените там от мен предложения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> II</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Политически искания</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Политическите искания на проекта имат един голям недостатък. В него не се съдържа това, което всъщност е трябвало да се каже. Ако всички тези 10 искания бъдеха задоволени, ние бихме разполагали наистина с повече разнообразни средства за постигане на нашата главна политическа цел, но в никой случай не самата главна цел. От гледище на правата, които се дават на народа и на неговото представителство, конституцията на Германската империя е просто копие на пруската конституция от 1850 г. — конституция, в членовете на която намери израз най-крайната реакция и съгласно която правителството притежава цялата действителна власт, а камарите нямат дори правото да отхвърлят данъците; конституция, с която, както показа периодът на конституционния конфликт, правителството може да прави всичко, каквото се иска. Правата на Райхстага са абсолютно същите, както и правата на пруската камара, и затова Либкнехт нарече този Райхстаг смокиновия лист на абсолютизма. Върху основата на тази конституция и на санкционираното от нея дребнодържавие, на един «съюз» между Прусия и Ройс—Грайц—Шлайц—Лобенщайн, първата от които има толкова квадратни мили, колкото втората — квадратни дюйма, — върху такава основа искането да се осъществи «превръщането на всички средства на труда в обща собственост» е очевидна безсмислица.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Да се засяга обаче тази тема е опасно. И все пак така или иначе тази работа трябва да се подхване. Колко необходимо е това, показва тъкмо сега ширещият се в голяма част от социалдемократическия печат опортюнизъм. От страх да не бъде възобновен законът против социалистите или спомняйки си някои направени при господството на този закон преждевременни изявления, сега някои изведнъж почват да твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания. Някои убеждават себе си и партията, че «днешното общество враства в социализма», без да си задават въпроса, няма ли то да надрасне с това също така по необходимост старото си устройство и няма ли да се наложи да разбие тази стара обвивка също така насилствено, както ракът своята, следователно няма ли да се наложи то освен това да разбие оковите на все още полуабсолютисткия и отгоре на това неизразимо объркан политически строй. Може да се допусне, че старото общество би могло да врасне мирно в новото в страни, където народното представителство съсредоточава в своите ръце цялата власт, където по конституционен път можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, щом имаш зад себе си мнозинството на народа: в демократични републики като Франция и Америка, в монархии като Англия, където предстоящото абдикиране на династията срещу парично възнаграждение се обсъжда всеки ден в печата и където тази династия е безсилна срещу волята на народа. Но в Германия, където правителството е почти всесилно, а Райхстагът и всички други представителни учреждения нямат действителна власт, в Германия да се прокламира такова нещо, и то без всякаква нужда, значи да смъкнеш смокиновия лист от абсолютизма и да го вържеш на самия себе си, за да прикриваш голотата си.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Подобна политика може само да изведе след време собствената партия на погрешен път. На преден план излизат общи, абстрактни политически въпроси и по този начин се закриват непосредствените конкретни въпроси, които при първите големи събития, при първата политическа криза сами се поставят на дневен ред. Какво друго може да излезе от това, освен че партията внезапно, в решителния момент, ще се окаже безпомощна, че по решаващите въпроси ще господства неяснота и липса на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани. Няма ли да се повтори пак онова, което стана на времето с покровителствените мита, които бяха обявени тогава за въпрос, който интересува само буржоазията и не засяга ни най-малко работниците, когато следователно всеки можеше да гласува както си иска, докато сега мнозина изпадат в противоположната крайност и в противоположност на избилите ги на протекционизъм буржоа отново поднасят икономическите софизми на Кобден и Брайт и проповядват като най-чист социализъм. . . най-чистото манчестърство ? Това забравяне на големите, главните исторически съображения заради моментните интереси на деня, това боричкане за моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това пренасяне на бъдещето на движението в жертва заради неговото настояще може да става и от «честни» подбуди, но това е и си остава опортюнизъм, а «честният» опортюнизъм е може би най-опасният от всички.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Кои са тези деликатни, но много съществени пунктове?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Първо. Ако нещо е несъмнено, то е, че нашата партия и работническата класа могат да стигнат до господство само при политическата форма на демократичната република. Последната е дори специфичната форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция. Та немислимо е нашите най-добри хора да станат министри при император, както Микел. От законна гледна точка като че ли не върви да се включи направо в програмата искането за република, макар това да бъде допустимо във Франция дори при Луи Филип, както сега в Италия. Но фактът, че в Германия не може дори да се излезе с открито републиканска партийна програма, доказва колко голяма е илюзията, че републиката може да се установи там по идилично мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Впрочем въпросът за републиката може в краен случай да бъде заобиколен. Но това, което според мен би трябвало и може да влезе в програмата, е искането за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство. И засега това би било достатъчно, ако не може да се отиде по-далеко.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Второ. Преустройството на Германия. От една страна, трябва да бъде ликвидирано дребнодържавието: опитайте се да революционизирате обществото, докато има резерватни права на Бавария и Вюртемберг, а картата например на Тюрингия представлява жалка гледка! От друга страна, Прусия трябва да престане да съществува, тя трябва да се разпадне на самоуправляващи се провинции, за да престане да тегне над Германия специфичното прусачество. Дребнодържавието и специфичното прусачество са двете страни на противоречието, в чиито клещи се намира сега Германия, при което едната страна трябва винаги да служи като извинение и оправдание за съществуването на другата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Какво трябва да се появи на мястото на сегашна Германия? Според мен пролетариатът може да употреби само формата на единната и неделима република. Федеративната република сега е, общо взето, все още необходимост на гигантската територия на Съединените щати, макар на изток тя да става вече пречка. Тя би била крачка напред в Англия, където на двата острова живеят четири нации и въпреки че има един парламент, вече съществуват една до друга три законодателни системи. В малка Швейцария тя отдавна вече е станала пречка и се търпи само защото Швейцария се задоволява с ролята на чисто пасивен член на европейската система от държави. За Германия федералисткото й ошвейцаряване би било огромна крачка назад. Два пункта отличават съюзната държава от единната държава: първо, че всяка отделна държава, влизаща в съюза, всеки кантон има свое собствено гражданско и наказателно законодателство, свое собствено съдоустройство, и, второ, че наред с народната камара съществува камара на държавите, в която всеки кантон, бил той голям или малък, гласува като такъв. Първото ние благополучно преодоляхме и няма да бъдем толкова наивни да го въвеждаме отново; второто имаме в лицето на Бундесрата и можем прекрасно да минем без него, както и изобщо нашата «съюзна държава» е вече преход към единната държава. И ние не трябва да отхвърляме извършената през 1866 и 1870 г. революция от горе, а да внесем в нея необходимите допълнения и подобрения чрез движение от долу.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">И така единна република. Но не в духа на сегашната френска република, която не е нищо друго освен основаната в 1798 г. империя без император. От 1792 до 1798 г. всеки френски департамент, всяка община се ползваше с пълно самоуправление по американски образец и това трябва да имаме и ние. Как трябва да се организира самоуправлението и как може да се мине без бюрокрация, това ни показаха Америка и първата френска република, а и днес ни показват Австралия, Канада и другите английски колонии. И такова провинциално и общинско самоуправление е далеч по-свободно, отколкото например швейцарският федерализъм, където кантонът наистина е много независим по отношение на федеративната държава, но и по отношение на окръга и общината. Кантоналните правителства назначават окръжните управители и префектите, което не е познато в говорещите английски език страни и което ние в бъдеще трябва да премахнем така решително, както и пруските ландрати и регирунгсрати.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">От всичко това в програмата трябва да се включат малко неща. Аз го споменавам главно и за да характеризирам отношенията в Германия, където за подобни неща не бива да се говори открито, и да подчертая с това същевременно самоизмамата на ония, които искат по законен път да преобразуват подобни отношения в комунистическо общество. Споменавам го освен това, за да напомня на ръководството на партията, че има и други важни политически въпроси освен прякото участие на народа в законодателството и безплатното правораздаване, без които ние в края на краищата ще минем. При общата несигурност тези въпроси всеки ден могат да станат неотложни и какво ще стане, ако не сме ги обсъдили и не сме се споразумели по тях?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Което обаче може да влезе в програмата и което поне косвено може да служи като намек за това, за което не може да се говори, е искането:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">«Пълно самоуправление в провинцията, окръга и общината чрез чиновници, избрани въз основа на всеобщо избирателно право. Премахване на всички местни и провинциални власти, назначавани от държавата.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Дали освен това във връзка с разгледаните по-горе пунктове могат да се формулират още някои програмни искания, аз тук мога да преценя по-трудно, отколкото вие там на място. Но би било желателно тези въпроси да бъдат обсъдени в партията, докато още не е много късно.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1) Разликата между «избирателно право и право на глас», респективно между «избори и гласуване», за мен не е ясна. Ако трябва да се направи някаква разлика, това би трябвало във всеки случай да се изрази по-ясно или да се обясни в коментар, придружаващ проекта.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2) «Право на народа да внася и отхвърля законопроекти» за какво? Би трябвало да се добави — за всички закони или постановления на народното представителство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">5) Пълно отделяне на църквата от държавата. Към всички религиозни общества без изключение държавата се отнася като към частни сдружения. Те се лишават от всяка подкрепа от държавните средства и от всякакво влияние върху държавните училища. (Все пак не може да им се забрани да основават собствени училища със собствени средства и да преподават там своите глупости.)</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">6) Пунктът за «светския характер на училището» в такъв случай отпада, той се отнася към предишния параграф.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">8) и 9) Тук бих искал да обърна внимание на следното: тези пунктове искат одържавяване 1) на адвокатурата, 2) на лекарската помощ, 3) на аптеките, зъболечението, акушерското, болничното дело и т. н. и т. н., а освен това по-долу се иска пълно одържавяване на осигуряването на работниците. Може ли всичко това да се повери на господин фон Каприви? И съгласува ли се то с провъзгласения по-горе отказ от всякакъв държавен социализъм?</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">10) Тук бих казал: «Прогресивен. . . данък за покриване на всички разходи в държавата, окръга и общината, доколкото за това са нужни данъци. Отменяване на всички косвени държавни и местни данъци, мита и т. н.» Останалото е излишен и отслабващ впечатлението коментар, респ. мотивировка.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> III</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"><strong> </strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Икономически искания</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Към пункт 2. В Германия повече откъдето и да било правото на сдружения се нуждае и от гарантиране от държавата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Заключителната фраза: «за регулиране» и т. н. би трябвало да се добави като пункт 4, като й се даде съответна форма. Във връзка с това би трябвало да се отбележи, че с камари на труда, съставени наполовина от работници и наполовина от капиталисти, ние бихме се изиграли. При това положение години наред мнозинството ще бъде винаги на страната на капиталистите, за което стига една черна овца сред работниците. Ако не се направи уговорката, че при спорни случаи двете половини дават мнение отделно, много по-добре би било да имаме камара на капиталистите и наред с нея независима камара на работниците.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Завършвайки, бих помолил да се сравни проектът още веднъж с френската програма (Oт 1880 г. приета в Хавър. Ред.), където тъкмо в раздел III някои неща изглеждат по-добре. Испанската програма (От 1888 г., приета в Барцелона. Ред.), по липса на време за съжаление не мога да намеря, тя също в много отношения е много добра.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> <strong>[Приложение към раздел I]</strong></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1) «Шахтите, мините» — да отпадне; да се прибави «железниците и другите средства за съобщение».</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2) В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда са се превърнали в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчинение на работника на присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците на живот, е основата на робството във всичките му форми: социалната мизерия, умствената изостаналост, политическата зависимост.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">3) При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталистите и едрите земевладелци — се увеличава с нарастваща бързина, все по-неравно става разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани, все повече нарастват числеността и несигурността на съществуването на пролетариата и т. н.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">4) «Частното» (производство) да се зачеркне. . . влошават. . . в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни, разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщата несигурност в нормално състояние на обществото и доказват, че класата на присвоителите на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">5) «неговите» причини.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">6) . . . и превръщане на капиталистическото производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, материалните и духовните условия за което се създават от самото капиталистическо общество и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">7) Освобождението на работническата класа може да бъде дело единствено на самата работническа класа. От само себе си се разбира, че тя не може да повери делото по своето освобождение нито на капиталистите и едрите земевладелци, нейни противници и експлоататори, нито на дребните буржоа и дребните селяни, които, смазани от конкуренцията на големите експлоататори, нямат друг избор, освен да застанат на страната или на последните, или на работниците*. (Краят на фразата от думите «да застанат» е написан с молив вместо зачеркнатите думи: «или да се вкопчват в последните, или да изпадат в редовете на пролетариата, следователно да станат или противник на работническата класа, или неин придатък». Ред. )</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">8) . . . с осъзнали своето класово положение работници и т. н.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">9) . . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">10) . . . класовото господство и на самите класи** ( Думите «и на самите класи» са написани с молив. Ред ) и за равни права и равни задължения на всички без разлика и т. н.. . . на произход (краят да се зачеркне). Но на нейната борба за. . . на човечеството пречат назадничавите политически отношения в Германия. Тя трябва преди всичко да завоюва свободно пространство за движение, да унищожи многобройните остатъци от феодализма и абсолютизма, с една дума, да свърши работата, която германските буржоазни партии са били и си остават прекалено страхливи да свършат. Затова тя трябва поне днес да включи в своята програма и искания, които в другите цивилизовани страни са вече осъществени от самата буржоазия.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Написано между К. Маркс и Ф. Енгелс,</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">18 и 29 юни 1891 г. Съчинения т. 22 <br /></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: large;"><span style="text-decoration: underline;">Бележки </span></span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Непосредствен повод за написване на произведението «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.» била проектопрограмата на Германската социалдемократическа партия, изпратена на Енгелс от името на ръководството на партията от Р. Фишер заедно с писмо от 18 юни 1891 г. От писмото се вижда, че проектът, съставен главно от Бебел и Либкнехт, бил обсъждан на редица заседания на ръководството, на едно от които било решено той да бъде изпратен на Енгелс и на други дейци на работническото и социалистическото движение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Както се вижда от писмото на Енгелс до Кауцки от 29 юни 1891 г., след като получил проекта, Енгелс му направил подробен критичен анализ. Той възнамерявал да даде своя, по-сбита формулировка на мотивировъчната част, но тъй като срокът за представяне на бележките бил ограничен, нахвърлил само отделни формулировки (вж. приложенията към раздел I). По-остро Енгелс разкритикувал посветения на политическите искания раздел на проекта. Именно този раздел по неговите думи му дал повод да нанесе удар «на миролюбивия опортюнизъм», проповядващ «бодрото, скромно, весело, свободно «врастване» на старото свинство в «социалистическото общество»». Критичните бележки на Енгелс, както и публикуваното по това време по негово настояване произведение на К. Маркс «Критика на Готската програма» (за пръв път публикувана от Енгелс в 1891 г. за програмата от Гота през 1875 г.), оказали голямо влияние върху по-нататъшния ход на обсъждането и изработването на проектопрограмата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Доколко бележките на Енгелс са били взети под внимание, може да се съди от проектопрограмата, публикувана от ръководството на партията във вестник «Vorwarts» на 4 юли 1891 г., наскоро след получаването на бележките. Текстът показва, че измененията, внесени в проекта под влияние на критиката на Енгелс, засягали главно мотивировъчната част, както и раздела за икономическите искания. Въпреки критиката на Енгелс в раздела на проекта, посветен на политическите искания, не били направени някакви значителни изменения. В него не се споменавало нищо за завоюване на политическата власт от пролетариата, за демократична република, за преустройство на държавния строй в Германия и за необходимостта от борба против остатъците от феодализма и абсолютизма и други.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">След публикуването на официалната проектопрограма започнало нейното обсъждане в партийните организации, на страниците на вестник «Vorwarts» и на списание «Neue Zeit»; при това започнали да се получават не само отделни предложения и изменения, но и нови проектопрограми. Своя проектопрограма, съставена от Кауцки, предложилаи редакцията на списание « Neue Zeit». От писмата на Енгелс до Кауцки от 28 септември и до Бебел от 29 септември 1891 г. се вижда, че той изказал по проекта на редакцията на « Neue Zeit » редица критични бележки, но, общо взето, го считал за по-задоволителен от официалния проект и одобрил намерението на Бебел да подкрепи този проект на Ерфуртския конгрес.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">За разглеждане на представените проекти и предложения била създадена програмна комисия под председателството на В. Либкнехт; тя изработила окончателния проект на програмата, като положила в основата му проекта, съставен от редакцията на «Neue Zeit»; били взети под внимание също и някои бележки на Енгелс, отнасящи се до първоначалната проектопрограма, съставена от ръководството на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Проектопрограмата, съставена от комисията, била внесена за обсъждане на Ерфуртския конгрес на Германската социалдемократическа партия, който се състоял от 14 до 21 октомври 1891 г. Доклад по този въпрос изнесъл В. Либкнехт. За резултатите от Ерфуртския конгрес, който приел по същество марксистка програма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ерфуртската програма била голяма крачка напред в сравнение с Готската програма; от партийната програма били отстранени реформистките ласалиански догми, по-ясно били формулирани политическите и икономическите искания. В програмата била научно обоснована неизбежната гибел на капиталистическия строй и заменянето му със социалистически, ясно се посочвало, че за социалистическото преустройство на обществото пролетариатът трябва да завоюва политическата власт.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Същевременно Ерфуртската програма имала и сериозни недостатъци, най-главният от които бил липсата на положение за диктатурата на пролетариата като средство за социалистическото преустройство на обществото. В нея не се поставяли също искания за събаряне на монархията и за установяване на демократична република, за преустройство на държавния строй на Германия и други. В това отношение критичните бележки на Енгелс по първоначалния проект важат напълно и за приетата от Ерфуртския конгрес програма.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Централно място в критическите бележки на Енгелс заема анализът на политическите искания на програмата. Именно в тази част проектът страда от най-големи недостатъци. В него липсва искането за установяване на демократична република в Германия като една от най-непосредствените задачи на партията.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс разглежда това като пряка отстъпка пред опортюнистите, които «твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания». Той подчертава, че на германския пролетариат, преди да извоюва победа над капитализма, му предстои «да разбие оковите на полуабсолютистичния и отгоре на това неизразимо объркан политически строй», и настоява искането за демократична република в каквато и да е форма да бъде включено в програмата, тъй като социалдемократическата партия и работническата класа могат да дойдат на власт само при условията на такава република. «Тази последната — пише Енгелс — е дори специфична форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция». Посочвайки това, Енгелс очевидно е искал да подчертае принципната разлика между демократичната република като държавна форма на диктатурата на пролетариата и обикновената буржоазна република от парламентарен тип.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Проектът заобикаля въпроса за държавното устройство, не подчертава, че пролетариатът е заинтересован от създаването на «единната и неделима република», а не от федерализирането на страната. Енгелс отбелязва, че федерацията като държавна форма е оправдана само в страни, в които живеят няколко нации.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Като се съгласява, че при условията на господстващия режим в Германия някои от най-важните искания не могат направо да бъдат включени в програмата на една легална партия, той настоява да се приемат такива формулировки, които биха запазили същността на тези искания. Така той предлага, без да се говори открито за република, в програмата да се включи искането «за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство». Искането за единна германска държава, т. е. за ликвидиране на такива реакционни отживелици като «дребнодържавието и специфичното прусачество», Енгелс предлага да се допълни с искане за пълно местно самоуправление чрез чиновници, избирани въз Основа на всеобщо избирателно право. </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Значението на труда на Енгелс съвсем не се изчерпва с конкретната критика на проектопрограмата. В него е развито по-нататък марксисткото учение за държавата, за пътищата на преминаване към социализма. Допускайки възможността за мирен път към социализма в такива страни, където народното представителство съсредоточава в ръцете си цялата власт, Енгелс решително се обяви против опортюнистите, които смятат, че това може да се осъществи при условията на господстващия в Германската империя реакционен режим. Той подчертава пряката заинтересованост на пролетариата от борбата за демократически права, за установяване на демократична република. Енгелс говори с възмущение за разпространяването на илюзиите, че «републиката може да се установи там по мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество». Подобни възгледи той нарича самоизмама и предупреждава ръководството на партията за опасността, свързана с тяхното разпространяване. Като настоява за решителна борба против опортюнизма, Енгелс изключително ясно и точно определя това явление. «Това забравяне на големите, главните съображения заради моментните интереси на деня, това домогване до моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще. . . е опортюнизъм. . .»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ролята на Енгелс в подготвянето на новата програма не се ограничава с тези бележки. Той поправя няколко формулировки и съветва Кауцки да направи някои изменения. Именно този проект е приет от комисията по програмата като основа за бъдещата програма. Енгелс одобри това.. Но в последния вариант на проекта, публикуван във «Vorwarts» в навечерието на конгреса, неочаквано се появява ласалианската теза за «единната реакционна маса», каквато били представлявали всички останали класи по отношение на пролетариата.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Енгелс е поразен. Той незабавно пише на Кауцки, че е недопустимо в програмата да бъде включена тази ласалианска фраза, която е абсолютно невярна, «тъй като превръща правилната сама по себе си историческа тенденция в свършен факт. . . Докато не сме достатъчно силни, за да вземем властта в ръцете си и да осъществим нашите принципи, не може и дума да става, строго казано, за единна реакционна маса по отношение на нас». Разкритикуваното от Енгелс положение бива отстранено.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Окончателният текст на новата програма след обсъждането му в комисията по програмата и на конгреса беше единодушно одобрен на конгреса. «В Ерфурт всичко мина много добре — съобщава Енгелс на Зорге на 24 октомври. —. . . Проектопрограмата на Кауцки. . . подкрепена от Бебел и от мене, залегна в основата на новата програма, на нейната теоретическа част. За наше задоволство Марксовата критика подейства напълно. Отстранени са и последните остатъци от ласалианството.»</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Произведението на Енгелс «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.» дълго време не било публикувано от ръководството на германската социалдемокрация; то било отпечатано в списание «Neue Zeit » едва в 1901 г. В редакционна бележка се изтъквало, че ръкописът на Енгелс бил намерен сред литературното наследство на В. Либкнехт.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Ръкописният вариант на проектопрограмата, който бил изпратен на Енгелс от ръководството на Германската социалдемократическа партия и на който той направил критически анализ, досега не е открит. По-долу се дава вариантът, публикуван от ръководството («Vorwarts», бр. 153 от 4 юли 1891 г.), в който били взети под внимание някои бележки и предложения на Енгелс. За по-лесно сравняване с критичните бележки на Енгелс в мотивировъчната част в квадратни скоби са отбелязани номерата на абзаците.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Социалдемократическата програма от 1891 г.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> Проект на ръководството на партията</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 1] Отделянето на работниците от средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — и тяхното преминаване в индивидуално притежание на част от членовете на обществото доведоха до разделянето на обществото на две класи — трудеща се и имотна.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 2] В ръцете на техните присвоители обществените средства на труда се превърнаха в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчиняване на работниците от присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците за живот, е основата на робството във всичките му форми, на социалната мизерия, умствената принизеност и политическата зависимост.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 3] При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталисти и едри земевладелци, се увеличава с нарастваща бързина. Разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани става все по-неравно, числеността и неосигуреността на съществуването на пролетариата все повече нарастват, армията на излишните работници взема все по-масов характер, класовият антагонизъм става все по-остър, а все по-ожесточена класовата борба, която разделя съвременното общество на два враждебни военни лагера и представлява общ отличителен белег на всички индустриални страни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 4] Коренящата се в същността на капиталистическото производство безплановост поражда ония все по-продължителни кризи и прекъсвания в производството, които още повече влошават положението на работниците вследствие разоряването на средните слоеве на градското и селското население — дребната буржоазия и дребните селяни, още повече разширяват пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщото неустойчиво положение в нормално състояние на обществото и са доказателство, че класата на собствениците на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 5] Да сложи край на това състояние, което с всеки ден става все по-непоносимо, като премахне неговите причини и извоюва освобождението на работническата класа — такава е целта и задачата на социалдемокрацията. »</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> [Абз. 6] Германската социалдемократическа партия съобразно с това се стреми да осъществи превръщането на средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — в обща собственост и превръщането на капиталистическото производство в социалистическо производство — превръщане, материалните и духовните условия за което са създадени и продължават да се създават от самото капиталистическо общество, единствено чрез което може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а едновременно с нея: и освобождението на всички членове на обществото без изключение.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 7; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 9] Социалдемократическата партия няма нищо общо с така наречения държавен социализъм, система на одържавяване за фискални цели, която поставя държавата на мястото на частния капиталист и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 8; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 7] Освобождението на работническата класа може да бъде единствено дело на самата работническа класа, защото всички останали класи и партии стоят на почвата на капитализма и въпреки сблъскването на техните интереси имат за своя обща цел запазването и укрепването на основите на съвременното общество.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 9; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 8] Във всички страни с капиталистически начин на производство работническата класа има еднакви, интереси; с разширяването на международните връзки и на производството за световния пазар положението на работниците всяка страна става все по-зависимо от положението на работниците в другите страни, затова освобождението на работническата класа е не национална, а социална проблема, в разрешаването на която еднакво участват работниците от всички културни страни. Съзнавайки това, Германската социалдемократическа партия се чувства и обявява за солидарна с класово съзнателните работници, от всички останали страни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">[Абз. 10] Социалдемократическата партия се бори не за нови класови привилегии и предимства, а за премахване на класовото господство и на самите класи и за равни права и равни задължения на всички без разлика на пол и произход. В тази освободителна борба социалдемокрацията като представителка не само на наемните работници, но и изобщо на всички експлоатирани и потиснати, защитава всички искания, мероприятия и начинания, които са способни да подобрят положението на народа изобщо и по-специално на работническата класа. Затова Германската социалдемократическа партия предявява сега следните искания:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1. Всеобщо равно и пряко избирателно право и право на глас при тайно гласуване за всички граждани на империята над 20 години без разлика на пол във всички стадии на изборите и гласуването.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Въвеждане на пропорционална избирателна система. Насрочване на изборите и на гласуването в неделни и празнични дни. Възнаграждение на избраните представители.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2. Пряко участие на народа в законодателството въз основа на правото на внасяне и отхвърляне на законопроекти. Самоуправление на народа в империята, държавата, провинцията и общината. Ежегодно гласуване на данъците, право на отказ от плащането на данъци.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">3. Решаване на въпросите за войната и мира от избраните представители на народа. Учредяване на международен арбитражен съд.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">4. Отменяване на всички закони, които ограничават или анулират свободата за изразяване на мнения и правото на сдружения и събрания.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">5. Отменяване на всички кредити от държавните средства за църковни и религиозни цели. Църковните и религиозните общества трябва да се разглеждат като частни обединения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">6. Светски характер на училището. Задължително посещение на държавните народни училища. Безплатно образование и осигуряване с учебни помагала във всички държавни учебни заведения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">7. Възпитание на всички граждани в дух на готовност за отбрана. Заменяне на постоянната армия с народна милиция.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">8. Безплатно съдопроизводство и оказване на юридическа помощ. Осъществяване на съдопроизводството от съдии, избрани от народа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">9. Безплатна лекарска помощ и безплатни лекарства.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">10. Диференциран прогресивен данък върху дохода, капитала и наследството за покриване на всички държавни разходи, доколкото те подлежат на покриване от данъците. Отменяне на всички косвени данъци, мита и други, стопанско-политически мероприятия, които подчиняват интересите на общественото цяло на интересите на привилегированото малцинство.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">С цел защита на правата на работническата класа Германската социалдемократическа партия предявява следните искания:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">1. Действено национално и международно законодателство за охрана на труда върху следната основа:</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">а) Установяване на нормален работен ден с продължителност максимум осем часа.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">в) Забрана на индустриалния труд за деца под четиринадесет години.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">с) Забрана на нощния труд освен в такива отрасли на индустрията, при които той е необходим поради тяхната специфичност, по технически причиня или в интерес на общественото благо.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">д) Предоставяне на всеки работник непрекъснат отдих с продължителност минимум 36 часа седмично,</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> е) Забрана на заплащането на труда със стоки.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">2. Надзор върху всички индустриални предприятия и регулиране на трудовите отношения в града и селото от имперското ведомство на труда, окръжните бюра на труда и палатите на труда.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">3. Изравняване правата на селскостопанските работници и прислужниците с правата на индустриалните работници. Отменяване на устава за ратаите.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">4. [В текста, от който се ползвал Енгелс, очевидно пункт 2] Охрана на правото на сдружения.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">5. Предаване на цялата система на осигуряване на работниците в компетентност на империята при решаващото участие на работниците в управлението на осигурителните дружества.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;">Обстоятелството, че германската социалдемокрация приема една марксистка програма, оказва въздействие върху цялото международно работническо движение. Това е доказателство за идейната победа на марксизма над различните течения на дребнобуржоазния социализъм. Години наред тази програма беше образец за социалистите от другите страни.</span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p><span style="color: #000000;"><span style="font-size: medium;"> </span></span></p>
<p> </p>
Unknownnoreply@blogger.com0