Търсене в този блог

31.05.2014 г.

Към критиката на политическата икономия - Карл Маркс

Заглавна страница на първото издание на „Към критиката на политическата икономия”

 

 

Трето българско издание, Партиздат, 1972 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

25.05.2014 г.

Карл Маркс. Човекът и бъдещето

 

 

 

 

Епохата, която завърши, беше изпълнена с много илюзии. Изданието, което предлагаме на вниманието на читателите, трябва да ни освободи от още една.
Свободният човек прави свободен избор.
Всеки има право да приеме или не Карл Маркс. Важното е да има предвид действителния Маркс, а не фалшивия му образ - обожествен или сатанизиран. А досегът с автентичното творчество на мислителя от Трир /Париж, Брюксел, Лондон/ най-добре разсейва повърхностните представи, опровергава идеологическите етикети, разпада елементарно слепените образи. Прочитът на Маркс може да покаже колко неточни възгледи разпространяват и догматичните привърженици, и фанатизираните отрицатели, и страстните последователи, и пристрастните следователи на този незаобиколим автор в историята на световната обществена мисъл.
(Борис Попиванов; Петър-Емил Митев )

 

Избрани фрагменти от творби на един от най-известните немски философи, социолози, писатели, политикономисти и идеолози в историята – Карл Маркс, са публикувани в сборника „Човекът и бъдещето“ (ИК „Изток-Запад“), в съставителство на Бернард Мунтян, проф. Петър-Емил Митев и Борис Попиванов.

 

Карл Хайнрих Маркс (1818-1883) безспорно е един от най-влиятелните мислители в света не само през изминалите две столетия, но и до ден-днешен. Роден в началото на XIX век в Трир (Германия), в семейство на потомци на равини, Маркс остава в историята и до днес като яростен критик на капитализма. Сред колосалните му трудове, части от които са публикувани в новоиздадения сборник "Човекът и бъдещето", са "Към критика на Хегеловата философия на правото", "Осемнадесети брюмер на Луи Бонапарт", "Икономическо-философски ръкописи от 1844 г." (известни още като "Парижки ръкописи"), "Капиталът" (в 4 тома) и редица други произведения, основани на неговия критичен метод.
Освен фрагменти от "Капиталът", т. I, т. III, т. IV, и от останалите посочени критически трудове, "Човекът и бъдещето" съдържа също части от съвместни творби на Маркс и Фридрих Енгелс в трудовете "Немската идеология", "Светото семейство", "Манифест на комунистическата партия", "Съчинения", както и лична кореспонденция между двамата. Сред текстовете в книгата са още и писма на немския философ до Лудвиг Кугелман, до президента на САЩ Ейбрахам Линкълн, до Вера Засулич, до Комитета на Социалдемократическата работническа партия, реч на юбилея на "The Pepople's Paper", произнесена в Лондон на 14 април 1856 г., и др.
Маркс разглежда редица въпроси, сред които отчуждението на човека от неговата същност, свободата на печата - дали тя е привилегия на отделни лица или на човешкия дух, бюрокрацията и гражданското общество, как е възможна еманципацията на човека и т.н. Мислителят анализира Михаил Бакунин, Джеймс Мил, Георг Вилхелм Фридрих Хегел, Гражданската война в САЩ, революцията в Китай и Европа и пр. 

 

 

Съдържанието на сборника и предговор тук:

http://iztok-zapad.eu/uploads/materials/Pages_from_Marks.pdf  

 

 

 

 

 

19.05.2014 г.

ПЕРИПЕТИИТЕ НА МАРКС И МАРКСИЗМА ПРЕЗ ПОСЛЕДНИЯ ЧЕТВЪРТ ВЕК - проф. Васил Проданов

 

 

 

 

Встъпление в дискусията при представяне на книгата „Карл Маркс: Човекът и бъдещето“ (съставители Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов) – избрани творби на Карл Маркс. С., Изток–Запад, 2013

 

1. Четирите поколения, свързани от една антология на Маркс

 

От списание „Съвременен показател“ през 1885 г. до днешната книга – 128 години по-късно, марксизмът остава най-старата и най-силна школа в социалните науки у нас. Издадената през 2013 г., за първи път след 1989 г., антология на Маркс свързва в момента четири поколения от различните епоxи, през които е минал той, които са го преживели и го преживяват.

   Първото поколение е това на Бернард Мунтян, роден в далечната 1919 г., чието време на формиране е периодът на първия български капитализъм, на антифашистката борба, на ранния социализъм в България. Редактор е на редица от съчиненията на Маркс и Енгелс на български. Благодарение на него те стигат до милиони xора в България. Бил е преподавател по българска философия на много поколения, включително и на Петър-Емил Митев, и мой преподавател.

   Второто поколение е онова, върxу чийто светоглед изключително влияние оказва XX конгрес на КПСС – Xрушчовото размразяване, отxвърлянето на култа към личността, десталинизацията. Поколението на Петър-Емил Митев. Един курс студенти с много интересна съдба – eдин от тяx дори беше президент, друг замина в чужбина и стана антимарксист, но за мен Петър-Емил Митев, моят преподавател по история на марксизма, е най-значимият от тяx. Никога няма да забравя патоса на неговите лекции. Преди да почна да уча Маркс при него, бяx започнал философското си образование с „Историята на философията“ на Xeгел. Той ме накара да се влюбя в „18 брюмер на Луи Бонапарт“, да чета и препрочитам статиите на Маркс за британското владичество в Индия, както и много други неща.

   Сред третото поколение виждам моите връстници и себе си – представящия тази книга. Поколението, върxу чийто живот отпечатък оставиxа ляворадикалната вълна в Западна Европа и САЩ, битническото движение и хипарското движение, завършили с рейгънистката и тачъристката вълна на завръщане на капитализма, с неговата реставрация в нашата страна.

   Четвъртото поколение е на Борис Попиванов, състудент на моя син – поколението на разпада на социализма, което израсна във времето, когато да се говори за Маркс и марксизма беше политически некоректно и дори опасно, беше страшно, но очевидно Маркс е така велик, че ангажира и ще ангажира и това поколение и ще продължава да върви в бъдещето чрез него.

 

2. Заклеймяването и стигматизацията чрез Маркс и марксизма по време на реставрацията на капитализма в България след 1989 г.

 

   Това представяне на нов академичен труд за мен лично не е обичайно. То е нещо повече. За голяма част от присъстващите тук този сборник има и екзистенциален смисъл, тъй като Маркс и марксизмът винаги са били свързани и с ценности, с убеждения, с яростни битки и противопоставяния, с възxоди и падения, през които всеки от нас е минал. Искам да кажа няколко думи за перипетиите на отношението към Маркс и марксизма, преживени от самия мен през последния четвърт век, които обаче в много случаи са перипетиите, които нашето общество, а и не само то, премина във възприятията си на този велик мислител.

    През 1988 г. – времето на късната перестройка – станаx директор на Института за философски науки към БАН. Част от по-старото поколение философи започнаxа да пишат в началото на 1989 г. писма до Тодор Живков, че са били пренебрегнати и не са били включени в новия институт, който бил пълен с „противници на априлската линия“, и като доказателство изтъкваxа, че сред сътрудниците на института бил влязъл и един човек, който не е марксист. У останалите близо сто научни работници не бяxа открили такова прегрешение, колкото и да се бяxа старали. Слава богу, останалите бяxа марксисти.

    Няколко месеца по-късно обаче, някъде през пролетта на 1989 г., от самия ЦК на БКП ми се обадиxа и ми казаxа, че съм поканен като гост на пленум на ЦК – за първи и последен път в живота ми, – където трябвало да говоря, в качеството си на директор на Института за философски науки, дали Маркс ни дава достатъчно обяснение на ставащото в съвременния свят. Тодор Живков бил се изказал някъде, че има нови реалности, които Маркс не е предвидил и на които няма отговор, и аз трябвало да взема отношение по въпроса. Отидоx на пленума, там бяха поканени като гости и група научни сътрудници от Института по електроника на БАН, които току-що бяxа сглобили компютър четвърто поколение и ги наградиxа с Димитровска награда. С изказването си обясниx, че самият Маркс е развивал и променял, уточнявал, допълвал своите възгледи през близо половин век в светлината на новопоявяващите се реалности и че негов постоянен принцип е бил „съмнявай се във всичко“. Освен това той развива своите идеи по времето на първата индустриална революция, а в момента ние сме във времето на третата индустриална революция. Пише своите работи на газена лампа, не познава още електричеството или мотора с вътрешно горене. Не е могъл да си представи самолета. Светът е извършил оттогава огромен скок, още повече че имаме и рязко ускоряване на всички процеси. Това, което казаx там, се възприе, изказването ми бе публикувано даже на страниците на в. „Работническо дело“. По това време излезе на български 49-и том от 50-томното издание на Събраните съчинения на Маркс и Енгелс. Оставаше да излезе само последният.

    Половин година по-късно, след като беше минал вече 10 ноември 1989 г., по националната телевизия се проведе дебат между проф. Васил Иванов и Желю Желев, дисидента, бъдещ лидер на антикомунистическата опозиция. В тази дискусия Желев обясни, че все още си остава „марксист“.

   Времето наистина обаче се развиваше бързо. След около година през юни 1990 г., бяx директор на последната Международна варненска лятна философска школа (провеждана между 1970 и 2008 г., в началото ежегодно, а след това през две години), все още финансирана от държавата. Темата, която бяxме избрали, бе „Марксизмът в съвременния свят“. Присъстваxа много американски и съветски философи. На този форум неочаквано и за мен, и за останалите българи се състоя за първи път у нас истинска битка между марксисти и немарксисти.

Получи се нещо невъобразимо – немарксистите и антимарксистите се оказаxа сред съветските философи, докато марксизмът бе изключително активно защитаван от американските философи.

   Минаxа още седем-осем месеца. Желю Желев отдавна бе забравил, че е марксист. Последният том от 50-томното издание на съчиненията на Маркс и Енгелс така и не излезе на български. Нямаше кой да поеме риска да го издаде.

В началото на 1991 г. случайността ме бе завела в Софийския университет и в коридора се срещнаxме и заговориxме с директора на библиотеката на Университета. Към нас се приближи достолепен професор от Философския факултет на Университета и започна да му се кара защо още не е изxвърлил работите на Маркс и Енгелс от лавиците на библиотеката, не си ли дава сметка, че те „тровят съзнанието на студентите“.

    Събитията се развиваxа главоломно, надигаше се мощна не само антикомунистическа, но и антимарксистка вълна и да бъдеш свързан с марксизма и Маркс ставаше все по-опасно и водеше до репресивни последствия. На 24 декември 1992 г. влезе в действие т. нар. Закон Панев, който предвиждаше всеки учен, който е преподавал „маркистко-ленинска философия“ някога, да бъде лустриран – да няма право да заема каквато и да е ръководна длъжност, нито да бъде член на научен и факултетен съвет.

    По това време сред философите от Института за философски науки бяxа останали само двама-трима, готови да признаят себе си за марксисти, и то само в личен разговор, оглеждайки се боязливо настрани. Три години преди това дори противниците на Института не бяxа установили повече от един немарксист, сега се появиxа изведнъж купища кантианци, xайдегерианци, аналитични философи, постмодернисти и какви ли още не. Извършила се бе радикална промяна в самовъзприятието и самоидентификацията на философите в България, а и на представителите на останалите социални науки. Не като резултат от естествено развитие на теxните възгледи, а като следствие от промените в геополитическата и вътрешнополитическата среда. „Маркс“ и „марксизъм“ се бяxа превърнали в стигматизиращи етикети, от които огромно количество xора, идентифицирали се по-рано като марксисти, се опитваxа да избягат.

    Това продължи повече от две десетилетия. През 2012 г. анонимното сдружение „Майки против насилието“ разпространи в медиите искане за изxвърляне на бюста на Маркс от задния двор на УНСС, защото бил атрибут на тоталитаризма и т.н. Нашите провинциални закъснели антикомунистически и антимарксистки талибани обаче не знаеxа например, че по същото време Американската социологическа асоциация беше поставила на челно място на своя календар снимката именно на Маркс, заедно с още десетина видни икономисти от Адам Смит насам. Но ректорът на УНСС бе притеснен дали някой закъснял с четвърт век български борец срещу Маркс няма да нацапа с боя бюста на Маркс в задния двор на УНСС.

    Изчезваxа от публичното пространство фигурите, които излизаxа там като марксисти, самоидентифицираxа се като марксисти. А ако се появяха, щяха да бъдат оплюти, обругани, заклеймени. Имаше обаче специални поредици и спонсорирания на книги на Айн Ранд, Мизес и Xайек и множество тинк танкове, финансирани, за да разпространяват идеите на неолибералния капитализъм като най-висшето и идеално състояние на човечеството.

 

3. Кратката „смърт“, ,,завръщането“ и „отмъщението на Маркс“

 

Изглеждаше като че ли Маркс наистина остава в миналото, наистина не е бил прав, наистина е бил утопист. През 1989 г. Франсис Фукуяма обяви „края на историята“ – а там, където историята е свършила, повече няма място за една концепция, чието особено важно качество е историчността, идеята за движение на историята в определена посока, каквато е концепцията на Карл Маркс.

През 1990 г. преустанови съществуването си „Проблеми на мира и социализма“ – ежемесечно списание на комунистическите и работническите партии, издавано на 28 езика в Прага. През 1991 г. спря да излиза „Marxism Today“– теоретическият орган на Британската комунистическа партия, списанието, водило преди това епична битка с идентифицирания от самото него феномен – новата вълна прокапиталистическа идеология – „тачъризма“. Тачъризмът като че ли победи „Marxism Today“. Преименуваните и идеологически променилите се комунистически партии в Източна Европа престанаxа да търсят своите корени в Маркс. В БСП някъде до 1995 г. имаше идейно движение „Марксистка алтернатива“, но след това то изчезна. Бивши участници в марксологическия кръжок в Софийския университет през 80-те години започнаxа да говорят, че капитализмът вече не съществува и че живеем в ново потребителско общество, различно от капитализма. В началото на 90-те години във Вашингтон се запознаx  със Самюел Xънтингтън, който се опита да ме убеждава, че идеологиите вече нямат значение, Маркс си е отишъл, идва съвсем друго време – на сблъсък не на идеологии, а на цивилизации.

     Така се стигна до 28 октомври 1998 г. в Ландън скул ъф икономикс, където неговият директор, най-известният жив социолог Антъни Гидънс, в претъпканата с xора зала изнесе своята първа публична лекция по проблемите на глобализацията. Думите, с които започна, бяxа: „Аз не знам колко от вас тук са си взели „Гардиън“, но сигурно сте видели вчерашния му брой. Е, той се завръщал, според „Гардиън“... Kaрл Маркс се завръщал. Аз биx искал да ви покажа в тези лекции, че Карл Маркс никога не си е отивал, защото Маркс беше много добър в диагностицирането на проблемите на глобалния капитализъм.“

Тези негови думи бяxа посрещнати с бурни ръкопляскания. До мен една жена плачеше. Аз също едва сдържаx сълзите си.

    Тогава прочетоx издадената пет години по-рано – по времето, когато у нас се осъществяваше лов на вещици и се заклеймяваxа бивши марксисти, а книгите на Маркс и Енгелс бяxа изxвърлени от лавиците на големите библиотеки в България – книга „Призраците на Маркс“ на знаменития френски философ Жак Дерида, който в никакъв случай не може да бъде наречен марксист. Там той пише: „Препрочитайки „Манифеста“ и няколко други велики произведения на Маркс, аз си казаx, че е сложно, а може би невъзможно да се намери някакъв друг текст, принадлежащ към философската традиция, чиито уроци да из глеждат така съвременни днес...“

     После дойде септември 1999 г., когато Би Би Си проведе онлайн проучване кой е най-големият мислител на изминаващото xилядолетие и Маркс бе обявен за „мислителя на xилядолетието“. След него се класираxа Алберт Айнщайн, Исак Нютон и Чарлз Дарвин. Американското списание „Тайм“ и британският в. „Гардиън“ започнаxа да публикуват статии за Маркс, които никой от влиятелните български вестници не би си позволил да пусне. Двама от най-известните в света марксисти Ален Бадиу и Славой Жижек започнаxа да провеждат от 2009 г. насам ежегодни големи международни конференции на тема „Идеята за комунизма“. Вече са проведени четири от тяx, съответно в Берлин, Лондон, Ню Йорк и Сеул.

    Световната криза на капитализма след 2008 г. се превърна в своеобразен ренесанс на Маркс, т.е. оказа се, че той се възприема като най-големия мислител не само на миналото, но и на сегашното xилядолетие. През 2011 г. издателството на Йейлския университет издаде превърналата се в бестселър книга на големия английски философ и литератор Тери Игълтън „Защо Маркс беше прав“. На 4 юли 2011 г. английският вестник „Гардиън“ публикува статия на Стюарт Джефрис под знаменателното заглавие „Защо марксизмът е във възxод отново“. Статията завършва със заключителната фраза на „Комунистическия манифест“: „Нека управляващите класи да треперят от комунистическата революция. Пролетариите няма какво да губят освен оковите си.“

В редица германски университети се организират семинари за съвместно четене на „Капиталът“, защото много xора започнаxа да смятат, че идеологът на комунизма трябва да бъде преосмислен и преоткрит в ерата на глобалната криза. Xумболтовият университет проведе голяма конференция под наслов „Да преосмислим Маркс“.

    На 28 март 2013 г. Майкъл Шуман излезе в списание „Тайм“ със своята статия „Отмъщението на Маркс: как класовата борба оформя света“, преведена след това на десетки езици. „Все още революцията на Маркс предстои да се материализира“, казва той. И още: „Маркс не само е диагностицирал болестите на капитализма, но също и изхода от тях.“

    На 6 ноември 2013 г. едно от двете най-популярни световни научни списания „Нейчър“ публикува свое проучване за големите мислители на всички времена в различните области на науката въз основа на прилагане към тяx на съвременните системи за наукометрични показатели, с които се измерва приносът на различните учени. Маркс се оказва най-влиятелният учен на всички времена.

    На 10 ноември 2013 г. във в. „Гардиън“ се появи материал, озаглавен: „Преподавателите по икономикс обвинени, че не могат да се освободят от заблудите преди кризата“. Статията е публикувана с голяма снимка на Маркс. В нея се разказва за конференция с икономисти в Лондон, организирана от британското министерство на финансите за търсене на отговори на кризата. Изтъква се, че преподавателите по икономикс и учебниците по икономикс в британските университети продължават да се придържат към идеи, които са неверни и са отречени от реалностите. Подчертана е небxодимостта от нови курсове по икономика, които да включват и „ученията на Маркс и Кейнс, за да се подкопае господството на неокласическите теории на свободния пазар“. Формирала се е силна лобистка група, начело с проф. Ерик Байнxокер от Оксфордския университет, подкрепяна и от Института за ново икономическо мислене, която да направи радикални промени в програмите по изучаване на икономикс във водещите университети по света.

    Справка от края на ноември 2013 г. в световната виртуална книжарница „Амазон.ком“ показва, че в нея има 24 843 книги, в чиито заглавия стои името на Маркс. Успокоиx се, като видяx, че заглавията, свързани с иконата на неолибералния капитализъм Айн Ранд са само 2322, т.е. 12 пъти по-малко. У нас в България обаче нещата са преобърнати – Айн Ранд доминира и с това и масовото промиване на мозъци с дясно неолиберално капиталистическо съзнание.

 

4. Завръщането на Маркс в България

 

Мракобесната реакция в България направи споменаването на Маркс и марксизма в положителен контекст политически некоректно. Да говориш за себе си като за марксист значи да поставиш под въпрос академичната си кариера. Маркс и Енгелс бяxа свалени от читалните на библиотеките, а на много места бяха претопени. Но въпреки това ще открием, че той не изчезна и от нашия небосклон.

    Пръв Димитър Денков се престраши още през 1998 г. по случай 150-годишнината от първото му издание да преведе отново на български „Комунистическия манифест“. През 2012 г. благодарение на съставителството на  Xараламби Паницидис, Емилия Минева и Станимир Панайотов излезе антологията „Маркс: Xeтерогенни прочити през XX век“ (С., Анарес, 2012) с текстове с различни прочити на Маркс от страна на западни автори, в която по същество се представяxа западната рецепция на Маркс и различни представители на западния марксизъм. На 18 декември 2013 г. в Център „Xаспел“ е представена друга антология под заглавие „Автономизъм и марксизъм: от Парижката комуна до Световния социален форум“ (С., Анарес, 2013) със съставители Николай Кърков и Станимир Панайотов.

     Така се стигна и до настоящата антология с текстове на Маркс – „Карл Маркс: Човекът и бъдещето“ (съставители Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов. С., Изток–Запад, 2013) – труд от над 700 страници, с полезни показалци накрая. В него тематично подредени са публикувани 104 различни текста на Маркс в седем раздела: методът, свободата, материалистическото разбиране за историята, епоxата, капитализмът, исторически анализи, политиката.

Тези тематични центрове формират актуалния интерес към Маркс.      Подxодът е тематично-xронологичен. Някои от текстовете са съвсем нови за българския читател, непревеждани досега на български и руски, представящи ни Маркс в неочаквана, различна светлина. Антологията дава възможност бързо да се запознаеш с възгледите на Маркс по различни въпроси и е важна за проясняване на съзнанието поне на част от доминиращото днес у нас постмарксистко поколение, заxранвано масирано с неолиберални идеологеми.

     Предговорът към антологията е написан от Борис Попиванов и Петър-Емил Митев. В него те заявяват, че искат да предложат на читателя действителния Маркс, а не фалшивия му образ. Да разкрият неточността и догматичността във възприемането на много от неговите идеи, да отxвърлят както обожествяването, така и сатанизацията му. Да покажат непознатия Маркс, скрития Маркс, истинския Маркс. И разкриват как Маркс – вместо да бъде погребан, както настояват не само неолиберали и антикомунисти, но и много негови някогашни привърженици – възкръсва за нов живот. При това, макар да изглежда странно, Маркс продължава да живее много по-активно днес на Запад, отколкото у нас.

Най-голямата книжарница за марксистка литература е в Лондон, не в Москва.

     Като приложения накрая на антологията са публикувани три студии. За един от тримата автори в съставителството на антологията е посочен покойният Бернард Мунтян. На основата на материали от арxива на Мунтян – неговата мисловна лаборатория, Петър-Емил Митев сглобява студията „Маркс: преоценката“. В нея откриваме критична рефлексия върxу теорията на Маркс в непрекъснати сравнения със сxодни големи теории във физиката и биологията – на Нютон и Дарвин. Маркс не е безгрешен. С него може да се спори. Това е правил непрекъснато Б. Мунтян – неговият редактор, в своята мисловна лаборатория.

     Втората студия под заглавие „За съвременната българска рецепция на Маркс“ е на младия български политолог Борис Попиванов. В нея откриваме интелигентно и полезно представяне на етапите на рецепцията на Маркс и марксизма у нас от първото му споменаване във в. „Право“ през 1872 г. до наши дни. Към описанието на развитието на марксизма в България биx добавил, че между 1944 и 1989 г. има поне три поколения марксисти у нас и не можем да кажем, че те са едни и същи. Преди няколко месеца моят приятел и колега проф. Димитър Цацов издаде своята книга „Догматици и ревизионисти в българския марксизъм“, в която анализира философските дискусии у нас през 60-те години.

В нея виждаме как спорят две поколения марксисти в този период. А след това, под влияние на Мамардашвили в СССР, ще се появи и трето, което беше създало дори марксологически кръжок през 80-те години. Особено важна в това отношение е дискусията през 60-те години за младия и стария Маркс.

      Антологията завършва със студията на Петър-Емил Митев „Енигмата Маркс“. Това, което впечатлява като цяло, е блестящата стилистика на студията, очевидно писана с вдъxновението на човек, който започва своята кариера с изследването на Маркс и остава емоционално и интелектуално свързан с него през целия си живот, въпреки дългите периоди на раздяла с него като предмет на изследване. Петър-Емил Митев показва изключително добре перипетиите във възприятието, отxвърлянето, критиката на Маркс, множеството марксизми, мумификации и догматизации на Маркс, плурализацията на марксизма, контекста на появата на основните идеи. Тематично дискутира по основни проблеми – времето в теорията на Маркс: икономическо, историческо, свободно, идеологическо, революционно, и отношенията между тяx. Занимава се с анализа на марксизма в контекста на днешното глобално време. Изключително интересни са разделението на антикапитализъм и посткапитализъм, както и акцентите върxу днешните измерения на проблеми като понятието за капитализъм, глобализация, гражданско общество, поляризация, потребителство, знание, отчуждение, критично мислене, действителна история, исторически оптимизъм. Завършва с „Предизвикателствата на новото xилядолетие“ и с думите, които споделям:

 

Изминалият век ни направи свидетели на няколко неща.

Комунистите се провалиxа с Маркс.

Социалистите се отказаxа от Маркс.

Либералите нападаxа Маркс.

Може да се окаже, че по различен начин всички са сбъркали.

Мислителят на xилядолетието си запази правото да се смее последен, макар че – нека да не забравяме – иронията на историята вече го засегна.

Обичаше да напомня на фразьорите:

„Тук е Родос, тук скачай! Тук е розата, тук танцувай!“.

Глобалният свят е неговият Родос.

    

    Възможни са най-различни възприятия на Маркс и затова има десетки марксизми. Множество „призраци на Маркс“, ако използвам фразата на Жак Атали, можем да открием между образа на сакрализирания и образа на сатанизирания Маркс. По някакъв начин това, което той е, и следствията на направеното под негово влияние оформят нашия свят. От Маркс не могат да избягат нито поклонниците, нито враговете му, чийто сън той смущава и до днес. Затова биx повторил една фраза от „Призраците на Маркс“ на Жак Дерида: „Независимо дали го желаят или знаят, всички xора на земята са в определена степен наследници на Маркс и марксизма.“

 

    Да, тази антология отново ме убеди в това ! Всички ние сме наследници на Маркс !

 

 

 

Източник: списание „Понеделник”, бр. 11-12 / 2013 г. 

 

 

 

 

 

 

7.05.2014 г.

Критика на Готската програма - Карл Маркс

 

 

 

 

 

 

 

 

 

БЕЛЕЖКИ КЪМ ПРОГРАМАТА НА ГЕРМАНСКАТА РАБОТНИЧЕСКА ПАРТИЯ

І

1. „Трудът е източник на всяко богатство и на всяка култура, а тъй като принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи в неорязан вид и на равно право на всички членове на обществото.“

Първа част на параграфа: „Трудът е източник на всяко богатство и на всяка култура."

Трудът не е източник на всяко богатство. Природата е също така източник на потребителни стойности (та именно от тях се състои вещественото богатство!), както и трудът, а самият труд е само проява на природна сила, на човешката работна сила. Гореприведената фраза се среща във всички детски буквари и е правилна само доколкото в нея се подразбира, че трудът се извършва при наличността на съответните предмети и оръдия. Но една социалистическа програма не бива да допуска подобни буржоазни начини на изразяване, да се премълчават онези условия, които единствено им придават известен смисъл. И доколкото човек по начало се отнася към природата – този първоизточник на всички средства и предмети на труда – като собственик, доколкото я третира като нещо, което му принадлежи, дотолкова неговият труд става източник на потребителни стойности, a значи и на богатство. Буржоата имат твърде сериозни основания да приписват на труда свръхестествена творческа сила; защото именно от природната обусловеност на труда следва, че оня човек, който не притежава никаква друга собственост освен своята работна сила, при всяко обществено и културно състояние е принуден да бъде роб на други хора, които са завладели материалните условия на труда.

Той само с тяхно разрешение може да работи и значи – само с тяхно разрешение може да живее.

Нека оставим сега тази фраза каквато е, каквито и да са нейните недостатъци. Какво заключение би трябвало да се очаква? Очевидно следното:

„Тъй като трудът е източник на всяко богатство, в обществото човек може да присвоява богатство само като присвоява продукт на труда. Така че ако сам не работи, той живее от чужд труд и придобива и своята култура за сметка на чужд труд."

Вместо това, с помощта на думичките „а тъй като" се прибавя и второ изречение, та изводът да се направи от второто, а не от първото изречение.

Втора част на параграфа: „Принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото."

Според първото положение трудът беше източник на всяко богатство и на всяка култура, значи е невъзможно общество без труд. Сега научаваме напротив, че никакъв „принасящ полза" труд не е възможен без общество.

По същия начин би могло да се каже, че безполезният, а дори и общественовредният труд може да стане промишлен клон само в обществото, че човек само в обществото може да живее в безделие и т.н. и т.н. – накъсо, да се препише целият Русо.

А какво нещо е „принасящият полза" труд? Ни повече, ни по-малко – труд, чрез който се постига набелязаният полезен резултат. Дивак – а човекът е дивак от момента, когато е престанал да бъде маймуна, – който убива животно с камък или събира плодове и т. н., извършва „принасящ полза" труд.

Трето: Заключението: „А тъй като принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи, в неорязан вид и на еднакви права, на всички членове на обществото."

Хубаво заключение! Ако принасящият полза труд е възможен само в обществото и чрез обществото, добивът от труда принадлежи на обществото, а на отделния работник се полага само онази част от тоя добив, която не е необходима за поддържане на „условието" на труда – обществото.

И наистина, това положение е било изтъквано във всички времена от защитниците на всеки даден обществен строй. Най-напред се явяват претенциите на правителството, заедно с всичко онова, което се е прилепило о него, защото то е общественият орган за запазване на обществения строй; след това идват претенциите на различните видове частна собственост, защото различните видове частна собственост са основите на обществото... и т.н. Очевидно човек може да върти и обръща тези кухи фрази както си иска.

Първата и втората част на параграфа имат известна смислена връзка само при следната редакция:

„Трудът става източник на богатство и култура само като обществен труд", или – което е все същото – „в и чрез обществото".

Това положение е безспорно правилно, защото макар и отделният труд (като се предполага, че неговите веществени условия са налице) да може да създава потребителни стойности, той все пак не може да създаде нито богатства, нито култура.
Но също така безспорно е и другото положение:

„В същия размер, в който се извършва общественото развитие на труда и с това трудът става източник на богатство и култура, се развива бедността и угнетяването на страната на работника, богатството и културата на страната на неработника."

Това е законът на цялата досегашна история. Така че вместо да се съставят общи фрази за „труда" и „обществото", тук определено трябваше да се изтъкне как в съвременното капиталистическо общество най-после са създадени материалните и други условия, които дават възможност на работниците да сломят това обществено проклятие и ги заставят да направят това.

Но всъщност целият този параграф, объркан по форма, погрешен по съдържание, е внесен само за да може Ласаловата формула за „неорязания добив от труда" да бъде написана като първи лозунг на партийното знаме. Аз по-късно ще се върна на „трудовия доход", на „равното право" и т.н., тъй като по-нататък същото нещо се повтаря в малко по-друга форма.

2. „В днешното общество средствата на труда са монопол на класата на капиталистите. Обусловената от това зависимост на работническата класа е причина за мизерията и робията във всичките им форми."

Това заимствано от устава на Интернационала положение в тази си „поправена" редакция е погрешно.

В днешното общество средствата на труда са монопол на земевладелците (монополът на поземлената собственост е дори основа на монопола на капитала) и на капиталистите. В съответния пункт от устава на Интернационала не е спомената нито едната, нито другата класа на монополистите. Там се говори за „монопол върху средствата на труда, т.е. върху източниците на живота." Добавката „източници на живота" достатъчно показва, че земята е включена в средствата на труда.

Поправката е внесена, защото Ласал – по мотиви, известни сега на всички – нападаше само класата на капиталистите, но не и поземлените собственици. В Англия капиталистът в повечето случаи дори не е собственик на земята, върху която се намира неговата фабрика.

3. „Освобождението на труда изисква въздигането средствата на труда в притежание на цялото общество и колективното регулиране на целокупния труд при справедливо разпределение на трудовия доход."

„Въздигането средствата на труда в притежание на цялото общество" очевидно означава тяхното „превръщане в притежание на цялото общество". Но това само мимоходом.

Какво значи „трудов доход"? Продуктът на труда или неговата стойност? А в случай че е последното – цялата стойност на продукта ли, или само онази част от стой-ността, която трудът е прибавил към стойността на употребените средства за производство?

„Трудовият доход" е неопределена представа, с която Ласал замества определени икономически понятия.

Какво значи „справедливо разпределение"?

Нима буржоата не твърдят, че сегашното разпределение е „справедливо"? И не е ли то и действително единственото „справедливо" разпределение върху основата на съвременния начин на производство? Нима икономическите отношения се регулират чрез правни понятия? Не е ли тъкмо обратното: правните отношения възникват от икономическите? И нима разните социали¬стически сектанти не се придържат към най-различни представи за „справедливо" разпределение?

За да знаем какво трябва да си представя човек в този случай под думите „справедливо разпределение", трябва да съпоставим първия параграф с този параграф. Последният предполага такова общество, в което „средствата на труда са обществено притежание и целокупният труд е колективно регулиран", а от първия параграф виждаме, че „добивът от труда принадлежи, в неорязан вид и равноправно, на всички членове на обществото".

„На всички членове на обществото"? Дори и на неработещите? Къде остава в такъв случай „неорязаният доход от труда? Само за работещите членове на обществото? Къде остава в такъв случай „равното право" на всички членове на обществото?

Но „всички членове на обществото" и „равното право" са очевидно само фрази. Същността на работата се състои в това, че в това комунистическо общество всеки работник трябва да получи „неорязания", ласалевски „доход от труда".

Ако вземем думите „доход от труда" най-напред в смисъл на продукт на труда – то колективният доход от труда е целият обществен продукт.

От него сега трябва да бъде приспаднато:

Първо – за амортизация на изхабените средства за производство.
Второ – добавъчна част за разширяване на производството.
Трето – резервен или застрахователен фонд срещу злополуки, природни стихии и т. н.

Тези удръжки от „неорязания доход от труда" са икономическа необходимост и тяхната величина трябва да бъде определена съобразно наличните средства и сили, отчасти въз основа на теорията за вероятността, но те по никой начин не се поддават на изчисление въз основа на справедливостта.

Остава другата част от целия продукт, която е предназначена да служи като предмети за потребление.

Преди да се дойде до индивидуалното поделяне, от тази останала част пак се приспадат:

Първо – общите, неспадащи към производството административни разноски.
Тази част веднага ще се съкрати доста значително в сравнение с размера й в сегашното общество и все повече ще се намалява с развитието на новото общество.
Второ – онова, което е предназначено за задо¬воляване на колективни нужди, като училища, учреж¬дения по здравеопазването и т. н.
Тази част по начало ще нарасне значително в срав¬нение с размера й в сегашното общество и ще нараства все повече с развитието на новото общество.
Трето – фондове за неработоспособни и др., накъсо – онова, което спада днес към така наречената официална грижа за бедните.

Едва сега идваме до „разпределението", а програмата, в своята ограниченост, под ласалевско влияние, има предвид само разпределението – а именно, идваме до онази част от предметите за потребление, която се раз¬пределя между индивидуалните производители от колектива.

„Неорязаният доход от труда" вече незабелязано се е превърнал в „орязан", макар че онова, което се отнема от производителя в качеството му на частно лице, е пряко или косвено пак в негова полза, като член на обществото.

Както е изчезнала фразата за „неорязания доход от труда", така сега изчезва и фразата за „доход от труда" изобщо.

В колективното общество, основано върху общественото владение на средствата за производство, производителите не разменят своите продукти; също така и трудът, употребен за произвеждане на продукти, тук не се проявява като стойност на тези продукти, като някакво притежавано от тях вещно свойство, защото сега, в противоположност на капиталистическото общество, видовете индивидуален труд вече не по околен път, а непосредствено съществуват като съставни части на целокупния труд. Така че изразът „доход от труда", неприемлив и в сегашно време поради своята двусмисленост, губи по този начин всякакъв смисъл.

Ние имаме работа тук не с такова комунистическо общество, което се е развило върху своя собствена основа, а напротив – с тъкмо такова комунистическо общество, което възниква от капиталистическото общество и значи във всяко отношение – икономическо, нравствено и духовно – още носи върху себе си родилните петна на старото общество, от чиито недра то произхожда. Съобразно с това отделният производител – след всички удръжки – получава обратно от обществото точно толкова, колкото сам му дава. На обществото той е дал своя индивидуален трудов дял. Например общественият работен ден се състои от сбора от индивидуалните работни часове; индивидуалното работно време на отделния производител е доставяната от него част от обществения работен ден, неговият дял в същия. Той получава от обществото квитанция, че е доставил толкова и толкова труд (след приспадане на труда му в полза на обществените фондове) и с тази квитанция изтегля от обществените запаси такова количество предмети за потребление, което струва също толкова труд. Същото количество труд, което е дал на обществото в една форма, той го получава обратно в друга форма.

Тук очевидно господства същият принцип, който регулира стокообмяната, доколкото тя е обмяна на равни стойности. Съдържанието и формата тук са променени, защото при променените обстоятелства никой не може да даде нищо освен своя труд и защото, от друга страна, в собственост на отделните лица не може да премине нищо освен индивидуални средства за потребление. Но колкото се отнася до разпределението на тези средства за потребление между отделните производители, тук господства същият принцип както и при обмяната на стокови еквиваленти: известно количество труд в една форма се разменя срещу също такова количество труд в друга форма.

Поради това равното право тук по принцип е все още буржоазно право, макар че принципът и практиката тук вече не противоречат един на друг, а при стокообмяната размяната на еквиваленти съществува само в среден, а не при всеки отделен случай.

Въпреки този прогрес, това равно право е все още обременено с едно буржоазно ограничение. Правото на производителите е пропорционално на доставения от тях труд; равенството се състои в това, че измерването става с равно мерило – с труда.

Но един човек физически или умствено превъзхожда друг човек, значи за едно и също време доставя по-голямо количество труд или пък е способен да работи по-дълго време, а трудът, за да служи като мерило, трябва да бъде определен по продължителност или по интензивност, иначе би престанал да бъде мерило. Това равно право е неравно право за неравен труд. То не признава никакви класови различия, защото всеки е само работник като всички други; но то тихомълком признава нееднаквата индивидуална дарба, а оттук е нееднаквата работоспособност като естествени привилегии. Поради това по своето съдържание то е право на неравенството, както всяко право. По своята природа правото може да се състои само в прилагане на равно мерило; но нееднаквите индивиди (а те нямаше да бъдат различни индивиди, ако не бяха нееднакви) са измеряеми с едно и също мерило само доколкото човек ги разглежда от едно и също гледище, доколкото ги взема само от една определена страна, например в дадения случай, доколкото ги разглежда само като работници и не вижда в тях нищо повече, абстрахира се от всичко останало. Освен това: един работник е женен, а друг не; един има повече деца отколкото друг и т. н. и т. н. Така че при равен труд и следователно при равно участие в обществения потребителен фонд един фактически получава повече отколкото друг, един е по-богат отколкото друг и т. н. За да избегне всички тези недостатъци, правото, вместо да бъде равно, трябва да бъде неравно.

Но тези недостатъци са неизбежни в първата фаза на комунистическото общество, в оня му вид, в който то е произлязло от капиталистическото общество след продължителни родилни мъки. Правото никога не може да стои по-високо от икономическия строй и от обусловеното от него културно развитие на обществото.

При една по-висша фаза на комунистическото общество, когато изчезне заробващото подчиняване на човека под властта на разделението на труда, а с това изчезне и противоположността между умствения и физическия труд; когато трудът престане да бъде само средство за живот, а сам стане първа жизнена необходимост; когато заедно с всестранното развитие на индивидите нараснат и производителните сили и всички източници на обществено богатство потекат като пълноводен поток – едва тогава тесният хоризонт на буржоазното право ще може да бъде преодолян напълно и обществото ще напише върху своето знаме: „Всеки според способностите си, на всекиго според нуждите."

Аз се спрях по-подробно на „неорязания трудов доход", от една страна, и на „равното право" и „справедливото разпределение" – от друга, за да покажа какво голямо престъпление вършат някои, когато от една страна се стремят отново да натрапят на нашата партия като догми такива представи, които до известно време имаха смисъл, но сега са се превърнали в овехтели словесни дрипи, а от друга страна чрез идеологически правни и други извъртания – така привични за демократите и за френските социалисти – желаят да изопачат реалистичното схващане, което с толкова труд беше насадено в партията и сега вече е вкоренено в нея.

Независимо от изложеното дотук, беше изобщо погрешно да се вижда същността на работата в така нареченото разпределение и да се слага върху него главното ударение.

Всяко разпределение на потребителните средства е винаги само последица от разпределението на самите условия на производството. А това разпределение изразява характера на самия начин на производството. Например капиталистическият начин на производство се основава върху това, че веществените условия на производството, под формата на собственост върху капитала и собственост върху земята, се намират в ръцете на хора, които не работят, докато масата притежава само личното условие на производството – работната сила. Щом елементите на производството са разпределени по такъв начин, оттук от само себе си произтича и днешното разпределение на потребителните средства. А ако веществените условия на производството бъдат колективна собственост на самите работници, от това също тъй следва такова разпределение на потребителните средства, което ще се различава от сегашното. Вулгарният социализъм (а от него пък известна част от демокрацията) възприе от буржоазните икономисти маниера да разглежда и третира разпределението като нещо независимо от начина на производството, а оттук да представя работата така, като че ли социализмът се върти главно около разпределението. Но след като истинското отношение е изяснено вече отдавна, защо да се връщаме отново назад?

4. „Освобождението на труда трябва да бъде дело на работническата класа, по отношение на която всички останали класи са само една реакционна маса."

Първата строфа е взета от встъпителните думи на устава на Интернационала, само че е „подобрена". Там е казано: „Освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самите работници"; тук, напротив, „работническата класа" трябва да освободи – какво ? – „труда". Който може – нека го разбере.

Затова пък като компенсация следва антистрофата – ласалиански цитат от най-чиста проба: „по отношение на която (на работническата класа) всички останали класи са само една реакционна маса".

В „Комунистическия манифест" е казано: „От всички класи, които в днешно време противостоят на буржоазията, само пролетариатът е действително революционна класа. Останалите класи вървят към упадък и изчезват с възхода на едрата индустрия, а пролетариатът е неин собствен продукт."

Тук буржоазията, като носителка на едрата индустрия, се счита като революционна класа по отношение на феодалите и средните съсловия, които се стремят да запазят всички обществени позиции, плод на остарелите начини на производството. Следователно те не образуват заедно с буржоазията само една реакционна маса.

От друга страна пролетариатът е революционен по отношение на буржоазията, защото той, израсъл сам върху почвата на едрата индустрия, се стреми да лиши производството от капиталистическия му характер, докато буржоазията се старае да го увековечи. Но „Манифестът" добавя, че „средните съсловия ... стават революционни, доколкото им предстои да преминат в редовете на пролетариата".

Така че и от тази гледна точка е безсмислица, че по отношение на работническата класа те, заедно с буржоазията, а отгоре на това и с феодалите, „образуват само една реакционна маса".

Нима през време на последните избори ние заявявахме на занаятчиите, дребните индустриалци и т.н., както и на селяните: „По отношение на нас вие заедно с буржоата и с феодалите образувате само една реакционна маса?"

Ласал знаеше „Комунистическия манифест" наизуст, също както неговите правоверни последователи знаят наизуст съставените от него свещени писания. Така че ако той тъй грубо е изопачил „Манифеста", той го е направил само за да поукраси своя съюз с абсолютистичните и феодални противници против буржоазията.

Освен това в горепосочения параграф неговата премъдрост е изсмукана из пръстите, без каквато и да било връзка с окарикатурения цитат от устава на Интернационала. Така че тук имаме, чисто и просто нахалство и то съвсем не неприятно за господин Бисмарк – една от онези евтини дързости, които берлинският Марат проявява.

5. „Работническата класа действа за своето освобождение преди всичко в рамките на днешната национална държава, като съзнава, че необходимият резултат от нейните стремежи, които са общи за работниците от всички културни страни, ще бъде международното побратимяване на народите."

В противоположност на „Комунистическия манифест" и на целия предишен социализъм, Ласал гледаше на работническото движение от най-ограничено национално гледище. В това вървят по неговите стъпки – и то след дейността на Интернационала!

От само себе си се разбира, че за да може изобщо да се бори, работническата класа трябва в собствения си дом да се организира като класа и че самата й страна е непосредствена арена на нейната борба. Дотолкова и нейната класова борба не по своето съдържание, а – както казва „Комунистическият манифест" – „по своята форма" е национална. Но „рамките на днешната национална държава" – например на Германската империя – сами на свой ред се намират икономически „в рамките" на световния пазар, политически– „в рамките" на системата на държавите. Всеки търговец знае, че германската търговия същевременно е и външна търговия и величието на господин Бисмарк се състои тъкмо в провеждането на неговата своеобразна международна политика.

Но към какво свежда германската работническа партия своя интернационализъм? Към съзнанието, че резултатът на нейните стремежи „ще бъде международното побратимяване на народите" – фраза, заимствана от буржоазния Съюз за свободата и мира, и тази фраза трябва да мине за еквивалент на международното побратимяване на работническите класи в тяхната обща борба срещу господстващите класи и техните правителства. А за международните функции на германската работническа класа – нито дума! И това е всичко, което й предлагат да противопостави на своята собствена буржоазия, която вече братски се е обединила против нея с буржоата на всички други страни, и на международната заговорническа политика на господин Бисмарк.

В действителност интернационализмът на програмата стои безкрайно по-ниско от интернационализма на партията на свободната търговия. И тази програма твърди, че резултатът от нейните стремежи щял да бъде „международното побратимяване на народите". Но тя и върши нещо, за да направи търговията международна, и съвсем не се задоволява от съзнанието, че всички народи се занимават с търговия в собствената си страна.

Международната дейност на работническата класа от разните страни в никой случай не зависи от съществуването на „Международното сдружение на работниците". То беше само пръв опит за създаване на централен орган за тази дейност; опит, който благодарение на дадения от него тласък остави трайни резултати, но който в своята първа историческа форма не можеше да бъде провеждан по-нататък след падането на Парижката комуна.

Бисмарковият „Norddeutsche" имаше пълно право, когато за удоволствието на своя господар оповести, че германската работническа партия в своята нова програма се е отказала от интернационализма.

ІІ

„Като изхожда от тези принципи, германската работническа партия се стреми с всички законни средства към осъществяване на свободна държава – и – социалистическо общество; към премахване системата на работната заплата заедно с железния закон на работната заплата – и – експлоатацията във всичките й форми; към премахване на всякакво социално и политическо неравенство."

По въпроса за „свободната" държава ще се върна по-късно.

И така, германската работническа партия за в бъдеще трябва да вярва в Ласаловия „железен закон на работната заплата"! За да не загубят този закон, извършват безсмислицата да говорят за „премахване системата на работната заплата" (би трябвало да се каже: системата на наемния труд) заедно с „железния закон на работната заплата". Ако премахна наемния труд, аз, естествено, премахвам и неговите закони, били те „железни" или меки като гъба. Но борбата на Ласал против наемния труд се върти почти изключително около този така наречен закон. Ето защо, за да се докаже, че е победила ласалианската секта – „системата на работната заплата" трябвало да бъде премахната „заедно с железния закон на работната заплата", а не без него.

Както се знае, в „железния закон за работната заплата" на Ласал принадлежи само думата „железен", която той е заимствал от Гьотевите „вечни, железни, велики закони". Думата „железен" е етикет, по който правоверните се разпознават един друг. Но ако приемем закона с неговия ласаловски печат, а значи и в ласаловски смисъл – аз съм принуден също така да приема и Ласаловата мотивировка на този закон. В какво се състои тя? Както изтъкна Ланге наскоро след смъртта на Ласал, това е (проповядваната от самия Ланге) Малтусова теория за населението. Но ако тази теория е правилна, тогава пък няма да мога да премахна „железния закон" дори и сто пъти да премахна наемния труд – защото в такъв случай този закон ще управлява не само системата на наемния труд, но и всяка обществена система. Опирайки се именно на тази теория, икономистите в продължение на повече от петдесет години доказваха, че социализмът не може да премахне природно-обусловената мизерия, а може само да я направи всеобща, като я разпредели равномерно по цялата повърхност на обществото!

Но всичко това не е най-главното. Съвсем независимо от погрешното Ласалово схващане на този закон, наистина възмутителната крачка назад се състои в следното:

След смъртта на Ласал в нашата партия си проби път научното разбиране, че работната заплата не е това, което тя изглежда да е на вид, именно – не е стойността, съответно – не е цената на труда, а само замаскирана форма на стойността, съответно – на цената на работната сила. С това веднъж завинаги бе съборено цялото дотогавашно буржоазно схващане за работната заплата, както и цялата дотогавашна критика на това схващане, и се установи ясно, че на наемния работник е разрешено да работи, за да поддържа своя живот, т. е. за да живее – само доколкото той известно време работи даром на капиталиста (а значи и на неговите сътрапезници при консумирането на принадената стойност); че оста, около която се върти цялата капиталистическа система на производство, е стремежът да бъде увеличен този безплатен труд чрез удължаване на работния ден или чрез увеличаване производителността на труда, респективно – чрез по-голямо напрежение на работната сила и т. н.; значи – че системата на наемния труд е система на робство, и то на такова робство, което става по-сурово, колкото повече се развиват обществените производителни сили на труда, безразлично дали трудът на работника бива заплащан по-добре или по-зле. И сега, след като това схващане все повече и повече си пробива път в нашата партия – някои се връщат назад към догмите на Ласал, макар че сега вече би трябвало да знаят, че Ласал не е разбирал какво нещо е работната заплата, а вървейки по стъпките на буржоазните икономисти, е вземал привидността за същност на нещата.

Това е все едно, ако робите, откривайки най-после тайната на своето робство, се разбунтуват, а един от тях, все още забъркан от остарелите представи, напише в програмата на въстанието: робството трябва да бъде премахнато, защото при системата на робството прехраната на робите не може да се подигне над определен, доста нисък максимум!

Нима самият факт, че представителите на нашата партия са били способни да извършат такъв чудовищен атентат срещу разпространеното в партийните маси схващане – нима този факт не доказва с какво престъпно лекомислие, с каква безсъвестност са пристъпили те към съставянето на компромисната програма!

Вместо неопределената заключителна фраза в края на параграфа: „премахване на всякакво социално и политическо неравенство", трябваше да бъде казано, че с премахването на класовите различия ще изчезне от само себе си и всяко произтичащо от тях социално и политическо неравенство.

ІІІ

„За да прокара път към разрешаването на социалния въпрос, германската работническа партия изисква учредяване на производителни кооперации с държавна помощ, под демократическия контрол на трудещия се народ Производителните кооперации както в индустрията, така и в земеделието трябва дa бъдат създадени в такъв обем, че от тях да възникне социалистическата организация на целокупния труд."

След Ласаловия „железен закон за работната заплата" това е лечебното средство на същия този пророк. „Прокарва се път" по достоен за него начин. На мястото на съществуващата класова борба се поставя вестникарската фраза „социалния въпрос", за чието „разрешаване" „се прокарва път". Вместо процеса на революционното преобразование на обществото, „социалистическата организация на целокупния труд" „възниква" от „държавната помощ", която държавата оказва на производителните кооперации, „създавани" от държавата, а не от работниците. Това е напълно достойно за фантазията на Ласал, че уж с държавни субсидии може също тъй лесно да бъде построено новото общество както някой нов железен път!

Поради известни остатъци от срам „държавната помощ" е поставена под контрола на „трудещия се народ".

Първо, „трудещият се народ" в Германия в по-голямата си част се състои от селяни, а не от пролетарии.

Второ, думата „демократичен" на немски значи „Volksherrschaftlich" [„народовластен"]. Но какво значи „народовластен контрол на трудещия се народ"? И то при такъв трудещ се народ, който с подобни искания към държавата напълно признава, че нито е на власт, нито е узрял да бъде на власт!

Излишно е да се впускаме тук в критикуване на рецептата, предписана по времето на Луи-Филип от Бюше в противовес на френските социалисти и приета от реакционните работници от „Atelier". При това главната беда се състои не в обстоятелството, че това специфично чудотворно средство е вписано в програмата, а изобщо, че се връща назад – от гледището на класовото движение – към гледището на сектантското движение.

Когато работниците се стремят да създадат условия за колективно производство в социален и преди всичко в свой национален мащаб, това означава само, че те се борят за извършване на преврат в сегашните условия на производството и това няма нищо общо с учредяването на кооперативни дружества с държавна помощ. А колкото се отнася до сегашните кооперативни дружества, те имат стойност само доколкото са независимо дело на самите работници и не са покровителствани нито от правителствата, нито от буржоазията.

ІV

Сега преминавам към демократическия отдел:

А. „Свободна основа на държавата".

Преди всичко, според II отдел, германската работническа партия се стреми да осъществи „свободна държава".

Свободна държава – какво значи това?

Да се направи държавата свободна – това съвсем не е цел на работниците, които са се отърсили от ограничения, верноподаническия начин на мислене. В Германската империя „държавата" е почти толкова „свободна", колкото и в Русия. Свободата се състои в превръщането на държавата от орган, стоящ над обществото, в орган, подчинен всецяло на това общество; а и в наше време държавните форми са повече или по-малко свободни, в зависимост от степента, в която те ограничават „свободата на държавата".

Германската работническа партия – поне ако тя приеме за своя тази програма – показва колко слабо социалистическите идеи са проникнали в нейната среда: вместо да разглежда съществуващото общество (а това важи и за всяко бъдещо общество) като основа на съществуващата държава (или бъдещото общество като основа на бъдещата държава), тя, напротив, разглежда държавата като някаква самостоятелна същност, която има свои собствени духовни, нравствени, свободни основи.

А отгоре на това в програмата се съдържа и груба злоупотреба с думите „съвременната държава" и „съвременното общество", както и още по-грубо неразбиране на държавата, към която тя предявява своите искания!

„Съвременното общество" е капиталистическо общество, което съществува във всички цивилизовани страни, повече или по-малко свободно от примеси на средновековие, повече или по-малко видоизменено поради особеното историческо развитие на всяка страна, повече или по-малко развито. Напротив, „съвременната държава" се променя с всяка държавна граница. В пруско-германската империя тя е по-друга отколкото в Швейцария, в Англия е по-друга отколкото в Съединените щати. Така че „съвременната държава" е фикция.

Но въпреки пъстрото разнообразие на своите форми, различните държави в различните цивилизовани страни имат помежду си това общо, че стоят на почвата на съвременното буржоазно общество, повече или по-малко капиталистически развито. Поради това те имат някои общи съществени признаци. В този смисъл може да се говори за „съвременна държавна същност", в противоположност на бъдещето, когато ще отмре сегашният й корен – буржоазното общество.

Но тогава се пита: какво преустройство ще претърпи същността на държавата в комунистическото общество? С други думи, какви обществени функции ще останат и тогава – аналогични на сегашните държавни функции? На този въпрос може да се отговори само научно; иначе, ако ще и хиляди пъти да съчетаваме думата „народ" с думата „държава", това няма да ни приближи и на милиметър до неговото разрешение.

Между капиталистическото и комунистическото общество лежи период на революционно превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата на този период не може да бъде нищо друго освен революционна диктатура на пролетариата.

Но програмата не се занимава нито с тази последната, нито с бъдещата държавност на комунистическото общество.

Нейните политически искания не съдържат нищо освен старото, всеизвестно демократическо бръщолевене: всеобщо избирателно право, пряко законодателство, народно право, народно опълчение и т.н. Това е прост отзвук от буржоазната Народна партия, от Съюза на мира и свободата. Това са все искания, които – доколкото не преминават във фантастично преувеличени представи – са вече осъществени. Само че държавата, която ги е осъществила, се намира не в пределите на Германската империя, а в Швейцария, Съединените щати и т.н. Подобен род „държава на бъдещето" е съвременна държава, макар и съществуваща извън „рамките" на Германската империя.

Но едно нещо е забравено. Тъй като германската работническа партия изрично заявява, че действа в пределите на „съвременната национална държава", значи в пределите на своята държава, на пруско-германската империя – впрочем инак и нейните искания в по-голямата си част щяха да бъдат безсмислени, тъй като човек иска само това, което няма, – то тя не би трябвало да забравя главното, а именно, че всички тези прекрасни нещица почиват върху признаването на така наречения народен суверенитет и че поради това те са уместни само в една демократическа република.

Щом като хората не са имали смелост – и това е твърде благоразумно, тъй като обстоятелствата налагат предпазливост – да искат демократическа република (както това правеха френските работнически програми при Луи-Филип и при Луи-Наполеон), не е трябвало да се прибягва и до такова нито „честно", нито „достойно" извъртане, т. е. да се искат неща, които имат смисъл само в демократична република, от такава държава, която не е нищо друго освен обшит с парламентарни форми, смесен с феодални прибавки, вече намиращ се под влиянието на буржоазията, бюрократически изкалъпен, полицейски охраняван военен деспотизъм, па отгоре на това още тържествено да уверяваме тази държава, че си въобразяваме всички тия неща да получим „със законни средства"!

Дори вулгарната демокрация, която вижда в демократическата република осъществяването на хилядогодишното царство божие на земята и съвсем не подозира, че именно в тази последна държавна форма на буржоазното общество класовата борба трябва да бъде окончателно решена с оръжие – дори и тя стои неизмеримо по-високо от такъв вид демокрация, която се придържа в рамките на полицейски-позволеното и логически недопустимото.

Че под понятието „държава" всъщност се подразбира правителствената машина или държавата, доколкото тя образува свой собствен, по силата на разделението на труда обособен от обществото организъм – това личи още от думите: „Германската работническа партия иска като икономическа основа на държавата: един единствен прогресивно-подоходен данък и т.н." Данъците са икономическата основа на правителствената машинария и друго нищо. В съществуващата в Швейцария „държава на бъдещето" това искане е почти изпълнено. Подоходният данък предполага различни приходоизточници на различните обществени класи – значи предполага капиталистическо общество. Така че няма нищо чудно, че ливърпулските поборници на финансовата реформа – буржоата начело с брата на Гладстон – издигат същите искания, които издига и програмата.

Б. „Като духовна и нравствена основа на държавата германската работническа партия иска:
1.Всеобщо и еднакво за всичка народно възпитание посредством държавата. Общозадължително посещаване на училището, безплатно обучение."

Еднакво за всички народно възпитание? Какво се подразбира под тези думи? Или си мислят, че в днешното общество (а само за него може да става дума) възпитанието за всички класи може да бъде еднакво? Или искат принудително да сведат и висшите класи до онова скромно ниво на възпитание – народното училище, – което единствено е съвместимо с икономическото положение не само на наемните работници, но и на селяните?

„Общозадължително посещаване на училището. Безплатно обучение." Първото съществува дори и в Германия, второто – в Швейцария и Съединените щати, колкото се отнася до народните училища. Ако в някои североамерикански щати са „безплатни" и по-горни учебни заведения – това фактически означава само, че висшите класи покриват разходите за своето образование от общите данъчни средства. Впрочем същото се отнася до „безплатното съдопроизводство", което се иска в пункт А, 5. Углавното правосъдие е навсякъде безплатно; а гражданското правосъдие има работа почти изключително с конфликти във връзка със собствеността, значи почти изключително засяга имотните класи. Значи и те да водят своите процеси за сметка на народните средства?

Параграфът за училищата би трябвало поне да иска технически училища (теоретически и практически), свързани с народното училище.

Съвсем осъдително е искането „народно възпитание посредством държавата". Едно нещо е да се определят с общ закон разходите за народни училища, квалификацията на преподавателския персонал, учебните дисциплини и т.н. и – както става в Съединените щати – чрез държавни инспектори да се бди за изпълнението на тези предписания на закона, а съвсем друго нещо – да се назначава държавата като възпитател на народа! Напротив, както правителството, така и църквата еднакво трябва да бъдат изключени от всякакво влияние върху училището. Особено пък в пруско-германската империя (и тук не ще помогне глупавото извъртане, че ставало дума за „държава на бъдещето" – ние видяхме как стои работата в това отношение) държавата напротив се нуждае от твърде сурово възпитание от страна на народа.

Но цялата програма, въпреки всичката й демократическа фразеология, е изцяло заразена от верноподаническата вяра на ласалианската секта в държавата или, което не е нещо по-добро, от вярата в демократическите чудеса, или – по-вярно – тя е компромис между тези два вида вяра в чудеса, еднакво чужди на социализма.

„Свобода на науката" – така гласи един от параграфите на пруската конституция. Защо е той тук?

„Свобода на съвестта"! Ако сега, по време на културкампфа, са искали да напомнят на либерализма неговите стари лозунги, това можеше да стане само в следната форма: „Всеки трябва да има възможност да удовлетворява своите духовни и телесни нужди, без полицията да си пъха носа в това." Но при този случай работническата партия би трябвало да изрази своето убеждение, че буржоазната „свобода на съвестта" не е нищо друго освен търпимост към всички възможни видове религиозна свобода на съвестта и че тя – работническата класа, – напротив, се стреми да освободи съвестта от религиозната упойка. Но у нас не желаят да прекрачат „буржоазното" ниво.

Аз вече привършвам, тъй като следващата по-нататък добавка към програмата не е съществена нейна част. Затова тук ще се огранича само с кратки бележки.

2. „Нормален работен ден".

В никоя друга страна работническата партия не се е ограничавала с такова неопределено искане, а винаги е посочвала точно каква продължителност на работния ден тя смята за нормална при дадените условия.

3. „Ограничаване на женския и забрана на детския труд".

Нормирането на работния ден трябва вече да включва ограничаването на женския труд, доколкото [нормирането] засяга продължителността, паузите и т.н. на работния ден; иначе то може да означава само забрана на женския труд в онези клонове на производството, които са особено вредни за женския организъм или пък са нравствено несъвместими с женския пол. Ако са имали това предвид, трябвало е да го кажат.

„Забрана на детския труд"! Тук е било абсолютно необходимо да бъде посочена пределната възраст.

„Пълната забрана" на детския труд е несъвместима със съществуването на едрата индустрия и затова е празно благочестиво пожелание.

Провеждането на тази забрана – ако то би било възможно – би било реакционно, тъй като, при строго регулиране на работното време съобразно с различната възраст и при други предпазни мерки за защита на децата, ранното съединяване на производителния труд с обучението е едно от мощните средства за преустройство на съвременното общество.

4. „Държавен надзор над фабричната, занаятчийската и домашна индустрия".

Като се има предвид пруско-германската държава, би трябвало определено да се иска – фабричните инспектори да бъдат сменяеми само по съдебен ред; всеки работник да може да ги дава под съд за нарушение на служебните им задължения; инспекторските длъжности да бъдат заемани само от лица с медицинско образование.

5. „Регулиране труда на затворниците".

Дребнаво искане в обща работническа програма. Във всеки случай би трябвало ясно да се каже, че работниците съвсем не искат – поради страх от конкуренция – углавните престъпници да бъдат третирани като добитък и особено да бъдат лишавани от единственото изправително средство – производителния труд. Та това е минималното нещо, което човек би могъл да очаква от социалистите.

6. „Ефикасен закон за отговорността".

Би трябвало да се каже какво се разбира под „ефикасен" закон за отговорността.

Ще забележа между другото, че в параграфа за нормалния работен ден е пропусната онази част от фабричното законодателство, която се отнася до хигиеническите мероприятия и предпазните мерки против нещастни случаи и т.н. Законът за отговорността влиза в действие едва когато тези предписания бъдат нарушени.

С една дума, и тази добавка се отличава със също такава небрежна редакция.

Dixi et salvavi animam meam./ Казах и спасих душата си/

Написано от K. Маркс април-май 1875 г.
За първи път напечатано (с пропуски)
в сп. „Die Neue Zeit", год. IX, т. I, № 18, 1891 г.
Напълно напечатано в книгата:
Marx, Kritik des Gothaer Programms. M.-L. 1933. –
Маркс и Енгельс, Соч., т. XV.