Лявото между 40-те години на XIX век и Първата световна война – проф. Васил Проданов

До революционната вълна в Европа през 1848 г. една след друга са противопоставени либералната и консервативна идеология, партиите на промяната и партиите на статуквото и разграничението между леви и десни преди всичко в тези рамки. През ХІХ в. тези понятия са аналози също и на противопоставянията радикалност и умереност в политическото поведение, промяна и статукво, прогресивно и реакционно, равенство и неравенство.  Постепенно придържането към либералния пазар ще започне да се възприема не като ляво, а като дясно, докато лявото ще започне да се противопоставя на пазарната стихия.

С утвърждаването на социализма и на идеите на комунизма като самостоятелни идеологически учения, особено след 1848 г., нещата ще започнат да се променят. Либерализмът ще започне да заема центристки позиции от гледна точка на опозицията „статукво-промяна” и десни позиции във връзка с опозицията „частна -колективна собственост”. Този етап има своите предпоставки още в най-радикалните искания по време на Френската революция и различни версии на домарксов социализъм. Неговото налагане обаче като сериозна алтернатива в публичния живот става от 40-те години на XIX век насам и заложените по това време характеристики дефинират ля­вото до Първата световна война. Модерната европейска левица при­добива своите основни черти в годините между поражението на Наполеон и революциите от 1848 г., когато и събитията между 1879 и 1894 г. получават интерпретацията, която ги превръща във водораздел между лявото и дясното през целия XIX и XX век  (1). В началото тя се проявява чрез идеите на Сен-Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен, но след 1848, когато индустриалната революция с бързи темпове променя Европа и се появява нарастващо количество, намираща се условия на крайна експлоатация, работническа класа, водеща роля придобива марксизмът, претендиращ да изразява нейните позиции и перспективи. Във всички тях ще има елемент, липсващ в ранните значения на лявото в радикалните му версии на френската революция – акцент върху общностите;  върху това, че човек не е атом, изолиран от останалите, а може да бъде разбран чрез неговите социални характеристики.

В главата „Митът за левицата“ в своя „Опиум за интелектуалците“ Раймон Арон отбелязва, че „в момента, когато укрепването на Третата републи­ка (във Франция) слага край на раздорите сред буржоазната левица, излиза наяве ново разцепление… Левицата срещу капитализма заема мястото на левицата срещу Стария режим… Марксизмът ве­че е дал формулата, която едновременно гарантира приемственост­та и бележи разрива между вчерашната и днешната левица. Чет­въртото съсловие заема мястото на третото, пролетариатът заема мястото на буржоазията.“  (2).

Следващият половин век ще се оформят социалистическите стратегии за два етапа на борбата. Според тях на първия етап се овладява държавната власт, а на втория, с нейна помощ се преминава към социализма. Така протичат процеси на първото голямо редефиниране на лявото и разгръщане на допълнителни негови значения. Формира се своеобразен континуум с различни леви идентичности в полити­ческото пространство от крайно ляво до центъра. Вътре в този континуум лявото може да се разграничи по различни признаци, но сред тях най-съществено значение за последвалото му развитие има разделянето на два типа лява идентичност, които най-грубо мо­гат да бъдат описани като политическо ляво и икономическо ляво или като буржоазно ляво и социалистическо ляво.

Първият тип лява идентичност акцентира на политическо­то ляво, на промените в политическата сфера и се стреми да дове­де докрай равенството в политическата област, както и да смекчи, облекчи състоянието на най-бедните, мизерстващите слоеве на на­селението. Това е традицията, демократизираща либерализма, кой­то в началото се развива откъснат от демокрацията. Тя се проявява в епичната борба срещу всякакви привилегии и йерархии по рож­дение, за всеобщо избирателно право, равенство в шансовете, в движението на философските радикали в Англия начело с Бентам и исканията им за радикална трансформация на политическата система, в дейността на суфражетките, в движенията за граждански права и самоопределение, което характеризира в различни версии левия либерализъм и до наши дни. В тази борба има моралистичен и хуманистичен заряд, акцент върху човеколюбието, чувство за дос­тойнство на всяка човешка личност, защита на унижените и оскър­бените, реакция срещу всеки произвол, жестокост и потисничест­во. Тя е типична за множеството революционни демократични дви­жения, които се борят за национално освобождение, включително и за нашите дейци от Букурещкия кръг, борещи се за освобожде­ние на българите от турско робство. Те се обявяват срещу всякакво политическо потисничество и политически йерархии, срещу нера­венството в политическата и правната сфера. У нас този либерално-демократичен егалитаризъм е така силен, че подлага на особен морално-хуманистичен прицел и чорбаджийството.

Вторият тип лява идентичност, която се формира в този период, извежда на преден план икономическото ляво и получава своите импулси и обосновка от марксизма, обръщащ особено вни­мание на ролята на собствеността и изобщо на производствените отношения като предпоставка за развитие или задържане на разви­тието на производителните сили. Така от 1831 г., когато за първи път се въвежда понятието „социализъм“, се утвърждава идеята за ляво­то като социализъм, за „социалистическото ляво“, което възприема себе си като наследник на идеите на Френската революция и оти­ващо по-нататък в социалната промяна в сравнение с „буржоазно­то ляво“. Равенството се разглежда преди всичко като социално-икономически проблем. Смята се, че постигнатото от либерализма равенство в политическите институции не е достатъчно, трябва да се отиде по-нататък и да се разреши въпросът с неравенството по отношение на средствата за производство и контрола върху труда и заплащането. Първата индустриална революция ще предизвика първата голяма социална криза през 1848 г., а след това през 1871 г. разрушаването на инструментите на принуда от страна на държавата в резултат на Френско-пруската война ще доведе до Парижката комуна, която ще бъде първият исторически опит чрез революционно въстание да се създаде алтернативна на капитализма система. Тя ще създаде определен модел, на който ще се позовават неведнъж след това – от самоуправлението на комуната, императивния мандат на депутатите, през експроприиране на собствеността на църквите и безплатността на учебните заведения. Това ще бъде във време на зрялост на първата индустриална революция и ускорено увеличаване на едната индустрия, ангажираща нарастващо количество индустриални работници.

Това от своя страна въвежда в политическата теория и прак­тика устойчивата представа, че левите могат сравнително много точ­но да бъдат идентифицирани чрез социалните групи, които те под­крепят, и онези, на които се противопоставят. Маркс ще напише, че „това беше първата революция, в която работническата класа бе открито призната за единствената класа, която е още способна за обществена инициатива”  (3). Левите са защитници на хората без собственост, на бедните, докато десните изразяват позициите на притежателите на собственост върху средствата за про­изводство, позициите на богатите. Идеята за класовото представи­телство става централна за този тип лява идентичност и политическата левица обвързва себе си с намиращия се във възход през този пе­риод промишлен пролетариат и вярата в неговата прогресивна и революционна същност. Той изглежда социалната група на бъдещето, тъй като тенденцията през изминалите десетилетия е не само ускореното нарастване на количеството му, но и нарастващата възможност за самоорганизация в големите предприятия, в които той се труди.

Тези два типа леви идентичности до Първата световна война спо­делят общи нагласи, които ги правят част от лявото пространство; обуславят на различни етапи взаимодействието им срещу съществу­ващите режими, както и разнообразни синтези между тях като идео­логическо и политическо мислене. В тези общи нагласи, формира­щи родовите характеристики на лявото политическо пространство, се включват всички онези особености, които се утвърждават още на първия етап от неговото развитие след Френската революция, които обаче намират различна конкретизация при буржоазното (либерал­ното) и социалистическо, политическо и икономическо ляво.

Първо. Предпоставката за ролята на рационалността, разума, просвещението в личния и обществения живот, борбата за осво­бождаване на действителността от всякакви предразсъдъци и иде­ологии.

Либерално левите обръщат внимание преди всичко на роля­та на науката за една прогресивна промяна на обществото, както и на това, че всеки човек в еднаква степен притежава рационална способност да участва в политическия живот и да бъде господар на своята съдба. Разумът, рационалността са характеристики на отдел­ните индивиди и осигуряването на равенство на техните шансове ще им даде възможност да изградят едно разумно и рационално общество. Рационалността е на първо място индивидуален фе­номен.

За социалистическото ляво рационалността и разумът са на първо място характеристика на системата от обществени отноше­ния, която по различен начин се проявява у всеки отделен инди­вид. Рационалността е колективен феномен. Марксизмът като ля­ва идеология отива по-нататък, като свързва социалната рационал­ност с особеностите на социално-икономическите отношения и сто­ковата размяна. Капитализмът и стоковата размяна раждат стоков фетишизъм, социална и рационалност, идеологиите като „фалшиво съзнание“. Само промяната на отношенията на собственост може да ни избави от тази ирационалност, да направи социалните отно­шения „прозрачни“.

Второ.      Предпоставката за левите като сили, които работят за промяната, за обществения прогрес.

Либерално левите обръщат внимание на промяната преди всичко в политическата и правната сфера и на ролята на науката в тази промяна.

С марксизма в социалистическото ляво прогресът става исто­рическа тенденция и необходимост. Така моралното неприемане на действителността като несправедлива се оказва осъдено и от историята. Убеждението, че историята крачи в „ляв марш“, че „коле­лото на историята неизбежно се върти към окончателната победа“, че „времето е наше“, привлича в лагера на левите милиони хора през последните два века и е изключително важен (мотивиращ ин­дивидуалното поведение) фактор при техния успех.

Трето. Левите са силите, които подкрепят справедливостта и равенството.

Либералното ляво се опира на класическата за новото време идея, че „всички хора се раждат равни“, и на необходимостта да се създадат условия за равенство в шансовете на всички хора, като това се съчетава със симпатии към бедните и потиснатите и търсене на пътища за тяхното подпомагане. Това ще стане предпоставка за появата на първите социални закони през втората половина на ХІХ век, за появата на профсъюзите, за развитието на индустриалната демокрация, над които през ХХ век ще се надгради социалната демокрация. При това профсъюзите ще се появят и разгърнат през втората половина на ХІХ век трите най-развити държави – Великобритания, Германия и САЩ.

Социалистическото ляво вижда корените на всяко неравенс­тво в отношенията на собственост, в класовото неравенство и си поставя за цел именно тяхното преодоляване.

Четвърто. Лявото е антиетатистко, то търси да ограничи ролята на държавата, защото това е буржоазна държава.

Това е типична характеристика на лявото до Първата светов­на война. Либералите се стремят да ограничат ролята на държавата в рамките на идеологията laissez faire, laissez passe. Ho негативни са нагласите към държавата и на антибуржоазните леви, независимо от различията и големия спор, който се води на тази тема между марксисти и анархисти в рамките на Първия интернационал. Край­ната позиция се заема от анархистите на Прудон и Бакунин, които са склонни да търсят път към социализма чрез тотално разрушаване на държавния организъм, който се разглежда като неоспоримо зло. За Маркс държавата също не е нищо друго освен инструмент за класово господство и в идеала за безкласовото бъдеще тя няма мяс­то. Но тя има своята позитивна историческа роля, докато буржоа­зията и свързаните с нея обществени отношения играят също поло­жителна роля. И преди да се разруши, трябва да бъде овладяна и използвана.

В различните периоди до Първата световна война двете ос­новни направления на лявото взаимодействат, конвергират, дивергират по своеобразен начин в отделните страни. Така например до 1914 г. социалдемокрацията в Германия „с удоволствие афишира безразличието си към чисто политическите ценности на демокрацията и не крие своето презрително неодобрение спрямо позици­ята на френските социалисти, твърди защитници на всеобщото из­бирателно право“  (4). От своя страна във Франция едва след 1936 г. започва да се приема социално законодателство.

Първият етап на възхода на лявото в средата на ХІХ век е непосредствено след въстанието в Полша през 1863 г., когато в Лондон на 28 септември 1864 г. се събират 1864 делегати от различни страни, за да основат Първия интернационал. Негово седалище става Лондон, а комисия от 21 човека трябва да изработи проект за програма и устав. Водеща роля в този процес играе Карл Маркс, макар че организацията, която се създава е твърде разнородна и в нея има различни тенденции. Това е времето, когато първата индустриална революция във Великобритания е във върховия си период и работническата класа вече е мнозинство в обществото, но в Европа като цяло все още по-голямата част от населението е селско. Във Великобритания са се появили вече синдикатите, които са под влияние обаче на либералното мислене и търсят път към класово сътрудничество. Във Франция е силен прудонизмът, противопоставящ се на участието на работниците в политическата борба и пропагандиращ така нар. „мютюализъм”. Маркс вижда бъдещето на света обаче през ставащото в най-развитата страна по това време, във Великобритания. Затова и Първият интернационал формулира като своя задача обединението на работниците, използване на работническото движение в Европа и Америка. Първият интернационал не е марксистки, макар Маркс и  Енгелс да играят важна роля в него. Освен техните привърженици, в него влизат британци, които са под влияние на Робърт Оуен и реформистки настроени профсъюзни дейци. От Франция са включени анархисти – привърженици на Пиер Прудон и последователи на Луи Югюст Бланки, виждащи промяната на обществото чрез заговори и терор срещу управляващите. От Италия има последователи на националистически ориентирани мацини, от Русия ще доминират анархистите. През юли 1870 г. ще избухне френско-пруската война и Интернационалът ще заеме антивоенни позиции, порицаващи войната. Войната ще доведе обаче през 1871 г. до първия опит за работническа революция – Парижката комуна. Тя няма обаче нито ясно дефинирана програма, нито силни лидери и е смазана с много кръв. Поражението ще бъде удар и по Интернационала, който и без това се тресе от вътрешни противоречия. Разцеплението в него идва още през 1872 г., поради различното отношение към държавата при отговора дали тя има място в модела на бъдещо социалистическо общество. Сблъскват се марксисти и анархисти,  Маркс с Бакунин и това води до разпад на Първия интернационал, а Маркс намира компромисен вариант на отношение към държавата, когато в „Критика на Готската програма” формулира идеята за двата етапа на прехода към новото общество, на които държавата ще има различна роля. Първият интернационал ще прекрати своето съществуване официално през 1876 г., но това ще бъде много важно различие на всички следващи етапи на развитието на лявото в социалистическите му и комунистически версии, тъй като непрекъснато на опитите за изграждане на социализма чрез държавата ще се реагира от противоположната страна с искания за самодейност, самоорганизация на масите от долу, за пряка демокрация с обвинения, че държавата с нейната йерархическа структура не може да бъде израз на самодейността на масите, на която се гледа като на нещо много важно в бъдещото общество. Ще се противопоставят пряката демокрация на представителната демокрация, либертарианската свобода от държавата на ролята на държавата като инструмент за изграждане на новото общество. Този въпрос ще стои и в началото на Октомврийската революция след 1917 г., която се базира от една страна на възникналите от долу съвети като форма на самоорганизация и пряка демокрация, а от друга страна се осъществява от партия, функционираща на основата на демократическия централизъм и изградена йерархически пирамедално.

След това през 1889 г. идва Вторият интернационал, който успява да привлече в своите редици милиони работници и да се опре на бързо разрастващите се профсъюзи и социалистически партии в Германия, Франция, Великобритания, Белгия и на редица други места. Формално той се изгражда на основата на революционния марксизъм. разпаднал се с Първата световна война, но става второто голямо разделение в лявото пространство, свързано с отношението към либералната представителна многопартийна демокрация и противопоставянето на формална и реална демокрация, разделящо социалдемократи и комунисти.

Всъщност идва времето за радикални трансформации и нови синтези, свързани с лявото, обусловени от нов етап на развитие на капитализма, основаващ се на втората индустриална революция и свързаното с нея масово производство и потребление. Тя ще дойде след дългата депресия през 1873-1896 г., от който в развитите западни държави ще се излезе с нова технологична революция, увеличаваща производителността на труда и носеща със себе си предпоставки за увеличаване на социалното положение на повече хора, тъй като се нуждае от масов потребител на нарастващото количество стоки, които се създават чрез нея.

Това ще доведе до ново ускорено развитие на капитализма преди Първата световна война, даващо възможност за отстъпки на буржоазията и създаване на предпоставки за поява на социалдемокрацията и в Германия, и във Великобритания, и на други места. Когато в 1900 г. нюйоркското издание „The Nation“ се опитва да обобщи политическите тенденции на ид­ващия век, то отбелязва: „Либерализмът е упадаща, почти мъртва сила. Само остатъци, по-голямата част от тях стари хора, все още поддържат либералната доктрина и когато те си отидат, тя ще остане без поддръжници”  (5).

Социалдемокрацията е във възход в развитите западни страни и постепенно се превръща в част от системата. Така ще се дойде до 1914 г., когато лидери на Интернационала ще гласуват военни кредити за войната и ще подкрепят капиталистите в своите държави в започване на войната. Това ще доведе до ново разцепление и отделянето през 1919 г. на Трети (комунистически) интернационал.

Социалдемокрацията става възможна благодарение на това, че капитализмът успява да създаде  през  втората половина на ХІХ век либералната демокрация като инструмент за овладяване на противоречията, за които говори Маркс преди това. В безкризисни периоди на развитието на капитализма с помощта на либералната демокрация се създава социалната държава и преразпределение на ресурси към по-бедните части на обществото, с което се стимулира потреблението и така дава възможност за печалба и на капиталистите в рамките на националните държави. В условията на криза и нарастване на противоречията либералната демокрация дава възможност да бъдат избрани популистки, авторитарни, националистически лидери, които налагат „силна власт”, която овладява противоречията.

 

 

(1)  Вж. Джъд, Т. Да игнорираме ли левицата? – В: Транзит. С, 1996, с. 38-39.

(2)  Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В: Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(3) Маркс, К. Гражданската война във Франция, В: Маркс, Енгелс. Съчинения, т. 17, С., 1965, с. 346

(4) Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В:  Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(5)  Цит. по Grimes, А.Р. Introduction,  In: Hobhouse, L.T. Liberalism. New York: Oxford University Press., 1964, p. 5.

 

Източник” сайтът „24 май”

 

 

 

Възникването на лявото между 1789 г. и 40-те години на XIX век - Васил Проданов

Лявото е една от най-трудно податливите на каквато и да е строга дефиниция политическа категория. Във всекидневния политически жаргон, чрез който се извършват идентификации и самоидентификации на политическите сили, в него се включват такива характеристики като стремеж към промяна; поли­тически идеали като справедливост, равенство, демокрация; анти-капитализъм; колективизъм (солидарност) и т.н. Проблемът е обаче, че винаги могат да се открият примери, в които всяка от тези характеристики се среща у политически сили, за които се приема, че са десни или сами определят себе си като десни, консерватив­ни, либерални и т.н. Понеже във всяка политическа сила съществу­ва разнообразие от мнения по различни въпроси, за ляво и дясно се говори и в рамките на отделните партии – например за „ляво крило“ на дясна партия или за „дясно крило“ на лява партия.

Усещането за относителност на дефинициите и бъркотия във възприятието на лявото се засилва от факта, че в политическия език се срещат идентификации с множество конкретни видове ляво -„стари леви“ и „нови леви“, „модерни леви“ и „постмодерни леви“, „европейски леви“ и „феминистко ляво“, „академични леви“ и „ле­ви либерали“, „умерено ляво“, „радикално ляво“, „левичарство“, „ляво сектантство“ и „ляво отклонение“. В американската полити­ческа история са известни дори групата на „лиричните леви“ от пе­риода преди Първата световна война и „леви за Рейгън“ в рамките на неоконсервативната вълна през 80-те години. Възниква въпросът има ли нещо общо между всички тези видове „ляво“, или просто става дума за различни езикови конвенции, за словоупотреби, зад които не могат да се открият едни и същи реални значения. При отговора му следва да се отчита, че разнообразието от значения на лявото възниква в резултат на развитието и промените в реалните практически отношения и могат да бъдат оценявани преди всичко в контекста на историята на тези отношения. Затова каквато и да е теоретическата дефиниция на лявото, тя е неотделима от неговата история, в която то всеки път е дефинирано релационно, в съпос­тавка и чрез противопоставяне на дясното. Всяка промяна на ед­ното е имала значение и за другото. При тази промяна те не са оставали дуалистично обособени същности, а са си влияели взаимно и във всяка съвременна политическа идеология могат да се открият елементи, които в един или друг период са се разглеждали като типични както за лявото, така и за дясното. В преходни исторически периоди се е извършвало редефиниране както на лявото, така и на дясното, съответно на социализма, либерализма и консерватизма.

Историята на лявото започва с времето около Френската революция, когато възникват самите понятия за ляво и дясно в поли­тическия живот. По това време термини като „либерализъм”, „консерватизъм”, „социализъм” не са се появили още, това ще стане в първите десетилетия на ХІХ век. Затова разграничението между ляво и дясно ще предшестват идентификациите „либерал”, „консерватор”, „социалист”. В Генералните щати (еквивалент на парламента) преди революцията благородниците стоят от дясно на краля, а пред­ставителите на „третото съсловие“ – от ляво. Така и по-нататък се създава традицията тези, които са повече или по-малко за съхраня­ване на статуквото, да сядат от дясно, а техните опоненти – от ляво. С развитието на революционния процес предишните съмишленици, които са стояли от ляво, се разделят във вижданията си дали да се извършват по-нататъшни и радикални промени, или не. От лявата страна сядат якобинците, от които левите обикновено извеждат своята политическа история, а в дясната са жирондистите. В този пе­риод лявото е преди всичко израз на борбата на най-бедните групи от третото съсловие – градския плебс, занаятчии, дребни търговци, наемни работници – срещу другите две. Така не само във френския, а и в други европейски парламенти през XIX век се създава тради­ция от ляво на председателя на парламента да сядат привърженици на демократични и либерални разбирания. В началото то се свързва с либерализмът, особено в радикалните му проявления, противопоставен на консервативните реакции на френската революция, но след 30-те години на ХІХ век ще се появи социализмът, който ще заеме позициите наляво, а либерализмът ще започне да се помирява с консерватизма, заедно утвърждавайки частната собственост, буржоазната система и държава, такива каквито са.

Лявото се поражда като типичен политически продукт на развитието на капитализма и модерната епоха. От една страна, то съ­държа либералните искания за освобождаване на човека от със­ловни ограничения, защита на негови основни права и свободи. Включва в себе си основни идеи на философията на Просвещени­ето, под флага на която се извършват буржоазните революции. От друга страна, в него се съдържат първите протести и желания за промяна на ужасните условия от периода на първоначална индустриализация и натрупване на капитала. Тези две посоки, от които се запълват формиращите се леви идентичности, стават основа съот­ветно на умерените и радикални крила на силите, които се борят за промяна на съществуващата ситуация. В различни периоди след това той ще влиза и в различни съчетания, ще влияе и на консерватизма и на либерализма, което ще поражда в рамките на тези идеологии различни версии на ляв (социален) либерализъм, акцентиращ върху преразпределителната роля на държавата, и на ляв (социален) консерватизъм, поставящ ударение на това, че всеки индивид е част от общност, обвързан с права и задължения в нея и не трябва да бъде оставян на произвола на съдбата.

В периода между края на XVIII и 40-те години на XIX век се формират няколко най-важни характеристики, които стават класи­ческо ядро за възприятието на идеята за ляво за много дълъг период:

Лявото е свързано с прогреса, с промяната към по-добро. Противопоставянето между лявото и дясното е паралелно с опози­циите между прогресивно и реакционно, „млади“ и „стари“, либе­рали и консерватори. Лявото е противопоставяне, атака срещу съществуващата реалност. От самата си поява то е изпълнено с нап­режение между това, което е, и това, което трябва да бъде, между актуалното и някакво желано или идеално състояние на общество­то и неговото устройство. То иска да ускори историческото развитие. Затова и думата „революция” е между любимите на голяма част от левите политически сили. „Лявостта“ се измерва в много отноше­ния с интензивността, скоростта, радикалността на търсената про­мяна и вътре в левите на тази основа се разграничават умерени и радикални, реформисти и революционери, т.е. още със самата си поява лявото встъпва в своеобразна двойствена идентичност.

Лявото е свързано с рационалността, разума, просвещението, науката. Така левицата се основава на типична епистемология, която стои в основата на всички, свързани с нея теории. Тя носи със себе си „духа на Просвещението“, вярата в човешкия ра­зум и неговите възможности, докато на десните се приписва недо­верие към разума, отдаването на по-голямо значение на вярата, емоциите, чувствата. Така например в САЩ Том Пейн ще прокла­мира безкрайните възможности на човешкия разум, докато неговият политически опонент Джон Адамс ще говори за безкрайните илюзии на разума. Така лявото за дълъг период ще се свърже с нау­ката и „научния подход“ към обществените явления, с разглежда­нето на историята като познаваем и рационален процес, с убеде­ността, че е възможно да се постигне пълна прозрачност на човеш­ките и обществените отношения. Тази вяра във възможностите на разума и науката за едно рационално преобразуване на общество­то става фундаментална характеристика на всички леви проекти, както по-радикалните, така и умерените. Така левите непрекъснато ще бъдат склонни да правят разлика между наука и идеология, да свързват себе си с науката и се обявяват за противници на илюзии­те, които носи идеологията.

Лявото се свързва с такива идеали като равенството, спра­ведливостта, демокрацията за разлика от дясното, което набляга на социалните йерархии, естественото неравенство. То е реакция на всякакви съсловни и наследствени привилегии и е на първо мяс­то равенство на всички граждани пред закона, възможността да се ползват с неотменими за всички тях права и свободи.

 

Тези три най-ранни елемента на понятието за ляво ще стоят в основата на множество негови версии, при които то е версия на либералното или се преплита с либералното. Паралелно с това ядро обаче в съдържанието на лявото в неговите радикални версии се появяват още два негови елемента – отношението към собствеността и пролетариатът. През 1836 г. немските имигранти, живеещи във Франция създават радикалната тайна организация „Съюз на справедливите”експлоатацията като за тази цел се просвещават работниците,(Bund der Gerechten). Сред нейните организации са занаятчии и работници като Хайнрих Бауер, Карл Шапер, Йосиф Мол, Вилхелм Вайтлинг. Главен идеолог на организацията е Вилхелм Вайтлинг. Постепенно организацията ще се интернационализира и нейният главен център ще стане Лондон, но ще има групи и в различни области на Германия. В устава на „Съюза на справедливите” се казва, че негова цел е разкрепостяването на човечеството чрез разпространение на теорията за колективност на собствеността и нейното скорошно осъществяване в живота. Така трябва да се ликвидира  за да могат да отстояват своите права. Според тях истинската демокрация е възможна при общност на собствеността при едно ново общество, до което ще се стигне с въоръжена революция. Там правото на глас ще принадлежи на тези, които се занимават с обществено-полезен труд. Безделието ще се наказва като престъпление. Организацията на бъдещото общество ще се осъществява чрез централна администрация, която ще управлява размяната на стоки и различните видове икономическа дейност, работната заплата и работният ден ще се регулират. Парите ще изчезнат като мерна единица за положения труд, той ще се измерва с отработените часове и качеството на труда, за което работещите ще получават съответното количество стокиот обществените складове. Ще има период на преход към новото комунистическо общество, през който ще действат все още съответни книжни пари, които ще изчезнат при неговата поява. В новото общество ще има три вида труд – необходим, полезен и приятен като първите два вида във формата на часове заетост се разпределят по равно между всички лица в работоспособна възраст, за което получават и по равно продукти, докато допълнително всеки може да се занимава с труд, който възприема за приятен и за него получава съответно допълнително количество продукти (1). С двата нови момента, които внася в идеята за лявото – колективната собственост и нейното функциониране в едно бъдещо некапиталистическо общество, както и ролята на пролетариите при създаването на това общество, организацията „Съюз на справедливите” поставя началото на радикалната версия на лявото, от която ще се появят по-късно различните социалистически и социалдемократически партии.

 

(1) Вж. Вейтлинг, Вильгельм. Гарантии гармонии и свободы. Человечество, как оно эсть и каким оно должно было бы быть, М.-Л., Изд. Академии наук СССР, 1962.

 

 

Източник: сайтът „24 май“, януари 2019 г.

 

 

 

 

Какво искат спартакистите ? – Роза Люксембург

Пролетарската революция ще може да си пробие път към пълна яснота и зрялост само постепенно, стъпка по стъпка, по голготския път на собствените си горчиви поуки, през поражения и победи.

 

I

На 9 ноември 1918 г. работниците и войниците сринаха стария режим в Германия. На бойните полета във Франция се разби кървавото безумие за световно господство па пруската сабя. Престъпната банда, която запали световния пожар и хвърли Германия в море от кърви, изпя своята песен. Народът, който лъган и мамен цели четири години в служба на Молоха бе забравил своя дълг към културата, своето чувство на чест и човещина, народът, който безропотно търпеше да злоупотребяват с него за най-позорните дела, се събуди от четиригодишното си вцепенение и се видя: на ръба на пропастта.

На 9 ноември германският пролетариат се надигна, за да отхвърли позорното иго. Династията на Хохенцолерните беше изгонена; избраха се работнически и войнишки съвети.

Ала Хохенцолерните не бяха друго, освен изпълнителни органи на империалистическата буржоазия и на земевладелската аристокрация (юнкерството). Буржоазното класово господство: ето истинският виновник за световната война в Германия и Франция, в Русия и  Англия, в Европа и Америка. Капиталистите от всички страни: ето истинските причинители на касапницата между народите. Интернационалният капитал: ето ненаситният Ваал, в чиято кървава паст бяха принесени, още топли,  милиони и милиони човешки жертви.

Световната война постави обществото пред алтернативата: или продължаване на капитализма, нови войни и най-скорошна гибел в хаос и анархия — или премахване на капиталистическата експлоатация.

С изхода на световната война класовото господство на буржоазията изгуби правото си на съществуване. То вече не е в състояние да извади обществото от ужасния икономически крах, който империалистическата оргия остави след себе си.

Средства за производство бяха унищожени в чудовищни размери. Милиони работни сили, най-добрата и най-способна част от работническата класа,  бяха избити. Зиналата страшна мизерия на безработицата посреща останалите живи при завръщането им в домовете. Глад и болести заплашват да унищожат от корен народната сила. Финансовият банкрут на държавата вследствие на колосалното бреме на военните заеми е непредотвратим.

От този кървав възел, от тази зинала бездна няма друга помощ, няма друг изход, няма друго спасение, освен социализма. Само световната революция на пролетариата може да внесе ред в този хаос, да даде работа и хляб на всички, да тури край на взаимното разкъсване и избиване на народите. Само тя може да даде мир, свобода и истинска култура на измъченото човечество. Долу наемната система! Ето лозунга днес. Наемният труд и класовото господство трябва да бъдат заменени от задружния труд. Средствата за труда требва да престанат да бъдат монопол на една класа, те трябва да станат общо владение на всички. Да няма вече експлоататори и експлоатирани! Уреждане на производството и разпределение на продуктите в интерес на обществения колектив. Премахване както на днешния начин на производство, който е просто експлоатация и грабеж, така и на днешната търговия, която е просто измама.

Вместо работодателите и техните наемни роби: свободни другари по труд! Трудът: за никого мъчение, за всекиго дълг! Достойно човешко съществуване за всекиго, който изпълнява своя дълг към обществото. Гладът да не бъде вече проклятие за работника, а за безделника!

Само в такова общество ще бъдат изкоренени омразата и подчинението между народите. Само когато такова общество се осъществи, Земята няма да бъде вече сквернена с човекоубийства. Едва тогава ще можем да кажем:

Тази война беше последната!

В този час социализмът е едничката спасителна котва за човечеството. Над рухващите стени капиталистическото общество пламтят като  огнен менетекел   думите на Комунистическия манифест:

Социализъм или варварство!

 

II

Осъществяването на социалистическия обществен строй е най-огромната задача, която се е падала на някоя класа и революция в световната история. Тази задача изисква пълното преизграждане на държавата и пълното преобразуване на икономическите и социалните основи на обществото.

Това преизграждане и преобразуване не могат да се декретират от някаква административна власт, комисия или парламент: те могат да се извършат единствено от самите народни маси.

Във всички досегашни революции едно малко малцинство от народа е ръководило революционната борба и ѝ е давало цел и насока; масата то е използвало само като оръдие, за да увенчае с победа собствените си интереси, интересите на това малцинство. Социалистическата революция е първата, която може да извоюва своята победа само чрез дейността и в интерес на голямото мнозинство на трудещите се.

Пролетарските маси са призвани не само да дадат с ясно съзнание цели и насока из революцията. Те трябва сами,  чрез собствена активност, да прокарат стъпка по стъпка социализма в живота.

Същността на социалистическото общество се състои в това, че широките трудови маси престават да бъдат управлявани, напротив — самите те ще живеят целия политически и стопански живот и ще го ръководят съзнателно и при свободно самоопределение.

Ето защо пролетарските маси трябва да заменят със собствените си класови органи — работническите и войнишки съвети — досегашните органи на буржоазното класово господство от най-високия връх на държавата до най-малката община: имперските съвети, парламентите, общинските съвети, да завземат всички постове, да надзирават всички функции, да измерват всички държавни нужди от гледището на  собствените си класови интереси и на социалистическите задачи. Дейността на народните маси и техните органи — работническите и войнишки съвети — ще може да изпълни държавата със социалистически дух само чрез тяхното постоянно, живо взаимодействие.

Икономическото преобразуване може също така да бъде извършено само като процес, носител на който е пролетарската масова акция. Голите декрети на върховните революционни власти за социализация сами по себе си са празна дума. Само работничеството, със своето собствено дело, може да направи словото плът. В упорита схватка с капитала, рамо до рамо във всяко предприятие, с непосредствен масов натиск, със стачки, със създаването на постоянни представителни органи, работниците могат да вземат във свои ръце контрола над производството, а най-сетне — и фактическото му ръководство.

От мъртви машини, които капиталистът поставя в производствения процес, пролетарските маси трябва да се научат да станат мислещи, свободни, самостоятелни ръководители на този процес. Те трябва да придобият чувството за отговорност на действащи членове на колектива, който е единственият собственик на цялото обществено богатство. Те трябва да развият прилежност без господарския камшик, най-висока производителност без капиталистическите надзиратели, дисциплина без хомот и ред без господство. Най-високият идеализъм в интерес на колектива, най-стегнатата дисциплина и истинското гражданско чувство на масите са моралните устои на социалистическото общество така, както тъпостта, егоизмът и корупцията са моралните устои на капиталистическото.

Всички тези социалистически граждански добродетели, заедно със знанията и способностите за ръководство на социалистическите предприятия, работническите маси ще могат да придобият само чрез собствената си активност, чрез собствения опит.

Пълното социализиране на обществото ще може да се осъществи само с упорита неуморна борба на работническите маси навред, където трудът и капиталът, народът и буржоазното класово господство се сблъскват лице в лице. Освобождението на работническата класа трябва да бъде дело на самата работническа класа.

 

III

В буржоазните революции кръвопролитията, терорът, политическите убийства бяха необходимо оръжие в ръцете на надигналите се класи.

За своите цели пролетарската революция не се нуждае от терор: тя ненавижда и се отвращава от убийствата. Тя не се нуждае от тези средства за борба, защото се бори не против индивиди, а против институции, защото тя не излиза на арената с наивни илюзии, та да си отмъщава с кръв за разочарованията. Тя не е отчаян опит на някакво малцинство със сила да устрои света по своя идеал, а е дело на огромните, милионни народни маси, призвани да изпълнят историческата си мисия и да превърнат историческата необходимост в действителност.

Но пролетарската революция е в същото време погребалният звън за робството и потисничеството. Ето защо против пролетарската революция се опълчват за борба на живот и смърт обединени всички капиталисти, земевладелци, дребни буржоа, офицери, всички смукачи и паразити, които живеят от експлоатацията и класовото господство.

Безумие е да се мисли, че капиталистите ще се подчинят доброволно на социалистическото решение на едно народно събрание, че те спокойно ще се откажат от владението, от печалбата, от привилегията на експлоатацията. Всички господстващи класи са се борили до край с най-упорита енергия за запазване на своите привилегии. Римските патриции и средновековните феодали, английските роялисти и американските робовладелци, влашките боляри и лионските коприно-фабриканти — всички те са проливали реки от кръв, газили са през трупове, устройвали са убийства и пожари, предизвиквали са граждански войни и са вършили държавни измени, за да бранят своите привилегии и власт.

Империалистическата капиталистическа класа, като последна издънка на експлоататорството, по бруталност, неприкрит цинизъм и низост надмина всички свои предшественици. Тя ще защитава своята светая светих — своята печалба и експлоататорските си привилегии — със зъби и нокти, с онези методи на настървена злост, които тя прилагаше в цялата история на колониалната политика и в последната световна война. Тя ще пусне в движение небето и ада против пролетариата. Ще мобилизира селяните против градовете, ще насъсква несъзнателните работнически слоеве против социалистическия авангард, ще устройва кланета с офицерите, ще се старае да парализира с хиляди средства на пасивна съпротива всека социалистическа мярка, ще провокира двадесет Вандеи против революцията, ще повика в страната като спасители външните неприятели, смъртоносните оръдия на Клемансо, Лойд Джордж и Уилсън — ще превърне по-скоро страната в куп димящи развалини, отколкото да се откаже доброволно от наемното робство.

Цялата тази съпротива трябва да бъде разбита стъпка по стъпка с железен юмрук, с безпощадна енергия. На силата на буржоазната контрареволюция трябва да се противопостави революционната сила на пролетариата. На атентатите, интригите, сплетните на буржоазията — непреклонната яснота за преследваната цел, будност и винаги готовата деятелност на пролетарските маси. На грозящата опасност от контрареволюция — въоръжаването на народа и разоръжаването на господстващите класи. На парламентарните обструкционни маневри на буржоазията — живата и готова за действие организация на работническите и войнишки маси. На вездесъщието на хилядите насилнически средства на буржоазното общество — концентрираната, сплотена, усилена във висша степен мощ на работническата класа. Сплотеният фронт на целия немски пролетариат, южногерманския и северногерманския, градския и селския, работниците и войниците, живият идеен контакт на германската революция с Интернационала, разширяването ѝ до световна революция на пролетариата — ето кое единствено е способно да сътвори гранитната основа, на която ще може да се издигне зданието на бъдещето.

Борбата за социализъм е най-грандиозната гражданска война, която е виждала световната история досега, и пролетарската революция трябва да си приготви необходимите оръжия за тази гражданска война,  да се научи да ги употребява — за борби и победи.

Такова въоръжаване на сплотените работнически маси с цялата политическа власт за задачите на революцията: това е диктатурата на пролетариата, и затова — истинската демокрация. Не там, където в лъжливо равенство наемният роб седи до капиталиста, селският пролетарий — до земевладелеца, за да дебатират парламентарно едни с други своите жизнени въпроси. А там, където хилядоглавите пролетарски маси грабват в коравия си юмрук цялата държавна власт, за да я стоварят, както бог Тор своя чук, върху главата на господстващите класи — само там има демокрация, която не е измама за народа.

 

IV

За да спомогне на пролетариата да изпълни тези задачи, съюзът „Спартак” издига следните искания :

 

I. Незабавни мерки за осигуряване на революцията

 

1. Обезоръжаваме на цялата полиция, на всички офицери, както и на непролетарските войници. Обезоръжаване на всички ония, които принадлежат към господстващите класи.

2. Конфискуване на всички оръжейни и муниционни складове, както и на оръжейните заводи, и предаването им в ръцете на работническите и войнишки съвети.

3. Въоръжаване на цялото възрастно мъжко пролетарско население като работническа милиция. Сформиране на червена гвардия от пролетарии като активна част от милицията, за постоянна закрила на революцията от контрареволюционни атентати и заговори.

4. Премахване на началническата власт на офицерите и подофицерите. Заменяне на военната бездушна казармена подчиненост с доброволна дисциплина на войниците. Избиране на всички началници от войниците с право на последните да ги сменят по всяко време. Премахване на военните съдилища.

5. Отстраняване на офицерите и свърхсрочните подофицери от всички войнишки съвети.

6. Заменяне на всички политически органи и власти на предишния режим с довереници на работническите и войнишки съвети.

7. Учредяване на революционен трибунал, който да съди всички главни виновници за войната и продължаването ѝ: двмата Хохенцолерни, Лудендорф, Хинденбург, Тирпиц и техните съучастници, както и всички съзаклятници на контрареволюцията.

8. Незабавна конфискация на всички хранителни продукти за осигуряване на народната прехрана.

 

II. В политическата и социалната област

 

1. Премахване на всички федерални провинции в Германия; унитарна германска социалистическа република.

2. Отстраняване на всички парламенти и общински съвети и поемане на техните функции от работническите и войнишки съвети, както и от техните комитети и органи.

3. Избиране на работническите съвети в цяла Германия от цялото възрастно работничество от двата пола в градове и села по предприятия, както и на войнишките съвети от войниците, като бъдат изключени от тях офицерите и подофицерите. Право на работниците и войниците да сменят своите представители по всяко време.

4. Избиране на делегати на работническите и войнишки съвети в цялата страна за Централния съвет на работническите и войнишки съвети, който да избере Изпълнителен съвет като върховен орган на законодателната и изпълнителната власт. Свикване на Централния съвет засега най-малко веднъж на три месеца, като всеки път се избират наново делегатите — за постоянно контролиране дейността на Изпълнителния съвет и за поддържане на жив контакт между масите в работническите и войнишки съвети из страната и върховния им орган на управление. Право на местните съвети да отзовават и заменят по всяко време своите представители в Централния съвет в случай, че те не действат в духа на онези, които са им дали своя мандат. Право на Изпълнителния съвет да назначава и уволнява народните пълномощници, както и централните власти и чиновници в страната.

5. Премахване на всички съсловни различия, ордени и титли. Пълно правно и социално равноправие на двата пола.

6. Решително социално законодателство, намаляване на работното време за премахване на безработицата и с оглед на физическото изтощение на работничеството от войната; шестчасов максимален работен ден.

7. Незабавно коренно изменение на системата на прехраната, жилищата, хигиената и възпитанието в духа на пролетарската революция.

 

ΙΙΙ. Непосредствени икономически искания

 

1. Конфискация на всички династически имоти и доходи в полза на обществото.

2. Анулиране на държавните и други публични дългове, както и на всички военни заеми, с изключение на влоговете до определен размер, който ще бъде установен от Централния съвет.

3. Експроприация на земята от всички едри и средни земевладелци; образуване на социалистически земеделски задруги при единно централно ръководство в цялата страна; селските дребни имоти ще останат в притежание на своите собственици до доброволното им присъединяване към социалистическите земеделски задруги.

4. Експроприация на всички банки, рудници, доменни пещи, както и на всички големи заводи и предприятия в индустрията и търговията и поемането им от съветската република.

5. Конфискация на всички богатства от известен размер, който ще бъде установен от Централния съвет.

6. Поемане на целия транспорт от съветската република.

7. Избиране на съвети във всички заводи и предприятия, които в съгласие с работническите съвети ще решават вътрешните въпроси в заводите и предприятията, ще уреждат условията на труд и ще контролират производството, докато най-сетне поемат управлението на заводите и предприятията.

8. Създаване на централна стачна комисия, която при постоянно сътрудничество със заводските съвети и чрез политическата власт на работническите и войнишки съвети да дава единно ръководство, социалистическа насока и най-силна подкрепа на надигналото се стачно движение в цялата страна.

 

IV. Интернационални задачи

 

Незабавно възобновяване на връзките с братските партии в чужбина, за да се постави социалистическата революция на интернационална основа и да се сключи и осигури мир посредством  международното побратимяване и революционното въстание на световния пролетариат.

 

V

 

Ето това иска Съюзът на спартакистите!

И понеже той иска това, понеже призовава и тласка напред, понеже е социалистическата съвест на революцията, той предизвиква омразата, преследванията и клеветите на всички явни и прикрити врагове на революцията и на пролетариата.

Разпнете го! — викат капиталистите, които треперят за своите каси.

Разпнете го! — викат дребните буржоа, офицерите, антисемитите, лакейските вестникари на буржоазията, които треперят за хранилките на буржоазното класово господство.

Разпнете го! — викат привържениците на Шайдеман, които продадоха работниците на буржоазията като Юда Искариотски и треперят за сребърниците на своето политическо господство.

Разпнете го! — повтарят като ехо разочаровани, излъгани и измамени слоеве от работничеството и войниците, които не знаят, че бушувайки против съюза „Спартак” те бушуват против собствената си плът и кръв.

В омразата и клеветата против спартакистите се обединява всичко, що е контрареволюционно, противонародно, антисоциалистическо, съмнително, мракобесно и подло. Това обстоятелство потвърждава, че в съюза „Спартак” тупти сърцето на революцията, че негово е бъдещето.

Съюзът на спартакистите не е партия, която да иска да дойде на власт на гърба на работническата маса. Той е просто най-съзнателната част от пролетариата, която при всяка стъпка сочи на широките маси на работничеството техните исторически задачи, която при всеки отделен стадий на революцията застъпва социалистическата крайна цел, а по всички национални въпроси — интересите на световната революция.

Съюзът на спартакистите отказва да сподели правителствената власт с оръдия на буржоазията, с Шайдеман и Еберт, защото в такова едно сътрудничество той съзира измяна на принципите на социализма, засилване на контрареволюцията и парализиране на революцията.

Съюзът на спартакистите ще откаже също така да дойде на власт само защото Шайдеман и Еберт са банкрутирали, а заради сътрудничеството си с тях, независимите са изпаднали в задънена улица.

Съюзът на спартакистите няма да поеме другояче правителствената власт, освен чрез ясната недвусмислена воля на голямото мнозинство на пролетарските маси в цяла Германия — само по силата на тяхното съзнателно съгласие с възгледите, целите и методите на борба на спартакистнте.

Пролетарската революция ще може да си пробие път към пълна яснота и зрялост само постепенно, стъпка по стъпка, по голготския път на собствените си горчиви поуки, през поражения и победи.

Победата на съюза „Спартак” не е в началото, а в края на революцията: тя е идентична с победата на огромните милионни маси на социалистическия пролетариат.

Напред, пролетарии! На борба! Трябва да завладеете един свят и да се преборите с друг. В тази последна класова борба на световната история за най-висшите цели на човечеството, врагът заслужава едно: палец в окото, коляно върху гърдите!

 

 

 

----------------------------------------      

Програмният текст на Роза Люксембург излиза на 14 декември 1918 в бр. 29 на в-к „Червено знаме” (Роте Фане) — изданието на радикалния социалистически антивоенен съюз „Спартак”, отделил се от Германската социалдемократическа партия през 1914 г, когато социалдемократите подкрепят участието на Германия в Първата световна война. Скоро след неговото публикуване, текстът бива приет като програма на съюза „Спартак”, а той се трансформира в новоучредена Комунистическа партия на Германия. На 5 януари, след седмици улични боеве и в условията на обща стачка, избухва Спартакисткото въстание, поставило си за задача въвеждането на социалистически обществени отношения в Германия. Роза Люксембург и Карл Либкнехт го подкрепят и заради своето водачество биват пленени и убити от паравоенни части на 15 януари 1919 г.

 

На български език програмата на спартакистите е преведена бързо: излиза още през 1919 г. като книжка №16 от поредицата „Комунистическа агитационна библиотека”, издавана в София от БКП (тесни социалисти). Това свидетелства както за силния интерес към събитията в Германия, така и за интензивния работническо-организационен живот в България, по това време също съсипана от Първата световна война. Преводач и автор в изданието не са посочени.

 

 

 

 

Какво да се прави? - Карл Либкнехт

Целта на пролетариата трябва да бъде мир, който осигурява на всички народи благо и свобода – продължителен мир. Той може да се основава само върху революционната воля: върху победоносния подвиг на международния пролетариат, върху социалната революция.

 

В тази реч, която Карл Либкнехт произнася в Софиензал, Берлин, на 28 ноември 1918 г., кипи духът на най-напрегнатите дни от Германската революция. След като моряците въстават на 3 ноември, крайното недоволство бързо се разпростира и на 9 ноември кайзер Вилхелм II абдикира, а Фридрих Еберт провъзгласява Ваймарската република. Но остава неяснотата накъде да продължи страната, разбита от Първата световна война. Тезата на Либкнехт: ужасите на този империалистически конфликт показват, че Германия трябва да отиде отвъд капиталистическите отношения, причинили кръвопролитието. На 15 януари 1919 г. той ще заплати за тази своя вяра с живота си – каквато съдба ще срещне и неговата съратничка Роза Люксембург.

На български език речта (тук с малки съкращения) е налична в изданието "Оратори на работническата гласа", Ямбол: Профиздат, 1973, стр. 403-417.

 

 

Другари и другарки, приятели и съратници!

 

За никой сериозен социалист войната не беше неочаквана. Всички знаете колко често преди нея „интернационалната социалдемокрация“ заявяваше на своите партийни конгреси и конференции: докато съществува капиталистически обществен строй, войните са неизбежни. Същността на капиталистическия обществен строй се състои в в това, че работническата класа е подложена на експлоатация и че същевременно капиталът се натрупва и се стреми да разшири сферите на своята дейност и да завладее нови. Че борбата за богатствата на нашата планета, борбата за световен пазар все повече изостря враждата между различните империалистически обединения. Ние отдавна предсказвахме тази война и всячески се стараехме да я предотвратим. Международният пролетариат се надяваше, че ще му стигнат силите да задържи ръката на империализма, когато той поиска да нанесе удар. Пролетариатът свикваше конгрес след конгрес и последният трябваше да се състои през септември 1914 г. във Виена. Но войната се разрази, преди да успеем да осъществим нашите планове.

Как избухна войната? Основната причина се корени в международната империалистическа конкуренция. Германските империалисти провалиха сключването на договори [с другите държави], тъй като това би затруднило постигането на световно господство от страна на Германия. Затова през юли 1914 г. беше издадена заповедта: „Да се действа бързо“. Отличен повод за това беше убийството в Сараево. От самото начало на войната, въпреки всички увъртания на противниците, аз открито посочих връзката между тези факти, които сега официално бяха потвърдени. Тогава в мен видяха злия демон, който сее раздор, държавния изменник и предателя на родината. Когато казаха, че кайзерът по никакъв начин не може да носи отговорност за войната, доколкото той в критичния момент пътуваше по Северно море, аз веднага заявих, че толкова по-очевидна е вината на кайзера, защото абсолютно е изключено, че той можа дa замине в такъв момент – по-рано от разработването на целия план. Вие знаете как ме нападна мнозинството в партията за позицията по въпроса за отговорността за войната, как мнозинството в партията до последния ден защищаваше германското правителство и по такъв начин вършеше общо делo с виновниците за войната. [...]

Другари, приятели! Знаете как бяха заплашвани и клеветени хората, които тогава се обявяваха против всеобщото безумие. Не минаваше ден без да се отправят най-груби оскърбления и проклятия. Но постепенно все по-голяма част от народа започваше да признава нашата правота. Но това не е наша заслуга: значителна част от най-обикновените работници въпреки всичко устояха пред военното опиянение. Те ни подкрепиха – на тях принадлежи тази заслуга.

Каква позиция трябва да заемем ние, социалдемократите, спрямо войната? Главното в тази позиция е решението на международния конгрес в Щутгарт през 1907 г. Според това решение пролетариатът в случай на война трябва да употреби всички сили, за да постигне мир и да използува създадената от войната ситуация за свалянето на капиталистическия обществен строй и заменянето му със социалистически. Това основно положение от само себе си е ясно за всеки социалист. Защото войната не е случайно явление: нейните корени се подхранват от характера на империализма и само когато ги изтръгнем, можем да постигнем достоен за човечеството траен мир. А оттук произтича необходимостта да противопоставим на войната, която не е нищо друго освен колосална криза на международния капитализъм, класовата борба на пролетариата с нейната крайна цел – ликвидиране на капиталистическия обществен строй. Напълно естествено е, че господстващите класи не самоотхвърлят непримиримата класова борба против войната, но и че се борят против подобна политика, защото ни повече, ни по-малко става дума за ликвидиране на сегашното им господство. А пролетарий, който не се присъединява към тази политика или ѝ пречи, е гробокопач на бъдещата победа на пролетариата.

Какъв е характерът на сегашната революция? В значителна степен той се определя от антивоенното политическо въстание. То избухна най-напред защото моряците се опасяваха да не би на военноморското командване да му хрумне на свой риск да продължи войната, ако фронтът на сушата се разпадне. Това предизвика бунтове във войската във вътрешността на Германия. Отдавна и все по-настойчиво към това ги подбуждаше работническата класа. Буржоазните кръгове както в армията, така и извън нея също оказаха съдействие; но това все пак са крайно ненадеждни елементи.

На какви сили се опира революцията? Преди всичко трябва да се попитаме: каква революция? Защото сегашната революция има многообразно съдържание и възможности. Тя може да си остане такава, каквато е била досега –движение за мир и буржоазни реформи. Или може да се превърне в такава, каквато досега не е била – пролетарска социалистическа революция. Но и в първия случай пролетариатът трябва да бъде главната нейна опора: иначе революцията ще се превърне във фарс. Но пролетариатът не може да се задоволи с нейното буржоазно-реформистко съдържание. Той трябва – длъжен е! – без да изпуска предвид достигнатото, да се стреми напред, към социална революция: световно-историческото стълкновение между капитала и труда започна.

Намира ли се сега властта в ръцете на пролетариата? Вече се сформираха работнически и войнишки съвети, но те съвсем не са израз на ясно класово съзнание. Единствено само пролетариатът може да освободи себе си! [...]  Съставът на сегашните съвети показва къде се корени злото: в това, че работническите и войнишките маси са още недостатъчно политически и социално развити. Една от главните причини за объркаността, царяща в масите, е в политиката на социалистите от мнозинството, които до самата революция създаваха препятствия и по най-коварен и безотговорен начин пречеха на всеки опит за просвещение на масите. Но можеше ли революцията да бъде неочаквана? Който в своята политика се ръководеше от Щутгартската резолюция, беше длъжен да види нейното приближаване и с всички сили да помага за подготовката. Разбира се, социалистите от мнозинството отричаха това дори когато революцията вече настъпи; още сутринта на 9 ноември те не само не съдействаха на революцията, а говореха за нея с пяна на устата. Това не бива да се забравя.

В позивите, подписани от нас, ние призовавахме да се прекрати работа и да се започне въоръжено въстание на 9 ноември между 8 и 9 часа сутринта. В желанието си да предотвратят това социалистите от мнозинството свикаха в 10 или 11 часа съвещание на доверените лица във фабриките. Но фокусът не мина, и когато след обед избухна революцията, те също окачиха на ръкавите си червена лента и започнаха да се присламчват към нас. Аз питам: каква е цената на тяхната готовност да работят за революцията, с какво тя е по-висока от готовността на някакви привърженици на буржоазната партия, които са се примирили с обстоятелствата?

Питаха ме защо не съм влязъл в правителството. Отговорът е прост: наред с други условия, аз поисках законодателната, изпълнителната и съдебната власт да се предостави изключително в ръцете на войнишките и работническите съвети. Социалистите от мнозинството отклониха това условие. Опитваха се да ме убедят да започнем преговори. Отказах каквито и да било отстъпки. [...] Сега в нашата страна започнаха да се връщат от фронта генералите със своите силни армии. Незабавно трябва цялата армия да се преустрои върху демократични основи. Казват, че това уж било невъзможно поради трудностите на демобилизацията. Едва ли е така! Да вярваме в революционната самодисциплина на немските войнишки маси. Обхванати от огъня на революционното вдъхновение, те лесно ще разрешат практическите проблеми, които в друго време изглеждат неразрешими. Защото вярата може и планина да преобърне, а където има добра воля, там има и път. Но преди всичко аз ще попитам: нима организираното връщане на германските войски е по-важно от революцията? Нима не е чисто безумие в името на „реда“ и „спокойствието“ да се предоставят в ръцете на смъртния враг на революцията средствата на властта, заплашвайки самите основи на революцията? […]

Пита се: какво да се прави по-нататък? Какви са задачите на пролетариата при създалото се положение? В задачите на пролетариата не може да влиза сключването на унижаващ човешкото достойнство жесток разорителен мир с чуждестранните имперналисти. Това е не само нетърпим мир, но и мир временен, от който неминуемо ще възникнат нови войни. Целта на пролетариата трябва да бъде мир, който осигурява на всички народи благо и свобода – продължителен мир. Той обаче може да се основава само върху революционната воля: върху победоносния подвиг на международния пролетариат, върху социалната революция.

Може ли пролетариатът да бъде удовлетворен от смъкването на Хохенцолерните? Никога! Неговата цел е унищожаването на класовото господство, на експлоатацията и гнета, осъществяването на социализма. Сегашното правителство се нарича „социалистическо“. Обаче досега неговата дейност се свеждаше само до запазване на капиталистическата частна собственост. Отдавна вече крупните предприятия са узрели за експроприация. [...]

Правителството провъзгласи осемчасов работен ден – за сегашните времена съвършено недостатъчна мярка. Противоречието между труда и капитала не може да бъде смекчено нито с това, нито с други разпореждания. Капиталистите пренебрегнаха всички правила. Развихри се борба, стихийна борба. Където и да погледне човек – стачки, стачки, стачки. Предвижда се съкращаване на производството и пълно прекратяване на работата. Работническите масиняма да се съгласят доброволно да бъдат изхвърлени на улицата. Конфликтът засяга самата същност на системата на наемния труд. Само чрез дейна социализация на икономиката и осигуряване на пълна власт за пролетариата, власт за работническите и войнишките съвети, може да бъдат създадени условия, които ще позволят да се избегне пълната дезорганизация на икономическия живот в страната. Трудностите в строителството на новата икономика също може да се преодолеят само като се даде пълна възможност за лична заинтересованост на работническите маси в това строителство и ако тук действува лечебната вълшебна дума: социализация на обществото, изкореняване на капитализма. И тук спасението е в едно: социална революция.

Капиталистите и не мислят доброволно да отстъпят класовото си господство. Само със средствата на класовата борба може да ги заставим да се подчинят. И тази класова борба трябва да действа и ще действа независимо от сегашното правителство, което не смее да посегне на капитала, а напротив, от ден на ден поучава работниците колко е необходимо да се спазва спокойствие, ред и колко лошо е да се стачкува. [...]  Само при едно условие немският народ ще е в състояние да издържи на лишенията, които не може да избегне през близките месеци: при условието, че той стане господар на собствената си съдба и въпросите на държавния и стопанския живот станат негово собствено дело. Изкореняването на капитализма и създаването на социалистически обществен строй е възможно само като интернационално дело, но естествено то няма да се осъществява едновременно във всички страни. Това дело вече започна в Русия; в Германия трябва да се продължи, а страните от Антантата ще го завършат. [...]

Има хора, които се съмняват дали ще се извърши революция във Франция, Англия, Италия и Америка, щом като досега тя още не е станала. Немската революция стана на 9 ноември, а днес сме 28 ноември! Как можем ние, които накарахме руската революция да ни чака цяла година, толкова нескромно да искаме народите на Антантата след няколко дни да отговорят на немската революция със социална революция? Но пролетариатът на Антантата, политически по-развит и по-дееспособен от немския пролетариат в предреволюционния период, вече се раздвижи. Колкото и опиянението от победата да замъглява главата, там всичко ферментира, всичко кипи. Опиянението от победата скоро ще се изпари: масите ще разберат, че победата е укрепила властта на деспотите, а те самите още по-здраво са се оковали във веригите. [...]

Да предположим, че Уилсън и Ко не биха сключили мир с правителството на работническите и войнишките съвети, биха заплашвали Германия с интервенция и т.н.; тогава би настъпил такъв момент, когато революционният пламък би трябвало да се прехвърли в други страни, разпространявайки се все по-неудържимо. Мнимото социалистическо правителство на Еберт и Шайдеман и буржоазно-демократичното Национално събрание никога няма да бъдат способни да призоват пролетариите от Антантата за солидарни действия, защото те самите не са пролетарски; те не ще могат да предложат на немския народ нищо друго, освен разорителен империалистически мир, нoви войни и ново капиталистическо заробване и експлоатация.

За какво друго свидетелства разтурването на работническите и войнишките съвети в окупираните от Антантата области, ако не за голямата опасност от революционна зараза, от която Антантата се опитва да запази своите войски? Има само два начина да се ликвидира войната: капиталистическо-империалистически и пролетарско-социалистически. Първият ще доведе до унищожаващ човешкото достойнство краткотраен мир, след който ще последват нови войни. Вторият – до продължителен мир, който носи благоденствие. Първият начин запазва класовото господство на капиталистите; вторият го унищожава и освобождава пролетариата.

Днес германската работническа класа държи в ръцете си властта, или във всеки случай има сили да я завладее и да я задържи. [...] В Германия трябва да се извърши социална революция, а след нея трябва да се осъществи и световна социална революция на пролетариата, насочена против световния империализъм. [...] Това именно искаме, а не убийства, грабеж, разбойничество, анархия, както се опитват сега да ни го припишат. Такива престъпления извършват именно хората, които се осмеляват да ни клеветят, въпреки че те самяте са ги извършвали милион пъти; тези престъпления са превърнати впринцип от империализма на Хинденбург и Ко, от империализма на всички, отговорни за войната. Целта на нашите стремежи е щастие и благоденствие, братство, свобода и мир между народите; целта на нашите стремежи е да се унищожат капиталистическата анархия и империалистическата икономия, основани върху грабежа и убийството.

Моряците дадоха за революцията извънредно много и ще дадат още повече, ако само не позволят да бъдат отклонени от набелязания път с лъжливи клевети против нас, против „болшевизма“ и т. н. Спомнете си как преди ни преследваха, а въпреки всичко ние излязохме прави! При много врагове и честта е голяма! Само ентусиазмът е способен на подвизи. При това трябва да имаме убеденост и доверие, яснота в разбирането на пътя и целта. Нима ще отстъпим пред нашата задача, само защото тя е трудна? Над нас сияе звезда, която ни посочва пътя. Морето е обвито в мрак, пълно с бури и подводни скали. Но нима ще се откажем от своята цел? Към нея ние вървим с отворени очи, заобикаляме рифовете, следваме начертания курс, и ще достигнем целта въпреки всичко!

 

 

 

 

Карл Маркс и противоречията на „Капитализъм 4.0“ - Христо Проданов

Технологиите са част от логиката на развитие на капитализма, а технологичните революции инструмент за преминаването му от един стадий в друг. Цел на изследването е анализ на противоречията на „Капитализъм 4.0“, свързани с технологиите на четвъртата индустриална революция. Изследването включва две основни части. Първата е идеите на Маркс за ролята на технологиите за развитието на капитализма и неговите етапи, свързани с технологиите. Втората са противоречията на „Капитализъм 4.0“, свързани с технологиите на Четвъртата индустриална революция.

 

Целият материал виж  тук:

http://unwe-research-papers.org/uploads/ResearchPapers/RP_vol5_2018_No17_H%20Prodanov.pdf    

 

Източник: Научни трудове на УНСС - Том 5/2018

 

 

 

 

Защо има толкова много марксизми? – проф. Васил Проданов

Защо от последните десетилетия на ХIХ век до днес има толкова различни видове марксизъм, претендиращи, че те най-адекватно изразяват идеите на Маркс. Авторът последователно  анализира различните подходи към въпроса за много марксизми; причините за това многообразие; дали съществува някакво „твърдо ядро“, валидно за всички; как могат да бъдат разграничени основните видове марксизми.

 

Целият материал виж тук:

http://unwe-research-papers.org/uploads/ResearchPapers/RP_vol5_2018_No18_V%20Prodanov.pdf 

 

Източник: Научни трудове на УНСС - Том 5/2018