Търсене в този блог

27.03.2018 г.

Маркс като човек – Ерих Фром

 

 

Откъс от книгата на Ерих Фром „КОНЦЕПЦИЯТА НА МАРКС ЗА ЧОВЕКА“  от 1961 г.

 

Неразбирането и погрешната интерпретация на произведенията на Маркс са последвани от погрешна интерпретация на личността му. Точно какъвто е случая с неговите теории, изкривяването на личността му също следва клишета повтаряни от журналисти, политици и дори социални учени, които би трябвало да знаят по-добре. Той е описван като „самотен” мен, изолиран от приятелите си, агресивен, арогантен и авторитарен. Всеки, който има дори и малко познания за живота на Маркс ще му бъде трудно да приеме това, защото би му било трудно да го съвмести с картината за Маркс като съпруг, баща и приятел.

Има, може би, само няколко брака познати на света, където има пълнокръвен човешки контакт по такъв необичаен начин, какъвто е брака на Карл и Жени Маркс. Той, сина на еврейски адвокат се влюбва като юноша в Жени фон Вестфален, дъщеря от пруско феодално семейство и потомък на една от най-старите шотландски фамилии. Те се женят, когато той е на двадесет и четири и живее малко повече от година след нейната смърт. Този брак в който, въпреки различията на произхода, въпреки продължителната материална бедност и болест има непоклатима любов и взаимно щастие, възможно само в случая на хора с невероятен капацитет за любов и дълбоко обичащи се един друг.

Тяхната най-малка дъщеря Елеанор, описва отношението между рoдителите си в писмо изпратено  ден преди смъртта на майка и година преди смъртта на баща й. „Моор [псевдоним на Маркс], пише тя, е„взел най-доброто от нейната болест отново. Никога няма да забравя сутринта, в който той се чувстваше достатъчно силен да влезе в стаята на мама. Когато са заедно, те са подмладяват отново – тя е младо момиче, а той обичащ младеж, на прага на живота, а не стар, прояден от болестта мъж и стара, умираща жена, разделящи се с живота”.

Отношенията на Маркс с децата му са били свободни от всякакви следи от господство и пълни с продуктивна любов, каквито са и тези с жена му. Човек трябва да прочете само описанието дадено от дъщеря му Елеoнор на неговите разходки с децата му, когато им разказва приказки, приказки измервани в мили, а не в глави. „Разкажи ни още една миля,” беше вика на момичетата. „Той прочете целия Омир, целите Нибелунги, Гудрун, Дон Кихот, Арабски нощи и т.н. Колкото до Шекспир, той беше Библията в нашата къща и рядко излизаше от ръцете или устата ни. По това време бях на шест и знаех сцена по сцена Шекспир наизуст”.

Неговото приятелство с Фридрик Енгелс е може би още по- уникално от брака му и взаимоотношенията му с децата. Самият Енгелс  е мъж с изключителни човешки и интелектуални качества. Той винаги признава и възхищава на превъзхождащия го талант на Маркс. Той посвещава живота си на произведенията на Маркс и никога не е бил склонен да изтъква свой собствен принос и не го подценява. Едва ли е имало някога някакво триене в отношението между тези мъже, никаква конкуренция, а чувство за   другарство, вкоренено толкова дълбоко в любовта им един към друг, колкото може да се намери такава между двама мъже.

Маркс е продуктивен, неотчужден, независим човек, чийто писания визуализират човека на новото общество. Продуктивно свързан с целия свят, с хората и с идеите, той е бил това, което е мислил. Човек, който чете Есхил и Шекспир всяка година в оригинал и който по време на най- тъжните си периоди, тези на болестта на съпругата му, потъва в математиката и учи да смята. Маркс е бил хуманист отново и отново. Нищо не е било по-чудесно за него от човека и той изразява това чувство  често повтарящ се цитат от Хегел: „дори престъпните мисли на злосторника са по-грандиозни и благородни от чудесата на небето”. Неговите отговори на въпросника направен за него от дъщеря му Лаура разкриват голяма част от човека в него: неговата идея за нищета е подчинението; порока, който не можел да понася най-много е раболепието, а любимата му максима е била „Нищо човешко не ми е чуждо” и „Съмнявай се във всичко”.

Защо се предполага, че този човек е бил арогантен, самотен и  авторитарен? Освен мотива свързан с клевета има някои причини за това  неправилно разбиране. Първо Маркс (като Енгелс) има саркастичен стил,  особено в писанията и е бил борец зареден с голяма доза агресивност. Но, по-важно, той е бил човек с пълна неспособност да толерира измамата и заблудата и с пълна сериозност проблемите на човешкото съществуване. Той е бил неспособен да приеме мило или с усмивка нечестните рационализации или фиктивните изявления относно важни въпроси. Той е бил неспособен на всякакъв вид неискреност, независимо дали е свързана с личните отношения или идеите. Докато повечето хора предпочитат да мислят измислици, а не действително и да заблуждават себе си и другите за нещата лежащи зад индивидуалния и социален живот, те наистина трябва да свързват Маркс, с някой, който е арогантен, студен, но това съждение казва повече за тях, отколкото за Маркс.

Ако и когато свети се завърне към традицията на хуманизма и преодолее западането на Западната култура и в съветската и в капиталистическата й форма, ще се види, че Маркс не е бил нито фанатик, нито опортюнист; че той представлява разцъфването на западната човечност, че е бил човек с безкомпромисно чувство за истината, проникващо до самата същност на реалността и никога не е спирало да заблуждаващата повърхност; че е бил с неугасим кураж и почтеност; дълбока загриженост за човека и неговото бъдеще; безкористен и с малка суета или желание за власт; винаги жив, винаги стимулиращ и даващ живот на всичко до което се докосне. Той представлява западната традиция в най-добрите и качества: нейната вяра в разума и прогреса на човека. Той представлява, всъщност, самата концепция за човека, която е центъра на неговото мислене. Човекът, който е повече и има малко; човекът който е богат, защото има нужда от своя събрат.

 

 

 

Цялата книга виж тук: http://e-sustnost.com/E-knigi/%D0%9A%D0%9E%D0%9D%D0%A6%D0%95%D0%9F%D0%A6%D0%98%D0%AF%D0%A2%D0%90%20%D0%9D%D0%90%20%D0%9C%D0%90%D0%A0%D0%9A%D0%A1%20%D0%97%D0%90%20%D0%A7%D0%9E%D0%92%D0%95%D0%9A%D0%90.pdf


Или тук:  http://iztoknazapad.com/?page_id=9941        

 

 

 

 

 

25.03.2018 г.

Гаврил Георгиев - железният

 

 

В жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.

Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.

За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.

Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Работ­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.

Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (седем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раздраз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им харак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с възглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).

Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.

 

* * *

 

Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.

Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.

От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.

И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.

Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.

Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.

Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.

Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.

След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.

Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25‑го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.

Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба проше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.

Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.

Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.

През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.

Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.

На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.

Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.

През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).

Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.

През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.

То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.

И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.

През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.

Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.

От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.

Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:

 „В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“

 То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

За­ви­на­ги.

                          *   *   *

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София  2006 г.

 

 

 

 

 

 

 

 

24.03.2018 г.

За произведението "Немската идеология"

 

 

Обзор върху съвместният труд  на Карл Маркс и Фридрих Енгелс «Немска идеологии. Критика на най-новата немска философия в лицето на нейните представители Фойербах, Б. Бауер и Щирнер и на немския социализъм в лицето на неговите различни пророци»

 

 

Материалът е от  „Фридрих Енгелс – биография“

Издателство на БКП, София, 1972 г., издание първо, превод от руски

Авторски колектив: Л. Ф. Иличов – ръководите, Е. П. Кандел, Н. Ю. Колпински, А. И. Малиш, Г. Д. Обичкин, В. В. Платковски, Е. А. Степанова, В. Г. Тартаковски

 

 

 

 




«Немска идеологии. Критика на най-новата немска философия в лицето на нейните"представители Фойербах, Б. Бауер и Щирнер и на немския социализъм в лицето на неговите различни пророци» — съвместно произведение на К. Маркс и Ф. Енгелс, над което те работили през 1845—1846 г.

През пролетта на 1845 г. Маркс и Енгелс решили да напишат заедно тази книга и от септември 1845 г. пристъпили непосредствено към работа. Ръкописът, с обем около 50 печатни коли, се състоял от два тома, първият от които съдържал главно разработка на основните принципи на историческия материализъм и критика на философските възгледи на Л. Фойербах, Б. Бауер и М. Щирнер, а вторият — критика на възгледите на различни представители на «истинския социализъм».

Работата над «Немска идеология» в общи линии била завършена към лятото на 1846 г. По това време била готова по-голямата част от I том — главите, посветени на критиката на възгледите на Б. Бауер и М. Щирнер («Лайпцигският църковен събор»), — а също и по-голямата част от II том. Над първия раздел на I том (критика на възгледите на Л. Фойербах) работата продължила и през втората половина на 1846 г., но така си и останала незавършена. Независимо от това, тя е най-важната част от «Немска идеология».

През май 1846 г. основната част от ръкописа на I том била пренесена от Й. Вайдемайер от Брюксел във Вестфалия, където възнамерявали да я издадат  «истинските социалисти» Ю. Майер и Р. Ремпел. Обаче през юли 1846 г., след като във Вестфалия била препратена по-голямата част от ръкописа на II том, тези издатели се отказали да публикуват «Немска идеология». През 1846—1847 г. Маркс и Енгелс правили неколкократни опити да намерят в Германия издател за произведението си. Обаче поради спънки от страна на полицията, както и вследствие отказа на издателите, които били заинтересовани представители на теченията, срещу които се борили Маркс и Енгелс, тези опити останали безрезултатни. Приживе на Маркс и Енгелс била публикувана само една, IV глава от II том — в списание «Das Westphalische Dampfboot» от август и септември 1847 г. «Немска идеология» била издадена за пръв път в 1932 г. от института Маркс—Енгелс—Ленин в  Москва  в оригинал, а през 1933 г. в превод на руски език.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

23.03.2018 г.

За произведението на Енгелс "Положението на работническата класа в Англия"

 

 

Обзор върху едно от първите произведения  на Енгелс,  останало завинаги в историята на социалистическата литература.

 

Материалът е от  „Фридрих Енгелс – биография“

Издателство на БКП, София, 1972 г., издание първо, превод от руски

Авторски колектив: Л. Ф. Иличов – ръководите, Е. П. Кандел, Н. Ю. Колпински, А. И. Малиш, Г. Д. Обичкин, В. В. Платковски, Е. А. Степанова, В. Г. Тартаковски

 

 


 

 

 


 

21.03.2018 г.

За "Светото семейство" - първият съвместен труд на Маркс и Енгелс



Обзор върху полемичното произведение на Маркс и Енгелс, бележещо началния етап във формирането на марксизма и обявяващо редица от изходните му положения.


 

 

 

Материалът е от  „Фридрих Енгелс – биография“

Издателство на БКП, София, 1972 г., издание първо, превод от руски

Авторски колектив: Л. Ф. Иличов – ръководите, Е. П. Кандел, Н. Ю. Колпински, А. И. Малиш, Г. Д. Обичкин, В. В. Платковски, Е. А. Степанова, В. Г. Тартаковски

 

 


 

 

 


 

20.03.2018 г.

Карл Маркс. Младежки години – художествен филм

 

 

 

Филмът е заснет от киностудио „Горки“ през 1979 г. като съвместна продукция на СССР и ГДР в 7 серии с обща продължителност 467 минути. В ролята на Маркс е българинът Венцислав Кисьов. Премиерата  в СССР е на 2-8 юни 1980 година.

 

 

Маркс. Молодые годы. Худ. фильм 1 серия (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=xuAYebBIqlY 

Маркс. Молодые годы. Худ. фильм серия 2 серия (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=vAQzDBrxR5E  

Маркс. Молодые годы. Худ. фильм 3 серия (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=d5l_P3LAAOA  

Маркс. Молодые годы. 4 Серия. Худ.фильм (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=fg_2Yn7CM4Y 

Маркс. Молодые годы. 5 серия. Худ. фильм (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=DK8TN-n-p50    

Маркс. Молодые годы. Худ. фильм. 6 серия (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=kbWnqxwz-X4    

Маркс. Молодые годы. 7 серия. Худ. фильм (1980)

https://www.youtube.com/watch?v=HsCx93lYME8  

 

Филмът е носител на Ленинска премия през 1982 г. ( удостоени са режисьорът  Лев Кулиджанов, авторите  на сценария Анатолий Гребнев, Борис Добродеев и операторът Вадим Юсов).  Композитор на музиката е Бернд Вефелмайер.

 Повече информация тук: https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%D1%80%D0%BB_%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D1%81._%D0%9C%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B4%D1%8B%D0%B5_%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D1%8B     

 

 

 

 

 

 

 

 

19.03.2018 г.

Младият Маркс - филм

 

 

Филмът разказва за младите години на един от най-влиятелните умове в човешката история, Карл Маркс – животът му на млад бунтар срещу статуквото и семеен мъж, запознанството му с най-близкия му съратник, Фридрих Енгелс, и техните първи общи стъпки, които ще променят целия XX в. и световната история.

 

Връзка:  http://www.dokumentalni.com/archives/7604  

 

 

Продукция на Франция, Германия, Белгия – 2017 г.

В разпространение от: 02.03.2017

Премиера в България: 04.05.2018

Привилегията да гледаме предварително филма дължим на Илиян Станчев  от сайта „Документални филми“, за което му дължим искрени благодарности !

 

 

 

 

 


18.03.2018 г.

Какво не е „Капиталът“ на Карл Маркс - Пьотр Кулиговски

 

 

Въпреки, че изминаха 150 години от излизането на първия му том, „Капиталът” е книга, която ни дава цяла палитра от инструменти за анализ на капитализма. Доброто познаване на същността и идеите на противника са първата и задължителната стъпка по пътя на „обезоръжаването” му.

Никоя книга, написана в ХIХ-ти век, не би могла да се сравнява с „Капиталът” на Маркс по отношение на количеството и разнообразието на интелектуалните реакции, които е предизвикала. Огромният им брой в множество книги и статии, които и до днес продължават да излизат, несъмнено е резултат от спецификата на работа на философа от Трир. „Капиталът” е книга, съзвучна с проблематиката на времето, в което е писана, и същевременно предлага актуални до ден-днешен анализи на системата, която въпреки противоречията, съществуващи в механизмите ѝ, запазва невероятна жизненост, гъвкавост и способност да се „размножава”. Казано иначе, в продължение на дълъг период – от датата на издаването на първия том до днес – всяко следващо поколение има нов прочит на текста, пораждащ се от променящите се механизми и функциониране на капиталистическата икономика.

Изграждайки анализа в своята книга и чертаейки моделите на следващите капиталистически икономики, Маркс се базира на примера на индустриална Англия в средата на ХIХ век. Във връзка с това би трябвало да се очаква, че реалността на капитализма в ХХI век би била доста по-различна. Четейки и препрочитайки книгата, обаче, все повече и по-ясно долавяме „гръбначния стълб” на капиталистическата система, която е в непрекъсната експанзия, „заробваща” все нови и нови сфери. Наблюдението на тази динамика все пак не бива да ни води до песимистични изводи за бъдещето.

Благодарение на „Капиталът”, ние сме в състояние да открием крайпътните камъни, които в определени моменти, при натрупване на вълните от класови борби, могат да разкрият нови модели на работа и производство, подаващи се под черупката на старите.

Разнообразието в тълкуванията на „Капиталът” е с много широка гама – от поредица новаторски интерпретации до цял куп банални и тривиални изводи, често трудно приемливи. Всеки един студент по история би могъл да се информира за книгата, прочитайки например който и да е учебник по история на ХIХ век. Но често информацията за нея е изпълнена с досадни коментари, съдържащи интерпретация, съобразена с нуждите на либерално-консервативната хегемония. Поради натрупването на този вид интерпретации, погрешни тълкувания и изкривявания, нека да обърнем внимание на онова, което „Капиталът“ не е.

„Капиталът” не е завършено произведение.

Маркс започва да пише книгата след 1848 г., тоест след окончателното потушаване на различни битки, които влязоха в историята под името „Пролетта на народите”. Това означава, че неговите размисли са разработени в определен, специфичен период от време, който марксисткият историк Ерик Хобсбаум нарече „Векът на капитала”. Отличителна черта на този век или по-точно периода от 1848 г. до 1875 г., е бил предимно почти непрекъснатият икономически растеж в Западна Европа и в САЩ. Именно в тези обстоятелства и в тази обстановка на 14-ти септември 1867 г., излиза първият том на „Капиталът – критика на политическата икономика”. Според някои изследователи това произведение е трябвало да се състои от шест тома, но по време на живота на автора излиза само първият от тях. Вторият и третият том са публикувани от Фридрих Енгелс (съответно през 1885 и 1894) въз основа на откъслечни бележки на Маркс, а четвъртият – от Карл Кауцки в годините 1905-1910. Съответно, отделните томове не са едно цяло творение.

„Капиталът” не е академичен труд

Контекстът, послужил за анализа в книгата е не само редкия в историята на капитализма период от няколко десетилетия непрекъснат икономически растеж, но също така и периодът на новия етап в класовите борби. Символичен момент за това е създаването на 28-ми септември 1864г. на Международното работническо сдружение или Първия Интернационал. Както се вижда в кореспонденцията между Маркс и Енгелс в този период, и двамата философи са били убедени, че „Капиталът” ще изиграе значителна роля в изграждането на идеологическия профил на организацията. Те правят всичко необходимо, за да провокират интерес към мащабното произведение в медиите и сред работниците (обсъждайки го на срещи с тях). Освен това, някои изследователи твърдят, че текстът на книгата има връзка с Първия Интернационал. Според американския икономист Хари Клийвър, Маркс е написал „Капиталът”, с цел да се предостави „опасно” оръжие в ръцете на работническата класа, чието обединение под знамето на Интернационала настъпва по негово време.

„Капиталът” е не само икономически труд

Едно от най-важните открития на Маркс е неразривната връзка и преплитане на политиката с икономиката. Философът от Трир аргументирано обяснява, че всички институционални договорености или правен ред имат класово измерение, тоест са подчинени на интересите на тази класа, която преобладава в дадено общество. Поради тази причина работниците, за да се измъкнат от разрушителната и експлоатираща логика на капитализма, трябва – освен по-доброто заплащане на техния труд – да формулират искания с по-общ характер.

„Капиталът” не е утопично произведение

Утопията на левите проекти и анализи, с оглед „откъсването им от реалността” е мантра сервирана в продължение на десетилетия от консервативно-либералните кръгове. Въпреки това, противно на десните критики, произведението на Маркс съдържа относително малко препратки към това, с което капитализмът би могъл да бъде заменен. Това е така, защото в „Манифеста на комунистическата партия“ немският философ описва съвременниците си социалисти, като „критично-утопични”. За разлика от цялата плеяда леви мислители, които търсят моделите за организацията на бъдещото общество в далечни исторически модели или в религиозни текстове, Маркс насочва вниманието си предимно към разбиране на законите, които управляват капиталистическия процес на производство и експлоатация. В „Капиталът” Маркс обяснява какво е капитализъм, фокусирайки се върху области като производството, циркулацията и репродукцията, като по този начин скицира цялостната картина на противоречия в тази икономическа система. Неговата теория се отнася преди всичко до производствените и икономически отношения, а не до специфични визии за бъдещето.

Капиталът не е ресурс, земя или време

Тези три елемента могат да се превърнат в капитал само когато някой реши да ги превърне в стока, тоест, да ги включи в търговския обмен на капиталистическата икономика, контролирайки едновременно трудещите се. Маркс определя капитала като икономически отношения и за да илюстрира заглавието на книгата си използва метафорично изображение на вампир, който изпива кръвта на работниците. Колкото по-дълго и по-продуктивно се труди работникът, толкова по-дълго вампира „си иска своето”. Работата в условията на капитализъм се превръща в стока, а нейната стойност се определя не толкова в момента на контакта между продавача и купувача, но на съвсем различно ниво – на нивото на продукцията между двама участника – работника и капиталиста.

Нещо повече, историческият преход от манифактура към фабрично производство доведе постепенно до факта, че капитализмът придоби изключителното управление над труда, а в последствие разпространи деспотичната си власт над цялото общество и дори над природата. Това означава, че при капитализма функционират структури, които, след като се подчинят на капитала, вече не могат да се възпроизвеждат самостоятелно. Следователно, капиталът променя не само трудовите отношения, но и самото общество. Това обаче не означава, че капиталът не е изправен пред бариери. Напротив – съпротивата на работниците, опитвайки се да се измъкнат от действащата тоталитарна логиката на капитала, както и етапите на неуспешно натрупване (например актуалната финансова криза) показват, че капитализмът не е вечен двигател, а само развалена машина, чиито колела с всяко превъртане водят до нови бариери и съпротива.

„Капиталът” не е произведение посветено на работниците, профсъюзите и на тяхната борба

Тези въпроси представляват интерес за автора само в три насоки. На първо място Маркс посочва начините, по които капиталът влияе на работниците и последиците от това влияние. На второ място показва, че интересите на капиталистите се различават от интересите на работниците и смята това иманентно противоречие за вградено в логиката на капитализма. Трето, Маркс се интересува от механизма на реакция на работническата класа спрямо офанзивата на капитала. За да приеме тази реакция формата на политическа борба за промяна на обществото, е необходимо да се опознаят и разберат основните икономически понятия и начинът на действие на капитализма. Някои изследователи твърдят, че Маркс е предвиждал да напише отделен том, в който класовата борба да бъде подробно анализирана като отделен феномен.

Ролята на работника в „Капиталът” е показана през призмата на класовата борба, в рамките на която правото и съществуващите институции представляват интересите на управляващата класа. Натрупването на капитала (т.е. увеличаването на оборотния капитал и на инвестициите) зависи от все по-строгия контрол върху трудещите се и въвеждането на нови технологии и средства с цел по-голяма добавена стойност. От друга страна, в книгата на Маркс няма безработни, няма ясно определени начини и насоки за работниците как да се организират, липсват дори и тези работници, които през деветнадесети век в различни части на света вече бяха подложени на първоначалната форма на капиталистическа експлоатация. Именно последният елемент във връзка с недостатъчно задълбочения анализ на пред-капиталистическото производство, което се прероди в капитализъм, е една от основните забележки на Роза Люксембург срещу „Капиталът” на Маркс.

„Капиталът“ не е книга, която се разпространи бързо

По време на живота на автора, освен немския оригинал, книгата е публикувана само на руски и френски. Трудностите да бъде преведена на повече езици и по-широко разпространена са най-вече от финансов характер, т.е. липса на средства. По това време Първият Интернационал не е толкова силна и масова организация, колкото неговият наследник. Интересното е, че Руската цензура не се намесва в разпространението на книгата, имайки убеждението, че тя описва икономически отношения, които не съществуват в Русия и в крайна сметка достига само до един много тесен кръг от читатели, поради спецификата на езика. „Капиталът” се появява, преведен на други европейски езици, едва след смъртта на автора.

„Капиталът” не е произведение, което стои в основата на системата, приложена в Съветския съюз

150-годишнината от публикуването на първия том на „Капиталът” почти съвпадна със 100-годишнината на революционните промени в Русия, което провокира да се четат произведенията на Маркс в контекста на събитията от февруари до октомври 1917 г. В този смисъл някои тълкуватели съвсем основателно подчертават, че болшевиките, идвайки на власт, започват управлението си в обстановката, описана от философа от Трир. През 1916 г., в известната си творба „Империализмът, най-висшият стадий на капитализма”, Ленин посочва Русия като най-слабото звено в империалистическата верига, която е обвързала работниците от цял ​​свят и ги подтиква към война. Началото на революцията в изостаналата аграрна Русия и последвалите я масови антикапиталистически движения в страните от Третия свят, карат италианския философ Антонио Грамши да ги дефинира като „революция срещу капитала”. Маркс е бил убеден, че краят на капитализма ще настъпи първо в страните, които са на най-високо ниво на икономическо развитие.

„Капиталът” не съдържа готов набор от рецепти и отговори за левицата

За редица интерпретатори на текста от 20-ти век главният проблем беше, например факта, че капитализмът, въпреки съществуващите структурни противоречия, се характеризира със забележителна жизненост и способност за възпроизвеждане. Различните школи използват различни видове аргументи. Някои обръщат внимание на съществуваващата идеологическа хегемония, която затруднява или прави почти невъзможна съпротивата срещу капитализма. Други подчертават ролята на идеологическия и репресивен апарат на държавата, който унищожава всяка форма на протест. Трети посочват, че съвременният капитализъм е много по-различен от този, наблюдаван от Маркс, във връзка с огромното разширяване на финансовия сектор и възможността за натрупване на капитал чрез повишаване на оборота на „банковите продукти”.

Важното обаче е, че конструктивната и творческа критика на капитализма продължава, базирайки се на методите, разработени от Маркс, и по същество служи за актуализиране на неговите идеи. Опознавайки врага, ние можем да намерим слабите му точки и да продължим с неугасваща надежда да работим върху възможността да надскочим тази паразитна вековна система, отправяйки се към нови творчески хоризонти.

 

 

 Източник: сайтът Барикада

 

Пьотр Кулиговски е полски историк, докторант в Историческия факултет на Университета „Адам Мицкиевич“ в Познан (Полша). Занимава се предимно с история на идеите, масовите социални движения, революционни процеси в обществото и теории на модерницзацията. Автор на поредица научни текстове и публицистика. Редовен сътрудник на полския ляв портал Strajk.eu и марксистки академичен тримесечник „Теоретическа практика“ („Praktyka Teoretyczna“).

 

 


 

15.03.2018 г.

Бронзова статуя на Карл Маркс пристигна в Трир



Тя ще бъде поставена и открита през м. май 2018 г. в родния му град, където Маркс прекарва първите 17 години от живота си. През март 2017 г. гpадcкaта yпpава  гласува с 42 гласа „за“,  7 гласа „против и 4 въздържали се  за приемане на дарението  от Китай, предизвикало дълги дискусии. 

С карго полет, бронзовата фигура с височина 4,40 метра и 2,3 тона пристига от Пекин през Москва и Франкфурт на Майн - пътуване от около 8 000 километра.

Марксовата фигура е подарък от Китайската народна република на град Трир за 200 годишнината от рождението на  геният на епохата, мислителят на хилядолетието, великият  философ, социолог и политически деец, един от най-големите мислители на всички времена Карл Маркс.  Той е роден на 5 май 1818 г. като трето дете на адвоката Хайнрих Маркс и съпругата му Хенриета. Трудовете му формират във философията – диалектическия и исторически материализъм, в икономиката – теорията на принадената стойност, в политиката – теорията на класовата борба, или с други думи казано -  основите на марксизма.

Скулптурата е проектирана и изработена от китайския художник Ву Вайшан (Wu Weishan) .   Първоначално статуята e замислена да е с височина над шест метра, но авторът се съгласява да намали височината й, отчитайки настроенията за "мега-Маркс" на някои среди в Трир.  Включвайки основата, статуята ще бъде висока 5,5 метра, според уеб сайта на града.   Паметникът ще бъде разположен на площад Simeonstift в центъра на Трир, с лице към фамилната къща Маркс.  

Родната къща на Карл Маркс в Трир на Brückenstrasse 10, превърната в музей, ще отбележи предстоящата 200-годишнина от рождението на Маркс с напълно обновена постоянна изложба, посветена на живота и делото му. Зданието е построено в 1727 г. в бароков стил. Домът е купен през 1928 г. от  Германската социалдемократическа партия за извършване на реставрация и създаване на музей. В 1930-1931 г. фасадата е реконструирана.  До откриване така и не се стига във връзка с идването на власт на нацистите, които конфискуват сградата. Събраният архив и лични вещи са унищожени, а интериорът и битовите предмети на семейство Маркс са безвъзвратно погубени. След войната музеят е открит тържествено през 1947 г. с помощта на Международният комитет за солидарност. Обстановката е реконструирана само приблизително. Голяма част от експозицията представляват витрини и фотостени с информация за живота и дейността на Карл Маркс и неговите съратници, а така също сведения  от историята на социалдемокрацията в Германия и комунистическите партии в СССР, Източна Европа и Китай.  Тук всяка година пристигат около 30 хиляди  туристи от различни страни, като  три хиляди са само от Китай.

 

Николай Ковачев