Търсене в този блог

25.09.2013 г.

Истината, само истината, цялата истина ! - Димитър Генчев

                                           ПАРТИЙНО ДЕЛО „ТОДОР ЛУКАНОВ”

 

                                           /Опит за историческо разследване/  

 

 “Който утре не се подчини на дисциплината на партията ще изпита острилото на ножа на революцията, макар и да е от нашите редове”.                                                          

               Димитър Благоев пред първия  конгрес на  БКП /т.с./

 

      От памтивека е известно: историята забавя, но не забравя. Понякога забавянето трае  дълго, дотолкова дълго,че да умрат страстите  за да изпъкнат фактите. Фактите пред, който още древните са казали,че и боговете мълчат. Личността му не може да се побере и в старата класическа рамка :" Aut bene aut nihil". Nihil-ът е неприложим към личността на Тодор Луканов защото името му е вписано в интернационалните, националните и партиините анали : той е ключова фигура  на най-драматичния период на българския ХХ век - между 1919 -1925,  времето на на три въстания, кланета и погроми, издълбали най-дълбокото и кърваво тресавище в нациналната ни история. Неприложим е и старият историко-партиен лодход - името му да  се препрати в графата "и др" -  защото така обикновено се прикриват заслуги, а той необходимият грешник,  е винаги на показ и като  високо дърво при буря стърчи на три поредни партийни конференции, за да олицетворява  виновността на собствената си партия и  да обира светкавиците,предназначени за други. "Bene–то" също е малко - няколко позовавания в "Историята на Плевенската окръжна организация на БКП". Името му се споменава като един от пионерите и пропагандаторите  на социализма в Плевен. Тук четем: "Особена заслуга за укрепването на социалистическото и работническото движение в Плевен и района има Тодор Луканов.Той идва в града в началото на 1903 г. по препоръка на Централния комитет на партията и се установява като адвокат. Ерудиран и широко образован марксист, той е в основата на  факта ,че революционните марксисти, групирани около Тодор Луканов застават на страната на тесните социалисти на Х конгрес на БРСДП в Русе през 1903 г. Подпомага партийните организации в Плевенско, през 1905 година, държи реч за Първата руска революция. През 1904 г. осъжда опортюнистическата резолюция на Амстердамския конгрес и заявява ,че обединението на българския социализъм може да стане само под знамето на революционния социализъм. Ръководи стачката на железарите в Плевен. През 1906 г. той подкрепя Благоев за изключването на анархолибералите от партията. Води предизборната агитация в Плевенско през 1908. По време на Балканската война организира разпространението на "Работнически вестник" на фронта. През 1914 г. е избран за народен представител от Плевенския избирателен район, заедно с Георги Кирков и Христо Кабакчиев. През 1916 година  се опитва да даде отчет на избирателите си, но е възпрепятстван от полицията. През 1917 г. разпространява на фронта декретите на съветското правителство. През 1919 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП /т.с./. Толкова : ”доброто” се побира в половин  машинописна страница. Е ,има и още две посочки за ролята на Тодор Луканов в събитията през юни и септември 1923 г., но те са  от арията на клеветата на съвсем друга опера и за тях  ще стане дума по -нататък в разследването. До тук да обобщим какво още знаем за трите социалдемократически десетилетия в живота на Тодор Луканов :

      Знаем,че формира марксисткия си мироглед още като гимназист под влияние на първите си учители по социализъм Димитър Благоев и Никола Габровски. Знаем и какво е чел от Маркс и Енгелс, Либкнехт, Бабел, Гед и Лафарг, Плеханов, Акселрод и Засулич - на български, руски и френски език. Революционните “женевки” на Групата “Освобождение на труда”, първия том на “”Капиталът” във френския превод на Мак льо Рой ,” Що е социализъм и има ли той почва у нас?”/Благоев/,”Социализмът и политическата борба”/Плеханов/,”Жената и революцията”/ Бебел/, Вестниците “Работник”,”Другар”,”Работнически вестник”, Списанията “Ден”, “Социалдемократ”, а по-късно и “Ново време”. Цялата фаланга на първостроителите на българската социалдемокрация дължи идейното си оформяне на един и същи теоретичен източник и Тодор Луканов не е изключение. 

     Вторият най-съществен етап в неговото идейно-теоретично и политическо формиране е по време на студентските му години в Женева - годините на “сладостни очарования и надежди” по израза на Георги Бакалов. Именно тогава Тодор Луканов получава достъп до  теоретичния извор на европейската социалдемокрация - през изящните волнодумства на професорите си, в мнозиннството си все леви интелектуалци, европейския социалистически печат, в читалнята на международния  студентски социалистически кръжок, нестихващите дискусии в кафене “Ландолт”, до дебатите на депутатите -социалисти  в парламента и най-вече в онова привилигировано положение, които са си зовоювали българските студенти социалисти в Женева , да бъдат допуснати в най - близкото идейно и  приятелско обкръжение на бащата на руския марксизъм   Георги Валентинович Плеханов. 

     Женева слага незаличим отпечатък върху цялостната личност на Тодор Луканов. Тук той вижда една вдъхновяваща реалност : истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма  към социалдемокрацията. И той като останалите женевски възпитаници привнася на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство. Тук му е мястото да споменем поименно кадрите, които Женевският университет произвежда за нуждите на българския социализъм : Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Слави Балабанов, Стоян Костурков, Парашкев Стоянов, Андрей Конов, Сава Мутафов, Койка Тинева, Кина Мутафова, Стоян Ноков, Тодор Стоянов, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев,Тодор Луканов, Роман Аврамов, Никола Харлаков, Никола Сакаров, Никола Максимов, Димитър Попов, Иван Пашов, Стоян Недевски  - цялата тази “славна българска младеж” - по възторжените оценки на техните професори, която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Е , вярно е , че след разцеплението през 1903 г.,  след поредните очиствания и обединения  на “тесните” и “широките” социалисти и най-вече след 1917 година те ще застанат едни срещу други на барикадата, но винаги ще се разпознават като членове на “ ордена”. 

     И така : през 1897 г. в Юридическия факултет на Женевския университет постъпват Тодор Луканов, Христо Кабакчиев и Васил Коларов - трима приятели, състуденти и съиденици. Млади, дръзки, умни, сериозни и работливи млади български студенти , те са типични представители на “La brave jeunesse bulgare” - тогава винаги един до друг, те едва ли предусещат, че след четвърт век пак те : Луканов - организационният секретар на ЦК на БКП /т.с./, Кабакчиев -политическият секретар на ЦК и Коларов -генералният секретар на Комунистическия интернационал ще застанат един срещу друг през метежната 1923 година, когато ще трябва да решават въпросите на революцията, а следователно и за живота и смъртта на хиляди  българи  -  мъже жени и деца. 

     И още един странен биографичен детайл, приведен в спомените на Васил Коларов  за времето на пребиваването му в казармата през 1901 г. Там те не само срещат най-големия си бъдещ враг, но стават негови усърдни ученици в усвояване на военното изкуство: “Социалисти бяхме аз, Тодор Луканов и още двама-трима народни учители. Аз стоях на становището, че щом трябва да се служи, добре е да се използува годината за колкото се може повече усвояване на теоретически и практически знания по военното изкуство. Ние сме революционна партия - това ще ни потрябва.... Преподавател ни беше капитан Русев - един сух и бездушен автомат.” 

      Да, да, същият Иван Русев, двадесет и две години по - късно генерал Русев, военен министър в правителството на кръволока Цанков, който през септември 1923 г. ще разбере на дело какво са научили неговите курсанти в школата за запасни офицери в Княжево , когато ще изправи войската си срещу революционната армия на запасния подпоручик Васил Коларов и офицерските кандидати  Тодор Луканов  и Христо Кабакчиев. Дотогава обаче има да изтече много вода -  до революционната двадесет и трета , която ще раздели живота им на две половини  - на “до “ и  “после”.

     В отсечката “до” Тодор Луканов бавно, но неотклонно и неотстъпно изкачва стъпалата на партиината иерархия. Секретар на Плевенската окръжна организация, синдикалист, социалистически просветитетел, оратор и парламентарен  трибун. Още с установяването си в града , той, по думите на съвременниците си става “ душата на социалистическото движение в Плевенско”. Справедливи са тия думи   за Тодор Луканов , но те със същата сила се отнасят и  за неговата съпруга и другарка Коца Луканова, една от първите деятелки на женското социалистическо и комунистическо движение в България. Забелязват го и го подкрепят Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев. Защото заедно с Кабакчиев, Коларов, Тодор Петров, Димитров те са новото поколение на млади и талантливи съратници и бъдещи наследници. Дядото ревниво следи всяка тяхна крачка от развитието им и постоянно ги изтегля нагоре, за да свикнат с отговорностите на лидери на социалистическата партия. Тодор Луканов се проявява като чудесен организатор, той е “умната и трезва глава” на партията, както след много години ще го нарече Никола Попов. В неговата политическа дейност прозира методичност, целеуктременост, емоционална сдържаност и дисциплинираност. Затова на всички конгреси след 1903 г. му поверяват контролни функции - по проверка на пълномощията на делагагиге, финасов контрол, член на централната ревизионна комисия, ръководител на отделни заседания и постоянен председател на партийните конгреси. Та чак до първия конгрес на БКП /.т.с./ май 1919 г. когато го избират за член на Централния комитет заедно  с Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и Никола Попов. Няма съмнение , Тодор Луканов се справя достойно със задълженията като член на ЦК. Доказателство за това е избирането му две години по - късно за секретар на централния комитет, заедно с Васил Коларов. На този трети пореден конгрес  през 1921 г. Тодор Луканов изнася лидерския доклад : “По вътрешното и международното положение”. Нека да чуем неговите думи пред делегатите на  конгреса в театър “Ренесанс” :”... Пожарът, който капиталистическият империализъм запали по цялата земя, не е утихнал... Пред трудещите се маси стои само един изход от непоносимото положение, в което капитализмът ги хвърли - събарянето на капиталистическито господство, завземането на властта и средствата за производство, премахването на експлоатацията и установяването на комунистическата обществена система.

    Този път е открит. Открита е великата историческа революционна епоха - минаването от капитализма към комунизма. Да спре тоя исторически ходи буржоазията няма средства. Напротив, всички нейни опити със средствата на насилието, със създаването на бели гвардии и с белия терор само раздухват и ще  раздухват гражданската война.” И още : “ Българската буржоазия, скрита зад глупашкия бабаитлък на тъй нареченото земеделско  “народовластническо” правителство, и чрез него, също така  е стъпкала всичките свободи на работническата класа и треперейки от страх пред растящата въпреки  всичко вълна на комунизма, провокира и преследва Комунистическата  партия и работническата класа, погазвайки всяка законност..”

     Всичко казано в тази  реч е в идеен, теоретически и политически синхрон с новия курс за болшевизация на партията, възприет на конгреса   в театър “Корона”.  То е доста по- радикално от прогнозата на Дядото за по-близките и далечните перспективи на революцията в България. Както е известно на 25 май 1919 г. на първия  конгрес на БКП /тесни социалисти/  Д.Благоев  заявява: “... пред кръвта и гробовете /на героите на пролетарската ревоюция в Русия , б. моя/ им даваме клетва, че ще следваме техния революционен пример защото  той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата  и кървищата на стария капиталистически строй.”  Заедно с това Д.Благоев категорично предпазва партията си  от левичарски илюзии и увлечения : в България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в   големите и напредналите европейски страни. Затова в навечерието на конгреса Димитър Благоев развива концепцията си  за “трите четвърти” : “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване  големите капиталистически страни...У нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни и една четвърт ще зависи от положението вътре.” Една  година по-късно Окръжно № 14 на  ЦК на БКП /т.с./ заявява, че изолираните революции, особено в малките страни Бавария, Унгария, Украйна са безнадеждни. Затова бъдещата революция в България се предвижда само като част от общобалканската социалистическа революция. Тези възгледи дават обяснение защо на конгреса си приема програмна декларация, а не на програма, както и на конгресното решение старата социолдемократическа програма да продължава да бъде теоретичния фундамент на БКП /т.с./. за неопределено време в и бъдеще.

    На 22 януари 1923 г. Партийният съвет гласува  резолюция за работническо-селско правителство, на която по-късно многократно се позовава Тодор Луканов. В нея се казва, че БЗНС защитава интересите на  селската едра буржоазия и провежда нейната политика. Правителството на Стамболийски е изменило на интересите на бедните и средните селяни. Оттук и основният извод, че работническо-селското правителство не може да се осъществи като съюз между БКП и БЗНС. Възможен е съюз отдолу - между комунисти и безимотните и малоимотните селски маси. Тази постановка е разработена в брошурата на политическия секретар Христо Кабакчиев, който смята взаимодействието между БКП и БЗНС за изключено. Ако обаче  през януари Коларов и Димитров имат възражения срещу нея, през април, по време на предизборния терор на земеделското правителство над комунистите, те и двамата  заедно с ЦК приемат резолюция, че БЗНС се е превърнала в партия на дребната буржоазия и че БКП трябва да поведе решителна борба “зедно с бедните селяни  срещу разбеснялата се реакция на селската буржоазия на дружбашкото правителство”.

     Именно и поради това  и на 11 юни 1923 г./два дни след преврата / генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов продължава да отстоява общата партийна гледна точка на комунистите - тесняци, че  селските маси, които са загубили доверието си към правителството на Стамболийски, “няма да тръгнат по неговия акъл и да го защищават с оръжие в ръка срещу враговете му”. На 13 юни Коларов обаче променя радикално позицията си пред разширения  пленум на ИККИ като добавя, че дори при това положение трябва да се вдигнат  бедните селски и градски  маси начело с комунистическата партия  на борба с превратаджийте  за работническо-селско правителство. Постановка, която е внушена лично  от генералния секретар на ВКП/б/ Йосиф Сталин и от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев.

     Сега да продължим по отсечката “след” в мъченическия път на Тодор Луканов в безнадеждния му опит за търсене и доказване на истината за революционните събития през юни и септември 1923 г. Една истина,която е забулена с толкова много лъжи, клевети, политически инсинуации, че и до ден днешен - след повече от  осемдесет години продължава  да тегне едно необосновано, антинаучно, политически неморално, нечестно историческо клеймо върху личността на организационния и политическия секретар на Централния комитет на БКП /тесни социалисти/ Тодор Луканов. Знаем,че историята се пише от победителите. Че  и историята на партията се пише от победителите в партията. Затова не е странно, че на гребена на сталинистката вълна от 1928 г.” победителите” - в този случай младите, амбициозни левичари, левосектанти, после “български “троцкисти” в разгара на жестоката вътрешнопартийна антропофагия клеймят “лукновщината“ в партията, за да отрекат всъщност целия период на трите социалдемократически десетилетия, на достиженията на партията на тесните социалисти, а следователно да пренапишат историята, за да изтласкат старото и най-авторитетно партийно поколение от позициите му в ръководството на партията и Коминтерна. Странното  е , че всички грешници са оневинени - за неутралитета на 9 юни. И Димитров, който си признава грешката, която  по неговите думи му тежи като Монблан, и Дядото затова, че вече е бил стар, сякаш на 68 години е бил толкова склерозиран старец, че не е могъл да оцени правилно политическата обстановката в страната, и Христо Кабакчиев, който като политически секретар лично написва манифеста за неутралитета и от затвора признава греха си, и лидерът на комсомола Петър Искров - бил  е още млад и се подвел по старците в партията. Само Тодор Луканов е безспорния деветоюнец, опортюнист, пораженец,  главният виновник за провала на въстанието в плевенско, а оттук и на цялото въстание. И като доказателство се сочи следният ”безспорен“ факт  цитирам една от най-доброжелатените регионални партийни истории - Плевенската, но казаното там се повтаря в историите на почти всички местни партийни организации и в учебниците по история на БКП:” Причините за поражението на Юнското антифашистко въстание в Плевен и Плевенски окръг са от местно и от национално значение. Последните определят поражението на въстанието в цялата страна. На първо място измежду тях  е заетата от Централния комитет на БКП погрешна  позиция на “неутралитет” по отношение на преврата, която обрича на бездействие партията. Изпратената от организационния секретар на ЦК Тодор Луканов  телеграма до Плевенската  партийна организация, с която нарежда от името на ЦК  да не се предприемат никакви действия “нито в полза, нито във вреда на едната или другата страна” парира действията на въстаналите плевенски комунисти - обстоятелство имащо гибелни последици  за Юнското антифашистко въстание в Плевенско.” Цитатът не блести с оргиналност, той е преразказ на друг цитат от резолюцията на Втората партийна конференция в Берлин през януари 1927 г. по отчета на ЦК на БКП, в който  се говори за “ упорството на  на ЦК и на заетата от него позиция на неутралитет и “ щрайхбрекерската телеграма на Луканов, с която ЦК мълчаливо се солидаризира  за спиране на борбата в Плевен, доведоха до поражението на Плевенското въстание и въобще за победата на преврата в цялата страна...”. Ето тук е зарито кучето : телеграмата на ЦК се обявява за лична телеграма на Луканов и постепенно се превръща в “щрайхбрекерска “, а след това и в знаменитата “ контрапарола”. И как никой през тези  осемдесет години не разрови докуменните, за да установи простичкия  факг, че никога не е имало контрапарола, защото е нямало парола за въстание – нито през юни, нито през септември на метежната 1923 година. Че телеграмата съдържа колективното решение за неутралитет на ЦК и че този призив е напечатан в “Работнически вестник” на 10 юни 1923 г., че телеграмата е написана от политическия секретар на ЦК на БКП   Христо Кабакчиев, а Луканов я изпраща защото е бил длъжен точно това да направи като организационен секретар на ЦК - да я направи незабавно достояние на всички партийни организации в страната. Защото по устава на партията,  решенията на ЦК за задължителни  и за плевенската, и за всички партийни организации. Че ако е имало „ щрайхбрекерство”  – то не се отнася само до Тодор Луканов, а  се отнася до целия  централен комитет, без изключение, който не мълчаливо , а гръмогласно изказва решението си, задължително за цялата партия в партийния си орган, един ден преди да бъде изпратен телеграфическия циркуляр до Плевен.

     Това е всичко. Във трите  специални разследвания на партийните конференции - Москва /1925/ , Втората партийна конференция /Берлин 1928/, Вторият пленум Берлин/1929/, фактите са едни и същи - само в хода вътрешнопартийната антропофагия квалификациите стават все по-обидно несъгласувани с тези факти.

     Нека сега, както казват древните,“ да чуем и другата страна”. Да чуем какво ни казва лично Тодор Луканов : “Не е верно,че аз съм телеграфирал на плевенчани да спрат започналото въстание. Текстът на телеграмата е напечатан целия в “Правда “ от другаря Зиновиев/юни 1923/ и от него се вижда, че той не само не говори за “спиране” на някакво започнато “каквото и да е ,действие” /неизвестно за мен/, но и че той нищо повече не съдържа освен възванието на ЦК. Съобщението за плевенчани на неизвестно за тях възвание - вече навсякъде съобщено  и съобщавано из страната, не се явява моя самоволна постъпка , още по-малко подмяна на Централния комитет...по решение на ЦК , то се разпространяваше на 10  и главно на 11 юни из цялата страна....Плевенчани не знаеха за него  заради прекъснатите връзки...и освен това никой от нас от централния комитет не знаеше какво става в Плевен. Поради това тази телеграма не беше нищо повече от съобщеното възванание.” Казал го е и го е написал черно на бяло на 27 декември 1927 г. в статия, която осъжда позицията на неутралитет, приета от ЦК и от неговия организационен секретар Тодор Луканов. И е написал истината, само истината , цялата истина.

      Сега да  преминем към втората част от обвинението по партийното дело “Тодор Луканов”. За ролята и мястото на оргсекретаря в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание. Фактите са известни: след идването на генералния секретар на Коминтерна Васил Коларов в България, БКП  поема курс към подготовка на масово въоръжено въстание. На  заседанието от 5-7 август отговорността за организацията се възлага на секретаря на Организационното бюро Тодор Луканов, който  започва създаването на единния работническо селски фронт. На 12 септември обаче правителството на Цанков  предприема масови арести и 2500 комунисти/ по изчисленията на акад.Димитър Косев/ са арестувани. Три дни по късно на 15 септември в дома на Тина Киркова се провежда заседание на ЦК, което взема решение за непосредствена подготовка за въоръжено въстание. Да се предприеме генерална политическа  акция и  стачка, която да се разпростре незабавно в цялата страна “без оглед на жертвите” като пролог към самото въстание. Избира се политическо бюро - Васил Коларов,Георги Димитров,Тодор Луканов и Тодор Петров, което да поеме ръководството на борбата като му се възложи да поеме ролята на ЦК, тъй като събирането му става бавно и трудно. Каква е позицията на Луканов, който поради ареста на Христо Кабакчиев поема длъжността  и на политически секретар. Той е за изпращане на куриери, които да изяснят обстановката в страната, да предупредят партията по места, след което да се вземе решението за датата. Три дни по - късно Коларов и Димитров съгласуват датата за 22 срещу 23 септември. Тодор Петров е съгласен, Тодор Луканов е против фиксиране на датата, преди да са се завърнали куриерите от провинцията и да се изясни обстановката, и настоява това изключително важно решение да се вземе от мнозинството на ЦК. На 20 септември  е последното заседание на ЦК. Луканов продължава да смята,че въстанието  не е достатъчно подготвено, че куриерите още не са се завърнали, че партията не е готова на революционно действие, но се подчинява на решението на мнозинството Васил Коларов и Георги Димитров да оглавят ръководството на въстанието във Врачанско, а Тодор Луканов, Тодор Петров и Антон Иванов да поемат политическото ръководство на въстанието в  София. На това заседание Васил Коларов настоява ,въпреки колебанията си Тодор Луканов да се подчини на решението на ЦК и той се подчинява. По нататък поведението на Луканов е известно - на следващия 21 септември, след обяд, са арестувани повечето от членовете на централния  и акционен комитет. На свобода остават Тодор Петров, Тодор Луканов, Тина Киркова и Иван Генчев, нелегални и без връзка помежду си.

       На 10 октомври 1923 г. Коларов съобщава в Коминтерна, че Тодор Луканов е още  тук, че е нелегален,  и че го грози арест и смърт, ако попадне в ръцете на полицията. Затова настоява да бъде изтеглен незабавно във Виена или Москва.

      По нататъшната му съдба е известна : кратък престой във Виена. След това Москва. В началото го избират на отговорни постове в Коминтерна. А той продължава да се държи / и да мисли/ като организационен и политически секретар на БКП. Опитва се на всяка цена да наложи гледната си точка за Септемврийското въстание. Пише  секретни доноси до Сталин, в които изисква да се накажат виновниците за провала. С това настройва Коларов, Кабакчиев и Димитров срещу себе си. Младите „левосектанти” пък го клеймят като десен опортюнист и партиен ликвидатор. Втората нелегална конференция на БКП през 1927 г. го изключва от партията. След това както свидетелства Васил Коларов „ По повод на това решение Централната контролна комисия на ВКП /б/ през 1928 г. проведе разследване на поведението на  Луканов по време на  Септемврийското въстание 1923 г. в България и за недостойното му поведение го  изключи от редовете на  ВКП /б/”.

     С всеки изминат ден облаците се сгъстяват над главата му. Подозрения, обвинения, обиски  и ако не е твърдия заслон над главата му от Коларов и Димитров най-вероятно е щял да сподели съдбата на стотиците български политемигранти – заточение или разстрел. Васил Коларов обаче прави всичко възможно / и невъзможно/, за да опази главата му. През 1930 г.  е отново приет за член на ВКП /б/. През 1939 г. пак Коларов предлага да му се отпусне персонална  пенсия като на „един от най- активните и най-видни дейци на БРСДП /т.с./ - организатор, пропагандист, редактор на вестници, ръководител на работнически стачки, депутат на партията в парламента и други изборни учреждения, делегат на всички партийни конгреси”. Такава оценка в ония години свидетелства за изключителния кураж и морал на нейния автор.

      Сега отново да чуем думите на Тодор Луканов :”...аз никога не съм бил против въстанието - аз бях против провеждането на едно недобре подготвено въстание”. Тези думи той ще ги повтаря на Московското съвещание, пред Втората партийна конференция в Берлин, в статията до “Комунистическо знаме”, пред сина си Карло Луканов, който ги цитира в “Незавършените си спомени”. Ще ги повтаря  до последния си ден.

     Малко преди да  си отиде от този свят Тодор Луканов подаде ръка на поколенията след него - спокойно, с достойнство и радост. Въпреки клеветите, мълвите и личното си огорчение. На 10 октомври 1945 г. в писмо до сина си Карло той пише : „ ...мога само да съжалявам, че още не съм и аз - старият солдатин на нашето движение в нейните редове, за да добавя към миналото опита и тукашната поука, в последните дни на живота си, в полза на народа, който ме роди и възпита, и на когото - сам знаеш, ние с баба Коца заедно дадохме всичко що имахме и  що можаме....И аз мога само да кажа и на теб, и на млади и стари : Напред!”

 

Време е да поемем ръката му със същото достойнство, с което той ни я подаде. Да му простим грешките и  заблужденията с надеждата, че след време и на нас грешните ще простят. 

 

                                                         *       *       *

 

 

Източник: блог на Димитър Генчев,   09 юни 2013 г.

 

 

 

11.09.2013 г.

Развитието на социализма от утопия в наука - Фридрих Енгелс

     Трудът на Фр. Енгелс „Развитието на социализма от утопия в наука" е написан в началото на 1880 г. като самостоятелно популярно изложение. За пръв път се печата на френски език в списанието „La Revue sociliste" в три последователни книжки от март, април и май 1880 г. и като отделна брошура през същата година. На немски език излиза през 1883 г. и до смъртта на Фр. Енгелс претърпява четири издания, последното от 1891 г. От немски език са преведени повече от изданията на европейските езици.

 

                                         Предговор към първото немско издание на

                                „РАЗВИТИЕТО НА СОЦИАЛИЗМА ОТ УТОПИЯ В НАУКА"

 

      Предлаганата брошура възникна от три глави на моя труд „Превратът в науката, извършен от господин О. Дюринг", Лайпциг, 1878 г. Аз ги обединих за моя приятел Пол Лафарг, за да ги преведе на френски език, и прибавих още някои пояснения. Прегледаният от мене френски превод бе отпечатан най-напред в „Revue socialiste", а след това излезе отделно под заглавие „Утопичен социализъм и научен социализъм", Париж, 1880 г. Едно издание на полски език, направено по френски превод, току-що е излязло в Женева под заглавие „Утопичен и научен социализъм", печатница „Заря", Женева, 1882 .

      Изненадващият успех на превода на Лафарг в страните, в които се говори френски, и особено в самата Франция, ме накара да си задам въпроса, дали няма да бъде също така полезно и едно отделно немско издание на тези три глави. В същото време редакцията на цюрихския „Sozialdemokrat"  ми съобщи, че в Германската социалдемократическа партия общо се изказва желанието да се издават нови пропагандни брошури, и ме запита не бих ли се съгласил да определя за тази цел посочените три глави. Аз, разбира се, дадох съгласието си и й предоставих труда си.

      Но първоначално той съвсем не бе написан за непосредствена пропаганда сред народа. Как можеше да послужи за такава цел един преди всичко чисто научен труд ? Какви изменения във формата и съдържанието бяха необходими ?

      Що се отнася до формата — само многото чужди думи можеха да предизвикат съмнение. Но още Ласал в своите речи и пропагандни брошури не пестеше особено много чуждите думи и доколкото ми е известно, от това не се оплакваха. А оттогава насам нашите работници много повече и много по-редовно са чели вестници и поради това много повече са свикнали с чуждите думи. Ограничих се с отстраняването на всички излишни чужди думи. При неизбежните чужди думи се отказах от прибавяне към тях на така наречените обяснителни преводи. Защото неизбежните чужди думи — в повечето случаи общоприети научно-технически термини — не биха били неизбежни, ако можеха да се преведат. Следователно преводът изопачава техния смисъл; вместо да разясни, той обърква. Устното разяснение в такива случаи помага много повече.

      А що се отнася до съдържанието, мисля, че мога да твърдя, че то няма да затрудни много германските работници. Изобщо труден е само третият раздел — но много по-малко за работниците, чиито общи условия на живот той обхваща, отколкото за „образованите" буржоа. При многобройните обяснителни допълнения, които направих тук, аз наистина имах предвид не толкова работниците, колкото „образованите" читатели — хората като г-н депутата фон Айнерн, г-н тайния съветник Хайнрих фон Зибел и други трайчкевци, които са обзети от непреодолимия стремеж отново и отново да демонстрират черно на бяло своето страхотно невежество и произтичащото от него колосално неразбиране на социализма. Когато Дон Кихот се сражава с вятърни мелници, това напълно отговаря на неговия сан и на неговата роля; но на Санчо Панса ние в никакъв случай не можем да позволим подобно нещо.

      Такива читатели сигурно ще се учудят, като се натъкнат в една скицирана история на развитието на социализма на Кант-Лапласовата космогония, на съвременното природознание и на Дарвин, на класическата немска философия и на Хегел. Но работата е там, че научният социализъм е предимно немски продукт и можеше да възникне само у нацията, чиято класическа философия бе запазила жива традицията на съзнателната диалектика, т. е. в Германия *. Материалистическото разбиране на историята и неговото специално прилагане към съвременната класова борба между пролетариата и буржоазията стана възможно само с помощта на диалектиката. И когато школските наставници на германската буржоазия удавиха в блатото на един безсъдържателен еклектизъм спомена за великите немски философи и създадената от тях диалектика, и то до такава степен, че ние сме принудени да призоваваме съвременното природознание да свидетелства, че диалектиката съществува в самата действителност — ние, немските социалисти, сме горди, че произхождаме не само от Сен-Симон, Фурие и Оуен, но и от Кант, Фихте и Хегел.

 

                                                                                                                  Фридрих Енгелс

Лондон, 21 септември 1882 г.

Напечатано в книгата: F. Eпgels.                                         Печата се по текста на книгата

„Die Entwicklung des Sozialismus                                                        Оригиналът на немски

von der Utopie zur Wissenschaft".

Hottingen-Zurich, 1882.

 --------------

 *  „В Германия" — това е грешка на перото. Трябва да се каже: „у германците". Защото колкото неизбежна беше, от една страна, немската диалектика при възникването на научния социализъм, толкова неизбежни бяха при това и развитите икономически и политически условия в Англия и Франция. Степента на икономическото и политическото развитие на Германия, което в началото на четиридесетте години беше много по-изостанало, отколкото днес, можеше в най-добрия случай да породи карикатури на социализма (виж „Комунистически манифест", III, І, гл.: „Немският, или „истинският" социализъм"). Едва след като създалите се в Англия и Франция икономически и политически условия бяха подложени на немско-диалектическата критика — едва тогава можа да бъде получен истински резултат. Така че откъм тази страна научният социализъм не е изключително немски, а е също така и интернационален продукт. (Бележка на Енгелс към немското издание от 1883 г.).

 

 

                                                       Извадки от глава II на книгата

 

Класовата борба между пролетариат и буржоазия изпъкна на преден план в историята на най-напредналите европейски страни в същия размер, в който се развиваше, от една страна, едрата индустрия, а, от друга, неотдавна завоюваното политическо господство на буржоазията. Фактите все по-нагледно показваха цялата фалшивост на ученията на буржоазната политическа икономия за еднаквост на интересите на капитала и труда, за обща хармония и за общо благосъстояние на народа като последица от свободната конкуренция. Всички тези неща не можеха повече да бъдат отричани, както не можеше да бъде отричан френският и английският социализъм, който беше техен теоретичен, макар и крайно несъвършен израз. Но старото идеалистическо разбиране на историята, което още не бе изместено, не познаваше никакви базиращи се на материалните интереси класови борби и изобщо никакви материални интереси; производството, както и всички икономически отношения фигурираха там само между другото, като второстепенни елементи на «историята на културата».

Новите факти наложиха да се направи ново изследване на цялата предишна история и тогава се оказа, че цялата предишна история, с изключение на първобитното състояние, е била история на класови борби, че тези борещи се помежду си обществени класи винаги са продукт на отношенията на производството и на размяната, с една дума, на икономическите отношения на своята епоха; че следователно икономическата структура на обществото в дадена епоха образува реалната основа, с която в последна сметка трябва да се обяснява цялата надстройка на правните и политическите институции, както и на религиозните, философските и други възгледи на всеки даден исторически период. Хегел освободи от метафизиката разбирането на историята, той го направи диалектическо, но неговото разбиране на историята беше по същество идеалистическо. Сега идеализмът беше изгонен от последното му убежище, от разбирането на историята; дадено беше материалистическо разбиране на историята и беше намерен пътят за обясняване съзнанието на хората, като се изхожда от тяхното битие, вместо предишното обясняване на тяхното битие, като се изхожда от съзнанието.

Затова социализмът вече не се разглеждаше като случайно откритие на един или друг гениален ум, а като неизбежен продукт на борбата между две исторически възникнали класи — пролетариата и буржоазията. Неговата задача вече не беше да конструира една колкото се може по-съвършена обществена система, а да изследва историко-икономическия процес, от който по необходимост са произлезли тези класи и тяхната взаимна борба, и в създаденото в резултат на този процес икономическо положение да намери средствата за разрешаване на конфликта. Но предишният социализъм беше също така несъвместим с това материалистическо разбиране на историята, както и разбирането на френските материалисти за природата е несъвместимо с диалектиката и с най-новото природознание. Наистина предишният социализъм критикуваше съществуващия капиталистически начин на производство и последиците от него, но той не можеше да го обясни, следователно и да се справи с него — той можеше само просто да го отхвърли като негоден. Колкото повече се възмущаваше той от неразлъчната от този начин на производство експлоатация на работническата класа, толкова по-малко беше в състояние ясно да разбере в какво се състои тази експлоатация и как възниква тя. А се касаеше, от една страна, да се покаже неизбежността на възникването на капиталистическия начин на производство в неговата историческа връзка и неговата необходимост за определен исторически период, следователно и неизбежността на неговата гибел, а от друга страна — да се разкрие и вътрешният, досега все още неразкрит характер на този начин на производство. Това беше направено с разкриването на принадената стойност. Доказано бе, че присвояването на незаплатен труд е основната форма на капиталистическия начин на производство и на присъщата му експлоатация на работниците; че дори и когато капиталистът купува работната сила на своя работник по пълната й стойност, която тя има на стоковия пазар като стока, той все пак извлича от нея по-голяма стойност от оная, която е заплатил за нея, и че тази принадена стойност в последна сметка образува оная сума от стойности, от която се натрупва в ръцете на имотните класи постоянно увеличаващата се маса от капитали. Така беше обяснено как се извършва капиталистическото производство и как се произвежда капитал.

Тия две велики открития — материалистическото разбиране на историята и разкриването на тайната на капиталистическото производство посредством принадената стойност — ние дължим на Маркс. Благодарение на тези открития социализмът стана наука и сега задачата е преди всичко тя да бъде разработена по-нататък във всичките й подробности и взаимовръзки.

 

                                                 Извадки от глава III на книгата

 

Материалистическото разбиране на изхожда от тезата, че производството, а след него и размяната на неговите продукти е основата на всеки обществен строй; че във всяко появяващо се на историческата сцена общество разпределението на продуктите, а заедно с него и разделянето на обществото на класи или съсловия се определя от това, какво и как се произвежда и как се извършва размяната на произведените продукти. Оттук следва, че първопричините на всички обществени промени и политически преврати трябва да се търсят не в главите на хората, не в тяхното нарастващо вникване във вечната истина и справедливост, а в измененията на начина на производство и размяна; те трябва да се търсят не във философията; а в икономиката на съответната епоха. Пробуждащото се прозрение, че съществуващите обществени институции са неразумни и несправедливи, че «разумното е станало безсмислено, благодеянието — мъчение», е само признак, че в начините на производство и във формите на размяна съвсем незабелязано са станали такива изменения, на които вече не отговаря общественият строй, скроен по старите икономически условия. От това следва още, че и средствата за отстраняване на разкритите злини трябва да са налице — в повече или в по-малко развит вид — също в самите изменили се производствени отношения. Тези средства трябва не да изобретяваме от главата, а да ги откриваме с помощта на главата в наличните материални факти на производството.

Но как стои във връзка с това въпросът със съвременния социализъм ?

Вече е почти общопризнато, че съществуващият обществен строй е създаден от господстващата сега класа — буржоазията. Присъщият на буржоазията начин на производство, наречен от времето на Маркс капиталистически начин на производство, беше несъвместим с местните и съсловни привилегии, както и с взаимните лични връзки на феодалния строй; буржоазията разруши феодалния строй и върху неговите развалини изгради буржоазния обществен строй, царството на свободната конкуренция, на свободното преместване, на равноправието на стокопритежателите и изобщо на всички останали буржоазни прелести. Сега капиталистическият начин на производство можеше да се развива свободно. Откакто парата и новите машини превръщат старата манифактура в едра индустрия, създадените под ръководството на буржоазията производителни сили започват да се развиват с нечувана дотогава бързина и в небивали дотогава размери. Но също както на времето си манифактурата и усъвършенстващите се под нейното влияние занаяти влизаха в конфликт с феодалните окови на цеховете, така и едрата индустрия на по-високата степен на своето развитие влиза в конфликт с тесните рамки, в които я поставя капиталистическият начин на производство. Новите производителни сили вече с цяла глава са надраснали буржоазната форма на тяхното използване. И този конфликт между производителни сили и начин на производство съвсем не е конфликт, възникнал в главите на хората — нещо като конфликта между първородния човешки грях и божествената справедливост,— а съществува в действителност, обективно, извън нас, независимо от волята или от действията дори на ония хора, които са го предизвикали. Съвременният социализъм не е нищо друго освен мисловно отражение на този фактически конфликт, негово идеално отражение в главите преди всичко на оная класа, която непосредствено страда от него — работническата класа.

В какво се състои този конфликт?

Преди появата на капиталистическото производство, т. е. през средновековието, навсякъде е съществувало дребното производство, основано върху частната собственост на работещите върху техните средства за производство: земеделието на дребните — свободни или крепостни — селяни, а в градовете — занаятчийството. Средствата на труда — земята, земеделските сечива, работилниците, занаятчийските инструменти — били средства на труда на отделни лица, предназначени само за еднолична употреба, и следователно по необходимост си оставали дребни, миниатюрни, ограничени. Но затова пък те обикновено принадлежали на самия производител. Да концентрира, да уедри тези разпръснати, дребни средства за производство, да ги превърне в могъщи лостове на съвременното производство — именно такава беше историческата роля па капиталистическия начин на производство и на неговата носителка — буржоазията. Как тя, от XV в. нататък, исторически е изпълнила, тази роля на трите различни степени на производството: простата кооперация, манифактурата и едрата индустрия — подробно е описал Маркс в IV отдел на «Капиталът». Но буржоазията, както също е изтъкнато там, можеше да превърне тези ограничени средства за производство в мощни производителни сили само като ги превърне от средства за производство, употребявани от отделния човек, в обществени средства за производство, употребявани само от една общност от хора. Чекръкът, ръчният тъкачен стан, ковашкият чук се заменят от предачната машина, механическия тъкачен стан, парния чук; отделната работилница — от фабриката, изискваща съвместния труд на стотици и хиляди работници. И както средствата за производство, така и самото производство се превръща от редица отделни действия в редица обществени действия, а продуктите — от продукти на отделни лица в обществени продукти. Преждата, тъканите, металните стоки, които излизат от фабриките и заводите, са вече продукт на общия труд на много работници, през ръцете на които те трябва да минат последователно, преди да бъдат окончателно изготвени. Никой отделен работник не може да каже: «Това съм направил аз, това е мой продукт.»

***

Движещата сила на обществената анархия на производството е, която все повече и повече превръща голямото мнозинство от хората в пролетарии, и пак пролетарските маси са, които, ще сложат най-после край на анархията в производството. Движещата сила на социалната анархия в производството е, която превръща възможността за безкрайно усъвършенстване на машините в едрата индустрия в закон за всеки отделен индустриален капиталист, който закон под страх на гибел непрекъснато му повелява да усъвършенства своите машини. Но усъвършенстване на машините, това значи създаване на излишък от човешки труд. Ако въвеждането и разпространяването на машините означава изместване на милиони работници на ръчния труд от малък брой работници на машинния труд, усъвършенстването на машините означава изместване на все по-голям и по-голям брой от самите работници на машинния труд, а в последна сметка — създаване на засилено предлагане на наемни работници, което превишава средното търсене на такива от страна на капитала, означава постоянна индустриална резервна армия, както я нарекох още в 1845 г. (в „Положението на работническата класа в Англия“), която е на разположение на производството, когато то работи с пълна пара, и която бива изхвърлена на улицата в резултат на неизбежен след това крах; армия, която постоянно е като оловен топуз на краката на работническата класа в борбата за съществуване между нея и капитала; регулатор на работната заплата, задържайки я постоянно на ниско ниво, съобразено с нуждите на капитала. По този начин получава се така, че машините — да се изразим с думите на Маркс — стават най-мощното бойно средство на капитала против работническата класа, че средството на труда непрекъснато изтръгва средствата за живот от ръцете на работника и че собственият продукт на работника се превръща в оръдие за неговото поробване (в том първи на „Капиталът“). Става така, че икономизирането на средствата на труд по начало е същевременно и най-безогледно прахосване на работна сила и ограбване на нормалните предпоставки за трудовата функция, че машините, това най-мощно средство за намаляване на работното време, се обръщат в най-сигурното средство за превръщане целия живот на работника и на неговото семейство в работно време, с което може ла се разполага за увеличаване стойността на капитала; става така, че прекомерният труд на една част от работническата класа обуславя пълната безработица на другата й част, а едрата индустрия, която обикаля цял свят, за да търси нови консуматори, в собствената си страна ограничава консумацията на масите до гладен минимум и по тоя начин подкопава собствения си вътрешен пазар. «Законът, който винаги държи относителното свръхнаселение, или промишлената резервна армия, в равновесие с обема и енергичността на натрупването — този закон приковава работника към капитала по-здраво, отколкото чукът на Хефест е приковал Прометей към скалата. Този закон обуславя натрупване на мизерията, съответно на натрупването на капитала. Следователно натрупването на богатство на единия полюс е същевременно натрупване на мизерия, изтощение, робство, невежество, подивяване и морално израждане на противоположния полюс, т. е. на страната на онази класа, която произвежда своя собствен продукт като капитал (Маркс, «Капиталът»). А да очакваме от капиталистическия начин на производство друго разпределение на продуктите — това би значело да искаме електродите на една батерия, оставайки си съединени с нея, да престанат да разлагат водата и да не натрупват кислород на положителния полюс и водород — на отрицателния.

Видяхме как доведената до най-висока степен способност на съвременните машини за усъвършенстване се превръща вследствие анархията на производството в обществото в повеля, която заставя отделните индустриални капиталисти постоянно да подобряват своите машини, постоянно да увеличават тяхната производителна сила. В също такава принудителна повеля се превръща за тях и просто фактическата възможност да разширяват обсега на своето производство. Грамадната способност на едрата индустрия да се разширява, в сравнение с която разширяемостта на газовете е истинска детска игра, се проявява сега като потребност за качествено и количествено разширяване, потребност, която не иска да знае за никакво противодействие. Това противодействие се създава от консумацията, пласмента и пазарите за продуктите на едрата индустрия. Но способността на пазарите за разширяване както екстензивно, тъй и интензивно, се определя от съвсем други закони, които действат далеч по-малко енергично. Разширяването на пазарите не може да върви в крак с разширяването на производството. Колизията става неизбежна и тъй като тя не е в състояние да намери някакво разрешение, докато не хвърли във въздуха самия капиталистически начин на производство, тя се превръща в периодическа. Капиталистическото производство създава нов «омагьосан кръг».

И наистина, от 1825 г., когато избухна първата обща криза, насам целият индустриален и търговски свят, производството и размяната на всички цивилизовани народи заедно с техните повече или по-малко варварски придатъци излизат от релсите приблизително веднъж на десет години. Търговията спира, пазарите се препълват, огромни и ненамиращи пласмент маси от продукти се залежават, наличните пари изчезват от обръщение, кредитът се прекратява, фабриките бездействуват, трудещите се маси остават без средства за живот именно защото са произвели тези средства за живот в прекалено голямо количество; фалитите следват един след друг, публичната продажба една след друга. Застоят продължава години наред, маса производителни сили и продукти се прахосват и унищожават, докато най-после натрупаните маси от стоки, повече или по-малко обезценени, бъдат най после продадени и тръгнат постепенно пак в ход производството и размяната. Този ход малко по малко се ускорява, преминава в тръс, индустриалният тръс преминава в галоп и този галоп отстъпва място на бесния кариер, истинско надбягване с препятствия, което обхваща индустрията, търговията, кредита и спекулата, за да се стигне пак след най-главоломни скокове — в бездната на краха. И така все отначало. От 1825 г. ние вече пет пъти преживяхме това и в момента (1877 г.) го преживяваме за шести път. И характерът на тези кризи е толкова ярко изразен, че Фурие е схванал същността на всички кризи, като е нарекъл първата от тях crise thorique, криза на изобилие.

При кризите противоречието между обществено производство и капиталистическо присвояване избухва с неудържима сила. Стоковото обръщение временно се прекратява, средството за обръщение, парите, става пречка за обръщението; всички закони на стоковото производство и на стоковото обръщение се обръщат с главата надолу. Икономическата колизия достига връхната си точка: начинът на производството въстава против начина на размяната.

Фактът, че обществената организация на производството вътре във фабриката се е развила до такава степен, че е станала несъвместима, със съществуващата наред с нея и над нея анархия на производството в обществото — този факт става осезателен за самите капиталисти вследствие насилствената концентрация на капиталите, която се извършва през време на кризите поради разоряването на мнозина едри и на още по-голям брой дребни капиталисти. Целият механизъм на капиталистическия начин на производство престава да действа под натиска на създадените от самия него производителни сили. Този начин на производство вече не може да превръща в капитал масата от средства за производство; те остават неупотребени и тъкмо затова трябва да бездейства и индустриалната резервна армия. Средства за производство, средства за живот, работници, които се намират на разположение на капитала — всички елементи на производството и на общото благосъстояние са в изобилие. Но «изобилието става източник на нужда и лишения» (Фурие), защото тъкмо то пречи за превръщането на средствата за производство и средствата за живот в капитал. Защото в капиталистическото общество средствата за производство могат да влязат в действие само ако преди това са се превърнали в капитал, в средство за експлоатиране на човешка работна сила. Като призрак стои между работниците, от една страна, и средствата за производство и средствата за живот, от друга, необходимостта тези средства да бъдат превърнати в капитал. Само тази необходимост осуетява съединяването на веществените и личните лостове на производството; само тя пречи на средствата за производство да действат, а на работниците — да работят и да живеят. Така че, от една страна, капиталистическият начин на производство е уличен в собствената си неспособност да управлява по нататък тези производителни сили. От друга страна, самите производителни сили все по-мощно се стремят да премахнат това противоречие, да се освободят от свойството си на капитал, да бъде признат фактически техният характер като обществени, производителни сили.

Това противодействие на мощно нарастващите производителни сили на капиталистическия им характер, тази засилваща се принуда да бъде призната тяхната обществена същност заставя самата капиталистическа класа все повече и повече — доколкото това изобщо е възможно при капиталистическите отношения — да ги третира като обществени производителни сили. Както периодът на индустриален размах с неговия безгранично раздут кредит, така и самият крах, разрушаващ едри капиталистически предприятия, води до онази форма на обобществяване на по-големи маси от средства за производство, която срещаме в различните видове акционерни дружества. Някои от тези средства за производство и за съобщение, като например железниците, по начало са толкова колосални, че изключват всяка друга форма на капиталистическа експлоатация. Но на известна степен на развитие и тази форма вече става недостатъчна; едрите производители от един и същ отрасъл на индустрията в дадена страна се обединяват в «тръст», в обединение за регулиране на производството; те определят общото количество на онова, което трябва да бъде произведено, разпределят го помежду си и така налагат предварително установената продажна цена. А тъй като тия тръстове обикновено се разпадат при първия застой в работите им, те тъкмо с това предизвикват още по-концентрирано обобществяване: целият индустриален отрасъл се превръща в едно единствено огромно акционерно дружество, вътрешната конкуренция отстъпва място на монопола на това дружество вътре в дадена страна. Така именно и стана още в 1890 г, с английското производство на алкали, което сега, след сливането на всичките 48 големи фабрики, премина в ръцете на едно единствено, ръководено от един център дружество с капитал от 120 милиона марки.

В тръстовете свободната конкуренция се превръща в монопол, а безплановото производство на капиталистическото общество ще капитулира пред плановото производство на бъдещото социалистическо общество. Наистина отначало само в полза и изгода на капиталистите. Но в тази си форма експлоатацията става толкова осезателна, че трябва да рухне. Нито един народ не би се съгласил да търпи дълго време едно ръководено от тръстовете производство с тяхната неприкрита експлоатация на цялото общество от малка банда лица, които живеят от рязане на купони.

Тъй или инак, с тръстове или без тръстове, в края на краищата официалният представител на капиталистическото общество, държавата, ще трябва да поеме ръководенето на производството. Тази необходимост от превръщане в държавна собственост се появява преди всичко за големите съобщителни средства: пощата, телеграфа и железниците.

Ако кризите разкриха неспособността на буржоазията да управлява и занапред съвременните производителни сили, превръщането на големите производствени предприятия и средствата за съобщения в акционерни дружества, тръстове и държавна собственост показва, че буржоазията не е нужна за тази цел. Всички обществени функции на капиталиста се изпълняват сега от платени чиновници. За капиталиста вече няма друга обществена дейност,  освен да прибира доходи, да реже купони и да играе на борсата, където разните капиталисти си отнемат един на друг капиталите. Докато капиталистическият начин па производство отначало изтласкваше работниците, сега той изтласква и капиталистите и ги праща, също както работниците, макар и засега още не в индустриалната резервна армия, в категорията на излишното население.

Но нито превръщането в акционерни дружества и тръстове, нито преминаването в държавна собственост не премахват капиталистическия характер на производителните сили. При акционерните дружества и тръстовете това е съвсем очевидно. А и съвременната държава е пак само такава организация, каквато си създава буржоазното общество за запазване на общите външни условия на капиталистическия начин на производство от посегателствата както на работниците, така и на отделните капиталисти. Съвременната държава — каквато и да е нейната форма — е по същество капиталистическа машина, държава на капиталистите, идеалният съвкупен капиталист. Колкото повече производителни сили взема като своя собственост, толкова повече тя действително се превръща в съвкупен капиталист, толкова по-голям брой граждани тя експлоатира. Работниците си остават наемни работници, пролетарии. Капиталистическите отношения не се премахват, а, напротив, довеждат се до крайност, до връхната им точка. Но на самия връх става преврат. Държавната собственост върху производителните сили не е разрешаване на конфликта, но тя крие в себе си формалното средство, възможността за неговото разрешаване.

Това разрешаване може да се състои само в действителното признаване на обществената природа на съвременните производителни сили, следователно начинът на производството, на присвояването и на размяната да бъде приведен в съответствие с обществения характер на средствата за производство. А това може да стане само когато обществото открито и без заобикалки вземе в ръцете си производителните сили, които вече не се поддават на никакво друго ръководство освен на общественото. Тогава общественият характер на средствата за производство и продуктите, който сега се насочва против самите производители, периодично разклаща начина на производството и размяната и се налага насилствено и разрушително само като сляпо действащ природен закон, ще бъде напълно съзнателно наложен от производителите и ще се превърне от причина за разстройство и периодични крахове в мощен лост на самото производство.

Обществените сили, подобно на природните сили, действат сляпо, насилствено, разрушително, докато не сме ги опознали и не се съобразяваме с тях. Но щом веднъж сме ги опознали, щом сме разбрали тяхното действие, насоки и влияния, само от нас самите зависи да ги подчиняваме все повече и повече на нашата воля и чрез тях да постигнем нашите цели. А това особено важи за съвременните могъщи производителни сили. Докато упорито отказваме да разберем тяхната природа и техния характер — а на това разбиране се съпротивяват капиталистическият начин на производство и неговите защитници, — дотогава тези сили ще действат въпреки нас и против нас, дотогава ще властват над нас, както подробно изложихме това по-горе. Но щом веднъж бъде разбрана тяхната природа, те могат да бъдат превърнати в ръцете на сдружените производители от демонични повелители в покорни слуги. Разликата тук е същата, каквато е между разрушителната сила на електричеството в мълнията и укротеното електричество в телеграфния апарат и във волтовата дъга; каквато е разликата между стихията на пожара и огъня, действащ в услуга на човека. Когато със съвременните производителни сили започнат да се отнасят съобразно с тяхната най-после опозната природа, обществената анархия в производството ще отстъпи мястото си на едно обществено-планомерно регулиране на производството съобразно с нуждите както на цялото общество, така и на всеки негов член. Тогава капиталистическият начин на присвояване, при който продуктът поробва отначало производителя, а след това и присвоителя, ще бъде заменен с нов начин на присвояване на продуктите, основан върху самата природа на съвременните средства за производство: от една страна — с пряко обществено присвояване като средство за поддържане и разширяване на производството, а от друга — с пряко индивидуално присвояване като средство за живот и наслада.

Като превръща все повече и повече огромното мнозинство от населението в пролетарии, капиталистическият начин на производство създава силата, която под страх на гибел е принудена да извърши тоя преврат. Като принуждава все повече и повече да се превръщат големите обобществени средства за производство в държавна собственост, капиталистическият начин на производство сам посочва пътя за извършването на този преврат. Пролетариатът взема държавната власт и превръща преди всичко средствата за производство в държавна собственост. Но с това той унищожава самия себе си като пролетариат, с това той унищожава всички класови различия и класови антагонизми, а заедно с това и държавата като държава. Досегашното общество, което се движи в класови антагонизми, е имало нужда от държавата, т. е. от една организация на съответната експлоататорска класа за поддържане на нейните външни условия на производство, т. е. предимно за насилствено задържане на експлоатираната класа в създадените от съществуващия начин на производство условия на потисничество (робство, крепостничество или феодална зависимост, наемен труд). Държавата е била официалният представител на цялото общество, негово обединяване в една видима корпорация, но тя е била такава само дотолкова, доколкото е била държава на оная класа, която за своето време самата е представлявала цялото общество: в древността тя е била държава на поданиците робовладелци, в средновековието на феодалната аристокрация, в наше време — на буржоазията. Когато държавата стане най-после действително представител на цялото общество, тогава тя самата ще се направи излишна. Когато вече няма да има обществена класа, която да бъде държана в подчинение, когато изчезнат заедно с класовото господство, заедно с борбата за отделно съществуване, обусловена от съвременната анархия на производството, и произлизащите от тази борба сблъсквания и ексцесии, тогава вече няма да има какво да се потиска, няма да има нужда и от специална сила за потискане, от държава. Първият акт, с който държавата наистина ще се изяви като представител на цялото общество —завладяването на средствата за производство в името на обществото, — ще бъде същевременно и нейният последен самостоятелен акт като държава. Намесването на държавната власт в обществените отношения постепенно ще стане излишно в различните области и ще престане от само себе си. На мястото на управляването на хората ще дойде управляването на нещата и ръководенето на производствените процеси. Държавата не се «премахва», тя отмира. Това трябва да се има предвид при оценката на фразата «свободна народна държава», фраза, която е имала за известно време оправдание като агитационно средство, но в последна сметка е научно несъстоятелна; това трябва да се има предвид и при оценяване на искането на така наречените анархисти държава да да бъдела премахната ако не днес, то утре.

Откакто на историческата сцена се е появил капиталистическият начин на производство, завладяването на всички средства за производство от обществото често пъти се е представяло както на отделни личности, така и на отделни секти като повече или по-малко неясен идеал на бъдещето. Но то стана възможно и историческа необходимост едва когато се оказаха налице фактическите условия за неговото осъществяване. Както и всеки друг обществен прогрес, то става осъществимо не защото хората са осъзнали, че съществуването на класи противоречи на справедливостта, на равенството и т. н., не поради простото желание да бъдат премахнати тези класи, а само по силата на известни нови икономически условия. Разделянето на обществото на експлоататорска и експлоатирана, на господстваща и потисната класа беше неизбежна последица от предишното слабо развитие на производството. Докогато съвкупният обществен труд дава продукция, която едва превишава най-необходимите средства за съществуване на всички, докогато следователно трудът отнема всичкото или почти всичкото време на огромното мнозинство от членовете на обществото, дотогава това общество по необходимост ще се дели на класи. Наред с това огромно мнозинство, което е заето изключително с принудителен труд, се образува и класа, която е, освободена от пряк производителен труд и която се занимава с общите работи на обществото: ръководство на труда, държавни работи, правосъдие, науки, изкуства и т. н. Така че в основата на деленето на класи лежи законът за разделението на труда. Но това съвсем не пречи това делене на класи да се осъществява с насилие, грабеж, хитрост и измама и господстващата класа, завзела веднъж властта, да укрепва своето господство за сметка на трудещата се класа и да превръща ръководенето на обществото в усилено експлоатиране на масите.

Затова, макар и деленето на класи да има известно историческо оправдание, все пак то има това оправдание само за даден период; само при дадени обществени условия. То се е дължало на недостатъчното производство и ще бъде пометено в резултат на пълното развитие на съвременните производителни сили. И наистина, премахването на обществените класи предполага достигането на такава степен на историческо развитие, на която съществуването не само на една или друга определена господстваща класа, но изобщо на всякаква господстваща класа, следователно и на самото делене на класи, става анахронизъм, остарява. Така че премахването на класите предполага такава висока степен на развитие на производството, на която присвояването на средствата за производство и на продуктите, а заедно с това и на политическото господство, на монопола на образованието и на духовното ръководство от страна на една отделна обществена класа става не само излишно, но и пречка за икономическото, политическото и интелектуалното развитие. Тази степен сега е достигната. Политическият и интелектуалният банкрут на буржоазията едва ли е тайна дори за самата нея, та нейният икономически банкрут се повтаря редовно всеки десет години. При всяка криза обществото се задъхва под тежестта на собствените си производителни сили и продукти, които то не може да използва, и стои безпомощно пред абсурдното противоречие, когато производителите не могат да консумират, защото липсват консуматори. Експанзивната сила на средствата за производство разкъсва оковите, които й е поставил капиталистическият начин на производство. Тяхното освобождаване от тези окови е единственото предварително условие за непрекъснато, постоянно ускоряващо се развитие на производителните сили, а с това и за практически безграничното нарастване на самото производство. Но това не е всичко. Обобществяването на средствата за производство ще премахне не само сегашното изкуствено спъване на производството, но и буквалното прахосване и унищожаване на производителни сили и продукти, което сега е неизбежен спътник на производството и достига връхната си точка при кризите. Освен туй това обобществяване ще освободи маса средства за производство и продукти за цялото общество, като премахне безумния разкош и прахосничество на господстващите сега класи й на техните политически представители. Възможността да се осигурят на всички членове на обществото чрез общественото производство не само напълно достатъчни и от ден на ден подобряващи се материални условия на съществуване, но и гарантиращи им пълното свободно развитие й прилагане на техните физически и умствени способности — тази възможност сега за пръв път я има, но я има.

Щом обществото завладее средствата за производство, премахва се стоковото производство, а заедно с това и властта на продукта над производителите. Анархията в общественото производство се заменя с планова, съзнателна организация. Борбата за отделното съществуване престава. Едва тогава човек, в известен смисъл, окончателно се отделя от царството на животните и преминава от животински към действително човешки условия на съществуване. Условията на живота, които заобикалят хората и досега са господствали над тях, вече минават под властта и под контрола на хората, които сега за пръв път стават съзнателни, истински господари на природата, защото стават господари на собственото си обединение в общество. Законите на собствените им обществени деяния, които досега са им противостояли като чужди, господстващи над тях природни закони, ще бъдат прилагани от хората с пълно познаване на работата и по този начин ще бъдат подчинени на тяхната власт. Собственото обединение на хората в общество, което досега им е противостояло като натрапено отвън от природата и историята, сега става тяхно собствено свободно дело. Обективните, чужди сили, които досега са господствали над историята, минават под контрола на самите хора. И едва от този момент нататък хората ще започнат напълно съзнателно сами да творят своята история, едва оттук нататък привежданите от тях в движение обществени причини ще дават предимно и във все по-голяма степен и желаните от тях резултати. Това ще бъде скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата.

В заключение нека обобщим накратко изложения от нас ход на развитието:

I.             Средновековно общество: Дребно еднолично производство. Средствата за производство са предназначени за еднолична употреба, затова са и примитивно недодялани, дребни, с нищожен ефект. Производство за непосредствена консумация било от самия производител, било от неговия феодал. Само там, където производството дава излишък свръх тази консумация, този излишък се предназначава за продажба и влиза в размяната: следователно стоковото производство едва се заражда; но то вече и по това време съдържа в себе си, в зародиш, анархията в общественото производство.

II.            Капиталистическа революция: Преврат в индустрията, извършван отначало чрез простата кооперация и манифактурата. Концентрация на разпръснатите досега средства за производство в големи работилници, а с това — превръщането им от средства за производство на отделно лице в обществени — превръщане, което изобщо не засяга формата на размяната. Старите форми на присвояване остават в сила. Появява се капиталистът: като собственик на средствата за производство той си присвоява и продуктите и ги превръща в стоки. Производството става обществен акт; размяната, а заедно с нея и присвояването си остават индивидуални актове, актове на отделното лице; отделният капиталист присвоява продукта на обществения труд. Основно противоречие, от което произтичат всички противоречия, в които се движи съвременното общество и които особено ясно разкрива едрата индустрия.

А. Отделяне на производителя от средствата за производство. Обричане работника на наемен труд за цял живот. Противоположност между пролетариат и буржоазия.

Б. Увеличаваща се проява и усилващо се действие на законите, които господстват над стоковото производство. Необуздана конкурентна борба. Противоречие между обществената организация в отделната фабрика и обществената анархия в цялото производство.

В. От една страна — усъвършенстване на машините, което поради конкуренцията става принудителна повеля за всеки отделен фабрикант и означава същевременно постоянно засилващо се изхвърляне на работниците от фабриките: индустриална резервна армия. От друга страна — безкрайно разширяване на производството, което също става принудителен закон на конкуренцията за всеки фабрикант. От двете страни — нечувано развитие на производителните сили, по-голямо предлагане от търсенето, свръхпроизводство, препълване на пазарите, кризи на всеки десет години, омагьосан кръг: тук — излишък от средства за производство и от продукти, там—излишък от работници без работа и средства за съществуване. Но тези два лоста на производството и на общественото благосъстояние не могат да се съединят, защото капиталистическата форма на производството не позволява на производителните сили да действат, а на продуктите — да циркулират, ако те преди това не са се превърнали в капитал, на което пречи именно техният собствен излишък. Това противоречие нараства до безсмислица: начинът на производство въстава против формата на размяна. Буржоазията е уличена в неспособността си да управлява повече собствените си обществени производителни сили.

Г. Частично признаване на обществения характер на производителните сили, което са принудени да направят самите капиталисти. Преминаване на едрите производствени и съобщителни организми отначало в собственост на акционерни дружества, по-късно на тръстове, а след това и на държавата. Буржоазията се оказва излишна класа; всичките й обществени функции сега се изпълняват от платени служещи.

III.       Пролетарска революция, разрешаване на противоречията: пролетариатът взема обществената власт и по силата на тази власт превръща изплъзващите се от ръцете на буржоазията обществени средства за производство в собственост на цялото общество. С този акт той освобождава средствата за производство от тяхното досегашно свойство на капитал и дава пълна свобода за налагане на тяхната обществена природа. Отсега нататък вече става възможно обществено производство по предварително обмислен план. Развитието на производството превръща по-нататъшното съществуване на различни обществени класи в анахронизъм. Успоредно с изчезването на анархията на общественото производство отмира и политическият авторитет на държавата. Хората, станали най-после господари на собственото си обществено битие, стават по този начин същевременно и господари на природата, господари на себе си — стават свободни.

Историческото призвание на съвременния пролетариат е да извърши този освобождаващ целия свят подвиг. Задачата на научния социализъм — теоретичния израз на пролетарското движение — е да изследва основно историческите условия, а заедно с това и самата природа на този акт и по такъв начин да изясни на потиснатата днес класа, призвана да извърши този подвиг, условията и природата на нейното собствено дело.

 

Написано през януари — първата половина на март 1880 г.

К. Маркс и Ф. Енгелс Съчинения. Т. 19

 

 

 

Бележки

  В началото стана ясно, че произведението на Фридрих Енгелс «Развитието на социализма от утопия в наука» се появява въз основа на три глави от произведението на Ф. Енгелс «Анти-Дюринг», написано от него през 1877—1878 г. 

По молба на Пол Лафарг Енгелс преработва през 1880 г. три глави на «Анти-Дюринг» (I глава на «Увода» и I и II глава на третия дял) в самостоятелен популярен труд, напечатан първоначално във френското социалистическо списание «La Revue socialiste» през март — май същата година под заглавие «Утопичен социализъм и научен социализъм». Текстът на «Анти-Дюринг» е оставен без изменения; само в третата част Енгелс внася различни допълнения, «за да направи — както пише Лафарг — по-разбираемо за френския читател диалектическото движение на икономическите сили на капиталистическото производство». Същата година трудът на Енгелс е издаден във Франция в отделна брошура; при следващите издания тя получи наименованието «Развитието на социализма от утопия в наука». Уводът на брошурата е написан от Маркс по молба на Енгелс и след консултация с него. В него Маркс отбеляза най-важните дати от биографията на Енгелс, когото характеризира като един «от най-видните представители на съвременния социализъм». Брошурата на Енгелс изигра важна роля при разпространяването на идеите на марксизма. Както нееднократно пише Лафарг, тя оказа мощно въздействие върху теоретическото развитие на френското социалистическо движение.  Френското издание е послужило за основа на полското и италианското. През 1883 г. брошурата бива издадена на немски език под заглавието «Развитие на социализма от утопия в наука» (на титулния лист на което е отпечатана 1882 г.) Тази брошура, още когато Енгелс е жив, бива преведена от немски на редица европейски езици и намира широко разпространение между работниците, изигравайки огромна роля в пропагандата на марксистките идеи. Последното немско (четвърто) издание на това произведение, докато Енгелс е жив, излиза в Берлин през 1891 г. Брошурата се отличава от съответните глави на «Анти-Дюринг» по разположение на материала, съдържа допълнения и някои изменения в сравнение с текста на «Анти-Дюринг».

Уводът за английското издание на произведението «Развитието на социализма от утопия в наука» излязло в Лондон, Енгелс пише през 1892 г. Преводът е на Е. Евелинг под заглавие «Утопичен социализъм и научен социализъм». В приложение към това издание Енгелс включил и написания от него през 1882 г. очерк «Марката», което е съществено допълнение към основния текст. Този кратък исторически очерк е преглед на развитието на поземлената собственост в Германия от древната община – марка до 70-те години на XIX век. Приложението е написано с цел да се разпространят сред Германската социалистическа партия, както пише Енгелс, някои елементарни сведения относно историята на възникването и развитието на поземлената собственост в Германия. Тогава това е особено необходимо, защото обединението на градските работници от партията е на път да завърши и се поставя задачата да бъдат спечелени селскостопанските работници и селяните.

През юни 1892 г. Енгелс превел увода на немски и през юли го изпратил на списание «Neue Zeit», където той бил отпечатан в кн. 1 и 2 от 1892 г. под заглавие «За историческия материализъм». При публикуването на увода редакцията на списанието пропуснала първите седем абзаца, като отбелязала в бележка под линия, че тяхното съдържание е известно в Германия и не представлява интерес за германския читател.

Отделни части на увода под заглавие «Три битки на буржоазията против феодализма» и «Работническата партия» били публикувани на френски език във вестник «Socialiste», бр. 115, 116 и 118 от 4, 11 и 25 декември 1892 г. и бр. 119 и 120 от 1 и 9 януари 1893 г.

Изданията в България

      Под заглавие „Развитие на научния социализъм" трудът на Фр. Енгелс излиза на български език още през 1890 г. Това е първото издание на произведение на класиците, излязло самостоятелно в брошура у нас. Преведено е от руски език от Евтим Дабев, с предговор от преводача. Отпечатва се в Габрово, в зародиша на работническото движение и на работническата класа. Социалистическите идеи са още смътни, но привлекателни. „Когато Дабев ни предложи да съберем известна сума за издаване на български преведената от него книга на Фридрих Енгелс „Развитие на социализма от утопия в наука" — разказва Стоян Ноков (тогава той е ученик, а Е. Дабев е учител), — ние веднага се съгласихме и се почувствахме горди, че ще спомогнем за разпространението на социализма в България." /Стоян Ноков. Студентски спомени от Женева. (1889— 1894). — Исторически преглед, 1956, кн. 4, стр. 81—103. /

      Този труд на Фридрих Енгелс намира широко за времето си разпространение и има определена роля за пропагандата на марксистките идеи в България.

      Втори превод на „Развитието на социализма от утопия в наука" излиза през 1906 г. в превод на Георги Бакалов като № 18 на библиотека „Работнически другар", втора серия, под заглавие „Развитие на научния социализъм". Отпечатан е в Ямбол. Този превод със същото заглавие претърпява още две издания — в 1905 г., издание на партийната социалистическа книжарница — София, и в 1919 г. като № 14 от Социалистическа библиотека, с обяснителна бележка от преводача. Същият превод излиза и в САЩ през 1918 г., в Гранит Сити, издание на Съюзната социалистическа книжарница, за българските работници-емигранти, намиращи се на работа в Америка.

      Третият превод е на Иван Ганчев. Публикува се под заглавие „Диалектическият метод" и представлява част от труда. Издание е на библиотека „Факел", откупено от Общото работническо дружество „Освобождение" и обявено за № 60 на „Комунистическа агитационна библиотека."

       Отделни откъси от труда на Фридрих Енгелс излизат като част от други издания. Уводът — без първите осем абзаца — бил публикуван и в списание «Социалдемократ», кн. 3 от 1892 г. Откъси излизат в три последователни броя на вестник „Научна трибуна" от ноември 1934 г. и др.

       Заедно с цялата марксистко-ленинска книжнина този труд на Фридрих Енгелс намира още по-широко разпространение след  9 септември 1944 г. През 1945 г. излизат две издания в тираж общо 30 000 екземпляра. През 1947 г. "Партиздат" пусна ново издание в тираж 10 000 екз., а в 1954 г. — още едно в 5000 екз. тираж. Трудът е включен в том II на Избрани произведения в два тома на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, претърпял две издания (1951 и 1957 г.) в общ тираж 20 000 екз. Същият е отпечатан и в том 19 от Събрани съчиненията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс.

       Откъси от труда на Фридрих Енгелс са публикувани в сборници като: „Карл Маркс и Фридрих Енгелс за религията" (1957), „Маркс и Енгелс за възпитанието и образованието" (1950) и др.