Търсене в този блог

25.09.2013 г.

Истината, само истината, цялата истина ! - Димитър Генчев

 

 

                                           ПАРТИЙНО ДЕЛО „ТОДОР ЛУКАНОВ”

 

                                           /Опит за историческо разследване/  

 

 “Който утре не се подчини на дисциплината на партията ще изпита острилото на ножа на революцията, макар и да е от нашите редове”.                                                          

               Димитър Благоев пред първия  конгрес на  БКП /т.с./

 

      От памтивека е известно: историята забавя, но не забравя. Понякога забавянето трае  дълго, дотолкова дълго,че да умрат страстите  за да изпъкнат фактите. Фактите пред, който още древните са казали,че и боговете мълчат. Личността му не може да се побере и в старата класическа рамка :" Aut bene aut nihil". Nihil-ът е неприложим към личността на Тодор Луканов защото името му е вписано в интернационалните, националните и партиините анали : той е ключова фигура  на най-драматичния период на българския ХХ век - между 1919 -1925,  времето на на три въстания, кланета и погроми, издълбали най-дълбокото и кърваво тресавище в нациналната ни история. Неприложим е и старият историко-партиен лодход - името му да  се препрати в графата "и др" -  защото така обикновено се прикриват заслуги, а той необходимият грешник,  е винаги на показ и като  високо дърво при буря стърчи на три поредни партийни конференции, за да олицетворява  виновността на собствената си партия и  да обира светкавиците,предназначени за други. "Bene–то" също е малко - няколко позовавания в "Историята на Плевенската окръжна организация на БКП". Името му се споменава като един от пионерите и пропагандаторите  на социализма в Плевен. Тук четем: "Особена заслуга за укрепването на социалистическото и работническото движение в Плевен и района има Тодор Луканов.Той идва в града в началото на 1903 г. по препоръка на Централния комитет на партията и се установява като адвокат. Ерудиран и широко образован марксист, той е в основата на  факта ,че революционните марксисти, групирани около Тодор Луканов застават на страната на тесните социалисти на Х конгрес на БРСДП в Русе през 1903 г. Подпомага партийните организации в Плевенско, през 1905 година, държи реч за Първата руска революция. През 1904 г. осъжда опортюнистическата резолюция на Амстердамския конгрес и заявява ,че обединението на българския социализъм може да стане само под знамето на революционния социализъм. Ръководи стачката на железарите в Плевен. През 1906 г. той подкрепя Благоев за изключването на анархолибералите от партията. Води предизборната агитация в Плевенско през 1908. По време на Балканската война организира разпространението на "Работнически вестник" на фронта. През 1914 г. е избран за народен представител от Плевенския избирателен район, заедно с Георги Кирков и Христо Кабакчиев. През 1916 година  се опитва да даде отчет на избирателите си, но е възпрепятстван от полицията. През 1917 г. разпространява на фронта декретите на съветското правителство. През 1919 г. е избран за организационен секретар на ЦК на БКП /т.с./. Толкова : ”доброто” се побира в половин  машинописна страница. Е ,има и още две посочки за ролята на Тодор Луканов в събитията през юни и септември 1923 г., но те са  от арията на клеветата на съвсем друга опера и за тях  ще стане дума по -нататък в разследването. До тук да обобщим какво още знаем за трите социалдемократически десетилетия в живота на Тодор Луканов :

      Знаем,че формира марксисткия си мироглед още като гимназист под влияние на първите си учители по социализъм Димитър Благоев и Никола Габровски. Знаем и какво е чел от Маркс и Енгелс, Либкнехт, Бабел, Гед и Лафарг, Плеханов, Акселрод и Засулич - на български, руски и френски език. Революционните “женевки” на Групата “Освобождение на труда”, първия том на “”Капиталът” във френския превод на Мак льо Рой ,” Що е социализъм и има ли той почва у нас?”/Благоев/,”Социализмът и политическата борба”/Плеханов/,”Жената и революцията”/ Бебел/, Вестниците “Работник”,”Другар”,”Работнически вестник”, Списанията “Ден”, “Социалдемократ”, а по-късно и “Ново време”. Цялата фаланга на първостроителите на българската социалдемокрация дължи идейното си оформяне на един и същи теоретичен източник и Тодор Луканов не е изключение. 

     Вторият най-съществен етап в неговото идейно-теоретично и политическо формиране е по време на студентските му години в Женева - годините на “сладостни очарования и надежди” по израза на Георги Бакалов. Именно тогава Тодор Луканов получава достъп до  теоретичния извор на европейската социалдемокрация - през изящните волнодумства на професорите си, в мнозиннството си все леви интелектуалци, европейския социалистически печат, в читалнята на международния  студентски социалистически кръжок, нестихващите дискусии в кафене “Ландолт”, до дебатите на депутатите -социалисти  в парламента и най-вече в онова привилигировано положение, които са си зовоювали българските студенти социалисти в Женева , да бъдат допуснати в най - близкото идейно и  приятелско обкръжение на бащата на руския марксизъм   Георги Валентинович Плеханов. 

     Женева слага незаличим отпечатък върху цялостната личност на Тодор Луканов. Тук той вижда една вдъхновяваща реалност : истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма  към социалдемокрацията. И той като останалите женевски възпитаници привнася на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство. Тук му е мястото да споменем поименно кадрите, които Женевският университет произвежда за нуждите на българския социализъм : Никола Габровски, Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Слави Балабанов, Стоян Костурков, Парашкев Стоянов, Андрей Конов, Сава Мутафов, Койка Тинева, Кина Мутафова, Стоян Ноков, Тодор Стоянов, Кръстю Пастухов, Асен Цанков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев,Тодор Луканов, Роман Аврамов, Никола Харлаков, Никола Сакаров, Никола Максимов, Димитър Попов, Иван Пашов, Стоян Недевски  - цялата тази “славна българска младеж” - по възторжените оценки на техните професори, която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Е , вярно е , че след разцеплението през 1903 г.,  след поредните очиствания и обединения  на “тесните” и “широките” социалисти и най-вече след 1917 година те ще застанат едни срещу други на барикадата, но винаги ще се разпознават като членове на “ ордена”. 

     И така : през 1897 г. в Юридическия факултет на Женевския университет постъпват Тодор Луканов, Христо Кабакчиев и Васил Коларов - трима приятели, състуденти и съиденици. Млади, дръзки, умни, сериозни и работливи млади български студенти , те са типични представители на “La brave jeunesse bulgare” - тогава винаги един до друг, те едва ли предусещат, че след четвърт век пак те : Луканов - организационният секретар на ЦК на БКП /т.с./, Кабакчиев -политическият секретар на ЦК и Коларов -генералният секретар на Комунистическия интернационал ще застанат един срещу друг през метежната 1923 година, когато ще трябва да решават въпросите на революцията, а следователно и за живота и смъртта на хиляди  българи  -  мъже жени и деца. 

     И още един странен биографичен детайл, приведен в спомените на Васил Коларов  за времето на пребиваването му в казармата през 1901 г. Там те не само срещат най-големия си бъдещ враг, но стават негови усърдни ученици в усвояване на военното изкуство: “Социалисти бяхме аз, Тодор Луканов и още двама-трима народни учители. Аз стоях на становището, че щом трябва да се служи, добре е да се използува годината за колкото се може повече усвояване на теоретически и практически знания по военното изкуство. Ние сме революционна партия - това ще ни потрябва.... Преподавател ни беше капитан Русев - един сух и бездушен автомат.” 

      Да, да, същият Иван Русев, двадесет и две години по - късно генерал Русев, военен министър в правителството на кръволока Цанков, който през септември 1923 г. ще разбере на дело какво са научили неговите курсанти в школата за запасни офицери в Княжево , когато ще изправи войската си срещу революционната армия на запасния подпоручик Васил Коларов и офицерските кандидати  Тодор Луканов  и Христо Кабакчиев. Дотогава обаче има да изтече много вода -  до революционната двадесет и трета , която ще раздели живота им на две половини  - на “до “ и  “после”.

     В отсечката “до” Тодор Луканов бавно, но неотклонно и неотстъпно изкачва стъпалата на партиината иерархия. Секретар на Плевенската окръжна организация, синдикалист, социалистически просветитетел, оратор и парламентарен  трибун. Още с установяването си в града , той, по думите на съвременниците си става “ душата на социалистическото движение в Плевенско”. Справедливи са тия думи   за Тодор Луканов , но те със същата сила се отнасят и  за неговата съпруга и другарка Коца Луканова, една от първите деятелки на женското социалистическо и комунистическо движение в България. Забелязват го и го подкрепят Благоев, Кирков и Гаврил Георгиев. Защото заедно с Кабакчиев, Коларов, Тодор Петров, Димитров те са новото поколение на млади и талантливи съратници и бъдещи наследници. Дядото ревниво следи всяка тяхна крачка от развитието им и постоянно ги изтегля нагоре, за да свикнат с отговорностите на лидери на социалистическата партия. Тодор Луканов се проявява като чудесен организатор, той е “умната и трезва глава” на партията, както след много години ще го нарече Никола Попов. В неговата политическа дейност прозира методичност, целеуктременост, емоционална сдържаност и дисциплинираност. Затова на всички конгреси след 1903 г. му поверяват контролни функции - по проверка на пълномощията на делагагиге, финасов контрол, член на централната ревизионна комисия, ръководител на отделни заседания и постоянен председател на партийните конгреси. Та чак до първия конгрес на БКП /.т.с./ май 1919 г. когато го избират за член на Централния комитет заедно  с Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и Никола Попов. Няма съмнение , Тодор Луканов се справя достойно със задълженията като член на ЦК. Доказателство за това е избирането му две години по - късно за секретар на централния комитет, заедно с Васил Коларов. На този трети пореден конгрес  през 1921 г. Тодор Луканов изнася лидерския доклад : “По вътрешното и международното положение”. Нека да чуем неговите думи пред делегатите на  конгреса в театър “Ренесанс” :”... Пожарът, който капиталистическият империализъм запали по цялата земя, не е утихнал... Пред трудещите се маси стои само един изход от непоносимото положение, в което капитализмът ги хвърли - събарянето на капиталистическито господство, завземането на властта и средствата за производство, премахването на експлоатацията и установяването на комунистическата обществена система.

    Този път е открит. Открита е великата историческа революционна епоха - минаването от капитализма към комунизма. Да спре тоя исторически ходи буржоазията няма средства. Напротив, всички нейни опити със средствата на насилието, със създаването на бели гвардии и с белия терор само раздухват и ще  раздухват гражданската война.” И още : “ Българската буржоазия, скрита зад глупашкия бабаитлък на тъй нареченото земеделско  “народовластническо” правителство, и чрез него, също така  е стъпкала всичките свободи на работническата класа и треперейки от страх пред растящата въпреки  всичко вълна на комунизма, провокира и преследва Комунистическата  партия и работническата класа, погазвайки всяка законност..”

     Всичко казано в тази  реч е в идеен, теоретически и политически синхрон с новия курс за болшевизация на партията, възприет на конгреса   в театър “Корона”.  То е доста по- радикално от прогнозата на Дядото за по-близките и далечните перспективи на революцията в България. Както е известно на 25 май 1919 г. на първия  конгрес на БКП /тесни социалисти/  Д.Благоев  заявява: “... пред кръвта и гробовете /на героите на пролетарската ревоюция в Русия , б. моя/ им даваме клетва, че ще следваме техния революционен пример защото  той съвпада с новия свят, който никне из пепелищата  и кървищата на стария капиталистически строй.”  Заедно с това Д.Благоев категорично предпазва партията си  от левичарски илюзии и увлечения : в България като малка и неразвита страна няма условия за победата на социалистическата революция. Нейната победа е в пряка зависимост от успеха на революциите в   големите и напредналите европейски страни. Затова в навечерието на конгреса Димитър Благоев развива концепцията си  за “трите четвърти” : “Пролетарската революция е един дълъг процес, резултатите от който могат да се очакват, когато той обхване  големите капиталистически страни...У нас революцията ще зависи три четвърти от положението вън, в капиталистическите страни и една четвърт ще зависи от положението вътре.” Една  година по-късно Окръжно № 14 на  ЦК на БКП /т.с./ заявява, че изолираните революции, особено в малките страни Бавария, Унгария, Украйна са безнадеждни. Затова бъдещата революция в България се предвижда само като част от общобалканската социалистическа революция. Тези възгледи дават обяснение защо на конгреса си приема програмна декларация, а не на програма, както и на конгресното решение старата социолдемократическа програма да продължава да бъде теоретичния фундамент на БКП /т.с./. за неопределено време в и бъдеще.

    На 22 януари 1923 г. Партийният съвет гласува  резолюция за работническо-селско правителство, на която по-късно многократно се позовава Тодор Луканов. В нея се казва, че БЗНС защитава интересите на  селската едра буржоазия и провежда нейната политика. Правителството на Стамболийски е изменило на интересите на бедните и средните селяни. Оттук и основният извод, че работническо-селското правителство не може да се осъществи като съюз между БКП и БЗНС. Възможен е съюз отдолу - между комунисти и безимотните и малоимотните селски маси. Тази постановка е разработена в брошурата на политическия секретар Христо Кабакчиев, който смята взаимодействието между БКП и БЗНС за изключено. Ако обаче  през януари Коларов и Димитров имат възражения срещу нея, през април, по време на предизборния терор на земеделското правителство над комунистите, те и двамата  заедно с ЦК приемат резолюция, че БЗНС се е превърнала в партия на дребната буржоазия и че БКП трябва да поведе решителна борба “зедно с бедните селяни  срещу разбеснялата се реакция на селската буржоазия на дружбашкото правителство”.

     Именно и поради това  и на 11 юни 1923 г./два дни след преврата / генералният секретар на Коминтерна Васил Коларов продължава да отстоява общата партийна гледна точка на комунистите - тесняци, че  селските маси, които са загубили доверието си към правителството на Стамболийски, “няма да тръгнат по неговия акъл и да го защищават с оръжие в ръка срещу враговете му”. На 13 юни Коларов обаче променя радикално позицията си пред разширения  пленум на ИККИ като добавя, че дори при това положение трябва да се вдигнат  бедните селски и градски  маси начело с комунистическата партия  на борба с превратаджийте  за работническо-селско правителство. Постановка, която е внушена лично  от генералния секретар на ВКП/б/ Йосиф Сталин и от председателя на Коминтерна Григорий Зиновиев.

     Сега да продължим по отсечката “след” в мъченическия път на Тодор Луканов в безнадеждния му опит за търсене и доказване на истината за революционните събития през юни и септември 1923 г. Една истина,която е забулена с толкова много лъжи, клевети, политически инсинуации, че и до ден днешен - след повече от  осемдесет години продължава  да тегне едно необосновано, антинаучно, политически неморално, нечестно историческо клеймо върху личността на организационния и политическия секретар на Централния комитет на БКП /тесни социалисти/ Тодор Луканов. Знаем,че историята се пише от победителите. Че  и историята на партията се пише от победителите в партията. Затова не е странно, че на гребена на сталинистката вълна от 1928 г.” победителите” - в този случай младите, амбициозни левичари, левосектанти, после “български “троцкисти” в разгара на жестоката вътрешнопартийна антропофагия клеймят “лукновщината“ в партията, за да отрекат всъщност целия период на трите социалдемократически десетилетия, на достиженията на партията на тесните социалисти, а следователно да пренапишат историята, за да изтласкат старото и най-авторитетно партийно поколение от позициите му в ръководството на партията и Коминтерна. Странното  е , че всички грешници са оневинени - за неутралитета на 9 юни. И Димитров, който си признава грешката, която  по неговите думи му тежи като Монблан, и Дядото затова, че вече е бил стар, сякаш на 68 години е бил толкова склерозиран старец, че не е могъл да оцени правилно политическата обстановката в страната, и Христо Кабакчиев, който като политически секретар лично написва манифеста за неутралитета и от затвора признава греха си, и лидерът на комсомола Петър Искров - бил  е още млад и се подвел по старците в партията. Само Тодор Луканов е безспорния деветоюнец, опортюнист, пораженец,  главният виновник за провала на въстанието в плевенско, а оттук и на цялото въстание. И като доказателство се сочи следният ”безспорен“ факт  цитирам една от най-доброжелатените регионални партийни истории - Плевенската, но казаното там се повтаря в историите на почти всички местни партийни организации и в учебниците по история на БКП:” Причините за поражението на Юнското антифашистко въстание в Плевен и Плевенски окръг са от местно и от национално значение. Последните определят поражението на въстанието в цялата страна. На първо място измежду тях  е заетата от Централния комитет на БКП погрешна  позиция на “неутралитет” по отношение на преврата, която обрича на бездействие партията. Изпратената от организационния секретар на ЦК Тодор Луканов  телеграма до Плевенската  партийна организация, с която нарежда от името на ЦК  да не се предприемат никакви действия “нито в полза, нито във вреда на едната или другата страна” парира действията на въстаналите плевенски комунисти - обстоятелство имащо гибелни последици  за Юнското антифашистко въстание в Плевенско.” Цитатът не блести с оргиналност, той е преразказ на друг цитат от резолюцията на Втората партийна конференция в Берлин през януари 1927 г. по отчета на ЦК на БКП, в който  се говори за “ упорството на  на ЦК и на заетата от него позиция на неутралитет и “ щрайхбрекерската телеграма на Луканов, с която ЦК мълчаливо се солидаризира  за спиране на борбата в Плевен, доведоха до поражението на Плевенското въстание и въобще за победата на преврата в цялата страна...”. Ето тук е зарито кучето : телеграмата на ЦК се обявява за лична телеграма на Луканов и постепенно се превръща в “щрайхбрекерска “, а след това и в знаменитата “ контрапарола”. И как никой през тези  осемдесет години не разрови докуменните, за да установи простичкия  факг, че никога не е имало контрапарола, защото е нямало парола за въстание – нито през юни, нито през септември на метежната 1923 година. Че телеграмата съдържа колективното решение за неутралитет на ЦК и че този призив е напечатан в “Работнически вестник” на 10 юни 1923 г., че телеграмата е написана от политическия секретар на ЦК на БКП   Христо Кабакчиев, а Луканов я изпраща защото е бил длъжен точно това да направи като организационен секретар на ЦК - да я направи незабавно достояние на всички партийни организации в страната. Защото по устава на партията,  решенията на ЦК за задължителни  и за плевенската, и за всички партийни организации. Че ако е имало „ щрайхбрекерство”  – то не се отнася само до Тодор Луканов, а  се отнася до целия  централен комитет, без изключение, който не мълчаливо , а гръмогласно изказва решението си, задължително за цялата партия в партийния си орган, един ден преди да бъде изпратен телеграфическия циркуляр до Плевен.

     Това е всичко. Във трите  специални разследвания на партийните конференции - Москва /1925/ , Втората партийна конференция /Берлин 1928/, Вторият пленум Берлин/1929/, фактите са едни и същи - само в хода вътрешнопартийната антропофагия квалификациите стават все по-обидно несъгласувани с тези факти.

     Нека сега, както казват древните,“ да чуем и другата страна”. Да чуем какво ни казва лично Тодор Луканов : “Не е верно,че аз съм телеграфирал на плевенчани да спрат започналото въстание. Текстът на телеграмата е напечатан целия в “Правда “ от другаря Зиновиев/юни 1923/ и от него се вижда, че той не само не говори за “спиране” на някакво започнато “каквото и да е ,действие” /неизвестно за мен/, но и че той нищо повече не съдържа освен възванието на ЦК. Съобщението за плевенчани на неизвестно за тях възвание - вече навсякъде съобщено  и съобщавано из страната, не се явява моя самоволна постъпка , още по-малко подмяна на Централния комитет...по решение на ЦК , то се разпространяваше на 10  и главно на 11 юни из цялата страна....Плевенчани не знаеха за него  заради прекъснатите връзки...и освен това никой от нас от централния комитет не знаеше какво става в Плевен. Поради това тази телеграма не беше нищо повече от съобщеното възванание.” Казал го е и го е написал черно на бяло на 27 декември 1927 г. в статия, която осъжда позицията на неутралитет, приета от ЦК и от неговия организационен секретар Тодор Луканов. И е написал истината, само истината , цялата истина.

      Сега да  преминем към втората част от обвинението по партийното дело “Тодор Луканов”. За ролята и мястото на оргсекретаря в подготовката и провеждането на Септемврийското въстание. Фактите са известни: след идването на генералния секретар на Коминтерна Васил Коларов в България, БКП  поема курс към подготовка на масово въоръжено въстание. На  заседанието от 5-7 август отговорността за организацията се възлага на секретаря на Организационното бюро Тодор Луканов, който  започва създаването на единния работническо селски фронт. На 12 септември обаче правителството на Цанков  предприема масови арести и 2500 комунисти/ по изчисленията на акад.Димитър Косев/ са арестувани. Три дни по късно на 15 септември в дома на Тина Киркова се провежда заседание на ЦК, което взема решение за непосредствена подготовка за въоръжено въстание. Да се предприеме генерална политическа  акция и  стачка, която да се разпростре незабавно в цялата страна “без оглед на жертвите” като пролог към самото въстание. Избира се политическо бюро - Васил Коларов,Георги Димитров,Тодор Луканов и Тодор Петров, което да поеме ръководството на борбата като му се възложи да поеме ролята на ЦК, тъй като събирането му става бавно и трудно. Каква е позицията на Луканов, който поради ареста на Христо Кабакчиев поема длъжността  и на политически секретар. Той е за изпращане на куриери, които да изяснят обстановката в страната, да предупредят партията по места, след което да се вземе решението за датата. Три дни по - късно Коларов и Димитров съгласуват датата за 22 срещу 23 септември. Тодор Петров е съгласен, Тодор Луканов е против фиксиране на датата, преди да са се завърнали куриерите от провинцията и да се изясни обстановката, и настоява това изключително важно решение да се вземе от мнозинството на ЦК. На 20 септември  е последното заседание на ЦК. Луканов продължава да смята,че въстанието  не е достатъчно подготвено, че куриерите още не са се завърнали, че партията не е готова на революционно действие, но се подчинява на решението на мнозинството Васил Коларов и Георги Димитров да оглавят ръководството на въстанието във Врачанско, а Тодор Луканов, Тодор Петров и Антон Иванов да поемат политическото ръководство на въстанието в  София. На това заседание Васил Коларов настоява ,въпреки колебанията си Тодор Луканов да се подчини на решението на ЦК и той се подчинява. По нататък поведението на Луканов е известно - на следващия 21 септември, след обяд, са арестувани повечето от членовете на централния  и акционен комитет. На свобода остават Тодор Петров, Тодор Луканов, Тина Киркова и Иван Генчев, нелегални и без връзка помежду си.

       На 10 октомври 1923 г. Коларов съобщава в Коминтерна, че Тодор Луканов е още  тук, че е нелегален,  и че го грози арест и смърт, ако попадне в ръцете на полицията. Затова настоява да бъде изтеглен незабавно във Виена или Москва.

      По нататъшната му съдба е известна : кратък престой във Виена. След това Москва. В началото го избират на отговорни постове в Коминтерна. А той продължава да се държи / и да мисли/ като организационен и политически секретар на БКП. Опитва се на всяка цена да наложи гледната си точка за Септемврийското въстание. Пише  секретни доноси до Сталин, в които изисква да се накажат виновниците за провала. С това настройва Коларов, Кабакчиев и Димитров срещу себе си. Младите „левосектанти” пък го клеймят като десен опортюнист и партиен ликвидатор. Втората нелегална конференция на БКП през 1927 г. го изключва от партията. След това както свидетелства Васил Коларов „ По повод на това решение Централната контролна комисия на ВКП /б/ през 1928 г. проведе разследване на поведението на  Луканов по време на  Септемврийското въстание 1923 г. в България и за недостойното му поведение го  изключи от редовете на  ВКП /б/”.

     С всеки изминат ден облаците се сгъстяват над главата му. Подозрения, обвинения, обиски  и ако не е твърдия заслон над главата му от Коларов и Димитров най-вероятно е щял да сподели съдбата на стотиците български политемигранти – заточение или разстрел. Васил Коларов обаче прави всичко възможно / и невъзможно/, за да опази главата му. През 1930 г.  е отново приет за член на ВКП /б/. През 1939 г. пак Коларов предлага да му се отпусне персонална  пенсия като на „един от най- активните и най-видни дейци на БРСДП /т.с./ - организатор, пропагандист, редактор на вестници, ръководител на работнически стачки, депутат на партията в парламента и други изборни учреждения, делегат на всички партийни конгреси”. Такава оценка в ония години свидетелства за изключителния кураж и морал на нейния автор.

      Сега отново да чуем думите на Тодор Луканов :”...аз никога не съм бил против въстанието - аз бях против провеждането на едно недобре подготвено въстание”. Тези думи той ще ги повтаря на Московското съвещание, пред Втората партийна конференция в Берлин, в статията до “Комунистическо знаме”, пред сина си Карло Луканов, който ги цитира в “Незавършените си спомени”. Ще ги повтаря  до последния си ден.

     Малко преди да  си отиде от този свят Тодор Луканов подаде ръка на поколенията след него - спокойно, с достойнство и радост. Въпреки клеветите, мълвите и личното си огорчение. На 10 октомври 1945 г. в писмо до сина си Карло той пише : „ ...мога само да съжалявам, че още не съм и аз - старият солдатин на нашето движение в нейните редове, за да добавя към миналото опита и тукашната поука, в последните дни на живота си, в полза на народа, който ме роди и възпита, и на когото - сам знаеш, ние с баба Коца заедно дадохме всичко що имахме и  що можаме....И аз мога само да кажа и на теб, и на млади и стари : Напред!”

 

Време е да поемем ръката му със същото достойнство, с което той ни я подаде. Да му простим грешките и  заблужденията с надеждата, че след време и на нас грешните ще простят. 

 

                                                         *       *       *

 

 

Източник: блог на Димитър Генчев,   09 юни 2013 г.

 

 

 

11.09.2013 г.

Развитието на социализма от утопия в наука - Фридрих Енгелс

      Трудът на Фр. Енгелс „Развитието на социализма от утопия в наука" е написан в началото на 1880 г. ка­то самостоятелно популярно изложение на съдържа­щите се в първите три глави на „Анти-Дюринг" ми­сли. За пръв път се печата на френски език в спи­санието „La Revue sociliste" в три последователни книжки от март, април и май 1880 г. и като отделна брошура през същата година. От френски език са преведени първите издания на полски и италиански език. На немски език излиза през 1883 г. и до смърт­та на Фр. Енгелс претърпява четири издания, по­следното от 1891 г. От немски език са преведени по­вече от изданията на европейските езици.

      Под заглавие „Развитие на научния социализъм" трудът на Фр. Енгелс излиза на български език още през 1890 г. Това е първото издание на произведение на класиците, излязло самостоятелно в брошура у пас. Преведено е от руски език от Евтим Дабев, с предговор от преводача. Отпечатва се в Габрово, в зародиша на работническото движение и на работни­ческата класа. Социалистическите идеи са още смът­ни, но привлекателни. „Когато Дабев ни предложи да съберем известна сума за издаване на български преведената от него книга на Фридрих Енгелс „Раз­витие на социализма от утопия в наука" — разказва Стоян Ноков (тогава той е ученик, а Е. Дабев е учител), — ние веднага се съгласихме и се почувству­вахме горди, че ще спомогнем за разпространението на социализма в България." / Стоян Ноков. Студентски спомени от Женева. (1889— 1894). — Исторически преглед, 1956, кн. 4, стр. 81—103. /

      Този труд на Фридрих Енгелс намира широко за времето си разпространение и има определена роля за пропагандата на марксистките идеи в България.

      Втори превод на „Развитието на социализма от уто­пия в наука" излиза през 1906 г. в превод на Георги Бакалов като № 18 на библиотека „Работнически другар", втора серия, под заглавие „Развитие на научния социализъм". Отпечатан е в Ямбол. Този превод със същото заглавие претърпява още две из­дания — в 1905 г., издание на партийната социали­стическа книжарница — София, и в 1919 г. като № 14 от Социалистическа библиотека, с обяснителна бе­лежка от преводача. Същият превод излиза и в САЩ през 1918 г., в Гранит Сити, издание на Съюзната со­циалистическа книжарница, за българските работници-емигранти, намиращи се на работа в Америка.

      Третият превод е на Иван Ганчев. Публикува се под заглавие „Диалектическият метод" и представля­ва част от труда. Издание е на библиотека „Факел", откупено от Общото работническо дружество „Осво­бождение" и обявено за № 60 на „Комунистическа агитационна библиотека."

       Отделни откъси от труда на Фридрих Енгелс изли­зат като част от други издания през 1892 г., в перио­дичния печат — в сп. „Социалдемократ" през 1892 г., в три последователни броя на вестник „Научна три­буна" от ноември 1934 г. и др.

       Заедно с цялата марксистко-ленинска книжнина този труд на Фридрих Енгелс намира още по-широко разпространение след  9 септем­ври 1944 г. През 1945 г. излизат две издания в ти­раж общо 30 000 екземпляра. През 1947 г. "Партиздат" пусна ново издание в тираж 10 000 екз., а в 1954 г. — още едно в 5000 екз. тираж. Трудът е вклю­чен в том II на Избрани произведения в два тома на Карл Маркс и Фридрих Енгелс, претърпял две издания (1951 и 1957 г.) в общ тираж 20 000 екз. Същият е отпечатан и в том 19 от Съчиненията на Карл Маркс и Фридрих Енгелс.

       Откъси от труда на Фридрих Енгелс са публикува­ни в сборници като: „Карл Маркс и Фридрих Енгелс за религията" (1957), „Маркс и Енгелс за възпита­нието и образованието" (1950) и др.

       Настоящото издание е подготвено въз основа на том 19 от Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс.

 

                                                                                   От Издателството на БКП

 

 

                   ПРЕДГОВОР КЪМ ПЪРВОТО НЕМСКО ИЗДАНИЕ НА

              „РАЗВИТИЕТО НА СОЦИАЛИЗМА ОТ УТОПИЯ В НАУКА"

 

      Предлаганата брошура възникна от три глави на моя труд „Превратът в науката, извършен от госпо­дин О. Дюринг", Лайпциг, 1878 г. Аз ги обединих за моя приятел Пол Лафарг, за да ги преведе на френ­ски език, и прибавих още някои пояснения. Прегле­даният от мене френски превод бе отпечатан най-на­пред в „Revue socialiste", а след това излезе отдел­но под заглавие „Утопичен социализъм и научен со­циализъм", Париж, 1880 г. Едно издание на полски език, направено по френски превод, току-що е изляз­ло в Женева под заглавие „Утопичен и научен социа­лизъм", печатница „Заря", Женева, 1882 .

      Изненадващият успех на превода на Лафарг в страните, в които се говори френски, и особено в самата Франция, ме накара да си задам въпроса, да­ли няма да бъде също така полезно и едно отделно немско издание на тези три глави. В същото време редакцията на цюрихския „Sozialdemokrat"  ми съ­общи, че в Германската социалдемократическа пар­тия общо се изказва желанието да се издават нови пропагандни брошури, и ме запита не бих ли се съг­ласил да определя за тази цел посочените три глави. Аз, разбира се, дадох съгласието си и й предоставих труда си.

      Но първоначално той съвсем не бе написан за не­посредствена пропаганда сред народа. Как можеше да послужи за такава цел един преди всичко чисто научен труд ? Какви изменения във формата и съдържанието бяха необходими ?

      Що се отнася до формата — само многото чужди думи можеха да предизвикат съмнение. Но още Ласал в своите речи и пропагандни брошури не пестеше особено много чуждите думи и доколкото ми е изве­стно, от това не се оплакваха. А оттогава насам наши­те работници много повече и много по-редовно са чели вестници и поради това много повече са свикна­ли с чуждите думи. Ограничих се с отстраняването на всички излишни чужди думи. При неизбежните чужди думи се отказах от прибавяне към тях на та­ка наречените обяснителни преводи. Защото неиз­бежните чужди думи — в повечето случаи общопри­ети научно-технически термини — не биха били неиз­бежни, ако можеха да се преведат. Следователно пре­водът изопачава техния смисъл; вместо да разясни, той обърква. Устното разяснение в такива случаи помага много повече.

      А що се отнася до съдържанието, мисля, че мога да твърдя, че то няма да затрудни много германски­те работници. Изобщо труден е само третият раз­дел — но много по-малко за работниците, чиито об­щи условия на живот той обхваща, отколкото за „об­разованите" буржоа. При многобройните обяснител­ни допълнения, които направих тук, аз наистина имах предвид не толкова работниците, колкото „об­разованите" читатели — хората като г-н депутата фон Айнерн, г-н тайния съветник Хайнрих фон Зибел и други трайчкевци, които са обзети от непреодоли­мия стремеж отново и отново да демонстрират черно на бяло своето страхотно невежество и произтичащо­то от него колосално неразбиране на социализма. Ко­гато Дон Кихот се сражава с вятърни мелници, това напълно отговаря на неговия сан и на неговата ро­ля; но на Санчо Панса ние в никакъв случай не мо­жем да позволим подобно нещо.

      Такива читатели сигурно ще се учудят, като се на­тъкнат в една скицирана история на развитието на социализма на Кант-Лапласовата космогония, на съвременното природознание и на Дарвин, на кла­сическата немска философия и на Хегел. Но работа­та е там, че научният социализъм е предимно немски продукт и можеше да възникне само у нацията, чия­то класическа философия бе запазила жива традиция­та на съзнателната диалектика, т. е. в Германия *. Материалистическото разбиране на историята и не­говото специално прилагане към съвременната кла­сова борба между пролетариата и буржоазията стана възможно само с помощта на диалектиката. И когато школските наставници на германската бур­жоазия удавиха в блатото на един безсъдържателен еклектизъм спомена за великите немски философи и създадената от тях диалектика, и то до такава сте­пен, че ние сме принудени да призоваваме съвремен­ното природознание да свидетелствува, че диалекти­ката съществува в самата действителност — ние, нем­ските социалисти, сме горди, че произхождаме не са­мо от Сен-Симон, Фурие и Оуен, но и от Кант, Фихте и Хегел.

 

                        Фридрих Енгелс

 

    Лондон, 21 септември 1882 г.

Напечатано в книгата: F. Eпgels.                                        Печата се по текста на книгата

 Die Entwicklung des Sozialismus                                                        Оригиналът на немски 

von der Utopie zur Wissenschaft". 

     Hottingen-Zurich, 1882. 

 --------------

 

 *  „В Германия" — това е грешка на перото. Трябва да се каже: „у германците". Защото колкото неизбежна беше, от ед­на страна, немската диалектика при възникването на научния социализъм, толкова неизбежни бяха при това и развитите ико­номически и политически условия в Англия и Франция. Степен­та на икономическото и политическото развитие на Германия, което в началото на четиридесетте години беше много по-изо- станало, отколкото днес, можеше в най-добрия случай да поро­ди карикатури на социализма (виж „Комунистически манифест", III, І, гл.: „Немският, или „истинският" социализъм"4). Едва след като създалите се в Англия и Франция икономически и полити­чески условия бяха подложени на немско-диалектическата кри­тика — едва тогава можа да бъде получен истински резултат. Така че откъм тази страна научният социализъм не е изключи­телно немски, а е също така и интернационален продукт. (Бе­лежка на Енгелс към немското издание от 1883 г.).

 

 

5.09.2013 г.

Стратегия за отвоюване на социалните придобивки - Серж Алими

Дързостта трябва да смени своя лагер

Отново бяха подхванати обичайните спорове за нивото на растеж, имиграцията или последните случки от жълтата хроника. Така се внушава идеята, че неолибералният ред е възобновил нормалния си ритъм на работа. Не изглежда шокът от финансовата криза да го е разтърсил трайно. Освен ако не сме решили да чакаме спонтанни бунтове, които да предизвикат всеобща ответна реакция, с какъв подход да променим настоящата ситуация и какви да бъдат приоритетите? 

„Страната изисква дръзки и постоянни опити. Здравият разум се състои в това да изберете метод и да го изпробвате. Ако той се провали, признайте го открито и опитайте по друг начин. Но преди всичко – опитайте нещо!“

Франклин Рузвелт, 22 май 1932 г.

ПЕТ години изминаха от фалита на „Лемън Брадърс“ на 15 септември 2008 г. Капитализмът загуби легитимността си като начин на организация на обществото. Обещанията му за благоденствие, социална мобилност, демокрация вече не могат да заблудят никого. Но голямата промяна не е настъпила. Системата беше поставяна под съмнение многократно, но това не я срина. Провалите ѝ дори бяха платени с премахване на част от трудно изтръгнати социални придобивки. „Пазарните фундаменталисти сгрешиха в почти всичко, но въпреки това господстват на политическата сцена както никога досега“, констатира американският икономист Пол Кругман преди три години [1]. Системата се държи, макар и на автопилот. Това не говори добре за противниците ѝ. Какво се случи? И какво да се направи?

Антикапиталистическата левица отхвърля идеята за икономическа предопределеност, защото е наясно, че в случая организационна роля играе политическата воля. Ето защо тя навярно е заключила, че финансовият крах от 2007-2008 г. не отваря широко път за проектите ѝ. Прецедентът от 30-те години на XX век вече беше подсказал това – в зависимост от ситуациите в различните държави, от социалните съюзи и политическите стратегии, една и съща икономическа криза може да доведе до толкова различни отговори – като идването на власт на Адолф Хитлер в Германия, Новия курс в САЩ, Народния фронт във Франция и нищо особено в Обединеното кралство. Много по-късно, и в двата случая през интервал от по няколко месеца, Роналд Рейгън влезе в Белия дом, а Франсоа Митеран – в Елисейския дворец; после Никола Саркози беше победен във Франция, а Барак Обама – преизбран в САЩ. Следователно късметът, талантът и политическата стратегия не са просто второстепенни променливи фактори, които социологията на дадена страна и състоянието на икономиката ѝ биха могли да изместят.

Победата на неолибералите след 2008 г. се дължи до голяма степен на помощта на бързо развиващите се страни. С „преобръщането на света“ в капиталистическия танц се включиха големите отряди от производители и потребители от Китай, Индия, Бразилия. Те послужиха като запасна армия на системата, когато тя изглеждаше в агония. Само за последните десет години делът на световното производство на големите бързо развиващи се страни нарасна от 38% на 50%. Новата работилница на света се превърна и в един от основните му пазари – още през 2009 г. Германия е изнасяла повече в Китай, отколкото в САЩ.

Съществуването на „национални буржоазии“ и прилагането на национални решения се сблъскват с факта, че управляващите класи в цял свят вече се подкрепят взаимно. Освен ако не сме умствено закотвени в антиимпериализма от 60-те години, възможно ли е все още да се надяваме, че прогресивно решение на настоящите проблеми може да бъде изработено от политическите елити на Китай, Русия, Индия? Та те са точно толкова меркантилни и продажни, колкото западните си колеги.

Отстъплението обаче не беше всеобщо. „Латинска Америка, отбеляза преди три години социологът Имануел Уолърстейн, беше успешната история на световната левица през първото десетилетие на XXI век. Това е вярно по две причини. Първата и най-явна е, че левите и левоцентристките партии спечелиха внушителна поредица от избори. И на второ място, латиноамериканските правителства за първи път се разграничиха колективно от САЩ. Латинска Америка се превърна в относително автономна геополитическа сила.“ [2]

Разбира се, регионалната интеграция, която според най-дръзките е първообраз на „социализма на XXI век“, според други поставя основите на един от най-големите пазари в света [3]. Във всеки случай играта е по-открита в някогашния заден двор на САЩ, отколкото в европейската ектоплазма. И това, че в Латинска Америка имаше шест опита за държавен преврат за по-малко от десет години (Венецуела, Хаити, Боливия, Хондурас, Еквадор и Парагвай), се дължи навярно на факта, че политическите промени, подети от леви сили, реално застрашиха общественото устройство и измениха условията за живот на народите.

Това доказа, че алтернатива наистина съществува, че не всичко е невъзможно, но и че за да се създадат условия за успех, трябва да бъдат предприети структурни, икономически и политически реформи, които да мобилизират наново народните слоеве, докарани от липсата на перспектива до апатия, мистицизъм и тарикатлък. Навярно точно по този начин се дава отпор и на крайната десница.

Как да бъде отхвърлен пазарният ред

СТРУКТУРНИ преобразувания – да, но какви? Неолибералите толкова добре са наложили идеята, че „алтернатива няма“, че са успели да убедят в това и противниците си – до степен, че последните понякога забравят собствените си предложения... Нека припомним някои от тези предложения със съзнанието, че колкото по-амбициозни изглеждат днес, толкова по-важно е да ги утвърдим незабавно. И не трябва да забравяме, че ако изглеждат твърде строги, това се дължи на насилствения характер на общественото устройство, което искат да премахнат.

Как да обуздаем и след това да отхвърлим този ред? Ако се разрасне делът на нетърговския сектор, на безплатното разпространение, може начаса да се откликне на тази двойна цел. Икономистът Андре Орлеан припомня, че през XVI век „земята не е била стока за продан, а колективно благо, с което не е можело да се търгува. Ето защо е имало сериозна съпротива срещу закона за ограждане на общинските пасища“. Той добавя: „Днес положението е същото с продажбата на жива материя. Ръка или кръв – това за нас не са стоки, но дали и утре ще бъде така?“ [4]

За да се противопоставим на тази офанзива, навярно би било добре да определим демократично няколко елементарни нужди (жилище, храна, култура, комуникации, транспорт), те да бъдат финансирани колективно и да бъдат осигурени за всички. Социологът Ален Акардо дори препоръчва „обществените услуги да се разпространяват бързо и неизменно, така че да се осигуряват „безплатно“ всички основни нужди в съответствие с историческото им развитие. А икономически това е постижимо само ако на колективната общност се върнат всички ресурси и богатства, нужни за обществения труд и произвеждани с усилията на всички“ [5]. Идеята е, вместо да се стимулира търсенето чрез увеличение на заплатите, да се социализира предлагането и на всички да се осигурят нов вид помощи в натура.

Но как при това положение да гарантираме, че няма да се премине от тирания на пазарите към държавен абсолютизъм? Нека като за начало, казва социологът Бернар Фрио, да разпространим модела на народните социални придобивки, които функционират пред очите ни. Например, социалното осигуряване, срещу което се нахвърлят правителства с различна идейна насоченост. Става дума за „вече съществуващ еманципиращ фактор“. Благодарение на принципа на социалната вноска той прави обществено достояние значителна част от богатствата, позволява да се финансират пенсиите, обезщетенията на болните, помощите за безработните. Социалните вноски се различават от данъка, събиран и харчен от държавата, не се натрупват и първоначално са били управлявани главно от самите работници. Защо да не отидем и по-далеч [6]?

Подобна съзнателно офанзивна програма би имала тройно предимство. В политическо отношение, макар да е в състояние да обедини около себе си много широка социална коалиция, тя не може да бъде възприета от либералите или крайната десница. В екологично отношение тя избягва кейнсианския подем, който като продължение на съществуващия модел в крайна сметка би довел до това „определена сума пари да бъде инжектирана в банковите сметки и да бъде пренасочена към търговското потребление от рекламната полиция“ [7]. Също така тази програма отдава първостепенно значение на потребностите, които не могат да бъдат задоволени със стоки, произвеждани в страни с ниски заплати, които впоследствие да се транспортират в контейнери от единия до другия край на света. И накрая, едно демократично предимство – колективните приоритети (кое да бъде безплатно и кое не) вече няма да се определят от народни избраници, акционери или видни интелектуалци, произхождащи от едни и същи социални среди.

Наложително е да се възприеме подобен подход. При сегашното социално съотношение на силите в света, поради ускореното роботизиране на индустриалната дейност (а също и на услугите), действително има опасност едновременно да се създаде нова рента за капитала („цената на труда“ се понижава) и да се стигне до масова безработица, за която ще се дават все по-малко обезщетения. „Амазон“ и различните електронни търсачки показват, че всеки ден стотици милиони клиенти поверяват на роботи избора къде да излязат, накъде да пътуват, какво да четат, каква музика да слушат. Книжарниците, вестниците, туристическите агенции вече плащат висока цена. „Десетте най-големи компании в интернет, като „Гугъл“, „Фейсбук“ или „Амазон“, изтъква Доминик Бартън, генерален директор на „Маккинзи“, са открили едва двеста хиляди работни места.“ А в същото време са спечелили „стотици милиарди долари капитал на борсата“ [8].

В такъв случай, за да реши проблема с безработицата, управляващата класа рискува да стигне до сценария, от който се опасява философът Андре Горц – непрекъснато ще бъдат накърнявани областите, които все още се ръководят от принципа на безплатното разпространение и дарението: „Всички дейности ли ще станат платени? Съществуването им само на възнаграждението ли ще се дължи? Максималната възвращаемост ли ще бъде единствената им цел? Колко време ще устоят на този натиск твърде крехките прегради, които все още не позволяват майчинството и бащинството да станат професия, да се създават ембриони с търговска цел, да се продават деца, да се търгува с органи?“ [9]

Както по темата за безплатното разпространение, така и по въпроса за дълга е важно да се разкрие политическият и социален фон. Няма нищо по-често срещано в историята от държава, хваната за гърлото от кредиторите си, която по един или друг начин се освобождава от хватката им, за да не налага на народа си безкрайни строги икономии. Такъв е случаят с Републиката на съветите, която отказва да изплаща руските заеми, под¬писани от царя. Реймон Поанкаре пък спасява франка... като понижава стойността му с 80% и по този начин орязва финансовите задължения, които Франция погасява с обезценена валута. Същото се отнася за САЩ и Обединеното кралство в следвоенния период. Без план за икономии те позволяват инфлацията им да скочи и така намаляват почти двойно бремето на държавния си дълг [10].

Но след това господстващият монетаризъм налага своите правила, според които е кощунствено да се стигне до банкрут, инфлацията се преследва (включително когато процентът ѝ е близък до нула), а девалвацията се забранява. Но макар кредиторите вече да не са застрашени от неплатежоспособност на длъжниците, те продължават да настояват за „кредиторска премия“. „В ситуацията на историческо свръхзадлъжняване, изтъква обаче икономистът Фредерик Лордон, може да се избира единствено между структурни промени в полза на кредиторите или тяхното разоряване под една или друга форма.“ [11] Да се анулира част от дълга, означава да бъдат ощетени рентиерите и финансистите, независимо от националността им, след като им е било дадено всичко.

Примката, в която е хванато обществото, ще се разхлаби толкова по-скоро, колкото по-бързо то събере данъчните приходи, разпилени от тридесет години неолиберализъм. Това разпиляване стана, когато се изостави прогресивното облагане и се разпространиха измамите. Беше създадена пипаловидна система, при която половината от международната търговия на стоки и услуги преминава през т. нар. места на данъчен рай. От това не се облагодетелстват само руски олигарси и известният бивш френски министър на бюджета, а предимно предприятия, закриляни от държавата (и с влияние в медиите), като „Тотал“, „Епъл“, „Гугъл“, Ситигруп“ или „БНП Париба“.

Фискална оптимизация, „трансферни цени“ (които позволяват печалбите на филиалите да се съхраняват там, където данъците са ниски), преместени фирмени седалища – сумите, отнети по този напълно легален начин от обществото, са от порядъка на 1000 милиарда евро, и то само за Европейския съюз. В редица страни загубата на приходи надхвърля размера на държавния им дълг. Редица икономисти подчертават, че ако във Франция „се възстановят дори само половината от въпросните суми, бюджетното равновесие ще бъде върнато, без да бъдат пожертвани пенсиите, държавните работни места или бъдещите екологични инвестиции“ [12]. Хиляди пъти обявявано, хиляди пъти отлагано (и несравнимо по-доходно от вечно изтъкваната „измама със социалните помощи“), едно такова „възстановяване“ на средствата ще бъде още по-популярно и по-равноправно поради факта, че обикновените данъкоплатци не могат да намалят облагаемия си доход, като прехвърлят фиктивни отчисления на свои филиали на Каймановите острови.

Към списъка с приоритетите може да се добавят следните предложения: да се замразят високите заплати, да се закрие борсата, да се национализират банките, да се постави под въпрос свободната търговия, да се изостави еврото, да се въведе контрол над капиталите... Всички тези възможности вече са били представяни по страниците на вестника. Защо тогава наблягаме най-вече на безплатното разпространение, преразглеждането на дълга и възстановяването на данъчните приходи? Просто защото, за да се изработи стратегия, да се предвиди социалната ѝ подкрепа и политическите условия за осъществяването ѝ, е по-добре да се изберат малък брой приоритети, отколкото да се състави обширен списък, с цел да се събере на улицата разнородна тълпа от възмутени граждани, които ще се разпръснат при първата буря.

Изоставянето на еврото със сигурност заслужава да фигурира сред неотложните задачи [13]. Вече всички разбират, че единната валута и нейната институционна и юридическа кинкалерия (независима Централна банка, Пакт за стабилност), забраняват всяка политика, която се бори срещу задълбочаването на неравенството и срещу присвояването на суверенитета от страна на една господстваща класа, подчинена на изискванията на финансите.

Но макар да е необходимо, преосмислянето на единната валута не гарантира по никакъв начин победа на този двоен фронт, както сочат икономическите и социалните тенденции в Обединеното кралство и Швейцария. Идея¬та да се изостави еврото, подобно на протекционизма, навярно ще бъде подкрепена от политическа коалиция, смесваща най-лошото и най-доброто, в която за момента първото взема връх. Ако се въведе гарантиран доход за всички, ако се ореже дългът и се възстановят данъчните приходи, ще бъдат постигнати същите резултати, дори по-добри, но едновременно с това ще се държат настрана нежеланите сътрапезници.

Безсмислено е да се твърди, че тази „програма“ разполага с мнозинство в който и да било парламент по света. Тя предвижда да се престъпят редица правила, представяни като неприкосновени. Когато обаче трябваше да се спасява собствената им закъсала система, на либералите не им липсваше дързост. Те не отстъпиха нито пред чувствителното задлъжняване (за което преди уверяваха, че щяло да покачи главоломно лихвените проценти); нито пред един силен стимул чрез бюджета (за което преди твърдяха, че щяло да развърже инфлацията); нито пред увеличението на данъците, национализацията на фалиралите банки, принудителното удържане от влоговете, възстановяването на контрола над капиталите (Кипър). В крайна сметка, „когато класовете са под градушката, трябва да си луд, за да се правиш на деликатен“. Това, което се отнася за тях, се отнася и за нас, ние сме твърде умерени... Но като се фантазира, че ще се върне миналото, или чрез надежди, че ще се ограничи мащабът на катастрофите, няма да съумеем да върнем доверието и да преборим примирението, според което в крайна сметка няма друг възможен вариант, освен на власт да се редуват левица и десница с общо взето еднакви програми.

Да, нужна е дързост. Докато говореше за околна среда, Андре Горц настояваше през 1974 г. за „политическа атака на всички нива, чрез която да се изтръгне [от капитализма] властта над операциите и да му се противопостави един съвсем различен обществен и цивилизационен проект“. Той застъпва тезата, че е важно реформата по екологичните въпроси да не доведе до влошаване на социалното положение: „Екологичната борба може да създаде трудности на капитализма и да го застави да се промени. Но след като дълго е устоявал със сила и хитрост, когато накрая капитализмът отстъпи, понеже екологичната безизходица ще е станала неизбежна, той ще включи в себе си тази необходимост подобно на много други. (...) Покупателната способност на населението ще се свие и в крайна сметка ще излезе, че разходите по почистване на замърсяването ще бъдат удържани от средствата, с които хората си купуват стоки.“ [14] После, когато самото почистване на свой ред се превърна в пазар, стана ясно, че системата е издържлива. Това се наблюдава например в Шънчжън, където предприятията, които замърсяват слабо, продават на други компании правото да надхвърлят регламентираната квота. В същото време мръсният въздух вече убива над един милион китайци годишно.

Как да се сглобят частите?

МАКАР да не липсват идеи за това как да се подреди светът, има ли начин да ги измъкнем от музея на неосъществените възможности? В последно време общественото устройство породи многобройни протести – от арабските бунтове до движенията на „възмутените“. От 2003 г. година насам, след демонстрациите на безкрайните тълпи, надигнали се срещу войната в Ирак, десетки милиони протестиращи заляха улиците на редица държави – от Испания до Израел през САЩ, Турция и Бразилия. Те привлякоха вниманието, но не постигнаха много. Стратегическият им провал очертава накъде да се поеме оттук нататък.

Присъщо на големите протестни коалиции е да се стремят да увеличат броя на участниците, като избягват въпросите, които разделят. Всеки може да отгатне кои теми биха разединили съюз, основаващ се често на щедри, но неясни цели като по-добро разпределение на доходите, не толкова осакатена демокрация, отхвърляне на дискриминацията и авторитаризма. Докато се стеснява социалната база на неолибералната политика и докато средните класи плащат на свой ред цената на социалната несигурност, свободната търговия и скъпото образование, става все по-лесно да се събере мажоритарна коалиция.

Да се събере коалиция, но с каква цел? Твърде общите или твърде многобройните искания трудно намират политическо изражение и трудно се утвърждават в дългосрочен план. „По време на среща на всички ръководители на социални движения, обясни наскоро Артур Енрике, бивш председател на Единната централа на работниците, основния бразилски синдикат, събрах различните текстове. Програмата на профсъюзните централи съдържаше 230 точки, на селяните – 77, и т.н. Събрах всичко, имаше общо над 900 приоритета. И тогава попитах: „Какво точно да правим с всичко това?“ В Египет на този въпрос беше даден отговор... от военните. Мнозинството от народа се противопостави по редица напълно основателни причини на президента Мохамед Морси, но поради липса на друга цел, освен той да бъде свален, хората оставиха властта на армията. С риск днес да бъдат нейни заложници, а утре и жертви. Защото ако нямаш указание за пътя, това често означава да зависиш от онези, които имат такова.

Спонтанността и импровизацията могат да са благоприятни в един революционен момент. Но те не гарантират, че ще има революция. Социалните мрежи насърчиха организацията на протестите по странични канали. Липсата на формална организация позволи за известно време да се избегне зоркият поглед на полицията. Но властта все още се взема чрез пирамидални структури, пари, привърженици, електорални машини и стратегия – определен обществен блок или съюз за даден проект. Метафората на Акардо е приложима в случая: „Върху една маса се намират всички части от един часовник. Но ако човек не разполага с плановете за сглобяване, няма да успее да го пусне в действие. Плановете за сглобяване – това е стратегията. В политиката човек може или да вика, или да помисли как да сглоби частите.“ [15]

Да определиш няколко основни приоритета, да организираш борбата около тях, да престанеш да усложняваш нещата, за да докажеш по-добре собствената си виртуозност, именно това означава да играеш ролята на часовникаря. Защото една „революция по модела на „Уикипедия“, в която всеки добавя по нещо“ [16], няма да поправи часовника. В последните години локални, разпиляни, трескави акции доведоха до самовлюбени протести, вълна от нетърпение и безпомощност, поредица от обезсърчаващи разочарования [17]. Предвид че средните класи често са гръбначният стълб на тези движения, подобно непостоянство не е изненадващо. Те рядко се съюзяват с народните слоеве – само при изключителна опасност и при условие бързо да застанат отново начело на действията [18].

Все повече се поставя обаче въпросът за отношението към властта. При положение че все още никой не може да си представи сегашните основни партии и институции да променят каквото и да било в неолибералното устройство на света, нараства изкушението да се отдаде първостепенно значение на промяната на нагласите, а не на изменението на структурите и законите, да се изостави националната сцена и да се действа отново на ниво на селище или общност с надеждата там да се създадат лаборатории за нови победи. „Една група залага на движенията и разнообразието без централна организация, обобщава Уолърстейн, друга пък изтъква, че ако не разполагате с политическа власт, нищо не може да промените. Всички правителства в Латинска Америка водят тези разисквания.“ [19]

Осъзнаваме все пак трудностите, свързани с първия залог. От едната страна стои обединена управляваща класа, която добре знае интересите си, тя е мобилизирана и владее положението и държавната власт. От другата страна стоят безброй асоциации, синдикати, партии, изключително мотивирани да си защитят територията, уникалността и автономията, понеже се страхуват да не бъдат използвани от политическата власт. Несъмнено те понякога се опияняват от илюзията на интернет, която ги кара да мислят, че са нещо значимо, понеже разполагат със сайт в Мрежата. Това, което наричат „мрежова организация“, всъщност с теоретични похвати прикрива липсата на организация и стратегическо мислене, понеже мрежата се състои само и единствено в кръгово движение на електронни известия, които всички препращат, но никой не чете.

Връзката между социалните движения и институционните лостове, между различните видове контравласт и партиите винаги е била проблематична. След като не съществува една основна цел, някаква „водеща линия“ (и по-малко от всякога партия или коалиция, която да я въплъщава), трябва „да се запитаме как да създадем общо от частното“ [20]. Определянето на няколко приоритета, които пряко да поставят под съмнение властта на капитала, би позволило да се въоръжат добрите чувства, да се щурмува централната система, да се открият политическите сили, които се намират в нея.

Либералната утопия унищожи мечтата в себе си

ВАЖНО е незабавно да се изиска избирателите да могат чрез референдум да освобождават от длъжност народните избраници преди края на мандата им. От 1999 г. венецуелската конституция съдържа подобна разпоредба. Редица правителствени ръководители взеха важни решения (възраст за пенсиониране, военни ангажименти, конституционни договори), без предварително да са упълномощени за това от народа си. Ако той получи това право, ще може да се реваншира по друг начин, а не просто като издига отново и отново на власт братята близнаци на онези, които току-що са злоупотребили с доверието му.

Достатъчно ли е след това да чакаш да настъпи часът ти? „В началото на 2011 г. в Конгреса за Републиката бяхме не повече от шестима членове, припомня туниският президент Монсеф Марзуки. Но това не му попречи да се нареди на второ място на първите демократични избори, организирани в Тунис няколко месеца по-късно...“ [21] В настоящия контекст рискът от едно прекалено пасивно и поетично чакане би се състоял в това да видиш как други – по-нетърпеливи, по-решителни, по-страшни, но не непременно най-добрите, се възползват от случая, за да обърнат в своя полза отчаяния гняв, който си търси мишени. И тъй като социалното целенасочено рушене никога не спира, ако не бъде принудено да го стори, има опасност да бъдат унищожени различни опорни точки и огнища на съпротива (нетърговски дейности, държавни служби, демократични права), от които би могло да тръгне отвоюването на социалните придобивки. А така ще бъде още по-трудно да се постигне една по-нататъшна победа.

Нищо не е загубено. Либералната утопия унищожи мечтата, абсолютното, идеалното в себе си, без което обществените проекти увяхват и после загиват. Тя вече създава единствено привилегии, хладно и безчувствено съществувание. Ето защо ще има прелом. Всеки от нас може да помогне той да се случи по-скоро.

                                                   *      *     *

Статия от  LE MONDE DIPLOMATIQUE,  4 септември 2013

 Превод Павлина Колева

Бележки под линия

[1] Paul Krugman, „When zombies win“ (Когато зомбитата печелят), The New York Times, 19 декември 2010.

[2] Immanuel Wallerstein, „Latin America’s leftist divide“ (Латиноамериканският левичарски вододел), International Herald Tribune, Neuilly-sur-Seine, 18 август 2010.

[3] Renaud Lambert, „Le Brésil s’empare du rêve de Bolivar“ (Бразилия си присвоява мечтата на Боливар), Le Monde diplomatique, юни 2013.

[4] Le Nouvel Observateur, Париж, 5 юли 2012.

[5] Alain Accardo, „La gratuité contre les eaux tièdes du réformisme“ (Безплатното срещу хладките води на реформизма), Le Sarkophage, № 20, Лион, септември-октомври 2010.

[6] Вж. Bernard Friot, „La cotisation, levier d’émancipation“ (Социалната вноска – средство за еманципиране), Le Monde diplomatique, февруари 2012, както и цялото ни досие за гарантирания доход, Монд дипломатик в Дума, 30 май 2013.

[7] Вж. „Pourquoi le Plan B n’augmentera pas les salaires“ (Защо „План Б“ няма да увеличи заплатите), Le Plan B, № 22, Париж, февруари-март 2010.

[8] Les Echos, Париж, 13 май 2013.

[9] André Gorz, „Pourquoi la société salariale a besoin de nouveaux valets“ (Защо обществото на наемния труд има нужда от нови слуги), Le Monde diplomatique, юни 1990.

[10] От 116% на 66% от брутния национален продукт в периода 1945-1955 г. в първия случай; от 216% на 138% – във втория. Вж. Серж Алими, „Не се свенете да поискате Луната“, Монд дипломатик в Дума, 21 юли 2011.

[11] „En sortir“ (Да се измъкнем), La pompe à phynance, 26 септември 2012, http://blog.mondediplo.net.

[12] „Eradiquer les paradis fiscaux rendrait la rigueur inutile“ („Ако се премахне данъчният рай, строгите икономии ще станат ненужни), Libération, Париж, 30 април 2013.

[13] Вж. Frédéric Lordon, „Sortir de l’euro?“ (Да се изостави еврото?), Le Monde diplomatique, август 2013.

[14] André Gorz, в Le Sauvage (Дивото), април 1974. Публикувано повторно със заглавие „Leur écologie et la nôtre“ (Тяхната екология и нашата), Le Monde diplomatique, април 2010.

[15] Alain Accardo, „L’organisation et le nombre“ (Организацията и броят), La Traverse, № 1, Гренобъл, лято 2010, www.les-renseignements-gener....

[16] Израз на Уаел Гоним, египетски кибердисидент и отговорник по маркетинга в „Гугъл“.

[17] Вж. Томас Франк, „Окупирай Уолстрийт“ – едно самовлюбено движение“, Монд дипломатик в Дума, 3 януари 2013.

[18] Вж. Доминик Пенсол, „Между подчинението и бунта“, Монд дипломатик в Дума, 17 май 2012.

[19] L’Humanité, Сен Дени, 31 юли 2013.

[20] Вж. Franck Poupeau, Les Mésaventures de la critique (Несполуките на критиката), Raisons d’agir, Париж, 2012.

[21] Moncef Marzouki, L’Invention d’une démocratie. Les leçons de l’expérience tunisienne (Създаването на една демокрация. Поуките от туниския опит), La Découverte, Париж, 2013.

 

 

 

Краткая история неолиберализма. Актуальное прочтение - Дэвид Харви

 

Перевод с английского Н. С. Брагиной 

 

Неолиберализм – теория, согласно которой рыночный обмен является основой системы этических норм,

достаточной для регулирования всех человеческих действий,стал доминировать в мыслях и делах жителей

большинства государств земного шара примерно с 1970-х. Распространение новой теории шло параллельно с

пересмотром взглядов на права государства, когда проводилась приватизация, изменялась финансовая система,

более серьезное значение стали придавать рыночным процессам. Государственное вмешательство в экономику

было сведено к минимуму, но одновременно и обязательства государства, связанные с социальными гарантиями

гражданам, сильно уменьшились. Дэвид Харви, автор книг TheCondition of Postmodernity u The New

Imperialism, рассказывает историю политических и экономических процессов, связанных с происхождением

неолиберализма и его распространением по миру. Тэтчер и Рейгана часто цитируют в качестве

основоположников неолиберального поворота, но Харви показывает и роль других государств, от Чили до

Китая, от Нью-Йорка до Мехико, в этом процессе. Кроме того, он исследует сходства и отличия между

неолиберализмом в понимании Клинтона и недавний поворот в сторону неоконсервативного либерализма

администрации Джорджа Буша. Харви также предлагает читателям модель, с помощью которой можно не только

анализировать политические и экономические опасности, окружающие нас, но и оценить, есть ли

будущее у социально ориентированных альтернатив, которые поддерживают многие оппоненты неолибералов.

 

 

Целият материал от 141 страници тук:

  http://revbel.org/wp-content/uploads/Дэвид_Харви_-_Краткая_история_неолиберализма.pdf 

 

3.09.2013 г.

Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия - Фридрих Енгелс

 

 

Трудът на Ф. Енгелс «Лудвиг Фойербах и краят на кла­сическата немска философия» е едно от основните произведения на марксистката философска мисъл. В него с пределна яснота е показан процесът на възникването на марксисткия мироглед и  неговата същност. Разкрито е отношението на марксизма към философските му предшественици в лицето на най-големите представители на немската класическа фолософия Хегел и Фойербах и е дадено системно изложение на основите на диалектическия и историческия материализъм. Трудът бил напечатан първоначално в теоретичното списание на германската социал­демокрация «Neue  Zeit», а по-късно излязъл в отделно издание, за което Енгелс написал специален предговор. В 1892 г. в Женева групата «Освобождение на труда» издала в отделна книга пълния превод на този труд, направен от Г. В. Плеханов; същата година излязъл и преводът му на български език, които претърпява много издания.