След ленинизма и бернщайнианството - проф. Добрин Спасов

 

Философско встъпление

 

Величието на историческите фигури се измерва с тяхното значение за развитието на човешкия свят, за по-добрия облик на неговото бъдеще. Затова приемам като напълно уместно предложението (във връзка с годишнините на Ленин и Бернщайн) да помислим заедно накъде отива левицата, към която и те са принадлежали, и ние принадлежим. За мен, във всеки случай, е естествен бързият преход от история (в която не се чувствам достатъчно уверен) към футурология (в която съм още по-неуверен, без обаче да бъда с това си качество някакво изключение).

Все пак, ако не искаме погледът към бъдещето да бъде нещо като „свободно реене из въздушното пространство“, той трябва да тръгне от трезва оценка за миналото и настоящето. Но, по силата на дълбоки причини – социални и „екзистенциални“ – трезвостта в отношението към явления от рода на ленинизма и бернщайнианството, левицата и десницата е трудно постижима. Правило са неадекватни крайни оценки: нихилистични или апологетични, много „стари“ или съвсем „нови“. За тяхното теоретическо преодоляване са нужни най-напред рационални принципи – философия, функционираща не като суетно украшение, а като източник на солидни „големи предпоставки“ на конкретните заключения, които търсим.

След като бързите исторически промени разрушиха толкова много (и толкова „непоколебими“!)  убеждения; след като се видя, че дори историята не издава безапелационни присъди, а постоянно се саморевизира и самокоригира, доминиращо интелектуално състояние на критичните умове е на път да стане всеразяждащият скептицизъм. С него обаче не е възможно продължително съществуване в науката и в живота. Затова аз няма да повторя одобрително историческата му основа – древната сентенция „Всичко тече, всичко се изменя“. По-точна истина е, че различните струи на социалното ни битие например текат с различна скорост, а общото им русло може да бъде практически неизменно. Въпреки релативистическите ухажвания, на които е подложена, диалектиката познава цялата гама от неподвижността на универсалното, през разнотрайностите на родови и видови особености, до мимолетността на индивидуалността. При това във всеки конкретен обект тези определености са органично слети и само анализът може да ги отграничи една от друга. Взети абстрактно, губят своя рационален смисъл например твърдения като „Марксизмът е остарял“, „Ленинизмът е опроверган“, „Бернщайнианството е победило“, „Либерализмът е в хармония с вечната човешка природа“ и т.н. Срещу подобни абстракции се изправя фактът, че велики синове на човечеството, смятани за безвъзвратно потънали в небитието, са се връщали (макар и с обновен облик), когато и където условията на актуалния свят са ги призовавали. Тяхното погребение не се е оказвало пълно и вечно забвение, както и възкресението им не е било просто повторение.

Такива факти показват колко съмнителни от научно гледище са резултатите на една социалнопсихологическа закономерност, която грубо може да бъде представена така: стремеж към разширяване на своето и стесняване на чуждото. Тя се проявява не само в икономическия, а и в идеологическия живот. И за това има предостатъчно основания. Най-общо казано, идеологиите не биха били идеологии, ако не съставляват вътрешноконфликтно множество, тъй като отстояват и противоположни интереси чрез различни до несъвместимост идеи за социалнополитическо устройство. Но те биха загубили идеологическия си характер и ако не се стремят да разпрострат влиянието си и отвъд границите на своя специфичен социален източник, защото целят неговата защита и налагане в обществената цялост.

Тъкмо затова биографиите на всички идеологии подхранват едно обобщение, което – изразено на помпозен философски език – гласи: преобличане на партикуларизма (своя!) като универсализъм. Обратната му страна е партикуларизирането на универсализма (чуждия!). Обикновено и едното, и другото е несъстоятелно.

Тук и сега тези философски бележки имат предназначението да държат очите ни будни както за възможното раздуване на значението на ленинизма и бернщайнианството извън естествените им социално-исторически параметри, така и за затварянето на по-широковалидните им моменти в тесни граници.

По-нататък ще имам възможност да илюстрирам и двете прегрешения, а сега ще си позволя да дам още един „алтернативен“ вид на най-общите методологически предупреждения.

Той е предизвикан от факта, че идеологическите изяви на „левичарите“ често се посрещат с подозрения, чиято най-учтива форма е съветът „Светът бързо се променя, нека и ние да се променим по съответен начин“... За съжаление при търсенето на „съответното“ „съветниците“ обикновено пренебрегват противоречивия характер на всяка промяна. А тя е почти задължително парадоксална, като („абстрактно-хегелиански“!) нейният парадокс може да бъде представен така: обектът, разбира се, не се е променил, когато си е останал същият; но той е не променен, а заменен, ако е станал просто друг; за да има смисъл твърдението, че тъкмо даденият обект се е променил, той би трябвало някак си да е същият и същевременно друг!

Това обаче не бива да тревожи духа на Аристотел, защото не е забраненият от формалната логика вид съчетаване на А и не-А. „Същото“ и „другото“ тук, макар и едновременни, са характеристики на обекта в различни отношения: първото е например родова рамка, която си остава непроменена; второто са нови видови особености и индивидуални отлики. Разбира се, по-рано или по-късно може да се счупи и „неизменната“ рамка, но и това става в границите на още по-обща определеност. Така че разбирането на промяната като единство от старо и ново, същото и друго си остава непокътнато. Това би трябвало добре да се помни от отрицателите и последователите на теории и практики, които се подвизават в нашето време. Спрямо конкретните обекти добрият „диалектически разум“ не допуска нито безкритичното „Мы принимаем полностью и навсегда“, нито свръхкритичното „Мы начисто отметаем“, дори когато е произнесено от голям диалектик като Ленин.

 

Социално-исторически наблюдения

 

Може би поради нашите (български) източно-западни историко-географски особености сега, когато преминавам към по-голяма „конкретика“ на изложението си, в съзнанието ми изпъкват най-напред опитите Ленин да бъде трайно „заселен“ само на Изток, а Бернщайн – на Запад. Аз обаче веднага ще отбележа, че и двамата (макар не съвсем едновременно, защото Бернщайн живее 29 години повече от Ленин – 20 преди и почти 9 след него) са отгледани в лоното на марксизма и европейския социализъм; учили са се от книгите и от живота в Швейцария и в Англия; обитавали са достатъчно дълго западната люпилня на световната социалдемокрация... Вярно е, че пъпните им връзки с до голяма степен различни култури, социални структури и политически конюнктури улесняват нейното по-сетнешно разделяне на източна и западна. Но то нито е абсолютно, нито може да бъде вечно.

Все пак не може да се отрече, че в посмъртния живот на двамата дейци пътищата им още повече се разделят. Днес призракът на Ленин като че ли по-често навестява далекоизточни и южноамерикански земи, а този на Бернщайн започна по-бодро да броди из Европа. Едва ли може да има съмнение, че една общоевропейска анкета сред левите мислители и политици би регистрирала голямо предпочитание на социалреформистките пред революционно-марксистките идеи, практики и организации. Дори ние, бивши „твърди марксисти ленинци“, когато чествахме 80-годишнината на Октомврийската революция, остро усетихме като незащитими не само универсалистките, а и регионалистките аспирации на ленинизма. Факт е, че и за мнозина от нас той бързо се превръща в избледняващ спомен.

Разбира се, и империализмът, като висш стадий на капитализма, почти в ленинското му тълкуване е факт. Но е факт също така, че световният промишлен пролетариат е слабееща социална сила, която става за гробокопач по-скоро на самия себе си, отколкото на световната буржоазия. Съответно губят сили неговите авангарди – ленинските партии, защото на хоризонта не се виждат пролетарски революции и диктатури, които да ги заредят с нова жизнена енергия. А светлото комунистическо бъдеще тъмнее като утопия повече от всякога досега.

Обратно, бернщайнианството се съвзе и след болшевишкото му разгромяване. Днес, въпреки късата историческа памет на някои отвъдламаншски и задокеански бернщайнианци, фигурата на Бернщайн като техен предтеча се издига все по-високо. Естествено и в този случай е възможна оптическа измама.

Но той ни налага да си спомним и да преосмислим „грехопадението“ на Едуард Бернщайн, започнало със статиите му в „Нойе Цайт“ от 1898 г., задълбочило се с книгата му от 1899 г. за еволюционния социализъм и стигнало може би дъното си в берлинската му лекция от 1901 г., която отговаря отрицателно на въпроса „Възможен ли е научен социализъм“.

Що се отнася до мен, склонен съм да призная, че това така наречено грехопадение се оказва средносрочен триумф на бернщайнианството както над ортодоксалния марксизъм, тъй и над наследилия го, обявен за източен отрок, ленинизъм. Смятам, че победата е частична, но и достатъчно изразителна с оглед на проблеми като: разделя ли се капиталистическото общество все по-рязко на все по-многоброен, беден, революционен пролетариат и все по-богата, относително малобройна и реакционна буржоазия? Безследно ли изчезват обречените от марксизма „междинни съсловия“, или се заменят от жизнена, възходяща нова „средна класа“? Мит ли е, или реалност абсолютното обедняване на работниците, непрестанното изостряне на икономическите кризи, близко-предстоящото сгромолясване на капитализма?

Изпреварилите времето си отговори на такива въпроси, наред с прозренията за сектора на услугите и за незадължителността на концентрацията; статистическата подплатеност на твърденията; мостовете между историческия материализъм и определени направления на буржоазната социология; тълкуването на социализма като нравствен регулатор на социално поведение, кантианско дължимо, но не и предстоящ реален резултат на реални процеси – всичко това прави от Бернщайн наш авторитетен съвременник. При малко повече добра воля и десни социалдемократи, и леви неолиберали биха могли по-категорично да го признаят за свой пророк.

Маркс и Енгелс обаче се оказаха по-големи „пророци“ с оглед на по-далечното бъдеще. Сега, когато глобалният капитализъм развихря с цялата й жестокост своята поляризираща сила, средносрочното „евро-американско“ поражение на марксизма постепенно преминава в негова световна дългосрочна победа. По случай 150-годишнината на „Комунистическия манифест“ например вече станахме свидетели на неочаквано дълбоки поклони пред Маркс дори от страна на бивши антимарксисти. А малко по-късно ни изненада неговото още по-неочаквано обявяване (чрез Би Би Си) за мислител No 1 на хилядолетието... Наистина, специално в Съединените щати, днес най-таченият „класик на политическата икономия“ е не Маркс, а Шумпетер: смята се, че неговата идея за „креативната деструктивност“ („творческата разрушителност“) е най-добрата обобщена характеристика на съвременния капитализъм. Но чрез Шумпетер неафиширано се реабилитира и марксистката теза за неизбежната гибел на капитализма по силата на вътрешните му противоречия. А това е основна идея, която бернщайнианството решително изоставя...

Изобщо и идейното развитие носи своите изненади. Мисля, че в него не бива да се изключва частична „евро-американска“ реанимация и на ленинизма. При това – на негови не само ортодоксалномарксистки, а и на новаторски елементи, когато например се стигне до осъзнаване на потребност от нов ляв идеен и политически авангард на „гражданските движения“. Естествено това не би могла да бъде старата болшевишка партия – в историята няма просто повторение. Но известни функционални сходства са възможни...

Отчетите по „везните на историята“ могат да подскажат правдоподобно бъдеще не сами по себе си, а в съчетание със сериозни данни от конкретно изучаване на конкретна съвременна действителност. С това положение наум пристъпвам към най-силно вълнуващия ме въпрос: а оттук – нататък – наляво – как ?

 

Екстраполация и глобализация

 

Бъдещето на левицата е мисловно съдържание, оцветено от силно чувство и желание. Но „пожелателното мислене“ („уишфул тинкинг“) не е добър съветник, защото мечтите ангажират главно своите мечтатели. Достатъчна убедителност могат да имат само резултатите на научен подход, например екстраполацията като мислено продължаване на тенденции, очертали се в съвременността.

Тук обаче се изправяме пред нов проблем: кои днешни тенденции да екстраполираме, когато разсъждаваме за състоянието и характера на левицата утре и вдругиден? „Третият път“ върви към безпътица, ленинизмът е в голям упадък, бернщайнианството бележи известен възход, но пред типичните им сегашни социални носители не се простират достатъчен брой години...

Казват ни: тогава вгледайте се в младежта – там ще видите образа на бъдещето. Клишето не е случайно, но преди да се съобразим с него, не е зле да си спомним, че днешните младежи са утрешни старци, които може да са изгубили по дългия си жизнен път много от своите ранни пориви. Така че си стои въпросът: какво от днешните действителни или съмнителни идейно-политически богатства ще оцелее и узрее, какво ще се разпилее?

Тъй като тази селекция явно зависи най-много от изменението на някакво базисно „положение“, всяка сериозна идейно-политическа екстраполация предполага макросоциологическа ориентация, т.е. теория за взаимозависимостта на обществените дейности и движещите сили на историческите промени. В това отношение аз се придържам към един широко разбран, еластичен исторически материализъм, повлиян отчасти от някогашната Бернщайнова критика срещу строгия икономически детерминизъм и оцелял сред ветрове и бури в науката и в живота. Тук няма да го аргументирам – само малко ще го „експлоатирам“...

 

Можем да започнем, разбира се, с регистрация на младежки нагласи. В това отношение ще ни улесни наскоро приключилото изследване на хиляди студенти от 64 университета на 24 страни. Както се вижда от данните (намерили място в чуждестранния печат от края на юни т.г.), 14-месечните усилия на анкетьорите са довели поне до две сигурни констатации: че тя (академическата младеж) се отнася най-положително към глобализационните процеси и най-отрицателно – към политическия живот.

Тук прибързаната екстраполация може да гласи: левицата няма никакво бъдеще! Но и десницата и изобщо – политиката. След това „изобщо“ обаче е редно да се запитаме: какво всъщност сме екстраполирали – несериозна употреба на думи или сериозни мисли за сериозни обществени явления? Всеки, който разбира що е общество и що е политика, няма как да изключи второто от първото, сега или в бъдеще. Хората са – и няма как да не бъдат – обществени животни, заинтересувани от и заангажирани с устройството или преустройството на своя съвместен живот по един или друг начин. Затова Аристотеловото определение на човека като „зоонполитикон“ не подлежи на елиминиране, а антиполитическата екстраполация би била мислена анихилация на хората като хора.

По-иначе стои въпросът с растящото отрицание на традиционните леви и десни партии. Техните биографии са много по-кратки. Те тръгват от едно, така да се каже, едрокласово парцелиране на обществото. Инерцията им, поради все по-голямото диференциране на съвременното общество, намалява политическата им потентност. Негативизмът спрямо тях може да бъде изтълкуван не като отхвърляне на политиката изобщо, а като недоволство от все по-трудната им реална самоидентификация, от безсилието или нежеланието им да решават все по-острите и многообразни социални проблеми, от тенденцията към свеждане на действителните им функции до обслужване на световни корпоративни босове и самообслужване на местна „политическа класа“...

Тук има какво да се екстраполира. Но то няма да доведе до същностно (а не словесно) елиминиране на лявото и дясното в политиката, ако те се дефинират чрез определени трайни реални отношения към реално мнозинство и реално малцинство в реалното общество.

Реалистичните прогнози за левицата като че ли най-здраво могат да се „опрат“ на динамиката в глобализацията. Още повече че към нея проявяват най-специална слабост осемдесет и няколко процента от бъдещите интелигенти. Но не само те. И всевъзможните сегашни обществоведи са съгласни, че глобализационните процеси в най-голяма степен определят структурата на съвременния свят и неговото бъдеще. Но и с тях не се изчерпват днешните „глобалисти“.

За какво бяха загрижени плутократите в Давос? – Как да придадат „човешко лице“ на глобализацията. Срещу какво се бунтуваха размирниците в Сиатъл? – Срещу безчовечността й. Какво обсъждаше Социнтернът в Париж, ООН в Женева, Г-8 в Окинава? – Как да се смекчат щетите от нея, без да се посяга на ползите. И т.н., и т.н. Тази година най-големи списания, особено американски, просто пращят от дискусионна глобалистика. Тук-там се стига дори до въпроса „Да бъде или да не бъде“. Но едва ли някъде би била посрещната на нож тезата, че учението на глобализацията е най-сигурната основа на общественонаучната футурология. Поради това е лесно да се помисли, че именно то е източникът, който ще осветли и бъдещето на политическата левица. Но и тук въпросите си остават много повече от отговорите.

В най-новия брой (лято 2000) на „Форин Полиси“ (където между другото Сорос твърди, че глобализацията води към „отвореното общество“, а Фукуяма очаква и от нея „края на историята“) двама служители на Световната банка по-реалистично пишат: „Глобализацията означава много неща за много хора – и за много хора тя е просто смущаваща бъркотия.“... Струва ми се, че и ние, „левите интелектуалци“, по-скоро преживяваме, отколкото познаваме глобализацията.

Липсва ни онази яснота и категоричност, с която Маркс, Кауцки и Ленин разглеждат нейни по-ранни етапи. Сега за нас тя е в голяма степен непрозрачна, забулена величина, която хвърля по-скоро сянка, отколкото светлина... Ще се съгласим ли, не с онова малцинство от анкетираните студенти, което й приписва „културен смисъл“ (мислейки вероятно за „световните“ класации на не знам какви „формации“!), а с огромното мнозинство (82%), което й се възхищава като на бързолетна и далеколетна информация, осигурила всеобща комуникация? Но какво й е актуално глобалното на така разбраната глобализация, след като Джон Кийни неотдавна ни осведоми, че цяла Африка има 3 пъти по-малко телефонни линии от Токио, а интернет все още е достъпен само за 1 процент от земното население? Ще пригласяме ли на онези неолиберали, които виждат в съвременната глобализация преди всичко свободен световен пазар като условие за всеобщ напредък? Но нали не един и не два най-авторитетни международни форуми неоспоримо установиха, че сегашният „глобален“ обмен е изтъкан от асиметрични отношения, които продължават да трупат огромни богатства на единия полюс и страшна бедност на другия? Къде са тук „общочовешките ценности“, щом Инге Каул прецизно измери пропорцията на т.нар. от нея глобални обществени блага към другите облаги с дробта 12–15 към 8000!... („Льо Монд дипломатик“ от юни т.г.)

Според мен до прикриваната същност на явлението, което днес се нарича глобализация, най-много ще се доближим, когато най-сетне се запитаме: А дали не става дума преди всичко за контрола, който собственическо-мениджърският елит на 200 огромни корпорации се стреми да наложи на света – с всички средства: нови технологии, нови и стари политически слуги, съмнителна култура, манипулационно изкуство, груба военна сила?

Когато отказват да признаят капиталистическия характер на тази „глобализация“, най-често подчертават, че при нея собствеността била деградирана и дори била отстъпила ръководното си място на „контрола“. Най-големите „контрольори“ обаче са си днешните най-големи капиталисти; новият „контрол“ върху капиталовите потоци си остава законен приемник на старата собственост, защото е наследил такива нейни определящи характеристики като разпореждане, разполагане, използване... И още нещо: след като днес контролиращият елит е предимно американски, защо ще възразяваме срещу Пиер Бурдийо, когато той (пак в „Льо Монд дипломатик“) окачествява съвременната глобализация като американска експанзия, представяна за неутрална от леви и десни мошеници или наивници с помощта на маскиращата я терминология?

 

Аз не бих искал да ме причисляват към нито една от тези две категории.

Поддържал съм и поддържам, че социалните и политическите перспективи, които чертае новият глобализъм, не идват пряко от неговия технологически и информационен аспект. В тях прозират капиталистическите интереси, които го насочват, и неолибералната идеология, която го разкрасява и защитава. По социалните му резултати ще го познаете! А те напълно оправдават епиграмата – „глобиграма“, посветена на глобализацията:

 

Погледнеш ли я гневно – гадна е,

глобяване голямо е на гладните.

 

Диференциация, поляризация, гражданска интеграция

 

И така, в съвременния свят глобализацията е първоразредно „структуроопределящо“ явление, което по всяка вероятност ще съществува необозримо дълго време. Със своята сложност и противоречивост тя дава повод за всевъзможни екстраполации, които трябва да бъдат безпристрастно съизмервани.

Разрастването на борбата срещу капиталистическата глобализация, което наблюдаваме сега, може би вещае гибелта на капиталистическото, но не и на всичко глобално в нея. Ние бихме били някакви странно закъснели лудити, ако например предречем – и се борим за – изоставянето на модерните технологии, с които глобалистите „изчерпателно“ я обясняват. Както показаха Сиатъл, Банкок, Вашингтон, Давос и т.н., и самите граждански акции срещу глобализацията се нуждаят от „нейната“ информационна основа. Независимо от това какво преобладава днес в използването на модерната технология, тя си остава – ако не актуално, то потенциално – всеобщо достояние с възможни благоприятни последици за цялото човечество. Ето защо нейното развитие ще продължи и при други социални условия, макар и в по-други посоки и с други темпове.

 

При аргументирано несъгласие с чистия технологически детерминизъм (прякото извеждане на своеобразни социални явления от особености на технически обекти) няма как да не отхвърлим невярното (а може би и коварно) твърдение на Джефри Сакс (в „Иконъмист“ от 24 юни т.г.), че пропастта между богати и бедни в света се изкопава просто от неравномерното разпределение на модерни технологии. Този социален резултат обаче едва ли може да бъде обяснен без посредничеството на социални отношения (в случая – собственически и властови). Обикновеното социологическо съзнание сигурно ще се стъписа пред аналогичните (на Джефри-Саксовите) заключения на току-що приключилата „японска“ среща на Г-8 по въпросите на „дигиталното разслоение“ и мерките срещу него. Впрочем и някои нейни непосредствени наблюдатели дадоха да се разбере, че – при сегашните социални условия – съответните грижи на Г-8 биха обслужвали преди всичко капиталистическата търговия с нови технологии и забогатяването на местни посреднически „елити“. Аз бих обобщил, че – без радикални социалноструктурни промени – мнимата глобализация на технически средства ще продължи да изостря обществените противоречия и да увеличава страданията на бедните, които с основание могат да повторят:

Вече ще измираме компютризирани.

 

За съжаление, когато мислим за бъдещето на политическата левица, и днес ни се налага да водим идейна борба не на един, а на два фронта. От една страна – срещу левите консерватори, които (за да запазят в максимална степен старомарксистките си виждания) принизяват разликата между стария промишлен и новия „дигитален“ пролетариат, пренебрегват битийните, нравствените и психологическите различия между двата, голямата диференцираност и индивидуализма на „дигиталните“, на чиито нагласи повече отговарят нароилите се с изумителна бързина „граждански движения“. Левите консерватори обаче в пълен разрез с всякакъв марксизъм обясняват субективистически (с „предателства“ и пр.) както своите неуспехи, така и огорчаващото ги политическо поведение на новия „пролетариат“.

От друга страна, и неолибералите гледат с едно око (но дясното!) на процесите, свързани с двустранната зависимост между технологическо развитие и социалноструктурни условия. Те виждат общественото диференциране единствено като създаване на възходящи нови „средни класи“, триумф на личната предприемчивост и свобода, нов полет на капитализма... Това, което съвсем не забелязват, е обусловената от капиталистическата база все по-голяма поляризация, разлагането дори на прословутата американска „средна класа“, алармирало бившия Клинтънов министър на труда и мнозина други. А онова, което неолибералите никак не разбират, е защо при тази обстановка се появиха широки обединения на граждански движения, в които се издигат дори антикапиталистически лозунги.

Според мен базисните стимули на глобализационните процеси не само позволяват, но и задължават да екстраполираме и социалната диференциация, и поляризацията, и гражданската интеграция. Вече (в сп. „Понеделник“, 2000, кн. 3–4) съм оценявал интегралния им резултат като сериозно социологическо предизвестие за бъдещо изчезване на традиционни политически партии. Споделил съм мнение и по въпроса какво в периферните участъци на огромната капиталистическа империя съответства на отбелязаните импулси в нейния център. У нас например би било „малко преувеличение“ (в Марк-Твеновски стил) да се каже, че се извършва технологическа революция. Но в „мръсновремието“, наследило нашето някогашно т.нар. безвремие, се унищожават цели масови производства и съответните съсловия, без осезаемо да се заменят с нови.

Тъй или иначе, развиват се индивидуалистически нагласи за сметка на колективистическите. Нашето общество вече е така „структурирано“, че в голяма степен се състои от обособени отчаяни индивиди и ограничени халтави групи, обединени по-скоро от миналото, отколкото от настоящето...

Но и след този почти автоцитат не намерих достатъчно основания да се пише реквием за левицата – световна и наша. Неведнъж съм възразявал срещу чисто атомизиращата роля на новата информационна технология. И в настоящото изложение цитирах емблематични географски имена, люлки на исторически събития, които доказват, че тя може да изпълнява дори световнообединителни функции. На второ място, като имам предвид естеството на контрола върху съвременната технологическа модернизация, приемам, че изостряните чрез нея противоречия рано или късно ще достигнат експлозивна степен. Това ще води до все по-ясното разбиране, че съвременният капитализъм е главният корен на днешните и утрешните човешки нещастия. Така ще се стимулира нова борба за нов социализъм, нова лява политика, все едно точно как ще се нарича тя. Но нейни субекти едва ли ще бъдат традиционните политически партии, доколкото си остават традиционни, т.е., както вече отбелязах, моделирани върху старото едромащабно и устойчиво класово разделение на обществото, или доколкото мнозина техни ръководители ще се компрометират поради свързаността си с вече оспорвания неолиберален ред. А отливът от стари партии ще премине в прилив към нови граждански движения – не непременно сега съществуващите...

Вярно е, че социалното диференциране сега ги разединява. Но също така е вярно, че социалното поляризиране ще ги обединява, когато общите заплахи станат достатъчно осезаеми и общите интереси – достатъчно осъзнати.

И едва ли е чиста случайност „гражданствеността“ на припламващите тук-там антикапиталистически огънчета. Засега няма афиширани доказателства, че те са същевременно просоциалистически. Но какви други биха могли да бъдат? А новият социализъм ще е неизбежно демократичен – и поради „гражданствеността“ на неговите носители, и поради възможността новата технология да разшири пряката демокрация в него (за сметка на рискованата „представителна“), и поради горчивия исторически опит. Ще добавя, че „демократическият социализъм“ не е и не може да бъде еквивалентен на „социалната демокрация“, тъй като визираната с нея същност, означена със съществително, е демокрацията, а не социализмът. При това най-нови теоретически разработки показват, че се очертава потребност и от нов строй, а не само от ново качество на стария...

Аз нямам предвид само нарастващия брой икономисти марксисти или шумпетерианци, нито публицисти като Ендрю Съливан (чийто „Доткомунистически манифест“ е преведен в „Дума“ от 18 юли т.г.). „Социалистичността“ печели нов терен и сред социолозите, като нюйоркския професор Ричард Сенет. В статията си „А сега се оправяйте сами“ (Ти Ел Ес от 26 май т.г.) той не споменава специално гражданските движения. Но поради изменените условия на работа и безработица вижда по-устойчиви човешки ценности вън от трудовия и политическия живот. Според него съвременният капитализъм е хем еластичен, хем крехък, води до „социален глад“ и не може да бъде „край на историята“.

Наистина познатите диктаторски и демократични социализми са се провалили като политически проекти, но, продължава Сенет, това не отменя потребността от социалистическо отхвърляне на станалия непоносим капитализъм. То говори по-скоро, че „социализмът трябва да се осъществява по начини, които са вън от конвенционалната рамка на партии и избори“.

 

Накратко, има данни и „съображения“, които позволяват да се мисли, че новият (при това – социалистически) образ на левицата през новия век ще се изгради с помощта на нови граждански движения. Но какво е, в заключение, значението на Ленин и Бернщайн за тази перспектива?

В нашето пространство времето на учителите вождове отминава заедно с римитивизма на мисленето ни. Никакво старо величие не може да бъде безрезервно следвано в нови условия. Но и не може да бъде абсолютно отхвърлено, защото те не могат да бъдат абсолютно нови. Днес не би трябвало да смятаме за кощунство дори ако някой закачливо „дръпне брадата“ на такъв гений като Маркс. Но като разчитаме предимно на собствените си глави, ще трябва да признаем, че очите ни виждат по-добре сложността на съвременното общество и поради прозренията на предците и отците. Ако сега пътят ни напред се очертава като демократичен и реформистичен, заслуга има и толкова хуленият навремето Бернщайнов ревизионизъм. Но когато разберем социализма като реална цел, а не като нравствена насока на вечно социално движение, нашите благодарности трябва да се насочат главно към ортодоксалния марксизъм. Ако пък се убедим, че и най-новата левица ще се нуждае от анализиращ, прогнозиращ, организиращ и координиращ (но вече не и командващ) авангард, можем да споменем с добра дума и ленинизма.

 

Във всеки случай имаме достатъчно основание за високо уважение без ниско преклонение към честваните тази година юбиляри: 180-годишния Енгелс, 150-годишния Бернщайн и 130-годишния Ленин.

 

* * *

 

 

От списание „Понеделник” бр. 7/8   2000 г.

 

Добрин Спасов (1926–2010) Проф. д-р, член-кореспондент на БАН, един от най-големите български учени в областта на логиката и философията на историята. Негови трудове са превеждани в чужбина и широко са цитирани в научната литература.