Да се подготви за печат книга втора на „Капиталът“, и при това така, че тя да представлява, от една страна, свързано и по възможност завършено произведение, а, от друга страна, произведение изключително на автора, а не на редактора, не беше лесна работа. Големият брой налични, повечето откъслечни разработки затрудняваше задачата. Напълно подготвен за печат беше не повече от един единствен ръкопис (IV), но по-голямата част и на този ръкопис се оказа остаряла в резултат на по-късни преработки. Главната маса на материала, макар и да беше в по-голямата си част обработена по същество, не бе достатъчно оформена стилистически; материалът бе изложен на езика, на който Маркс обикновено съставяше своите извлечения: небрежен стил, фамилиарни, често рязко-хумористични изрази и обрати, английски и френски технически названия, често цели фрази и дори страници на английски; това е запис на мислите в онази форма, в която те са се развивали в главата на автора в един или друг случай. Наред с отделни обстойно изложени части — други, не така важни, са едва нахвърляни; фактическият материал за илюстрациите е събран, но едва групиран, да не говорим за обработка; в края на главите, под натиска на стремежа да се премине към следващата, често стоят само няколко откъслечни фрази, набелязващи изложението на мисълта, оставено тук незавършено; най-после, известният почерк, който сам авторът понякога не можеше да разбере.
Аз се ограничих по възможност с буквалното възпроизвеждане на ръкописите, изменяйки в стила само онова, което би изменил самият Маркс, и вмъквайки само някои пояснителни изречения и преходи там, където това беше абсолютно необходимо и където освен това смисълът не предизвикваше никакви съмнения. Изрази, чието значение допускаше макар и най-далечно съмнение, аз предпочитах да печатам дословно. Направените от мен преработки и добавки не съставляват общо дори и десет печатни страници, при това всички те са само от формално естество.
Простото изброяване на оставения от Маркс ръкописен материал за книга II показва с каква несравнена добросъвестност, с каква строга самокритика се стараеше той да разработи до пълно съвършенство своите велики икономически открития, преди да ги публикува; самокритика, която само рядко му даваше възможност да приспособява изложението по съдържание и по форма към своя кръгозор, постоянно разширяващ се вследствие на нови проучвания. Този материал се състои от следното:
Преди всичко ръкопис „Към критиката на политическата икономия“ в 23 тетрадки, съставляващи 1472 страници 22,5 Х 78,5 см, написани от август 1861 до юни 1863 г. Той представлява продължение на първата тетрадка под същото заглавие, отпечатана в Берлин в 1859 г. На страници 1—220 (тетрадки 1—V), а след това отново на страници 1159—1472 (тетрадки XIX—XXIII) в него се разглеждат темите, изследвани в книга I на „Капиталът“, от превръщането на парите в капитал и до края; ръкописът представлява първата от съществуващите редакции на тази книга. На страници 973—1 158 (тетрадки XVI—XVIII) се разглеждат въпросите за капитала и печалбата, за нормата на печалбата, за търговския капитал и паричния капитал, следователно такива теми, които впоследствие са били развити в ръкописа, отнесен към книга III. Напротив, теми, влезли в книга II, както и твърде много теми, по-късно разгледани в книга III, още не са получили тук специална разработка. Те се засягат между другото именно в отдела, който съставлява главната част на ръкописа: страници 220—972 (тетрадки VI—XV) „Теории за принадената стойност“. Този отдел съдържа подробна критическа история на централния пункт на политическата икономия, на теорията на принадената стойност, и освен това във форма на полемика с предшествениците излага по-голямата част от онези пунктове, които са изследвани впоследствие специално и в логическа връзка в ръкописа, отнасящ се към книга II и III. Аз си запазвам правото да публикувам критическата част на този ръкопис във вид на IV книга на „Капиталът“, при което в него ще бъдат отстранени многобройни места, изчерпани в книги II и III Колкото и да е ценен този ръкопис, той малко можа да бъде използван за настоящото издание зa книга II. (Ред. Енгелс не можал да осъществи намерението си да издаде „Теории за принадената стойност" от К. Маркс като четвърти том на „Капиталът" През 1905—1910 г. „Теории за принадената стойност" били издадени от К. Кауцки обаче с редица произволни отстъпления от авторския ръкопис, премествания и съкращения. Новото издание на „Теории за принадената стойност" (IV том на „Капиталът") е осъществено на руски език през 1954—1961 г. от Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС)
Следващ по време е ръкописът на книга III. Поне в по-голямата си част той е написан в 1864 и 1865 г. Едва след като той е бил в съществената си част готов, Маркс е пристъпил към обработка на книга I на напечатания в 1867 г. първи том. Този ръкопис на книга III аз сега обработвам за печат.
От периода след появяването на книга I има за II том четири ръкописа in folio (във формат 21X33 см.) номерирани от самия Маркс от I до IV. От тях ръкопис I (150 страници), който се отнася вероятно към 1865 г. или 1867 г., представлява първата самостоятелна, но повече или по-малко откъслечна обработка на книга II; тъй както тя е построена сега. И от този ръкопис нищо не можа да бъде използвано. Ръкопис III отчасти се състои от събрани цитати и от препратки към записките тетрадки на Маркс — всичко това в по-голямата си част се отнася към първия отдел на книга II, — отчасти той представлява обработка на отделни пунктове, именно критика на положенията на А. Смит за основния и оборотния капитал и за източника на печалбата; по-нататък идва изложение на отношението на нормата на принадената стойност към нормата на печалбата, което се отнася към книга III. Препратките дадоха малко ново, по-късните редакции са направили излишно ползването от тях както за II, така и за книга III, следователно и те в повечето случаи трябваше да бъдат оставени настрана. Ръкопис IV представлява подготвена за печат обработка на първи отдел и първите глави на втори отдел на книга II и там, където това беше нужно, той бе използван. Макар да се оказа, че той е написан по-рано от ръкопис II, обаче вследствие на това, че е по-завършен по форма, той с успех можа да бъде използван за съответната част на книгата; оказа се достатъчно да се направят няколко добавки от ръкопис II. Този последният ръкопис представлява единствената до известна степен завършена обработка на книга II и носи датата 1870 г. В бележките за окончателната редакция, за които сега ще споменем, изрично е казано: „В основата трябва да бъде поставена втората редакция“.
След 1870 г. отново настъпва пауза, причинена главно от болезненото състояние на Маркс. Както обикновено, Маркс запълваше това време с изучаване: агрономията, американските и особено руските поземлени отношения, паричният пазар и банките, най-после природните науки: геологията и физиологията, а особено самостоятелните математически работи съставляват съдържанието на многобройните записни тетрадки на Маркс, отнасящи се към това време. (Ред. От многобройните тетрадки с извадки на Маркс през този период Институтът по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС е публикувал част от извадките на Маркс от руски, източници. Виж Архив Маркса и Енгельса, т. XI (М., 1948), т. XII (М. 1952), т. XIII (М. ,1955) В началото на 1877 г. той се почувства толкова укрепнал, че отново можа да пристъпи към своята същинска работа. От края на март 1877 г. датират препратките и бележките от гореспоменатите четири ръкописа, послужили като основа на новата преработка на книга II, началото на която се намира в ръкопис V (56 страници in folio). Той съдържа първите четири глави и е още малко обработен; съществени пунктове се разглеждат в бележки под текста; материалът е по-скоро събран, отколкото прегледан, но този ръкопис е последното пълно изложение на тази най-важна част на първи отдел. Пръв опит да се направи от него готов за печат ръкопис представлява ръкопис VI (отнася се към времето след октомври 1877 г. до юли 1878 г.); той има само 17 страници формат 22,5х28,5 см, съдържащи по-голямата част на първа глава; втори — и последен — опит представлява ръкопис VII, който съставлява само 7 страници in folio и е датиран "2 юли 1878 г."
В това време за Маркс очевидно става ясно, че ако в състоянието на неговото здраве не настъпи пълен обрат, той никога не ще успее да завърши обработката на II и III книга до такава степен, че да задоволява самия него. Действително ръкописи V—VIII много често носят следите на напрегната борба с потискащото болезнено състояние. Най-трудната част на първи отдел е била наново преработена в ръкопис V; останалата част на първи и целият втори отдел (с изключение на глава седемнадесета) не създаваха значителни теоретически затруднения; напротив, трети отдел, възпроизводството и обръщението на обществения капитал, както му се е струвало, настоятелно изисквал преработка. Именно в ръкопис II възпроизводството е разглеждано отначало без връзка с опосредствяващото го паричното обръщение, а след това още веднъж — във връзка с паричното обръщение. Това е трябвало да се отстрани и изобщо целият отдел да се преработи по такъв начин, че да съответства на разширилия се кръгозор на автора. Така се е появил ръкопис VIII, тетрадка от всичко 70 страници 22,5×28,5; но колко много е съумял Маркс да вмести в тези страници, показва сравнението с отдел III в печатен вид, след като се изключат от него местата, взети от ръкопис II.
И този ръкопис съдържа само предварително разглеждане на предмета, при което работата се е заключавала преди всичко в това, да се установят и развият придобитите нови в сравнение с ръкопис II възгледи, докато пунктовете, за които не е могло да бъде казано нищо ново, са били оставени настрана. Значителна част от глава XVII на втори отдел, която и без това в известна степен се отнася към трети отдел, е била отново подложена на преработка и разширена. Тук често се прекъсва логическата последователност, в изложението на места има празнини, особено в края то има съвсем откъслечен характер. Но това, което Маркс е искал да каже, така или иначе тук е казано.
Такъв е материалът за книга II, от който аз, както е казал Маркс на своята дъщеря Елеонора не много преди смъртта си, трябваше „да направя нещо“. Аз приех това поръчение в най-тесни рамки; навсякъде, където бе възможно, аз ограничих своята работа до прост избор между различни редакции; при това така, че в основата поставях последната от съществуващите редакции, като я сравнявах с по-ранни. Действителни затруднения, т. е. не само технически, представляваха при тази работа само първият и третият отдел, но затова пък тези затруднения не бяха малки. Аз се стараех да ги разрешавам изключително в духа на автора.
Цитатите в текста аз превеждах в повечето случаи там, където те се дават за потвърждение на факти, или там, където оригиналът е достъпен за всеки, който желае основно да вникне във въпроса, например при цитирането на А. Смит. Това беше невъзможно само в глава X, защото тук пряко се критикува английският текст. При цитати от I том препратките са направени към страниците на второто негово издание, последното, появило се още докато Маркс бе жив.
Освен първата обработка в ръкопис „Към критиката на политическата икономия“, освен споменатите части на ръкопис III и няколкото кратки бележки, направени тук-там в записните тетрадки, за книга III има само: споменатият ръкопис in folio от 1864—1865 г., разработен почти със също такава пълнота както ръкопис II на книга II, и, най-после, тетрадката от 1875 г.: отношението на нормата на принадената стойност към нормата на печалбата, изложено математически (в уравнения). Подготовката на тази книга за печат бързо напредва. Доколкото мога да съдя досега, тя ще представлява главно само технически трудности — разбира се, с изключение на някои много важни отдели.
________
Тук е уместно да се отхвърли едно обвинение против Маркс, което се разпространяваше отначало подмолно и само от отделни личности, а сега, след неговата смърт, е провъзгласено за безспорен факт от немските катедър-социалисти, държавни социалисти и техните привърженици: обвинението, че Маркс бил извършил плагиатство от Родбертус. На друго място (Ред. В предговора на „Нищета на философията“) аз вече казах най-необходимото по този повод, но едва тук мога да приведа решаващи доказателства.
Доколкото знам, това обвинение за пръв път се среща в „Eman-cipationskampf des vierten Standes“ на P. Майер, стр. 34:
«От тези публикации» (отнасящи се към последната половина на тридесетте години работи на Родбертус) «Маркс доказуемо е почерпил по-голямата част от своята критика.»
До представянето на по-нататъшни доказателства аз сигурно, разбира се, мога да приема, че цялата „доказуемост“ на това твърдение се свежда до това, че Родбертус го е заявил на г. Майер. В 1879 г. излиза на сцената самият Родбертус и във връзка със своята работа „Zur Erkenntnis unserer staatswirtschaftlichen Zustande“ (1842 r.) пише на Й. Целер (Тюбингското списание„Zeitschrift fiir die gesamte Staatswissenschaft“. 1879 г., стр. 219) следното:
«Вие ще видите, че това {развитите тук мисли} вече доста хубавичко е използвано … от Маркс, без, разбира се, да ме цитира.»
След него същото, без да му мисли, повтаря и неговият посмъртен издател Т. Козак („Das Kapital“ von Rodbertus. Berlin 1884, Einleitung, стр. XV). — Най-после, в издадените в 1881 г. от Р. Майер „ Briefen und sozialpolitischen Aufsatzen von Dr. Rodbertus-Jagetzow“ Родбертус направо казва:
«Сега виждам как Шефле и Маркс са ме ограбили, без да ме споменават.» (Писмо № 60, стр. 134).
А на друго място претенцията на Родбертус придобива по-определен вид:
«Откъде произлиза принадената стойност на капиталиста, това аз съм показал в своето 3-о социално писмо по същество съвсем така, както Маркс, само че по-кратко и по-ясно.» (писмо № 48, стр. 111).
За всички тези обвинения в плагиатство Маркс никога нищо не узна. В неговия екземпляр „Emancipationskampf“ се оказа разрязана само частта, която се отнася до Интернационала, останалата част на книгата разрязах вече самият аз след неговата смърт. Тюбингенското списание той никога не поглеждаше. „Briefe etc.“ до Р. Майер също са останали неизвестни за него и върху това място, което се отнася до „ограбването“, любезно ми обърна внимание едва в 1884 г. сам господин доктор Майер. Писмо № 48 Маркс, напротив, знаеше; г. Майер бил така любезен, че подарил оригинала на по-младата дъщеря на Маркс. Маркс, до чийто слух наистина бе достигнало някакво загадъчно мърморене за тайния източник на неговата критика, който трябвало да се търси у Родбертус, ми показваше това писмо, при което забеляза, че в него той има най-после автентично доказателство за това, за какво собствено претендира самият Родбертус; ако той не твърдял нищо повече, на него, на Маркс, това било съвсем безразлично, а ако Родбертус смятал своето собствено изложение за по-кратко и по-ясно, той можел да му остави това удоволствие. Той действително смяташе, че с това писмо на Родбертус целият въпрос е изчерпан.
Той можеше да мисли така, защото, както аз точно зная, цялата литературна дейност на Родбертус бе останала неизвестна за него до 1859 г., когато неговата собствена критика на политическата икономия беше готова не само в основни черти, но и в най-важните подробности. Своите икономически занятия той започна в 1843 г. в Париж с изучаване на великите англичани и французи; от немците той знаеше само Pay и Лист и това му беше достатъчно. Нито Маркс, нито аз нищо не знаехме за съществуването на Родбертус, докато в 1848 г. не стана нужда да критикуваме в „Neue Rheinische Zeitung“ неговите речи като берлински депутат и неговите действия като министър. Ние бяхме така неосведомени, че запитвахме рейнските депутати кой е този Родбертус, който тъй внезапно бе станал министър. Но и те нищо не можеха да ни съобщят за икономическите работи на Родбертус. Напротив, Маркс и без помощта на Родбертус още тогава много добре знаеше не само откъде, но и как „произлиза принадената стойност на капиталиста“, което доказват „Нищета на философията“ от 1847 г, и лекциите за наемния труд и капитала, прочетени в 1847 г. в Брюксел и напечатани в 1849 г. в „Neue Rheinische Zeitung“, бр. 264—269. Едва около 1859 г. Маркс узна от Ласал, че има и икономист Родбертус, и след това намери неговото „Трето социално писмо“ в Британския музей.
Такива са фактическите обстоятелства. Как тогава стои работата с онова съдържание, което Маркс бил „откраднал“ от Родбертус?
«Откъде произлиза принадената стойност на капиталиста — казва Родбертус, — това аз съм показал в моето 3-о социално писмо съвсем така, както Маркс, само че по-кратко и по-ясно.»
Ето къде е следователно централният пункт: теорията на принадената стойност, и действително не може да се посочи какво друго от Маркс би могъл някак да рекламира Родбертус като своя собственост. Следователно Родбертус се обявява тук за истинския автор на теорията на принадената стойност, която Маркс бил откраднал от него.
Какво обаче ни говори 3-то социално писмо за възникването на принадената стойност? То просто казва, че „рентата“, в която авторът включва поземлената рента и печалбата, се образува не от „стойностна надбавка“ към стойността на стоката, а
«вследствие на стойностна удръжка, която претърпява работната заплата, с други думи — вследствие на това, неработната заплата съставлява само част от стойността на продукта.»
а при достатъчна производителност на труда
«работната заплата не трябва да бъде равна на естествената разменна стойност на нейния продукт, за да остане от нея остатък за възстановяване на капитала (!) и за рента.»
При това не ни се съобщава какво е това „естествена разменна стойност на продукта“, при която нищо не остава за „възстановяване на капитала“, следователно за възстановяване на суровия материал и износването на оръдията.
За щастие на нас се падна да констатираме какво впечатление произведе на Маркс това епохално откритие на Родбертус. В ръкописа „Към критика и т.н.“, тетрадка X, стр. 445 и сл., намираме: Отстъпление. Господин Родбертус. Нова теория за поземлената рента“. Третото социално писмо се разглежда тук само от тази гледна точка. Теорията на Родбертус за принадената стойност изобщо се ликвидира с ироничната забележка: „Господин Родбертус от начало изследва положението на нещата в страна, където владението на земята и владението на капитала не са отделени едно от друго, и идва след това до важния резултат, че рентата (под която той разбира цялата принадена стойност) просто е равна на незаплатения труд или на количеството продукти, в което този труд се изразява.“
Капиталистическото човечество е произвеждало принадена стойност вече в продължение на няколко столетия и малко по малко е стигнало дотам, че е започнало да размишлява върху нейното възникване. Първото схващане, произтекло от непосредствената търговска практика, било: принадената стойност се образува от надбавка към стойността на продукта. Този възглед е бил господстващ сред меркантилистите, но още Джеймс Стюарт е видял, че това, което един печели, друг по необходимост трябва да го губи. Въпреки това такъв възглед се е държал още дълго време, особено сред социалистите; но от класическата наука той е изтласкан от А. Смит.
Във „Wealth of Nations“ (book I, ch. VI) той казва:
«Щом в ръцете на отделни лица се натрупа капитал (stock), някои от тях естествено ще го използват, за да поставят на работа трудолюбиви хора и да ги снабдяват със суровини и средства за живот, за да получат печалба чрез продажба на продуктите на техния труд или чрез това, което техният труд е прибавил към стойността на обработваните материали… Тук стойността, която работниците прибавят към суровините, се разпада на две части, едната от които отива за заплащане на тяхната работна заплата, а другата — за печалбата на предприемача за целия капитал, който той е авансирал за материали и работна заплата.»
И малко по-нататък:
«Щом цялата земя в една страна е превърната в частна собственост, земевладелците, както други хора, искат да жънат там, където не са сяли, и искат рента даже за естествените плодове на земята… Работникът… трябва да отстъпва на земевладелеца известна чат от това, което събира, или произвежда неговият труд. Тази част, или, което е същото, цената на тази част съставлява поземлената рента.»
По повод на това място Маркс забелязва в гореспоменатия ръкопис „Към критиката и т.н.“, стр. 253 : „И така принадената стойност, или принадения труд — излишъка на извършения ѝ опредметен в стоката труд над заплатения труд, следователно над труда, получил своя еквивалент в работната заплата, — А. Смит схваща като обща категория, при което същинската печалба и поземлената рента съставляват само нейни разклонения“.
По-нататък А. Смит казва, кн. I. гл. VIII:
«Щом земята стане частна собственост, земевладелецът изисква дял почти от всички продукти, които работникът може да отгледа на тази земя, или да събере от нея. Неговата поземлена рента съставлява първото приспадане от продукта на труда, изразходван за обработване на земята. Но само в редки случаи лицето, обработващо земята, има средства, за да се издържа до жътвата. Неговата издръжка обикновено му се авансира от капитала (stock) на неговия господар, на арендатора, който не би имал интерес да го наема, ако не би получавал дял от продукта на неговия труд, или ако неговият капитал не би се възстановявал с известна печалба. Тази печалба съставлява второто приспадане от продукта на труда, изразходван за обработка на земята. Също такова приспадане за печалба се прави от продукта почти на всеки труд. Във всички производства повечето работници имат нужда от господар, който да им авансира суровини за тяхната работа, както и работна заплата и средства за живот до нейното завършване. Този господар получава дял от продукта на техния труд или дял от стойността, която трудът прибавя към обработвания от него суров материал; този дял именно съставлява печалбата на господаря.»
Маркс прави към това следната забележка (ръкописа, стр. 256): „И така, А. Смит определя тук поземлената рента и печалбата на капитала просто като приспадане от продукта на работника, или от стойността на неговия продукт, равна на труда, присъединяван от него към суровия материал. Но това приспадане, както е показал по-рано самият А. Смит, може да се състои само от частта на труда, присъединявана от работника към суровия материал свръх онова количество труд, с което се заплаща само неговата работна заплата или само доставя еквивалент на неговата работна заплата, следователно само от принадения труд, от незаплатената част на неговия труд“.
„Откъде произлиза принадената стойност на капиталиста“ и освен това на земевладелеца, това е знаел следователно още А. Смит. Маркс направо признава това още в 1861 г., докато Родбертус и тълпата негови почитатели, растящи като гъби под топлия летен дъжд на държавния социализъм, очевидно съвсем са го забравили.“
„Обаче — продължава Маркс — Смит не е отделял като отделна категория принадената стойност като такава от специфичните форми, които тя приема в печалбата и поземлената рента. Оттук у него, а още повече у Рикардо, много грешки и недостатъци в изследването. Тази забележка буквално се отнася към Родбертус. Неговата „рента“ е просто сумата на поземлената рента + печалбата; за поземлената рента той си е съставил съвсем погрешна теория; печалбата той приема, без да я огледа, както я е намерил у своите предшественици. Напротив, принадената стойност на Маркс е всеобщата форма на онази стойностна сума, която си присвояват без всякакъв еквивалент собствениците на средствата за производство и която по съвсем особени закони, за пръв път открити от Маркс, се разпада на специфичните превърнати форми печалба и поземлена рента. Тези закони ще бъдат изложени в книга трета, където за пръв път ще бъде показано колко много междинни звена са необходими, за да се дойде от общото разбиране на принадената стойност до разбирането на нейното превръщане в печалба и поземлена рента, следователно до разбирането на закона за разпределението на принадената стойност вътре в класата на капиталистите.
Рикардо отива вече значително по-далеч от А. Смит. Той основава своето схващане за принадената стойност на онази нова теория за стойността, която в зародиш се намира вече у А. Смит, но той почти винаги забравя, когато става дума за нейното прилагане, и която стана изходен пункт на цялата по-нататъшна икономическа наука. От това, че стойността на стоката се определя от количеството на реализирания в стоките труд, той извежда разпределението между работници и капиталисти на онова количество стойност, което трудът е присъединил към суровия материал, нейното разпадане на работна заплата и печалба (т.е. в дадения случай принадена стойност). Той доказва, че стойността на стоките остава същата, както и да се изменя отношението между тези две части — закон, от който той допуска само отделни изключения. Той даже установява, макар и в твърде обща формулировка, някои важни закони, отнасящи се до взаимното отношение между работна заплата и принадена стойност (във формата на печалба) (Маркс: „Капиталът“, т. I, гл. XV. А), и доказва, че поземлената рента е нещо в повече свръх печалбата, което отпада при определени условия. — Нито в един от тези пунктове Родбертус не е отишъл по-далеч от Рикардо. Вътрешните противоречия на теорията на Рикардо, поради които погина неговата школа, са останали или съвсем неизвестни на Родбертус, или са го довели само до утопични искания („Zur Erkenntnis“ etc., стр. 130) вместо до икономически решения.
Учението на Рикардо за стойността и принадената стойност нямаше нужда да чака „Zur Erkenntnis“ etc. на Родбертус, за да намери социалистическо използване. На стр. 609 от първия том на „Капиталът“ (2-о нем. изд.) се цитира: „The possessors of surplus produce or capital“ (Притежателите на принаден продукт или капитал. ред.) от едно съчинение: „The Source and Remedy of the National Difficulties. A Letter to Lord John Russel London 182“.
В това съчинение — върху значението на което би трябвало да обърне внимание вече само изразът: surplus produce or capital, и което представлява памфлет от 40 стр., извлечен от Маркс от забвението — се казва:
«Каквото и да се полага на капиталиста» {от гледна точка на капиталиста}, «той винаги може да присвоява само принадения труд (surplus labour) на работника, защото работникът трябва да съществува» (стр. 23).
Но как живее работникът и поради това твърде относително е колко голям може да бъде принаденият труд, присвояван от капиталиста.
«Ако стойността на капитала намалява не в такава пропорция, в каквато расте неговата маса, то капиталистът ще изстисква от работника продукта на всеки работен час свръх онзи минимум, с който работникът може да съществува… капиталистът може в края на краищата да каже на работника: ти не трябва да ядеш хляб, защото можеш да живееш с цвекло и картофи; и ние вече сме стигнали до това» (стр. 24). «Ако работникът може да бъде доведен дотам, че да се храни с картофи вместо с хляб, то неоспоримо вярно е, че при това от неговия труд може да се изстиска повече; т.е. ако, като се е хранил с хляб, той е бил принуден да издържа себе си и своето семейство, да задържа за себе си труда на понеделника и вторника, то, като се храни с картофи, той ще получава за себе си само половината от понеделника, а другата половина от понеделника и целият вторник ще се освободят или в полза на държавата, или за капиталиста» (стр. 26). «Неоспоримо е, че заплащаните на капиталистите лихви, било във форма на рента, парични лихви или предприемаческа печалба, се заплащат от труда на другите.» (стр. 23).
И така, тук пред нас е изцяло „рентата“ на Родбертус, само че вместо „рента“ е казано „лихви“.
Маркс прави към това следната забележка (ръкописът „Към критиката“, стр, 852): „Този малко известен памфлет появил се по време, когато е започнал да привлича към себе си вниманието „невероятният кърпач“ Мак Кълък — представлява значителна крачка напред в сравнение с Рикардо. Принадената стойност или „печалбата“, както я нарича Рикардо (често също така — принаден продукт, surplus produce), или interest, както я нарича авторът на памфлета, последният направо определя като surplus labour, принаден труд, труд, извършван от работника даром, извършван свръх онова количество труд, с, което се възстановява стойността на неговата работна сила, т. е. с която се произвежда еквивалент на неговата работна заплата. Както беше важно да се сведе стойността към труд, също така важно беше принадената стойност (surplus value), която е представена в принадения продукт (surplus produce), да се сведе към принаден труд (surplus labour). Всъщност това бе казано още от А. Смит и съставлява главен момент в онова, което даде Рикардо. Но у тях това никъде не е казано и фиксирано в абсолютна форма“. След това по-нататък, на стр. 859 от ръкописа, се казва: „Впрочем авторът остава в плен на онези икономически категории, които той е намерил у своите предшественици. Както у Рикардо смесването на принадената стойност и печалбата довежда до неприятни противоречия, така е станало и с него вследствие на това, че той е нарекъл принадената стойност лихва на капитала. Наистина той стои по-високо от Рикардо в това, че, първо, свежда всяка принадена стойност към принаден труд и макар да нарича принадената стойност лихва на капитала, заедно с това подчертава, че под interest of capital (лихва на капитала. ред.) разбира всеобщата форма на принадения труд за разлика от неговите специфични форми — рента, парична лихва и предприемаческа печалба. Но названието на една от тези специфични форми, interest, той все пак приема като название на общата форма. А това е достатъчно, за да се заплете отново в икономическо бръщолевене“ (в ръкописа — „slang“).
Този последен пасаж съвсем приляга, към нашия Родбертус. И той остава в плен на онези икономически категории, които е намерил у своите предшественици. И той е кръстил принадената стойност с името на една от нейните превърнати подчинени форми: рентата, която той плюс това е направил съвсем неопределена. Резултатът от тези две грешки е това, че той отново изпада в икономическо бръщолевене, не проследява по-нататък критично своя прогрес спрямо Рикардо и вместо това се поддава на изкушението да превърне своята недоработена теория, още неосвободила се от черупката, в основа на утопия, с която както винаги той идва твърде късно. Памфлетът, появил се в 1821 г., вече напълно е предопределил „рентата“ на Родбертус, отнасяща се към 1842 г.
Нашият памфлет е само крайният аванпост на цяла литература, която в двадесетте години обърна теорията на стойността и на принадената стойност на Рикардо в интерес на пролетариата против капиталистическото производство, биеше буржоазията с нейното собствено оръжие. Целият оуеновски комунизъм, доколкото той влиза в икономическа полемика, се опира на Рикардо. Но наред с него имаше още цяла редица автори, от които Маркс още в 1847 г. в полемиката с Прудон („Нищета на философията“ стр. 49) привежда само някои: Едмондс; Томпсън, Ходскин и т.н. и т.н., „и още четири страници и т.н. и т.н“. От това огромно количество съчинения аз вземам наслуки само едно : „An Inquiry into the Principles of the Distribution of Wealth, most conductive to Human Happmess by William Thompson; a new edition. London, 1850.“ Това съчинение, написано в 1822 г., за пръв път се появява в 1827 година. Богатството, присвоявано от непроизвеждащите класи, и в него се характеризира навсякъде като приспадане от продукта на работника, и то в доста силни изрази.
«Постоянният стремеж на онова, което наричаме общество, се е състоял в това, с помощта на измамата или убеждаването, на страха или принудата да застави производствения работник да се труди срещу възможно по-малка част от продукта на собствения си труд.» (стр. 28). «Защо работникът да не получава абсолютно целия продукт на своя труд?» (стр. 32). «Тази компенсация, която капиталистите измъкват от производствения работник под името поземлена рента или печалба, те искат за ползването на земята или на други предмети… Тъй като всички физически вещества — върху които или посредством които само безимотният производствен работник, непритежаващ нищо освен своята способност да произвежда, може да проявява тази своя производствена способност — се намират в притежание на други лица, чиито интереси са противоположни на интересите на работника и чието съгласие е предпоставка за неговата дейност, не зависи ли и не трябва ли да зависи от милостта на тези капиталисти какъв дял от плодовете на неговия собствен труд те ще пожелаят да му дадат като възнаграждение за този труд?» (стр. 125) «…Пропоционално на величината на удържания продукт, независимо от това, дали… тези приспадания се наричат данъци, печалби или кражба» (стр. 126) и т.н
Признавам, пиша тия редове не без известен срам. Аз още мога да допусна, че антикапиталистическата английска литература от двадесетте и тридесетте години е съвсем неизвестна в Германия, макар Маркс още в „Нищета на философията“ направо да я посочваше, а някои неща от нея — памфлета от 1821 година, Рейвънстоун, Ходскин и др. — неведнъж да цитира в първия том на „Капиталът“. Но обстоятелството, че не само literatus vulgaris (вулгарният литератор (има се предвид Р. Майер). ред.) „който действително нищо не е научил“ и в отчаяние се залавя за полите на дрехата на Родбертус, но и професорът на служба и почит (Енгелс има предвид А; Вагнер. Вж. критиката на Вагнер от самия Маркс в настоящото издание, т. 19, стр. 373—403. ред.), „кичещ се със своята ученост“, до такава степен е забравил своята класическа политическа икономия, че сериозно упреква Маркс, че е откраднал от Родбертус такива неща, които може да се намерят още у А. Смит и Рикардо — това обстоятелство доказва колко ниско е паднала сега официалната политическа икономия.
Но в такъв случай, какво ново е казал Маркс за принадената стойност? Как така се случи, че Марксовата теория на принадената стойност произведе впечатление като гръм от ясно небе и при това във всички цивилизовани страни, докато теориите на всички негови социалистически предшественици, в това число и на Родбертус, не оказаха никакво действие.
Историята на химията може да ни обясни това с пример.
Както е известно, в края на XVІІI век още господствала флогистическата теория, според която същността на всяко горене се състои в това, че от горящото тяло се отделя друго, хипотетична тяло, абсолютен горивен материал, наричан с името флогистон. Тази теория била достатъчна за обясняване на по-голямата част от известните тогава химически явления, макар в някои случаи тя да ги обяснявала не без насилване. Но ето че в 1774 година Пристли открива вид въздух, «който той намери за толкова чист и толкова свободен от флогистон, че в сравнение с него обикновеният въздух изглеждаше вече развален». Той го нарече: дефлогистиран въздух. Скоро след това същия вид въздух откри Шеле в Швеция и доказа неговото наличие в атмосферата. Шеле намери още, че той изчезва, ако в него или в обикновения въздух се изгори някакво тяло, и поради това го нарече огнен въздух (Feuerluft).
«От тези данни той извади заключение, че съединението, образуващо се при съчетанието на флогистона с една от съставните части на въздуха» (следователно, при горенето), «не е нищо друго освен огън или топлина, която излита през стъклото».
Пристли, както и Шеле бяха описали кислорода, но те не знаеха какво е попаднало в ръцете им. Те „оставаха в плен“ на флогистическите «категории, които намериха у своите предшественици». Елементът, на който бе съдено да събори всички флогистически възгледи и да революционизира химията, пропадаше в техните ръце съвсем безплодно. Но Пристли незабавно съобщи за своето откритие на Лавуазие в Париж, а Лавуазие, ръководейки се от този факт, ревизира цялата флогистическа химия и за първи път откри, че новият вид въздух бе нов химически елемент, че при горенето от горящото тяло не се отделя тайнствен флогистон, а този нов елемент се съединява с тялото — и по този начин той за първи път постави на крака цялата химия, която в своята флогистическа форма стоеше с главата надолу. И макар Лавуазие да не е открил кислорода едновременно с другите и независимо от тях, както той твърдеше впоследствие, все пак той е същинският откривател на кислорода, а не онези двамата, които само го описаха, без даже да се досещат какво именно са описвали.
В теорията на принадената стойност Маркс представлява по отношение на своите предшественици същото, каквото Лавуазие по отношение на Пристли и Шеле. Съществуването на онази част от стойността на продукта, която ние наричаме сега принадена стойност, бе установено дълго преди Маркс; също така с по-голяма или по-малка яснота бе казано от какво се състои тя, именно: от продукта на онзи труд, за който присвоилият го не е заплатил никакъв еквивалент. Но по-нататък от това не отиваха. Едни — класическите буржоазни икономисти — изследваха в най-добрия случай, количественото отношение, в което продуктът на труда се разпределя между работник и притежател на средствата за производство. Други — социалистите — намираха това разпределение за несправедливо и търсеха утопични средства за отстраняване на неправдата. И едните, и другите оставаха в плен на икономически категории, които бяха намерили у своите предшественици.
Но ето че се изказа Маркс. И при това в пряко противоречие с всички свои предшественици. Там, където те виждаха решение, той видя само проблем. Той видя, че тук пред него бе не дефлогистиран въздух и не огнен въздух, а кислород, че тук става дума не за просто констатиране на икономически факт, не за противоречие на този факт с „вечната справедливост“ и „истинския морал“, а за такъв факт, на който бе съдено да извърши преврат в цялата политическа икономия и който даваше ключ за разбиране на цялото капиталистическо производство — на онзи, който би съумял да се възползва от него. Ръководейки се от този факт, той изследва всички установени преди него категории, както Лавуазие, ръководейки се от кислорода, изследва предишните категории на флогистическата химия. За да знае какво е принадена стойност, той трябваше да знае какво е стойност. Преди всичко необходимо беше да се подложи на критика самата теория на Рикардо за стойността. И така, Маркс изследва труда от страна на неговото свойство да създава стойност и за пръв път установи кой труд, защо и как образува стойност, установи, че стойността изобщо не е нищо друго освен кристализиран труд от този род — пункт, който Родбертус не разбираше до края на своите дни. Маркс изследва след това отношението на стоката и парите и доказа как и защо — по силата на присъщото ѝ свойство стойност — стоката и стоковият обмен по необходимост пораждат противоположността между стока и пари. Неговата основана на това теория за парите е първата изчерпателна теория за тях, която е получила сега всеобщо мълчаливо признание. Той изследва превръщането на парите в капитал и доказа, че то се основава на покупка и продажба на работна сила. Като постави на мястото на труда работната сила, свойството за създаване на стойност, той изведнъж разреши едно от затрудненията, в което се разби школата на Рикардо: невъзможността да се съгласува взаимният обмен на капитала и труда с Рикардовия закон за определяне стойността чрез труда. Като установи деленето на капитала на постоянен и променлив, той пръв постигна това, че до детайли изобрази действителния ход на процеса на образуване на принадената стойност и по този начин го обясни, което не можа да направи нито един от неговите предшественици; следователно той установи различие в самия капитал, различие, с което решително не бяха в състояние да се справят нито Родбертус, нито буржоазните икономисти, но което дава ключ за решаване на най-заплетените икономически проблеми, като най-убедително доказателство, за което тук пак служи книга II и още повече — както ще бъде показано после — книга III. По-нататък той изследва самата принадена стойност, разкри двете нейни форми: абсолютна и относителна, и показа каква различна, но в двата случая решаваща роля е играла тя в историческото развитие на капиталистическото производство. Основавайки се на теорията на принадената стойност, той разви първата рационална теория за работната заплата, която имаме, и за първи път даде основните черти на историята на капиталистическото натрупване и изложение на неговите исторически тенденции.
А Родбертус? Прочел всичко това, той, както всеки тенденциозен икономист, намерил тук „нападение върху обществото“, намерил, че той вече сам е казал много по-кратко и по-ясно откъде произлиза принадената стойност, и, най-после, намерил, че макар всичко това да е правилно за «съвременната форма на капитала», т.е. за капитала, както той съществува в историята, но не и за „понятието капитал“, т.е. не и за утопическата представа на господин Родбертус за капитала. Точно както стария Пристли, който до края на своите дни се е клел във флогистона и не е искал и да чуе за кислорода. Само че Пристли действително пръв е описал кислорода, докато Родбертус в своята принадена стойност, или по-добре казано, в своята „рента“ отново е открил само отдавна известно нещо, а Маркс, в противоположност на поведението на Лавуазие, не пожела да твърди, че той пръв е открил факта на съществуването на принадената стойност.
Всичко, останало, което Родбертус е направил в политическата икономия, стои на същото равнище. Неговата преработка на теорията на принадената стойност в утопия вече беше непреднамерено подложена на критика от Маркс в „Нищета на философията“; всичко, което още можеше да се каже за това, аз казах в предговора към немския превод на този труд. Неговото обяснение на търговските кризи с недостатъчното потребление на работническата класа се намира още у Сисмонди в „Nouveaux Priricipes deJ'Ecomniie Politique“, кн. IV, гл. IV*). Само че при това Сисмонди постоянно е имал предвид световния пазар, докато хоризонтът на Родбертус не се простира по-далеч от пруската граница. Неговите умозрителни разсъждения относно това, дали работната заплата се взема от капитала или от дохода, се отнасят към схоластиката и се ликвидират напълно от съдържанието на трети отдел на тази втора книга на „Капиталът“. Неговата теория за рентата си остана негово изключително достояние и може безметежно, да почива, докато излезе от печат ръкописът на Маркс, който съдържа нейната критика. Най-после, и неговите проекти за освобождаване на старопруското земевладение от гнета на капитала са също така съвсем утопични; те заобикалят именно единствения практически въпрос, за който тук става дума — въпроса, по какъв начин старопруският юнкер, като получава, да речем, 20 000 марки годишен доход и изхарчва, да речем, 30 000 марки, може все пак да не прави никакви дългове.
Школата на Рикардо около 1830 г. претърпя крушение по въпроса за принадената стойност. Онова, което тя не можа да разреши, остана още по-неразрешимо за нейната приемница, вулгарната политическа икономия. Двата пункта, в които тя се разби, са следните:
Първо. Трудът е мярка на стойността. Но живият труд при обмяна с капитала има по-малка стойност от овеществения труд, срещу който той се обменя. Работната заплата, стойността на определено количество жив труд, е винги по-малка от стойността на продукта, който е произведен от същото това количество жив труд или в който този труд се изразява. В тази формулировка въпросът е действително неразрешим. Маркс го постави правилно и с това му даде отговор. Трудът няма стойност. Като дейност, която създава стойност, той не може да има отделна стойност, както тежестта не може да има отделно тегло, топлината — отделна температура, електричеството — отделна сила на тока. Купува се и се продава като стока не трудът, а работната сила. Щом тя стане стока, нейната стойност се измерва с труда, въплътен в нея като в обществен продукт; тази стойност е равна на труда, обществено необходим за нейното производство и възпроизводство. Следователно покупката и продажбата на работната сила на основата на тази нейна стойност съвсем не противоречи на икономическия закон за стойността.
Второ. Според Рикардовия закон за стойността два капитала, които прилагат еднакво количество еднакво заплащан жив труд, при равни всички други условия произвеждат за равно време продукти с равна стойност, както и принадена стойност или печалба в равни размери. Ако пък прилагат нееднакво количество жив труд, те не могат да произведат в равни размери принадена стойност или, както казват рикардианците, печалба. Но в действителност става обратното. Фактически равни капитали в равно време произвеждат средно равна печалба, независимо от това дали те прилагат много или малко жив труд. Следователно тук има явно противоречие със закона за стойността, което още Рикардо е забелязал и което неговата школа също бе неспособна да разреши. Родбертус също не е могъл да не забележи това противоречие, но вместо да го разреши, той е направил от него един от изходните пунктове на своята утопия („Zur Erkenntnis“, стр. 131). Това противоречие Маркс е разрешил още в ръкописа „Към критиката на политическата икономия“; според плана на „Капиталът“ решението ще бъде дадено в III книга. До нейното публикуване ще минат още месеци. Следователно за икономистите, които желаят да открият в Родбертус тайния източник на теорията на Маркс и негов несравнен предшественик, тук се представя случай да покажат какво е в състояние да даде политическата икономия на Родбертус. Ако те покажат по какъв начин може и трябва да се образува еднаквата средна норма на печалбата не само без да се нарушава законът за стойността, но и тъкмо на негова основа, тогава ние ще разговаряме с тях по-нататък. Междувременно да благоволят да побързат. Блестящите изследвания на тази II книга и съвсем новите им резултати в почти непокътнати досега области представляват само положения, въвеждащи в съдържанието на книга III, в която са изложени заключителните изводи от Марксовото представяне на процеса на общественото възпроизводство на капиталистическа основа. Когато се появи тази III книга, малко ще се говори вече за някакъв икономист Родбертус.
Втора и трета книга на „Капиталът“, както често ми е казвал Маркс, трябва да бъдат посветени на неговата жена.
Лондон, рожденият ден на Маркс, 5 май 1885 г.
Фридрих Енгелс
ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ от Фридрих Енгелс
Предлаганото второ издание в основата си представлява дословно препечатване на първото. Поправени са печатни грешки, отстранени са някои стилни недостатъци, изхвърлени са няколко кратки пасажи, които съдържаха само повторения.
Третата книга, която създаде съвсем неочаквани затруднения, сега също е почти готова в ръкопис. Ако здравето ми позволи, нейното печатане може да започне още тази есен.
Лондон, 15 юли 1893 г.
Фридрих Енгелс
