Търсене в този блог

31.01.2014 г.

Бащата, когото помня - Бойко Димитров

 

    Аз съм роден в Плевен на 5 юни 1941 година. И двамата ми родители – Коста Златарев и Мара Денчева – са видни дейци на комунистическата партия в града. И двамата загиват в антифашистката съпротива. След гибелта на майка грижата за мене поема нейната сестра – леля Цвета, в семейството си, докато през 1946 г., по идея на плевенски дейци от ЦК на БКП, съм осиновен от Георги Димитров и съпругата му Роза.

 

* * *

 

Съдбата ми отреди да расна и да бъда възпитаван в семейството на Георги и Роза Димитрови почти от самото начало на моя съзнателен живот. Те са единствените родители, за чиято обич и за чиито грижи имам спомен.

След осиновяването попаднах в съвсем нова среда. Но неусетно се почувствах като у дома. Бързото свикване с тази промяна си обяснявам не само с грижите и с обичта, която не можех да не усещам. Голямо значение за това имаше ведрата атмосфера – не би било пресилено да се каже хармония – на отношенията в семейството. Основата и бяха взаимната обич и привързаност, които свързваха Димитров и Роза Юлиевна – неговата вярна приятелка и спътница през последните десетилетия на живота му.

 Ще запомня изключителния ред и уют, които царяха в нашия дом. За това, разбира се, се грижеше немалобройна група мъже и жени, на които беше възложено да освободят Димитров от житейски неудобства и грижи. Но главната заслуга за това спокойствие и уют беше на Роза Юлиевна, с нейните несравними таланти на домакиня и съпруга

Според възможностите си тя се стремеше да отговори и на очакванията за общественополезни дела, обичайни за съпругата на политик и държавник.

Тя дейно участваше в женското движение, в изграждането на детски ясли и домове, в движението за българо-съветска дружба, бе избрана за съветник в Софийската община. Но висше призвание и предназначение в живота за нея бе да обкръжи съпруга си с грижи и внимание. Нейната любов и привързаност към Димитров бяха всеотдайни. И здравето, и духът и бяха съсипани от неговата смърт. Тя не можа да се оправи от този удар, да осмисли живота си без него. Болестите я сполитаха една след друга и тя почина през 1958 г. сравнително млада – на 62 години.

 Когато си мисля за онези години, учудвам се колко много време Димитров отделяше за мене. Въпреки че здравето му бе подкопано, въпреки че по „коминтерновски“ обичай отдаваше на работата по 10, 12 и повече часа на ден, аз не можех да се оплача от липса на бащински грижи. Почти винаги той намираше възможност да ми отдели внимание – например да ме учи на шах, да разпитва за моите игри или ученически занимания, да отговаря на моите въпроси. Часовете, които прекарваше в семейството и от които отделяше за мен, обикновено се падаха на трапезите (като правило той се хранеше вкъщи) и на разходките, при които аз бях негов обичаен придружител.

 При една от тези разходки се натъкнахме на змия (1), пресичаща пътя ни. Като ни усети, тя вдигна глава и изсъска срещу нас. С няколко удара на бастуна Димитров я умъртви. Изненада ме гневната му реакция: като много хора и той изпитваше отвращение от влечугите.

Случвало се е по време на разходките да палим огън от разпилени по земята пръчки и клонки и, застанал до мене, Димитров с видимо удоволствие се взираше в неповторимата игра на пламъчетата.

 След преместването във „Врана“ поради лекарско предписание Димитров трябваше да прекарва все по-голяма част от работния си ден у дома. През този период аз често го посещавах, особено когато беше в летния кабинет на партера на старото крило. С часове наблюдавах как работи – с угаснала лула в лявата ръка, с много дебел, добре подострен червен, син или черен молив в дясната, как чете, подчертава, пише със своя енергичен почерк.

 Когато идваха външни хора, трябваше да напускам кабинета, но когато беше сам, не само не възразяваше срещу присъствието ми, а изпитваше удоволствие от него. Оставяше ме да седя на една ниска масичка срещу неговото бюро, да рисувам, да разглеждам книжки, списания или да се занимавам с нещо друго.

Отвреме-навреме той прекъсваше работа за няколко минути отмора. През тези почивки измисляше някакво интересно занимание. Особено голямо удоволствие ми доставяше паленето на огън в големите кабинетни пепелници, за ужас на момчетата от охраната. Не щеш ли, веднъж подпалихме кошчето за боклук и охраната трябваше да се намеси, за да изгаси пожара. След тази случка бяхме принудени да изоставим това не толкова невинно забавление.

 При посещенията в кабинета най-силно впечатление ми правеха купищата вестници, списания и книги. Два пъти през живота си Димитров е събирал внушителни по размерите си лични библиотеки – първата, когато е живял на „Опълченска“, втората – през време на емиграцията си в Съветския съюз. Добре ми е позната втората библиотека, с част от която ми се случи да си служа като ученик и студент. Тогава можах по достойнство да оценя някои неща.

     Първо – нейното богатство. Не съм специалист, но съм сигурен, че в нея имаше няколко хиляди заглавия (2).

     Второ – подборът на книгите. В библиотеката можеше да се намерят практически всички важни заглавия на политическата литература от първата половина на ХХ век, и то не само на руски, но и на основните западни езици. Същото до голяма степен се отнася и за литературата по философия, политикономия и други обществени дисциплини. (Този факт надали би следвало да изненадва, като си припомним любознанието и енциклопедичните интереси и познания на Димитров, убедително демонстрирани на Лайпцигския процес.) Освен това бяха широко представени справочници, наръчници и други заглавия из областта на природните и техническите науки. В нея имаше и най-пълният, какъвто не съм срещал в друга лична библиотека, подбор на художествена литература – както руска и съветска белетристика, така и европейска и световна класика, в превод, а нерядко на езици на оригиналите, например съчинения на Гьоте и Хайне на немски, на Байрон на английски, на Мопасан на френски.

     Третият характерен момент са белезите, които беше оставила върху многобройни книги сериозната, на моменти безпощадна работа на Димитров – с дебело подчертаване на редовете, които бяха спрели вниманието му, с характерните едри знаци и лаконични забележки върху полетата.

     В неговото отношение към мене, изобщо към децата – а и не само към тях – нямаше снизходителност. Впечатляващото достолепие и достойнство на външността и обноските му хармонично се съчетаваха с непосредственост и достъпност. С всеки събеседник той се държеше като с равен, умееше да намери тон, език и подход, които предразполагат, да общува и с големи, и с малки, без да предизвиква притеснение или страх.

     По години Димитров можеше да ми бъде дядо. Но аз го възприемах, и съм го запомнил именно в образа на баща, наистина по-възрастен баща, но в никакъв случай не и грохнал старец. Така съм го възприемал и такъв ще остане неговият образ в паметта ми.

 

* * *

 

В началото на 1990-те години пак трябваше да се върна към темата за Димитров, защото обстоятелствата ми наложиха да се заема с издаването на неговия дневник (3).

 Редовните записки, които той беше оставил, не са просто регистър или коментар на свършеното, видяното, чутото и прочетеното или на събитията от деня. Те са нещо несравнимо по-интимно: своеобразен доверителен разговор със самия себе си, в който се споделят и най-съкровени мисли и чувства, радости и болки, съмнения и тревоги. Споделят се с искреност и правдивост, които често пъти като изповед са нелицеприятни за самия автор. С две думи, отнася се за документ, написан за лична утеха и предназначен за лична употреба, в никакъв случай не за чужди очи.

 И въпреки всичко публикацията на дневника, при това с мое участие, стана факт. Ето какви бяха причините и обстоятелствата, довели до този обрат.

     Че Димитров е водил дневници, които се пазят в най-строга тайна в Централния архив на БКП, узнах още през 1976 година. Естествено ми се искаше да ги прочета. Но ми беше унизително да прося позволение за нещо, което ми принадлежи по правото на син и наследник. Възможният евентуален отказ би ме унизил двойно.

     Промените след 10 ноември 1989 г. вдигнаха и това табу. Достъпът до дневника за историци и други професионално заинтересувани лица бе облекчен. По това време обаче аз до такава степен бях погълнат от служебни и обществени дела – първо в Министерството на външните работи, после във Великото народно събрание, че не се възползвах от тази либерализация, а и не съм си давал сметка колко бързо и драстично се развива ситуацията. Затова доста силно ме изненада писмото, с което в началото на 1991 г. от издателска къща „Христо Ботев“ официално ме уведомяваха, че заедно с Института по социална история (бившия Институт за история на БКП) и с ЦПА (Централния партиен архив) подготвят за издаване дневника на Димитров и ме канят да сключа договор като носител на авторски права.

     За първи път получавах възможност (но трябваше и да поема отговорността) да се произнеса за съдбата на дневника. Най-напред внимателно от кора до кора изчетох тетрадките, в които той беше водил записки. Еднозначно стигнах до извода, с който започвам тези редове: записките са правени за лична употреба и не са предназначени за обнародване.

     За да споделя, проверя и по възможност прокарам това си убеждение, предизвиках обсъждане на въпросите, възникващи около публикацията, първо в експертен кръг от изявени историци – познавачи на делото и живота на Димитров, а после в Председателството на Висшия съвет на БСП. Очерта се следната картина. Решението за обнародване на дневника е било взето през 1990 г. от нарочна Комисия по публикуване на документи на партията към Висшия партиен съвет по предложение, внесено съвместно от Института по история на БКП и от ЦПА. Мотивирано е било с необходимостта от нов, обективен и безпристрастен прочит на миналото, прочит, свободен от апология, митологизиране и премълчаване на неудобни факти.

     Поначало споделям посочените мотиви и не можех да не ги приема. Заедно с това изтъкнах колко неподходящ бе тогава моментът за подобна публикация и настоях да се изчакат по-добри, по-нормални времена. Едва ли е нужно да се аргументирам, че при нажежените до краен предел политически страсти у нас през 1990 и 1991 г. вместо да бъде извор на историческо познание и поуки изданието неминуемо щеше да се ползва като източник на компромати.

     В този и аспект моята позиция бе посрещната с разбиране. Но по същинския проблем – дали изобщо и особено как да се издава дневникът, в пълен или в съкратен вид – различията се запазваха. Аз вече бях склонил да продължи започналата подготовка за печат, но все още настоявах от изданието да отпаднат интимните моменти за бита, семейството, здравословното състояние и други подробности от лично естество. Практически единодушно всички историци бяха категорични за обнародване на пълния текст с аргумента, че всяко, дори и най-дребно съкращение би хвърлило съмнение върху научната добросъвестност и документалната стойност на публикацията.

      Междувременно настъпиха събития, които поставиха в нова светлина дилемата, пред която бях изправен. През октомври 1991 г. СДС спечели изборите за Народно събрание. Между първите актове на новоизбрания парламент бе законът за изземване имуществото на БКП. По силата на този закон партийните архиви, включително централният, където се съхранява дневникът на Димитров, преминаха във владение и разпореждане на държавата – сиреч на новия кабинет. Декомунизационните му напъни и закани бяха в разгара си. От друга страна, поради празнините в законовата уредба у нас за архивите и за авторското право (да не говорим за покварата в политическите и издателските нрави) нямаше гаранция срещу произволното, недобросъвестно и тенденциозно обнародване на документа или на части от него. Опасенията ми от мародерски посегателства – било то по политически или по чисто комерсиални, било по криворазбрани „научни“ подбуди, се подсилваха освен от всичко друго и от сведенията, че след либерализирането на достъпа до дневника някои от ползвалите го за изследователски цели лица са си извадили (съвършено незаконно) копия от него.

     Тези ми опасения не закъсняха да се потвърдят. През 1992 г., освен няколко кратки откъса, излезли във вестници, едно месечно списание отпечата обширни извадки от записките за целия период на Втората световна война.

     Поради така сложилите се обстоятелства и посоката, в която се развиваха, трябваше да избирам между алтернативи, нито една от които не бих предпочел, ако можех свободно да постъпя според волята си. Или трябваше да вдигна ръце (всъщност – да си измия ръцете) и да оставя дневника на произвола на съдбата, защото не разполагах с необходимите средства, сили или власт, за да се противопоставя поне с минимални шансове за успех срещу интелектуалното мародерство. Или трябваше самият аз да поема отговорност за подготовката на изданието за печат, като се погрижа това да бъде сторено с достойнството и уважението, каквито подобават на този исторически документ и на неговия автор, с две думи – да бъде направено от почтени хора и доказани професионалисти, способни да посрещнат най-строгите изисквания за научна обективност, добросъвестност и компетентност (4).  Друг, по-добър или по-лесен избор просто не съществуваше. И аз взех своето решение. Резултатът е налице: през пролетта на 1997 г. българското издание стана факт. И публикацията, и моята съпричастност към нея, да не говорим за съдържанието на книгата, предизвикаха доста противоречиви реакции и трактовки.

     Не ме е грижа толкова за читателя, който би прелистил страниците и с безразличие, предубеждение или неприязън към автора и към каузата на неговия живот. Все пак припомням древната мъдрост: когато от позиции на днешна конюнктура с лека ръка се осъжда и отрича миналото, нараства рискът да се стъпи накриво на пътя към бъдещето.

      На хората, които като мене са възпитани и израсли с чувство на почит към Димитров, дължа съчувствие за болката от разочарованието от лелеяния идеализиран образ, която може би ще им причинят някои от страниците в дневника. Но добавям: истината, само истината, независимо в чия моментна полза или вреда работи тя, дава верния ориентир към по-добро бъдеще.

     В живота и делата на великите, също като в битието на обикновените хора, има грешки и грехове. То и по слънцето, всеки знае, има черни петна. А големината на тези петна е също тъй невъобразима, както са непостижими за земните ни представи гигантските размери на самото светило. Но това не пречи на слънцето да бъде източникът на светлина и топлина, на развитие и живот в кътчето от Вселената, което обитаваме.

      Победите и постиженията на големите, на истинските протагонисти на историята, наравно с техните прегрешения и провали, са съразмерни на ролята им в историческия процес. Лично за мене Георги Димитров остава българският политик и държавник с най-дълбока диря в историята на България (а и не само в нейната история) през XX век. И аз се гордея, че съдбата ми е отредила да нося неговата фамилия.

Нима има друг български политик или държавник, който на висок глас, така, че да го чуе цял свят, толкова ярко да е защитил своята родина и своя народ, както го стори Георги Димитров пред Имперския съд в Лайпциг:

„Печатът не само ме хулеше по всякакъв начин – това ми беше безразлично, – но във връзка с мене наричаха и моя български народ „див“ и „варварски“; наричаха ме „тъмен балкански субект“, „див българин“, и аз не мога да отмина това с мълчание.

Вярно е, че българският фашизъм е див и варварски. (...) Народ, който 500 години живя под чуждо иго, без да изгуби своя език и националност, нашата работническа класа и селяните, които се бореха и се борят против българския фашизъм и за комунизма – такъв народ не е див и варварски. (...)

Много преди времето, когато германският император Карл V казвал, че на немски той говори само с конете си, а германските дворяни и образовани хора пишели само на латински и се срамували от немския език, във „варварска“ България апостолите Кирил и Методий бяха създали и разпространили древнобългарската писменост.

Българският народ с всички сили и извънредно упорство се е борил против чуждестранното иго. Ето защо аз протестирам против нападките срещу българския народ. Аз нямам причина да се срамувам, че съм българин, и аз се гордея, че съм син на българската работническа класа.“

 

* * *

 

В началото на 1949 г. здравословното състояние на Димитров рязко се влоши. На 7 март той замина, придружен от семейството, на лечение в санаториума „Барвиха“ край Москва. Ето как в съчиненийце, което съставих тогава с помощта на моята учителка Йорданка Петрова, съм описал случката, на която станах свидетел там през късната пролет:

„Неочакван гост

Вчера си учих уроците. Изведнъж забелязах раздвижване из парка. Разбрах, че някой е дошъл.

Кой ли е?

Облякох се и излязох на коридора. Казаха ми, че другарят Сталин е дошъл да посети татко. Обхвана ме силно вълнение.

Да отида ли при него?! – помислих, но не се реших. Не знаех как ще се приближа до тоя велик човек. Докато мислих какво да предприема, той излезе. Видях го като мина по коридора. Никога няма да забравя тази среща.“

 

     Раздвижването, което ми направи впечатление, бе пристигането на камион, от който наскачаха дузина униформени въоръжени с автомати и наобиколиха крилото на санаториума, където бяхме настанени. Поначало външна охрана изобщо нямаше, а българските и съветските офицери, прикрепени към Димитров, ходеха цивилни, въоръжени само с пистолети. Заинтригуван, понечих да изляза, за да разбера какво става, но часовият с автомат, застанал отвън до входната врата, ме пропъди.

      Изтичах в стаята на нашата охрана. Там ми обясниха, че на посещение е дошъл Сталин. Обхванат от възбуда, останах при тях, докато гостът слезе от горния етаж, където бе настанен Димитров, и подмина вратата на дежурната стая. Оттам почти насила ме изтикаха в коридора.

      Видях Сталин в гръб да върви по коридора, облечен в светлосивата си униформа на генералисимус, само на двадесетина крачки пред мене. Бях поразен от ниския му ръст и от силуета, почти квадратен – нищо общо с високия и строен образ на вожда от снимките, портретите и игралните филми, които бях виждал. Когато се показах на коридора, един от телохранителите му пошушна нещо – сигурно, че синът на Димитров се е показал, за да го види. Сталин спря и се обърна. Уплашен и смутен от неговия поглед, моментално офейках.

 

    Споменът ми за тази случка сигурно не би заслужавал внимание, ако не беше моментът на посещението – време на засилен натиск от Москва за бързи и строги мерки във вече подетата в България по внушение и под надзора на „съветници“ от КГБ кампания срещу „врага с партиен билет“, сиреч Трайчо Костов и „неговата група“. А няколко седмици по-късно дойде кончината на Димитров, която и до днес дава повод за версии, че той бил отровен по заповед на Сталин.

    Известно е, че Георги Димитров дълго се е противопоставял на съветския натиск, защото високо е ценял Трайчо Костов като другар и съратник. Някои български историци във връзка с това поставяха под съмнение авторството на писмото на Димитров до ЦК на БКП с дата 10 май 1949 г., в което Костов се заклеймява като „змия, която партията е държала в пазвата си“. Съвременникът и пряк участник в събитията – сестрата на Димитров Елена – категорично е отхвърляла пред мене версията за фалшификат. В качеството си на сътрудник на ЦК на БКП тя лично е разчела текста, закодиран със специалния шифър на Димитров, и бе абсолютно убедена в неговата автентичност. Описаното посещение на Сталин в „Барвиха“, струва ми се, дава основание да се предположи, че Димитров е бил принуден да отстъпи и под натиска на „неочаквания гост“ е изпратил злополучното писмо, след което следват заклеймяването на Трайчо Костов на пленума на ЦК, състоял се на 11-12 юни, неговият арест, скалъпеният съдебен процес и разстрелът.

     Що се отнася до версията за отравяне на Димитров, не мога да я приема за достоверна. Здравето на Димитров е било силно разклатено още от изпитанието на Лайпцигския процес. Следваха петнадесетина години напрегната работа начело на Коминтерна (през апогея на Сталиновите „чистки“ и Втората световна война), а след завръщането в България – начело на БКП и на правителството в онези бурни години. Много тежък удар на здравето и духа му е нанесла непрежалимата лична загуба: през пролетта на 1943 г., в навечерието на седмия си рожден ден, от дифтерит умира единственото му рождено дете Димитър (Митя). А пък 1948 г. е белязана с болезнени сблъсъци със Сталин: през януари – по повод на лансираната от Димитров идея за Балканска конфедерация, а през декември – заради разбирането му за народната демокрация, развито на V конгрес на БКП (5). Към началото на 1949 г. физическите сили на Димитров са изчерпани до краен предел, волята за живот сломена.

      Сталин не може да не е бил осведомен за критичното състояние на болния, знаел е, че му остават броени седмици живот, смъртта на Димитров е била предизвестена – без да е имало нужда от отрова...

     В малките часове през нощта на 2 юли ме събудиха. Заедно с Роза Юлиевна и Фаня бяхме заведени за последно сбогом. Димитров беше в безсъзнание. Запомнил съм неговото тежко и неравномерно дишане. Съвсем скоро след това той издъхна...

 

 БЕЛЕЖКИ

 

1 Змиите, включително отровните, спадаха към екзотичните животински видове, които Фердинанд беше аклиматизирал в парка „Врана“.

2 Съставеният през 1970-те години каталог на личните библиотеки на Димитров съдържа над десет хиляди заглавия.

 3 Редовете, които следват, възпроизвеждат с малки редакционни изменения моето обръщение „Към читателя“, поместено в българското издание на Дневника.

 4 И най-изисканите думи на благодарност не биха стигнали, за да изразя моята огромна признателност за работата, извършена от екипа редактори съставители, на които поверих подготовката на дневника за печат: Димитър Сирков, Петко Боев, Никола Аврейски и Екатерина Кабакчиева, както и на покойния акад. Илчо Димитров – автора на встъпителната статия към книгата и човека, на чиято инициатива и настоятелност се дължи съгласието на Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ да издаде дневника.

 5 Тежки разговори се водят по този въпрос по време на конгреса с идеолога на Кремъл Михаил Суслов, изпратен като делегат на ВКП(б) в ролята на цензор срещу „еретичните“ забежки на Димитров.

 

                                                           *        *       *

 

 Бойко Димитров е завършил Института за международни отношения в Москва. Бил е стажант-аташе в представителството на България към ООН в Ню Йорк; съветник в Комисията за икономическо и научно-техническо сътрудничество при Министерския съвет (1966–1969); научен сътрудник в Института за външна политика „Иван Башев“ и главен редактор на сп. „Международни отношения“ (1969–1974); зам. завеждащ отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП (1974–78 и 1982–89), посланик в Куба (1978–1982); министър на външните работи (1989–1990); депутат във Великото народно събрание (1990–1991).

 

                                     

                                                        *        *       *

 

Източник: сп. „Понеделник” бр. 9 – 10 / 2013 г.

 

Светът за Георги Димитров

 

  

80 години от Лайпцигския процес  

 

 

АЛБЕРТ АЙНЩАЙН, АРТУРО ТОСКАНИНИ, ЛАЙЛКЕН БИЧЕР СТОУН, ЕМИЛ ЛЕНГЕЛ и други 250 видни американски личности 

„Димитров е пламъкът, който продължава да гори вече десет години.“ 

 

ЛИЛИАН ХЕЛМАН, ДЖОРДЖ КАУФМАН, АРТУРО ТОСКАНИНИ   

„Неговият велик глас освети нацисткия мрак. Един човек, стоящ като непоколебима скала пред съда на крадци, не се изплаши и не трепна. Той говореше за опасността, която заплашва достойнството и справедливостта на човека... Гласът му прозвуча като камбана, която бе чута навсякъде: „Вие, нацистите, стоите пред съда на целия свят, вие стоите пред съда на човечеството и сте длъжни да отговаряте за вашите престъпления.“

 

МИХАИЛ ШОЛОХОВ

„Както всички съветски хора и аз дълбоко скърбя за преждевременната смърт на великия син на България и човечеството, на скъпия другар Георги Димитров.“

 

МАКСИМ ГОРКИ

„Нямате нужда от комплименти, но трябва да Ви кажа, че Вашето държане беше блестящо. Никога не е имало такъв процес. Там Вие всъщност бяхте съдия... Не може да се сравнява с процеса против... (неразчетено име – бел. съст.) или Кьолнския процес против Маркс. Тук имаше нещо особено...“

 

ПАЛМИРО ТОЛИАТИ

„Неговият живот – това е непрекъсната борба от начало до край. За него трябва да разкажем на поколенията, които сега навлизат в живота и в класовата борба, за да се поучат и почерпят вдъхновение. (...)

Познаваше Гьоте и Данте така, както Карл Маркс, Хайне и Волтер – както Ленин. С тези великани живееше неговият дух и ние, неговите съратници и приятели, не се учудвахме, когато виждахме на неговата маса в дните на най-напрегнати разисквания заедно с текста на някаква политическа резолюция том от Ариосто или последния роман, излязъл в Париж.“

„Неговият пример се причислява към примерите на най-великите герои и мъченици в историята и даже превъзхожда много от тях, защото неговият героизъм не е само смелост, физическа и морална сила. Неговият пример се състои преди всичко в разума, във внимателната оценка на обстоятелствата, при които се води борбата, и в заключението, че в този случай по-силен е не наглият обвинител, а обвиненият, човекът, окован във вериги, когото заплашва смърт.“

 

МОРИС ТОРЕЗ

„Запазил съм завинаги в душата си този образ, който излъчваше сила и спокойствие. Той говореше бавно, спокойно и за преводача не беше никак трудно да превежда речта му, която бе образец на яснота и простота.“

 

АНДРЕ МАЛРО

„На Димитров с възхищение – за неговото държание и неговия характер!“

 

Маршал ВАСИЛИЙ ЧУЙКОВ

„Такива хора не се срещат често в историята и те оставят след себе си такъв пример, такъв революционен огън и ентусиазъм, че много, много поколения трябва да се учат от тях как да се служи на народа...“

 

ДОЛОРЕС ИБАРУРИ

„Името на Георги Димитров остана в летописите на демократическото и комунистическото движение, обградено с ореола на недостижимо величие. С него започна един нов етап от борбата против империалистическата реакция и нейната най-варварска проява – фашизма. Той остава завинаги жив и истински пример и урок в борбата на народите за свобода.“

 

ЛУИДЖИ ЛОНГО

„Той беше светлият пример на антифашистки борец, едновременно твърд и смел в борбата, непоколебимо верен на своите идеали.“

 

СЕРГЕЙ ВАВИЛОВ

„Името на другаря Димитров е записано със златни букви в историята на революционната борба за освобождението на Европа.“

 

АНРИ БАРБЮС, АНДРЕ БЕРТОН, ЖАН РИШАР-БЛОК, ВИКТОР МАРГЕРИ, РОМЕН РОЛАН

„Георги Димитров, Танев и Попов, дейци на българското работническо движение, привърженици на масовото действие на трудещите се, имат впрочем минало, което опровергава каквото и да било обвинение за индивидуално-терористически действия. Подписаните издигат енергично глас против отвратителното обвинение, отправено против тези трима мъже, и искат тяхното освобождение.“

 

ЮЛИУС ФУЧИК

„И целият свят се преклони пред неговата победа.“

 

БЕРТОЛД БРЕХТ

„Този глас беше чут във всички страни на Европа, които през границите слушат, потънали в мрак; този глас беше чут и от всички ограбвани и пребивани, ала непреклонни борци в Германия.

Ти скъпернически използваш, другарю Димитров, всяка минута, която ти е дадена, в малкото пространство, което все още е отворено – за всички нас я използваш!“

 

ПОЛ ЕЛЮАР

„Димитров бе една трайна светкавица в непрекъснатото движение на човешката светлина. На мимолетната власт на чудовищата той хвърли като зов за борба думите на Христо Ботев, поет борец и като него светъл национален герой: „Няма власт над оная глава, която е готова да се отдели от плещите си в името на свободата и за благото на цялото човечество.“

 

ВИЛХЕЛМ ПИК

„Георги Димитров стана истински народен трибун. Безграничното доверие и голямата обич на трудещите се маси към него нарастваха все повече. Така живее Георги Димитров и в съзнанието на прогресивната част от германския народ, с която той е неразривно свързан.”

 

ЙОСИФ СТАЛИН

„Георги Димитров стана знаменосец на борбата срещу фашизма и империалистическата война. Неговото героично държане в съда и гневните думи, които той хвърляше в лицето на фашистите, разобличавайки тяхната гнусна провокация във връзка с подпалването на райхстага, свалиха маската от лицето на фашистките провокатори и вдигнаха на борба срещу фашизма нови милиони трудещи се от целия свят.“

 

ГЕОРГИ ГЕОРГИУ ДЕЖ

„Борческият живот на Георги Димитров в непрестанна служба на прогреса, мира и социализма ще бъде винаги ярък пример за трудещите се от Румънската народна република.“

 

БОЛЕСЛАВ БЕЙРУТ

„Героическата борба на великия революционер през време на Лайпцигския процес, неговите огромни заслуги за защита на свободата и независимостта на народите и за създаване лагера на мира и прогреса в света ще останат завинаги запечатани в нашето съзнание.“

 

ДЖУЛИО ЧЕРЕТИ (АЛАР)

„Един човек, един борец и едно голямо име като неговото, което ще остане завинаги записано в златната книга на пролетарските борби и на всички честни хора в света.“

 

РЕЖЬО САНТО

„Георги Димитров принадлежеше към онези, които и в годините на култа към личността се държаха както подобава на комунисти.“

 

РОБИН ПЕЙДЖ АРНОТ

„Беше удоволствие човек да наблюдава силата и простотата на мисловната му дейност; владеенето на теорията и способността да я прилага във всеки отделен случай; солидния и здрав разум, който предпазваше него и всички, които работеха с него, от доктринерски начин на мислене...“

 

БЕНОА ФРАШОН

„... не беше само един велик комунист-ръководител. Онова, което ми харесваше у него, бе, че той си оставаше дълбоко човечен.“

 

РОМЕН РОЛАН

„Ние апелираме не само към потресеното обществено мнение във всички страни, към милионите хора, които следят с тревога този трагичен процес, този грандиозен двубой на четирма хора, лишени от защитници, избрани от тях, против всички сили на държавата, тази епопея, в която героичната фигура на Димитров с неговата душевна възвишеност и енергия ще изпъква в бъдеще с огромна сила, каквото и да стане.“

 

ИЗАБЕЛ БРАУН

„Никога преди и след това един политически процес не е привличал така вниманието на целия свят. В „Таймс“ се появи прекрасна статия за Димитров, възхваляваща неговите способности и героизъм пред съда.

Това беше наистина един герой!“

 

ЖАН ЕФЕЛ

„Аз лично, а и всички французи се възхищавахме от героичното поведение, от куража на Г. Димитров.“

 

ЛИЛИ КАЙТ

„Той беше добър, колкото може да бъде добър само великият човек.“

 

ЯКОБ РОЗНЕР

„Георги Димитров принадлежеше към ония наистина велики духове на революционното работническо движение, които с всичките си дела служат на великата цел, чиито думи и дела образуват едно органическо цяло

 

 

25.01.2014 г.

Марксизъм и реформизъм - В.И. Ленин

 

 

Марксистите признават, за разлика от анархистите, борбата за реформи, т. е. за такива подобрения в положението на трудещите се, които оставят властта както преди в ръцете на господстващата класа. Но заедно с това марксистите водят най-решителна борба против реформистите, които пряко или косвено ограничават стремежите и дейността на работническата класа с реформи. Реформизмът е буржоазна заблуда на работниците, които всякога ще си останат наемни роби, въпреки отделни подобрения – докато съществува господството на капитала.

Либералната буржоазия, като дава с едната ръка реформи, с другата ръка всякога си ги взима обратно, обезсилва ги, използва ги, за да заробва работниците, за да ги разделя на отделни групи, за да увековечава наемното робство на трудещите се. Затова реформизмът, дори тогава, когато той е напълно искрен, се превръща в действителност в оръжие за буржоазно развращаване и обезсилване на работниците. Опитът във всички страни показва, че работниците всякога са били измамвани, когато се доверяват на реформистите.

Напротив, ако работниците са усвоили учението на Маркс, т. е. съзнали са неизбежността на наемното робство, докато се запазва господството на капитала, те не ще позволят да бъдат измамени от никакви буржоазни реформи. Разбирайки, че при запазването на капитализма реформите не могат да бъдат нито трайни, нито сериозни, работниците се борят за подобрения и използват подобренията, за да продължат ощe по-упорито да се борят против наемното робство. Реформистите се стараят с подаяния да разделят и измамят работниците, да ги отклонят от тяхната класова борба, Работниците, съзнали лъжливостта на реформизма, използват реформите, за да развиват и разширяват своята класова борба.

Колкото по-силно е влиянието на реформистите над работниците, толкова по-безсилни са работниците, толкова по-зависими са те от буржоазията, толкова по-леко е на буржоазията посредством разни машинации да обезсилва реформите, Колкото е по-самостоятелно и по-дълбоко, по-широко по цели работническото движение, колкото по-освободено е то от ограничеността на реформизма, толкова по-добре се удава на работниците да затвърдяват и използват отделните подобрения

Реформисти има във всички страни, защото буржоазията навсякъде се старае по един или друг начин да разврати работниците и ги превърне в доволни роби, които се отказват от мисълта за премахване на робството! В Русия реформисти са ликвидаторите, които се отказват от нашето минало, за да приспят работниците с мечти за нова, открита, легална партия. Неотдавна, принудени от „Северная Правда", петербургските ликвидатори започнаха да се защищават от обвинението в реформизъм. На техните разсъждения трябва внимателно да се спрем, за да изясним ясно извънредно важния въпрос.

Ние не сме реформисти писаха петербургските ликвидатори, – защото ние не сме казвали, че реформите са всичко, че крайната цел е нищо; ние казвахме: движение към крайната цел; ние казвахме: чрез борбата за реформи към пълнота на поставените задачи.

Да видим съответства ли тази защита на истината.

Първи факт. Ликвидаторът Седов, обобщавайки изказванията на всички ликвидатори, писа, че от „трите кита", изтъквани от марксистите, два не са подходящи сега за агитация. Той изоставяше 8-часовия работен ден, който теоретически е осъществим като реформа. Той отстраняваше или отдалечаваше именно онова, което излиза извън рамките на реформата. Следователно той изпадаше в най-явен опортюнизъм, провеждайки тъкмо онази политика, която е изразена от формулата, че крайната цел е нищо. Това именно е реформизъм, когато „крайната цел" (макар и по отношение на демократизма) отстраняват по-надалеч от агитацията.

Втори факт. Прословутата августовска (миналогодишната) конференция на ликвидаторите също така отлага за по-надалеч – за особен случай – нереформистките искания, вместо да ги придвижи по-близко, в самата сърцевина на агитацията.

Трети факт. Като отричат и омаловажават „старото", като се отказват от него, ликвидаторите с това се ограничават с реформизъм. В съвременната обстановка връзката на реформизма с отказването от „старото" е очевидна.

Четвърти факт. Икономическото движение на работниците предизвиква гняв и нападки от страна на ликвидаторите („хазарт", „махане с ръце" и пр., и пр.), щом като то се свързва с лозунги, излизащи извън границите на реформизма

И какво получаваме в резултат? На думи ликвидаторите отхвърлят принципния реформизъм, на дело го провеждат по всички линии. От една страна, ни уверяват, че за тях реформите съвсем не са всичко – а, от друга страна, всяко излизане на практика на марксистите извън границите на реформизма предизвиква или нападки, или пренебрежително отношение от страна на ликвидаторите.

При това събитията във всички области на работническото движение ни показват, че марксистите не само не изостават, а напротив – вървят явно начело в практическото използване на реформите и борбата за реформи. Вземете изборите за Думата в работническата курия – речите на депутатите в Думата и извън Думата, постановката на работническите вестници, използването на застрахователните реформи, съюза на металиците, като най-голям професионален съюз, и т. н. – навсякъде вие виждате надмощието на марксистите-работници над ликвидаторите в областта на непосредствената, най-близката, „делничната" работа по агитацията, организирането, борбата за реформи и тяхното използване.

Марксистите неуморно работят, без да изпускат нито една „възможност" за реформи и за тяхното използуване, като не порицават, а поддържат, грижливо развиват всяко излизане извън границите на реформизма и в пропагандата, и в агитацията, и в икономическото масово действие и т. н. А отдалечилите се от марксизма ликвидатори със своите нападки срещу самото съществувание на марксисткото цяло, със своето рушене на марксистката дисциплина, със своето проповядване на реформизъм и либерална работническа политика само дезорганизират работническото движение.

Освен това не трябва да се забравя, че в Русия реформизмът се проявява още в особена форма, именно в отъждествяване основните условия на политическата обстановка в съвременна Русия и в съвременна Европа. От гледище на либерала такова отъждествяване е законно, защото либералът вярва и изповядва, че „у нас има, слава богу, конституция". Либералът изразява интересите на буржоазията, когато защищава схващането, че след 17 октомври всяко излизане на демокрацията извън границите на реформизма било безумие, престъпление, грях и т. н.

Но именно тези буржоазни схващания се провеждат на дело от нашите ликвидатори, които постоянно и систематически „пренасят" в Русия (на книга) и „откритата партия", и „борбата за легалност" и др.т. С други думи, те, подобно на либералите, проповядват пренасянето на европейската конституция в Русия без онзи своеобразен път, който на Запад доведе до създаването на конституциите и до тяхното затвърдяване в течение на поколения, понякога дори в течение на векове. Ликвидаторите и либералите искат, както се казва, да измият кожата, без да я потапят във водата.

В Европа реформизмът означава на дело отказване от марксизма и подменяването му с буржоазната „социална политика". У нас реформизмът на ликвидаторите означава не само това, а още и разрушаване на марксистката организация и отказване от демократическите задачи на работническата класа, подменяването им с либерална работническа политика.

 

„Правда Труда”, бр.2, 12 септември 1913г. 

 

В.И.Ленин, Съч. т. 19, Бълг. ред.

Ленин като организатор и вожд на Руската комунистическа партия - Й.В.Сталин

 

 

Съществуват две групи марксисти. И двете работят под знамето на марксизма и смятат себе си за „истински" марксисти. И все пак те далеч не са тъждествени. Нещо повече: между тях има цяла пропаст, защото техните методи на работа са диаметрално противоположни.
Първата група обикновено се ограничава с външното признаване на марксизма, с неговото тържествено провъзгласяване. Като не умее или не иска да вникне в същността на марксизма, като не умее или не иска да го прилага в живота, тя превръща живите и революционни принципи на марксизма в мъртви, нищо неговорещи формули. Тя основава своята дейност не върху опита, не като държи сметка за практическата работа, а върху цитати от Маркс. Тя черпи указания и директиви не от анализа на живата действителност, а от аналогиите и историческите паралели. Несъответствие между думите и делата – такава е главната болест на тази група. От тук разочарования и вечно недоволство от съдбата, която много често подвежда тази група, измамва я. Името на тази група е меншевизъм (в Русия), опортюнизъм (в Европа). Другарят Тишко (Йогихес) доста сполучливо охарактеризира тази група на Лондонския конгрес, като каза, че тя не стои, а лежи върху гледището на марксизма.
Втората група, напротив, пренася центъра на тежестта на въпроса от външното признаване на марксизма върху неговото прилагане, в неговото осъществяване в живота. Набелязването на съответстващи на обстановката пътища и средства за осъществяването на марксизма, изменяне на тези пътища и средства, когато обстановката се изменя – ето на какво, главно, обръща своето внимание тази група. Тази група черпи директиви и указания не от историческите аналогични паралели, а от изучаването на околните условия. В своята дейност тя се опира не на цитати и изречения, а на практическия опит, проверявайки чрез опита всяка своя крачка, учейки се от своите грешки и учейки другите да строят новия живот. С това всъщност се и обяснява, че в дейността на тази група думите не се различават от делата и учението на Маркс запазва напълно своята жива революционна сила. Към тази група напълно подхождат думите на Маркс, според които марксистите не могат да се задоволят с обясняването на света, а трябва да отидат по-нататък – да го изменят. Името на тази група е болшевизъм, комунизъм.
Организатор и вожд на тази група е В. И. Ленин.

I. ЛЕНИН КАТО ОРГАНИЗАТОР НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Организирането на пролетарската партия в Русия протичаше при особени условия, различни от условията на Запад, когато там се организираше работническата партия. Докато на Запад, във Франция, в Германия, работническата партия изникна от професионалните съюзи в условията на легално съществуване на съюзите и партиите, в обстановката след буржоазната революция, при наличността на буржоазен парламент, когато промъкналата се до властта буржоазия стоеше лице срещу лице с пролетариата – в Русия, напротив, организирането на пролетарската партия се извършваше при най-жесток абсолютизъм, в очакване на буржоазнодемократическата революция, когато, от една страна, партийните организации се препълваха с буржоазни „легално-марксистки" елементи, които жадуваха да използуват работническата класа за буржоазната революция, а, от друга страна, царската жандармерия изтръгваше из редовете на партията най-добрите партийни дейци, когато разрастването на стихийното революционно движение изискваше наличността на твърдо, сплотено и достатъчно конспиративно боево ядро от революционери, което да може да насочи движението към събарянето на абсолютизма.
Задачата се състоеше в това, да се отделят овцете от козите, да се отстранят чуждите елементи, да се организират кадри от опитни революционери по места, да им се даде ясна програма и твърда тактика и, най-после, да се съберат тези кадри в единна боева организация на професионални революционери, достатъчно конспиративна, за да може да устои против полицейските нападения, но, заедно с това, достатъчно свързана с масите, за да ги поведе в нужната минута на борба.
Меншевиките, същите ония, които „лежат" върху гледището на марксизма, решаваха въпроса просто: тъй като на Запад работническата партия изникна от безпартийните професионални съюзи, които се бореха за подобряване икономическото положение на работническата класа, то в Русия трябва да се извърши по възможност същото, т. е. засега да се ограничим с „икономическата борба на работниците против господарите и правителството" по места, без да се създава общоруска боева организация, а после... после, ако до това време не се появят професионални съюзи, да се свика безпартиен работнически конгрес и да се обяви той за партия.
Това, че този „марксически" „план" на меншевиките, утопичен за руските условия, предполага при все това широка агитационна работа, насочена към принизяване идеята за партийността, към унищожаване на партийните кадри, оставяне пролетариата без своя партия и отдаване работническата класа на изяждане от либералите – за това едва ли се досещаха тогава меншевиките, а може би и мнозина от болшевиките.
Най-голямата заслуга на Ленин пред руския пролетариат и неговата партия се състои в това, че той разкри цялата опасност от меншевишкия организационен „план" още в онзи момент, когато „планът" беше едва в зародиш, когато самите автори на „плана" трудно си представяха ясно неговите очертания, и след като го разкри, поведе яростна атака против организационната разпуснатост на меншевиките, като съсредоточи цялото внимание на практиците върху този въпрос. Защото се касаеше за съществуването на партията, за живота и смъртта на партията.
Да се създаде общоруски политически вестник като център за събиране на партийните сили, да се организират здрави партийни кадри по места като „редовни части" на партията, да се съберат тези кадри чрез вестника и да се сплотят в общоруска боева партия с рязко означени граници, с ясна програма, твърда тактика и единна воля – ето какъв план разви Ленин в своите знаменити книги: „Какво да се прави", „Крачка напред, две назад". Достойнството на този план се състоеше в това, че той напълно отговаряше на руската действителност и майсторски обобщаваше организационния опит на най-добрите практици. В борбата за този план мнозинството от руските практици решително тръгна след Ленин, без да се спира пред разцепление. Победата на този план постави основата на онази сплотена и закалена комунистическа партия, равна на която светът не познава.
Често пък наши другари (не само меншевиките!) обвиняваха Ленин в извънмерна склонност към полемика и разцепление, в непримирима борба против примиренците и пр. Без съмнение и едното, и другото ставаше на времето си. Но не е трудно да се разбере, че нашата партия не би могла да се избави от вътрешна слабост и разпуснатост, не би могла да достигне присъщата й сила и твърдост, ако не беше изгонила из своята среда непролетарските, опортюнистически елементи. В епохата на буржоазното господство пролетарската партия може да расте и крепне само дотолкова, доколкото тя води борба против опортюнистическите, антиреволюционните и антипартийните елементи в своята среда и всред работническата класа. Ласал беше прав, като казваше: „Партията се засилва с това, че чисти себе си".
Обвинителите обикновено се позоваваха на германската партия, където тогава процъфтяваше „единството". Но, първо, не всяко единство е признак на сила, второ, достатъчно е да погледнем сега бившата германска партия, разкъсана на три партии, за да разберем цялата фалшивост и мнимост на „единството" на Шайдеман и Носке с Либкнехт и Люксембург. И не щеше ли да бъде по-добре за германския пролетариат, ако революционните елементи на германската партия се бяха отцепили навреме от нейните антиреволюционни елементи. Не, Ленин беше хиляди пъти прав, като водеше партията по пътя на непримиримата борба против антипартийните и антиреволюционни елементи. Защото само в резултат на такава организационна политика нашата партия можа да създаде в себе си онова вътрешно единство и поразителна сплотеност, с обладаването на които тя безболезнено излезе от юлската криза при Керенски, изнесе на плещите си Октомврийското въстание, преживя без сътресения кризата през бресткия период, организира победата над Антантата и, най-после, достигна такава невиждана гъвкавост, благодарение на която тя е в състояние във всеки момент да преустрои своите редове и да съсредоточи стотици хиляди свои членове на каквато и да е голяма работа, без да внася смущение в своята среда.

II. ЛЕНИН КАТО ВОЖД НА РУСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ

Но организационните достойнства на Руската комунистическа партия представляват само едната страна на въпроса. Партията не би могла така бързо да израсне и укрепне, ако политическото съдържание на нейната работа, нейната програма и тактика не отговаряха на руската действителност, ако нейните лозунги не възпламеняваха работническите маси и не тласкаха напред революционното движение. Сега ще преминем към тази страна на въпроса.
Руската буржоазнодемократическа революция (1905 г.) протичаше в условия, различни от условията на Запад през време на революционните преврати, например във Франция и Германия. Докато революцията на Запад се извърши в условията на манифактурния период на капитализма и на неразвита класова борба, когато пролетариатът беше слаб и малоброен, нямаше своя собствена партия, способна да формулира неговите искания, а буржоазията беше достатъчно революционна, за да внуши на работниците и селяните доверие към себе си и да ги поведе на борба против аристокрацията – в Русия, напротив, революцията се започна (1905 г.) в условията на машинния период на капитализма и на развита класова борба, когато сравнително многобройният и сплотен от капитализма руски пролетариат имаше вече редица боеве с буржоазията, имаше своя партия, по-сплотена отколкото буржоазната, имаше свои класови искания, а руската буржоазия, която при това живееше от поръчките на правителството, беше достатъчно наплашена от революционността на пролетариата, за да търси съюз с правителството и с помешчиците против работниците и селяните. Фактът, че руската революция избухна в резултат на военните неуспехи по Манджурските полета, само ускори събитията, без обаче да изменя с нещо същината на работата.
Обстановката изискваше пролетариатът да застане начело на революцията, да сплоти около себе си революционното селячество и да поведе решителна борба против царизма и против буржоазията едновременно, в името на пълното демократизиране на страната и осигуряване на своите класови интереси.
Но меншевиките, същите ония, които „лежат" върху гледището на марксизма, решиха въпроса по своему: тъй като руската революция е буржоазна, а в буржоазните революции ръководят представителите на буржоазията (виж „историята" на френската и германската революция), то пролетариатът не може да бъде хегемон на руската революция, ръководството трябва да бъде предоставено на руската буржоазия (на същата оная, която предава революцията), селячеството също трябва да бъде предоставено под настойничеството на буржоазията, а пролетариатът трябва да остане в положението на крайна лява опозиция.
И тези вулгарни припеви на жалките либерали меншевиките издигаха като последна дума на „истинския" марксизъм.
Най-голямата заслуга на Ленин пред руската революция се състои в това, че той разкри до основи безсмислието на историческите паралели на меншевиките и цялата опасност от меншевишката „схема на революцията", която предаваше работническата кауза в пълно разпореждане на буржоазията. Революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството, вместо диктатура на буржоазията, бойкот на Булигинската дума и въоръжено въстание, вместо участие в Думата, и органическа работа в нея, идеята за „левия блок", след като Думата все пак се свика, и използуване на думската трибуна за борба вън от Думата вместо кадетско правителство и реакционно „пазене" на Думата, борба против кадетската партия като контрареволюционна сила вместо блок с нея – ето какъв тактически план разви Ленин в своите знаменити брошури: „Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция", „Победата на кадетите и задачите на работническата партия".
Достойнството на тоя план се състоеше в това, че той, формулирайки открито и решително класовите искания на пролетариата в епохата на буржоазнодемо-критическата революция, в Русия, улесняваше прехода към социалистическата революция, носеше в себе си зародиша на идеята за диктатурата на пролетариата. В борбата за този тактически план мнозинството от руските практици тръгна след Ленин решително и безвъзвратно. Победата на този план положи основата на онази революционна тактика, благодарение на която днес нашата партия разтърсва основите на световния империализъм.
По-нататъшното развитие на събитията, четиригодишната империалистическа война и разстройството на цялото народно стопанство, Февруарската революция и знаменитото двувластие, Временното правителство като огнище на буржоазната контрареволюция и Петербургския Съвет на депутатите, като форма на зараждащата се диктатура на пролетариата, Октомврийският преврат и разгонването на Учредителното събрание, премахването на буржоазния парламентаризъм и провъзгласяването на Съветска република, превръщането на империалистическата война в гражданска война и борбата на световния империализъм заедно с „марксистите" на думи против пролетарската революция и, най-после, жалкото положение на уловилите се за Учредителното събрание меншевики, изхвърлени от пролетариата вън от кораба и притиснати от вълната на революцията към бреговете на капитализма – всичко това само потвърждаваше правилността на основите на революционната тактика, формулирана от Ленин в „Двете тактики". Партията, имаща в ръцете си такова наследство, можеше да плава смело напред, без да се бои от подводните камъни.
В нашето време на пролетарска революция, когато всеки лозунг на партията и всяка фраза на вожда се проверява на дело, пролетариатът предявява към водачите си особени искания. Историята познава пролетарски водачи, водачи в бурно време, водачи-практици, самоотвержени и смели, но слаби в теорията. Масите не забравят бързо имената на такива водачи. Такива бяха например Ласал в Германия, Бланки във Франция. Но движението, изцяло взето, не може да живее само със спомени: нему са нужни ясна цел (програма) и твърда линия (тактика).
Има и друг вид водачи, водачи в мирно време, които са силни в теорията, но са слаби в организационната и практическа работа. Такива водачи са популярни само в горния слой на пролетариата, и то само до известно време. Щом настъпи революционна епоха, когато от водачите се искат революционно-практически лозунги, теоретиците слизат от сцената, като отстъпват мястото на нови хора. Такива са например Плеханов в Русия, Кауцки в Германия.
За да се задържи човек на поста вожд на пролетарската революция и пролетарската партия, той трябва да съчетава в себе си теоретическата мощ с практически-организационния опит на пролетарското движение. П.Акселрод, когато беше марксист, писа за Ленин, че той „щастливо съединява в себе си опита на добър практик с теоретическото образование и широк политически кръгозор" (виж предговора на П.Акселрод към брошурата на Ленин „Задачите на руските социалдемократи"). Какво би казал сега за Ленин идеологът на „културния" капитализъм г. Акселрод, не е трудно да се отгатне. Но за нас, които познаваме Ленин отблизо и можем да гледаме на работата обективно, е несъмнено, че това старо качество напълно се е запазило у Ленин. В това, между другото, трябва да се търси обяснението на факта, че Ленин, и именно той, е днес вождът на най-силната и най-закалената пролетарска партия в света.

„Правда", бр.86, 23 април 1920 г.

 

 

 

20.01.2014 г.

Биографични бележки за Ленин (22.04.1870 - 21.01.1924)

Владимир Илич Улянов (Ленин) е роден на 10 (22) април 1870 год. в град Симбирск  (сега Уляновск), разположен на брега на великата руска река Волга. Детството и юношеството на Владимир Илич минават в градовете Симбирск, Казан и Самара( сега Куйбишев), на широките простори на Волга.

Дядото на Ленин – Н.В.Улянов – бил руски крепостен селянин от Нижниновгородска губерния. През 1791 год. той се премества в Астраханска губерния, а след това в гр. Астрахан, където бил зачислен към еснафското съсловие и умира в голяма бедност. Бащата на Ленин – Иля Николаевич Улянов – от ранни години живее в несгоди и лишения. Само благодарение на помощта на по-големия си брат, на упорития си труд и на големите си способности той успява да получи висше образование.

Майката на Ленин – Мария Александровна – е родена и възпитана в лекарско семейство. Тя получава домашно образование, владее няколко чужди езика, добре познава художествената литература и много обича музиката. Умна, спокойна и приветлива, тя всецяло се посветява на децата си.

Семейство Улянови имало шест деца: Ана, Александър, Владимир, Олга, Димитрий и Мария. Родителите се стараят да им дадат разностранно образование и да ги възпитат като трудолюбиви, честни и скромни хора. Не случайно всички деца на Улянови стават революционери.

Към петата си година Володя се научава да чете, а деветгодишен постъпва в първи клас на Симбирската гимназия. Той се учи с голямо желание, отличава се с изключителни способности и сериозно отношение към учението, преминава от един клас в друг с най-високи награди.

Владимир Улянов чете много и добре познава произведенията на великите руски писатели: Пушкин, Лермонтов, Гогол, Тургенев, Некрасов, Толстой. Особено го увлича романът на Чернишевски „Какво да се прави?”.

Характерът и възгледите на младия Ленин се оформят под влияние на семейното възпитание, на прогресивната руска литература, както и на околния живот.. По онова време в Русия бързо се развива капитализмът, растат фабриките и заводите с машинна техника и с хиляди работници. Но все още има и много остатъци от крепосничеството. Капиталистическата експлоатация се съчетава с крепосническия гнет, което прави положението на трудещите се в града и селото крайно тежко. Произволът на царското правителство, потисничеството на помешчиците и капиталистите, мизерията и безправието на работниците и селяните събуждат у юношата омраза към потисниците и съчувствие към потиснатите. Силно влияние оказва върху Ленин по-големият му брат Александър, който се отличавал с твърда воля и високи морални принципи.

Още като юноша Володя преживява тежки изпитания. В1886 год. скоропостижно умира баща му. Не успяло семейството да се оправи от едно нещастие, и ето че го сполетява нова беда. През март 1887 год. в Петербург арестуват Александър Улянов в Шлиселбургската крепост. Екзекутирането на брат му разтърсва Владимир и затвърдява решението му да посвети живота си на революционната борба. Младият Улянов смята, че да се води борба против самодържавието чрез убийства на отделни представители на царската власт и на самия цар е погрешно и не постига целта.

И Владимир Улянов започва да търси друг път за освобождение на трудещите се. Готвейки се за революционна дейност, юношата се интересува особено много от обществените науки и се стреми да ги изучи задълбочено. Завършил гимназия със златен медал, през август 1887 год. той постъпва в юридическия факлутет на Казанския университет.

В университета младият Улянов завързва връзки с прогресивните, революционно настроени студенти. В началото на декември 1887 год. за активно участие в едно студентско събрание го изключват от университета и го арестуват. Така седемнадесетгодишният юноша Ленин тръгва по пътя на революционната борба против царското самодържавие.

Интернират Владимир Илич в село Кокушкино, Казанска губерния (днес село Ленино).От този момент той е поставен под полицейско наблюдение. В малкото глухо селце Ленин много чете, попълвайки самостоятелно образованието си. След една година му разрешават да се върне в Казан. Владимир Илич се опитва да постъпи отново в университета и поисква разрешение да замине за чужбина, за да продължи образованието си. Но царските власти му отказват – те са вписали Улянов в списъка „неблагонадежните”.

По онова време в Казан съществуват няколко нелегални революционни кръжока. Техен организатор е един от първите руски революционери-марксисти Н.Е.Федосеев. Владимир Илич се запознава с участниците в тези кръжоци и влиза в един от тях.

Владимир Улянов започва да изучава задълбочено марксизма – революционно учение, наречено така по името на основателя му Карл Маркс. Маркс и неговият приятел Фридрих Енгелс са отдали целия си живот за освобождението на работническата класа и на всички трудещи се от властта на капитала. В средата на XIX век те създадоха науката за законите, по които се развива обществото, и посочиха пътищата за неговото революционно преустройство.

По времето, когато Ленин влиза в революционното движение, марксиската идеология е завоювала господствуващо положение в западноевропейското работническо движение и е започнала да се разпространява в Русия.

Именно в марксизма младият Улянов вижда идейното оръжие, с овладяването на което руският пролетариат ще успее да се освободи и да постигне победа на социалистическия строй. Той изучава задълбочено главния труд на К. Маркс – „Капиталът”

През май 1889 год. Владимир Илич се премества заедно със семейството си от Казан в Самарска губерния, където прекарва четири години и половина. Лете семейството живее в един чифлик близо до село Алакаевка, а на есен се прибира в Самара. Владимир Илич продължава да изучава усилено произведенията на Маркс и Енгелс, занимава се с изучаване на чужди езици, особено на немски език. Той превежда от немски един от най-важните програмни трудове на Маркс и Енгелс – „Манифест на Комунистическата партия”

След като царското правителство разгромява тайната организация „Народна воля”,

по-голямата част от народниците се отказват от революционната борба. Те започват да проповядват примирение със самодържавието. За разлика от предишните, революционните народници, които се борели срещу царизма, народниците от 90-те години не само не се борели против самодържавието, но дори му служели. Започват да наричат тези народници, загубили всяка революционност както във възгледите си, така и в своите действия, либерални. Ленин се бори решително против тях.В горещи спорове и беседи Ленин доказва, че тяхната теория е несъстоятелна и противоречи на живота.

Владимир Илич работи упорито над образованието си. Той умее да съчетава учението с почивката; увлича се от гимнастика, разходки, музика, пеене и шахмат. Също така много обича шегите и смеха, като заразява всички със своята жизнерадост и весела юношеска закачливост.

За година и половина Владимир Илич изучава самостоятелно цялата университетска програма, предвидена за четиригодишния курс. През 1891 год. той успява да издържи блестящо изпитите в юридическия факлутет при Петербургския университет и получава диплом първа степен. От 1892 год. той започва да защитава дела в Самарския окръжен съд. Неговите доверители са главно бедните селяни. Но не адвокатската работа поглъща вниманието на Ленин. Цялата му енергия и сили са насочени към изучаването на марксизма, към подготвянето му за активна революционна дейност.

През 1892 год. Ленин организира в Самара първия марксистки кръжок, членовете на който изучават произведенията на Маркс и Енгелс и активно пропагандират марксизма. Владимир Илич непосредствено наблюдава живота на руското село. Той често беседва със селяните, разпитва ги за условията, при които живеят. Там той написва статията „Новите стопански движения в селския живот” – това е първият от запазилите се научни трудове на Ленин. В нея е показано проникването на капитализма в селското стопанство на Русия и разделянето на селяните на бедни, средни и кулаци.

Дейността на Ленин не се ограничава само в Самара, той установява връзки с марксисти от редица градове в Поволжието.

Годините, прекарани в Самара, имат огромно значение за по-нататъшната дейност на Ленин. През този период той трупа сили, за да излезе на широкия път на революционната борба. Там окончателно се оформят неговите марксистки, комунистически убеждения. Ленин става верен продължител на великото дело и учение на Маркс и Енгелс. Но провинциална Самара е тясна за революционната му дейност. Той се стреми към големия промишлен център, където са съсредоточени огромни пролетарски маси и има повече възможности за разгръщане на революционна дейност. През август 1893 год. Ленин се премества в Петербург.

 

ВОЖД НА РЕВОЛЮЦИОННИЯ ПРОЛЕТАРИАТ В РУСИЯ

 

По онова време Петербург е столица на Русия и един от най-важните центрове на работническото движение. Там има нелегални кръжоци, чиито участници изучават и пропагандират учението на Маркс и Енгелс сред напредничавите работници. Владимир Илич се включва в един от тези кръжоци и поради изключителните му организаторски способности правят Ленин признат ръководител на петербургските марксисти.

Дейността на Ленин в Петрбург съвпада с началото на подема на масовото работническо движение. През 90-те години на XIX век в Русия се извършва промишлен подем: възникват нови фабрики и заводи, работническата класа бързо нараства и все по-решително се вдига на борба срещу капиталистите. За да може пролетариатът да изпълни историческата си роля му е нужна самостоятелна работническа революционна партия и Ленин поставя пред петербургските марксисти задачата да създадат такава партия.

Главна пречка за утвърждаването на марксизма и за създаването на работническа партия е либералното народничество. През лятото на 1894 г Владимир Илич написва книгата си „Какво представляват „приятелите на народа” и как воюват те против социалдемократите?” В нея той критикува всестранно теоретическите възгледи на народниците, доказва колко погрешни са те.

Владимир Илич развива великата идея за съюз на работническата класа със селяните, без което е невъзможно да бъдат съборени царизмът, помешчиците и буржоазията, да се установи власт на работническата класа и да се създаде ново, комунистическо общество.

Книгата му се печата и разпространява тайно в малък брой екземпляри. Под названието „жълтички тетрадки” този труд на Ленин се предавал от ръка на ръка и предизвиквал оживени спорове и вълнуващи отзвуци. Четели го в Петербург, Москва, Нижни Новгород, Владимир, Киев , Рига и други градове.Снего били запознати и членовете на групата „Освобождение на труда”. След излизането на тази книга Владимир Илич става все по-популярен и признат авторитет сред марксистите.

Ленин се залавя с жар за работа по изграждането на революционната марксистка партия. Той установява връзки с прогресивните работници от най-големите заводи. Това са прекрасни представители на руската работническа класа,които изграждат партията под ръководството на Ленин. Ленин грижливо създава и възпитава кадри от работниците революционери, организатори на пролетарската партия.

В 1894 год. Владимир Илич се запознава с Надежда Константиновна Крупская, учителка във вечерното неделно работническо училище зад Невската застава. Общата работа сдружава Владимир Илич и Надежда Крупская. Много нейни ученици влизат в кръжоците, ръководени от Ленин.

Петербургските марксисти развивали пропагандна дейност в малки кръжоци. Ленин пръв поставя задачата да се премине към агитация сред широките маси. В това отношение голяма роля изиграват неговите брошури и позиви, които са достъпни и за най-неподготвените читатели.

През пролетта на 1895 год. по поръчение на петербургските марксисти Ленин заминава за чужбина, за да установи връзка с групата „Освобождение на труда” и да се запознае със западноевропейското работническо движение.

В Швейцария Владимир Илич се среща с членовете на групата „Освобождение на труда” и се споразумява с тях да издадат заедно един сборник статии, озаглавен „Работник”.

От Швейцария Ленин заминава за Париж и Берлин. След като се завръща от чужбина, без да се отбива в Петербург, Ленин посещава Вилно, Москва и Орехово-Зуево, където установява връзки с местните социалдемократи.

В началото на септември 1895 год. Ленин се завръща в Петербург, където обединява марксистките кръжоци в една обща политическа организация която е наречена „Съюз за борба за освобождение на работническата класа”. „Съюзът за борба” е първият зародиш на революционната марксистка партия в Русия, които започва да свързва идеите на научния социализъм с работническото движение. В това е неговото велико историческо значение.

Дейността на „Съюз за борба” дава тласък за развитието на революционното движение в цяла Русия и по такъв начин улеснява създаването на марксистка партия на работническата класа в страната.

Царското правителство следи дейността на „Съюза” и му нанася тежък удар. В началото на декември 1895 год. са арестувани значителна част от неговите дейци начело с Ленин. Полицията залавя и подготвения от тях брой 1 на вестник „Рабочее дело”. Така завършва опитът на руските социалдемократи да основат нелегален работнически вестник.

Владимир Илич е хвърлен в Петербургския затвор.. Той прекарва повече от 14 месеца в единична килия, но и зад решетките на затвора не прекратява революционната си дейност. Там той започва да работи над голямото си произведение „Развитието на капитализма в Русия”.

В Петербург Ленин се оформя като организатор и вожд на работническата класа.Той дава теоретична обосновка на пътищата на революционното движение и подготвя почвата за създаване на пролетарска партия в Русия.

 

НА ЗАТОЧЕНИЕ В СИБИР

 

На 13 фефруари 1897 год. Ленин е осъден на три години заточение в Източен Сибир. Така царските власти се разправят с Ленин за неговата революционна дейност.

През май 1897 год. Ленин пристига в село Шушенско, Минусински окръг, Енисейска губерния, където му е определено да прекара заточението си. По онова време това е едно затънтено сибирско село – на стотици километри от железопътната линия.

След една година в Шушенско пристига Надежда Крупская. Тя също е арестувана по делото срещу петербургския „Съюз за борба”. Като годеница на Ленин й разрешават да прекара заточението си в Шушенско. Тук става сватбата им; Надежда Крупская става жена на Владимир Илич и до края на живота му е негов близък другар, съратник и верен помощник.

През време на заточението си Ленин разработва проектопрограмата на партията и написва над тридесет проиведения. Там Ленин завършва и труда си „Развитието на капитализма в Русия” Книгата излиза през 1899 год. и представлява непосредствено продължение на „Капиталът” от Маркс.

От Надежда Крупская Владимир Илич научава, че през 1898 год. в Минск се е състоял I конгрес на РСДРП, който провъзгласил основаването на Руската социалдемократическа работническа партия. В манифеста, приет от конгреса, открито се говори за целите на партията. Ленин изразява своята солидарност с основните положения на манифеста. Но конгресът не успява да обедини разпокъсаните марксистки кръжоци и организации. Не са приети нито програма, нито устав на партията, а избраният на конгреса Централен комитет скоро след това е арестуван.

На заточението у Ленин съзрява планът за създаване на революционна марксистка партия. При жестоката реакция на самодържавието партията трябвало да се изгражда в дълбока нелегалност.

След като изтича срокът на заточението, сутринта на 29 януари 1900 год. Владимир Илич заедно със семейството си напуска Шушенско. Предстои им дълъг път: трябва да изминат около 300 версти с коне. Въпреки силния студ пътуват денем и нощем. Ленин бърза да се включи по-скоро в активна революционна работа на свобода.

Царското правителство забранява на Ленин да живее в столицата и в промишлените центрове на Русия. За да бъде по-близо до Петербург, той решава да се засели в Псков.

 

ЗА НОВ ТИП МАРКСИСТКА ПАРТИЯ

 

Щом се отскубва на свобода, Ленин с увлечение пристъпва към осъществяване на замисленото дело. Цялата 1900 година минава в напрегната работа по организирането на общоруски политически вестник. Тогава поради полицейските преследвания в Русия е почти невъзможно да се основе революционен вестник и затова Ленин решава да го издава в чужбина.

През май 1900 год. при едно от тайните му посещения в Петербург го арестуват, но скоро след това го освобождават. Оставането му в Русия става опасно. Царизмът вижда в Ленин своя най-силен враг и предлагат той да бъде убит.

С големи усилия Ленин успява да се измъкне в чужбина. На 16 юли 1900 год. той заминава за Германия. Започва първата му емиграция, която продължава повече от пет години. Взема се решение общоруският революционен вестник да бъде наречен „Исрка”. През декември същата година е подготвен първият брой на „Искра”. Излизането на вестника изиграва огромна роля в създаването на революционното движение в страната.

От края на 1901 год. Владимир Илич започва да подписва някои от своите произведения с името Ленин. Ленин е взел за основа на своя псевдоним името на могъщата сибирска река Лена.

През 1902 год. излиза Лениновата книга „Какво да се прави?”. Това е забележително произведение, изиграло огромна роля в създаването на партията. В него Ленин подробно излага и обосновава плана за изграждане на пролетарска марксистка партия. Ленин мисли да създаде съвсем друга, действително революционна пролетарска партия, способна да организира и да поведе работническата класа в Русия на щурм срещу царското самодържавие и капитализма.

Придавайки голямо значение на организирането на сплотена централизирана партия, Ленин разработва план за нейното изграждане. Той смята, че партията трябва да се състои от две части: от тесен кръг професионални революционери – хора, посветили се изцяло на революцията, и от широка мрежа местни партийни организации, по-голям брой юленове на партията.

За разясняване на партийната програма пред селяните Ленин написва през пролетта на 1903 год. брошурата „Към селската беднота”. В нея той обяснява просто и достъпно към какво се стреми работническата партия и защо на бедните селяни е нужен съюз с работниците.

В началото на 1902 год. полицейските агенти попадат в следите на „Искра”. Налага се да се напусне Мюнхен, тъй като по-нататъшното оставане там е опасно. За ново седалище на вестника редакцията избира Лондон. През април 1902 год. Ленин пристига там.

През пролетта на 1903 год. Ленин се прехвърля от Лондон в Женева, където е преместено печатането на „Искра”. Ленин наема със семейството си малка къщичка в едно предградие на Женева.

През юли 1903 год. се открива II конгрес на РСДРП. Първоначално конгресът е свикан в Брюксел, но след това поради преследването от страна на белгийската полиция заседанията му продължават в Лондон. Продължително и бурно се обсъжда на конгреса проектът за програма на партията. С мнозинство на гласовете конгресът утвърждава революционната програма, подготвена от редакцията на „Искра”. Тогава това е единствената в света партийна програма, в която борбата за диктатура на пролетариата се поставя като основна задача на пролетарската партия.

Вторият конгрес на РСДРП е повратен пункт не само в руското, но и в световното работническо движение. Неговото историческо значение се състои в това, че той създава пролетарска партия от нов тип – ленинската Болшевишка партия.

С възникването на Болшевишката партия се появява могъща сила, способна да вдигне работническата класа и всички трудещи се в Русия за събаряне властта на помешчиците и капиталистите и за изграждане на социализма. Болшевишката партия, организирана от Ленин и неговите привърженици, става образец за всички комунистически и работнически партии.

След II конгрес положението в самата партия се усложнява. Меншевиките заемат мястото на разгромените „икономисти” и продължават тяхната опортюнистическа линия. Оттогава започва дългогодишна, ожесточена, упорита борба между болшевиките и меншевиките. Меншевиките се стремят да насочат партията по пътя на опортюнизма. Като завладяват централният орган на партията – вестник „Искра”, те повеждат от неговите страници борба против Ленин, против болшевиките, против решенията на II конгрес. Става наложително да се даде решително сражение на меншевиките, да се разясни цялата опасност от меншевизма за партията, за революционното движение в Русия. Това именно прави Ленин в книгата си „Крачка напред, две крачки назад”, която излиза през май 1904 год.

През лятото на 1904 год. , болшевиките повеждат борба за свикване на III конгрес на партията. Това се налага от извънредната обстановка в Русия: назрява революция. Необходимостта да се свика нов конгрес се диктува и от положението в самата партия. Трябва да се сложи край на разколническата дейност на меншевиките, които провалят решенията на II конгрес и разстройват партийната работа.

 

                        ПЪРВИЯТ ЩУРМ СРЕЩУ ЦАРИЗМА

 

В чужбина Ленин внимателно следи развитието на революционното движение в Русия. Дълго преди да започне революцията, той предвижда нейното наближаване. И ето тя наближава. На 9 януари 1905 год. в Петербург по заповед на царя стрелят срещу работниците, които отиват с миролюбиви намерения при него с жените и децата си, за да му разкажат за своите нужди. Това кърваво злодеяние на царя предизвиква възмущение и гняв сред народа. Надвечер в работническите райони на града започват да се издигат барикади. Събитията в столицата раздвижват цялата страна. Ленин ги окачествява като начало на революцията. Той настоява упорито да се свика незабавно нов партиен конгрес и енергично работи за подготовката му.

III конгрес на РСДРП се свиква през април 1905 год. в Лондон. Той е първият болшевишки конгрес. Меншевиките отказват да присъстват на него, макар да са поканени. Те свикват в Женева своя конференция. Това е явно разколническа стъпка.

На конгреса се разглеждат всички основни въпроси на усилващата се революция. Ленин е избран за председател на конгреса и ръководи непосредствено работата му. Решенията на конгреса въоръжават партията с конкретен план за действия, определят пътищата и средствата за по-нататъшния развой на революцията. Още на първия пленум на ЦК Ленин е утвърден за редактор на централния орган на партията – вестник „Пролетарий”.

След конгреса Ленин се завръща в Женева. За значението на конгреса и неговите решения Ленин пише в книгата „ Две тактики на социалдемокрацията в демократическата революция”, която излиза през 1905 година.

За Ленин става все по-трудно да ръководи от чужбина революционното движение. Той се стреми към Русия. В началото на ноември 1905 год. Ленин пристига в Петербург и започва да ръководи партията и революционната борба непосредствено на самото място.

Връхна точка на революцията е Декемврийското въоръжено въстание в Москва. В продължение на 9 дни няколко хиляди въоръжени работници водят героична борба с полицаите и с царските войски, изпратени от Петербург. Ленин дава висока оценка на Декемврийското въоръжено въстание – като незабравим героичен подвиг на руските работници.

За да се води по-успешна борба за победа на революцията, много членове на партията – работници – поискват тя да се обедини, за което е необходимо да се свика нов конгрес. В началото на април 1906 год. Ленин заминава за Швеция, за Стокхолм, за да участва в IV (Обединителен) конгрес на РСДРП. Конгресът се открива на 10 април в помещението на Народния дом, предоставено от шведските социалдемократи.

Конгресът взема решение за вливане на националните социалдемократически партии в Русия в състава на единната РСДРП. Веднага след конгреса Владимир Илич развива кипяща дейност. След като с упорита борба успява да сплоти партийните организации около болшевиките, Ленин поставя задачата да бъде свикан нов партиен конгрес и усилено се готви за него. През февруари 1907 год. той пише проекторезолюциите за V конгрес на РСДРП. В края на април 1907 год. Владимир Илич заминава за Лондон, където се провежда V конгрес на РСДРП. Ленин ръководи работата на конгреса, изнася доклад по главния въпрос на дневния ред – за отношението към буржоазните партии. Конгресът приема Лениновата резолюция за отношението към буржоазните партии.

В началото на юни 1907 год. Ленин се завръща от Лондон в Русия и се установява във Финландия. По онова време става очевидно, че революцията е претърпяла поражение. Царското правителство преминава в настъпление; започват тежки години на реакция.

Специалният отдел на Петербургското губернско жандармерийско управление поисква от началника на петербургската тайна полиция сведения за Ленин и предлага да се повдигне въпрос за предаването му от Финландия. Царските шпиони търсят навсякъде вожда на работническата класа. Ленин е принуден да се премести във вътрешността на Финландия. Но и тук за него става опасно. Затова болшевишкият център взема решение Ленин да се прехвърли в чужбина.

Първата руска революция, продължила две и половина години, претърпява поражение. Но тя прави пробив в самодържавния строй на Русия, открива периода на революционните битки от епохата на империализма и оказва огромно влияние върху развитието на освободителното движение в целия свят. През годините на революцията особено чрко се проявява талантът на Ленин като вожд, гениален теоретик, бележит организатор и ръководител на трудещите се маси.

 

 

БОРБАТА НА ПАРТИЯТА ПРЕЗ ГОДИНИТЕ НА РЕАКЦИЯТА

 

През януари 1908 год. Ленин отново се връща в Швейцария, в Женева. Тежко му е да напусне революционната Русия и да се върне в чужбина, в този тих град.

Всички мисли на Ленин са свързани с руската революция. Нейното поражение не сломява волята му за борба. С нова сила и енергия той се заема с партийна работа, с подготовката на нова революция. Той е твърдо убеден, че поражението на пролетариата в първата руска революция е само временно и че неговата победа над самодържавието е неизбежна.

Като пристига в Женева, Владимир Илич веднага се заема да възобнови издаването на вестник „Пролетарий”. През онези години този вестник е фактически централен орган на болшевиките.

В края на 1908 год. вестник „Пролетарий” започва да излиза в Париж, който по това време е център на руската емиграция. Във връзка с това Ленин и Надежда Крупская се преместват също там. Условията, при които Ленин живее в Париж, са много тежки.

Наскоро след пристигането на Ленин в Париж там се свиква V общоруска конференция на РСДРП, на която най-големите партийни организации са представени от болшевиките. Конференцията преминава под знака на борбата против ликвидаторството и отзовизма. Ленин изнася главния доклад. В духа на неговия доклад се вземат решения, от които партията се ръководи в цялата си дейност през периода на реакцията. Конференцията става повратна точка в развитието на работническото движение в Русия след поражението на революцията и означава голяма победа за болшевиките.

През април 1908 год. Ленин пристига в Италия, на остров Капри, за да се срещне с Горки по негова молба. Ленин дълго беседва с Горки за Русия. Беседите с Ленин оказват голямо влияние върху Горки, помагат му да се освободи от погрешните си възгледи.

През юни 1909 год. на съвещание на разширената редакция на „Пролетарий” Ленин се обявява решително против отзовистите. Той показва каква вреда нанасят те на работническото движение и на единството на партията.

През годините на реакцията Владимир Илич се занимава много с аграрния въпрос, т.е. с въпроса за поземлените отношения в Русия. Той разяснява, че земята трябва да принадлежи на държавата (след събарянето на царизма), която ще я предаде на селяните за безвъзмезно ползване.

Ленин възглавява борбата против опортюнизма в международното работническо движение и прави много за организирането и сплотяването на революционните сили. Той участва активно в конгресите на II Интернационал – международното обединение на социалистическите партии, пише статии и изнася доклади за международното работническо движение.

През есента на 1910 год. Ленин заминава за Стокхолм, за да се срещне с майка си, която на бил виждал от три години. В желанието си да се срещне със сина си Мария Александровна, въпреки, че по това време била на 75 години, решава да замине за чужбина. Той е внимателен и грижлив към нея както винаги. В Стокхолм Мария Александровна за пръв път чува реч на сина си на едно събрание на болшевишката група. В деня, когато майка му заминава, той я изпраща до пристанището, но не може да се качи на парахода, който принадлежал на руска компания – можело да го арестуват. Тогава той вижда майка си за последно, тя умира през 1916 год.

В края на септември Владимир Илич се завръща в Париж. 

 

ПРЕЗ ПЕРИОДА НА НОВИЯ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОДЕМ

 

През пролетта на 1911 год. Владимир Илич организира партийна школа в градчето Лонжумо, недалеч от Париж. Слушатели са работници – нелегални дейци от големите партийни организации.

Във връзка със засилването на работническото движение в Русия и с изострянето на борбата срещу ликвидаторството се чувства особена необходимост от укрепване на партийните организации и подобряване на тяхната работа. Възниква въпросът за неотложно свикване на партийна конференция. Ленин, болшевиките вземат мерки за нейното свикване. По предложение на Ленин се взема решение партийната конференция да се състои в Чехословакия. Вначалото на 1912 год. Ленин заминава от Париж за Прага. В Народния дом, в помещението на чешкия социалдемократически вестник, се провежда строго конспиративно общоруска конференция, която влиза в историята под името Пражка конференция. Пражката конференция изиграва извънредно важна роля в изграждането на Болшевишката партия, на партията от нов тип; тя има значение на партиен конгрес.

През пролетта на 1912 год. по инициатива на питерските работници, горещо подкрепена от Ленин, се създава легалният болшевишки всекидневник „Правда”. Първият брой на „Правда” излиза в Петербург на 22 април.

За да бъде по-близко до Русия, Ленин се премества от Париж в Полша, в град Краков. Тук той живее повече от две години до началото на Първата световна война, зиме – в Краков, лете – в село Поронин. За укрепването на партията и нейното единство голяма роля имат решенията на съвещанията на ЦК с партийните работници –  Краковското и Поронинското съвещание - състояли се през 1913 год. под ръководството на В.И.Ленин.

През пролетта на 1913 год. здравето на Надежда Крупская се влошава. Те заминават от Краков за село Поронин. Но там заравословното състояние на Надежда Крупская не се подобрява. Налага се през лятото да заминат да я лекуват в Швейцария, в Берн. В края на юли Владимир Илич и Надежда Крупская се завръщат в Поронин.

Революционното движение в Русия се развива все по-широко. През първата половина на 1914 год. стачкуват около един и половина милиона работници. Икономическите стачки се преплитат с политически. Страната върви към нова революция. Болшевиките се готвят за нов партиен конгрес. Те обаче не успяват да го свикат – попречват им световната империалистическа война.

 

ВЯРНОСТ КЪМ ПРОЛЕТАРСКИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛИЗЪМ

 

Империалистическата война започва през лятото на 1914 година. Тя заварва Ленин в Поронин. Още от първия ден на войната той се обявява решително против нея. Скоро по един лъжлив донос Владимир Илич е арестуван от австрийските власти и обвинен в шпионаж в полза на царското правителство. Над Ленин надвисва смъртна опасност: можело да го разстрелят. В защита на Ленин се обявяват прогресивни обществени дейци в Полша и Австрия, които доказват, че обвинението е неоснователно. След като държат Ленин в затвора около две седмици, австрийските военни власти били принудени да го освободят.

Ленин смята за необходимо да продължи прекъснатата поради арестуването му работа по ръководенето на революционната борба на пролетариата против царизма и империалистическата война. Но в Австрия – страна, която участва във войната – това е извънредно трудно. Ето защо той си издействува разрешение да замине за Швейцария. Там най-напред в Берн, а след това в Цюрих, той живее до 27 март 1917 год.

В първите редици на международния пролетариат, който се бори против войната, вървят революционните руски работници, ръководени от партията на болшевиките. Поражението по фронтовете на войната, разрухата и гладът показват, че царизмът е гнил и неспособен да управлява страната. Недоволството от политиката на царизма се засилва във всички слоеве на населението. Ленин ясно вижда и предсказва, че в Русия наближава революция. И наистина тя скоро започва.

Първи се вдигат петроградските работници. В деня на годишнината от Кървавата неделя, на 9 януари 1917 год. в Петроград става голяма антивоенна демонстрация. Такива демонстрации стават също в Москва, Баку и Нижни Новгород. От тогава революционните акции на работниците по цяла Русия започват да се засилват от ден на ден.

Царското правителство се опитва с помоща на войските да смаже разрастващата се революция, но вече не е в състояние да направи това. Войниците се присъединяват към въстаналите работници и заедно с тях се обявяват против царизма. Сбъдва се предсказанието на Ленин. Работниците и селяните, възглавявани от истински революционна марксистка партия, побеждават. Самодържавието, което векове наред потискало народите в Русия, е съборено. Революционният почин на петроградските работници и войници е подкрепен от работниците и войниците в Москва и други градове. Те свалят царските чиновници, разрушават монархическият строй. В Русия побеждава буржоазнодемократическата революция.

Трудещите се в Русия очакват с голямо нетърпение завръщането на своя вожд. Но временното правителство му създава всевъзможни пречки. То разпраща до своите представители в чужбина „черни списъци”, в които имало имената на Ленин и на други болшевики, и не им разрешава да се върнат в родината. След близо десетгодишно изгнание, през нощта на 3 април 1917 год. Владимир Илич пристига в Петроград. Революционна Русия посреща своя велик вожд с най-голяма радост и ликуване. Под бурните ръкопляскания и приветствия на посрещачите Ленин се покачва на очакващия го брониран автомобил и се обръща към работниците, войниците и матросите с пламенен призив да се борят за нова, социалистическа революция, за съветска власт.

 

ВОЖД НА ОКТОМВРИЙСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ

 

След пристигането си в Петроград Ленин развива кипяща дейност. На 4 април, на събрание на болшевиките, Владимир Илич прочита тезисите за задачите на революционния пролетариат, които влизат в историята под името „Априлски тезиси”. Те изиграват решаваща роля за определяне правилната линия на партията в новата историческа обстановка. В тях Ленин излага конкретен и ясен план за преминаване от буржоазнодемократическата революция, дала властта в ръцете на буржоазията, към социалистическата революция, която трябва да предаде властта в ръцете на работническата класа и бедните селяни.

Владимир Илич предлага да се свика конгрес на партията, партията да се преименува в комунистическа, да се преразгледа партийната програма, която по това време до голяма степен е изпълнена: главната й цел – събарянето на царизма – е постигната. Той поставя като практическа задача на болшевиките и на всички революционни марксисти създаването на III  Комунистически интернационал.

„Априлските тезиси” на Ленин са извънредно важен програмен документ, осветил пътя на революционната борба на руския пролетариат в новите исторически условия.

Ленин възглавява Централния комитет на партията, Редакцията на „Правда”, работата на Петроградската болшевишка организация. Под негово ръководство се провежда Петроградската общоградска и VII (Априлска)общоруска конференция на РСДРП. Това е първата легална конференция на болшевиките в Русия.

Ленин ясно предвижда наближаването на социалистическата революция и подготвя партията за нея. Създават се отряди на Червената гвардия. Работниците си набавят оръжие и се учат да си служат с него.

През август като огняр на локомотив Ленин се прехвърля във Финландия. През този период Ленин написва статията „Застрашаващата катастрофа и как да се борим с нея”

В средата на септември, все още принуден да се укрива във Финландия, Ленин изпраща до ЦК, до Петроградския и Московския комитет на партията две исторически писма: „Болшевиките трябва да вземат властта” и „Марксизмът и въстанието”, в които обосновава необходимостта от незабавна практическа подготовка за въоръжено въстание.

На 7 октомври Ленин пристига нелегално от Виборг в Петроград, за да ръководи непосредствено въстанието. Същият ден той се обръща с писмо до градската конференция на болшевиките. На 8 октомври в писмо до участниците в конгреса на Съветите от Северната област той подчертава, че е настъпил моментът за решителни действия,  и че „забавянето е равносилно на смърт”.

На 10 октомври въпросът за въоръженото въстание се обсъжда на заседание на Централния комитет на партията. Владимир Илич изнася доклад, в който доказва, че е назрял моментът пролетариатът и бедните селяни да вземат властта в свои ръце.

На 16 октомври Ленин отново изнася доклад на разширено заседание на ЦК с представители на работническите организации. Той решително настоява незабавно да се започне въстание.

Владимир Илич решително настоява въоръженото въстание да започне преди откриването на II конгрес на Съветите, свикването на който е определено за 25 октомври и по този начин да се изпреварят контрареволюционните сили, които се готвят да нанесат в този ден решителен удар на революцията.

Стараейки се да предварят въстанието на революционните сили, контрареволюционерите нападат първи. Но партията е на стража.

Рано сутринта, когато временното правителство се опитва да спре централния орган на партията – „Рабочий Путь”, по нареждане на Военно-революционния център четвеногвардейци и войници вземат под своя защита помещението на вестника и организират охраната на Смолни, където се намира щабът на въстанието.

Като получава съобщение, че правителството възнамерява да вдигне мостовете на Нева, с което да разедини революционните сили на работниците и да се разправи с тях, Ленин решава да отиде в Смолни. Късно вечерта на 24 октомври, с риск на живота си, Ленин пристига в Смолни и непосредствено възглавява ръководството на въстанието.

Въстанието протича стегнато, по всички правила на военното изкуство, в пълно съответствие с указанията на Ленин.

На 25 октомври (7 ноември) призори телефонната станция, телеграфът, радиостанцията, мостовете на Нева, гарите и най-важните учреждения в столицата са завзети от въстаналите работници, войници и матроси.

Сутринта Военно-революционният комитет при Петроградския съвет на работническите и войнишките депутати издава написаното от Ленин обръщение ”Към гражданите наРусия!”. В него  се известява, че Временното правителство е свалено, властта е преминала в ръцете на Съветите, делото, за което се е борил народът, е осигурено. През деня, в 2 часа и 30 минути, се открива историческото заседание на Петроградския съвет. Ленин произнася пламенна реч за победата на социалистическата революция, за задачите на съветската власт и изразява увереността си, че социализмът в Русия ще победи.

През нощта на 25 срещу 26 октомври Ленин дава указание за незабавно завземане на Зимния дворец, където се намирали министрите от Временното правителство. Като сигнал за атакуването на Зимния дворец послужва историческият изстрел от крайцера „Аврора”. Революционните части с щурм завземат Зимния дворец. Пада последната опора на буржоазното правителство.

Така партията на болшевиките, възгласявана от В.И.Ленин, доведе народа на Русия до велика победа. Тази революция беше истински народна. Тя ликвидира завинаги буржоазния строй в Русия и за пръв път в историята на човечеството установи диктатура на пролетариата, създаде държавата на работниците и селяните, тя сложи начало на революционното преустройство на страната – изграждането на ново, социалистическо общество.

С победата на Великата октомврийска революция започва нова страница в историята на човечеството – епохата на разпадане на империализма и възтържествуване на социализма и комунизма.    

 

ОСНОВАТЕЛ НА ПЪРВАТА СОЦИАЛИСТИЧЕСКА ДЪРЖАВА В СВЕТА

 

На 25 октомври (7 ноември) вечерта в Смолни се открива II конгрес на Съветите. От всички краища на страната са пристигнали много делегати. Конгресът тържествено провъзгласява преминаването на цялата власт в ръцете на Съветите. Това е велико историческо събитие. По предложение на Ленин конгресът приема Декрет за мира, по най-парливия въпрос, който вълнува многомилионните маси работници и селяни.

Вторият конгрес на Съветите избира Общоруски централен изпълнителен комитет на Съветите на работническите и войнишките депутати (ВЦИК) и образува правителството – Съвета на народните комисари. За председател на Съвета е избран В.И.Ленин. Създава се първото в света работническо селско правителство начело с  Ленин.

Съветското правителство се намира в Смолни. Там денонощно кипи напрегната работа. Оттам се изпращат указания и директиви, там се стичали хора от всички краища на страната. За късо време в страната са извършени коренни политически и икономически преобразования.

Всички органи на съветската държава, народните комисариати се създават под непосредственото ръководство на Ленин.

Положението в страната е много тежко. Пред партията и правителството възниква въпросът: какво да правят – да се съгласят ли с тежките условия за мир, или да продължат войната? Ленин предлага да бъде подписан мирен договор.

Положението в партията е много тежко. Ленин преживява всичко това. Въпросът за сключването на мир става толкова остър и важен, че ЦК решава да свика партиен конгрес. На 6 март 1918 год. в Петроград се открива VII конгрес на партията. Това е първият партиен конгрес след победата на Великата октомврийска революция.

По доклад на Ленин конгресът приема написаната от него резолюция за преименуване на партията. От този конгрес нататък тя започва да се нарича Руска комунистическа партия (болшевики)

На 11 март 1918 год. правителството се премества в Москва, която става столица на съветската държава. Съветът на народните комисари и Общоруският централен изпълнителен комитет се настаняват в Кремъл. Там се установява и Ленин.

През юли 1918 год. V конгрес на Съветите приема Конституция на Руската република, в която са утвърдени законодателно завоеванията на социалистическата революция.

 

НАЧЕЛО НА ОТБРАНАТА НА СЪВЕТСКАТА СТРАНА

 

Мирният отдих не трае дълго.Чуждите империалисти и съборените буржоазия и помешчиците не искат да се помирят с победата на работниците и селяните в Русия. През пролетта на 1918 год. американски, английски и френски войски завземат Мурманск. Във Владивосток се стоварват японски, английски, а след това и американски войници. Така империалистите започват война против страната на Съветите, като се стремят да задушат с въоръжена сила току-що възникналата социалистическа държава. С помощта на чуждите интервенти съборените помешчици и капиталисти разпалват гражданска война.

Комунистическата партия и съветският народ се вдигат да защитят с гърдите си републиката. Именно в нейна защита Ленин вижда висшия интернационален дълг на съветската страна към световното революционно движение.

През годините на чуждата военна интервенция и гражданската война дейността на Ленин е била много трудна и напрегната. Под неговото непосредствено ръководство се разработват плановете за военните действия, а в боевете възмъжава Червената армия. Ленин вниква във всички основни въпроси по организацията на отбраната на страната.

Ленин гори в работата си, не жали силите си. Единствената му почивка са разходките из Кремъл.

По нареждане и със средства на империалистите вътрешната контрареволюция организира заговори против съветското правителство, подготвя убийството на Ленин и на неговите съратници. На 30 август 1918 год. есерката Каплан извършва злодейско нападение срещу Ленин у го ранява тежко, като стреля в упор с револвер. Куршумите, с които стреля Каплан, били отровни. Пренасят ранения Ленин в Кремъл, в квартирата му; лекарите дежурят денонощно край него. Над живота на Ленин надвисва смъртна опасност.

Партията и цялата страна следят с дълбока тревога здравословното състояние на своя вожд. Огромна е радостта на народа, когато Владимир Илич започва да се въстановява. Едва оздравял след раняването, Ленин продължава да ръководи партията и страната.

В разгара на борбата против чуждите интервенти и вътрешната контрареволюция се свиква VIII конгрес на партията. Конгресът се открива на 18 март 1919 год. в деня на Парижката комуна. Онова, за което бяха мечтали, за което се бяха борили комунарите, е извършено от руския пролетариат.

Отдавайки всичките си сили за укрепването на съветската власт, за борбата против чуждите интервенти и белогвардейците, за комунистическото възпитание на масите, Ленин използва огромния революционен опит на руската работническа класа, на Болшевишката партия, революционната теория, разработена от него при новите условия, за подпомагане на международното работническо движение, за организиране на Комунистически интернационал. През втората половина на 1918 год. в редица страни – Германия, Австрия, Финландия, Унгария, Полша – се създават комунистически партии. През януари 1919 год. Ленин се обръща към работниците от Европа и Америка с призив да основат III Интернационал. През март 1919 год. в Москва се свиква първият конгрес на Третия Комунистически интернационал. Работата на конгреса се ръководи от Ленин.

През 1920 год. съветският народ е принуден да отблъсква нов натиск на империалистите. Този път против републиката на Съветите се вдигат полските панове и буржоазията, зад гърба на които стоят английските и американските империалисти. И този път планът на империалистите да задушат съветска Русия претърпява крах. През есента същата година се проваля походът и на последното им протеже – барон Врагел. Социализмът спечелва първата решаваща битка против силите на капиталистическия свят.

Гражданската война завършва със световноисторическата победа на съветския народ.

 

ВДЪХНОВИТЕЛ И ОРГАНИЗАТОР НА СОЦИАЛИСТИЧЕСКОТО СТРОИТЕЛСТВО

 

Комунистическата партия начело с Ленин умело и безстрашно превежда съветския народ през всички трудности на гражданската война. Но по пътя на мирното стопанско строителство възникват нови гигантски трудности. Империалистите не успяват да унищожат Съветската република с военна сила, но така разоряват съветската страна, че сполучват наполовина да решат своята задача. Промишлеността и селското стопанство са напълно разорени.

Враговете на новия строй използват недоволството на селяните. Те започват да ги подучват да се вдигат против съветската власт. На редица места те успяват да вдигнат кулашки бунтове, към които се присъединяват и част от средните селяни. През март 1921 год. избухва контрареволюционен метеж в Кронщат.

Втози опасен за страната момент мъдростта на Ленин се проявява с нова сила. Вождът на партията и народа смело предлага да се направи решителен завой в икономическата политика на партията и съветската държава. Разработената от Ленин нова икономическа политика представлява развитие на плана за създаване основите на социалистическата икономика.

Новата икономическа политика на комунистическата партия и на съветската държава е единствено правилна в преходния период от капитализма към социализма.

През 1921 год. се свиква X конгрес на Болшевишката партия, той взема решения по основните въпроси на политическия и стопанския живот на страната. Работата му се ръководи от Ленин. Конгресът приема предложението на Ленин да се премине към нова икономическа политика.

Ленин активно участва в разработването на съветското законодателство, бори се за спазване на революционната законност.

Ленин познава както никой друг добре държавните и партийните кадри. Той цени в тях предаността към комунизма, дълбокото познаване на работата, твърдостта в провеждането на партийната линия и същевременно гъвкавостта и внимателността към хората.

Напрегнатият труд и тежкото раняване през 1918 год. (един от куршумите още не бил отстранен) подкопават здравето на Владимир Илич. От зимата на 1921 год. нататък по настояване на лекарите той е принуден често да прекъсва работата, да се лекува и да почива. През 1922 год. здравето му сериозно се влошава. Но въпреки болестта Ленин всекидневно се занимава с държавните работи.

През лятото Ленин се премества в Горки, недалеч от Москва. Вкрая на май той получава остър пристъп на болестта си. След като здравето му се подобрява донякъде, в средата на юли Владимир Илич възобновява деловата си преписка и поисква да му изпращат книги.

През октомври Ленин се завръща на работа. Той председателства Съвета на народните комисари, участва в работата на ЦК на партията, произнася речи.

През декември 1922 год. започва нов силен пристъп на болестта на Владимир Илич. През януари-февруари 1923 год. той се чувства малко по-добре.

Непреклонната воля, съзнанието за отговорността, която носи, грижата за бъдещето на родината, за по-нататъшното развитие на съветската страна дават сили на Ленин да преодолее страданията, предизвикани от болестта, и да извърши онова, което като че ли надхвърла границите на човешките възможности – само за месец и половина, въпреки тежката болест, да създаде редица забележителни произведения.

Владимир Илич притежава прекрасни качества: скромност, простота, отзивчивост. Той не търпи похвали и славословия по свой адрес.

Вначалото на март 1923 год. здравето на Ленин рязко се влошава. През май той отново се премества в Горки. Към средата на лятото настъпва известно подобрение.

На 21 януари 1924 год. в 18 часа и 50 минути , Владимир Илич Ленин умира от кръвоизлив в мозъка.

През нощта на 21 срещу 22 януари се свиква пленум на ЦК. ЦК на партията се обръща към народа с възвание, в което казва:”Умря човекът, под боевото ръководство на когото нашата партия, обвита в барутен дим, издигна с властна ръка червеното знаме на Октомври по цялата страна, смаза съпротивата на враговете и затвърди господството на трудещите се в бившата царска Русия. Умря основателят на Комунистическият интернационал, вождът на световния комунизъм, любовта и гордостта на международния пролетариат, знамето на потиснатия Изток, ръководителят на работническата диктатура в Русия”.

Източник:  http://www.chavdar.ru/