Търсене в този блог

24.08.2020 г.

Към критиката на социалдемократическата програма от 1891 г. – Фридрих Енгелс

Произведението е извънредно важен документ на марксизма, образец на непримиримата борба на Ф. Енгелс против опортюнизма, за революционна марксистка програма на германската социалдемокрация.







Сегашният проект е значително по-добър от досегашната програма (Готската програма от 1875 г., критикувана силно от Маркс и Енгелс. Ред.). Силните остатъци от отживяла традиция — както специфично ласалианска, така и вулгарно-социалистическа — са в основни линии отстранени, в теоретическо отношение проектът, общо взето, е съставен въз основа на съвременната наука и дава възможност той да бъде обсъден на тази основа.

Проектът се дели на три раздела: I. Мотиви. II. Политически искания. III. Искания относно защитата на правата на работниците.

 

                                                                           I

  1. Мотивировъчна част в десет абзаца

 

Тя страда общо от недостатъка, че се опитва да съчетае две несъчетаеми неща: да бъде както програма, така и коментар към програмата. Човек се страхува да не бъде достатъчно ясен, ако пише кратко и убедително, и затова вмъква обяснения, които правят изложението многословно и провлечено. Според мен програмата трябва да бъде колкото е възможно по-кратка и по-точна. Дори и понякога да се среща някоя чужда дума или фраза, цялото значение на която не може да се схване от пръв поглед, това не вреди. Устните доклади на събранията, писменото разяснение в печата ще дадат всичко, което е необходимо, и тогава кратката, изразителна фраза, веднъж разбрана, се запечатва в паметта, става лозунг,

което никога не се случва с многослойното изложение. Не трябва да се жертва прекалено много заради популярността, не трябва да се подценяват умствените способности и образователното равнище на нашите работници. Те разбраха далеч по-трудни неща от това, което може да им даде най-кратката, най-сбитата програма; и ако периодът на закона против социалистите затрудни, а на места възпрепятства всестранното развитие на нововлезлите в движението маси, сега, когато нашата пропагандна литература може отново да се съхранява и чете безпрепятствено, това ще бъде бързо наваксано под ръководството на старите кадри.

Ще се опитам да изложа целия този раздел по-кратко и ако успея, ще го приложа или ще го изпратя по-късно, а сега ще премина към отделните абзаци, номерирани от 1 до 10.

Абзац 1. «Отделянето» и т. н. «на рудниците, шахтите, мините» — три думи за едно и също нещо; двете трябва да отпаднат. Аз бих оставил рудниците [Веrgwеrке], които у нас се наричат така дори да се намират на най-плоска равнина, и бих обозначил всичко с този най-употребяван израз. Затова пък бих добавил: «железниците и другите средства за съобщение».

Абзац 2. Тук бих вмъкнал: «В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда», а също по-долу «зависимост. . . от притежателите (или присвоителите) на средствата на труда» и т. н.

Че тези господа са присвоили всички тези неща като «индивидуално притежание», е вече казано в пункт 1-ви и може да бъде повторено тук само ако се държи непременно да се вмъкне думата «монополисти». Но нито едната, нито другата дума не прибавя абсолютно нищо към смисъла. А което е излишно в една програма, то я отслабя.

«Необходимите за съществуването на обществото средства на труда»

— това са винаги тъкмо ония, които са налице. Преди появата на парната машина се справяха и без нея, сега това би било вече невъзможно. Тъй като в наши дни всички средства на труда пряко или косвено — било по своето устройство, било в резултат на общественото разделение на труда — са обществени средства на труда, тези четири думи достатъчно изразяват понятието: наличното в даден момент, правилно и без второ погрешно значение.

Щом краят на този пункт е заимстван от мотивите на устава на Интернационала, бих предпочел това да стане изцяло: «на социалната мизерия» (това е № 1) «умствената изостаналост и политическата зависимост». Физическата изостаналост влиза в понятието социална мизерия, а политическата зависимост е факт, докато политическото безправие е декламаторска фраза, която има относителна валидност, затова мястото й не е в програма.

Абзац 3. Първата фраза трябва според мен да бъде изменена.

«При господството на индивидуалните притежатели.»

Първо, това, което следва по-нататък, е икономически факт, който трябва да бъде обяснен икономически. Изразът «господството на индивидуалните притежатели обаче създава погрешната представа, че то е предизвикано от политическото господство на тази разбойническа банда. Второ, към тези индивидуални притежатели спадат не само «капиталистите н едрите земевладелци» (какво означават следващите подир това «буржоа»? Трета класа индивидуални притежатели ли са те? Едрите земевладелци също и «буржоа» ли са? Може ли, щом вече става дума за едри земевладелци, да бъдат игнорирани огромните остатъци от феодализма, които слагат своя специфичен реакционен отпечатък върху цялата наша политическа свинщина в Германия?). Селяните и дребните буржоа са също «индивидуални притежатели», поне и днес още; но в програмата те никъде не фигурират и затова трябва да се каже така, че те изобщо да не се включват в категорията индивидуални притежатели, за които става дума.

«Натрупване на средствата на труда и на създаваното от експлоатираните богатство.»

«Богатството» се състои от: 1) средства на труда и 2) средства за живот. Затова граматически неправилно и нелогично е да се говори отначало за една част от богатството, а след това не за другата му част, а за целокупното богатство, и да се съединяват двете със съюза и.

«... в ръцете на капиталистите се увеличава с нарастваща бързина.»

Но къде останаха «едрите земевладелци» и «буржоата», за които се говореше по-горе? Ако тук капиталистите са достатъчни, тогава и по-горе би трябвало да бъдат достатъчни. Но ако се впускаме в подробности, капиталистите изобщо не са достатъчни.

«Числеността и мизерията на пролетариите все повече нарастват.»

Така абсолютно казано, това не е вярно. Организацията на работниците, тяхната постоянно растяща съпротива ще поставят по възможност известна преграда на нарастването на мизерията. Но това, което сигурно нараства, е несигурността на съществуването. Аз бих добавил това.

Абзац 4.

«Коренящата се в същността на частното капиталистическо производство безплановост.»

— фразата се нуждае от значително подобрение. Аз познавам капиталистическо производство като обществена форма, като икономическа фаза, и частно капиталистическо производство като срещащо се така или иначе в рамките на тази фаза явление. Но какво значи частно капиталистическо производство?— Производство, което се води от отделния капиталист; но те вече все повече и повече стават изключение. Капиталистическото производство, което се води от акционерни дружества, не е вече частно производство, а производство за асоциирана сметка на мнозина. Ако преминем от акционерните дружества към тръстовете, които овладяват и монополизират цели отрасли на индустрията, тук престава не само частното производство, но и безплановостта. Зачеркне ли се думата «частно», фразата може в краен случай да мине.

«Разоряването на широки слоеве от населението.»

Вместо тази декламаторска фраза, която създава впечатлението, че ние още съжаляваме за това разоряване на буржоата и дребните буржоа, аз бих казал простия факт: «което в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни».

Двете заключителни фрази повтарят два пъти едно и също нещо. В приложението към раздел I давам предложение за изменение.

Абзац 5. Вместо «причини» трябва да бъде «неговите причини» това навярно е просто неволна грешка.

Абзац 6. «Рудници, мини, шахти» — виж по-горе бележката към абзац 1. «Частно производство» — виж бележката по-горе. Аз бих казал: «Превръщане на съвременното капиталистическо производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, ... за което и т. н. . . се създават. . . и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.»

Абзац 7. Аз бих го казал, както се предлага в приложението към раздел I.

Абзац 8. Вместо «класосъзнателни» — макар в нашите кръгове това съкращение да е лесно разбираемо — с оглед улесняването на неговото разбиране и на превеждането му на чужди езици аз бих казал: «с осъзнали своето класово положение работници» или нещо подобно.

Абзац 9: Заключителната фраза: «. . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане.»

Абзац 10. След думите «класовото господство» липсва: «и на самите класи». Премахването на класите е нашето основно искане, без него премахването на класовото господство икономически е безсмислица. Вместо «за равно право на всички» предлагам: «за равни права и равни задължения на всички» и т. н. Равните задължения са за нас съвсем особено съществено допълнение към буржоазнодемократическите равни права и лишават последните от техния специфично буржоазен смисъл.

Заключителната фраза: «В своята борба... са способни», аз бих зачеркнал. При своята неопределеност — «които са способни да подобрят» (кой се има предвид?) «положението на народа изобщо» — тя може да обхваща всичко: покровителствени мита и свободна търговия, цехове и свободна промишлена дейност, поземлен кредит, разменни банки, задължително ваксиниране срещу едра шарка и забрана на ваксинирането срещу едра шарка, алкохолизъм и забрана на спиртните напитки и т. н. и т. н. Това, което трябва да се каже в нея, е вече казано в предишната фраза, а да се казва специално, че като искаме цялото, включваме в него и всяка отделна негова част, не е необходимо; според мен това отслабва впечатлението. Но ако тази фраза е нужна като преминаване към отделните искания, би могло да се каже нещо такова: «социалдемокрацията води борба за всички искания, които я приближават до тази цел («мерки и начинания» да се зачеркне като повторение). Или пък, което е още по-добре, да се каже направо за какво се касае, че трябва да се навакса това, което буржоазията е пропуснала да направи; в този смисъл съм формулирал една заключителна фраза в приложението към раздел I. Аз смятам това за важно във връзка с моите бележки към следващия раздел и за мотивиране на направените там от мен предложения.

 

                                                                                  II

                                                               Политически искания

 

Политическите искания на проекта имат един голям недостатък. В него не се съдържа това, което всъщност е трябвало да се каже. Ако всички тези 10 искания бъдеха задоволени, ние бихме разполагали наистина с повече разнообразни средства за постигане на нашата главна политическа цел, но в никой случай не самата главна цел. От гледище на правата, които се дават на народа и на неговото представителство, конституцията на Германската империя е просто копие на пруската конституция от 1850 г. — конституция, в членовете на която намери израз най-крайната реакция и съгласно която правителството притежава цялата действителна власт, а камарите нямат дори правото да отхвърлят данъците; конституция, с която, както показа периодът на конституционния конфликт, правителството може да прави всичко, каквото се иска. Правата на Райхстага са абсолютно същите, както и правата на пруската камара, и затова Либкнехт нарече този Райхстаг смокиновия лист на абсолютизма. Върху основата на тази конституция и на санкционираното от нея дребнодържавие, на един «съюз» между Прусия и Ройс—Грайц—Шлайц—Лобенщайн, първата от които има толкова квадратни мили, колкото втората — квадратни дюйма, — върху такава основа искането да се осъществи «превръщането на всички средства на труда в обща собственост» е очевидна безсмислица.

Да се засяга обаче тази тема е опасно. И все пак така или иначе тази работа трябва да се подхване. Колко необходимо е това, показва тъкмо сега ширещият се в голяма част от социалдемократическия печат опортюнизъм. От страх да не бъде възобновен законът против социалистите или спомняйки си някои направени при господството на този закон преждевременни изявления, сега някои изведнъж почват да твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания. Някои убеждават себе си и партията, че «днешното общество враства в социализма», без да си задават въпроса, няма ли то да надрасне с това също така по необходимост старото си устройство и няма ли да се наложи да разбие тази стара обвивка също така насилствено, както ракът своята, следователно няма ли да се наложи то освен това да разбие оковите на все още полуабсолютисткия и отгоре на това неизразимо объркан политически строй. Може да се допусне, че старото общество би могло да врасне мирно в новото в страни, където народното представителство съсредоточава в своите ръце цялата власт, където по конституционен път можеш да направиш всичко, каквото пожелаеш, щом имаш зад себе си мнозинството на народа: в демократични републики като Франция и Америка, в монархии като Англия, където предстоящото абдикиране на династията срещу парично възнаграждение се обсъжда всеки ден в печата и където тази династия е безсилна срещу волята на народа. Но в Германия, където правителството е почти всесилно, а Райхстагът и всички други представителни учреждения нямат действителна власт, в Германия да се прокламира такова нещо, и то без всякаква нужда, значи да смъкнеш смокиновия лист от абсолютизма и да го вържеш на самия себе си, за да прикриваш голотата си.

Подобна политика може само да изведе след време собствената партия на погрешен път. На преден план излизат общи, абстрактни политически въпроси и по този начин се закриват непосредствените конкретни въпроси, които при първите големи събития, при първата политическа криза сами се поставят на дневен ред. Какво друго може да излезе от това, освен че партията внезапно, в решителния момент, ще се окаже безпомощна, че по решаващите въпроси ще господства неяснота и липса на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани. Няма ли да се повтори пак онова, което стана на времето с покровителствените мита, които бяха обявени тогава за въпрос, който интересува само буржоазията и не засяга ни най-малко работниците, когато следователно всеки можеше да гласува както си иска, докато сега мнозина изпадат в противоположната крайност и в противоположност на избилите ги на протекционизъм буржоа отново поднасят икономическите софизми на Кобден и Брайт и проповядват като най-чист социализъм. . . най-чистото манчестърство ? Това забравяне на големите, главните исторически съображения заради моментните интереси на деня, това боричкане за моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това пренасяне на бъдещето на движението в жертва заради неговото настояще може да става и от «честни» подбуди, но това е и си остава опортюнизъм, а «честният» опортюнизъм е може би най-опасният от всички.

Кои са тези деликатни, но много съществени пунктове?

Първо. Ако нещо е несъмнено, то е, че нашата партия и работническата класа могат да стигнат до господство само при политическата форма на демократичната република. Последната е дори специфичната форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция. Та немислимо е нашите най-добри хора да станат министри при император, както Микел. От законна гледна точка като че ли не върви да се включи направо в програмата искането за република, макар това да бъде допустимо във Франция дори при Луи Филип, както сега в Италия. Но фактът, че в Германия не може дори да се излезе с открито републиканска партийна програма, доказва колко голяма е илюзията, че републиката може да се установи там по идилично мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество.

Впрочем въпросът за републиката може в краен случай да бъде заобиколен. Но това, което според мен би трябвало и може да влезе в програмата, е искането за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство. И засега това би било достатъчно, ако не може да се отиде по-далеко.

Второ. Преустройството на Германия. От една страна, трябва да бъде ликвидирано дребнодържавието: опитайте се да революционизирате обществото, докато има резерватни права на Бавария и Вюртемберг, а картата например на Тюрингия представлява жалка гледка! От друга страна, Прусия трябва да престане да съществува, тя трябва да се разпадне на самоуправляващи се провинции, за да престане да тегне над Германия специфичното прусачество. Дребнодържавието и специфичното прусачество са двете страни на противоречието, в чиито клещи се намира сега Германия, при което едната страна трябва винаги да служи като извинение и оправдание за съществуването на другата.

Какво трябва да се появи на мястото на сегашна Германия? Според мен пролетариатът може да употреби само формата на единната и неделима република. Федеративната република сега е, общо взето, все още необходимост на гигантската територия на Съединените щати, макар на изток тя да става вече пречка. Тя би била крачка напред в Англия, където на двата острова живеят четири нации и въпреки че има един парламент, вече съществуват една до друга три законодателни системи. В малка Швейцария тя отдавна вече е станала пречка и се търпи само защото Швейцария се задоволява с ролята на чисто пасивен член на европейската система от държави. За Германия федералисткото й ошвейцаряване би било огромна крачка назад. Два пункта отличават съюзната държава от единната държава: първо, че всяка отделна държава, влизаща в съюза, всеки кантон има свое собствено гражданско и наказателно законодателство, свое собствено съдоустройство, и, второ, че наред с народната камара съществува камара на държавите, в която всеки кантон, бил той голям или малък, гласува като такъв. Първото ние благополучно преодоляхме и няма да бъдем толкова наивни да го въвеждаме отново; второто имаме в лицето на Бундесрата и можем прекрасно да минем без него, както и изобщо нашата «съюзна държава» е вече преход към единната държава. И ние не трябва да отхвърляме извършената през 1866 и 1870 г. революция от горе, а да внесем в нея необходимите допълнения и подобрения чрез движение от долу.

И така единна република. Но не в духа на сегашната френска република, която не е нищо друго освен основаната в 1798 г. империя без император. От 1792 до 1798 г. всеки френски департамент, всяка община се ползваше с пълно самоуправление по американски образец и това трябва да имаме и ние. Как трябва да се организира самоуправлението и как може да се мине без бюрокрация, това ни показаха Америка и първата френска република, а и днес ни показват Австралия, Канада и другите английски колонии. И такова провинциално и общинско самоуправление е далеч по-свободно, отколкото например швейцарският федерализъм, където кантонът наистина е много независим по отношение на федеративната държава, но и по отношение на окръга и общината. Кантоналните правителства назначават окръжните управители и префектите, което не е познато в говорещите английски език страни и което ние в бъдеще трябва да премахнем така решително, както и пруските ландрати и регирунгсрати.

От всичко това в програмата трябва да се включат малко неща. Аз го споменавам главно и за да характеризирам отношенията в Германия, където за подобни неща не бива да се говори открито, и да подчертая с това същевременно самоизмамата на ония, които искат по законен път да преобразуват подобни отношения в комунистическо общество. Споменавам го освен това, за да напомня на ръководството на партията, че има и други важни политически въпроси освен прякото участие на народа в законодателството и безплатното правораздаване, без които ние в края на краищата ще минем. При общата несигурност тези въпроси всеки ден могат да станат неотложни и какво ще стане, ако не сме ги обсъдили и не сме се споразумели по тях?

Което обаче може да влезе в програмата и което поне косвено може да служи като намек за това, за което не може да се говори, е искането:

«Пълно самоуправление в провинцията, окръга и общината чрез чиновници, избрани въз основа на всеобщо избирателно право. Премахване на всички местни и провинциални власти, назначавани от държавата.»

Дали освен това във връзка с разгледаните по-горе пунктове могат да се формулират още някои програмни искания, аз тук мога да преценя по-трудно, отколкото вие там на място. Но би било желателно тези въпроси да бъдат обсъдени в партията, докато още не е много късно.

1)            Разликата между «избирателно право и право на глас», респективно между «избори и гласуване», за мен не е ясна. Ако трябва да се направи някаква разлика, това би трябвало във всеки случай да се изрази по-ясно или да се обясни в коментар, придружаващ проекта.

2)            «Право на народа да внася и отхвърля законопроекти» за какво? Би трябвало да се добави — за всички закони или постановления на народното представителство.

5)            Пълно отделяне на църквата от държавата. Към всички религиозни общества без изключение държавата се отнася като към частни сдружения. Те се лишават от всяка подкрепа от държавните средства и от всякакво влияние върху държавните училища. (Все пак не може да им се забрани да основават собствени училища със собствени средства и да преподават там своите глупости.)

6)            Пунктът за «светския характер на училището» в такъв случай отпада, той се отнася към предишния параграф.

8) и 9) Тук бих искал да обърна внимание на следното: тези пунктове искат одържавяване 1) на адвокатурата, 2) на лекарската помощ, 3) на аптеките, зъболечението, акушерското, болничното дело и т. н. и т. н., а освен това по-долу се иска пълно одържавяване на осигуряването на работниците. Може ли всичко това да се повери на господин фон Каприви? И съгласува ли се то с провъзгласения по-горе отказ от всякакъв държавен социализъм?

10) Тук бих казал: «Прогресивен. . . данък за покриване на всички разходи в държавата, окръга и общината, доколкото за това са нужни данъци. Отменяване на всички косвени държавни и местни данъци, мита и т. н.» Останалото е излишен и отслабващ впечатлението коментар, респ. мотивировка.

 

                                                                             III

 

                                                          Икономически искания

 

Към пункт 2. В Германия повече откъдето и да било правото на сдружения се нуждае и от гарантиране от държавата.

Заключителната фраза: «за регулиране» и т. н. би трябвало да се добави като пункт 4, като й се даде съответна форма. Във връзка с това би трябвало да се отбележи, че с камари на труда, съставени наполовина от работници и наполовина от капиталисти, ние бихме се изиграли. При това положение години наред мнозинството ще бъде винаги на страната на капиталистите, за което стига една черна овца сред работниците. Ако не се направи уговорката, че при спорни случаи двете половини дават мнение отделно, много по-добре би било да имаме камара на капиталистите и наред с нея независима камара на работниците.

Завършвайки, бих помолил да се сравни проектът още веднъж с френската програма (Oт 1880 г. приета в Хавър. Ред.), където тъкмо в раздел III някои неща изглеждат по-добре. Испанската програма (От 1888 г., приета в Барцелона. Ред.), по липса на време за съжаление не мога да намеря, тя също в много отношения е много добра.

 

                                                      [Приложение към раздел I]

 

1)            «Шахтите, мините» — да отпадне; да се прибави «железниците и другите средства за съобщение».

2)            В ръцете на техните присвоители (или на техните притежатели) обществените средства на труда са се превърнали в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчинение на работника на присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците на живот, е основата на робството във всичките му форми: социалната мизерия, умствената изостаналост, политическата зависимост.

3)            При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталистите и едрите земевладелци — се увеличава с нарастваща бързина, все по-неравно става разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани, все повече нарастват числеността и несигурността на съществуването на пролетариата и т. н.

4)            «Частното» (производство) да се зачеркне. . . влошават. . . в резултат на разоряването на градските и селските средни слоеве, на дребните буржоа и дребните селяни, разширяват (или задълбочават) пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщата несигурност в нормално състояние на обществото и доказват, че класата на присвоителите на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.

5)            «неговите» причини.

6)            . . . и превръщане на капиталистическото производство, което се води за сметка на отделни лица или акционерни дружества, в социалистическо производство, водено за сметка на цялото общество и по предварително определен план — превръщане, материалните и духовните условия за което се създават от самото капиталистическо общество и чрез което единствено може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а заедно с него и освобождението на всички членове на обществото без изключение.

7)            Освобождението на работническата класа може да бъде дело единствено на самата работническа класа. От само себе си се разбира, че тя не може да повери делото по своето освобождение нито на капиталистите и едрите земевладелци, нейни противници и експлоататори, нито на дребните буржоа и дребните селяни, които, смазани от конкуренцията на големите експлоататори, нямат друг избор, освен да застанат на страната или на последните, или на работниците*. (Краят на фразата от думите «да застанат» е написан с молив вместо зачеркнатите думи: «или да се вкопчват в последните, или да изпадат в редовете на пролетариата, следователно да станат или противник на работническата класа, или неин придатък». Ред. )

8)            . . . с осъзнали своето класово положение работници и т. н.

9)            . . . поставя. . . и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.

10)          . . . класовото господство и на самите класи** ( Думите «и на самите класи» са написани с молив. Ред )  и за равни права и равни задължения на всички без разлика и т. н.. . . на произход (краят да се зачеркне). Но на нейната борба за. . . на човечеството пречат назадничавите политически отношения в Германия. Тя трябва преди всичко да завоюва свободно пространство за движение, да унищожи многобройните остатъци от феодализма и абсолютизма, с една дума, да свърши работата, която германските буржоазни партии са били и си остават прекалено страхливи да свършат. Затова тя трябва поне днес да включи в своята програма и искания, които в другите цивилизовани страни са вече осъществени от самата буржоазия.

 

Написано между                                           К. Маркс и Ф. Енгелс,

18 и 29 юни 1891 г.                                      Съчинения т. 22                                                                   

 

 

 

Бележки 

Непосредствен повод за написване на произведението «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.»  била проектопрограмата на Германската социалдемократическа партия, изпратена на Енгелс от името на ръководството на партията от Р. Фишер заедно с писмо от 18 юни 1891 г. От писмото се вижда, че проектът, съставен главно от Бебел и Либкнехт, бил обсъждан на редица заседания на ръководството, на едно от които било решено той да бъде изпратен на Енгелс и на други дейци на работническото и социалистическото движение.

Както се вижда от писмото на Енгелс до Кауцки от 29 юни 1891 г., след като получил проекта, Енгелс му направил подробен критичен анализ. Той възнамерявал да даде своя, по-сбита формулировка на мотивировъчната част, но тъй като срокът за представяне на бележките бил ограничен, нахвърлил само отделни формулировки (вж. приложенията към раздел I). По-остро Енгелс разкритикувал посветения на политическите искания раздел на проекта. Именно този раздел по неговите думи му дал повод да нанесе удар «на миролюбивия опортюнизъм», проповядващ «бодрото, скромно, весело, свободно «врастване» на старото свинство в «социалистическото общество»». Критичните бележки на Енгелс, както и публикуваното по това време по негово настояване произведение на К. Маркс «Критика на Готската програма» (за пръв път публикувана от Енгелс в 1891 г. за програмата от Гота през 1875 г.), оказали голямо влияние върху по-нататъшния ход на обсъждането и изработването на проектопрограмата.

Доколко бележките на Енгелс са били взети под внимание, може да се съди от проектопрограмата, публикувана от ръководството на партията във вестник «Vorwarts» на 4 юли 1891 г., наскоро след получаването на бележките. Текстът показва, че измененията, внесени в проекта под влияние на критиката на Енгелс, засягали главно мотивировъчната част, както и раздела за икономическите искания. Въпреки критиката на Енгелс в раздела на проекта, посветен на политическите искания, не били направени някакви значителни изменения. В него не се споменавало нищо за завоюване на политическата власт от пролетариата, за демократична република, за преустройство на държавния строй в Германия и за необходимостта от борба против остатъците от феодализма и абсолютизма и други.

След публикуването на официалната проектопрограма започнало нейното обсъждане в партийните организации, на страниците на вестник «Vorwarts» и на списание «Neue Zeit»; при това започнали да се получават не само отделни предложения и изменения, но и нови проектопрограми. Своя проектопрограма, съставена от Кауцки, предложилаи редакцията на списание « Neue Zeit». От писмата на Енгелс до Кауцки от 28 септември и до Бебел от 29 септември 1891 г. се вижда, че той изказал по проекта на редакцията на « Neue Zeit » редица критични бележки, но, общо взето, го считал за по-задоволителен от официалния проект и одобрил намерението на Бебел да подкрепи този проект на Ерфуртския конгрес.

За разглеждане на представените проекти и предложения била създадена програмна комисия под председателството на В. Либкнехт; тя изработила окончателния проект на програмата, като положила в основата му проекта, съставен от редакцията на «Neue Zeit»; били взети под внимание също и някои бележки на Енгелс, отнасящи се до първоначалната проектопрограма, съставена от ръководството на партията.

Проектопрограмата, съставена от комисията, била внесена за обсъждане на Ерфуртския конгрес на Германската социалдемократическа партия, който се състоял от 14 до 21 октомври 1891 г. Доклад по този въпрос изнесъл В. Либкнехт. За резултатите от Ерфуртския конгрес, който приел по същество марксистка програма.

Ерфуртската програма била голяма крачка напред в сравнение с Готската програма; от партийната програма били отстранени реформистките ласалиански догми, по-ясно били формулирани политическите и икономическите искания. В програмата била научно обоснована неизбежната гибел на капиталистическия строй и заменянето му със социалистически, ясно се посочвало, че за социалистическото преустройство на обществото пролетариатът трябва да завоюва политическата власт.

Същевременно Ерфуртската програма имала и сериозни недостатъци, най-главният от които бил липсата на положение за диктатурата на пролетариата като средство за социалистическото преустройство на обществото. В нея не се поставяли също искания за събаряне на монархията и за установяване на демократична република, за преустройство на държавния строй на Германия и други. В това отношение критичните бележки на Енгелс по първоначалния проект важат напълно и за приетата от Ерфуртския конгрес програма.

Централно място в критическите бележки на Енгелс заема анализът на политическите искания на програмата. Именно в тази част проектът страда от най-големи недостатъци. В него липсва искането за установяване на демократична република в Германия като една от най-непосредствените задачи на партията.

Енгелс разглежда това като пряка отстъпка пред опортюнистите, които «твърдят, че сегашният законен ред в Германия бил достатъчен за партията да осъществи по мирен път всичките си искания». Той подчертава, че на германския пролетариат, преди да извоюва победа над капитализма, му предстои «да разбие оковите на полуабсолютистичния и отгоре на това неизразимо объркан политически строй», и настоява искането за демократична република в каквато и да е форма да бъде включено в програмата, тъй като социалдемократическата партия и работническата класа могат да дойдат на власт само при условията на такава република. «Тази последната — пише Енгелс — е дори специфична форма за диктатурата на пролетариата, както показа още Великата френска революция». Посочвайки това, Енгелс очевидно е искал да подчертае принципната разлика между демократичната република като държавна форма на диктатурата на пролетариата и обикновената буржоазна република от парламентарен тип.

Проектът заобикаля въпроса за държавното устройство, не подчертава, че пролетариатът е заинтересован от създаването на «единната и неделима република», а не от федерализирането на страната. Енгелс отбелязва, че федерацията като държавна форма е оправдана само в страни, в които живеят няколко нации.

Като се съгласява, че при условията на господстващия режим в Германия някои от най-важните искания не могат направо да бъдат включени в програмата на една легална партия, той настоява да се приемат такива формулировки, които биха запазили същността на тези искания. Така той предлага, без да се говори открито за република, в програмата да се включи искането «за съсредоточаване на цялата политическа власт в ръцете на народното представителство». Искането за единна германска държава, т. е. за ликвидиране на такива реакционни отживелици като «дребнодържавието и специфичното прусачество», Енгелс предлага да се допълни с искане за пълно местно самоуправление чрез чиновници, избирани въз Основа на всеобщо избирателно право. 

Значението на труда на Енгелс съвсем не се изчерпва с конкретната критика на проектопрограмата. В него е развито по-нататък марксисткото учение за държавата, за пътищата на преминаване към социализма. Допускайки възможността за мирен път към социализма в такива страни, където народното представителство съсредоточава в ръцете си цялата власт, Енгелс решително се обяви против опортюнистите, които смятат, че това може да се осъществи при условията на господстващия в Германската империя реакционен режим. Той подчертава пряката заинтересованост на пролетариата от борбата за демократически права, за установяване на демократична република. Енгелс говори с възмущение за разпространяването на илюзиите, че «републиката може да се установи там по мирен път, и то не само републиката, но и комунистическото общество». Подобни възгледи той нарича самоизмама и предупреждава ръководството на партията за опасността, свързана с тяхното разпространяване. Като настоява за решителна борба против опортюнизма, Енгелс изключително ясно и точно определя това явление. «Това забравяне на големите, главните съображения заради моментните интереси на деня, това домогване до моментни успехи и борбата за тях без оглед на по-късните последици, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще. . . е опортюнизъм. . .»

Ролята на Енгелс в подготвянето на новата програма не се ограничава с тези бележки. Той поправя няколко формулировки и съветва Кауцки да направи някои изменения. Именно този проект е приет от комисията по програмата като основа за бъдещата програма. Енгелс одобри това.. Но в последния вариант на проекта, публикуван във «Vorwarts» в навечерието на конгреса, неочаквано се появява ласалианската теза за «единната реакционна маса», каквато били представлявали всички останали класи по отношение на пролетариата.

Енгелс е поразен. Той незабавно пише на Кауцки, че е недопустимо в програмата да бъде включена тази ласалианска фраза, която е абсолютно невярна, «тъй като превръща правилната сама по себе си историческа тенденция в свършен факт. . . Докато не сме достатъчно силни, за да вземем властта в ръцете си и да осъществим нашите принципи, не може и дума да става, строго казано, за единна реакционна маса по отношение на нас». Разкритикуваното от Енгелс положение бива отстранено.

Окончателният текст на новата програма след обсъждането му в комисията по програмата и на конгреса беше единодушно одобрен на конгреса. «В Ерфурт всичко мина много добре — съобщава Енгелс на Зорге на 24 октомври. —. . . Проектопрограмата на Кауцки. . . подкрепена от Бебел и от мене, залегна в основата на новата програма, на нейната теоретическа част. За наше задоволство Марксовата критика подейства напълно. Отстранени са и последните остатъци от ласалианството.»

Произведението на Енгелс «Към критиката на социалдемократическата проектопрограма от 1891 г.» дълго време не било публикувано от ръководството на германската социалдемокрация; то било отпечатано в списание «Neue Zeit » едва в 1901 г. В редакционна бележка се изтъквало, че ръкописът на Енгелс бил намерен сред литературното наследство на В. Либкнехт.

 

 

Ръкописният вариант на проектопрограмата, който бил изпратен на Енгелс от ръководството на Германската социалдемократическа партия и на който той направил критически анализ, досега не е открит. По-долу се дава вариантът, публикуван от ръководството («Vorwarts», бр. 153 от 4 юли 1891 г.), в който били взети под внимание някои бележки и предложения на Енгелс. За по-лесно сравняване с критичните бележки на Енгелс в мотивировъчната част в квадратни скоби са отбелязани номерата на абзаците.

 

                                         Социалдемократическата програма от 1891 г.

                                           Проект на ръководството на партията

 

[Абз. 1] Отделянето на работниците от средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — и тяхното преминаване в индивидуално притежание на част от членовете на обществото доведоха до разделянето на обществото на две класи — трудеща се и имотна.

[Абз. 2] В ръцете на техните присвоители обществените средства на труда се превърнаха в средства за експлоатация. Обусловеното от това икономическо подчиняване на работниците от присвоителите на средствата на труда, т. е. на източниците за живот, е основата на робството във всичките му форми, на социалната мизерия, умствената принизеност и политическата зависимост.

[Абз. 3] При господството на тази експлоатация натрупването на създаваното от експлоатираните богатство в ръцете на експлоататорите — капиталисти и едри земевладелци, се увеличава с нарастваща бързина. Разпределението на продукта на труда между експлоататори и експлоатирани става все по-неравно, числеността и неосигуреността на съществуването на пролетариата все повече нарастват, армията на излишните работници взема все по-масов характер, класовият антагонизъм става все по-остър, а все по-ожесточена класовата борба, която разделя съвременното общество на два враждебни военни лагера и представлява общ отличителен белег на всички индустриални страни.

[Абз. 4] Коренящата се в същността на капиталистическото производство безплановост поражда ония все по-продължителни кризи и прекъсвания в производството, които още повече влошават положението на работниците вследствие разоряването на средните слоеве на градското и селското население — дребната буржоазия и дребните селяни, още повече разширяват пропастта между имотни и безимотни, превръщат всеобщото неустойчиво положение в нормално състояние на обществото и са доказателство, че класата на собствениците на обществените средства на труда е загубила призванието и способността за стопанско и политическо ръководство.

[Абз. 5] Да сложи край на това състояние, което с всеки ден става все по-непоносимо, като премахне неговите причини и извоюва освобождението на работническата класа — такава е целта и задачата на социалдемокрацията. »

 [Абз. 6] Германската социалдемократическа партия съобразно с това се стреми да осъществи превръщането на средствата на труда — земята, рудниците, мините, машините и оръдията, средствата за съобщение — в обща собственост и превръщането на капиталистическото производство в социалистическо производство — превръщане, материалните и духовните условия за което са създадени и продължават да се създават от самото капиталистическо общество, единствено чрез което може да бъде осъществено освобождението на работническата класа, а едновременно с нея: и освобождението на всички членове на обществото без изключение.

[Абз. 7; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 9] Социалдемократическата партия няма нищо общо с така наречения държавен социализъм, система на одържавяване за фискални цели, която поставя държавата на мястото на частния капиталист и по този начин обединява в едни ръце властта на икономическата експлоатация и на политическото потискане на работника.

[Абз. 8; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 7] Освобождението на работническата класа може да бъде единствено дело на самата работническа класа, защото всички останали класи и партии стоят на почвата на капитализма и въпреки сблъскването на техните интереси имат за своя обща цел запазването и укрепването на основите на съвременното общество.

[Абз. 9; в текста, от който се ползвал Енгелс — абз. 8] Във всички страни с капиталистически начин на производство работническата класа има еднакви, интереси; с разширяването на международните връзки и на производството за световния пазар положението на работниците всяка страна става все по-зависимо от положението на работниците в другите страни, затова освобождението на работническата класа е не национална, а социална проблема, в разрешаването на която еднакво участват работниците от всички културни страни. Съзнавайки това, Германската социалдемократическа партия се чувства и обявява за солидарна с класово съзнателните работници, от всички останали страни.

[Абз. 10] Социалдемократическата партия се бори не за нови класови привилегии и предимства, а за премахване на класовото господство и на самите класи и за равни права и равни задължения на всички без разлика на пол и произход. В тази освободителна борба социалдемокрацията като представителка не само на наемните работници, но и изобщо на всички експлоатирани и потиснати, защитава всички искания, мероприятия и начинания, които са способни да подобрят положението на народа изобщо и по-специално на работническата класа. Затова Германската социалдемократическа партия предявява сега следните искания:

1.          Всеобщо равно и пряко избирателно право и право на глас при тайно гласуване за всички граждани на империята над 20 години без разлика на пол във всички стадии на изборите и гласуването.

Въвеждане на пропорционална избирателна система. Насрочване на изборите и на гласуването в неделни и празнични дни. Възнаграждение на избраните представители.

2.            Пряко участие на народа в законодателството въз основа на правото на внасяне и отхвърляне на законопроекти. Самоуправление на народа в империята, държавата, провинцията и общината. Ежегодно гласуване на данъците, право на отказ от плащането на данъци.

3.            Решаване на въпросите за войната и мира от избраните представители на народа. Учредяване на международен арбитражен съд.

4.            Отменяване на всички закони, които ограничават или анулират свободата за изразяване на мнения и правото на сдружения и събрания.

5.            Отменяване на всички кредити от държавните средства за църковни и религиозни цели. Църковните и религиозните общества трябва да се разглеждат като частни обединения.

6.            Светски характер на училището. Задължително посещение на държавните народни училища. Безплатно образование и осигуряване с учебни помагала във всички държавни учебни заведения.

7.            Възпитание на всички граждани в дух на готовност за отбрана. Заменяне на постоянната армия с народна милиция.

8.            Безплатно съдопроизводство и оказване на юридическа помощ. Осъществяване на съдопроизводството от съдии, избрани от народа.

9.            Безплатна лекарска помощ и безплатни лекарства.

10.          Диференциран прогресивен данък върху дохода, капитала и наследството за покриване на всички държавни разходи, доколкото те подлежат на покриване от данъците. Отменяне на всички косвени данъци, мита и други, стопанско-политически мероприятия, които подчиняват интересите на общественото цяло на интересите на привилегированото малцинство.

С цел защита на правата на работническата класа Германската социалдемократическа партия предявява следните искания:

1.            Действено национално и международно законодателство за охрана на труда върху следната основа:

а) Установяване на нормален работен ден с продължителност максимум осем часа.

в) Забрана на индустриалния труд за деца под четиринадесет години.

с) Забрана на нощния труд освен в такива отрасли на индустрията, при които той е необходим поради тяхната специфичност, по технически причиня или в интерес на общественото благо.

д) Предоставяне на всеки работник непрекъснат отдих с продължителност минимум 36 часа седмично,

 е) Забрана на заплащането на труда със стоки.

2.            Надзор върху всички индустриални предприятия и регулиране на трудовите отношения в града и селото от имперското ведомство на труда, окръжните бюра на труда и палатите на труда.

3.            Изравняване правата на селскостопанските работници и прислужниците с правата на индустриалните работници. Отменяване на устава за ратаите.

4.            [В текста, от който се ползвал Енгелс, очевидно пункт 2] Охрана на правото на сдружения.

5.            Предаване на цялата система на осигуряване на работниците в компетентност на империята при решаващото участие на работниците в управлението на осигурителните дружества.

 

Обстоятелството, че германската социалдемокрация приема една марксистка програма, оказва въздействие върху цялото международно работническо движение. Това е доказателство за идейната победа на марксизма над различните течения на дребнобуржоазния социализъм. Години наред тази програма беше образец за социалистите от другите страни.

 

 

 

 

17.08.2020 г.

Фридрих Енгелс за смъртта на Жени Маркс

 

„Не е нужно да говоря за нейните лични качества. Приятелите й ги знаят и никога не ще ги забравят. Ако някога е имало жена, която да е виждала щастието си в това, да прави щастливи другите – това беше тя“

 

ЖЕННИ МАРКС, УРОЖДЕННАЯ ФОН ВЕСТФАЛЕН

Еще одну жертву выхватила смерть из рядов старой гвардии пролетарского, революционного социализма.

2 декабря сего года умерла в Лондоне после продолжительной мучительной болезни супруга Карла Маркса.

Она родилась в Зальцведеле. Отец ее, переведенный вскоре после этого в Трир в качестве регирунгсрата, близко сошелся там с семьей Маркс. Дети росли вместе. Две высокоодаренные натуры сблизились. Когда Маркс поступил в университет, было уже решено, что их будущая судьба нераздельна.

В 1843 г., после запрещения первой «Rheinische Zeitung», редактором которой некоторое время был Маркс, состоялась их свадьба. С тех пор Женни Маркс не только разделяла участь, труды, борьбу своего мужа, но и сама принимала в них участие с величайшей сознательностью и с пламеннейшей страстью.

Молодая чета отправилась в Париж, в добровольное изгнание, которое, однако, очень скоро превратилось в настоящее. Прусское правительство и там преследовало Маркса. Александр фон Гумбольдт унизился до того, что помог выхлопотать приказ о высылке Маркса.

Семье пришлось переехать в Брюссель.

Наступила февральская революция. Во время волнений, разразившихся вслед за ней в Брюсселе, был арестован не только Маркс; бельгийская полиция не постеснялась без всякого повода бросить в тюрьму и его жену.

Революционный подъем 1848 г. уже в следующем году прекратился. Новое изгнание, сначала в Париж, затем, вследствие нового вмешательства французского правительства, — в Лондон. И на этот раз для Женни Маркс это было действительным изгнанием, со всеми его ужасами. Материальную нужду, из-за которой сошли в могилу два ее мальчика и одна девочка, она все же преодолела бы. Но когда правительство в союзе с буржуазной оппозицией, от вульгарно-либеральной до демократической, составили большой заговор против ее мужа; когда они обливали Маркса потоками самой подлой, самой гнусной клеветы; когда вся печать оказалась для него закрытой и все пути самозащиты были для него отрезаны; когда он очутился вдруг безоружным перед лицом своих врагов, которых и он и она могли лишь презирать, — это нанесло ей глубокую рану. А это продолжалось очень долго.

Но не бесконечно. Европейский пролетариат снова добился таких условий существования, при которых он мог действовать до известной степени самостоятельно. Был основан Интернационал. Страна за страной охватывались классовой борьбой пролетариата, и ее муж был самым передовым из передовых борцов. Тогда наступила для нее пора, искупившая ее жестокие страдания. Она дожила до того момента, когда ложь и клевета, возводившиеся на Маркса, развеялись в прах; когда его учение, для подавления которого все реакционные партии, как феодалы так и демократы, приложили такие чудовищные усилия, — проповедовалось теперь во всеуслышание во всех цивилизованных странах и на всех культурных языках. Она дожила до того момента, когда пролетарское движение, с которым она срослась всем своим существом, стало потрясать до основания старый мир, от России до Америки, и, сокрушая всякое сопротивление, все более и более уверенное в победе, прокладывало себе путь вперед. И одной из последних ее радостей было еще то очевидное доказательство неистощимой жизненной силы, которое дали наши немецкие рабочие на последних выборах в рейхстаг189 .

То, что эта женщина, со столь острым критическим умом, с таким политическим тактом, с такой энергией и страстностью характера, с такой преданностью своим товарищам по борьбе, сделала для движения в течение почти сорока лет, — это не стало достоянием общественности, об этом не упоминается в летописях современной печати. Это каждый должен был пережить лично. Но я уверен: жены изгнанников-коммунаров часто еще будут вспоминать о ней, а наш брат часто будет чувствовать, как недостает нам ее смелого и благоразумного совета — смелого без бахвальства, благоразумного без малейших уступок в вопросах чести.

 

Ф. Энгельсом ,  Лондон, 4 декабря 1881 г.

Напечатано в газете «Der Sozialdemokrat» № 50, 8 декабря 1881 г.

 

 

                                                             *     *      *

 

 

Ф. ЭНГЕЛЬС –  РЕЧЬ НА МОГИЛЕ ЖЕННИ МАРКС

 

Друзья!

Женщина прекрасной души, которую мы хороним, родилась в Зальцведеле в 1814 году. Ее отец, барон фон Вестфален, тесно сблизился в Трире с семьей Маркс; дети обеих семей росли вместе. Когда Маркс поступил в университет, он и его будущая жена знали, что их существование будет нераздельно.

В 1843 г., после того как Маркс впервые выдвинулся на общественном поприще как главный редактор первой «Rheinische Zeitung» и после запрещения газеты прусским правительством, состоялась их свадьба. С этого дня она не только разделяла участь, труды и борьбу своего мужа, но и активно участвовала в них с величайшей сознательностью и с пламеннейшей страстью.

Молодая чета отправилась в Париж; добровольное изгнание вскоре превратилось в вынужденное. Даже в Париже преследовало Маркса прусское правительство. С сожалением должен я упомянуть, что такой человек, как А. Гумбольдт, унизился до сотрудничества с прусским правительством, чтобы побудить правительство Луи-Филиппа изгнать Маркса из Франции. Маркс отправился в Брюссель. Разразилась февральская революция. Во время волнений, вызванных этим событием в Брюсселе, бельгийская полиция не только арестовала Маркса, но заключила в тюрьму и его жену без малейшего к тому повода.

Революционный подъем 1848 г. в следующем году прекратился. Вновь началось изгнание, сначала в Париж, затем, вследствие вмешательства французского правительства, — в Лондон. На этот раз это было изгнание со всеми его бедствиями. Она готова была терпеливо переносить все обычные страдания изгнанников, хотя они и были причиной гибели трех ее детей, в том числе двух мальчиков. Но видеть, как все партии, правительственные и оппозиционные (феодалы, либералы, так называемые демократы), объединившиеся против ее мужа, возводят на него самую низкую и подлую клевету, видеть, как вся без исключения печать была для него закрыта, как он был беспомощен и беззащитен перед противниками, которых и он и она презирали, — это причиняло ей жгучую боль. А это продолжалось долгие годы.

Но не бесконечно. Мало-помалу европейский рабочий класс оказался в таких политических условиях, которые давали ему некоторую возможность действовать. Было основано Международное Товарищество Рабочих. Оно втягивало в борьбу одну цивилизованную нацию за другой, и в этой борьбе первым среди первых сражался ее муж. Наконец, наступило время, которое начало вознаграждать ее за пережитые страдания. Она дожила до того, чтобы увидеть, как была развеяна в прах всякого рода низкая клевета, возводившаяся на ее мужа; она дожила до того, чтобы услышать, как учение ее мужа, которое реакционеры всех стран пытались удушить, открыто и победоносно провозглашалось во всех цивилизованных странах, на всех цивилизованных языках. Она дожила до того, чтобы увидеть, как революционное движение пролетариата, уверенного в своей победе, охватывало одну страну за другой, от России до Америки. Одной из последних ее радостей было полученное ею на смертном одре блестящее доказательство неукротимой жизненной силы, которое дал, наперекор всем репрессивным законам, немецкий рабочий класс на последних выборах.

То, что эта жизнь, свидетельствующая о столь ясном и критическом уме, о столь верном политическом такте, о такой страстной энергии, о такой великой самоотверженности, сделала для революционного движения, не выставлялось напоказ перед публикой, не оглашалось на столбцах печати. То, что она сделала, известно только тем, кто жил вместе с ней. Но одно я знаю: мы не раз еще будем сожалеть об отсутствии ее смелых и благоразумных советов; смелых без бахвальства, благоразумных без ущерба для чести.

Мне незачем говорить о ее личных качествах. Ее друзья знают их и никогда их не забудут.

Если существовала когда-либо женщина, которая видела свое счастье в том, чтобы делать счастливыми других, — то это была она.

 

Произнесена Ф. Энгельсом 5 декабря 1881 г.

Напечатана в газете «L'Egalite» № 1, 11 декабря 1881 г.