Търсене в този блог

14.05.2017 г.

Димитър Генчев на 70 години - един наивник на повече от средна възраст

 

 

 

Димитър Генчев остава  измежду пазителите на фара, който неизменно сочи пътя в мрака.

 

Неусетно и някак странно в началото на тази година Димитър Генчев навърши 70 години.

Неусетно, защото той не е помпозен, а естествен човек. Взискателен е към себе си и към околните, но не е претенциозен.

Тази солидна годишнина изглежда странно в негово лице поне по две причини. Той е твърде енергичен и жилав дори в сравнение с хора  с не толкова много лета – слава богу и на неговите гени. Обяснението обаче не е само физическо. Генчев не е меркантилен, а духовен човек. Освен това той е оптимист за бъдещето, бих казал, исторически оптимист, а по отношение на реалността – наивник на повече от средна възраст. Все още мисли, че политиците използват думите с истинското им значение, че приемането на политически документ води до съответни на него последващи действия. Собствената му непредубеденост и добронамереност към околните го кара да смята, че и те постъпват с такава нагласа.

Днес Димитър Генчев продължава да е директор на Центъра за стратегически изследвания към Националния съвет на БСП. Не е сигурно дали няма да е и последният. В това разломно време светът и България имат нужда от нови стратегии, но повсеместният прагматизъм на политическото ежедневие и идейното лицемерие могат да се окажат самодостатъчни. Сега рекламата преди всичко, а не идеята „продава” политиците.

Въпреки това Д. Генчев  остава, ако използвам алегорията на Николай Петев, измежду пазителите на фара, който неизменно сочи пътя в мрака.

Димитър Генчев прие като мисия редакцията на списание „Понеделник” след неговия създател Александър Лилов. Негова е главно заслугата, че успя да запази характера на изданието, като качеството му продължи да се повишава. Помислете само колко са списанията за теория, идеи, култура у нас, извън строго специализираните, просъществували двадесет години.

Аз дължа благодарност на Димитър за творческите и политическите диалози, за общите политически начинания и за приятелството. През последните години постигнахме синхрон, подобен на този на Илф и Петров, при подготовката на редица позиции и доклади, особено на Лявото крило в БСП, макар авторството да остава мое.

 На политически форуми на БСП, особено напоследък в трудни моменти, с предрешен изход,  Д. Генчев зае позиции, които показват, че освен дарба той притежава воля и морал.

Димитър е учител в най-дълбокото значение на тази дума. За него се отнася мисълта на Конфуций, че който постига новото, грижейки се за старoто, той може да бъде учител. Неговата солидна историческа подготовка винаги позволява да се направят паралели с настоящето и да се хвърлят мостове към бъдещето. Неговите „първоапостоли на идеала” и наши „съвременници на бъдещето” са пример и вдъхновение, от които се нуждаем и днес. Той разполага с творческа енергия и с време, които, ако не пропилее, биха му позволили да продължи биографичната документалистика и да осветли чрез перото си днешната обществена действителност – „без маска и без грим”.

Талантливият писателски кръг, към който е приобщен Генчев, разширява неговия кръгозор и обогатява човешкото общуване. Предполагам, че без да следва препоръката на Гьоте, той се е доближил до неговия житейски стереотип. Всеки ден трябва да изслушаш поне една хубава песен, да погледаш хубава картина (още по-добре, ако е нарисувана от дъщеря ти) и, ако е възможно, да прочетеш поне едно мъдро изречение (понякога той самият съчинява такива). Надявам се да продължим да споделяме общи идеи и общи увлечения. Трябва да му призная старшинство в риболова – в техническите умения и в тактическите похвати. Все пак мога да претендирам, че когато сме на мой собствен терен, понякога печеля по точки (по бройки), но той е напред по качество и тежест на улова.

От името на редакционния съвет на списание „Понеделник” и лично от мое име пожелавам на Д. Генчев успешно да издава, редактира и твори списанието, да има нови творчески изяви, да остане последователен и критичен социалист, истински другар и приятел.

Драги Митко, нека през започналото твое осмо десетилетие да запазиш здравето си, духовната и творческа енергия, която притежаваш, и да добавиш още мъдрост и радости от живота !

На многая  лета !

 

Източник: списание „Понеделник”, бр. 1 – 2, 2017 г.                Автор: Янаки Стоилов

 

 

 

 

 


 

 

 

 

 

 

 

11.05.2017 г.

ДЕВЕТИ МАЙ – Стефан Продев

 

 

 

Излишно е да се обяснява историческото и човешкото величие на този паметен ден. Славата му, която обединява всички народи, свързани с антифашистката победа. В летописа на двубоя между хуманизма и варварството няма друга подобна дата, събрала в себе си толкова много мъка, себеотрицание и героизъм. Костите на милиони хора бележат пътя до нея, превърнали я от обикновен календарен знак в символ на надеждата и възмездието. Неслучайно на този ден Пикасо нарисува своя първи гълъб на мира, а Еренбург изрече чудесната си възхвала на утрото, победило нощта. В Берлин още миришеше на сяра и кръв, когато светът се събуди друг. Освободен от кошмара на изтреблението и зашеметен от тишината след последния изстрел. Сред още горящите руини герои и жертви протегнаха ръце, за да се прегърнат. Историята не помни такова велико тържество на братството и горестта. Такъв апотеоз на човешката солидарност, преминала през хиляди изпитания, за да победи смъртта. Пещите на Дахау още бяха топли, когато неизвестна ръка написа върху стените на крематориума: „Излизаме от огъня, за да продължим живота!” Само този надпис е достатъчен, за да остави 9 май в паметта на поколенията. И да ни даде усещането, че мракобесието никога не е било по-силно от духа.
Казвам тези думи не защото Денят на победата има нужда от защита, а защото у нас все още се намират хора, които се гаврят със светостта му. Пленници на вехти спомени или на нови реваншистки идеи, те искат да го изтръгнат от историята и сърцата, да го превърнат в ден на отмъщението. Лишени от разум и от чувство за справедливост, тяхната мрачна ярост не познава граници. За тях 9 май не е ден на човечеството, на всеобщата прегръдка, а ден на собственото им крушение. Той дойде, за да ги заличи като дела и политика, като протежета на варварството. Когато камбаните на „Александър Невски” и на всички български църкви славеха края на войната, мнозина от тия господа се криеха уплашени, чужди на всенародното ликуване, побелели от ужас и безсилие. Песента на камбаните бе техният траур. Ракетите в небето и възторгът по улиците ги пращаха в ада на паниката, на онова унизително озъртане, което и до днес личи в очите им. Ето защо те и много от техните потомци посрещат всяка година славния ден с чувството на нескрита омраза и с желанието за реванш. Уви, историята не се връща назад. Дори техните днешни приятели и закрилници отблизо и далеч празнуват на 9 май. Армиите и знамената им маршируват на този ден, без да се съобразяват с кипящата им злоба. И това е естествено. Политиката може да се проституира, но не и споменът.
Вече стана традиция СДС да се държи непочтително на Деня на победата и да прави всичко възможно за неговото охулване. Събрало под знамето си всевъзможни остатъци от фашисткото минало, то им дава възможност да се навикат на този всечовешки празник, сякаш някой е виновен, че Хитлер загуби войната. И те остатъците, подкрепени от лумпени и политически гамени, правят всичко възможно да осквернят безсмъртието. За тази мрачна цел те използват всичко и най-вече антисоциалистическата си злоба, като че ли 9 май е ден само на червените. Тук глупостта и невежеството, споени от ненавистта, творят нещо чудовищно. Остатъците и гамените забравят, че на този велик ден преди 49 години българската армия тържествуваше в подножието на Алпите. Че тя бе една от армиите победителки, която очисти челото на България от петното на фашисткото падение. Че в голямата река на кръвта, която съкруши хитлеристката машина, има и капки българска кръв. Това вече не е безпаметство, а цинизъм. Нещо ужасно, което справедливостта никога няма да прости.
Сигурно и тази година на 9 май опозорените от миналото ще се опитат да окалят антифашистката победа. Призивът на СДС вече е известен. Той иска да събере около паметника на Съветската армия всички, които сънуват реванша. Да заповядат. Нека изхвърлят мръсните си комплекси. Но и нека знаят, че под гранита на този паметник лежи частица от свободата на света. Войникът, който се извисява до възбог, не спаси само България от фашисткото варварство, но и пръв влезе в Берлин. Това е факт, който и най-злобната храчка не може да отрови. Затова нека никой разумен българин не се страхува от храчката. Срама от нея ще носят онези, които ѝ възлагат някакви днешни надежди. Макар и обезчестен от надписите на някакви мръсни ръце, войникът е влязъл в историята. Тя го приела като син, като спасител и никой не може да го изтръгне от славата. Заедно с него и България заслужи част от венеца ѝ.

 

Източник: вестник ДУМА, 1994 г.

 

 


 

8.05.2017 г.

За някои позабравени неща от близкото минало - Евгений Гиндев

 

 

 

                                                  За класите и класовата борба

Отдавна е забелязано, че днешните политици ползват така наречения политкоректен език, в който основополагащи термини и категории са обвити в мистика, заменени са с „приемливи” словосъчетания и думи, с които се променя драстично смисъла на първоначалните понятия и от тях се изтръгва главното им значение. Това интелектуално варварство е особено характерно за официалните “леви” политици и функционери. Осмислят историческата реалност от гледна точка на “модерна”и това е причината масово да се запъват пред императивите на съвременността. Поначало те не обичат термини като “класи”, “класова борба”, “революция”, “капитализъм”, “диктатура на пролетариата”, “социализъм”, “комунизъм”. От тези термини ги хваща, образно казано, уртикари , защото са политкоректни и еволюционисти. Какво пък, няма лошо, ако мнозинството от народа правилно се ориентира и умее да различава кой е “свой” и кой е “чужд”.

Затова ще бъде полезно да припомним истинските значения на някои словосъчетания, които са изключително актуални днес и които с успех може да се използват за ориентиране в привидния хаос на съвременността.

Към така нареченото “завещание на Ленин”, принадлежат няколко от последните му статии, писани до фаталното му заболяване през 1922 г. Тук възпроизвеждам части от това “завещание”.

В речта си “Задачите на младежките съюзи”, произнесена на 3-ия Всеруски конгрес на комунистическия младежки съюз (2 октомври 1920 г.) Ленин дава определението на “класа”:

“Класа е онова, което позволява на една част от обществото да присвоява труда на друга част. Ако една част от обществото присвоява цялата земя – имаме класи на помешчици и на селяни. Ако една част от обществото има фабриките и заводите, има акциите и капиталите, а другата работи в тия фабрики – имаме класа на капиталистите и класа на пролетариите…

Всяка нравственост, взета като надчовешко, надкласово понятие, ние отричаме. Ние казваме, че това е лъжа, затъпяване умовете на работниците и селяните в интересна капиталистите.

Нашата нравственост е подчинена напълно на интересите на класовата борба на пролетариата… Ние казваме: нравствено е това, което служи на разрушаването на старото експлоататорско общество и на обединяване на всички трудещи се около пролетариата, който създава новото комунистическо общество”.

Маркс не успа да изследва процеса на създаване на класите, не успя да даде определение на “класа”. Глава 52 от том 3 на “Капитала” е озаглавена “Класите”, но главата съдържа само една страница текст, след което ръкописът на “Капитала” прекъсва окончателно. Но и от написаното става ясно, че при формулирането на “класа” Маркс слага ударението върху еднакво отношение към средствата за производство, т.е. класа е съвкупност от хора, които имат еднакво отношение към средствата за производство.

В брошурата “Великият почин” Ленин доразвива тази мисъл:

“Класи се наричат големи групи от хора, които се различават по своето място в исторически определена система на общественото производство, по своето отношение (в по-голямата си част затвърдено и оформено в закони) към средствата за производство, по своята роля в обществената организация на труда, а следователно по начините на получаване и по размерите на оная част от общественото богатство, с която те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да може да присвоява труда на друга благодарение на разликата в мястото, което заемат в дадения строй на общественото стопанство.

Главната задача на пролетарската революция е премахването на класите, което се схваща като: а) премахването на всякаква частна собственост върху средствата за производство; б) премахването на различието между града и селото; в) премахване на различието между хората на физическия и хората на умствения труд. Това е много продължителна и трудна работа, защото трябва да се преодолее съпротивата на многочислените остатъци от дребното производство, грамадната сила на привичката и застоя, свързани с тези остатъци”.

Сега е лесно всеки да определи има ли днес класи в България и кои са тези класи.

Какво е “класова борба”? Какво в това понятие плаши толкова съвременните “демократи”?

Класова борба е всичко, което се прави в интерес на една класа и против интересите на друга класа. Затова, когато се деиндустриализира една страна, когато се унищожава образованието, селското стопанство и се извършва геноцид срещу пенсионерите, това е класова борба.

Когато се вдигат данъците на мнозинството от хората, а не се засягат богатите и имотните, това също е класова борба. Когато се стачкува за откриване на работни места, за запазване на работни места, за увеличаване на работната заплата, това е класова борба. Когато богатите, олигарсите и плутократите потискат с всички възможни средства способността на експлоатираните маси за смислено изразяване на своите материални интереси, това е класова борба.

Сега сами преценете има ли в България класова борба, или няма.

А какво е “класов подход”? Това е просто осмисляне на класовата борба и действия в интерес на определена класа в класовата борба.

Изграждането на зданието на човешките знания за природата и обществото става по същата технология, която се използва в строителството. На базата на вече построените етажи се излива новият скелет и около него се изграждат следващите етажи от абстрактни категории, като пространството помежду им се запълва с нови теории. Класовият подход е точно този скелет. Фундаментът на “сградата” е основният въпрос на философията, т.е. като фундамент се използва или материализма, или идеализма.

Фундаментът на класовия подход е материализмът, който предполага, че принципите на взаимодействие между хората са основават на техните отношения, създадени в даден исторически момент при даден процес на общественото производство. В този процес се формират и класите. Всеки друг фундамент, от сексуалния и естетическия до претендиращите за научност ценностни и други съвременни философски „открития”, са идеализъм.

Следователно класовият подход не е изкривената, деформирана представа, че се свежда само до назначаване на отговорни постове на “наши” хора с “пролетарски произход”, а е съобразяване с нуждите на класата в класовата борба – кой, как и в каква степен може практически да защитава тактическите и стратегическите класови интереси, изцяло да се съобразява с тях и да работи срещу интересите на противостоящата класа. Ние сме свидетели, че примитивният класов подход, широко разпространен при социализма, се провали. Още си спомняме за партийния набор от деца и близки на активните борци против капитализма и фашизма, но къде са те сега? И с какво се занимават? Произходът, т.е. кръвта не винаги спасява от предателства, защото няма нищо общо с материализма. Такъв подход си е чист фатализъм, т.е. идеализъм.

В статията “За значението на войнстващия материализъм” Ленин дава пример какво значи класов подход на практика:

“Една от най-големите грешки на комунистите е представата, че революцията може да се извърши само от революционерите. Напротив, за успеха на всяка сериозна революционна работа е нужно да разберем и да съумеем да приложим в живота, че революционерите са способни да изиграят само ролята на авангард на наистина жизнеспособна и прогресивна класа. Авангардът само тогава изпълнява задачата на авангард, когато умее да не се отделя от ръководената от него маса, а наистина я води напред. Без съюз с некомунистите в най-различни области на работа не може и дума да става за някакво успешно комунистическо строителство”.

Ако от такава гледна точка анализираме и понятието “демокрация”, то веднага ще установим, че тя, като право на подтиснатите класи да изразяват своето отношение към потисниците и да се борят за своите икономически класови интереси, може да бъде само “демокрация за подтиснатото мнозинство”. Всичко останало е просто шарлатанство.

След унищожаването на европейския социализъм, новата буржоазия започна да унищожава икономически работническата класа – това беше нейната главна задача. Тя унищожаваше всяка промишленост освен преработващата и непрекъснато увеличаваше броя на посредниците, като наивно смяташе (след повърхностно прочитане на “Комунистическия манифест”), че с това укрепва своята власт. Спомняте си, какво заяви преди години нашият бивш цар за приоритетите на България: енергетика, селско стопанство и туризъм. Затова да се разчита на развитие на фундаменталните науки и технологии и въобще на някакво сериозно производство, е класова наивност и лъжи на народните врагове. Разбира се, оглупяването на народните маси ще продължи, тийнейджърите ще продължат да бъдат забавлявани с “масови мероприятия” и “купони”, но обективният ход на природно-историческия процес не може да се спре. Оглупяването си е оглупяване, но прозрението рано или късно идва, освен ако хората не бъдат доведени до животинско състояние и сами доброволно не потеглят в стройни редици към скотобойната.

Какви изводи може да се направят за днешния ден?

1. Класовата структура на обществото е разгромена, класовата борба се разгаря и победилата класа не подбира начините за доубиване на всички възможности пречещи на окончателния успех.

2. Възможностите за самоорганизация на народа са силно ограничени, той е деморализиран от наложената департизация и деидеологизация, възстановяването на неговите резистентни сили стига само до вяли опити за икономически протести, които не трогват господстващата класа, защото са епизодични, деидеологизирани и несинхронизирани.

3. Подрастващото поколение е изхвърлено от политиката и е навряно в клоаката на буржоазните предразсъдъци и утопии. Буржоазният класов подход тържествува.

4. Опозиционните партии, особено от “лявото” пространство, са окарикатурени, обезсилени и саморазлагащи се – липсва политически авангард. Вместо него на политическия пазар се предлагат някакви заместители, опитващи се ловко да играят върху примитивни емоции и неосъзнати интереси. Издигат се лозунги, които никого не интересуват, предлагат се решения, които са в лоното на класовите интереси на господстващата класа.

Обстановката е лоша и въпреки това има възможен изход, който е в ръцете на трудовите хора. Посочен е от американския професор Алекс Рабинович:

А) Наличието на партия-авангард начело с харизматичен и образован лидер.

Б) Решимост на партийния актив заедно с актива на “лявата” опозиция съзнателно да рискува.

В) Пряко обръщане към най-пасионарната част от народа.

Даже в рамките на парламентарните и легални методи тази съвкупност от три условия може да доведе до победа. След това ще видим…

 

 

Източник: в-к “Нова зора”, бр.46, 21 декември 2010 г.