Търсене в този блог

8.11.2019 г.

Карл Маркс в България – Божин Трайков


Щрихи от първоначалното натрупване или как се създаде „свободният“ работник

 


Това, което Карл Маркс се заема да разкрие в първи том на Капиталът,  е защо човешките производствени отношения, като вид социални отношения,  приемат формата на капиталови отношения. И защо човешкият труд приема формата на стока. Маркс пише: „[Капиталът]  се образува само там, където притежателят на средствата за производство и на средствата за живот намира на пазара свободния работник като продавач на своята работна сила, и това историческо условие обхваща цял период от световната история.“ (Маркс, 1948, с. 140). И още:

        …това, което характеризира капиталистическата епоха, е, че работната сила придобива за самия работник фoрмата на стока, която му принадлежи, и следователно неговият труд придобива фoрмата на наемен труд. От друга страна, едва от този момент стоковата форма става всеобща форма на продуктите на труда. (пак там)

Но какво на практика означава тази „свобода на работника“ и как се стига до нея? В последната част на книгата Маркс подробно изобличава разказа за генезиса на капитализма, разказван от класиците на политическата икономика като Адам Смит и Дейвид Рикардо, противопоставяйки го на историческите факти. Тази част, според мен, е свързана с две от основните противоречия, които Маркс открива в капиталистическата система, които убягват или са умишлено пропуснати от споменатите класици. И двете имат отношение към Марксовия сарказъм, че капитализъм е възможен само там, където работникът има „свобода“. Първото е противоречието между различните форми на труд. Трудът на самостойния производител е противоположен на експлоатирания труд, уж свободно продаван от работника (Маркс, 1948, с. 622). Второто противоречие, открито от Маркс, е онова между социално-икономическата реалност и представата за политическо управление, разбрано като политическо равноправие за всеки. Или, ако го отнесем към настоящето – противоречието между капитализъм и демокрация.

 

Първоначалното натрупване като необходимост за капитализма

 

Наивният разказ за първоначално натрупване прикрива тези две основни противоречия, криещи се в логиката на икономическата и политическа форма на капитализма. Положеният труд на производителя е форма на експлоатация за печалбата на друг, като това може да се осъществи в условията на политическо безправие, но формална равнопоставеност на икономическите субекти.  Можем да свържем това с класовия проблем, защото ако безправието на едни (работническата класа) води до благоденствие на други (тези, които са заграбили благата и ги притежават, т.е. буржоазия, индустриалци и финансов елит), то това е в основата на класовия антагонизъм между производители и притежатели. Експлоатацията е в основата на капитализма като социално-икономическа система, а нейното прикриване става възможно заради представата за пазарна размяна като равнопоставеност между купувач и продавач. Продажбата на масовия продукт на пазара, където привидно всички са равни и участват в равнопоставена размяна, не разкрива историята на неговото производство. А Маркс показва как историята на масовото производство е свързана с насилие и експлоатация.

С присъщия си сарказъм, Карл Маркс пише, че разказът за първоначално натрупване, с който класиците на политическата  икономика обясняват генезиса на капитализма, има същата роля като този за първоначалния грях в Библията. Имало едно време два вида хора – едните трудолюбиви, интелигенти и пестеливи * , а другите мързеливи и пропиляващи това, което имат (Маркс, 1948, с. 582-83). Първите натрупали богатство, а вторите не останали с нищо освен кожата на гърба си. Маркс разобличава тази приказка, като показва историческия развой на натрупването на капитал.

Процесът на първоначално натрупване има двояка същност – заграбване и лишаване от средствата за препитание и трансформиране на тези средства в капитал. След като заграбените средства за препитание стават недостъпни, се формира нов вид труд – от труд за произвеждане на блага за собствена употреба, към труд за благата на тези, които са заграбили средствата за препитание. Заражда се платеният труд – след като работникът действително става „свободен“ от средствата за производство. Можем да видим как първоначалното натрупване играе ключова роля във формирането на капиталистически социални, икономически, политически, а оттам и културни отношения. Тези отношения превръщат самостойния производител в наемен работник. Маркс многократно показва, че това е насилствен процес, в който от стихийно насилие се преминава към насилствена държавна политика, боравеща с оръжието на закона.

Според Маркс първоначалното натрупване на капитал и масовото насилие, което го съпровожда, приема различни форми в различни места и се характеризира с различни фази на развитие (Маркс, 1948, с. 585). Изхождайки от тази позиция, много теоретици като Роза Люксембург, Луи Алтюсер, Етиен Балибар, Дейвид Харви, Саския Сасен и други разглеждат първоначалното натрупване не само като исторически процес, случил се веднъж, а като продължаващ механизъм, който се проявява когато държава и общество се трансформират от не-капиталистически към капиталистически отношения. Масимо Де Анджелис разглежда първоначалното натрупване като „насилствено отделяне на хора от техния социален начин за препитание, което може да вземе различни форми“ и „предвид конфликтната природа на капиталистическите отношения приема постоянен характер“ (De Angelis, 2001, с. 2). А Вернер Бонефелд го смята за фундамента на капиталистическите социални отношения и условие за съществуването на капитала, поради което и за непрестанно възпроизвеждащ се процес, било то чрез поредното насилствено отделяне от начините за препитание или чрез възпроизвеждане на платежните отношения в установени капиталистически системи. Първото цели да осигури нови работници за нуждите на капитала, а второто да ги „опитоми“ като експлоатиран човешки ресурс (Bonefeld, 2001, с. 1).

 

Първоначалното натрупване в България

 

Тогава, можем ли да анализираме трансформацията в България към капитализъм –  т.н.  Преход – като форма на първоначално натрупване, но не в умишлено наивния смисъл, който придава на този процес класическата политикономия, а в светлината на Марксовия исторически анализ?

    Славната революция“ довела на власт, заедно с Вилхем III Орански, земевладелските и капиталистически грабители-печалбари. Те осветили новата ера, като извършвали в колосален мащаб разграбването на държавните имения, което дотогава ставало само в скромни размери. Тези земи били подарявани, продавани на безценица, а дори били и анексирани към частни имоти чрез пряка узурпация. Всичко това ставало без ни най-малко спазване на законната етикеция. Присвоените по такъв мошенически начин държавни имоти… образуват основата на днешните лордовски владения на английската олигархия. (Маркс, 1948, с.590-91)

 

Този цитат на Маркс, описващ процеса на първоначалното натрупване на капитал в Англия, звучи странно познато. Ако заменим думата революция с Преход, в общи линии виждаме много от елементите на процеса на раздържавяване и приватизация, който протече през 90-те години у нас. Маркс проследява хронологически период от около три века – от края на 15-и до 19-и век, в които заграбването на държавни и общински земи преминава от индивидуални актове на насилие към узаконяване. Едва към 18-и век грабежите са легитимирани със силата на закона (Маркс, 1948, с. 591). В България този процес на узаконяване на заграбеното протече много по-бързо.

Към средата на 1990-те, възползвайки се от възможността за мащабна контрабанда в условията на Югоембаргото, наложено от ООН за периода 1992-95 г., българската организирана престъпност набира сили и впоследствие успява да овладее ключови позиции в законодателната и съдебната власт. * Първоначалният грабеж, започнал чрез рекет и други форми на насилие към  малкия и среден бизнес, се съчетава с трафик на хора, наркотици, гориво и оръжие, подсилен от благоприятните условия в разпадаща се Югославия. Това поставя значителни парични ресурси в ръцете на босовете на организираната престъпност, така че те могат да вземат основно участие в мащабния процес на раздържавяване след 1997 г.

Може да се каже, че прословутата среща на тогавашния вътрешен министър Богомил Бонев с босове на организираната престъпност е една от първите крачки на институционализирането на организираната престъпност в България. Първата узаконена корпоративна империя със сенчест произход е Мултигруп, просъществувала до към 2003 г. Днес най-могъщата подобна империя, базирана в град Варна, е ТИМ. Групировката се възползва от сътрудничеството на всички български премиери след края на 1990-те, включително и на сегашния, Бойко Борисов (Трайков, 2016).

Този процес на узаконяване на „първоначалното натрупване“ от зараждащата се организирана престъпност протича паралелно с друг, не толкова явен, но може би с по-голям обхват. Редица изследователи изтъкват, че правилата, по които се осъществява Преходът през 1990-те, са заложени още през 1980-те. (Чалъков, 2008). В това отношение се откроява Указ 56, приет на 3 януари 1989 г., който на практика легитимира капиталистическите отношения в една все още не-пазарна страна. Логично, от тези открили се нови възможности се възползват приближените до тогавашната партийна номенклатура.  Успехът им в последвалия период на натрупване на капитала е предварително гарантиран.

Как можем да очертаем основните етапи, характеристики и следствия на първоначално натрупване на капитал в България? Според мен един от основните исторически моменти на този процес е унищожаването на държавните кооперативи. Законът за връщането на земята в „реални граници“, базиран на фантазията за възвръщане на миналото преди 1944-та, доведе до масово лишаване от препитание на хиляди български граждани, огромна част от тях от ромски произход. На практика унищожаването на ТКЗС лиши ромите от основното им средство за препитание, тъй като огромна част от ромското население работи в ТКЗС до реформите на правителството на Филип Димитров (1991-92). Унищожаването на ТКЗС има катастрофални последици и за българското животновъдство (Бакалов, 2018). *

Следващият етап е свързан с процеса на разрушаване на държавните стопански обединения (ДСО) и приватизирането им, което става по криминален начин. На практика ДСО функционират като вертикално интегрирани държавни корпорации, а от средата на 80-те години им се предоставя и право на външнотърговска дейност (Чалъков, 2008, с. 174). * В ДСО са съсредоточени както висшият индустриален управленчески, така и научно-техническият опит и потенциал на българската индустрия, като редица изчислителни научни центрове са създадени за тяхното развитие. ДСО са раздробени на хиляди малки предприятия, което на практика деиндустриализира българската икономика.

Последствията са описани от Иван Чалъков по следния начин:

       …след 1991-1992 корпоративната структура на българската икономика бе радикално променена…на мястото на десетките вертикално интегрирани корпоративни структури се появиха няколко хиляди автономни големи и средни държавни фирми с разкъсани технологични връзки и без ресурси да се защитават от чуждите конкуренти, от местните силови структури и финансовите групировки. (Чалъков, 2008, с. 188)

След като ДСО спират съществуването си и са раздробени на хиляди малки предприятия, те стават лесна плячка за заграбване и източване на ресурси. Неудобните управители или са уволнени, или са притиснати от организираната престъпност да работят за тях. Разказите за това как новите собственици се заемат да разграбят придобитите държавни предприятия напомнят на безскрупулността на героя на Оливър Стоун, Гордън Геко, известен с думите си „Алчността е добродетел“. *

За разлика от т. нар. Вишеградски държави (Чехия, Словакия, Полша, Унгария), а по-късно и от Хърватия, при които плавни икономически реформи се съчетават със социална политика, която помага на губещите в процесите на трансформация на публичната собственост в частна, у нас бързата приватизация протича при пълна липса на държавна социална закрила (Bohle & Greskovits, 2012, с. 22). Но този процес има както вътрешни, така и външни фактори, както пише Хилари Епъл: колкото по на Изток, толкова по-тежки условия за крайно неолиберално реструктуриране налагат МВФ и Световната банка (Appel, 2004).

Третият етап бих определил като заграбване на национални ресурси в полза на световния финансов и индустриален капитал. Оставена без собствена индустрия и загубила интеграцията между отделните стопански сектори, България се преобразува в територия, предназначена за изсмукване на природни, човешки и енергийни ресурси. Концесиите са такъв инструмент за лишаване на гражданите от публични ресурси и превръщането им в частни. Болезнен пример е концесията на Софийска вода с транснационалната корпорация „Веолия“, която в момента печели ежегодно десетки милиони лева от доставката на вода в българската столица, без да предоставя по-високо качество на ВиК услугите за населението (Григорова & Медаров, 2015). Още по-скандално е отдаването на концесии на находищата на руди на благородни и цветни метали, от което, дори при рекордни цени на металите на световните борси, в държавния бюджет влизат оскъдни отчисления от компаниите, без да отчитаме свързаните заплахи за околната среда, здравето и поминъка на местното население. Най-фрапиращи в това отношение са концесиите на Дънди Прешъс Металс и Асарел Медет (Събев & Йорданов, 2014).

И накрая, ако погледнем в Закона за енергетиката на Република България, откриваме противоречието между икономическа реалност и политическа форма. Върховният закон гарантира правото на живота и здравето на гражданите, но също и собствеността. Когато обаче правото на ресурс стане привилегия, т.е. потребителите приемат формата на клиенти, то мнозина са лишени и изключени.

 

Логиката на капитала

 

Без значение какви са мотивите за деиндустриализация и кои точно са основните локални и чужди играчи и дали митичните директиви в плана Ран-Ът (Чалъков, 2008, с. 190 и нататък) играят ключова роля, безспорно процесът на първоначално натрупване от местните извършители не би бил възможен без глобален процес на налагане на капиталистически социални отношения, там където по-рано те не съществуват. В България процесът на неолиберализация (вж. Трайков, 2016) беше успешен за натрупването на капитал и обществени ресурси в ръцете на малък олигархичен елит. Но в основата на тази неолиберализация ключова роля изиграха финансовите институции МВФ и Световната банка. МВФ и Световна банка са силовите механизми, които насилствено интегрират некапиталистически икономики в капиталистически производствени отношения (Sassen, 2010, с. 24–25). С правителството на Иван Костов започва шокова терапия или т.нар. програма за структурно регулиране като условие за споразумението с МВФ. Това споразумение налага валутен борд, последствията от който продължават да се усещат от мнозинството, най-вече обезценяване на труда – България е страната с най-ниско заплащане в ЕС, а и сред съседите си извън ЕС.  Неолиберализацията е политически процес, облечен като икономически реформи, затова Дейвид Харви го нарича „класова контрареволюция“.

По какъв начин първоначалното натрупване е необходим механизъм за налагане на капиталистически социални отношения? За Маркс принадената стойност е в основата на печалбата, но това не е морален проблем, свързан с алчност, а механизъм, който позволява на капитализма да съществува. Извличането на принадена стойност е основата, на която се базира логиката на капитализма. Тази логика предполага, че икономическа система, която разчита на извличане на принадена стойност чрез експлоатация, не би гарантирала политически права на експлоатираните. Противоречието между процеса на производство, т.е. историческото създаване на продукта, и аисторичността, която маркира съществуването му на пазара, е и противоречие между реалните условия на работника, обезправен и експлоатиран (което особено добре се вижда в периферни региони с крайни неолиберални режими)  и равните права за всички, които са миражът на либералните демокрации.

Докато Вишеградските държави, Словения и Хърватия са интегрирани под някаква форма към глобални системи за производство и търговия близо до развитите капиталистически икономики, България и Румъния функционират като места за набиране на евтина работна ръка, с концентрация на суетшопове (буквално потилни), произвеждащи облекло и обувки за Западна Европа (Bohle and Greskovits, 2012, с. 46). Тези суетшопове подлагат на нечовешка експлоатация хиляди обезправени работници, които в тъмните години на раздържавяване и деиндустриализация насилствено са лишени от начина си на препитание и от правата, които социалистическото законодателство им дава – право на почивка, право на пенсия, право на здравеопазване.  В резултат, те се трудят без права и при нетърпими условия. Много хора днес не спират да работят и до самата си смърт, заради нищожни пенсии, оставени без право на здраве и достоен живот. Сходни нечовешки условия на труд срещаме и в добивната индустрия, металургията, дори поточното производство – без значение дали „инвеститорите“ боравят с национален или международен капитал.

Политиките на МВФ и Световната банка служат като механизъм за извличане на принадена стойност от България – в състояние на валутен борд, заплащането на труда е изключително ниско, което кара работника да търси повече работни часове. А именно удължаването на работния ден е посочено от Маркс като условие за натрупване на това, което той нарича абсолютна принадена стойност. Абсолютна, защото трудът, който работникът извършва, след като е положил необходимия труд за заплатата си, е печалба за капиталиста. Затова държателите на капитала са винаги във война с работника за скъсяване на необходимия труд и удължаване на принадения такъв. По-ниски заплати налагат повече работни часове, за да може работникът да оцелее, а повече работни часове са повече принадена стойност за капиталиста.  Може да се каже, че борбата за времето на работника е в основата на класовата борба. Една от най-запомнящите се глави на Капиталът – 10-та, е посветена на борбата на работниците за извоюване на права за нормални работни часове. Четейки тази глава, става ясно с цената на колко човешки животи и колко борби е постигнат осемчасовият работен ден. В това отношение българският Преход представлява безспорен регрес. По-добри условия на труд и заплащане могат да бъдат постигнати само чрез класова борба.

Капиталистическата система разчита на разделение – от разделение на труда по качествени и количествени параметри, до разделяне на работещите на базата на политики, които засягат правото на определяне на идентичност. Неолибералната рамка за човешки права изключва правото на нормално социално съществуване; например, за ромите в България правата на труд и социални грижи са отнети, но за сметка на това им се дава право на самоопределение. За капитала няма никакво значение как се самоопределяш, стига да си послушен работник, от който извличат принадена стойност. А превръщането на огромна част от българското население в евтина и безправна работна ръка има класова причина. Но някои са лишени дори от спорната привилегия да служат като послушни работници. След като ромите остават без средства за препитание, започва конфронтация между т.нар. данъкоплатци и представените от медии и политици като „живеещи на гърба на държавата“ роми.

Тук можем да споменем и начина, по който политическата партия Атака (вече с представители в сегашното правителство) съчетава антинеолиберална реторика като призиви за национализация, с краен етнонационализъм, изключващ всички онези, които не принадлежат на „народното тяло“ – „цигани, турци, евреи, джендъри, бежанци“… Както пише Мартин Маринос, въпреки че Атака артикулира социалния гняв на мнозинството, тя го прави по начин, който измества фокуса от вредните икономически политики към въпроси на национална идентичност, имиграция, права на малцинствата (Marinos, 2015, с. 277).

Затова един от основните механизми на разделение е на базата на идентичност – в българския контекст особено етническа и национална идентичност. Разделянето по този начин размива класовия характер на антагонизма между имащи и нямащи, и насочва политическата енергия към по-голямо фрагментиране на различни групи, определящи се по идентичност и неспособни да се обединят. Грамши и Алтюсер ни помагат да мислим за изграждането на класата като процес, вместо като група. Дори и да липсва работническата класа като ясно определила се група и  въпреки че множество социални движения не артикулират исканията си като класови, тяхната класова позиция подсказва и фокуса на активността им. Различните борби на идентичните политики не могат да се разглеждат отделно от въпроса каква позиция заемат участниците в процеса на извличане на принадена стойност, т.е. каква е класовата им позиция в експлоататорската капиталистическа система. Либерални политики на идентичност, пренебрегващи ролята на класовия антагонизъм в основата на потъпкването на човешки права, волно или неволно стават проводници на неолибералния модел за човешки права, изключващи или в най-добрия случай омаловажаващи правото на социално-икономическа справедливост.

 

Технологиите и труда

 

Накрая искам да обърна внимание на друг аспект, прикриващ противоречието съдържащо се в капитализма – сляпата вяра в технологиите. Това, което Дейвид Харви, изхождайки от анализа на Маркс, нарича технологичен фетишизъм (Harvey, 2003): машините, а не хората, които работят с тях, произвеждат блага, оттук и сляпата вяра на капиталистите, че технологията може да реши всеки социален или икономически проблем. Но социалната организация рефлектира върху начина, по който технологията ще функционира, а не обратно. Според Маркс технологичното развитие разкрива, а не определя начина, по който човек се отнася към природата и процеса на производство, чрез който поддържа живота си и по този начин разкрива и социалните отношения, и мисловните концепции, които протичат от тях. Именно поради своята логика, макар и да претърпява технологично развитие с неизмерими темпове в сравнение с предните епохи, капитализмът не води до благоденствие за мнозина, а напротив – концентрира благоденствието в една шепа хора. В капиталистически социални отношения, технологиите служат за контрол на работника. Тоталното подчиняване на работника от машината е една от най-трайните капиталистически фантазии, непрестанно появяващ се мотив, още от Фредерик Тейлър насам, който мечтаел да направи от работника тренирана горила (Harvey, 2003, с. 13).

В 15-та глава от труда си, Маркс изследва компулсивния аспект на капитала – машините трябва да работят непрестанно, за да не се амортизират; същевременно всяко нововъведение води до загуба на печалба, всяко закупуване на машина от друг капиталист води до загуба на преднина в конкуренцията. След като машините работят денонощно в един бизнес, спирането им в конкурентен бизнес означава загуба. От анализа на Маркс става ясно, че технологиите са свързани с борбата на капитала непрестанно да увеличава работното време; така изчезва илюзията, че технологиите ще улеснят нашето съществуване на работници. Например, проблемът за автоматизацията, който се разглежда напоследък, поражда въпроса дали тя ще освободи работниците от монотонен труд, или ще ги замени с послушни машини. *  Но отговорът на такива въпроси трябва да се търси, като автоматизацията се разглежда през призмата на класовата борба. Както споменах по-горе, Маркс определя времето което капиталистът краде от работника, като важен елемент от класовия антагонизъм – между работника производител и притежателя на средствата за производство. Но и в основата на удължаването на работното време, и при замяната на работниците с машини, стои класовата борба – когато работниците загубят политическата си и организационна сила като класа, те губят и силата си да преговарят, да отстояват права и да отблъскват набезите на капитала да ги подчини изцяло.

Често логиката на капитала изисква вместо развиване на цялостните умения обратен процес на фрагментиране и ограничаване на човешката дейност. Разделението на труда предполага специализация, но Маркс разглежда специализацията като форма на фрагментиране на уменията. Вместо да следва тезата на Адам Смит за разделението на труда, продиктувано от нуждата от специализация, Маркс разглежда процеса на разделение на труда като форма на опростяване (Маркс, 1948, с. 285-86). Отчуждението на работника от продукта на неговия труд – разделянето на труда на опростени дейности – не позволява на работника да види крайния резултат на труда си, за разлика например от занаятчията.

Връщайки се към последствията от първоначалното натрупване в България, можем да видим как процесът на деиндустриализация върви заедно с процес на фрагментация на труда, който е взаимосвързан с процес на деквалификация. Докато за нуждите на технологичните индустрии в ДСО се изисква висококвалифициран труд, днес високообразованите работници на практика намират най-бърза реализация в т.нар. кол центрове. Възходът на кол центровете е свързан с нуждите на корпорации от ниско заплатена работна ръка, затова България, като страна с най-ниски доходи в ЕС, е идеална дестинация.  Докато през 1970-те и 1980-те години България има активно собствено производство и развитие на високи технологии и научно-развойна дейност, то с деиндустриализацията (и орязването на бюджета за наука) настъпи обратен процес. Днес чужди компании наемат високообразовани млади хора, но от техните умения основно се ползва знанието им на чужди езици, а дейността, която извършват, е монотонна, лишена от креативност и личностно развитие, докато условията на труд са експлоататорски и унизителни (Marcus, 2016). Дори в дейности с по-висока принадена стойност като IT, които се „аутсорстват“ към български програмисти заради добрата им подготовка и по-евтин труд, рядко се възлагат креативни задачи – българските програмисти най-често се свеждат до функцията на подизпълнители на отделни операции.

Проблематиката за загубата на квалификация (deskilling) е обвързана с две основни теоретични концепции в работата на Маркс. Едната е тази за важността на времето, а другата за отчуждението на работника от начина, по който произвежда, и от продукта на неговия труд. При масовото производство на стоки трудът се фрагментира на малки монотонни дейности. Този процес е свързан с нуждата от съкращаване на времето, през което работникът работи за себе си, и увеличаване на времето, което работи, за да генерира принадена стойност, като произвежда повече стоки. Фрагментирането на труда на все по-опростени дейности предполага ниско заплащане – колкото по-квалифициран е трудът, толкова по-високо е заплащането и обратно.

Карл Маркс често е обвиняван в икономически детерминизъм, но както пише Дейвид Харви (Harvey, 2017), заел се да синтезира всички томове на Капиталът, социалните отношения, начинът на производство, ежедневието, менталните концепции и институционалните рамки са всички тези елементи, които съставят марксовата тоталност.  Водейки се от този модел, твърдя, че за едно цялостно изследване на процеса на първоначално натрупване и класово разделение в България трябва да се вземат под внимание всички споменати елементи – какви социални отношения се създават в т.нар. бандитски години и какви социални отношения са изместени от тях; каква е законодателната дейност, с която криминалното заграбване се легитимира; какви са идеологическите и силови механизми, които карат хората да гласуват и действат срещу собствените си интереси. Също така – какво  ежедневие предопределя една консуматорска култура; какви политически борби могат да се случат в страна с деиндустриализирано производство и как експлоатирането на природни, енергийни и човешки ресурси се отразява на политически форми на организация. Ако се подходи от широката, тотална Марксова гледна точка, много по-ясни ще станат актуални процеси като например ролята на финансовия дълг в опита за урбанизиране на Пирин. Само такъв комплексен анализ, който се базира на класовия интерес и на класовата борба, би могъл да разкрие пълната картина на първоначалното натрупване на капитал и на формирането на „свободния“ работник в постсоциалистическа България.

 

 

Библиография

    Appel, H. (2004). Western Financial Institutions, Local Actors, and the Privatization Paradigm. Problems of Post-Communism, 51(5), 3–10.

    Bohle, D., & Greskovits, B. (2012). Capitalist diversity on Europe’s periphery / Dorothee Bohle and Béla Greskovits. Ithaca: Cornell University Press.

    Bonefeld, W. (2001). The Permanence of Primitive Accumulation: Commodity Fetishism and Social Constitution. The Commoner, 2.

    De Angelis, M. (2001). Marx and  Primitive Accumulation: The Continuous Character of Capital’s Enclousers. The Commoner, 22.

    Harvey, D. (2017). Marx, capital and the madness of economic reason / David Harvey. London: Profile Books.

    Harvey, D. (2003). The Fetish of Technology:  Causes and Consequences. Macalester International, 13, 29.

    Marcus, I. (2016, May 6). Impressions from Bulgaria: Call Centers in Bulgaria: Favoritism and Bullying on High Heels. Retrieved July 25, 2018, from https://im65blog.blogspot.com/2016/05/call-centers-in-bulgaria-favoritism-and.html

    Marinos, M. (2015). Anti-Neoliberal Neoliberalism: Post-Socialism and Bulgaria’s “Ataka” Party. TripleC: Communication, Capitalism & Critique. Open Access Journal for a Global Sustainable Information Society, 13(2), 274–297.

    Sassen, S. (2010). A Savage Sorting of Winners and Losers: Contemporary Versions of Primitive Accumulation. Globalizations, 7(1/2), 23–50.

    Бакалов, И. (2018, July 16). Голямото клане на животни дойде от СДС през 90-те. Сега всичко да изколят, няма да се усети. e-vestnik.bg. Retrieved from http://e-vestnik.bg/28266/golyamoto-klane-na-zhivotni-doyde-ot-sds-prez-90-te-sega-vsichko-da-izkolyat-nyama-da-se-useti/

    Григорова, В., & Медаров, Г. (2015). На прицел: Общественото водоснабдяване. Колектив за Обществени Интервенции.

    Добрев, П. (2018, March 24). Tиквата и феодализмът – из болестите по българското земеделие. DВЕРСИЯ. Retrieved from https://dversia.net/3530/tikvi_feodalizam/

    Маркс, К. (1948). Капиталът. Критика на политическата икономия. София: Партиздат.

    Маркс, К. (1978). Икономически ръкописи 1857-1859 г. Част втора, в. Маркс, Карл и Фридрих Енгелс. Съчинения, 46

    Партньори в престъпността. (2004). CSD.

    Събев, Д., Йорданов, Р. (2014). Социална икономика на рудодобива в Родопите. Фондация Фридрих Еберт.

    Трайков, Б. (2016, November 30). Първоначално натрупване на капитал: Случаят Варна. DВЕРСИЯ, 7. Retrieved from https://dversia.net/1846/kapital_varna/

    Чалъков, И. (2008). Мрежите на прехода: какво всъщност се случи в България след 1989 г. София: Изток-Запад.

 

 

Източник: dВЕРСИЯ - платформа за независима лява публицистика, 25.10.2018 г.

 

 

 

 

 

 

25.08.2019 г.

Не всеки социалист може да бъде Кирков, но всеки социалист е длъжен да бъде честен – Ана Пиринска

/Из словото на Ана Пиринска,  член на Националния съвет на БСП и заместник-председател на РС на социалистите във „Възраждане“  по повод 100 години от смъртта на Георги Кирков-Майстора – 25 август 2019 г./

 

Живеем в условията на неолиберален глобален диктат налаган от десни и крайнодесни центрове и партии. В България той се налага и поддържа от ГЕРБ и сателитите му. Чрез грабеж, узаконен и неузаконен, българският капитализъм се издига над развалините на старите форми на производство и поминък. Бързи, загробващи кредити и ипотеки, недостъпно здравеопазване, но евтини и леснодостъпни опиати, лошо образование, ниски доходи, целенасочено съсипване на природата, корпоративна преса, стрес, влошено психично здраве! Хората на наемния труд са модерните роби, поставени в абсолютна зависимост, живеещи в страх и самота!

Светът се намира в тежка морална криза! Безпардонният капитализъм ограбва ценностите, здравето, знанието, спокойствието и природата ни! Отнема ни свободата!

Ето и диагнозата на Георги Кирков:

„…Ужасният политически разврат и калпазанство, владеят както в редовете на партиите, тъй и в управлението на страната. Основният мотив в действията на тия партии и хората, стоящи в управлението, е грабежът във всички форми и по всички начини. България е заприличала на хан, нападнат от шайка грабители, готови в грабителското си изстъпление да го сравнят със земята. Земеделците, занаятчиите, дребните търговци и работниците, които съставляват грамадното болшинство от нашия народ – ето грешниците, които трябва да изплащат греховете на безпримерния грабеж и разорение.

В името на грабежа се пораждат и измират партии, в името на грабежа падат и стават правителства, в името на грабежа се служат литургии, в името на грабежа се пъдят и назначават чиновници, в името на грабежа, най-сетне, се лее невинна човешка кръв и покосяват хиляди човешки съществувания.

Грабежът – това е най-бляскавата характеристика на периода, в който се намира нашето отечество и неговото социално развитие. Чрез грабеж, узаконен и неузаконен, българският капитализъм се издига над развалините на старите форми на производство и поминък“.

Длъжници сме на Кирков и неговите завети, защото в днешната уродлива капиталистическа действителност се оказваме неспособни да четем, да разпространяваме, да осмисляме и да подемем, както пише Кирков „великата неравна борба за оздравяването на нашето общество и за насочването му в естествения път на модерното социално и политическо развитие, като оставаме винаги верни на себе си и на идеалите на социалната революция“.

  Но как да поведем тази борба? Как да спечелим битката за демокрация, солидарност, справедливост, хуманизъм, честност и морал? Как да сложим край на грабежа? И има ли надежда за по-добър живот? Кирков си е задавал сходни въпроси в години на още по-тежки изпитания пред българското социалистическо движение. И винаги е оставал оптимист. И винаги е излизал победител в полемиките с яростните си опоненти в Народното събрание и в Столичния общински съвет.

В произведението си „Политическа зоология“ Кирков безпогрешно рисува портрет на либерала, консерватора и демократа.

Но „що е социалист“?

Чист и светъл човек;

Интелигентен, целеустремен, остроумен; 

Безукорно честен, безкористен, социално чувствителен, последователен, принципен, всеотдаен, състрадателен и човечен;

Човек с кристално чиста съвест, около когото няма дори слухове за “афери”, “далавери”, “комисиони” и прочие корупционни практики.

Безкомпромисен към неправдите;

Безпощаден към опонентите /външни и вътрешни/;

Деец с висок политически морал;

Неспособен да продаде съвестта си;

Без страх и съмнения;

Борец за свобода, равенство и солидарност;

Майстор на човешките души;

Съвременник на бъдещето;

Мечтател и прагматик;

 

Дясната ръка на Благоев – нервът, импулсът, който разгаряше борбата и тикаше Партията напред!

Думи на съмишленици, а по-късно и на изследователи на делото на Кирков! Благодарение на тези свои качества, на непоколебимата си убеденост в социалистическата кауза и на моралното си превъзходство, Георги Кирков печели уважение и доверие! Дали и днес Българската социалистическа партия може да се гордее с подобни предимства?

Изправени сме пред един голям въпрос – идейното и организационно състояние на партията – накъде сме тръгнали и докъде ще стигнем – партия на бизнеса или партия на наемния труд? Рискуваме същността и характера на Българската социалистическа партия да бъдат изцяло подменени. А Кирков би добавил: „…пред нас стои жизненият въпрос как да спасим най-добрите и най-предани сили на партията, които се давят и задъхват в една тълпа от неустановени елементи и озлобени сърца, а заедно с това и чрез това да спасим и самата партия от пропаст и прогниване“.

Кирков дълбоко ненавижда ония, които правят от Партията кариера и които преследват лични сметки. Той е безпощаден към всички, които гледат на Партията като на хан и се бори с онези, които превръщат партийните организации в място за пустословие. (Васил Коларов, Доклад по случай 16-годишнина от смъртта на Кирков) Непримирим е и към „сбирщината от социалиствуващи кариеристи и политикани, задачата на която е да компроментира социализма“ (Георги Кирков, „Политическият момент и социалдемокрацията“, Работнически вестник, 12 юни 1909 г.)

Останала е една негова фраза, характерна за схващанията му по въпроса за строителството на Партията – „какво ли сте тръгнали зад масите, вие приличате на тези, които поставят вола зад колата, а Партията трябва да бъде волът, който тегли колата“.

И в статията си „Все напред!“, публикувана в „Работнически вестник“ на 14 април 1905 г., ще добави: „Който въздиша и тъжи за миналото, той не може да прочувствува и процени радостта на бъдещето. Да въздишат и тъжат за миналото – това е участта на всички измиращи обществени класи и политически партии, които, като не намират условия за едно трайно съществуване в настоящето, неволно обръщат погледите си в миналото и там дирят успокоени за съвестта си. Като живеят със спомените и заблужденията на миналото, те не могат нито да разберат смисъла на настоящето, нито пък да се проникнат от радостите и надеждите на бъдещето“.

 Ето защо единственият начин да опазим историческата си памет, както пише Борис Борисов в статията си „Ораторското изкуство на Георги Кирков“, без обаче да се превърнем в консерватори, в обърнати към миналото ретроградни политически дейци, е да се стремим да съчетаваме почитта и уважението към ярките фигури на социалистическото движение с модерното социално и политическо развитие в името на човешкия прогрес!

 

Не всеки социалист може да бъде Кирков! Георги Кирков е един! Но всеки социалист е длъжен да бъде честен!

 

 


 

2.07.2019 г.

Спрете политическата поръчка за училището !

 

Позиция на Федерация "Образование"

 


До

г-н Красимир Вълчев

Министър на образованието и науката

До

г-жа Милена Дамянова

Председател на комисията по образование и наука

44-то Народно събрание

До

г-жа Мая Манолова

Омбудсман на Република България

 

Ние, членовете на Федерация "Образование" - учители, директори на училища, граждани, сме обезпокоени от случващото се с учебниците по история, които трябва да влязат в употреба от есента на настоящата 2019 г. Не за първи път от от 1990 г. насам Министерството на образованието е призовавано да включи или изключи едни или други факти от учебниците и учебните програми. Но за първи път в съвременната история на Република България държавната институция - Министерство на образованието, се превръща в цензор, изпълнявайки политическа поръчка на малка група кресливи и недотам професионално подготвени хора. За първи път министърът на образованието абдикира от задълженията си, взема страна в научен спор и разпорежда да се правят промени в текстове на неотпечатани учебници, за които вече се е произнесло учителството. При това става дума за текстове, които са одобрени от МОН и отговарят на утвърдените от същото министерство учебни програми. Нека някой посочи кои от фактите в тези набързо "заклеймени" учебници не са верни. Нека някой да опровергае статистическите данни или истинността на събитията, които са споменати, нека...! Но това не се случва!

Аргументите на критиците се въртят все около ролята на някогашната Държавна сигурност. Но дали и доколко това е бил отличителният белег на времето и трябва ли той да измества всичко, случило се през социалистическия период? Не трябва ли пред младите хора събитията да се представят балансирано, да се покаже и доброто, и лошото. Всеки период в човешката история има своите светли и тъмни петна и извършват престъпление онези, които водени от идеологическа непоносимост, съзнателно скриват истината в нейната цялост.

И още нещо - десетокласниците са достатъчно зрели хора. В своите социални контакти, в семействата си, в приятелските си кръгове те обсъждат и сравняват своето битие с разказите на своите близки и роднини за времето на тяхната младост. Нека всички, които изопачават истината за живота на българите през отминалите десетилетия, се запитат на чий разказ за социалистическия период ще повярват повече днешните младежи - на черните краски в учебниците, или на думите на своите родители! И най-вече - какво ще последва от това? Няма ли да доведе до все по-засилващо се недоверие към учебника, към училището, към обществените ценности? Това ли искат да постигнат днешните "активни борци" срещу вехтия призрак на Държавна сигурност? Нима техният идеал за бъдещ гражданин на републиката е обърканият, дезориентиран и отричащ всичко и всички човек, изпълнен с омраза и презрение към миналото и без ясна представа къде иска да отиде и как да го стори?

Ние, членовете на Федерация "Образование", настояваме Министерството на образованието и науката да изпълнява конституционните си задължения с очакваната отговорност и с необходимата твърдост. Протестираме срещу цензурата и вмешателството в съдържанието на научни продукти, каквито са учебниците, и настояваме за безпристрастност и балансираност при създаването на учебните програми.

 

За Федерация "Образование"

Александър Грозданов

 

 

5.02.2019 г.

Идеите им се превръщаха в обществена сила

 

На 15 януари 1919 г. в Берлин злодейски са убити двамата най-известни представители на германското революционно движение Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Смъртта им се превръща в символ на жестоката разправа на буржоазната държава с революционния подем в Германия в епохата след победоносната Октомврийска социалистическа революция в Русия.

Карл Либкнехт открито се обявя­ва против участието на Германия в Първата световна война. И макар че е депутат в Райхстага (парламента) от Социалдемократическата партия, той е осъден на няколко години затвор. Освободен от затвора, Либкнехт провъзгласява в Берлин по време на Ноемврийската революция създава­нето на Свободна социалистическа република Германия.

Роза Люксембург е видна социалистка и теоретик на марксизма. Тя също е арестувана по време на войната и е хвърлена в затвора, от който е освободена по време на Ноемврийската революция. На страниците на вестник „Роте фане" („Червено знаме"), тя се обявява за създаване на съветска република в Германия. През 1915 г. Люксембург и Либкнехт са основали антивоенния съюз „Спартак", превърнал се впо­следствие в Комунистическата партия на Германия, сред чиито основатели на 31 декември 1918 г. са двамата.

През януари 1919 г. в Берлин из­бухва въстание, ръководено от левите сили, при което канцлерът социалде­мократ Фридрих Еберт нарежда да се унищожи революцията на левицата. Като важна част от това безпощадно унищожение Роза Люксембург и Карл Либкнехт са заловени в Берлин на 15 януари 1919 г. Те са подложени на разпит и мъчения, след което още същия ден са убити без съд и присъда. Години по-късно офицерът Пабст, който ръководи инквизициите и екзекуциите на двамата, твърди в интервю за списание „Шпигел" през 1962 г. и в своите мемоари, че е действал с одобрението на канцлера Фридрих Еберт, но парламентът и съдът на Западна Германия игнорират това твърдение и не го подлагат на разследване. Тялото на Роза Люк­сембург е хвърлено в Ландверския канал в Берлин, а на Карл Либкнехт (без обозначено име), е закарано в моргата.

По същото време правителството на социалдемократа Еберт разгръща безпощадна разправа с революцион­ните сили. За кратко време няколко хиляди души са избити от реак­ционните паравоенни групировки, които впоследствие стават основа за щурмовите орди на нацисткото движение в Германия. Така че жес­токото убийство на Карл Либкнехт и Роза Люксембург преди 100 години съвпада с раждането на германския фашизъм, който разпали разрушител­на и кръвопролитна война, извърши неописуеми масови изтребления на човешки същества и причини огромни страдания на народите в Европа. Убийството на двамата комунисти е последният триумф на кайзеровата държава и първият триумф на бъде­щата нацистка Германия.

Защо бяха изтезавани и убити двамата комунистически ръководите­ли? Те искаха траен мир, бяха против експлоатацията над германския и над другите народи, работеха за устано­вяване на солидарност между хората по света, смъкваха маските на онези, които проповядваха национализъм, расизъм, антисемитизъм. Когато говореха на митингите, двамата при­вличаха умовете на хората, идеите им се превръщаха в обществена сила, насочена към промяна. Затова управ­ниците безмилостно ги преследваха, а накрая ги умъртвиха в името на демагогския лозунг за установяване на ред в страната. Под този лозунг вече се задаваха кафявите колони на Хитлер.

Карл Либкнехт и Роза Люксем­бург се превръщат в знаме за меж­дународното революционно движе­ние. Малко преди ранната си смърт младият и талантлив български поет Христо Смирненски им посвещава прочувствени стихове на преклонение пред техния героизъм и трагична съд­ба. През януари 1923 г. по повод чет­въртата годишнина от смъртта им той публикува в „Работнически вестник" прекрасните стихотворения „Карл Либкнехт" и „ Роза Люксембург". Пет месеца по-късно Смирненски умира от туберкулоза, ненавършил 25 години.  Карл Либкнехт и Роза Люксем­бург са и в събирателния образ на ли­рическия герой в поезията на Христо Смирненски.

От десетилетия антифашисти и леви групи с различни политически позиции отбелязват годишнината от смъртта на Карл Либкнехт и Роза Люксембург на втория неделен ден на януари. С полагането на цветя на техните надгробни плочи на Мемориала на социалистите в Централното берлинско гробище Фридрихсфелде те изразяват почитта си към двамата революционери, към другите борци, погребани там, към идеите за соли­дарност между експлоатираните маси по света, против войните и фашизма.

И тази година на 13 януари, въ­преки студеното и дъждовно време десетки хиляди дойдоха на гроби­щето, за да почетат паметта на Карл Либкнехт и Роза Люксембург. Така те изразиха отношението си към тежките проблеми на съвременност­та. В света се наблюдава твърде безрадостна картина. Капитализмът беше възстановен в Източна Европа. Фашизмът възкръсна в Германия и на други места в Европа. Осем свръх- богати фамилии притежават повече богатства от по-бедната половина от населението на света. Бушуват подклаждани от империализма войни и колониален грабеж, в резултат от които 65 милиона души бяха пре­върнати в бездомни и беззащитни бежанци. Президентът на САЩ силно увеличи и без друго огромния военен бюджет на страната. Хората, дошли да положат цветя на паметните плочи на Карл Либкнехт и Роза Люксембург, не искат войни, не искат да живеят в Крепостта Европа, рекламирана от буржоазните управляващи кръгове на континента. Те искат създаване на со­циално справедлив и солидарен свят, освободен от потисничество, експлоа­тация, фашизъм и милитаризъм.

 

 

Източник: вестник ЖАРАВА, бр. 2/2019

 

 

 

 

 

31.01.2019 г.

Лявото между 40-те години на XIX век и Първата световна война – проф. Васил Проданов

До революционната вълна в Европа през 1848 г. една след друга са противопоставени либералната и консервативна идеология, партиите на промяната и партиите на статуквото и разграничението между леви и десни преди всичко в тези рамки. През ХІХ в. тези понятия са аналози също и на противопоставянията радикалност и умереност в политическото поведение, промяна и статукво, прогресивно и реакционно, равенство и неравенство.  Постепенно придържането към либералния пазар ще започне да се възприема не като ляво, а като дясно, докато лявото ще започне да се противопоставя на пазарната стихия.

С утвърждаването на социализма и на идеите на комунизма като самостоятелни идеологически учения, особено след 1848 г., нещата ще започнат да се променят. Либерализмът ще започне да заема центристки позиции от гледна точка на опозицията „статукво-промяна” и десни позиции във връзка с опозицията „частна -колективна собственост”. Този етап има своите предпоставки още в най-радикалните искания по време на Френската революция и различни версии на домарксов социализъм. Неговото налагане обаче като сериозна алтернатива в публичния живот става от 40-те години на XIX век насам и заложените по това време характеристики дефинират ля­вото до Първата световна война. Модерната европейска левица при­добива своите основни черти в годините между поражението на Наполеон и революциите от 1848 г., когато и събитията между 1879 и 1894 г. получават интерпретацията, която ги превръща във водораздел между лявото и дясното през целия XIX и XX век  (1). В началото тя се проявява чрез идеите на Сен-Симон, Шарл Фурие, Робърт Оуен, но след 1848, когато индустриалната революция с бързи темпове променя Европа и се появява нарастващо количество, намираща се условия на крайна експлоатация, работническа класа, водеща роля придобива марксизмът, претендиращ да изразява нейните позиции и перспективи. Във всички тях ще има елемент, липсващ в ранните значения на лявото в радикалните му версии на френската революция – акцент върху общностите;  върху това, че човек не е атом, изолиран от останалите, а може да бъде разбран чрез неговите социални характеристики.

В главата „Митът за левицата“ в своя „Опиум за интелектуалците“ Раймон Арон отбелязва, че „в момента, когато укрепването на Третата републи­ка (във Франция) слага край на раздорите сред буржоазната левица, излиза наяве ново разцепление… Левицата срещу капитализма заема мястото на левицата срещу Стария режим… Марксизмът ве­че е дал формулата, която едновременно гарантира приемственост­та и бележи разрива между вчерашната и днешната левица. Чет­въртото съсловие заема мястото на третото, пролетариатът заема мястото на буржоазията.“  (2).

Следващият половин век ще се оформят социалистическите стратегии за два етапа на борбата. Според тях на първия етап се овладява държавната власт, а на втория, с нейна помощ се преминава към социализма. Така протичат процеси на първото голямо редефиниране на лявото и разгръщане на допълнителни негови значения. Формира се своеобразен континуум с различни леви идентичности в полити­ческото пространство от крайно ляво до центъра. Вътре в този континуум лявото може да се разграничи по различни признаци, но сред тях най-съществено значение за последвалото му развитие има разделянето на два типа лява идентичност, които най-грубо мо­гат да бъдат описани като политическо ляво и икономическо ляво или като буржоазно ляво и социалистическо ляво.

Първият тип лява идентичност акцентира на политическо­то ляво, на промените в политическата сфера и се стреми да дове­де докрай равенството в политическата област, както и да смекчи, облекчи състоянието на най-бедните, мизерстващите слоеве на на­селението. Това е традицията, демократизираща либерализма, кой­то в началото се развива откъснат от демокрацията. Тя се проявява в епичната борба срещу всякакви привилегии и йерархии по рож­дение, за всеобщо избирателно право, равенство в шансовете, в движението на философските радикали в Англия начело с Бентам и исканията им за радикална трансформация на политическата система, в дейността на суфражетките, в движенията за граждански права и самоопределение, което характеризира в различни версии левия либерализъм и до наши дни. В тази борба има моралистичен и хуманистичен заряд, акцент върху човеколюбието, чувство за дос­тойнство на всяка човешка личност, защита на унижените и оскър­бените, реакция срещу всеки произвол, жестокост и потисничест­во. Тя е типична за множеството революционни демократични дви­жения, които се борят за национално освобождение, включително и за нашите дейци от Букурещкия кръг, борещи се за освобожде­ние на българите от турско робство. Те се обявяват срещу всякакво политическо потисничество и политически йерархии, срещу нера­венството в политическата и правната сфера. У нас този либерално-демократичен егалитаризъм е така силен, че подлага на особен морално-хуманистичен прицел и чорбаджийството.

Вторият тип лява идентичност, която се формира в този период, извежда на преден план икономическото ляво и получава своите импулси и обосновка от марксизма, обръщащ особено вни­мание на ролята на собствеността и изобщо на производствените отношения като предпоставка за развитие или задържане на разви­тието на производителните сили. Така от 1831 г., когато за първи път се въвежда понятието „социализъм“, се утвърждава идеята за ляво­то като социализъм, за „социалистическото ляво“, което възприема себе си като наследник на идеите на Френската революция и оти­ващо по-нататък в социалната промяна в сравнение с „буржоазно­то ляво“. Равенството се разглежда преди всичко като социално-икономически проблем. Смята се, че постигнатото от либерализма равенство в политическите институции не е достатъчно, трябва да се отиде по-нататък и да се разреши въпросът с неравенството по отношение на средствата за производство и контрола върху труда и заплащането. Първата индустриална революция ще предизвика първата голяма социална криза през 1848 г., а след това през 1871 г. разрушаването на инструментите на принуда от страна на държавата в резултат на Френско-пруската война ще доведе до Парижката комуна, която ще бъде първият исторически опит чрез революционно въстание да се създаде алтернативна на капитализма система. Тя ще създаде определен модел, на който ще се позовават неведнъж след това – от самоуправлението на комуната, императивния мандат на депутатите, през експроприиране на собствеността на църквите и безплатността на учебните заведения. Това ще бъде във време на зрялост на първата индустриална революция и ускорено увеличаване на едната индустрия, ангажираща нарастващо количество индустриални работници.

Това от своя страна въвежда в политическата теория и прак­тика устойчивата представа, че левите могат сравнително много точ­но да бъдат идентифицирани чрез социалните групи, които те под­крепят, и онези, на които се противопоставят. Маркс ще напише, че „това беше първата революция, в която работническата класа бе открито призната за единствената класа, която е още способна за обществена инициатива”  (3). Левите са защитници на хората без собственост, на бедните, докато десните изразяват позициите на притежателите на собственост върху средствата за про­изводство, позициите на богатите. Идеята за класовото представи­телство става централна за този тип лява идентичност и политическата левица обвързва себе си с намиращия се във възход през този пе­риод промишлен пролетариат и вярата в неговата прогресивна и революционна същност. Той изглежда социалната група на бъдещето, тъй като тенденцията през изминалите десетилетия е не само ускореното нарастване на количеството му, но и нарастващата възможност за самоорганизация в големите предприятия, в които той се труди.

Тези два типа леви идентичности до Първата световна война спо­делят общи нагласи, които ги правят част от лявото пространство; обуславят на различни етапи взаимодействието им срещу съществу­ващите режими, както и разнообразни синтези между тях като идео­логическо и политическо мислене. В тези общи нагласи, формира­щи родовите характеристики на лявото политическо пространство, се включват всички онези особености, които се утвърждават още на първия етап от неговото развитие след Френската революция, които обаче намират различна конкретизация при буржоазното (либерал­ното) и социалистическо, политическо и икономическо ляво.

Първо. Предпоставката за ролята на рационалността, разума, просвещението в личния и обществения живот, борбата за осво­бождаване на действителността от всякакви предразсъдъци и иде­ологии.

Либерално левите обръщат внимание преди всичко на роля­та на науката за една прогресивна промяна на обществото, както и на това, че всеки човек в еднаква степен притежава рационална способност да участва в политическия живот и да бъде господар на своята съдба. Разумът, рационалността са характеристики на отдел­ните индивиди и осигуряването на равенство на техните шансове ще им даде възможност да изградят едно разумно и рационално общество. Рационалността е на първо място индивидуален фе­номен.

За социалистическото ляво рационалността и разумът са на първо място характеристика на системата от обществени отноше­ния, която по различен начин се проявява у всеки отделен инди­вид. Рационалността е колективен феномен. Марксизмът като ля­ва идеология отива по-нататък, като свързва социалната рационал­ност с особеностите на социално-икономическите отношения и сто­ковата размяна. Капитализмът и стоковата размяна раждат стоков фетишизъм, социална и рационалност, идеологиите като „фалшиво съзнание“. Само промяната на отношенията на собственост може да ни избави от тази ирационалност, да направи социалните отно­шения „прозрачни“.

Второ.      Предпоставката за левите като сили, които работят за промяната, за обществения прогрес.

Либерално левите обръщат внимание на промяната преди всичко в политическата и правната сфера и на ролята на науката в тази промяна.

С марксизма в социалистическото ляво прогресът става исто­рическа тенденция и необходимост. Така моралното неприемане на действителността като несправедлива се оказва осъдено и от историята. Убеждението, че историята крачи в „ляв марш“, че „коле­лото на историята неизбежно се върти към окончателната победа“, че „времето е наше“, привлича в лагера на левите милиони хора през последните два века и е изключително важен (мотивиращ ин­дивидуалното поведение) фактор при техния успех.

Трето. Левите са силите, които подкрепят справедливостта и равенството.

Либералното ляво се опира на класическата за новото време идея, че „всички хора се раждат равни“, и на необходимостта да се създадат условия за равенство в шансовете на всички хора, като това се съчетава със симпатии към бедните и потиснатите и търсене на пътища за тяхното подпомагане. Това ще стане предпоставка за появата на първите социални закони през втората половина на ХІХ век, за появата на профсъюзите, за развитието на индустриалната демокрация, над които през ХХ век ще се надгради социалната демокрация. При това профсъюзите ще се появят и разгърнат през втората половина на ХІХ век трите най-развити държави – Великобритания, Германия и САЩ.

Социалистическото ляво вижда корените на всяко неравенс­тво в отношенията на собственост, в класовото неравенство и си поставя за цел именно тяхното преодоляване.

Четвърто. Лявото е антиетатистко, то търси да ограничи ролята на държавата, защото това е буржоазна държава.

Това е типична характеристика на лявото до Първата светов­на война. Либералите се стремят да ограничат ролята на държавата в рамките на идеологията laissez faire, laissez passe. Ho негативни са нагласите към държавата и на антибуржоазните леви, независимо от различията и големия спор, който се води на тази тема между марксисти и анархисти в рамките на Първия интернационал. Край­ната позиция се заема от анархистите на Прудон и Бакунин, които са склонни да търсят път към социализма чрез тотално разрушаване на държавния организъм, който се разглежда като неоспоримо зло. За Маркс държавата също не е нищо друго освен инструмент за класово господство и в идеала за безкласовото бъдеще тя няма мяс­то. Но тя има своята позитивна историческа роля, докато буржоа­зията и свързаните с нея обществени отношения играят също поло­жителна роля. И преди да се разруши, трябва да бъде овладяна и използвана.

В различните периоди до Първата световна война двете ос­новни направления на лявото взаимодействат, конвергират, дивергират по своеобразен начин в отделните страни. Така например до 1914 г. социалдемокрацията в Германия „с удоволствие афишира безразличието си към чисто политическите ценности на демокрацията и не крие своето презрително неодобрение спрямо позици­ята на френските социалисти, твърди защитници на всеобщото из­бирателно право“  (4). От своя страна във Франция едва след 1936 г. започва да се приема социално законодателство.

Първият етап на възхода на лявото в средата на ХІХ век е непосредствено след въстанието в Полша през 1863 г., когато в Лондон на 28 септември 1864 г. се събират 1864 делегати от различни страни, за да основат Първия интернационал. Негово седалище става Лондон, а комисия от 21 човека трябва да изработи проект за програма и устав. Водеща роля в този процес играе Карл Маркс, макар че организацията, която се създава е твърде разнородна и в нея има различни тенденции. Това е времето, когато първата индустриална революция във Великобритания е във върховия си период и работническата класа вече е мнозинство в обществото, но в Европа като цяло все още по-голямата част от населението е селско. Във Великобритания са се появили вече синдикатите, които са под влияние обаче на либералното мислене и търсят път към класово сътрудничество. Във Франция е силен прудонизмът, противопоставящ се на участието на работниците в политическата борба и пропагандиращ така нар. „мютюализъм”. Маркс вижда бъдещето на света обаче през ставащото в най-развитата страна по това време, във Великобритания. Затова и Първият интернационал формулира като своя задача обединението на работниците, използване на работническото движение в Европа и Америка. Първият интернационал не е марксистки, макар Маркс и  Енгелс да играят важна роля в него. Освен техните привърженици, в него влизат британци, които са под влияние на Робърт Оуен и реформистки настроени профсъюзни дейци. От Франция са включени анархисти – привърженици на Пиер Прудон и последователи на Луи Югюст Бланки, виждащи промяната на обществото чрез заговори и терор срещу управляващите. От Италия има последователи на националистически ориентирани мацини, от Русия ще доминират анархистите. През юли 1870 г. ще избухне френско-пруската война и Интернационалът ще заеме антивоенни позиции, порицаващи войната. Войната ще доведе обаче през 1871 г. до първия опит за работническа революция – Парижката комуна. Тя няма обаче нито ясно дефинирана програма, нито силни лидери и е смазана с много кръв. Поражението ще бъде удар и по Интернационала, който и без това се тресе от вътрешни противоречия. Разцеплението в него идва още през 1872 г., поради различното отношение към държавата при отговора дали тя има място в модела на бъдещо социалистическо общество. Сблъскват се марксисти и анархисти,  Маркс с Бакунин и това води до разпад на Първия интернационал, а Маркс намира компромисен вариант на отношение към държавата, когато в „Критика на Готската програма” формулира идеята за двата етапа на прехода към новото общество, на които държавата ще има различна роля. Първият интернационал ще прекрати своето съществуване официално през 1876 г., но това ще бъде много важно различие на всички следващи етапи на развитието на лявото в социалистическите му и комунистически версии, тъй като непрекъснато на опитите за изграждане на социализма чрез държавата ще се реагира от противоположната страна с искания за самодейност, самоорганизация на масите от долу, за пряка демокрация с обвинения, че държавата с нейната йерархическа структура не може да бъде израз на самодейността на масите, на която се гледа като на нещо много важно в бъдещото общество. Ще се противопоставят пряката демокрация на представителната демокрация, либертарианската свобода от държавата на ролята на държавата като инструмент за изграждане на новото общество. Този въпрос ще стои и в началото на Октомврийската революция след 1917 г., която се базира от една страна на възникналите от долу съвети като форма на самоорганизация и пряка демокрация, а от друга страна се осъществява от партия, функционираща на основата на демократическия централизъм и изградена йерархически пирамедално.

След това през 1889 г. идва Вторият интернационал, който успява да привлече в своите редици милиони работници и да се опре на бързо разрастващите се профсъюзи и социалистически партии в Германия, Франция, Великобритания, Белгия и на редица други места. Формално той се изгражда на основата на революционния марксизъм. разпаднал се с Първата световна война, но става второто голямо разделение в лявото пространство, свързано с отношението към либералната представителна многопартийна демокрация и противопоставянето на формална и реална демокрация, разделящо социалдемократи и комунисти.

Всъщност идва времето за радикални трансформации и нови синтези, свързани с лявото, обусловени от нов етап на развитие на капитализма, основаващ се на втората индустриална революция и свързаното с нея масово производство и потребление. Тя ще дойде след дългата депресия през 1873-1896 г., от който в развитите западни държави ще се излезе с нова технологична революция, увеличаваща производителността на труда и носеща със себе си предпоставки за увеличаване на социалното положение на повече хора, тъй като се нуждае от масов потребител на нарастващото количество стоки, които се създават чрез нея.

Това ще доведе до ново ускорено развитие на капитализма преди Първата световна война, даващо възможност за отстъпки на буржоазията и създаване на предпоставки за поява на социалдемокрацията и в Германия, и във Великобритания, и на други места. Когато в 1900 г. нюйоркското издание „The Nation“ се опитва да обобщи политическите тенденции на ид­ващия век, то отбелязва: „Либерализмът е упадаща, почти мъртва сила. Само остатъци, по-голямата част от тях стари хора, все още поддържат либералната доктрина и когато те си отидат, тя ще остане без поддръжници”  (5).

Социалдемокрацията е във възход в развитите западни страни и постепенно се превръща в част от системата. Така ще се дойде до 1914 г., когато лидери на Интернационала ще гласуват военни кредити за войната и ще подкрепят капиталистите в своите държави в започване на войната. Това ще доведе до ново разцепление и отделянето през 1919 г. на Трети (комунистически) интернационал.

Социалдемокрацията става възможна благодарение на това, че капитализмът успява да създаде  през  втората половина на ХІХ век либералната демокрация като инструмент за овладяване на противоречията, за които говори Маркс преди това. В безкризисни периоди на развитието на капитализма с помощта на либералната демокрация се създава социалната държава и преразпределение на ресурси към по-бедните части на обществото, с което се стимулира потреблението и така дава възможност за печалба и на капиталистите в рамките на националните държави. В условията на криза и нарастване на противоречията либералната демокрация дава възможност да бъдат избрани популистки, авторитарни, националистически лидери, които налагат „силна власт”, която овладява противоречията.

 

 

(1)  Вж. Джъд, Т. Да игнорираме ли левицата? – В: Транзит. С, 1996, с. 38-39.

(2)  Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В: Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(3) Маркс, К. Гражданската война във Франция, В: Маркс, Енгелс. Съчинения, т. 17, С., 1965, с. 346

(4) Арон, Р. Опиум за интелектуалците, В:  Панорама, 1995, год. XV, с. 63.

(5)  Цит. по Grimes, А.Р. Introduction,  In: Hobhouse, L.T. Liberalism. New York: Oxford University Press., 1964, p. 5.

 

Източник” сайтът „24 май”

 

 

 

26.01.2019 г.

Възникването на лявото между 1789 г. и 40-те години на XIX век - Васил Проданов

Лявото е една от най-трудно податливите на каквато и да е строга дефиниция политическа категория. Във всекидневния политически жаргон, чрез който се извършват идентификации и самоидентификации на политическите сили, в него се включват такива характеристики като стремеж към промяна; поли­тически идеали като справедливост, равенство, демокрация; анти-капитализъм; колективизъм (солидарност) и т.н. Проблемът е обаче, че винаги могат да се открият примери, в които всяка от тези характеристики се среща у политически сили, за които се приема, че са десни или сами определят себе си като десни, консерватив­ни, либерални и т.н. Понеже във всяка политическа сила съществу­ва разнообразие от мнения по различни въпроси, за ляво и дясно се говори и в рамките на отделните партии – например за „ляво крило“ на дясна партия или за „дясно крило“ на лява партия.

Усещането за относителност на дефинициите и бъркотия във възприятието на лявото се засилва от факта, че в политическия език се срещат идентификации с множество конкретни видове ляво -„стари леви“ и „нови леви“, „модерни леви“ и „постмодерни леви“, „европейски леви“ и „феминистко ляво“, „академични леви“ и „ле­ви либерали“, „умерено ляво“, „радикално ляво“, „левичарство“, „ляво сектантство“ и „ляво отклонение“. В американската полити­ческа история са известни дори групата на „лиричните леви“ от пе­риода преди Първата световна война и „леви за Рейгън“ в рамките на неоконсервативната вълна през 80-те години. Възниква въпросът има ли нещо общо между всички тези видове „ляво“, или просто става дума за различни езикови конвенции, за словоупотреби, зад които не могат да се открият едни и същи реални значения. При отговора му следва да се отчита, че разнообразието от значения на лявото възниква в резултат на развитието и промените в реалните практически отношения и могат да бъдат оценявани преди всичко в контекста на историята на тези отношения. Затова каквато и да е теоретическата дефиниция на лявото, тя е неотделима от неговата история, в която то всеки път е дефинирано релационно, в съпос­тавка и чрез противопоставяне на дясното. Всяка промяна на ед­ното е имала значение и за другото. При тази промяна те не са оставали дуалистично обособени същности, а са си влияели взаимно и във всяка съвременна политическа идеология могат да се открият елементи, които в един или друг период са се разглеждали като типични както за лявото, така и за дясното. В преходни исторически периоди се е извършвало редефиниране както на лявото, така и на дясното, съответно на социализма, либерализма и консерватизма.

Историята на лявото започва с времето около Френската революция, когато възникват самите понятия за ляво и дясно в поли­тическия живот. По това време термини като „либерализъм”, „консерватизъм”, „социализъм” не са се появили още, това ще стане в първите десетилетия на ХІХ век. Затова разграничението между ляво и дясно ще предшестват идентификациите „либерал”, „консерватор”, „социалист”. В Генералните щати (еквивалент на парламента) преди революцията благородниците стоят от дясно на краля, а пред­ставителите на „третото съсловие“ – от ляво. Така и по-нататък се създава традицията тези, които са повече или по-малко за съхраня­ване на статуквото, да сядат от дясно, а техните опоненти – от ляво. С развитието на революционния процес предишните съмишленици, които са стояли от ляво, се разделят във вижданията си дали да се извършват по-нататъшни и радикални промени, или не. От лявата страна сядат якобинците, от които левите обикновено извеждат своята политическа история, а в дясната са жирондистите. В този пе­риод лявото е преди всичко израз на борбата на най-бедните групи от третото съсловие – градския плебс, занаятчии, дребни търговци, наемни работници – срещу другите две. Така не само във френския, а и в други европейски парламенти през XIX век се създава тради­ция от ляво на председателя на парламента да сядат привърженици на демократични и либерални разбирания. В началото то се свързва с либерализмът, особено в радикалните му проявления, противопоставен на консервативните реакции на френската революция, но след 30-те години на ХІХ век ще се появи социализмът, който ще заеме позициите наляво, а либерализмът ще започне да се помирява с консерватизма, заедно утвърждавайки частната собственост, буржоазната система и държава, такива каквито са.

Лявото се поражда като типичен политически продукт на развитието на капитализма и модерната епоха. От една страна, то съ­държа либералните искания за освобождаване на човека от със­ловни ограничения, защита на негови основни права и свободи. Включва в себе си основни идеи на философията на Просвещени­ето, под флага на която се извършват буржоазните революции. От друга страна, в него се съдържат първите протести и желания за промяна на ужасните условия от периода на първоначална индустриализация и натрупване на капитала. Тези две посоки, от които се запълват формиращите се леви идентичности, стават основа съот­ветно на умерените и радикални крила на силите, които се борят за промяна на съществуващата ситуация. В различни периоди след това той ще влиза и в различни съчетания, ще влияе и на консерватизма и на либерализма, което ще поражда в рамките на тези идеологии различни версии на ляв (социален) либерализъм, акцентиращ върху преразпределителната роля на държавата, и на ляв (социален) консерватизъм, поставящ ударение на това, че всеки индивид е част от общност, обвързан с права и задължения в нея и не трябва да бъде оставян на произвола на съдбата.

В периода между края на XVIII и 40-те години на XIX век се формират няколко най-важни характеристики, които стават класи­ческо ядро за възприятието на идеята за ляво за много дълъг период:

Лявото е свързано с прогреса, с промяната към по-добро. Противопоставянето между лявото и дясното е паралелно с опози­циите между прогресивно и реакционно, „млади“ и „стари“, либе­рали и консерватори. Лявото е противопоставяне, атака срещу съществуващата реалност. От самата си поява то е изпълнено с нап­режение между това, което е, и това, което трябва да бъде, между актуалното и някакво желано или идеално състояние на общество­то и неговото устройство. То иска да ускори историческото развитие. Затова и думата „революция” е между любимите на голяма част от левите политически сили. „Лявостта“ се измерва в много отноше­ния с интензивността, скоростта, радикалността на търсената про­мяна и вътре в левите на тази основа се разграничават умерени и радикални, реформисти и революционери, т.е. още със самата си поява лявото встъпва в своеобразна двойствена идентичност.

Лявото е свързано с рационалността, разума, просвещението, науката. Така левицата се основава на типична епистемология, която стои в основата на всички, свързани с нея теории. Тя носи със себе си „духа на Просвещението“, вярата в човешкия ра­зум и неговите възможности, докато на десните се приписва недо­верие към разума, отдаването на по-голямо значение на вярата, емоциите, чувствата. Така например в САЩ Том Пейн ще прокла­мира безкрайните възможности на човешкия разум, докато неговият политически опонент Джон Адамс ще говори за безкрайните илюзии на разума. Така лявото за дълъг период ще се свърже с нау­ката и „научния подход“ към обществените явления, с разглежда­нето на историята като познаваем и рационален процес, с убеде­ността, че е възможно да се постигне пълна прозрачност на човеш­ките и обществените отношения. Тази вяра във възможностите на разума и науката за едно рационално преобразуване на общество­то става фундаментална характеристика на всички леви проекти, както по-радикалните, така и умерените. Така левите непрекъснато ще бъдат склонни да правят разлика между наука и идеология, да свързват себе си с науката и се обявяват за противници на илюзии­те, които носи идеологията.

Лявото се свързва с такива идеали като равенството, спра­ведливостта, демокрацията за разлика от дясното, което набляга на социалните йерархии, естественото неравенство. То е реакция на всякакви съсловни и наследствени привилегии и е на първо мяс­то равенство на всички граждани пред закона, възможността да се ползват с неотменими за всички тях права и свободи.

 

Тези три най-ранни елемента на понятието за ляво ще стоят в основата на множество негови версии, при които то е версия на либералното или се преплита с либералното. Паралелно с това ядро обаче в съдържанието на лявото в неговите радикални версии се появяват още два негови елемента – отношението към собствеността и пролетариатът. През 1836 г. немските имигранти, живеещи във Франция създават радикалната тайна организация „Съюз на справедливите”експлоатацията като за тази цел се просвещават работниците,(Bund der Gerechten). Сред нейните организации са занаятчии и работници като Хайнрих Бауер, Карл Шапер, Йосиф Мол, Вилхелм Вайтлинг. Главен идеолог на организацията е Вилхелм Вайтлинг. Постепенно организацията ще се интернационализира и нейният главен център ще стане Лондон, но ще има групи и в различни области на Германия. В устава на „Съюза на справедливите” се казва, че негова цел е разкрепостяването на човечеството чрез разпространение на теорията за колективност на собствеността и нейното скорошно осъществяване в живота. Така трябва да се ликвидира  за да могат да отстояват своите права. Според тях истинската демокрация е възможна при общност на собствеността при едно ново общество, до което ще се стигне с въоръжена революция. Там правото на глас ще принадлежи на тези, които се занимават с обществено-полезен труд. Безделието ще се наказва като престъпление. Организацията на бъдещото общество ще се осъществява чрез централна администрация, която ще управлява размяната на стоки и различните видове икономическа дейност, работната заплата и работният ден ще се регулират. Парите ще изчезнат като мерна единица за положения труд, той ще се измерва с отработените часове и качеството на труда, за което работещите ще получават съответното количество стокиот обществените складове. Ще има период на преход към новото комунистическо общество, през който ще действат все още съответни книжни пари, които ще изчезнат при неговата поява. В новото общество ще има три вида труд – необходим, полезен и приятен като първите два вида във формата на часове заетост се разпределят по равно между всички лица в работоспособна възраст, за което получават и по равно продукти, докато допълнително всеки може да се занимава с труд, който възприема за приятен и за него получава съответно допълнително количество продукти (1). С двата нови момента, които внася в идеята за лявото – колективната собственост и нейното функциониране в едно бъдещо некапиталистическо общество, както и ролята на пролетариите при създаването на това общество, организацията „Съюз на справедливите” поставя началото на радикалната версия на лявото, от която ще се появят по-късно различните социалистически и социалдемократически партии.

 

(1) Вж. Вейтлинг, Вильгельм. Гарантии гармонии и свободы. Человечество, как оно эсть и каким оно должно было бы быть, М.-Л., Изд. Академии наук СССР, 1962.

 

 

Източник: сайтът „24 май“, януари 2019 г.