Генерала или зрелостта – Петър-Емил Митев, Борис Попиванов

Към 200-годишнината от рождението на Фридрих Енгелс

 

"Енгелс не може да се сравнява с Маркс като мислител, но като политически стратег той нямаше равен на себе си в тогавашна Германия. Или ако имаше, единствен равен на него беше Бисмарк. Едно сблъскване в пълен мащаб между двамата щеше да бъде зрелище, заслужаващо да се следи. Ако Германия беше нормална страна, Енгелс щеше да стои начело на всички демократични сили, мобилизирани срещу управляващата каста. В случая той трябваше да се задоволи с ролята на велик стар човек и съветник по теоретични въпроси на едно движение, на чиито ръководители липсваше както неговото дълбоко познание на европейската политика, така и неговият борбен темперамент. Бездействието, което започна след неговата смърт, беше вече предвещано от фаталистичния дух на Ерфуртската програма."

                                                                                 Георг Лихтхайм1

 

Незабравимият Стефан Продев подари на българската общественост вдъхновената повест „Фред или пролетта“.2  Главният герой в нея е младият Фридрих Енгелс. С тази статия предлагаме размисъл върху зрелите години на великия революционер, тогава, когато получава от семейството на Маркс и своите приятели прозвището Генерала.3  И се изправя в цял ръст като признат лидер на социалистите от всички европейски страни. Влиянието му стига и до новоосвободена България. Феноменален полиглот, Енгелс започва да изучава български език. Документирано е в писмо до българските социалисти...

 

                                                                Юбилейният повод

 

Фридрих Енгелс е роден на 28 ноември 1820 г. в пруското градче Бармен, сега част от Вупертал. Немците понякога казват: Der Prophet gilt nichts im eigenen Land („Никой не е пророк в своята родина“). Тази поговорка обаче определено не важи за Енгелс. Къщата, в която е отраснал, носи официално името „Фридрих Енгелс Хаус“ и приютява едновременно дома му и градския музей. Адресът ѝ е на „Енгелсщрасе“ 10. Гледа към парка „Енгелсгартен“ и отстои буквално на метри от главната улица на града „Фридрих Енгелс Алее“. 200 години след рождението на Енгелс жителите на Вупертал отдават почит на именития си съгражданин с десетки инициативи, стартирали още през есента на миналата 2019 г. и предвидени да продължат до пролетта на следващата 2021 г.

Пандемията от коронавирус сякаш не пречи на внимателно замислената програма. Тържествата открива лично министър-председателят на провинция Северен Рейн- Вестфалия – Армин Лашет. Макар и представител на десноцентристкия Християндемократически съюз, той високо оценява значението на делото на Енгелс в историята на Германия и света и поставя два въпроса: „Как би реагирал Енгелс на сегашните световни проблеми?“ и „Какво би казал Енгелс, който е живял в различни европейски държави, на днешните критици на ЕС?“. На търсене на тези отговори във Вупертал е посветена цялата „Енгелсова година“. Изключително богата на събития, тя включва четения, градски турове, училищни състезания, театрални постановки, художествени изложби, публични дискусии. Едни от най-интересните акценти засягат паралелите между възгледите на Енгелс и постиндустриалното общество, дигиталния капитализъм, характера на труда в глобалната епоха, екология­та, равноправието на половете. Могат да се видят всевъзможни неща – от карикатури и ръкописи на самия Енгелс до проучвания върху родословието му и свидетелства на съвременници.4  И макар че Вупертал е логичният рог на това изобилие, нови равносметки и анализи излизат по целия свят.

Ролята на Фридрих Енгелс в създаването на научния социализъм е изключителна – като съавтор, систематизатор и тълкувател. В някои случаи дори можем да кажем, че „в началото бе Енгелс“. Той прави първата крачка към диалектическото осмисляне на политическата икономия, а самият Маркс нарича „гениални“ неговите очерци за икономическите категории и подчертава, че те са били стимул за собствените му проучвания.5 Книгата на Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“ вписва името му в историята на социологията, защото представлява многомерно социологическо изследване, основано на наблюдение, документален анализ, статистически данни, интервюта – вкл. лично проведени. Нека припомним също, че основни текстове на класическия марксизъм са съвместно дело на Маркс и Енгелс. Двамата заедно създават „Светото семейство“, „Немската идеология“, „Манифест на Комунистическата партия“, десетки статии, редица възвания и документи на международното работническо движение.

Три от главите на фундаменталния труд на Енгелс „Анти-Дюринг“ са написани от Маркс. Вторият и третият том на Марксовия „Капитал“ са не просто издадени, но и редактирани от Енгелс, а в третия том допълнителната работа на Енгелс е внушителна. Идеята за друго ключово произведение на Енгелс, „Диалектика на природата“, е споделена първо в писмо до Маркс и получава неговото одобрение.6  А огромната кореспонденция на двамата свидетелства за един неспирен десетилетен процес на взаимен обмен, проверка и съвместно разработване на идеи.

Енгелс предлага на вниманието на читателите и широко възприети систематизации на класическия марксизъм. Известно е, че прочутата работа на Ленин „Трите източника и трите съставни части на марксизма“ представлява по същество преразказ на Енгелсовия труд „Развитието на социализма от утопия в наука“. А книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“ е окачествена като „най-влиятелната популяризация на неговите и на Маркс идеи“.7

Нещо повече, Енгелс се превръща не само в първия историк на марксизма, но и в интерпретатор, който неуморно и до края на живота си се стреми да обяснява същността на учението и да предпазва от неговото опростено и догматично тълкуване, от социалистическо сектантство.8  Фразата на Енгелс „Целият светоглед на Маркс не е доктрина, а метод“9  изразява и подробно аргументирана визия, и горчивина от поведението на някои тогавашни дейци на левицата. Сърцевината на интерпретацията е антидогматична и има пряк политически контекст: „Партията, на която принадлежа, не издига веднъж завинаги дадени предложения“.10

 

                                          Контралегендата „Енгелс срещу Маркс“

 

В научните изяви на Маркс и Енгелс съществува обща задача – конструиране на научната картина на капиталистическото общество. В нейните рамки се открояват и тематични приоритети. Например Енгелс проявява силен интерес към диалектическия анализ на процесите в природата, докато Маркс се концентрира върху икономическите отношения в обществото. Интересът към историята е общ, но също нюансиран. В по-тесен план Енгелс работи върху историята на Германия, а Маркс – на Франция.

Специфичен въпрос, който възниква пред изследователите, е свързан със степените на припокриване и евентуално разминаване между възгледите на двамата мислители – едновременно съавтори на една теория и автори на самостоятелни произведения. Авторитетният „Критически речник на марксизма“ на Бензюсан и Лабика дори включва отделна статия „Енгелсизъм“ (Engelsianisme). Съставителите признават, че може би е парадоксално едно учение, поставящо имената на Маркс и Енгелс редом, да изисква отделен прочит на единия от двамата, но намират статията за необходима поради многобройните коментари, разграничаващи и дори противопоставящи Енгелсовите идеи на Марксовите.11

Смъртта на Маркс през 1883 г. съвпада с раждането на марксистката школа. Неин безспорен лидер е Енгелс. Още ранният Ленин намира за важно да изтъкне пълната хармония в разбиранията и личните отношения на двамата класици:

„От момента, в който съдбата свързва Карл Маркс и Фридрих Енгелс, трудът на живота на двамата приятели става общо дело... Европейският пролетариат може да каже, че неговата наука е създадена от двама учени и борци, отношенията между които превъзхождат най-трогателните сказания на древните за човешката дружба.“ 12

Тази оценка се легитимира впоследствие в съветския марксизъм-ленинизъм и се превръща в аксиома.

Паралелно се формира друга традиция, която получава обобщеното название „западен марксизъм“. Във и около нея възниква контралегенда, която противопоставя Енгелс на Маркс теоретично и политически, та дори в известен смисъл и личностно. Съществуват различни версии на това „откъсване“ – като се започне с внушението на Едуард Бернщайн, че Енгелс е първият ревизионист (на Маркс, а и на самия себе си)13,  и се стигне до твърдението на Жан-Пол Сартър, че, обратно, Енгелс е първият догматик.14 Най-яркият автор, посветил практически цялата си научна дейност да доказва разликите между Маркс и Енгелс, е бристолският професор по политическа теория Терел Карвър. Според неговата „теза за дивергенцията“: за Маркс науката е дейност, в чийто център стои човекът, докато за Енгелс науката е система, в чийто център са обективните природни закони; Маркс е хуманист, а Енгелс – сциентист.15 Едва ли трябва да се изненадваме, че накрая е изкован и нов термин, енгелсофобия (Engels-phobia).16

Този опит да се представят едностранчиво и опростено възгледите на Маркс и Енгелс съдържа „само“ две грешки.

1. Маркс не е „хуманист“ (в субективисткия смисъл).

2. Енгелс не е „сциентист“ (в обективисткия смисъл).17

 

Трудовете на Маркс разкриват как чрез човешката дейност се проявяват обективни закономерности (напр. взаимоотношението на производителни сили и производствени отношения, закон на стойността, закон за средната норма на печалбата и т.н.). Изследванията на Енгелс показват, че природната еволюция на земния живот кулминира във възникването на човека и човешкото общество, а с това се появява нов, субективен фактор, чиято роля нараства и чийто хоризонт е „царство на свободата“.

За да разберем смисъла на двойното изкривяване, което произвеждат криворазбралите марксизма тълкуватели, трябва да вземем предвид по-общия светогледен контекст. В западната философия на ХХ в. съвършено отчетливо се оформят две направления. Едното можем да наречем екзистенциалистическо, ориентирано към проблемите на човека, докато другото е сциентистко и възприема наследството на позитивизма. Това разграничение се пренася в определена степен и по определен начин и в интерпретацията на самия марксизъм. Маркс „става“ екзистенциалист, Енгелс – позитивист. Получава се, от една страна, хуманистичен или критически „марксизъм“, а от друга страна, сциентистки или позитивистичен „енгелсизъм“. Нека допълним, че по тази линия се достига и до противопоставяне на Маркс срещу Маркс, на младия Маркс като истинския хуманист срещу автора на „Капиталът“.

Не можем да се абстрахираме и от идеологическия контекст. Операциите по отделянето на Енгелс от Маркс протичат интензивно в годините на Студената война. Да се обяви съветският марксизъм-ленинизъм за продължител именно на Енгелс – улеснява идеологическото неутрализиране на комунистическото идейно влияние. Връзката Маркс – Енгелс – Ленин се прекъсва радикално чрез измислена пропаст между Маркс и Енгелс.

Контралегендата по същество крие в себе си антимарксизъм. Прочетена в обратен ред, тя натрупва доказателства колко важно е наследството на Енгелс, за да се разбере научният мащаб на марксизма. В икономическите изследвания на Маркс и в естественонаучните на Енгелс е приложен един и същи философски метод – диалектико-материалистическият. Имаме достатъчно основания да ги разглеждаме в тяхната цялост. Ако „Анти-Дюринг“ (публикувана с одобрение и съучастие на Маркс) можем да наречем своеобразна „малка енциклопедия“ на марксизма, то „Капиталът“ на Маркс и „Диалектика на природата“ на Енгелс могат да бъдат определени като проект за незавършена, но очертана „голяма енциклопедия на марксизма“.

В ХХI в. с навлизането в нова епоха на интерпретацията – „Маркс след марксизмите“, негативното фиксиране върху измисления „енгелсизъм“ е логично да отшуми...

 

                                           Историята като поливариантен процес

 

Антидогматизмът като отличителна черта на Енгелсовото творчество се проявява ярко в историческите и политическите му анализи. За да се разбере политическото мислене на Енгелс, особено значение има неговото учение за държавата, развито обстойно в книгата „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).

Държавата се разглежда като исторически възникнала форма на социално управление. Преди нея ключова роля играе родовата организация. Възникването и ролята на държавата не е едноактен преход, а исторически процес, съвпадащ с цивилизацията. Със съвременна терминология може да се нарече етатизация на социалното управление. Започва в класическата древност, за да достигне до високо развити форми в модерността. Държавата не е даденост. И според Маркс, и според Енгелс преходността на държавата се състои не само в това, че има начало, но и че има край. На историческия хоризонт се очертава перспективата на обратен процес – деетатизация, отмиране на държавата. Това ще бъде още по-сложен и постепенен, продължителен процес, а не еднократен акт. Държавата не може просто да бъде отменена, както предлагат анархистите. Или както в класическото произведение на Илф и Петров Остап Бендер иронизира съветската власт, че е отменила Бога с декрет.

Формирането на държавата протича по различни начини. Енгелс използва три исторически модела – атински, римски и германски. При атинския модел, който е най-чист и класически според Енгелс, държавата възниква непосредствено от класовите противоположности в рамките на родовото общество. В Рим родовото общество се превръща в затворена аристокрация, извън която остава безправният плебс. В определен момент плебсът разрушава старото родово устройство, като издига върху неговите развалини държавата, в която се стопяват и родовата аристокрация, и самият плебс. При третия вариант, характерен за германските победители на Римската империя, държавата възниква непосредствено от покоряването на големи чужди територии, за господството над които родовото устройство не създава възможности. Тези три варианта са съществено различни. В първите два става въпрос за вътрешни, а в третия – за външни причини; в първия – за икономически, а във втория – за социални въздействия. При по-нататъшното изучаване на процеса на образуването на държавата на основата на материали от историята на Изтока се разкриват и други варианти, които хвърлят допълнителна светлина върху връзката между формирането на държавата и класообразуването. Става ясно, че процесът на създаване на държава в някои случаи може да изпревари класовото формиране.

Енгелс изрично подчертава, че при класическия атински случай държавата не е била натрапена от господстващата класа, а е възникнала по силата на спонтанни обществени процеси, преди всичко икономически, и с непосредственото съдействие на самия народ:

„Щом родовото устройство не можело да окаже на експлоатирания народ никаква помощ, той можел да разчита само на възникващата държава. И тя действително оказвала помощ в лицето на Солоновата конституция, като същевременно отново се засилвала за сметка на старото устройство.“18

Както отбелязахме, и в римския вариант плебсът играе ролята на основен фактор за създаването на римската държава. А в най-голяма степен участието на масата се предполага от германския вариант. Затова от самото изложение на Енгелс следва, че държавата не е нещо измислено от господстващата класа, за да може с нея да потиска другите. Но веднъж появила се държавата, един толкова мощен инструмент на социалното управление, започва, разбира се, в една или друга степен, не навсякъде по един и същи начин – да се изкористява от онези, които са по-силни в обществените отношения. Това е обща особеност на развитието на държавата, която далеч не се свежда само до примерите от гръцката и римската античност или ранното европейско Средновековие.

В редица свои работи Енгелс сравнява общественото развитие на Франция и Германия. Заключението му има не само конкретно-исторически, но и методологичен аспект: „Там, пише Енгелс за Франция, рядка обективна логика в целия ход на процеса, у нас див, все по-усилващ се хаос“.19 Във Франция относително синхронно назряват икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за социална промяна. Реализират се в Просвещението и Революцията. В Германия, разделена на независими феодални територии, подобна синхронност липсва, обратно, налице са предпоставките за хаотизация.

Когато наблюдаваме – и съпреживяваме, нарастващата ентропия, усилващата се хаотизация в световното общество на ХХI в., си струва да си припомним методологическите уроци на Генерала. В основата си и днешната хаотизация има разминаване на икономически, политически и идеологически предпоставки за социална промяна. И пътят към Революцията изисква второ Просвещение.

Забележително историческо изследване е книгата на Енгелс „Селската война в Германия“ (1850), която свързва в едно цяло взаимоотношението между обективните възможности, които се съдържат в една ситуация, и поведението на субективните фактори. Позволява да се вникне в диалектическия детерминизъм, в диалектическото схващане за причинна обусловеност. Енгелс разглежда динамиката на социалните структури заедно с основните мотиви на поведение на класите, субкласовите единици и надкласовите обединения. Така възниква една пластична картина на историческото цяло. Обективният резултат от Селската война в Германия е фактическото укрепване, дори издигане на ролята на князете. Получава се по силата на взаимодействието, без да се съдържа в каквато и да е програма, в позната и подкрепена от основните участници линия. Нито един от отделните актове на Селската война не е предопределен сам по себе си, но крайният резултат се оказва зависим от изходната ситуация. Така можем да разберем как се прави историята, как сблъсъкът на индивидуалните и груповите воли се реализира като резултантна, независима от тях.

Историческият подход на Енгелс очертава параметрите на революционната политика. На първо място, детерминизъм не означава предопределеност на процесите от висши сили, над които хората нямат контрол. На второ място, държавната организация не се отъждествява с наличието на господстваща класа, тя може да бъде средство и на самия народ. На трето място, класовият анализ, за да бъде научен инструмент, изисква интерпретация на субкласовите позиции, на вътрешните разделения в рамките на една класа.

 

                                                             Войната и разоръжаването

 

В бележка под линия в книгата си „Лудвиг Фойербах и краят на немската класическа философия“ (1886) Енгелс подчертава, както впрочем е правил много пъти, водещата роля на Маркс в създаването на марксизма:

„Онова, което допринесох аз, Маркс лесно можеше да направи и без мен, с изключение, може би, на две-три специални области. А онова, което направи Маркс, аз никога не бих могъл да направя.“ 20

Констатацията е спорна, но ако има „специални области“, където Енгелс е поставил своя наистина забележителен отпечатък, между тях със сигурност изпъква военното дело. Дори при бегъл поглед личи колко голяма част от работите му са посветени на военни или военнополитически въпроси.21  Познанията му са впечатляващи. По време на Френско-пруската война от 1870/71 г. Енгелс коментира събитията, като дава поразително точни прогнози за действията на пруската армия. Статиите не са подписани, правят впечатление на обществеността и започва да се говори, че вероятно авторът им е офицер от британския генерален щаб. Това дава повод приятелите му да го нарекат Генерала. А и много след смъртта му оценките и заключенията, които прави по военни въпроси, са предмет на специални анализи в литературата.22

Изключително впечатляващи са прогнозите на Енгелс в средносрочен план. Генерала очертава перспективата за края на онзи период, който е добил известност под името La Belle Epoque. Около 30 години преди изстрелите в Сараево Енгелс пише:

„За Прусия – Германия, вече не е възможна днес друга война освен световна война. И то световна война с невиждани досега размери и сила.“

Следва картина на войната, която смайва със своята проницателност:

„От 8 до 10 милиона войници ще се душат един друг и при това така ще изпоядат цяла Европа до голо, както никога още не са я оголвали орди скакалци. Опустошенията от 30-годишната война ще бъдат сбити в 3-4 години (забележете, и срокът е предвиден) и разпространени върху целия континент. Глад, епидемии, всеобщо оскотяване на войските и народните маси от дълбока мизерия, безнадеждно объркване на нашия изкуствен механизъм в търговията, промишлеността и кредита – всичко това ще завърши с всеобщ банкрут, крах на старите държави и рутинната им държавническа мъдрост, крах такъв, че корони с дузини ще се търкалят по улиците и няма да се намери никой, който да ги вдигне.“

Да си спомним, че короните на австро-унгарския император, на германския кайзер, на руския цар и на османския султан наистина ще се търкалят по улиците и няма да има кой да ги вдигне. А това са най-големите корони на Европа. „Абсолютна невъзможност да се предвиди как ще завърши всичко това и кой ще бъде победител от борбата“, продължава Енгелс. Кой можеше дори в края на 1916 г. да каже какво ще стане през 1917-а и 1918-а? „Само един резултат е абсолютно сигурен – всеобщо изтощение и създаване на условия за крайната победа на работническата класа.“23 Излишно е да посочваме как зад тези думи наднича призракът на Октомври 1917. Но революции избухват и в Германия, Унгария, Турция...

Въпросът е: неизбежно ли е било да се стигне до световна касапница?

Енгелс дава отговор в изследване, което публикува през 1893 г. Това е последната му книга. Озаглавена е: „Може ли Европа да се разоръжи?“

Едва ли трябва да се аргументира, че става дума за ключов проблем на модерния свят от ХХ и ХХI в., който се движи в омагьосания кръг превъоръжаване – разоръжаване. Проблем, който минава като червена нишка през цялата история на нашата съвременност и се изостря едновременно с напредъка на технологиите. Болезнената му актуалност проличава в началото на 30-те години на ХХ в., когато преговорите за ограничаване на въоръженията са взривени от готовност да се върви към крайно решение; в периода на Студената война, когато относителното предимство на едната или другата свръхсила хвърля в изпитание световния мир; в наше време, когато повечето договори за контрол върху въоръженията са денонсирани, а САЩ, Русия и Китай по свои пътища търсят военно-технологични предимства.

Енгелс дава категоричен положителен отговор на въпроса възможно ли е разоръжаването. Той разглежда вътрешната логика на милитаризма. Според него тя води до критична точка, в която натрупването на оръжия и мащабът на тяхната сила се обръщат срещу самия милитаризъм. Ситуацията в последното десетилетие на XIX в. се характеризира с надпревара в създаването на постоянни армии. Подобно развитие ще доведе до един от двата изхода – икономическо разоряване или война. На тази основа Енгелс формулира два парадокса. Първият от тях е, че военните авторитети във всички държави са изключително консервативни, еднопосочни, лишени от гъвкавост, а трябва да оперират в една безпрецедентно динамична област като военната. Вторият – че мобилизацията все повече разчита на морални фактори, а именно те систематично се унищожават при йерархичната организация на военното дело. Разсичането на тези парадокси стои в основата на гарантирането на мира. Според Енгелс разоръжаването е възможно, то е дори сравнително лесно осъществимо, ако се пристъпи към ограничаване на срока на военната служба до максимум две години и военно обучение на населението за сметка на постоянните армии. Лансирана е и цяла програма за политически действия, насочени към „международно споразумение“ в тази посока.24 Енгелс разкрива същността и механизмите на военно-технологичното развитие и едновременно принципите на взаимодействие между военни и политически елити.

Ако Енгелс отчита като възлов момент съкращаване на военната служба, днес на преден план е съкращаване на въоръженията. Акцентите са различни поради това, че технологичното развитие прави достатъчни сравнително ограничени професионални армии. Логиката обаче е една и съща. Аргументирането на алтернатива у Енгелс произтича не от обикновен пацифизъм, а от дълбоко разбиране за реалната възможност на различни варианти на обществения процес и тяхната различна обществена стойност. Войната не е оптимален вариант, дори ако създава предпоставки за революция.25

Добре известна е и обратната позиция. В края на 50-те години на ХХ в. Мао настоява за световна война в името на революция. Може би тъкмо това разбиране на Енгелс мотивира неговото пренебрегване от маоистите, които признават за класици Маркс – Ленин – Сталин – Мао...

 

                                              Общество, държава и публична власт

 

Модерната епоха донася още един образец на държавно формиране. В Северна Америка държавата буквално израства от гражданското общество на белите заселници. Тъкмо поради това Енгелс използва историята на Съединените щати, за да анализира характерен политически процес на изкористяване на държавата. Обществото според него създава, първоначално чрез простото разделение на труда, специални органи за защита на своите общи интереси. С течение на времето обаче тези органи и главният от тях – държавната власт, служейки на собствените си интереси, се превръщат от слуги на обществото в негови господари. Това възпроизвежда и логиката на всяка отделна институция, която, създадена за определена цел, после започва да отговаря на своите собствени изисквания, трансформира се от средство в самоцел. И трябва да имаме предвид тази трансформация не само когато става дума за абсолютни монархии, но и когато имаме работа с демократични републики. Енгелс описва явление, което съвременните социолози, политолози и публицисти наричат „политическа класа“.

„Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места или живеят от агитацията за своята партия и се възнаграждават със служби след нейната победа... Именно в Америка можем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била предназначена отначало. Там няма никаква династия, никаква аристокрация, никаква редовна армия, с изключение на неколцина войници за упражняване на надзор над индианците, никаква бюрокрация с постоянни щатове и право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства.“26

Всеки може да прецени доколко остава в сила и в наши дни оценката за наличието на „две големи банди от политически спекуланти“ във водещата капиталистическа страна. Е, наистина, „войниците“ вече не са „неколцина“...

Енгелс формулира това наблюдение не просто за да охлади ентусиазма на онези, които съзират в САЩ своя демократичен идеал. А за да предупреди какви рискове изникват пред онези, които смятат държавата за задоволителна практическа рамка на пролетарското управление. На по-общо теоретично равнище става дума за взаимоотношенията между държавата и обществото като цяло, които се допълват с отношенията между държавата и публичната власт. Публичната власт е изразена най-синтезирано в репресивните органи на държавата, армията и полицията. Според тезата на Енгелс взаимоотношението между различните елементи на държавния механизъм не е едно и също. Това е методологичната основа на подхода му и той го илюстрира по следния начин:

„Достатъчно е да погледне човек нашата съвременна Европа, където класовата борба и конкуренцията в завладяването са запратили публичната власт на такава висота, на която тя заплашва да погълне цялото общество и дори държавата.“ 27

В последното твърдение фигурират три структурни елемента, които са взаимосвързани: общество, държава, публична власт. Излиза, че един елемент може функционално да подчинява другите. Репресивните органи да подчиняват – и в този смисъл да поглъщат – останалите елементи на държавния механизъм. Така цялата държава придобива репресивен смисъл в най-прекия смисъл на думата. И това е опасността, която Енгелс вижда „в нашата съвременна Европа“. От една страна, държавата „поглъща“ обществото, а от друга, репресивните органи – самата държава. Тези два процеса са взаимосвързани. Ако държавата започне да поглъща обществото, неизбежно се засилва ролята на репресивните органи, без които това не би могло да се случи, и те на свой ред започват да поглъщат държавата. Съвременният термин за границата на „поглъщането“ е тоталитаризъм. Структурните предпоставки не позволяват да лимитираме риска до буржоазната държавност и да пропуснем победилата революция. Тук фактически е маркирана изходната точка на онзи път, който по-късно ще бъде изминат към антиутопичните „изпълнения“ през ХХ в. (и само тогава ли?).

Причината за такава ситуация според Енгелс идва от една двойна тенденция на едновременно изостряне на класовите и на междудържавните противоречия. Допринася и увеличаването на държавите по територии и население. Потребни са по-мощни апарати, за да се управляват големи маси от хора или големи пространства. В резултат се засилва публичната власт. Настъпилата доминация на икономическите отношения в крайна сметка поражда репресивна политическа власт. Казано по друг начин, икономизацията на обществените отношения всъщност е онзи базов процес, който стимулира етатизацията, и по-нататък – репресивна етатизация на социалното управление. Казано по трети начин, създават се условия, при които и капитализмът, и потенциалната му революционна алтернатива да се разминат с демокрацията. В самата държава е заложен антидемократичен потенциал (вертикалната йерархия), който може да се развие и трябва внимателно да бъде следен.

Революцията не решава автоматично въпроса за откъсването на държавата от обществото.

 

                                       Изпреварващата революционна инициатива

 

Степента на съответствие между субективните действия на революционната партия и обективната обществена ситуация не е нещо предварително определено и търпи отклонения в две посоки – преждевременно вземане на властта и закъсняло поведение. Изпреварващата революционна инициатива не е уникален феномен. Ярка изява има по време на Селската война в Германия, когато Томас Мюнцер, лидер на радикалното крило на въстаниците, взема властта в имперския град Мюлхаузен в името на раннохристиянските идеали за равенство и братство. Анализът на Енгелс се концентрира в следната оценка:

„Най-лошото, което може да се случи с вожд на една крайна партия, е, когато той е принуден да вземе в свои ръце управлението в епоха, в която движението не е узряло за господство на класата, чийто представител е той, и за провеждане на мерки, които се изискват за господството на тази класа.“28

Проблемът остава в сила и за пролетарските революционери през ХIХ в. Парижката комуна също е изпреварваща революционна инициатива. Маркс и Енгелс през есента на 1870 г. предупреждават парижани за неизбежното поражение и са против радикализацията. Разбира се, това не е попречило – след като инициативата е реализирана – да се оценят историческият подвиг на комунарите, които „щурмуват небето“, и историческият опит, който е натрупан.

Енгелс пръв в марксистката традиция теоретизира значението, което придобива високата степен на организираност. (В началото на ХХ в. това ще бъде изходната точка на Ленин.) И заедно с това рисковете, които може да донесе. Още през 1853 г. Генерала фиксира проблемите пред изпреварващата революционна инициатива.

„Струва ми се, че в едно прекрасно утро нашата партия поради безпомощността и вялостта на всички останали партии ще бъде принудена да вземе властта, за да провежда в края на краищата всички ония неща, които не са свързани непосредствено с нашите интереси, а с общореволюцонните и специфично дребнобуржоазните интереси; в такъв случай под натиска на пролетарските маси, обвързани чрез своите собствени до известна степен фалшиво изтълкувани и издигнати в порива на партийната борба печатни декларации и планове, ние ще бъдем принудени да правим комунистически опити и да извършваме скокове, за които сами отлично знаем, че са несвоевременни.“29

Нека се пренесем в 1917 г. Какво друго, ако не „безпомощност и вялост“ характеризира партиите на меншевики и есери? А „общореволюционните и специфично дребнобуржоазни интереси“ са изразени пряко в декретите за мира и за земята, приети от Втория конгрес на съветите. Болшевиките дори „присвояват“ аграрната програма на есерите. Какво, ако не опит за несвоевременен „скок“, е военният комунизъм? И нима не прозира компромис с „дребнобуржоазните интереси“ в НЕП?

От най-голямо значение е ясното предупреждение на Енгелс: предизвикателството на управлението не завършва с овладяването на властта, а тепърва започва с нейното реално упражняване. В СССР през 20-те години протича остра политическа борба около дилемата: концентрация на власт (Сталин) или развитие на вътрешнопартийната демокрация (Троцки), укрепване на властта чрез повече власт или „нов курс“ и постепенно трансформиране на държавната собственост в обществена. Побеждава линията на Сталин и с това се актуализира още едно предупреждение на Генерала.

В предговора си към работата на Маркс „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани „машината за гнет“ и да се защити против самовластието на собствените си служители. Руската революция дава трагични доказателства за прозорливостта на Генерала. Извънредната комисия, „Че-Ка“ (ЧК), оглавявана от Дзержински, може да бъде критикувана за едно или друго изпълнение, но не и за нейната цел – борба с контрареволюцията. През 30-те години трансформацията ѝ в ГПУ, а след това в НКВД именува коренна промяна на нейните функции и институционален статус. На мястото на страстен революционер като „железния Феликс“ идват лумпенизирани садисти като Ежов. Разгръща се масов терор. Можем да си припомним мнението на Енгелс за терора.

Генерала е скептичен не само към неадекватните крайни методи на бланкистите. Въпреки високата оценка за историческия пробив, който извършва Френската революциия от 1789 г., той се отнася резервирано към практиките на якобинската диктатура, и по-специално към революционния терор.

„Ние разбираме под последното [терора в онзи период] господство на хората, внушаващи ужас, а всъщност е точно обратното – господство на хората, които сами са наплашени. Терорът в голямата си част е безполезна жестокост, извършвана за собствено успокоение от хора, които сами изпитват страх. Убеден съм, че вината за господството на терора през 1793 г. пада почти изключително върху изплашените, представящи себе си за патриоти буржоа, върху дребните търговци, напълнили гащите от страх, и върху шайката негодници, гонещи своите интереси при терора. Днешният малък терор е дело на същите тези класи.“30

Ако това се отнася до революционния терор, то какво би могло да се каже за масовия терор в сталинския СССР?

Теоретичната оценка на Енгелс остава в сила с още едно много тежко и трагично доказателство. През 20-те години, след смъртта на Ленин и в противоречие с неговите последни статии („За кооперацията“, „Как да реорганизираме Рабкрин“) протича процес на поглъщане на обществото от държавата. Завършва с насилствена колективизация в началото на следващото десетилетие. През 30-те години продължението е поглъщане на държавата от репресивните органи. Така се получава формулата на сталинския „тоталитаризъм“.31

Вярно е, че „рецептите“ на Парижката комуна, легитимирани от Енгелс, са опровергани от реалностите на ХХ в. Първо, демократичното право на избирателите да отзоват свой представител, е превърнато в средство за усилване на тяхната зависимост не „от долу“, а „от горе“. Другото – работна заплата на отговорните представители, не по-висока от средната работническа надница, се оказва нереалистично. Ленин го въвежда. И пак той го отменя, след като един от народните комисари припада на работното си място от недохранване и изтощение.32

Краткият опит на Комуната не е породил други идеи, а срокът е бил недостатъчен, за да преминат въведените мерки през историческия филтър. Заслугата на Енгелс не намалява от това. Той е поставил ясно диагнозата.

 

                                                  (Не)революционната пасивност

 

След отмяната на извънредния закон, който забранява социалдемократическата партия (1890), Германия тръгва с малки стъпки към съвременен парламентаризъм. Партията, в съответствие с новите възможности, разработва нова програма. Главен автор е Карл Кауцки.

Енгелс забелязва рисково увлечение от парламентаризма, което очертава опасна опортюнистична тенденция. Прави важни принципни бележки („Критика на Ерфуртската програма“, 1891). Според него политическият раздел съдържа неадекватна преценка на обществените реалности. Грешките не са в настояването социалдемократическите искания да се постигнат по мирен път, а в това, че се предполага актуалният законов ред в Германия, без да се проблематизира:

„Какво може да произлезе от това, освен партията в решаващия момент да се окаже безпомощна, по решаващи въпроси в нея да господстват неяснота и отсъствие на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани?... Това забравяне на големите, принципните съображения заради текущите интереси на деня, това преследване на успех на момента без оглед на по-нататъшните последствия, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще могат да произтичат и от „честни“ мотиви. Но това си е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а „честният“ опортюнизъм вероятно е най-опасният от всички.“33

Eнгелс е категоричен, че вземането на властта от страна на пролетарската партия би изпълнило целите си при наличието на две предпоставки – демократична република и единна държава. Демократична република, защото в противен случай левицата би станала жертва на чужда система и би влязла в капана да нарича социализъм полуфеодалния авторитаризъм на Бисмарк. И единна държава, която би превъзмогнала безплодното раздробяване и балансите на многочислени прерогативи чрез ефективността и легитимността на едни изборни самоуправляващи се органи. Политическите лидери, които не осъзнават това, биха упражнявали волно или неволно друг дневен ред, а не дневния ред на социалистическото преобразуване.

Тук обаче има един важен аспект, който заслужава да бъде акцентиран. Демократичната република е средство, а не цел. В предговора си към Марксовия текст „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани машината за гнет и да се защити против диктатурата на собствените си служители. Ако не бъдат изпълнени, управлението късогледо би се вписало в буржоазната институционална среда, в която поради своите познания и опит буржоазията просто е по-силна. Образно казано, би се получил мач на чужд терен. В този смисъл Енгелс оспорва „суеверната вяра в държавата“, този традиционен воденичен камък на социалистическото политическо въображение, и иронизира убеждението на част от водачите на левицата, че биха направили огромна крачка, ако спрат да вярват в наследствената монархия и започнат да се кланят на демократичната република като висша сила.34

Енгелс посочва, че като революционер е готов да приеме и най-насилствените, и най-мирните форми, но подчертава, че в държави като САЩ, Англия и Франция мирното овладяване на властта би било за предпочитане.35  На потенциала и ограниченията на „мирните форми“ са посветени най-забележителните страници на последната работа на Енгелс (1895) – предговор към ново издание на брошурата на Маркс „Класовите борби във Франция“. Цитира се често като „Политическо завещание“ на Генерала. Анализът, който прави на европейското развитие, предаден накратко, показва следното.

В Европа се създава нова политическа ситуация след обединението на Германия и появата на Третата република във Франция. На преден план излиза всеобщото избирателно право като инструмент на пролетариата. Това се налага и от прагматични мотиви. Дори в „класическите времена“ на революционни стълкновения, според Енгелс, барикадата е имала повече морално, отколкото материално въздействие, и то само при положение, че разколебава силите на противника. Добре въоръжените и добре организирани войници са по-силни от зле въоръжените и зле организирани въстаници, независимо кой колко е прогресивен.

Енгелс легитимира социалдемократическата тактика на повишено масово участие чрез парламентарната институция, но предвижда и етап, в който буржоазията сама ще се откаже от своите закони и тогава ще трябва да се излезе на улицата. В текста е посочено защо пропагандната и парламентарната работа на левицата е приоритетна, тогава когато манипулативното управление с показни реформи усилено прокарва внушение за социална защита. Едно преждевременно излизане на улицата по-скоро би изолирало социалдемократите, отколкото би разширило влиянието им. Излизането има смисъл, когато противникът сам захвърли маската на законност. Партиите на реда, изтъква Енгелс, загиват от създаденото от самите тях легално положение. За да спрат левия опонент, те са готови да прегазят собствените си закони – а това вече освобождава левицата от конституционните ѝ задължения.36

Не е трудно да видим в този сценарий принципно допускане, предугаждане за събития от 20-те и 30-те години на ХХ в. Зараждането на фашизма и нацизма въплъщава логиката на нов етап от класовата борба. Именно след Първата световна война се стига до ситуация, в която господстващата класа не е в състояние да спре мирното настъпление на социалистите и комунистите другояче освен чрез диктатура. Както показва историята, урокът на Генерала остава ненаучен. В момента, в който левицата е трябвало да излезе на улицата, тя е разделена и притисната в ъгъла. Десните паравоенни формации са господари на тази улица.

 

* * *

 

 Може ли след победата на работническата партия държавната власт да бъде изкористена?

Може ли демократичната буржоазна република да бъде трансформирана в открита и брутална диктатура?

Днес ние знаем отговорите. Но само необикновена политическа прозорливост позволява да се видят и формулират самите въпроси през ХIХ в. Най-големите марксисти на ХХ в. ще продължат изследователската и политическата линия в тази насока, подтиквани от новите реалности. В. И. Ленин ще докаже, че икономическият монопол създава предпоставки и за политическа диктатура. Л. Д. Троцки ще поведе тежка и обречена борба с постреволюционното изкористяване на властта („термидорианско израждане“).

Енгелс прави бляскава прогноза за Първата световна война и за революционното сътресение, което ще я последва. Изследва рисковете пред изпреварващата революционна инициатива и възможността за изкористяване на политическата власт от революционерите. Вижда опасността от открита диктатура на буржоазията тогава, когато европейските либерали се опияняват от възхода на парламентаризма.

А в по-далечен план?

 

                                                       Дългосрочната перспектива

 

В предговора към „Диалектика на природата“ четем:

„Колкото повече хората се отдалечават от животните в тесния смисъл на думата, в толкова по-голяма степен правят историята си сами, съзнателно и толкова по-малко влияние оказват върху тази история непредвидените последствия, неконтролираните сили, и толкова по-точно историческият резултат съответства на първоначално установените цели.“37

Да се превъзмогне „сляпата игра“ на случая, значи да се излезе от механистичния детерминизъм, в който критиците на Енгелс преднамерено и нескопосано го обвиняват. Той смята, че отношението между битие и съзнание ще се променя, щом човекът постави под свой контрол природата и историята и по такъв начин направи възможно да постига онова, което желае. Тезата е, че решенията ще се вземат от човека по осъзнат начин, че т.нар. субективен фактор ще придобива все по-голяма тежест в обществените процеси и ще предава нов смисъл на принципната идея за поливариантност на историята.

В историческото бъдеще Енгелс вижда фундаментален революционен хуманистичен поврат.

„Обективните, чужди сили, господствали дотогава над историята, попадат под контрола на самите хора. И едва от този момент хората започват напълно съзнателно да творят сами своята история, едва тогава приведените от тях в движение обществени причини ще имат в преобладаваща и все по-нарастваща степен онези последствия, които те желаят. Това е скокът от царството на необходимостта в царството на свободата.“38

Визията остава в сила, разбира се, при условие, че се запази световният мир. Но и сега, както през ХIХ в., има зловеща алтернатива.

Прогностичните анализи на Енгелс вдъхновяват съвременни автори. Под заглавието „Контури на бъдещето“ е публикувана забележителна книга на руския философ Георгий Багатурия, един от най-проникновените изследователи на делото на Енгелс и ключова фигура в подготовката на пълното издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс на езика на оригинала в повече от 100 тома (Marx-Engels Gesamtausgabe, MEGA).39 Разбира се, не можем да изискваме от Енгелс, както и от Маркс да изяснят конкретните въпроси на ХХI в., на които самите ние трябва да потърсим отговор с помощта на марксистката методология.

Ключовото послание на Енгелс е хуманистично. Единството на човека и обществото се постига чрез свободата. Политическите му текстове са пронизани от дълбок демократизъм, макар и нерядко да са (или тъкмо защото са) предизвикателства спрямо буржоазно-либералните измерения на това понятие.

Когато италианските социалисти се обръщат към най-авторитетния човек в лява Европа с молба да предложи мото за тяхното издание, Енгелс ги насочва към известния цитат от „Манифеста“:

„На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоречия ще дойде асоциация, в която свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички.“40

Забележете: не свободата на всички е условие за свободата на всеки, а обратното, свободата на всеки, на отделния индивид, е определена като условие за свободата на всички, на колектива, на общността.

200 години след рождението на Фридрих Енгелс има смисъл постоянно да си припомняме, че първостепенната цел пред съвременното общество е да направи възможен действително свободния човек.

 

 Бележки:

 

1 Lichtheim, G. 2015[1964]. Marxism: A Historical and Critical Study. London and New York, Routledge, p.263.

2 Продев, С. 1977 [1965]. Фред или пролетта. София: Народна младеж.

3 Това прозвище е избрано за заглавие на една от биографиите на Енгелс: Hunt, T. 2009. Marx’s General: The Revolutionary Life of Friedrich Engels. New York: Holt. Историята на прозвището е разказана на с.8.

4 Вж. програмата за честванията тук: https://www.wuppertal.de/microsite/engels2020/medien/content/programmheft.php (последен достъп 14.08.2020).

5 В Предговора на „Към критиката на политическата икономия“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1959.  Сочинения, т.8. Москва: Госполитиздат, с.8.

6 Писмо на Енгелс до Маркс от 30 май 1873 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1065. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.67-71.

7 Blackledge, P. 2019. Friedrich Engels and Modern Social and Political Theory. Albany: SUNY Press, p.2.

8 Вж. писмата на Енгелс за историческия материализъм  до К. Шмид, Й. Блох, Ф. Меринг и В. Боргиус в: Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов, София: Изток-Запад, с. 234-252.

9 Писмо до Вернер Зомбарт от 11 март 1895 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.352.

10 Писмо до Едуард Пиз от 27 януари 1886 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т. 36. Москва: Госполитиздат, с.363-364.

11 По-конкретно статията разглежда „енгелсизма“ в три направления: съоснователство на марксизма, собствен принос към марксистката теория и предполагаеми отклонения от разбиранията на Маркс. Вж. Bensussan, G., Labica, G. 1999. Dictionnaire critique du marxisme, 3-e ed. Paris: PUF, pp.389-390.

12 Ленин, В.И. 1967. ПСС, т.2. Москва: Издательство политической литературы, с.5,12.

13 Според прочита на Бернщайн, в прочутия си Предговор към „Класовите борби във Франция“ от 1895 г. Енгелс признава необходимостта от ревизия на цялата теория поради неспособността ѝ да оцени и предвиди настъпващите промени, но не иска или не може сам да осъществи тази ревизия. Bernstein, E. 1993. The Preconditions of Socialism. Cambridge: Cambridge University Press, pp.35-36.

14 Сартър поддържа, че Енгелс е създал един „идеалистически материализъм“, клонящ към метафизика и догматика, в противоположност на „реалистическия материализъм“ на Маркс. Вж. Sartre, J.-P. 1974. Critique de la raison dialectique, tome 1. Paris: Gallimard, pp.126-128.

15 Най-подробно въпросната теза е разработена в книгата: Carver, T. 1083. Marx & Engels: The Intellectual Relationship. Bloomington: Indiana University Press. Най-популярното и сбито изложение ще намерим в: Carver, T. 2003. Engels: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press. А последната ѝ по дата версия, която разширява полето на разминавания, като проследява теоретичната самобитност на ранния Енгелс преди срещата му с Маркс, може да бъде прочетена в: Carver, T. 2020. Engels before Marx. Cham: Palgrave Macmillan.

16 Arthur, C., “Engels as Interpreter of Marx’s Economics”. In: Arthur, C. (ed.). 1996. Engels Today: A Centenary Appreciation.  Basingstoke: Palgrave Macmillan, p.175.

17 Вж. „Енгелс и Маркс. Историческата истина и буржоазната „контралегенда“. В: Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития. София: Наука и изкуство.

18 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.114.

19 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.85.

20 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.300.

21 Между другото по-голямата част от т. 14 на събраните съчинения на Маркс и Енгелс заемат статиите на Енгелс по въпроси на военното дело в „Нова американска енциклопедия“.

22 Вж. напр. Kitchen, M. „Friedrich Engels’ Theory of War”. Military Affairs, 41(3), 1977; Blackledge, P. „War and Revolution: Friedrich Engels as a Military and Political Thinker“. War & Society, 38(2), 2019.

23 Ф. Енгелс. Предговор към брошурата на Боркхайм „Zur Erinnerung für die deutschen Mordspatrioten. 1806-1807“. Написан е през 1887 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1061. Сочинения, т. 21. Москва: Госполитиздат, с.361.

24 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.383-415.

25 Вж. „Другарят Мао Цзедун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри“. Изд. на Посолството на КНР в София, 1958 г.

26 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-200.

27 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.171.

28 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1956. Сочинения, т.7. Москва: Госполитиздат, с.422-423.

29 Писмо до Йозеф Вайдемайер, 12 април 1853 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.28. Москва: Госполитиздат, с.490.

30 Писмо до Маркс от 4 септември 1870 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.45.

31 Определение на Л. Д. Троцки в „Предадената революция” (1936).

32 Става дума за Александър Дмитриевич Цюрупа, народен комисар по продоволствието.

33 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.237.

34 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-201.

35 Напр. в „Критика на Ерфуртската програма“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.236-237.

36 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.540, 542, 544-546.

37 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.358.

38 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.295.

39 Багатурия, Г.А. 2014. Контуры грядущего. Москва: Изд. Московского университета. Вж. също Багатурия, Г.А. „Роль Ф. Энгельса в судьбе марксизма”. Schola-2011 (под ред. А.Ю.Шутова и А.А.Ширинянца), Москва, Политическая мысль, с.63-70; и доста по-ранното: Багатурия, Г., Малыш, А. (ред.). 1970. Энгельс – теоретик. Москва: Политиздат.

40 Писмо до Джузепе Канепа, 9 януари 1894 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. Сочинения, т.39. М., Госполитиздат, 1966, с.166.

 

 

Източник: списание „Ново време“, бр. 11 – 12, ноември –декември 2020

 

 

 

 

 

 

 

Приносът на Енгелс в марксистката теория - Георгий Александрович Багатурия

 

В рамках ограниченного места можно лишь кратко, в виде тезисов попытаться определить роль Энгельса в создании и развитии марксистской теории.

* * *

1. Существуют два противоположных взгляда на роли основоположников марксистской теории: стремление полностью отождествить и стремление противопоставить их теоретические воззрения. Оба подхода являются идеологически тенденциозными. В первом случае – это упрощение и вульгаризация истории марксизма, во втором – стремление расчленить единую теорию, дискредитировать ту или иную ее существенную часть, опровергнуть теорию в целом или, по крайней мере, частично.

Где же истина?

2. Предлагаемые здесь соображения базируются на многолетней работе по изучению и публикации теоретического наследия основоположников марксизма, в особенности 50-томного русского издания Сочинений К. Маркса и Ф. Энгельса и беспрецедентного по масштабам фундаментального научного международного полного издания всего теоретического наследия Маркса и Энгельса – Marx-Engels-Gesamtausgabe (MEGA), – более 50 томов (111 книг: 58 с текстами Маркса и Энгельса и 53 с комментариями к ним) которого уже вышли в свет, а над 40 дальнейшими томами (80 книг) ведется работа в 8 странах мира (всего будет ок. 250 книг, не считая публикации маргиналий, т.е. пометок Маркса и Энгельса на книгах из их библиотек, которые потребовали бы при традиционной публикации в виде книг еще ок. 40 томов). Это подлинно всемирное издание, подобного которому в истории еще не было.

3. Роль Энгельса в судьбе марксизма весьма многообразна. Но нас интересует прежде всего тот специфический, чисто теоретический, принципиальный вклад, который внес Энгельс в создание и развитие марксизма. Сам Энгельс справедливо считал, что эта совместно созданная теория по праву носит имя Маркса. «Я не могу отрицать, – писал он в 1888 г. в работе „Людвиг Фейербах и конец классической немецкой философии“, – что и до и во время моей сорокалетней совместной работы с Марксом принимал известное самостоятельное участие как в обосновании, так и в особенности в разработке теории, о которой идет речь. Но огромнейшая часть основных руководящих мыслей, особенно в экономической и исторической области, и, еще больше, их окончательная четкая формулировка принадлежит Марксу. То, что внес я, Маркс мог легко сделать и без меня, за исключением, может быть, двух-трех специальных областей. А того, что сделал Маркс, я никогда не мог бы сделать. Маркс стоял выше, видел дальше, обозревал больше всех нас. Маркс был гений, мы, в лучшем случае, – таланты. Без него наша теория далеко не была бы теперь тем, что она есть. Поэтому она по праву носит его имя» (Т. 21. С. 300 – 301)[674]. Это не просто человеческая скромность, это – точная, объективная констатация факта.

В те дни, когда Маркса не стало, Энгельс писал: «Величайший ум второй половины нашего века перестал мыслить. …Самый могучий ум нашей партии перестал мыслить, самое сильное сердце, которое я когда-либо знал, перестало биться. …Человечество стало ниже на одну голову и притом на самую значительную из всех, которыми оно в наше время обладало» (Т. 35. С. 383, 384, 386).

Прошло почти 120 лет и, несмотря на весь антимарксизм, оценка Энгельса более чем подтвердилась. В сентябре 2000 года, в канун нового тысячелетия, ВВС проводило всемирный опрос через интернет: кого считают величайшими мыслителями и учеными второго тысячелетия. Результат был такой: на первом месте Карл Маркс, за ним следуют: Альберт Эйнштейн, Исаак Ньютон, Чарльз Дарвин и еще шесть великих имен. Осенью 2002 года одна из двух главных телевизионных компаний ФРГ – ZDF – проводила аналогичный опрос: кого считают в Германии величайшими немцами всех времен. Маркс, за которого проголосовали более полумиллиона телезрителей, занял третье место после Конрада Аденауэра (в полтора раза больше голосов) и Мартина Лютера (на 10% больше), но он опередил Баха, Гёте, Эйнштейна и более тысячи других – и при этом занял первое место как ученый. Летом 2005 года одна из британских радиостанций проводила опрос: кого радиослушатели считают величайшими философами в истории человечества. И опять Маркс занял первое место, на втором был Юм, на третьем Витгенштейн, Платон на пятом, Сократ на восьмом. Так что Энгельс не преувеличивал, говоря о величайшем уме второй половины 19 века.

4. Какова же роль Энгельса, его наиболее существенный вклад в теорию Маркса?

Прежде всего необходимо констатировать принципиальное единство взглядов Маркса и Энгельс: оба были материалистами, диалектиками и коммунистами, и во всех существенных вопросах теории их взгляды полностью совпадали. (Для Маркса Энгельс был его «alter ego».) При этом существовало определенное разделение труда между ними; своего рода «принцип дополнительности». (А Поль Лафарг в своих воспоминаниях, говоря о единстве Маркса и Энгельса, отмечает и индивидуальность каждого, включая и различия «по манере мыслить»[675]). Такое понимание позволяет выделить специфический вклад каждого в марксистскую теорию. Первую «прамарксистскую» работу по политической экономии написал Энгельс. Это его, по оценке Маркса, гениальные «Наброски к критике политической экономии» (Т. 13. С. 8). Но главный вклад в этой области, разумеется, принадлежит Марксу. Энгельс в те времена больше занимался теоретическими проблемами естествознания, Маркс – проблемой обоснования дифференциального исчисления. Понятия «общественная формация», «экономическая общественная формация» – заслуга Маркса, а понятия «материалистическое понимание истории», «диалектический материализм», «исторический материализм» – от Энгельса. Можно привести множество примеров их теоретического сотрудничества, но перейдем к главному, к наиболее важному и актуальному.

5. Прежде всего заслугой Энгельса является осознание и определение места марксизма в истории человеческой мысли – соотношение марксизма и его теоретических источников: классической, прежде всего немецкой, философии от Канта до Гегеля и Фейербаха; классической, прежде всего английской, политической экономии от Петти до Смита и Рикардо; утопического, прежде всего французского и английского, социализма и коммунизма Сен-Симона, Фурье и Оуэна; исторической науки Тьерри, Минье, Гизо, Маурера, Моргана и др.; естествознания 19 века, представленного прежде всего тремя великими открытиями – клеточная теория Шлейдена и Шванна, закон сохранения и превращения энергии Майера, Джоуля, Гельмгольца, эволюционная теория Дарвина.

6. Мысль Энгельса о двух великих открытиях Маркса – материалистическом понимании истории и теории прибавочной стоимости, – благодаря которым социализм превратился из утопии в науку, и выделение материалистической диалектики в качестве фактически еще одного (третьего, но не хронологически и не по значению) великого открытия автора «Капитала», эта мысль дает ключ к пониманию логической структуры марксистской теории и периодизации истории марксизма.

7. Главным образом Энгельсу принадлежит разработка диалектического понимания природы («Диалектика природы», «Анти-Дюринг», «Людвиг Фейербах…»).

Анализируя философское наследие Гегеля, он выделяет три закона диалектики и развивает на материалистической основе категории диалектики. К этому можно было бы добавить еще один, по-видимому столь же универсальный, закон, действие которого Маркс и Энгельс фиксируют в самых разных областях, но не формируют в общем виде. Этот закон развития природных, социальных и интеллектуальных систем можно было бы назвать «законом периферийного развития»: новая система возникает на периферии существующей, старой системы. «В конечностях буржуазного организма насильственные потрясения естественно должны происходить раньше, чем в его сердце, где возможностей компенсирования больше» (Маркс и Энгельс: Третий международный обзор (1850), Т. 7. С. 467). В соответствии с этой исторической закономерностью и сопротивление глобализации по-американски может инициироваться на периферии глобального капиталистического мира[676]. И тогда защита национального суверенитета будет не сопротивлением объективным и прогрессивным историческим процессам, а средством защиты от превращения господства «золотого миллиарда» в господство «бриллиантового миллиона» и даже сверхпривилегированной «тысячи».

В «Диалектике природы» Энгельс высказывает глубокую мысль, что именно в местах соприкосновения различных наук надо ожидать наибольших результатов (Т. 20. С. 607). Именно так возникли многие современные науки, включая кибернетику. Именно так возник и сам марксизм.

Плодотворна центральная идея «Диалектики природы» о соотношении форм движения материи и системы наук, их изучающих.

Существенен вклад Энгельса в марксистскую теорию познания: соотношение формальной логики и диалектики, исторического и логического, абстрактного и конкретного, относительной и абсолютной истины, понимание асимптотического характера процесса познания и многое другое.

8. Особо важное значение имеет многообразный вклад Энгельса в развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории. (Не будем говорить о вкладе Энгельса в разработку ряда важных проблем исторического материализма: соотношение свободы и необходимости, роль труда в процессе становления человека, роль насилия в истории, развитие форм семьи, теория государства, происхождение частной собственности и т.д.).

Ключевое положение марксистского материализма о соотношении бытия и сознания было ясно сформулировано Марксом и Энгельсом в первой главе «Немецкой идеологии» (1845/46) и Марксом в Предисловии его «К критике политической экономии» (1859): «Сознание [das Bewu?tsein] никогда не может быть чем-либо иным, как осознанным бытием [das bewu?te Sein], а бытие людей есть реальный процесс их жизни. …Не сознание определяет жизнь, а жизнь определяет сознание». «Не сознание людей определяет их бытие, а, наоборот, их общественное бытие определяет их сознание» (Т. 3. С. 25; Т. 13. С. 7). Но, в отличие от всего предшествующего материализма, диалектический материализм существенно иначе и глубже понимает этот ключевой вопрос философии. Это вытекает из всего теоретического наследия основоположников марксизма и, прежде всего, из работ и писем самого Энгельса. Их диалектико-материалистическую концепцию можно сформулировать в следующих положениях:

– Бытие определяет сознание первично и в конечном счете, но не в каждом конкретном случае.

– Сознание оказывает обратное влияние на бытие, и между ними возникает взаимодействие на основе определяющей роли бытия.

– Это взаимодействие носит исторический характер, и по мере его развития роль сознания возрастает.

– При определенных обстоятельствах роль сознания может стать преобладающей.

В подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» (1876) Энгельс высказывает, на первый взгляд, совершенно парадоксальную в устах самого последовательного материалиста, но в сущности глубоко диалектическую мысль:

«Взгляд, согласно которому будто бы идеями и представлениями людей созданы условия их жизни, а не наоборот, опровергается всей предшествующей историей» [т.е.: вся предшествующая история опровергает идеалистическую концепцию], «в которой до сих пор результаты всегда оказывались иными, чем те, каких желали, а в дальнейшем ходе в большинстве случаев даже противоположными тому, чего желали. Этот взгляд лишь в более или менее отдаленном будущем может стать соответствующим действительности» [т.е.: идеалистическая концепция может стать в будущем соответствующей действительности? да, в известном смысле], «поскольку люди будут заранее знать необходимость изменения общественного строя (sit venia verbo), вызванную изменением отношений, и пожелают этого изменения, прежде чем оно будет навязано им помимо их сознания и воли» (Т. 20. С. 639).

Это значит: во всей предшествующей истории преобладала определяющая роль материальных условий жизни и их изменение осознавалось преимущественно задним числом (post festum); в будущем обществе научное предвидение необходимых преобразований будет опережать стихийное развитие и позволит людям действительно сознательно творить свою историю. Этот фрагмент в подготовительных материалах к «Анти-Дюрингу» не является чем-то случайным. Он органически связано с представлениями Энгельса, развитыми им в основном тексте «Анти-Дюринга»: предстоящее историческое (социалистическое) преобразование общества – это «скачок человечества из царства необходимости в царство свободы», а «свобода есть познание необходимости», возможность действовать на основе познания объективных законов мира (см.: Т. 20. С. 116 и 294 – 295).

9. В Предисловии к первому изданию книги «Происхождение семьи, частной собственности и государства» (1884) Энгельс формулирует чрезвычайно важное и актуальное положение об историческом характере самой основы общества:

«Согласно материалистическому пониманию, определяющим моментом в истории является в конечном счете производство и воспроизводство непосредственной жизни. Но само оно, опять-таки, бывает двоякого рода. С одной стороны – производство средств к жизни: предметов питания, одежды, жилища и необходимых для этого орудий; с другой – производство самого человека, продолжение рода. Общественные порядки, при которых живут люди определенной исторической эпохи и определенной страны, обусловливаются обоими видами производства: ступенью развития, с одной стороны – труда, с другой – семьи. Чем меньше развит труд, чем более ограничено количество его продуктов, а следовательно, и богатство общества, тем сильнее проявляется зависимость общественного строя от родовых связей». До сих пор это изложение взглядов Энгельса можно было бы интерпретировать, как меньшую, чем в настоящее время, роль производства средств к жизни в первобытном обществе. Но далее он недвусмысленно говорит о преобладающей роли «производства самого человека», родовых отношений на ранних ступенях развития человеческого общества: «Между тем в рамках этой, основанной на родовых связях структуры общества все больше и больше развивается производительность труда… Старое общество, покоящееся на родовых объединениях, взрывается …» Его сменяет общество, основанное на классовых отношениях (Т. 21. С. 25 – 26; курсив мой – Г.Б.).

За, якобы, отступление здесь от материализма Энгельса критиковали и Михайловский, и Туган-Барановский, и… Сталин. Ленин, защищая Энгельса, ссылался на то, что «производство самого человека, продолжение рода» тоже является материальным. В действительности, развивая идею о пяти видах производства, высказанную еще в «Немецкой идеологии», – производство жизненных средств, новых потребностей, самого человека, общения (т.е. общественных отношений), сознания – Энгельс как диалектик высказывает теперь чрезвычайно глубокую мысль об историческом характере самой основы общества, которая с развитием человеческого общества меняется. Опираясь на эту гениальную идею, можно предположить, что в эпоху становления человеческого общества доминировало производство самого человека и соответственно родовые отношения, что в период капитализма достигает кульминации собственно материальное производство в узком смысле слова и соответствующие ему производственные отношения, что дело идет к господству того, что Маркс и Энгельс называли «духовным производством», «производством идей, представлений, сознания». А это последнее подтверждается эволюцией нашего современного общества, в эпоху научно-технической и информационной революции.

10. В связи с этим стоит и проблема рабочего класса. В «Принципах коммунизма» Энгельс дал ясное определение:

«Пролетариатом называется тот общественный класс, который добывает средства к жизни исключительно путем продажи своего труда[677], а не живет за счет прибыли с какого-нибудь капитала… Одним словом, пролетариат, или класс пролетариев, есть трудящийся класс XIX века» (Т. 4. С. 322).

Возникает вопрос: а какой класс является трудящимся классом XXI века?

В «Капитале» Маркс расширяет понятие производительного рабочего, вводит понятие «совокупного рабочего»:

При капиталистическом способе производства развивается его комбинированный, кооперативный, общественный характер; в процессе труда соединяются умственный и физический труд. «Продукт превращается вообще из непосредственного продукта индивидуального производителя в общественный, в общий продукт совокупного рабочего, т.е. комбинированного рабочего персонала, члены которого ближе или дальше стоят от непосредственного воздействия на предмет труда. Поэтому уже сам кооперативный характер процесса труда неизбежно расширяет понятие производительного труда и его носителя, производительного рабочего. Теперь для того, чтобы трудиться производительно, нет необходимости непосредственно прилагать свои руки; достаточно быть органом совокупного рабочего, выполнять одну из его подфункций» (см.: Т. 23. С. 516 – 517; курсив мой – Г.Б.).

Во французском издании «Капитала» Маркс конкретизирует: «один больше работает руками, другой больше головой, один как управляющий, инженер, технолог и т.д., другой как надсмотрщик, третий непосредственно как рабочий физического труда или даже как простой подручный» (см.: Т. 49. С. 95 и 190).

Развивая эту идею, Энгельс вводит понятие «пролетариат умственного труда» («intellectual proletariat»):

«Пусть ваши усилия, – обращается он к Международному конгрессу студентов-социалистов в декабре 1893 года – приведут к развитию среди студентов сознания того, что именно из их рядов должен выйти тот пролетариат умственного труда, который призван плечом к плечу и в одних рядах со своими братьями рабочими, занятыми физическим трудом, сыграть значительную роль в надвигающейся революции.

Буржуазным революциям прошлого от университетов требовались только адвокаты, как лучшее сырье, из которого формировались их политические деятели; для освобождения рабочего класса понадобятся, кроме того, врачи, инженеры, химики, агрономы и другие специалисты, ибо дело идет о том, чтобы овладеть управлением не только политической машиной, но и всем общественным производством, а тут уж нужны будут отнюдь не звонкие фразы, а солидные знания» (Т. 22. С. 432; курсив мой – Г.Б.)

Таким образом, понятие рабочего класса не сводится к рабочим ручного или машинного труда. Но, разумеется, существенно различие между квалифицированным и неквалифицированным трудом, между непосредственными производителями и (высоко оплачиваемыми) менеджерами, этими чиновниками в сфере экономики, которые, подобно государственным чиновникам, – как это отмечал Маркс еще в рукописи «К критике гегелевской философии права» (1843)[678] – превращающим (или по крайней мере стремящимся превратить) государство в свою частную собственность, фактически используют не принадлежащую им собственность как свою частную собственность. А вот привилегированных квалифицированных рабочих и низшее звено управляющих (надсмотрщиков, контролеров etc.) Энгельс рассматривал как «аристократию рабочего класса», в развитии которой он видел серьезную проблему.

11. Среди «двух-трех специальных областей», где работы Энгельса существенно дополняли сделанное Марксом, было не только естествознание, но и военное дело. Энгельс применил материалистическое понимание истории к этой специфической области и вместе с тем расширил, углубил и обобщил само это понимание. Он показал, что подобно тому, как в сфере материального производства производительные силы (в особенности орудия) определяют способ производства и производственные отношения, так в сфере военного дела оружие определяет способ ведения войны и военные отношения (отношения между армиями и внутри армий). Это было фактически конкретизацией и развитием того, что в общем виде они с Марксом сформулировали еще в «Немецкой идеологии»: производство (отношение людей к природе) определяет общение (отношение людей друг к другу); первое материализуется в виде орудий труда, а война тоже является формой общения.

12. Значителен вклад Энгельса в теорию революции. Актуальны его прогнозы относительно тех проблем, с которыми может столкнуться предстоящее преобразование общества. Исследуя причины поражения революции 1848/49 годов, он обращается и к опыту Крестьянской войны 16 века в Германии. Один из важных выводов – необходимость зрелости объективных и субъективных условий революции (см. Крестьянская война в Германии, гл. VI). Эту мысль он развивает в исключительно важном письме Йозефу Вейдемейеру 12 апреля 1853 года:

«Мне думается, что в одно прекрасное утро наша партия вследствие беспомощности и вялости всех остальных партий вынуждена будет стать у власти, чтобы, в конце концов, проводить все же такие вещи, которые отвечают непосредственно не нашим интересам, а интересам общереволюционным и специфически мелкобуржуазным; в таком случае под давлением пролетарских масс, связанные своими собственными, в известной мере ложно истолкованными и выдвинутыми в порыве партийной борьбы печатными заявлениями и планами, мы будем вынуждены производить коммунистические опыты и делать скачки, о которых мы сами отлично знаем, насколько они несвоевременны. При этом мы потеряем головы, – надо надеяться, только в физическом смысле, – наступит реакция и, прежде чем мир будет в состоянии дать историческую оценку подобным событиям, нас станут считать не только чудовищами, на что нам было бы наплевать, но и дураками, что уже гораздо хуже». При этом Энгельс имеет в виду такую ситуацию: относительно отсталая тогда Германия, в которой имеется передовая партия и которая втянута в международный революционный процесс; наступает кризис и партия вынуждена действовать, «а это было бы, – подчеркивает Энгельс, – во всяком случае преждевременным» (Т. 28. С. 490 – 491).

Ленин вспомнил об этом письме при переходе к НЭПу и просил разыскать его. Недостаточная зрелость материальных предпосылок для социалистической революции – одна из главных причин тех проблем, с которыми столкнулась практика социалистических преобразований в нашей стране. Другая столь же важная причина – несостоявшаяся социалистическая революция в развитых капиталистических странах (попытки начать ее в Германии и Венгрии были подавлены).

Вместе с Марксом еще в период формирования их теории Энгельс пришел к выводу о международном, в конечном счете, всемирном характере предстоящего социального преобразования (превращение истории в эпоху капитализма в подлинно всемирную историю: взаимосвязь развития всех стран и формирование их единой социальной структуры). Этого понимания он придерживался до конца. Об этом свидетельствует и его письмо Полю Лафаргу 27 июня 1893 г., написанное за два года до смерти: «То, что руководство буржуазной революцией принадлежало исключительно Франции… привело, вы знаете куда? – к Наполеону, к завоеванию, к вторжению Священного союза», – т.е. к внутреннему перерождению и к иностранной интервенции, в конечном счете к поражению революции (Т. 39. С. 76).

13. Роль труда. Труд создал самого человека. Труд – differentia specifica человека (см. «Диалектика природы»: «Роль труда…»; Т. 23. С. 188 – 191). Труд должен быть главным критерием положения человека в обществе; труд, а не частная собственность на общественные средства производства; труд не только физический, но и интеллектуальный.

14. В «Анти-Дюринге» Энгельс конкретизировал обоснование основного требования коммунистов – необходимости уничтожения (точнее «снятия», Aufhebung в диалектическом гегелевском смысле) частной собственности на общественные средства производства: индивидуальные средства производства были исторически закономерной и правомерной основой частной собственности; развитие общественных средств производства требует их обобществления. Для Маркса и Энгельса снятие частной собственности на общественные средства производства эквивалентно уничтожению эксплуатации как неправомерного присвоения чужого труда.

15. Социальное равенство. В «Анти-Дюринге» Энгельс обосновал историческую необходимость социального равенства, пролетарское требование которого (в отличие от буржуазного требования равенства граждан перед законом) сводится к требованию уничтожения классовых различий (природного равенства между людьми нет и не может быть, поэтому «Требование равенства, идущее дальше этого пролетарского требования, т.е. абстрактно понятое, становится нелепым» – Т. 20. С. 638). Вместе с тем он много раз говорил: «Не может быть свободен народ, угнетающий другие народы». Это применимо и к социальным отношениям в каждой стране: не могут быть подлинно свободными члены господствующих классов, пока существуют угнетаемые и эксплуатируемые классы. Поэтому «равенство между нациями также необходимо, как равенство между индивидами» (Т. 39. С. 78). Современная капиталистическая глобализация в условиях экономического неравенства стран ведет к усилению социального неравенства.

16. Диалектический взгляд не только на прошлое и настоящее, но и на будущее, на перспективы развития человеческого общества – одна из главных особенностей мыслителя и коммуниста Энгельса. Приведем несколько примеров.

Вот одно принципиальное высказывание Энгельса в его письме английскому социалисту Эдуарду Пизу 27 января 1886 года: «…партия, к которой я принадлежу, не выдвигает никаких раз навсегда готовых предложений. Наши взгляды на черты, отличающие будущее некапиталистическое общество от общества современного, являются точными выводами из исторических фактов и процессов развития и вне связи с этими фактами и процессами не имеют никакой теоретической и практической ценности» (Т. 36. С. 363 – 364). Значит, если существенно изменилось общество, должны существенно измениться и наши представления о перспективах исторического развития. Значит нельзя механически повторять истины XIX века в условиях XXI века. Значит необходимо существенное дальнейшее развитие теории.

В мае 1893 года Энгельс дал интервью корреспонденту французской газеты «Le Figaro». На вопрос: «А какую вы, немецкие социалисты, ставите себе конечную цель?» – Энгельс ответил: «У нас нет конечной цели. Мы сторонники постоянного, непрерывного развития, и мы не намерены диктовать человечеству какие-то окончательные законы» (Т. 22. С. 563). Это – ответ спекуляциям по поводу того, будто для марксистов коммунизм это конец истории. А во Введении к «Диалектике природы» Энгельс писал о будущих «миллионах лет» и «сотнях тысяч поколений» (см.: Т. 20. С. 359 – 363) – и это все застой и конец истории?

Какова же с его и Маркса точки зрения была конечная цель коммунистического преобразования общества? В начале 1894 года итальянский социалист Джузеппе Канепа попросил Энгельса кратко сформулировать идею грядущей новой эры. Энгельс отвечает, что он не нашел ничего лучшего и приводит заключительное положение теоретической части «Манифеста Коммунистической партии»: «На место старого буржуазного общества с его классами и классовыми противоположностями приходит ассоциация, в которой свободное развитие каждого является условием свободного развития всех» (Т. 4. С. 447). Значит ни диктатура пролетариата, ни обобществление средств производства и их свободное развитие не являются конечными целями предстоящего преобразования общества, они лишь средства для достижения высшей цели – создания условий для всестороннего развития каждого человека и всего общества.

Это преобразование, которое они с Марксом представляли себе как длительный и сложный процесс, как дело целых поколений, Энгельс в письме своему другу, английскому геологу Джорджу Уильяму Ламплу, 11 апреля 1893 года, описывает в всемирно-исторических, если не в космических, масштабах: «Природе потребовались миллионы лет для того, чтобы породить существа, одаренные сознанием, а теперь этим сознательным существам требуются тысячелетия, чтобы организовать совместную деятельность сознательно: сознавая не только свои поступки как индивидов, но и свои действия как массы, действуя совместно и добиваясь сообща заранее поставленной общей цели. Теперь мы уже почти достигли такого состояния» (Т. 39. С. 55 – 56).

17. Важен вклад Энгельса в самокритику марксистской теории:

Распространение марксизма сопровождалось его упрощением, вульгаризацией и догматизацией. Энгельс решительно выступил против этих тенденций. Он много раз подчеркивал, что «марксизм не догма, а руководство к действию», причем под действием он имел в виду не просто практическое применение марксистской теории, а прежде всего применение марксистской методологии для познания действительности и уже затем, на основе научного понимания ее, практическое действие. Так, в сравнительно недавно (1961) опубликованном письме Вернеру Зомбарту Энгельс 11 марта 1895 года, незадолго до смерти, писал: «Все миропонимание [Auffassungsweise] Маркса – это не доктрина, а метод. Оно дает не готовые догмы, а отправные пункты для дальнейшего исследования и метод для этого исследования» (Т. 39. С. 352).

Осознание ошибочных ожиданий, связанных с революцией 1848/49 годов, особенно резко выражено во Введении Энгельса к работе Маркса «Классовая борьба во Франции», датированном 6 марта 1895 года: «История показала, что и мы, и все мыслившие подобно нам, были неправы. Она ясно показала, что состояние экономического развития европейского континента в то время далеко еще не было настолько зрелым, чтобы устранить капиталистический способ производства», капиталистическая основа «обладала еще очень большой способностью к расширению» (см.: Т. 22. С. 535). Энгельс здесь фактически развивает ту мысль, которую они с Марксом высказали еще в 1851 году: «При таком всеобщем процветании, когда производительные силы буржуазного общества развиваются настолько пышно, насколько это вообще возможно в рамках буржуазных отношений, о действительной революции не может быть и речи. Подобная революция возможна только в периоды, когда оба эти фактора, современные производительные силы и буржуазные формы производства, вступают между собой в противоречие» (Т. 7. С. 467).

В этой связи хотелось бы обратить внимание на хорошо известное положение Маркса, которое обычно воспринимается как абстрактное теоретическое обобщение. В Предисловии к «К критике политической экономии», где Маркс дает классическую формулировку сущности материалистического понимания истории, он говорит: «Ни одна общественная формация не погибает раньше, чем разовьются все производительные силы, для которых она дает достаточно простора, и новые более высокие производственные отношения никогда не появляются раньше, чем созреют материальные условия их существования в недрах самого старого общества» (Т. 13. С. 7). Не знаю, обратил ли кто-нибудь внимание на исторический контекст, в котором возникла эта формулировка; вероятнее всего, что никто. А контекст был такой. Революция 1848/49 годов была первой и единственной, в которой Маркс и Энгельс приняли непосредственное участие. Она потерпела поражение. Почему? Маркс приходит к выводу, что экономический кризис 1847 года был ее предпосылкой, а начавшийся экономический подъем стал питательной почвой контрреволюции. Энгельс на примере Крестьянской войны приходит к выводу, что при отсутствии достаточных предпосылок передовая партия не может прийти к власти. Отсюда знаменитое выступление Маркса на заседании ЦК Союза коммунистов 15 сентября 1850 года против авантюристической фракции Виллиха – Шаппера (Т. 8. С. 431). Отсюда и его вывод, что революция возможна только вслед за новым экономическим кризисом. Об опасности преждевременного прихода передовой партии к власти Энгельс пишет в цитированном письме Вейдемейеру. Но вот в 1857 году происходит новый, на этот раз первый мировой экономический кризис. Маркс ожидает возможного начала нового революционного процесса. Подъем рабочего движения действительно начинается, но революция так и не происходит. И в этих условиях, очевидно осознавая незрелость объективных предпосылок для устранения капиталистического способа производства, Маркс в январе 1859 года пишет свое Предисловие к «К критике политической экономии». В приведенной формулировке акцент явно падает на необходимость таких предпосылок для перехода к новой общественной формации. И этих предпосылок, в середине 19 века, нет, о чем Энгельс прямо скажет много лет спустя в цитированном Введении к работе Маркса «Классовая борьба во Франции».

Вульгаризация материалистического понимания истории среди молодых сторонников марксизма вынудила Энгельса выступить с важными разъяснениями в так называемых «письмах об историческом материализме», где он, в частности, развивает мысль об обратном воздействии надстройки на базис общества. При этом он отмечает и определенную «вину» основоположников марксистской концепции: «Маркс и я отчасти сами виноваты в том, что молодежь иногда придает больше значения экономической стороне, чем это следует» и т.д. (см.: его письма Йозефу Блоху, 21 – 22.09.1890, и Францу Мерингу, 14.07.1893).

18. Следует особо подчеркнуть, что Энгельс – как и Маркс – исходил из тех принципиальных убеждений, что только объективные материальные и субъективные, внутренние и внешние (международные) предпосылки делают возможным и необходимым длительный и сложный процесс коммунистического преобразования общества, что исторически становится обязательным не обобществление всего и вся, а обобществление общественных средств производства, что революционное насилие – это вынужденная реакция на насильственное противодействие господствующих классов, что в этом преобразовании заинтересованы прежде всего трудящиеся классы, но оно, в конечном счете, в интересах всего общества, что высшая цель предстоящего преобразования – не политическое господство рабочего класса, а устранение социального неравенства, классовых различий, эксплуатации, создание условий для свободного развития всех и каждого. Ради теоретического обоснования и практического содействия этой исторической необходимости Энгельс и работал всю свою сознательную жизнь.

19. Резюмируем.

Когда-то Ленин, читая впервые опубликованную переписку Маркса и Энгельса, заметил, что фокусом всего содержания ее является диалектика и ее применение к самым разным сферам. Нечто подобное мы наблюдаем и в особенностях теоретического наследия Энгельса: разработка марксистской философии – диалектического материализма и в ее рамках развитие диалектического метода; разработка диалектической стороны марксисткой социологии – материалистического понимания истории – развитие диалектического понимания не только прошлого и настоящего, но и будущего, как и метода познания этого будущего (его суть – историческая экстраполяция на базе диалектико-материалистического понимания общества и его истории); диалектический принцип историзма не только по отношению ко всему миру, но и по отношению к самой марксистской теории; отсюда накопление в его теоретическом наследии предпосылок для развития марксизма на базе дальнейшего развития самого общества и всего человеческого познания.

20. В «Диалектике природы» и «Анти-Дюринге» Энгельс сформулировал два логически однотипных определения: «Движение есть способ существования материи» и «Жизнь есть способ существования белковых тел» (Т. 20. С. 59, 81 – 84, 391, 561, 569, 616, 631 – 632, 634 – 635). Они выражают неразрывное единство движения и материи, жизни и ее материального носителя; одно не может существовать и не существует без другого. Подобно этому и мы, опираясь на великое наследие Маркса и Энгельса, можем сказать: Развитие есть способ существования марксизма.

Чтобы не быть уж совсем декларативным, можно наметить основные пути создания предпосылок для дальнейшего существенного развития марксистской теории:

– Выявление подлинного, аутентичного содержания теоретического наследия Маркса и Энгельса в его полном объеме. С одной стороны, освобождение его от вульгаризаторских наслоений. С другой, использование не только вершины, а всего айсберга информации, мыслительного материала, который накопили и оставили нам основоположники марксизма. Необходимые предпосылки для этого создает издание MEGA.

– Историко-критический анализ наследия Маркса и Энгельса: с учетом исторического контекста XIX века и с целью выявления непреходящего позитивного содержания теории Маркса и Энгельса, ее дискуссионных или уже неактуальных положений, а также внутренних противоречий, свойственных любой подлинно научной теории, противоречий, которые намечают и точки дальнейшего развития самой теории. Здесь – та же роль MEGA.

– История развития взглядов Маркса и Энгельса – это, в одном из ее главных аспектов, процесс познания социальной действительности. Прослеживая тенденции и закономерности этого процесса, мы создаем предпосылки для экстраполяции этих закономерностей с целью закономерного дальнейшего развития классического марксизма.

– Марксизм возник как синтез теоретических достижений своей эпохи – философии, политической экономии, социалистических и коммунистических идей, истории и естествознания. Он развивался под влиянием крупнейших исторических событий – европейской революции 1848/49 годов, Парижской коммуны 1871 года, – важнейших научных достижений (напр., дарвинизм, история первобытного общества), в борьбе с идейными противниками (идеалистическая философия, буржуазная политическая экономия, утопизм, анархизм и т.д.). Аналогичным образом возможно и дальнейшее развитие марксизма.

– Необходимо осознать и учесть все дальнейшее развитие общества, его существенное изменение в эпоху современной научно-технической и информационной революции и многое другое.

– Необходимо учесть все дальнейшее развитие науки.

– Необходимо критически проанализировать как все дальнейшее развитие различных течений марксизма, так и различные формы антимарксизма.

Необходимо критически проанализировать опыт стран «реального социализма», этой исторически первой великой попытки перехода от капиталистической к новой общественной формации, и причин его крушения.

* * *

В заключение еще раз перечислим основные достижения Энгельса, его важнейший вклад в теорию Маркса:

– Определение места марксизма в истории человеческой мысли, его соотношения с теоретическими источниками: философией, историей, политической экономией, предшествующим социализмом и коммунизмом, естествознанием.

– Выделение главных открытий Маркса: диалектико-материалистический метод, материалистическое понимание истории и теория прибавочной стоимости, благодаря которым социализм превратился из утопии в науку. Это дало ключ к пониманию логической структуры марксизма и периодизации истории марксизма.

– Выработка понятий «диалектический материализм», «материалистическое понимание истории», «исторический материализм».

– Разработка диалектического материализма как диалектико-материалистического понимания природы и диалектико-материалистической теории познания. Выделение основных законов диалектики и разработка ряда категорий диалектики.

– Как наиболее важное и актуальное: развитие диалектического аспекта материалистического понимания истории: исторический характер основы и всей структуры общества; возрастание роли общественного сознания. Историзм диалектического мировоззрения обусловил многие конкретные теоретические достижения Энгельса, существенно обогатившие теорию марксизма.

– Расширение понятия «рабочий класс», введение понятия «интеллектуальный пролетариат» (пролетарии умственного труда).

– Разработка материалистического понимания военного дела.

– Вклад в теорию партии и теорию демократии[679].

– Разработка методологии научного предвидения и диалектического аспекта научного коммунизма.

– Борьба против вульгаризации и догматизации марксизма. Теоретическая деятельность Энгельса заложила предпосылки дальнейшего развития марксистской теории.

* * *

Дополнительный материал можно найти в моих публикациях, связанных со 150-летием со дня рождения Энгельса:

– Энгельс – теоретик. – М., 1970. Гл. 3: Роль Энгельса в разработке материалистического понимания истории. Гл. 5: Энгельс о коммунистическом обществе.

– Контуры грядущего. Энгельс о коммунистическом обществе. – М., 1972.

– Маркс и Энгельс: характер творческого сотрудничества. In: «Вопросы истории». – М., 1970, № 10.

– Исторический материализм и разработка Энгельсом основ марксистской военной теории. In: «Военно-исторический журнал». – М., 1970, № 11.

– Диалектика природы – диалектика истории – диалектика будущего (Энгельс о возрастающей роли общественного сознания). In: «Новый мир». – М., 1970. № 11.

– Энгельс как соавтор «Манифеста Коммунистической партии». In: «Вопросы истории КПСС». – М., 1970, № 12.

                                           ---------------------------------------------------------

 

От сборника  „Статьи разных лет” на Багатурия Георгий Александрович, 2015 г.