Търсене в този блог

22.11.2014 г.

Емил Григоров: Феноменът Пикети и неговата книга-събитие

 

 


Събитието

Без никакъв риск от преувеличение, можем да кажем, че книгата на френския икономист Тома Пикети Капиталът през XXI век e научно събитие от глобален мащаб. Публикувано през септември миналата година във Франция от издателство Сьой и предложено на англоезичната публика през април тази година от Харвард Юнивърсити Прес, към настоящия момент това внушително изследване (близо 1000 страници във френското издание и близо 700 – в американското) е продадено в повече от половин милион екземпляра (над 400 000 в англоезичния свят и над 100 000 – във френскоезичния)[1]. Този пазарен успех се обяснява както с актуалността на изследвания предмет, който, най-общо казано, е икономическото неравенство, така и с популярността на Пикети едновременно като учен, като политически ангажиран интелектуалец[2] и като авторитетен икономически съветник. Днес неговите идеи се обсъждат изключително интензивно в печатни и електронни медии, специализирани научни издания, университетски кампуси и публични библиотеки по цял свят. Човек е някак принуден да се запознае с тях, ако иска да участва пълноценно в професионални дискусии и дори в спонтанни разговори по наболели социални и икономически въпроси.

Да си призная, аз усетих товара на тази принуда едва през лятната сесия на миналата учебна година, докато обядвах с колеги в столовата на департамента, в който преподавам. Както си говорехме за политиката на остеритет, налагана от правителството на Канада, един от четиримата ми колеги подхвърли шеговито, че няма да ни бъде спестена дилемата на Растиняк. Други двама веднага разчетоха кода, подхванаха шегата и я доразвиха. Понеже не можах да схвана връзката между съкращенията в бюджетната сфера и историята на Балзаковия герой, поисках някой да ми я обясни. Оказа се, че шегата е препращала в много по-голяма степен към Капиталът през XXI век, отколкото към Човешка комедия. Воден донякъде от интелектуален снобизъм, донякъде от чисто научен интерес към проблема за неравенството между хората и донякъде от гражданска ангажираност с каузата на социалната справедливост, още на другия ден се записах в армията от читатели на Пикети. Направих го, не на последно място, и напук на известния либерален икономист от Америкън Ентърпрайз Инститют Джеймс Петокоукис, който вече беше обявил бойна тревога, призовавайки всички загрижени за икономическата свобода в наши дни да опровергават публично тезите на Пикети, за да попречат на неговия „мек марксизъм“ да се разпространи сред интелигенцията и по този начин „да преоформи политико-икономическия пейзаж, на фона на който ще се водят бъдещите политически битки“[3].

 

Авторът

Тома Пикети е роден на 7 май 1971 г. в семейство на активисти на работническото движение от парижкото предградие Клиши. Показал завидни познания на държавния зрелостен изпит в профил „Математика и физика“ (Baccalaur?at C) и по време на подготовката си за кандидатстване в Екол нормал, през 1989 г. той е приет в това най-елитно френско висше училище. После само за четири години разработва докторска дисертация на тема Опит върху теорията на преразпределението на богатствата. Блестящо защитена през 1993 г., тя е обявена от Френската асоциация по икономически науки за дисертация на годината. С това престижно отличие в джоба, университетската кариера на Пикети във Франция изглежда, така да се каже, нарисувана. Но още като докторант едновременно във Висшето училище по социални науки в Париж и в Лондонското висше училище по икономика и политически науки, той е забелязан и оценен от водещи американски икономисти и, докато чака да се отвори място за него в сравнително тромавата система на френските научни и образователни институции, едва навършил 22 години, получава покана да преподава в Масачузетския технологичен институт. Работата му там продължава само две години. През 1995 г. той се връща в Париж, където веднага заема позиция на изследовател в Националния център за научни изследвания, а през 2000 г. – и на ръководител на научни изследвания във Висшето училище по социални науки. Сбъдва се мечтата, с която той живее по време на престоя си в Бостън, а именно да се реализира професионално в академичната среда, белязана от имената на „Люсиен Февр, Фернан Бродел, Клод Леви-Строс, Пиер Бурдийо, Франсоаз Еритие, Морис Годелие и толкова много други“[4]. И все пак, голямото институционално приключение на талантливия млад учен започва пет години по-късно, когато Доминик дьо Вилпен, тогава министър-председател на Френската република, му дава картбланш да реализира проекта си за изграждане на френско учебно заведение по модела на Лондонското висше училище по икономика и политически науки. Така се ражда Парижкото висше училище по икономика, като Пикети, разбира се, става неговия първи директор. През 2007 г. той напуска този пост, за да се посвети изцяло на изследователска, преподавателска и консултантска работа.[5] Преди две години неговото име влезе в списъка на 100-те най-влиятелни интелектуалци в света, изготвен от списание „Форин полиси“.

 

Книгата

Няма да крия, че в опитите си да разбера възможно най-добре не само какво се твърди в Капиталът през ХХІ век, но и как то се обосновава и защитава, се натъкнах на известни трудности, свързани със сравнително тесните граници на моята научна компетентност. За да ги преодолея без много усилия, потърсих консултация с колега от Департамента по административни науки на нашия колеж. Преди да започне да ми разяснява някои чисто технически тънкости в извършената от Пикети и неговите сътрудници емпирична работа, той ми каза, че в средите на професионалните икономисти тази книга е била посрещната като дългоочакван синтез на идеи и проблеми, върху които се спори през последните двайсетина години, и открои като особено важна материята, свързана с фискалните стратегии и инструменти за овладяване на галопиращото икономическо неравенство в т.нар. развити страни.

Това, разбира се, не означава, че в опуса на Пикети няма нищо оригинално. Напротив, неговата оригиналност изпъква най-малко в три аспекта, като единият от тях е именно описанието на теоретичните и практически залози, съдържащи се в съвременния дебат върху баланса между социална справедливост и икономическа целесъобразност в различните фискални политики. Със своята скрупульозност то задава научен стандарт. Другите два аспекта са методологията на политическата икономия и икономическото обосноваване на проекта за социална държава в наши дни. Дори сред най-критично настроените коментатори на Капиталът през XXI век се намериха такива, които да признаят, че си имаме работа с „монументална сума“[6], а удостоеният през 2008 г. с Нобелова награда за икономика Пол Кругман не се поколеба да заяви, че Пикети е променил самия начин да се говори икономически за богатство и неравенства[7].

И наистина, теорията на икономическото неравенство, изложена в книгата, изглежда така вътрешно кохерентна и така богато илюстрирана с примери от историята и настоящето на многочленното отношение наследство – рента – капитал – богатство – неравенство, че ще трябва дълго време да се съобразяваме с нея – поне дотогава, докато не бъде опровергана по също толкова логически и емпирично убедителен начин. Още повече, че и в предпоставките, и в изводите си, тя антиципира и обезсилва чисто идеологическите възражения както от страна на радикалната антикапиталистическа левица, така и от страна на либертарианската десница. „За някои – пише Пикети в увода – неравенствата са винаги нарастващи и светът е по дефиниция все по-несправедлив. За други неравенствата са естествено намаляващи или спонтанно хармонични; и не трябва да се прави нищо, което би смутило това щастливо равновесие. Но встрани от този диалог между глухи, в който всеки един от двата лагера намира оправдание за собствената си умствена леност в тази на другия, е отредена роля и на систематичния и методичен, макар и не напълно научен, изследователски подход към проблема. Научният анализ никога няма да сложи край на ожесточените политически конфликти, породени от неравенствата. Социално-научното изследване винаги ще бъде несигурно и несъвършено. То няма претенцията да превърне икономиката, социологията и историята в точни науки. Но установявайки търпеливо факти и зависимости и анализирайки спокойно икономическите, социалните и политическите механизми, на които те се дължат, то може да направи така, че демократичният дебат да бъде по-добре информиран и фокусиран върху истински важните въпроси.“[8]

Такава е позицията на съвестния социален учен и нейното поредно оповестяване може да изглежда на пръв поглед банално. В случая обаче то е абсолютно необходим момент в разгръщането на една теза, с която Пикети отправя силно предизвикателство към доминиращата днес в глобален мащаб епистемологична докса. Според нея, икономически, социологически и политически компетентното мнение е продукт на високо експертно знание с голям прогностичен потенциал и, следователно, с подчертано елитарен характер. Който го владее, владее и ключа към разгадаването на сложните процеси в съвременния свят. Погледната от този ъгъл, социалната функция на експертите по икономически, социологически и политически въпроси може да се сравни с тази на жреците в древните общества. Също като древните жреци, съвременните експерти са призвани да разчитат знаци и послания на висши и невидими с невъоръжен ум сили. Разликата е в това, че днес тези сили се наричат не с божествени имена, а с термини от рода на „свободен пазар“, „обществено мнение“, „демократичен консенсус“, „международна общност“ и т.н., както и в това, че експертното знание не е официално окултно. Правят го такова експертният език и епистемологичният авторитет на експерта.

Само че „въпросът за разпределението на богатствата е твърде важен, за да бъде оставен само на икономистите, социолозите, историците и останалите философи. Той интересува всички. И толкова по-добре, че е така. Конкретната и животрептяща действителност на неравенството е пред погледа на всички, които я живеят, и съвсем естествено поражда категорични и противоречащи си политически съждения. (...) Във въпроса за разпределението на богатствата винаги ще се съдържа това във висша степен субективно и психологическо, неизбежно политическо и конфликтно измерение, което никой псевдонаучен анализ не е в състояние да укроти. За щастие, демокрацията никога няма да бъде заместена от републиката на експертите.“[9]

В крайна сметка, става въпрос за два начина на употреба на хуманитарното знание, от избора между които зависи дали професионалният икономист, социолог, историк или друг тип философ ще се издигне до кастата на жреците, обслужващи даден култ, или ще се задоволи със сравнително скромната роля на гражданин като всички останали, имал късмета да разполага с необходимото време за натрупване на по-задълбочени знания за човека и обществото. В първия случай социалният учен избира ролята на експерт, във втория – на ангажиран интелектуалец. В първия случай той се задължава да стои близо до владетеля (в най-широкия смисъл на думата), във втория – близо до обществото, за да му се отплаща всекидневно с информирани мнения за това, че му е осигурило време и средства за научни изследвания. Но най-съществената разлика между двете роли е в целта на употребата на хуманитарното знание, т.е. дали то се употребява за укрепване на властта на кастата и, съответно, за лично облагодетелстване, или – в името на общото благо. Само ако избере втората цел, социалният учен може да бъде едновременно и без компромис със съвестта си ангажиран интелектуалец и съветник на владетеля. А самият избор на тази цел има за необходима предпоставка поставянето на просветителския дълг в подчинено положение спрямо гражданския.

Изхождайки от тази предпоставка, Пикети се вписва в традицията на Френското просвещение, белязана от схващането за особената и незаменима роля на интелектуалеца в публичните дела. То е споделено по най-ясен и лаконичен начин от Жан-Жак Русо в самото начало на За обществения договор: „Ще ме попитат дали съм владетел или законодател, че пиша върху политиката. Отговарям, че не и че точно затова пиша върху политиката. Ако бях владетел или законодател, нямаше да си губя времето да казвам какво трябва да се прави; щях да го правя или да си мълча. Роден гражданин на свободна държава и член на суверена, колкото и слабо да влияе моят глас върху публичните дела, самото ми право на глас ми налага да се запозная с тях.“[10] Такава е единствената приемлива от демократична гледна точка мотивация за участие в политически значими дискусии, а негова единствена легитимна цел – договарянето на качествените и количествени параметри на общото благо, независимо дали си социален учен, математик, животновъд, работник в стоманолеярен цех, предприемач, държавен чиновник и т.н. И нещо особено важно: в такива дискусии всички гласове са равноценни, просто защото на избори ничий глас не се брои за повече от един. С други думи, силата на демократичната общност почива върху относителната слабост на индивидуалния авторитет. Това е фундаментален принцип на демокрацията. От друга страна, ангажираният с нейната кауза интелектуалец защитава този принцип именно от позицията на своя индивидуален интелектуален и морален авторитет. Тази парадоксална роля го прави колкото влиятелен, толкова и уязвим. Но само в нея той може да бъде едновременно частно лице и говорител на публичния интерес. В чисто съдържателен план тя е необходимо обвързана с критично осмисляне на неравенствата.

„Крайно време е – настоява Пикети – въпросът за неравенствата да се върне в сърцевината на икономическия анализ и отново да се поставят въпросите, възникнали през ХIX век.“[11] Това не може да се направи по задоволителен начин, ако продължава да се разчита само на прилаганите през последните петдесет години математически модели, разработени въз основа на конструкцията „представителен агент“. Те вършат известна работа при решаването на някои специфични проблеми от иконометрично естество, но са абсолютно безполезни, когато става въпрос да се схване синхронната и диахронна динамика на неравенствата в локален и глобален мащаб. И няма как да не е така, след като въпросната конструкция представлява абстрактен тип икономически агент, изработен без оглед на разликите в доходите на конкретните потребители, производители или инвеститори, чието икономическо поведение предполагаемо илюстрира. Освен това, при работата с подобни абстракции предварително се допуска, че икономическият растеж се отразява еднакво благоприятно върху всички социални групи. Накратко, доминиращата тенденция в съвременната икономическа наука напълно игнорира въпроса за неравенствата. Саморедуцирайки се до иконометрия и изгубвайки своя хуманитарен облик, тя е в немалка степен отговорна за стремглавото и, в известен смисъл, катастрофално увеличаване на техния размер в наши дни.

От друга страна, да се търси чисто икономически подход към изследването на неравенствата би било неоправдано от епистемологична гледна точка усилие. Те са отдавна предмет на изследователски интерес от страна на социолози, антрополози, политолози и историци. Нещо повече, социалните учени неведнъж са демонстрирали вкус и умения за работа с иконометрични инструменти. Икономистите не трябва да се стремят да ги изненадат с нещо в това отношение, просто защото не могат да го направят. Затова пък могат да „изоставят презрението си към останалите дисциплини и абсурдната си претенция за някаква върховна научност при положение, че не знаят почти нищо“[12], и да се завърнат смирено в полето на социалните науки, изтупвайки от прахта перспективата на политическата икономия. „Всъщност, икономиката изобщо не е трябвало да се отделя от другите социални науки, тъй като е способна на развитие само в тяхното лоно. Знаем твърде малко неща в социалните науки, за да се разделяме по този глупав начин. Очевидно е, че за да се надяваме на напредък в изследванията върху историческата динамика на разпределението на богатствата и върху структурата на обществените класи, трябва да действаме прагматично, като мобилизираме методи и подходи, разработени както от историци, социолози и политолози, така и от икономисти. Трябва да поставяме въпроси по същество и да се опитваме да им отговаряме. Споровете за камбанарията и територията са вторични.“[13]

Издържана изцяло в този дух, книгата на Пикети е и политикономическа теория на неравенствата, и исторически разказ за доходите и наследствата, и критико-социологически анализ на фискалните политики, и социална критика на меритокрацията, и опит за преосмисляне на идеята за социална държава в контекста на глобализацията. Обратно, тя не е нито поредното ръководство по спекулативно икономическо мислене, нито поредното приложение на теорията на игрите с цел разгадаване на движенията, които извършва „невидимата ръка на пазара“.

Нейната централна теза е, че структурата на неравенствата при капитализма се определя от отношението между доходите от труд и доходите от капитал, като динамиката на тази структура се определя от динамиката в количественото съотношение между печалби от производителен и печалби от непроизводителен капитал. Когато вторите започнат да се увеличават за сметка на първите в резултат на мащабни спекулативни операции във финансовия сектор, това затормозява икономическия растеж и, съответно, доходите на пряко заетите в производството и услугите намаляват или, в най-добрия случай, стагнират, а доходите от дивиденти, лихви и ренти стремглаво се увеличават. И когато процентът на печалбата от непроизводителен капитал стане значително по-висок от процента на икономическия растеж, се получава така, че наследените богатства се рекапитализират по-бързо от ритъма на растеж на трудовите доходи и на производството като цяло. „Следователно, за наследилите богатство е достатъчно да спестят някаква ограничена част от приходите, които им носи техният капитал, за да нарасне той по-бързо от икономиката в нейната цялост. В тези условия, същественото превъзходство на наследените богатства върху богатствата, натрупани в течение на цял един трудов живот, е почти неизбежно.“[14]

Пикети извежда тази теза от изложени върху повече от 700 страници резултати от проучвания на стопански документи, лични завещания и данъчни декларации, изготвяни в продължение на три столетия на територията на развитите днес капиталистически страни. Обработил тези резултати с помощта на методи за анализ на статистически серийни данни, той стига до заключението, че нерегулираният финансов капитализъм необходимо и циклично изправя цели поколения пред дилемата на Растиняк: да се стремиш да забогатееш чрез труд или да се опиташ да сключиш брак с богат/а партньор/ка, независимо дали го/я обичаш или не.

Циничният и безупречно практичен Вотрен съветва Растиняк да избере второто, защото в света на тържествуващата рентиерска буржоазия няма друга печеливша карта. Но за поколенията, които трябва да правят своите важни житейски избори в наши дни, задачата изглежда по-сложна, защото за двата века, изминали от времето на Вотрен и Растиняк, капитализмът се е развил и в материално, и в символно, и в структурно отношение. Породил и преодолял явления, събития и процеси, като Американската мечта, комунистическия блян, Руската революция, двете световни войни, издигането и срутването на Берлинската стена, Май 68, Славните трийсет години[15], няколко световни икономически кризи и пр., той предоставя повече от две възможности за забогатяване, и то не винаги на цената на тежък морален компромис. „Днешните поколения са изправени пред неравенства и социални структури, които са някак междинни спрямо циничния свят на Вотрен (където наследството беше по-важно от кариерата) и очарования свят на Славните трийсет (където кариерата беше по-важна от наследството).“[16]

Децата и внуците на бейби-бумърите наследяват не толкова пари в брой, недвижимости и ценни книжа, колкото онова, което Пиер Бурдийо нарича символен капитал[17] и което може да се определи в термините на пазара на труда като гарантирана възможност за престижна и доходна кариера. Те, разбира се, могат да се възползват от тази възможност, както могат и да я пропилеят. В първия случай успехът им ще е заслужен, във втория – никой няма да им е виновен, че са се провалили. Такова е моралното кредо на меритокрацията, изместило цинизма на ранно буржоазните патримониални общества. Според него, достатъчно е да се осигури равен старт за всички участници в едно състезание, за да бъде то честно, т.е. за да победят най-добрите. Колкото до произтичащото от постигнатите резултати социално неравенство (на статутите и доходите), либералната политическа философия го определя като справедливо.

Проблемът обаче е, че от раждането си до официалния старт на състезанието, човек изминава известен път в определена социална среда и той не е без значение с оглед на крайното класиране. Малцина са, например, френските социални учени, успели да извървят пътя на Пикети, т.е. да стигнат до върха на академичната пирамида в родината си и да придобият световна известност, произхождайки от работнически семейства. Разбира се, самият факт, че има такива, дава известно морално предимство на меритокрацията пред плутокрацията. За разлика от Растиняк, Пикети не е принуден да извърши куп морални компромиси с цел да наследи финансов капитал, който да му позволи да направи пробив в системата за наследяване на социален престиж. Той прави своя пробив в тази система единствено благодарение на таланта и труда си. Но веднъж направил го, ще не ще, става неин наследник. Тя самата пък е част от по-голямата и по-сложна система за наследяване на капитали в меритократичното общество. В този смисъл, Капиталът през XXI век е дълбоко рефлексивен жест.

„През 1872 г. – пише Пикети – Емил Бутми създава Свободното училище по политически науки (Sciences-Po), като го натоварва с ясна мисия: „Принудени да търпят правото на по-многобройните, класите, които сами се наричат по-издигнати, могат да запазят своята политическа хегемония само като се позоват на правото на по-способните. Срутила стената на техните прерогативи и на традицията, вълната на демокрацията трябва да се блъсне в една втора стена, изградена от бляскави и полезни заслуги, от неоспоримо превъзходство, от способности, чието незачитане е равносилно на лудост“. Нека се опитаме да вземем на сериозно тази невероятна декларация. Тя казва, че издигнатите класи изоставят безделието и изобретяват меритокрацията от инстинкт за самосъхранение.“[18]

Не може да се отрече, че теоретиците на меритокрацията са направили много, за да облекат този инстинкт в морално приемливи одежди, т.е. да го скрият зад аргументи, свързващи в сравнително кохерентни логически постройки богатството и наследството, от една страна, със свободата, личното достойнство и индивидуалните таланти и усилия, от друга. Но рационално издържаното хармонизиране на тези постройки с фундаменталните принципи на модерната демокрация си остава за тях неразрешима задача. И това е така, защото тя е по принцип неразрешима: въпросните принципи се извеждат дедуктивно от предпоставката, че демокрацията е политически режим, при който народът упражнява своя неограничен от съображения за морално неравенство суверенитет. Невъзможно е и рационално убедителното съвместяване на меритократичен патос и социална чувствителност: смятащият се за заслужаващ повече богатство и влияние от своите съграждани може, и то в най-добрия случай, да се отнася снизходително и, съответно, благотворително към тях, но не и воден от чувство на социална солидарност. Това чувство и чувството на морално превъзходство не могат да съжителстват по автентичен начин под покрива на една и съща душа.

Отделен въпрос е, че моралното предимство на меритокрацията пред плутокрацията, и двете – форми на олигархията, се стопява пред всеки честен ум, който си направи труда да се задълбочи в наблюдения върху конкретните материални прояви на меритократичната логика. „Каквито и безчинства да извършват техните персонажи, романистите на XIX век ни описват един свят, в който неравенството е донякъде необходимо: ако няма едно достатъчно обезпечено с наследство малцинство, всеки би се грижил единствено за собственото си оцеляване. Това схващане за неравенството поне има заслугата да не се описва като меритократично. (...) Модерното меритократично общество, особено в Америка, е далеч по-безпощадно към губещите, тъй като е убедено, че тяхното подчинено положение е в съгласие със справедливостта, добродетелта и заслугата, доколкото е резултат от недостатъчната им производителност.“[19]

Само че, строго погледнато, ако днес един беден, но дисциплиниран, работлив и почтен човек разчита само на високата си производителност, той няма никакъв шанс да натрупа богатство, което да го изстреля на върха на социалната пирамида. В най-добрия случай той може да завърши професионалната си кариера като горд представител на средната класа. Изключенията от това правило са толкова редки, че случването им тутакси се превръща в световна новина и по този начин потвърждава правилото. С други думи, в наши дни дилемата на Растиняк е също толкова валидна, колкото е била по времето на Балзак. С тази разлика, че възможностите за брак пред съвременния Растиняк са далеч по-разнообразни. В условията на либерална демокрация, той може да си опита късмета и с някоя политическа партия или неправителствена организация в качеството им на колективни морални субекти, посредничещи в управлението на наследствени капитали.

 

Голямото предизвикателство

Дилемата на Растиняк е загубвала част от силата на своята валидност само в онези моменти от историята на капитализма, когато налаганите от държавата фискални политики са били ориентирани към повишаване на социалната мобилност на населението. Такъв момент са Славните трийсет години, в течение на които прогресивният данък върху доходите и наследствата редуцира неравенствата до икономически и социално здравословни размери. Това става основно чрез прилагане на политики на преразпределение, стимулиращи публичните услуги (както за заетите в различните отрасли на икономиката, така и за онези, които още не са или вече не са такива), като се внимава процентът на печалбите от непроизводителен капитал да бъде равен на процента на икономическия растеж. В такива условия, да се стремиш да станеш изведнъж много богат по легален път е просто невъзможно, защото личното богатство неминуемо стига до един праг, отвъд който прогресивният данък започва да го стопява. Затова пък можеш бавно, но прогресивно да повишаваш стандарта си на живот, работейки за повишаването на стандарта на живот на цялото общество. С други думи, концентрацията на богатството се разрежда в полза на увеличаването на броя на относително заможните хора. Следователно, за Растиняк би било по-изгодно да учи и работи, за да се замогва бавно, но прогресивно, отколкото да губи време, интелектуална и емоционална енергия в търсене на начин да се присъедини към почти стагниращата във финансово отношение класа на богатите.

В същото време, Пикети признава, че прогресивното данъчно облагане трябва да се прилага много предпазливо, защото в самия му принцип е заложена опасността да се превърне в прът в колелото на капиталистическата икономика, като намали концентрацията на богатството до степен, че да лиши от материален стимул, а оттук – и от смисъл мащабното частно предприемачество. Получи ли се това, от един момент нататък просто няма да има какво да се преразпределя. Освен това, Славните трийсет години са безвъзвратно отминала епоха, тъй като характерните за нея фискални политики са били изработени с цел постигане на „идеален компромис между социална справедливост и индивидуална свобода“[20] в контекста на международна система от държавно регулирани капиталистически икономики. Тези политики са очевидно неефективни в контекста на финансовата глобализация. Това обаче съвсем не означава, че те не се поддават на преосмисляне и осъвременяване.

И тъкмо тук е най-силното предизвикателство на Капиталът през XXI век: „За да може демокрацията да си върне контрола върху глобалния финансов капитализъм през този нов век, трябва да се изобретят нови, приспособени към актуалните предизвикателства, инструменти. Идеалният такъв инструмент би бил един световен прогресивен данък върху капитала, съпътстван от много голяма международна финансова прозрачност. Подобна институция би попречила на спиралата на неравенствата да се развива до безкрай и би позволила да се регулира обезпокоителната динамика на концентрацията на богатствата в световен мащаб.“[21]

Самият Пикети определя идеята си като утопия, но веднага уточнява, че я смята за полезна, доколкото предлага решение на действителен проблем – толкова действителен, бих добавил аз, че от неговото решаване зависи оцеляването на човешкия разум и, съответно, продължаването на човешката цивилизация. 

 


[1]В близките месеци предстои то да бъде издадено на още 30 езика.

[2]Той редовно заема позиция по актуални икономически и социални въпроси на страниците на Либерасион, орган на Френската социалистическа партия.

[3]James Pethokoukis, «The New Marxism», in: National Review Online, March 24, 2014.

[4]Thomas Piketty, Le capital au XXIe siècle, Paris, éditions du Seuil, 2013, p. 64.

[5]Същата година Пикети се изявява за пръв път като икономически съветник на високопоставен политик, предоставяйки услугите си на Сеголен Роаял по време на кандидатпрезидентската й кампания. Оттогава насетне, неговите знания и съвети са сред най-търсените от държавници с повече или по-малко социалдемократически убеждения, в това число и от президентите Франсоа Оланд и Барак Обама. За повече подробности по този въпрос вж. Sophie Fay, «Comment Piketty est devenu une superstar», in: Le Nouvel observateur. Bibliobs, le 9 juillet 2014.

[6]Вж. Irène Inchauspé et Sylvie Hattemer, „Le Capital au XXIe siècle: vérités et mensonges de Thomas Piketty“, in: Le Figaro, 30.04.2014.

[7]Вж. Paul Krugman, „Why We’re in a New Gilded Age“, in: The New York Review of Books, May 8, 2014.

[8]Thomas Piketty, op.cit., p.18.

[9]Ibid., p.17.

[10]Jean-Jacques Rousseau, Du contrat social, Paris, GF Flammarion, 2012, p.41.

[11]Thomas Piketty, op.cit., p.38.

[12]Ibid., p.64.

[13]Ibid., p.64-65.

[14]Ibid., p.55.

[15]Става въпрос за периода между края на Втората световна война и края на седемдесетте години на миналия век.

[16]Ibid., p.650.

[17]Според Бурдийо, символен капитал е всяка форма на социално признат икономически, културен, религиозен, училищен, артистичен и асоциативен капитал.

[18]Thomas Piketty, op. cit., p.782.

[19]Ibid., p. 662.

[20]Ibid., p. 816.

[21]Ibid., p. 835-836.

 

 Емил Григоров е преподавател по философия в колежа Франсоа-Ксавие-Гарно и в университета Лавал в град Квебек (Канада)

 

Източник: вестник „Култура”,  21 ноември 2014 г.

 

17.10.2014 г.

Тома Пикети и капитализмът с човешко лице - Ръсел Джейкъби

 

 

 

Изобличаването на неравенствата – необходимо, но недостатъчно

 

Ако се съди по огромния ù успех в САЩ, последната книга на Тома Пикети идва точно навреме. Заимствайки заглавието от Карл Маркс, тя разглежда подробно едно явление, което предизвиква нарастващо неодобрение – рязкото нарастване на неравенството в капиталистическите страни. Но докато Маркс се надяваше светът да бъде преобразен чрез социална революция, Пикети смята, че той може да бъде реформиран с един световен данък върху капитала.


ТРУДЪТ на Тома Пикети Капиталът през XXI век (Le Capital au XXIe siècle, Seuil, 2013) е колкото социологическо, толкова и интелектуално явление. В него кристализира духът на нашата епоха, както навремето в Залезът на американската мисъл от Алън Блум [1]. Книгата, която изобличаваше изследванията върху жените, половете и малцинствата в американските университети, противопоставяше посредствеността на културния релативизъм на търсенето на съвършенство, свързано според Блум с гръцките и римските класици. Макар да имаше малко читатели (тя бе прекалено помпозна), книгата подхранваше чувството, че американската образователна система и дори самата Америка се руши по вина на прогресистите и на левицата. Това чувство продължава да е все така силно. Капиталът през XXI век се вписва в същия тревожен регистър, с тази разлика, че Пикети произхожда от левицата и сблъсъкът се измества от образованието към икономическата сфера. Дори по отношение на образованието дискусията вече се фокусира върху бремето на студентското задлъжняване и бариерите, които биха могли да обяснят неравенството в училищата.

Така произведението дава израз на една осезаема тревога – американското общество, както всички общества в света, става все по-несправедливо. Неравенството се задълбочава и предвещава мрачно бъдеще. Капиталът през XXI век би трябвало да носи заглавието Неравенството през XXI век.

Безплодно би било да се критикува Пикети, затова че не е успял да постигне цели, които не си е поставял. И все пак не можем и да го превъзнасяме. Много коментатори проявиха интерес към връзката му с Карл Маркс, към онова, което му дължи, към разликите между двамата.Докато по-скоро би трябвало да си зададем въпроса как това произведение хвърля светлина върху сегашната ни нищета. Колкото до тревогата за равенството, няма да е излишно да се върнем към Маркс. Ако съпоставим авторите, можем да установим една разлика – и двамата критикуват икономическите различия, но поемат по противоположни пътища. Пикети се съсредоточава върху заплатите, доходите и богатството – той иска да премахне крайното неравенство и да ни предложи (ако заимстваме лозунга на „Пражката пролет“) „капитализъм с човешко лице“. Маркс, обратно, подхваща проблема откъм стоките, труда и заробването – той смята да премахне тези отношения и да промени обществото.

Пикети безжалостно осъжда неравенството: „Крайно време е, пише той в увода, въпросът за неравенството отново да бъде поставен в центъра на икономическия анализ.“ За мото на книгата си взема второто изречение от Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г.: „Обществените различия могат да служат само на общата полза.“ (Човек би се запитал защо една толкова многословна книга пропуска първата фраза: „Хората се раждат и остават свободни и равни по права.“) Опирайки се на богат цифров материал и таблици, Пикети доказва, че икономическото неравенство расте и най-заможните си присвояват все по-голяма част от благата. Някои се заеха да оспорят тези статистики, но той разби на пух и прах обвиненията им [2].

Пикети нанася точни и силни удари, когато разглежда изострянето на неравенството, което обезобразява обществото, и по-специално американското. Отбелязва, например, че образованието трябва да е достъпно за всички и да спомага за социалната мобилност. Но „средният [годишен] доход на родителите на студентите в Харвард сега е от порядъка на 450 000 долара [330 000 евро]“, което ги поставя сред двата процента най-богати американски домакинства. И завършва аргументацията си с характерен евфемизъм: „Контрастът между официалните меритократични приказки за личните заслуги и действителността (…) в този случай е особено рязък.“

За някои представители на левицата тук няма нищо ново. За други, които са уморени от постоянните обяснения, че е невъзможно да се увеличи минималната заплата, че не трябва да се облагат „създателите на работни места“ и че американското общество си остава най-отвореното в света, Пикети представлява съюзник, изпратен от провидението. И наистина, според доклад (който не е цитиран в книгата) 25-имата най-добре платени управители на инвестиционни фондове са спечелили през 2013 година 21 милиарда долара (16 милиарда евро), или повече от два пъти общия доход на близо 150 хиляди учители в детски градини в САЩ. Ако финансовото възнаграждение отговаря на обществената ценност, то управителят на един хедж фонд струва колкото 17 хиляди школски учители... Родителите (и учителите) едва ли са на същото мнение.

Изключителното внимание, което Пикети отделя на различните видове неравенство, има обаче теоретични и политически граници. Като се започне от Френската революция и се премине през чартизма [3], премахването на робството и активистките за правото на жените да гласуват, за да се стигне до американското движение за граждански права, стремежът към равенство е предизвикал много политически въстания. Ако се направи една енциклопедия на протеста, статията, която биха му посветили, би обхванала няколкостотин страници с препратки към всички останали термини. Протестът е играл и продължава да играе важна положителна роля. Доказаха го съвсем неотдавна движението „Окупирай Уолстрийт“ и инициативите в подкрепа на хомосексуалния брак. Вместо да изчезне, отстояването на исканията бележи възход.

Егалитаризмът обаче предполага и известно примирение. Той приема обществото такова каквото е и само се опитва да внесе по-голямо равенство в разпределението на благата и на привилегиите. Хомосексуалистите искат да получат право на брак като хетеросексуалните. Много добре, но това с нищо не се отразява на несъвършената институция на брака, която обществото не може нито да изостави, нито да подобри. Още през 1931 г. левият британски историк Ричард Хенри Тони наблегна на тези граници в книга, която отстоява егалитаризма [4]. Работническото движение, пише той, вярва, че е възможно общество, което да цени повече хората и по-малко парите. Но тази насока има своите граници: „Така то се стреми не към различен социален ред, в който парите и икономическата власт няма да са най-важният критерий за успеха, а към социален ред от същия тип, където парите и икономическата власт ще бъдат разпределени малко по-различно.“ Това е същността на проблема. Да се предостави на всички правото да замърсяват, представлява напредък за равенството, но не и за планетата.

Срещу прекалено високо заплащане на университетските преподаватели

МАРКС изобщо не отделя място на равенството. Той никога не е смятал, че заплатите на трудещите се могат да се увеличат чувствително. Но дори и да стане, въпросът не е в това. Капиталът налага параметрите, ритъма и самата дефиниция на труда, на онова, което е изгодно, и на онова, което не е. Дори при капиталистически режим, придобил „заможни и либерални форми“, където трудещият се може да живее по-добре и повече да потребява, защото получава по-добра заплата, ситуацията не е коренно различна. Това, че работникът е по-добре платен, с нищо не променя зависимостта. „Както по-доброто облекло, храна, заплата и увеличение на спестяванията не премахват зависимостта и експлоатацията на робите“. Повишението на заплатата може да означава най-много, че „дължината и тежестта на златната верига, която наемният работник сам си е изковал, дават възможност тя да бъде затягана по-малко“ [5].

Винаги може да се възрази, че тези критики са от XIX век. Но Маркс има поне заслугата, че съсредоточава вниманието си върху структурата на труда, докато Пикети не обелва и дума за това. Не става въпрос да се разбере кой от двамата има право по отношение на функционирането на капитализма, а да се очертае основата, върху която почиват техните анализи: разпределението при Пикети и производството при Маркс. Първият иска плодовете на капитализма да бъдат разпределени така, че да намалят пропастта между най-високите и най-ниските доходи, а вторият желае да трансформира капитализма и да сложи край на властта му.

Още от младите си години Маркс документира мизерията на работниците. Той посвещава стотици страници от Капитала на типичния трудов ден и на критиките, които предизвиква. И по тази точка Пикети няма какво да ни каже, макар да говори за една стачка в началото на първата глава на книгата си. В азбучния показалец на английското издание срещу ключовата дума „Труд“ може да се прочете: „Вж. Разделение капитал/труд“. Разбираемо е, тъй като авторът се интересува не от самия труд, а от неравенството, което е резултат от това разделение.

При Пикети трудът се свежда преди всичко до размера на доходите. Изблиците на гняв, които от време на време струят изпод перото му, са насочени към най-богатите. Така той отбелязва, че богатството на г-жа Лилиан Бетанкур, наследницата на „Л’Ореал“, е нараснало от 4 на 30 милиарда долара (от 3 на 22 милиарда евро) от 1990 до 2010 г.: „Лилиан Бетанкур никога не е работила, но това не попречи на богатството ѝ да нараства също толкова бързо като това на Бил Гейтс.“ Това внимание към най-богатите напълно отговаря на чувствителността на нашата епоха, докато Маркс и неговите описания за работата на надница при хлебарите, перачите и бояджиите на платове принадлежат на миналото. Производството и сглобяването изчезват от напредналите капиталистически страни и процъфтяват в развиващите се като Бангладеш и Доминиканската република. Но един аргумент, макар и стар, не е остарял. И Маркс, съсредоточавайки се върху труда, подчертава едно измерение, което почти отсъства в Капитала през XXI век.

Пикети документира „избухването“ на неравенството, особено в САЩ, и изобличава ортодоксалните икономисти, които оправдават огромните разлики в заплащането с рационалните сили на пазара. Той осмива американските си колеги, които „често са склонни да смятат, че икономиката на САЩ функционира доста добре и преди всичко, че възнаграждава безпогрешно и точно таланта и заслугата“. В това няма нищо чудно, добавя той, тъй като самите тези икономисти са част от 10-те процента най-богати хора. Светът на финансите, на който се случва да предоставят услугите си, дърпа заплатите им нагоре и те проявяват „досадната склонност да защитават частните си интереси, като се крият зад защитата уж на общия интерес“.

И един пример, който не фигурира в книгата на Пикети: една неотдавнашна статия, публикувана в списанието на Американската икономическа асоциация [6], се опита да докаже с числа, че големите неравенства произтичат от икономическите реалности. „Най-високите доходи са за хора с рядка и уникална компетентност, която им позволява да договарят висока цена за нарастващата стойност на таланта си“, заключава един от авторите – Стивън Н. Каплан, професор по предприемачество и финанси в Бизнес школата на Чикагския университет. Явно Каплан има нужда от масло върху филията. Бележката под линия осведомява, че е „член на административния съвет на няколко инвестиционни фонда“ и че е бил „консултант на компании за инвестиции и за рисков капитал“. Ето го хуманистичното образование на XXI век! Пикети обяснява в началото на книгата си, че е загубил илюзиите си за американските икономисти, преподавайки в Масачузетския технологичен институт, и че икономистите от френските университети имат „голямото предимство“ да не са нито много ценени, нито много добре платени, това им позволява да стоят здраво на земята.

Ала обяснението, което предлага, е най-малкото банално – огромните разлики в заплащането произтичали от технологията, образованието и нравите. „Екстравагантните“ възнаграждения на „суперкадрите“, „мощен механизъм“ за увеличаване на икономическото неравенство, особено в САЩ, не могат да се обяснят с „рационалната логика на производителността“. Те отразяват сегашните социални норми, които пък се дължат на консервативни политически мерки, ограничаващи облагането на най-богатите. Ръководителите на големите компании си определят огромни заплати, защото имат тази възможност и защото обществото смята това за приемливо, поне в САЩ и Великобритания.

Маркс предлага много различен анализ. Той се опитва не толкова да докаже огромните икономически неравенства, колкото да открие в тях корените на капиталистическото натрупване. Вярно, Пикети обяснява, че тези неравенства се дължат на „основното противоречие на капитализма“ – разминаването между процента на производителността на капитала и процента на икономическия растеж. Първият неизбежно изпреварва втория и благоприятства реалното богатство в ущърб на реалния труд. Това води до „ужасяващо“ неравенство в разпределението на благата. Маркс би могъл да е съгласен по тази точка, но той се интересува от труда и смята, че той е източник и причина за разпространение на неравенствата. Според него натрупването на капитала неизбежно поражда безработица – частична, временна или постоянна. Но тези реалности, чието значение трудно може да се оспори в сегашния свят, напълно отсъстват от книгата на Пикети.

Маркс, естествено, тръгва от напълно различен постулат – трудът създава богатството. Идеята може да изглежда остаряла. Тя обаче говори за едно непреодоляно напрежение на капитализма – той се нуждае от работната сила и същевременно се опитва да се отърве от нея. Макар работниците да са необходими за експанзията му, той се освобождава от тях, за да намали разходите, като автоматизира производството, например. Маркс изучава задълбочено начина, по който капитализмът създава едно „относително излишно работническо население“ [7]. Този процес има две основни форми – или да се уволняват работниците, или да се спре наемането на нови. Следователно, капитализмът фабрикува наемни работници „за еднократна употреба“, или една резервна армия от безработни. Колкото повече нарастват капиталът и богатството, толкова повече се увеличават непълната заетост и безработицата.

Стотици икономисти се опитваха да коригират или оборят тези анализи, но схващането за нарастването на излишната работна сила изглежда доказано. От Египет до Салвадор и от Европа до САЩ повечето страни страдат от високи или критични равнища на непълна заетост или безработица. С други думи капиталистическата производителност засенчва капиталистическото потребление. Колкото и да прахосват двадесет и петимата управители на хедж фондове, те никога няма да успеят да похарчат своите 21 милиарда долара годишни възнаграждения. Капитализмът е обременен, както се изразява Маркс, от „чудовищата“ на „свръхпроизводството, свръхнаселението и свръхпотреблението“. Китай несъмнено може да произведе достатъчно стоки за европейския, американския и африканския пазар. Но какво ще стане с работната сила в останалия свят? Китайският износ на текстил и мебели за Субсахарска Африка се изразява в намален брой работни места за африканците [8]. От гледната точка на капитализма ние имаме нарастваща армия от частично заети и постоянно безработни – въплъщение на съвременното неравенство.

Тъй като Маркс и Пикети вървят в различни посоки, логично е да предлагат и различни решения. Пикети, който е загрижен да намали неравенството и да подобри разпределението, предлага световен прогресивен данък върху капитала, „за да се избегне безкрайното нарастване на неравенството от наследеното богатство“. Макар, както признава, тази идея да е „утопична“, той я смята за полезна и необходима: „Мнозина ще отхвърлят данъка върху капитала като опасна илюзия, както данъкът върху дохода беше отхвърлен преди повече от век“. Колкото до Маркс, той не предлага никакво конкретно решение. В предпоследната глава на Капитала се говори за зараждащите се „сили“ и „страсти“ за промяна на капитализма. Работническата класа ще постави началото на нова ера, в която ще господстват „сътрудничеството и общата собственост върху земята и средствата за производство“ [9]. И през 2014 г. този постулат се смята за утопичен и неизпълним според начина, по който се тълкува съветският експеримент.

Не може да се направи избор между Пикети и Маркс. Би следвало преди всичко да изясним техните различия. Утопизмът на Пикети, и това е една от силните му страни, има практическо измерение, тъй като говори с познатия език на данъците и регулацията. Залага на световно сътрудничество и дори на световно правителство, което да въведе данък – също световен, – който ще помогне да се избегне „безкрайната спирала на неравенството“. Пикети предлага конкретно решение – капитализъм по шведски модел. Той се е доказал като модел, който елиминира крайностите в икономическото неравенство. Той не говори нито за излишната работна ръка, нито за заробващия труд, нито за обществото, движено от парите и печалбата. Точно обратното, той ги приема и би искал и ние да направим същото. В замяна ни дава нещо, което вече познаваме – капитализма с всичките му предимства и с по-малко недостатъци.

Златната верига и живото цвете

ВСЪЩНОСТ Пикети е много по-конвенционален икономист, отколкото се смята. Естествената му среда са статистиките за равнището на доходите, проектите за облагане, комисиите, натоварени да обсъждат тези въпроси. Препоръките му за намаляване на неравенството се свеждат до една данъчна политика, налагана отгоре. Той показва пълно безразличие към социалните движения, които в миналото се обявяваха срещу неравенството и биха могли отново да играят такава роля. Като че ли повече го тревожи неуспехът на държавата да ограничи неравенствата, отколкото самите неравенства. И макар често да споменава романисти от XIX век като Оноре дьо Балзак и Джейн Остин, дефиницията му за капитала е прекалено икономическа и ограничена. Той изобщо не държи сметка за социалния капитал, за културните ресурси и за натрупаните умения, от които се ползват най-заможните и които улесняват преуспяването на потомството им. Ограниченият социален капитал осъжда на социално отхвърляне точно толкова, колкото и празната банкова сметка. И по тази тема Пикети няма какво да ни каже.

Маркс ни дава повече и по-малко от това. Неговата критика, макар и по-задълбочена и по-обширна, не носи никакво практическо решение. Бихме могли да го определим като антиутопичен утопист. В послесловието на второто германско издание на Капитала той осмива онези, които искат да пишат „рецепти за кръчмите на бъдещето“ [10]. И макар от неговите икономически трудове да се очертава едно схващане за действителността, то няма много общо с равенството. Маркс винаги е бил против примитивното равенство, което означава бедност за всички и „всеобща посредственост“ [11]. Въпреки че признава способността на капитализма да произвежда богатство, той отхвърля антагонистичния му характер, който подчинява целия труд и обществото на стремежа към печалба. Малко повече равенство само би демократизирало това зло.

Маркс е знаел силата на „златната верига“, но е смятал, че е възможно да бъде разкъсана. Какво би станало, ако хората успеят? Невъзможно е да се каже. Най-добрия отговор, който Маркс ни е предложил, може би ще открием в един текст от младостта му, където той отправя нападки срещу религията и още тогава срещу веригите, покрити с „фалшиви цветя“: „Критиката свали от веригите фалшивите цветя, които ги украсяваха, не за да продължи човечеството да носи тези вериги в тяхната форма, лишена от всякаква радост и всяка наслада, а за да отхвърли то веригите и да протегне ръка към живото цвете.“ [12]

 

Източник: LE MONDE DIPLOMATIQUE

 Превод Мария Петрикова

Бележки под линия

[1] Allan Bloom, The Closing of the American Mind (Залезът на американската мисъл), Simon & Schuster, Ню Йорк, 1987. Консервативната му натрапчива идея за упадъка на образованието вдъхнови във Франция есеиста Ален Финкелкро.

[2] Вж. Chris Giles, „Data problems with Capital in the 21st century (Проблем с данните в Капиталът през XXI век), Financial Times, Лондон, 23 май 2014, и отговор на Тома Пикети, „Technical appendix of the book. Response to FT“ (Техническо приложение към книгата. Отговор до Файненшъл таймс), 28 май 2014, http://piketty.pse.ens.fr.

[3] Работническо политическо движение от средата на XIX век във Великобритания.

[4] Richard Henry Tawney, Equality (Равенство), Allen & Unwin, Лондон, 1952.

[5] Karl Marx, Le Capital (Капиталът), том I, превод на френски под ръководството на Жан-Пиер Льофевр, Presses universitaires de France, Париж, 1993, стр. 693.

[6] Steven N. Kaplan, Joshua Rauh, „It’s the market: The broad-based rise in the return to top talent“ (Това е пазарът: повсеместното покачване на възнагражденията на водещите таланти), Journal of Economic Perspectives, том 27, №3, Нашвил, 2013.

[7] Карл Маркс, Капиталът, цит. съч., стр. 706.

[8] Вж. Raphael Kaplinsky, „What does the rise of China do for industrialization in Sub-Saharan Africa?“ (Как възходът на Китай се отразява на индустриализацията в Субсахарска Арфика?), Review of African Political Economy, том 35, №115, Великобритания, 2008.

[9] Карл Маркс, Капиталът, цит. съч., стр. 855-857.

[10] Пак там, стр. 15.

[11] Пак там, стр. 854.

[12] Карл Маркс, Към критиката на Хегеловата философия на правото.

 

Авторът на тази статия Ръсел Джейкъби е професор по история в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. Автор на The Last Intellectuals (Последните интелектуалци), 1987, и на Ressorts de la violence. Peur de l’autre ou peur du semblable? (Механизми на насилието. Страх от другия или страх от себеподобния?), Belfond, Париж, 2014. Вариант на този текст излезе на сайта на The New Republic (Ново република) в САЩ.

 

Капиталът през XXI век - Тома Пикети

 


Тома Пикети (1971) е френски икономист, специалист в изследванията на икономическите неравенства, един от основателите на Парижката школа по икономика, където продължава да преподава.

През тази година неговата книга „Капиталът през XXI век” (Le capital au 21e siècle, Paris: Ed. du Seuil, 2013, Capital in the 21st century, Harvard University Press, 2014) предизвика огромен интерес по целия свят – и особено в Съединените щати, където бе предмет на ожесточени дебати.

Вестник „Култура” публикува част от Въведението и Заключението на книгата, в които авторът излага основните си тези.  

http://www.kultura.bg/bg/article/view/22642

 

 


28.09.2014 г.

ЕТАПИ НА КАПИТАЛИЗМА И МАРКСИЗМА МЕЖДУ ХІХ И ХХІ ВЕК - Васил Проданов

 

 

 

 

 

  1. 1.                Пет възможни подхода към марксизма

 

     Първият е фундаменталистки. Има едно не­изменно, единствено валидно значение на Марксовите съчинения и идеи, така както има едно „истинско“, „автентично“ значение на написаното в Библията или в Корана - класическо, и тези, които не го споделят, не са марксисти, а капиталистически идеолози.

     Вторият подход е догматически. Той е сходен или е вариант на фундаменталисткия. Според него измененията в капитализма, новите процеси нямат значение, те се пренебрегват. Маркс вече е казал ис­тините за капитализма и в нова ситуация няма нужда да променяме, да развиваме едни или други идеи. Тео­ретическата система на Маркс е развита и не подлежи на по-нататъшни съществени промени. Типичен при­мер в това отношение е Троцки, който призовава за перманентна революция във време, когато вече няма условия за революционна борба и Марксовата визия за световна революция на този етап не работи.

     Третият подход е ревизионистки. Твърди се, че Маркс е грешал, че не е бил прав в много отношения и трябва да бъде ревизиран. Тук типичен пример е Бернщайн, който например нарича Комунистическия манифест ранно и незряло съчинение на Маркс.

     Четвъртият подход е постмодернистки или плу­ралистичен. Според него са възможни безброй прочити, всякакви интерпретации и дискурси за Маркс, безброй „призраци на Маркс“, както се изразява Дерида в едноименната си книга. Всички те са равно­правни и имат право на съществуване.

     Петият подход е творчески. Той се основава на предпоставката за разви­тието, за различните етапи и проявления на капитализма, за това, че времево и пространствено той променя своите характеристики. Ако се опрем на под­хода на Маркс, проявил се особено силно в съчинения, в които той анализира конкретна историческа ситуация както в „18 брюмер на Луи Бонапарт“ или в „Гражданската война във Франция“, ще видим, че той самият развива, допълва своето виждане по един или друг проблем. Това развитие не е просто проявле­ние на постмодернистки релативизъм, нито на ревизионизъм, а съобразяване с някаква нова реалност. Разграниченията между марксизмите в този контекст са разграничения между различни капиталистически реалности и съответстващи на тези реалности практически задачи, решавани с помощта на съответната модификация на марксизма. Имайки предвид това, ще очертая три етапа на развитие на капитализма и съответно на марксизма от 30-те години на Х1Х век до днес - класически, социален и неолиберален.


  1. 2.                Класическият патримониален и Дикенсов капитализъм на класическата политикономия и викторианска Англия

 

   Разгръща се между 70-те години на XVIII и 90-те години на ХІХ век, когато Великобритания е завършила в основни линии първата индустриална револю­ция, увеличила е производителността на труда в различните отрасли между 7-8 и 30-40 пъти, превърнала се е в световен хегемон, задаващ посоката на раз­витие. Това е викторианска Англия с колонии на всички континенти, в която слънцето никога не залязва.

   Изминават се два етапа. Първият е от 70-те години на XVIII век - започва с откритието на Джеймс Уат, което поставя началото на първата индустриална революция, с политикономията на Адам Смит, с двете революции (Френска­та и Американската), с Наполеоновите войни и завършва с революцията през 1848 г., с която по същество се ражда марксизмът. Вторият е между 1848 г. и Гражданската война във Франция, променила геополитическата ситуация в Ев­ропа през 70-те години на XIX век.

   При този капитализъм има описаните от Маркс тенденции към засилваща се експлоатация на работническата класа и увеличаване на нейния брой, поя­вяват се антагонизмите, работническото движение. Наричат го Манчестърски, Дикенсов, Викториански, патримониален капитализъм.

Това е времето на първата глобализация, описанието на която за първи път дава Маркс в „Манифест на Комунистическата партия“. Условията на раз­витие изглеждат сходни навсякъде. Различието е в мястото, на което се намира съответната страна в историческия прогрес. Маркс гледа позитивно на ролята на Великобритания по света като страна, която налага капитализма навсякъде, и затова оправдава нейните действия като играещи положителна роля. Типи­чен пример са статиите му за британското владичество в Индия и предпочита­нията му Османската империя да се подчинява на политиката на Англия, а не на Русия.


  1. 3.                Фордисткият, социален и кейнсиански капитализъм и времето на множеството марксизми

 

    Започва между 1873 и 1896 г. - времето на дългата депресия, от която се излиза с нов технологичен етап на втората индустриална революция, с фордизма, с тейлъризма, с масовото производство, нуждаещо се от масов потребител  и с механизмите на държавата, чрез които този масов потребител да се създава. Тогава започва „дискусията за метода“ на икономическата наука и се появява субективната школа, а политикономията започва постепенно да се замества с икономикса.

    Това е времето, когато се появява понятието за империализъм и след смъртта на Маркс започва дискусията за империализма като стадий на разви­тие на капитализма, свързан с господството на банките и банковия капитал, с износа на капитал, с разделянето на света на сфери на влияние и с войните за преразпределението му.

    Политически началото на този етап се поставя с геополитическата промяна в Европа, когато през 1871 г. се появяват две нови държави - Германия и Италия. Това е времето, през което ще се сложи край на хегемонията на Вели­кобритания и две държави в началото на Първата световна война ще са с по- висок БВП от нея - САЩ и Германия, борещи се за световна хегемония.

    Предпоставките на този капитализъм могат да бъдат открити в идеи още в Марксовия „Капитал“, където се отбелязва, че стремежът на капитала да на­мали заплатите на определен етап ограничава възможностите на пазара да ку­пува продуктите на капитала, което е причина възвръщаемостта на капитала да намалява. Пръв забелязва това Хенри Форд и реагира, като въвежда 8-часов работен ден и увеличава заплащането на работниците на 5 долара, за да стиму­лира потребителското търсене. Все пак липсата на потребителско търсене до­вежда до Голямата депресия през 30-те години на ХХ век и като нейна реакция се ражда активната кейнсианска политика за стимулиране на потреблението и намаляване на неравенството. Това става чрез разширяване на правата на тру­да, с прогресивно-подоходен данък и създаване на социална държава.

    И този капитализъм изминава два етапа. Първият е на упадъка на Великобритания и битката за световна хегемония от края на Х1Х в. до края на Втора­та световна война, когато се появяват САЩ като световен хегемон. На този етап става разделението на различни видове марксизми в центъра и полупериферията на световната система, свързани съответно със социалдемократическите и комунистическите партии. Вторият е от края на Втората световна война до 70-те години на ХХ век.

    Икономическата теория, която има идеологическа хегемония на втория етап, е на Кейнс и съответно на т.нар. голям синтез в икономикса, съединяващ опиращия се на методологическия индивидуализъм и на субективната школа микроикономикс и холистичния макроикономикс на Кейнс. Това е време на държавен капитализъм, активно преразпределящ доходите чрез прогресив­но-подоходното данъчно облагане, на силните профсъюзи, на кейнсианското стимулиране на агрегатното потребление и на социалната държава, водеща до промяна на дискурса за класите - от дискурса за работническата класа и капи­талистите към дискурса за средната класа. Това е време на силната национална държава, опираща се на фордизма и на относителната неподвижност на основ­ните фактори на производството, свързани с тежката промишленост.

    На този етап марксизмът се разделя най-напред на две основни направле­ния, свързани с два основни типа политически партии - западен марксизъм и марксизъм-ленинизъм, а след Втората световна война се появяват и множество други негови интерпретации. Това е времето, когато ще се появи държавният социализъм, свързан с марксистко-ленинската интерпретация на развитието.

    Краят на този капитализъм започва през 70-те години на ХХ век, когато през 1971 г. САЩ поставят началото на края на Бретънудската система, а през 1972 г. е изобретен компютърният чип, символизиращ началото на третата ин­дустриална революция и постфордизма. Политически израз на края на този тип капитализъм стават ляворадикалните бунтове в развитите западни страни в края на 60-те години.


  1. 4.                Неолибералният капитализъм и „завръщането на Маркс"

 

   Този етап започва след кризата през 70-те години, от която капитализмът излиза чрез третата индустриална революция, глобализацията на капитала и ерозията на националната държава. Тръгва неолиберална вълна, свързана с дерегулация на икономиката, приватизация на собствеността, излизане на компани­ите извън контрола на националните държави, взривно увеличаване на транснационалните компании, които към 2007 г. са вече 79 000 с около 790 000 поделения в различни страни1.  В нарастваща степен те излизат извън контрола на нацио­налните държави, а редица от тях са по-големи като икономики от национални­те държави. Държавите започват да намаляват данъците на капиталистите и да увеличават данъчното бреме над огромната маса от хора чрез косвени данъци. Към това се добавя и фактът, че дерегулираният капитал лесно се измъква от данъчно облагане в офшорки или в т.нар. данъчни убежища. Това от своя страна обезсилва държавните бюджети и е предпоставка на много места за нараства­що задлъжняване на държавите. Неолибералната дерегулация, прехвърлянето на правомощия от държавата към пазара води до нарастващи противоречия, до засилване на корупцията в държавата, но за това се обвинява държавата. Имаме самоосъществяваща се неолиберална прогноза. Всяка крачка по освобождаване­то на функционирането на капитала от държавата засилва критиките към нея, че не изпълнява както трябва една или друга функция. Това се използва като допъл­нителен аргумент за намаляване на ролята на държавата, която се обвинява, че не е ефективна, но така нейната неефективност се засилва.

     Неолибералният капитализъм изминава два подетапа. Първият е между 70-те и 90-те години на ХХ век, когато САЩ окончателно се превръщат в осно­вен хегемон, сривайки СССР и свързаната с него система. През 90-те години и началото на ХХ1 век имаме американски триумфализъм и представата за „краяна историята“, идеята, че ХХІ  век ще бъде американски век, а САЩ -„глобален шериф“, осъществяващ „добър империализъм“, който да диктува правилата на играта навсякъде по света. Доминиращите икономически концепции на този период са на Милтън Фридмън, Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек. Нала­га се Вашингтонският консенсус - икономическо подчинение на голямата част от света на неолибералната логика на развитие на капитализма и демонтиране на социалните държави, като този процес протече особено взривно в бившите социалистически страни в Източна Европа.

Това е времето на окончателното като че ли отиване на Маркс в истори­ята. Вътре в капитализма между 70-те и 90-те години се разгръщат паралелно две идейно-теоретични тенденции, изразяващи вътрешната противоречивост на протичащите в него процеси. Първата тенденция е свързана с представите за изчезване на капитализма в резултат на третата индустриална революция и с излизането на знанието, информацията, иновациите на преден план като ре­сурс за развитие. Алвин Тофлър ще каже, че инфособствеността е ново явление и води до ситуация, в която противопоставянето на социализма срещу капи­тализма губи смисъл. Подобни ще бъдат размислите на Даниел Бел, а Питър Дракър ще заговори за преход към „посткапиталистическо общество“. Появява се постмодернизмът с неговия край на „големите наративи“, а с тях и на движението към бъдещ социализъм като глобално-исторически процес. Налага се мнението, че класите като социално-икономически групи вече не са основен субект на промените и на тяхно място се появяват най-различни нови социал­ни слоеве. Появява се т.нар. културен марксизъм, заменящ класовите проти­воречия с правата на различни социални групи, с политическата коректност, джендър противоречията, мултикултурализма. Този дискурс става популярен сред част от интелигенцията в Източна Европа и е идеологическа предпоставка за перестройката и края на източноевропейския социализъм. Това е времето на размножаването на т.нар. западни марксисти в множество различни версии - от маркузеанската до версията на културния марксизъм на Стюарт Хол, от екзистенциалистката на Сартър до структуралистката на Алтюсер, от постмодернистката на Джейми Джеймисън до неомарксистката на Имануел Уолърстейн.

     Докато при първата тенденция изглежда като че ли капитализмът изчезва, при втората е точно обратното - признава се възходът на неолибералния ка­питализъм. Негова икона става Айн Ранд, мейнстрийм икономическа теория, която го подкрепя, е неокласическият икономикс на чикагските икономисти. Резултатите са постепенно отслабване на социалната държава, маркетизация и комодификация на всички сфери на обществения живот.

     Перестройката на Горбачов през втората половина на 80-те години всъщност методично убива Маркс. Горбачов провъзгласява, че вече няма класови, а само общочовешки ценности, от което следва, че няма вече капитализъм, а поради това няма нужда и от теориите, свързани с капитализма. Фразата на Горбачов „повече демокрация - повече социализъм“ е голяма крачка към со­циалдемократическа ревизия и отказ от Маркс. В края на 80-те и през 90-те години във все по-нарастващо количество перестроечна литература се отхвър­ля формационният в полза на т.нар. цивилизационен подход, а след рухването на СССР и шоковото създаване на капитализъм, по времето на Егор Гайдар, Маркс по същество е заменен с руските славянофили и евразийци, с Тойнби, Шпенглер, Хънтингтън.

     Бившите комунистически партии се социалдемократизират и постепенно се отказват от Маркс. БСП в първата си програма от 1994 г. казва: „Българска­та социалистическа партия не се отказва от своите марксистки корени. Ние високо ценим историческото наследство на Марксовото учение, което изигра голяма интелектуална и преобразуваща роля през XIX и ХХ  век. Отчитаме, че и днес по целия свят методът и редица теоретични положения на марксизма продължават да имат своето реално въздействие върху съвременното обществознание. Стремим се да анализираме различните разклонения в развитие­то на марксизма, някои от които бяха подложени на необосновано отрицание. Заедно с това отношението ни към марксизма днес е по-сложно и нееднозначно, отколкото през изминалите десетилетия. Ние запазваме потвърденото от живота и изоставяме остарялото и догматизираното.“  Във втората и програ­ма от 2008 г. обаче подобни текстове изчезват. Маркс се споменава само веднъж като дал добро обяснение на станалото през ХІХ в., т.е. на един минал период, но изчезва като обясняващ днешните реалности.

     Социалдемокрацията в условията на неолиберален капитализъм изпада в криза, окончателно се отказва от Маркс и се опитва да търси път към бъдещето през 90-те години с теориите за „третия път“, съчетаващ неолиберализма и кла­сическата социалдемокрация. Този опит в крайна сметка претърпява провал. В момента има тенденция към засилваща се криза сред социалдемократическите партии, като повечето от тях имплицитно или експлицитно разчитат отчаяно на завръщането назад и на Кейнс, което все повече се оказва илюзия в условията на глобализация. В същото време се появяват интелектуалци и политически сили, които стават все по-радикални в критиката си на капитализма. Типично в това отношение е например олевяването на знаменити икономисти като Робърт Райх, Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Нуриел Рубини. Може би символна за този етап на капитализма става издадената през април 2013 г. на английски и превърнала се в световен бестселър работа на Томас Пикети „Капиталът през  ХХІ  век“, в която той анализира дългосрочните тенденции на развитие на капитализма през пос­ледните два века в контекста на промените в социалното неравенство2.

     Поставя се началото на глобализация, основана на новите комуникацион­ни и транспортни технологии и водеща до движението на всички фактори на производството в мащаби много по-големи от времето на Маркс. Залагането на финансовите пазари е водещият фактор, предопределящ посоката на раз­витието на този капитализъм. Негова ключова характеристика става негова­та финансилизация - финансовата сфера се превръща в самозадоволяваща се реалност, десетки пъти по-мощна от реалната икономика, функционираща по логика, която кара Сюзън Стрейндж да характеризира днешния капитализъм като „казино капитализъм“3.

     От началото на  ХХІ  век започва втори подетап на развитието на неолибералния капитализъм, свързан с нарастваща кризисност, ускорено задлъжняване на страните от капиталистическия център, с тенденции към упадък на световния хегемон и с поява на нарастващо количество гласове от различни идейни посоки и в различни контексти за завръщане в епохата на Марксовия капитализъм. Неоконсерватори като Патрик Бюкенън започват да говорят за „смърт на Запада“4, друг неоконсерватор Робърт Кейган написа през 2008 г. „Завръщането на историята и краят на мечтите“5, имайки предвид завръща­нето на света към една геополитическа ситуация отпреди Първата световна война. Отляво започна вълна от литература на тема „завръщането на Маркс“ и „отмъщението на Маркс“6.


  1. 5.                Девет Марксови черти на неолибералния капитализъм

 

   Първо. Маркс анализира капитализма по време на това, което днес се нарича интернационализация, а от някои автори - „първа глобализация“. Сега се говори за „втора глобализация“ и затова Антъни Гидънс открива именно у Маркс първите идеи за глобализацията. Глобализацията е ключов фактор за завръщането на Маркс. В „Манифест на Комунистическата партия“ Маркс е написал фрази, които са изцяло валидни за това, което наблюдаваме през пос­ледните десетилетия:

    „Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоа­зията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки.

Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна произ­водството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността  националната  почва. Старинните национални отрасли на промишлеността са унищожени и биват унищожавани с всеки ден. Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане е въпрос на живот за всички цивилизовани нации - индуст­рии, които вече не преработват местни суровини, а суровини от най-далечни земи, и чиито фабрикати се употребяват не само в самата страна, но и във всички части на света. На мястото на старите потребности, задоволявани с местни продукти, възникват нови, за задоволяването на които са необходи­ми продуктите на най-далечни страни и най-различни климати. На мястото на старото местно и национално самозадоволяване и затвореност идва всестранна размяна и всестранна зависимост на нациите една от друга.“7

   Маркс улавя точно процеса на въвличане на света в капиталистически об­ществени отношения, в нарастваща размяна между отделните нации, в засил­ваща се интернационализация на различни процеси.

   

    Второ. Имаме завръщане към Марксовото понятие за капитализма като обществено-икономическа формация след множеството опити то да бъде под­менено през последните няколко десетилетия с други понятия - „информаци­онно общество“, „постиндустриално общество“, „общество на третата вълна“, „рисково общество“, „общество на късната модерност“, „постмодерно общест­во“. Оказва се, че информацията и знанието не слагат край на разделението ка­питализъм-социализъм, както смятат Алвин Тофлър или Даниел Бел. От една страна, защото се оказа, че знанието, информацията също могат да бъдат обект на собственост, както всичко останало. От друга страна, развитието на т.нар. икономики на знанието не отслаби, а засили противоречията на капитализма. И накрая, именно затова кражбата на човешки капитал, на хора, които гене­рират знание, се превърна в основна форма на грабеж от по-малките и слаби страни в началото на  ХХІ  век.

   Не само става ясно, че живеем в световна капиталистическа система, но се заговори за завръщането на Викторианската епоха, на Дикенсовия капитали­зъм, на патримониалния капитализъм от  ХІХ век, такъв какъвто го изследва и анализира Маркс.

  

    Трето. Оказва се, че класите в Марксовия смисъл на думата не изчезват, въпреки че т.нар. индустриална работническа класа намалява. Но класите, раз­брани като групи от хора с различно отношение към собствеността, а оттук и с различно място в организацията, разпределението и потреблението на стоките, продължават да съществуват. Продължават да съществуват милиони наемни работници.

   В условията на финансилизиран капитализъм с доминираща сфера на услугите рязко се увеличава количеството на определен тип наемни работници - т.нар. прекариат, неинтегрираните, а и лумпенизирани маси. Тенденцията в основни линии е такава, каквато я фиксира Маркс: а) Намалява т.нар. средна класа и се увеличават нископлатените групи; б) Увеличават се групите, които по Марксово време се наричат лумпенпролетариат, както и т.нар прекариат.

   В тази ситуация не отляво, а отдясно признаха класовата борба. Един от най-богатите хора в света Уорън Бъфет заяви, че неговата класа е водила кла­сова война и е спечелила, имайки предвид рязкото намаляване на данъците на богатите, на капиталистите и орязването на разходите на социалната държава. Джордж Сорос заговори за „предстоящата класова война в Америка“8. Пара­доксът е, че тази фраза изобщо отсъства в езика на социалдемократизиралите се бивши комунистически партии, но може да се срещне често в консерватив­ните списания в САЩ. Най-пресен пример е корицата на новия, юнски брой от 2014 г. на списанието на американските консерватори „The Spectator“. На нея може да се види следната картина: граждани гледат разярено буржоа с монокъл на окото, когото водят към изцапана с кръв гилотина. Надписът под рисунката е „Новата класова война“. Статията под това заглавие е написана от Джеймс Пирсън, който предупреждава, че революцията е близко и 99% от населението носят у себе си ненавистта и желанието да накажат богатите9.

  

     Четвърто. В тази ситуация отново придобиват валидност Марксовите идеи за експлоатацията, които като че ли бяха загубили значение по време на социалната държава, когато се появява разрастваща се средна класа и се пре­разпределят доходи чрез прогресивно-подоходното облагане. Тенденцията към абсолютно обедняване на големи маси от населението, която изглеждаше пре­късната в развитите страни през ХХ век, днес се разгръща с огромна сила както в глобален план - между отделните страни и региони, така и вътре във всяка отделна страна.

   От 70-те години на ХХ век обаче с неолибералната вълна протичат два процеса. Първият е натрупването и контролът на собственост, който придо­бива размери, каквито не е имало никога в историята. Като недостатък на дър­жавния социализъм неговите критици сочат, че решенията, свързани с разпо­реждането на собствеността, се вземали от малко хора в държавата, но на фона на сегашната концентрация на собственост в една шепа хора дори държавата на Сталин изглежда нещо незначително. Трима изследователи - Стефания Ви­тали, Джеймс Гланфладер и Стефано Батистон, се възползват от достъпността до огромни бази данни за фирми и корпорации днес - общо 37 милиона иконо­мически единици за 2007 г. (годината на изследването), и от постиженията на модерната наука за комплексни (сложни) системи, за да разкрият и „развържат“ взаимоотношенията между тях. Поставят си за цел да изследват всички преки и непреки взаимодействия помежду им. Авторите откриват силно свързана компонента - „клуб“ от фирми, в който всеки член на една фирма притежава директно или индиректно акции от всички останали. Клубът се състои от 1347 институции или едри притежатели на акции, регистрирани в 26 държави. Това доминиращо ядро има формата на „папийонка“, особеност, открита за първи път при световната уебмрежа. Но за разлика от интернет, мрежата от транснационални компании (ТНК) е асиметрична; много малко външни агенти имат дялове в някоя от компаниите и, докато тя притежава много дялове и упражня­ва контрол върху останалите фирми. По показателя стойност на оперативните печалби 4.35% от всички икономически играчи прибират 80% от планетарната печалба! По показателя контрол върху глобалната икономика концентрацията е още по-фрапантна - едва 0.61% от най-едрите акционери, или като брой 737, контролират 80% от производството и услугите в света! Нещо повече, само 147 от най-големите ТНК притежават 40% от контрола върху всички други ТНК в света чрез сложно преплетени взаимни притежания10.

   Вторият процес е свързан с факта, че относителният дял на заплащането за труд намалява в полза на доходите от капитал и това води до ситуация, в коя­то производителността на труда се увеличава, но по-голямата част от печалбата отива при капитала, докато при труда намалява или стагнира. По повод послед­ния световен икономически форум в Давос доклад на организацията Оксфам дава информация, че 85 най-богати хора днес притежават богатство колкото половината човечество - 3.5 милиарда души11. С механизмите на финансилизирания капитализъм се отнемат ресурси от голямата част от човечеството и се прехвърлят на едно малцинство от транснационални капиталисти. Трудът носи на хората все по-малко доходи, докато рентиери и спекуланти лесно ум­ножават милионите си на финансовите пазари чрез спекулации с ценни книжа и валута. Сюзън Стрейндж неслучайно въвежда понятието „казино капитали­зъм“, свързано с изчезването на всяка взаимовръзка между лични способности и резултати от труда. Това се проявява както чрез патримониалното наследява­не на богатството, така и чрез ирационалния и непредвидим характер на функ­циониране на глобалните финансови пазари. Дори да загубят на тях, големите притежатели на банков и финансов капитал не са уязвими, защото намиращата се под техния контрол държава компенсира загубите им за сметка на всички останали, както стана в САЩ след 2007 г., когато американските граждани задлъжняха допълнително с трилиони, за да се спасят от фалит големите банки. А американското правителство пък чрез специалния статут на долара успява да прехвърли немалка част от това бреме към останалия свят. Така всъщност капиталистическата държава в по-големи размери отвсякога в историята се превръща в инструмент за експлоатация, чрез който допълнително в частни ръце на най-богатата част от финансовите капиталисти се прехвърлят ресурси, принадлежащи на цялото население. Това именно олигархизира капитализма с невиждани преди това в историята темпове.

   Така например само през 2013 г. капиталите на глобалната олигархия - на милионерите и милиардерите (които са около 0.2% от населението в света, или 12.7 млн.), са нараснали с 14.6% и са стигнали до 152 трлн. долара, което е три пъти повече, отколкото БВП на света през тази година. Като се има пред­вид, че световният БВП е нараснал за това време с 2.9%, богатството на тази олигархия е нараснало пет пъти повече, което означава, че увеличаването на богатството и става за сметка на по-голямата част от останалите 98%, които обедняват, от които се прехвърля капитал. Тези 0.2% съставляват оли­гархическия връх на световната капиталистическа класа. През 2012 г. темпо­вете на капиталовия растеж са били по-ниски - 8.7 на сто, т.е. тенденцията е към увеличаване на експлоатацията12. Масата на труда нараства с отслабването на регулацията върху него, увеличаването на трудовата възраст и на работното време, но доходността от него не се увеличава, а намалява. Нещо повече, той директно подчинява на себе си националната държава и тогава, когато финан­совият капитал фалира, както стана след 2008 г., държавата го спасява за сметка на всички граждани.

     Нараства експлоатацията, т.е. изземваната от капитала част от крайния до­ход, което се проявява в две основни измерения. Първо. Ускореното абсолютно и относително обедняване на големи групи от хора във всяка от страните в капиталистическия център. Второ. Експлоатацията на цели страни и региони чрез грабеж от тях на човешкия капитал, в който е инвестирано от съответната страна или регион.

     Това връща патримониалния капитализъм, при който наследственото бо­гатство играе водеща роля, а равнището на вертикална мобилност рязко пада. По­следни анализи сочат, че в САЩ  т.нар. американска мечта е смачкана от днешния капитализъм. Вертикалната социална мобилност в Америка е сравнима с Ямайка - шансът едно дете, родено в бедно семейство, да забогатее, вече е еднакво пре­небрежим, под 10%, докато шансът на дете на богати родители да запази стату­са си е 67%. Този процес е великолепно показан в най-дискутираната в момента книга в света - „Капиталът през ХХІ  век“. От нея става ясно, че не просто сме се върнали до равнището на неравенството от ХІХ  век, а сме на път да се върнем и към модела на патримониален, наследствен капитализъм, при който водеща роля в икономическия и политическия живот имат не талантливите индивиди, а фамилните династии с техните наследствени блага, както е в Марксовата епо­ха. Авторът на книгата Пикети цитира „Дядо Горио“, където Балзак през устата на героя си Вотрен последователно излага пред младия Растиняк потенциалните опции за забогатяване. Няма значение дали той ще стане прокурор на краля на 30 г. или реномиран адвокат на 50: във всеки случай доходите от неговия труд ще бъдат незначителни в сравнение със стандарта на живот, който би му осигурил бракът с госпожица Викторин. Вярно е, че за да стигне до богатството, той най- напред би трябвало да убие законния и брат! Пикети показва, че сега ситуацията започва да прилича твърде много на описаната от Балзак.

    

     Пето. Кейнсианската социална държава на държавния капитализъм от ХХ век изглежда относително автономна от капиталистите и като че ли се оп­ровергава тезата на Маркс за базата и надстройката, за това, че политиката из­разява икономическите интереси на господстващата класа. Неолибералният глобализиран капитализъм ни връща към тази Марксова идея.

    Протича процес на тотална маркетизация и комодификация на всички сфери на живот в несравнимо по-висока степен от всеки друг етап в историята - от културата и религията до образованието и науката. Всичко се купува и продава. Неслучайно на тази основа се разгръща такава версия на неолиберално политическо мислене - новата политическа икономия, анализираща поли­тическото поведение с инструментариума на икономикса.

    Социалдемокрацията и либералната многопартийна демокрация стават възможни през втория етап на развитие на капитализма като форма на относи­телна автономия на политиката и на държавата от икономиката. Тогава се фор­мира класическото ляво-дясно деление на партийната система, функционира­ща в рамките на наличната система. Сега протича противоположният процес. Ляво-дясното деление започва да се размива и губи значение с намаляващия суверенитет на държавата в резултат на глобализацията. Държавата отслабва и все повече се подчинява на ставащия все по-могъщ капитал. Разгръща се про­цес на загуба на автономия на политиката на относително автономната държа­ва, утвърждавана за определен период в развитите страни чрез многопартийна­та представителна демокрация, и на тенденции към ускорена олигархизация на политиката, водещи до засилваща се криза на демокрацията, която отново ста­ва както в Марксовия  ХІХ  век „буржоазна демокрация“, но в крайните версии на олигархизация. Това се признава дори и от Франсис Фукуяма - възторжения трубадур на либералната демокрация, като „край на историята“. Той казва, че в САЩ републиканските политици са напълно купени от „Уолстрийт“, а демо­кратът Обама и неговите съветници са част от този 1%, срещу който протести­ра движението „Окупирай Уолстрийт“13.

    

     Шесто. В началото на ХХ век марксистите спорят за понятието „импери­ализъм“ като приложимо за разбиране на тогавашния стадий на развитие на капитализма. Оформят се различни гледни точки - на Карл Кауцки, Роза Люк­сембург, Владимир Ленин, Николай Бухарин, Хилфердинг. Около един век по- късно, през 2000 година двама марксисти - Антонио Негри и Майкъл Харт, из­дадоха книгата „Империя“, която някои техни последователи характеризираха като комунистическия манифест на ХХ1 век14.  По това време американските консерватори говорят за САЩ като за „империя“, но с „добър империализъм“. Техните противници оспорват позитивната оценка, като казват, че днес американски бази и присъствие има в 156 държави в света, а преврати, военни нападения или „цветни революции“ са осъществявани от САЩ след Втората световна война в близо 100 държави в света.

     Да, това понятие отново влиза в обръщение и всяка от основните характе­ристики на империализма от началото на ХХ век се проявява с много по-голяма сила днес. Да вземем тяхното описание от Ленин: (а) Концентрацията на произ­водството и появата на монополи днес се проявява в наличието на над 40 000 транснационални компании, като редица от тях са по-мощни от повечето дър­жави в света; (б) Новата роля на банките и банковия капитал, които изместват като водеща сила производствения капитал, днес е много по-голяма, отколкото преди Първата световна война; (в) Неизмеримо по-голяма е ролята на финансовия капитал (финансилизацията); (г) Мащабите на износ на капитал са десетки пъти по-големи от времето преди Първата световна война; (д) Светът отново става мултиполярен, разделя се на сфери на влияние, за които започва жестока битка за преразпределение - кризата в Украйна стана много убедите­лен пример за това. Тази битка сега се води все по-силно в Латинска Амери­ка, Африка, Централна Азия, в еврозоната, а  и в страни като България, където през 2014 г. трима американски сенатори, известни като политически ястреби, просто наредиха на българския премиер Орешарски  да заеме тяхната позиция в геополитическата битка с Русия; (е) Ленин говори за растеж на милитаризма - точно това наблюдаваме днес с новата милитаризация на Япония, с новите амбиции на Германия, с отново ускорения растеж на военните разходи; (ж) В началото на ХХ век корупцията и олигархизацията на обществата нарастват. Едно столетие по-късно корупцията в глобален план продължава да нараства и престъпният капитал върти пари за трилиони долари, а либералната демокра­ция навсякъде се превръща в маска на процеса на олигархизация.

 

     Седмо. Мащабите на движението на капитали и хора са такива, че все по­вече намалява националната лоялност, смесват се етнически групи, върви тен­денция към разпад на националните държави. Големи групи от хора все повече като че ли нямат отечество, защото променят бързо държавата, в която работят и живеят. В тази ситуация протичат процеси на етнически ренесанс, на отцеп­нически движения, завръщане на локални идентичности и разпад на същест­вуващи национални държави.

    Процесът обаче е силно противоречив. Тъй като движението е към високоразвитите капиталистически държави с по-висок стандарт на живот, но с тресящи се социални системи, то води до отнемане на работни места и спад на заплащането при нарастваща експлоатация на голямата част от местната ра­ботна ръка. Това предизвиква националистически реакции в тези държави от страна на губещите работници на наемния труд, които стават лесна плячка за националистически и ксенофобски партии.

 

     Осмо. Повече отвсякога се потвърждават марксистките идеи за идеологи­ята, за господството на идеологията на господстващата класа, за идейната хе­гемония и за идеологическите апарати днес, развивани от К. Маркс, А. Грамши и Л. Алтюсер.

     Днешните идеологически апарати и тяхното въздействие, характеризира­но чрез дискурса „мека сила“, са по-мощни отвсякога в историята. В тях особе­на роля играят телевизията и културните индустрии, осъществяващи своеоб­разна колонизация на индивидуалното и колективното въображение. Може би най-мощният културен или идеологически апарат, действащ глобално в исто­рията, е Холивуд. Факт е, че между 60 и 90% от филмите в различните страни на ЕС са американски, а чрез тях се налага съответната идеологически хегемонна визия за света.

     Независимо от това тези идеологически апарати все повече правят засечка. САЩ притежават най-мощната машина за идеологическа обработка на съзнанието и за легитимация на своите действия, но тази легитимация става все по-трудна. Преобладаващата част от човечеството не прие аргументите за нападението над Ирак. Сравнителните международни изследвания на възпри­ятието за агресивност показват, че огромното мнозинство в света възприема САЩ като най-опасната за мира страна в света.

     Има криза на либерализма и сциентизма - двата основни стълба на това, което Имануил Уолърстейн нарича „геокултура“, поддържаща идеологически функционирането на капитализма през последните векове. Още през 1995 г. Уолърстейн написа своята книга „След либерализма“, предупреждавайки за на­растващата му криза по времето, когато в България новопръкналите се „либе­рали“ и „демократи“ виждаха глуповато бъдещето на човечеството15. Паралел­но с това идеите за универсални истини, прогрес и рационализъм се сблъскаха с ресекуларизацията, с постсекуларната епоха, със завръщането на суеверията и на нови най-различни форми на ирационализъм, на ислямския фундаментализъм, с нарастващия брой самоубийствени атентати с религиозни мотиви. Засилват се критиката и недоверието към псевдоекспертността на такива иде­ологически апарати като неолибералните тинк-танкове - главно американски, чрез които се реализира глобалната идеологическа хегемония на САЩ.


     Девето. Маркс вижда прехода към общество отвъд капитализма чрез революция. От края на ХІХ  век обаче Бернщайн обяви, че проблемите на ра­ботническата класа могат да се решат не чрез революция, а чрез демокрация и реформи в рамките на капитализма, и като че ли е прав. Днес навсякъде по света обаче се губи доверието към действащите в рамките на либералната де­мокрация политици, както и към либералната демокрация, която можела да реши проблемите на хората. Затова имаме засилваща се вълна от протести и бунтове. Последните две години се смятат от редица изследователи като вре­ме на необичайни по размерите си протести. Някои казват даже, че живеем в „най-революционните времена в историята и че условията за бунт са така значими днес, както през  ХІХ  век16. Ако пресметнем протестите и бунтовете през периода 2006-2014 г., според специален доклад за световните протести се оказва, че живем в по-интензивен период на масови вълнения в история­та, отколкото в последните два века. За две години имаме 843 големи протеста в различни страни в света17. Това е сигнал за засилваща се делегитимация на институции и за неспособност за решаване на едни или други проблеми чрез обичайните механизми на съществуващите нормативни системи и институти. Светът на неолибералната глобализация с гигантските темпове на нарастващо неравенство все повече се превръща в свят на вълни от протести. При това, за разлика от предходни периоди, сега съвременните глобални медии и интернет дават веднага информация за всеки от тях и играят ролята на фактор, който допълнително стимулира тези протести.

     Днес, както в края на интернационализиращата вълна на капитализма, характеризираща света преди Първата световна война, можем да кажем, че намиращият се в криза капитализъм навлиза в „епоха на войни и революции поради рязкото изостряне на всички противоречия в него. Съществуващите политически системи, партии и правителства се ползват с все по-малко дове­рие, раждат все повече недоволство и масови реакции. Идеологическите апа­рати на капитализма не успяват да работят, както е било по-рано. В различни форми нараства съпротивата, засилва се политическата активност на огромно количество хора срещу външния контрол и произвол над тях. Това именно по­ражда и внушителната вълна от литература, в която се говори за „ренесанса на Маркс“, „завръщането на Маркс“, „отмъщението на Маркс“, „потвърждението на Маркс“.



 

БЕЛЕЖКИ


  1. Вж. Мултинационалните компании - 2008: Европейски аспекти на индустриалните отно­шения. С., фондация „Фридрих Еберт" - Европейски институт за социални и синдикални изследвания на КНСБ, 2008, с. 14.

  1. Piketty, Thomas. Capital in the Twenty-First Century, Cambridge-London: Belknap Press of Harvard University Press, 2013.
  2. Strange, Susan. Casino Capitalism, Oxford: Basil Blackwell, 1986.
  3. Бьюкенен, ПатрикДж. Смерть Запада. М., АСТ, 2003.
  4. Кейган, Робърт. Завръщането на историята и краят на мечтите. С., Обсидиан, 2008.
  5. Вж. Проданов, В. Перипетиите на Маркс и марксизма през последния четвърт век. - Поне­делник, 2013, № 11-12.
  6. Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 4. С., Изд. на БКП, 1957, с. 427-428.
  7. Prince, Rosa. George Soros predicts class war and riots, In: The Telegraph, 24 January 2012.
  8. Вж. Уоррен Баффит: „Да, у нас идет классовая борьба!", http://www.warandpeace.ru/ru/ exclusive/view/90737/, 23.05.2014.
  9. Vitali, Stefania and James B. Glattfelder, Stefano Battiston. The Network of Global Corporate Control, In: PLoS ONE, October 2011, Vol. 6, N 10.
  10. Вж. Oxfam International, Working for the Few: Political capture and economic inequality , In: 178 Oxfam Briefing Paper, 20 January 2014, http://www.oxfam.org/sites/www.oxfam.org/files/bp- working-for-few-political-capture-economic-inequality-200114-en.pdf
  11. Цекова, Мариета. 30% повече милионери през 2013. - В: Темаdaily, 9 юли 2014.
  12. Fukuyama, Francis. Where Is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online, 02.02.2012.
  13. Negri, Antonio and Michael Hardt. Empire, Cambridge, Massachusetts & London, England: Harvard Universitu Press, 2000.
  14. Wallerstein, Immanuel. After Liberalism, The New York Press, 1995.
  15. Living The Most Revolutionary Times in History, In: http://www.popularresistance.org/living- the-most-revolutionary-times-in-history/, April 19th, 2014.
  16. Ortiz, Izabel and Sara Burke, Mohamed Berrada, Hernan Cortes. World Protests 2006-2013, September 2013.




Васил Проданов е професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е на над 400 научни труда. Издал е над 20 книги, между които: „Познание и ценности“ (1979), „Личност и политика“ (1988), „Глобалните промени и съдбата на България“ (1999), „Гражданското общество и глобалният капитализъм“ (2003), „Насилието в модерната епоха“(2003), „Теория на българския преход“ (2012), „Социология на философията“ (2012). Бил е 20 години директор на Института за философски науки и на Института за философски изследвания към БАН.

 

 

 

 

 

Източник: списание "Понеделник", бр. 3-4 / 2014 г.