Търсене в този блог

4.06.2013 г.

Никола Габровски - Рицарят на чучулигите / 06.09.1864 - 11.06.1925/

Ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм е про­пи­та с лю­бов и ом­ра­за. Тя е ве­ков­на­та ис­то­рия на един иде­ал, прес­лед­ван с вя­ра, све­тъл ра­зум и жер­т­во­го­тов­ност. Но тя е ис­то­рия, обаг­ре­на с фа­на­ти­зъм, дог­ма­ти­зъм и жес­то­кост – най-ве­че към сво­и­те, към бив­ши­те, към дов­че­раш­ни­те, към „вра­го­ве­те“ с пар­ти­ен би­лет. Към оне­зи, ко­и­то не се впис­ват в схе­ми­те на ста­ри­те учеб­ни­ци.

Сто­го­диш­на­та ом­ра­за тег­не вър­ху мно­го име­на, об­рек­ли це­лия си жиз­нен път на своя иде­ал. При всич­ки­те им греш­ки, ко­ле­ба­ния, от­с­тъп­ле­ния и заб­лу­ди те зас­лу­жа­ва­ха и спра­вед­ли­вост, и бла­го­дар­ност, и ува­же­ние. Не са­мо за­ра­ди се­бе си, а за­ра­ди са­ми­те нас.

Жес­то­ки­те пар­тий­ни страс­ти не по­жа­ли­ха и Ри­ца­ря на чу­чу­ли­ги­те Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Не му прос­тих­ме оти­ва­не­то при „ши­ро­ки­те“ през 1903-а, до­ри ко­га­то се за­вър­на в пар­ти­я­та на „тес­ни­те“ през 1914-а, до­ри ко­га­то бе зас­т­ре­лян от фа­шис­т­ки кур­шум ка­то ко­му­нист през 1925-а.

За­то­ва днес се ро­вим в зад­ния двор на соб­с­т­ве­на­та си ис­то­рия – ра­зе­ди­не­ни, раз­ко­ле­ба­ни или от­с­тъп­ва­щи – да пре­жи­ве­ем ми­на­ло­то си от­но­во, след ка­то вку­пом го заб­ра­вих­ме…

                                                 * * *

 Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки за­е­ма осо­бе­но мяс­то сред пър­воп­ро­ход­ци­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Сво­е­то не­пов­то­ри­мо, лич­но мяс­то сред най-пър­ви­те, най-ум­ни­те, най-та­лан­т­ли­ви­те дей­ци на сто и пет­на­де­сет го­диш­на­та ни пар­тия.

По­я­ва­та му в блес­тя­ща­та пле­я­да на на­ши­те пред­те­чи съв­сем не е слу­чай­на. Как­то и по­я­ва­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ге­ор­ги Кир­ков, Ян­ко Са­къ­зов, Ев­тим Да­бев, Гав­рил Ге­ор­ги­ев – пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко ято на чу­чу­ли­ги­те.

Обе­ди­ня­ва­ше ги влас­т­на­та об­щес­т­ве­на не­об­хо­ди­мост – да се да­де от­пор на но­во­то, още по-урод­ли­во со­ци­ал­но роб­с­т­во, по­тъп­ка­ло меч­та­та на Апос­то­ла с ед­на про­даж­на мо­нар­хия, с ед­но об­щес­т­во, ог­раб­ва­що тру­да на де­ца и же­ни. Да осъ­дят нрав­с­т­ве­но мо­рал­ния ци­ни­зъм на но­во­из­лю­пе­ни­те фаб­ри­кан­ти, пред­п­ри­е­ма­чи и рен­ти­е­ри, пъл­не­щи но­вич­ки­те си ви­ен­с­ки ка­си с це­на­та на ог­ра­бен труд, ми­зе­рия и бо­лес­ти. Да ос­ме­ят пар­ве­нюш­ки­те де­мон­с­т­ра­ции на бай­га­ньов­ци­те, ка­то до­ка­жат на об­щес­т­во­то пра­во­та­та на Бал­за­ко­ва­та ми­съл, че зад вся­ко го­ля­мо бо­гат­с­т­во се крие по ед­но го­ля­мо прес­тъп­ле­ние.

И за да мо­гат да пос­тиг­нат всич­ко то­ва, те съз­да­до­ха сво­я­та пар­тия.

Пър­ва­та крач­ка бе през ап­рил 1891 го­ди­на. Съб­ра­ха се в Тър­но­во в ло­зе­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Там при­е­ха те­о­ре­тич­ни­те ос­но­ви на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия „по прин­цип“ и нас­ро­чи­ха Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Буз­лу­д­жа. Прог­ра­ма­та и Ус­та­вът пре­диз­вик­ват най-мал­ки въз­ра­же­ния. При съз­да­ва­не­то им Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки се пол­з­ват от прог­ра­ми­те на най-ав­то­ри­тет­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии в Ев­ро­па – Гер­ман­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия и Френ­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка пар­тия. Вли­я­ни­е­то на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ми­съл е яс­но до­ло­ви­мо, но то не е ме­ха­нич­но под­ра­жа­ние, а твор­чес­ко пре­ос­мис­ля­не и адап­ти­ра­не към кон­к­рет­ни­те со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки ус­ло­вия в Бъл­га­рия.

В ли­це­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки Ди­ми­тър Бла­го­ев на­ми­ра своя дъл­го­о­чак­ван съ­миш­ле­ник. Габ­ров­с­ки е ис­тин­с­ки ев­ро­пе­ец – и по об­ра­зо­ва­ние, и по дух. Рус­ки въз­пи­та­ник, сту­дент по пра­во в Же­не­ва, той е уз­рял за из­пъл­не­ни­е­то на сво­я­та ис­то­ри­чес­ка за­да­ча. Пре­ми­нал е през шко­ла­та на ве­ли­ки­те рус­ки де­мок­ра­ти и най-ве­че на Лав­ров. В Швей­ца­рия е за­ед­но с Пле­ха­нов, За­су­лич и Ак­сел­род. При­я­те­ли са му мно­го ве­ли­чия от Ин­тер­на­ци­о­на­ла и ли­де­ри на ев­ро­пейс­ки­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии. През 1889 го­ди­на Н. Габ­ров­с­ки при­със­т­ва на уч­ре­дя­ва­не­то на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал.

В Же­не­ва Габ­ров­с­ки изу­ча­ва те­о­ре­тич­ни­те тру­до­ве на Маркс и Ен­гелс и по­доб­но на Бо­тев „раз­дъв­к­ва“ „Ка­пи­та­лът“ ка­то ек­зо­ти­чен чуж­дес­т­ра­нен плод. Тук той се офор­мя ка­то мар­к­сист, но оно­ва, ко­е­то вдъх­ва осо­бе­на енер­гия на бур­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност, е за­поз­нан­с­т­во­то с ед­но ре­ал­но, мощ­но ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние и ед­на го­ля­ма ра­бот­ни­чес­ка пар­тия, ко­и­то пе­че­лят мно­го труд­ни и цен­ни по­бе­ди в бор­ба­та меж­ду тру­да и ка­пи­та­ла. Тук се за­поз­на­ва лич­но с Жан Вол­дерс и с он­зи осо­бен же­нев­с­ки прив­кус на швей­цар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, с хар­мо­нич­на­та ин­тег­ра­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал в ед­на ев­ро­пейс­ка стра­на, къ­де­то по­ли­ти­чес­ки­ят ра­зум мно­го чес­то взе­ма връх над пар­тий­ни­те страс­ти. Къ­де­то ори­ен­тал­с­ка­та зло­ба и от­мъс­ти­тел­ност са не­поз­на­ти, а ке­ле­пи­рът се прес­лед­ва с рег­ла­мен­ти­ра­на ин­с­ти­ту­ци­о­нал­на бла­го­об­раз­ност.

От Же­не­ва Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки до­на­ся и своя ис­то­ри­чес­ки опти­ми­зъм, кой­то го кре­пи през мно­го­то му лич­ни, об­щес­т­ве­ни и вът­реш­но­пар­тий­ни из­пи­та­ния. То­зи ев­ро­пейс­ки дух на ци­ви­ли­зо­ва­ност, на дос­то­ле­пие до та­ка­ва сте­пен се про­пи­ва в лич­ност­та му, че ста­ва ос­но­вен бе­лег на не­го­ва­та същ­ност. И още един щрих към пор­т­ре­та на Габ­ров­с­ки – уди­ви­тел­ни­ят му ли­чен ку­раж. Той е ре­дом с Дя­до­то във всич­ки прев­рат­нос­ти на об­ща­та им по­ли­ти­чес­ка съд­ба. И та­зи хар­мо­нич­на об­щ­ност на лич­нос­ти от та­къв ка­ли­бър се ос­но­ва­ва на нрав­с­т­ве­ност, це­ле­ус­т­ре­ме­ност и жер­т­во­го­тов­ност. В от­но­ше­ни­я­та им ня­ма и сле­да от под­чи­не­ност или от без­п­рин­цип­ни при­я­тел­с­ки ком­п­ро­ми­си. В тех­ни­те те­о­ре­тич­ни и по­ли­ти­чес­ки сва­ди чес­то про­ех­тя­ва звън на ме­тал, но ни­ко­га не се ва­ди оръ­жие – да­же след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г., ко­га­то две­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии за­поч­ват теж­ка, окоп­на, меж­ду­о­соб­на вой­на.

За­що­то Габ­ров­с­ки и Бла­го­ев се до­пъл­ват вза­им­но. И ако Бла­го­ев е те­о­ре­ти­кът на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, Габ­ров­с­ки е не­го­ви­ят ор­га­ни­за­тор и про­па­ган­да­тор.

Блес­тя­щи­те пуб­ли­цис­тич­ни дар­би на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки се от­к­ро­я­ват вед­на­га на стра­ни­ци­те на пър­вия пар­ти­ен вес­т­ник „Ра­бот­ник“. Той е глав­ни­ят ре­дак­тор, свър­зал име­то си с на­ча­ло­то на ле­вия пар­ти­ен пе­чат – пи­ше, пре­веж­да, из­дир­ва ав­то­ри, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ци­я­та с чуж­би­на и в ре­дак­ци­я­та на вес­т­ни­ка се сти­чат до­пис­ки, ко­рес­пон­ден­ции, ста­тии от ця­ла Ев­ро­па. Още с пър­вия брой на в. „Ра­бот­ник“ (1 но­ем­в­ри 1892 г.) Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки от­ва­ря вес­т­ни­ка за всич­ки та­лан­т­ли­ви пе­ра на пар­ти­я­та. За­то­ва на не­го­ви­те стра­ни­ци из­рас­т­ват тол­ко­ва мно­го мла­ди пуб­ли­цис­ти, те­о­ре­ти­ци, пре­во­да­чи.

Го­ди­на по-къс­но име­то на глав­ния ре­дак­тор на „Ра­бот­ник“ е из­вес­т­но на ця­ла Бъл­га­рия. Мра­зят го и му се въз­хи­ща­ват – спо­ред кан­та­ра на по­ли­ти­чес­ки­те си прис­т­рас­тия – и му се въз­хи­ща­ват, мра­зей­ки го. Клей­мят го, но го ува­жа­ват – за­ра­ди ви­со­ка­та му нрав­с­т­ве­ност, лич­на без­ко­рис­т­ност и пре­да­ност към иде­а­ла. В пар­ти­я­та Габ­ров­с­ки е „вто­ри­ят стълб“ и за­то­ва, ко­га­то през ля­то­то на 1893 г. БСДП ре­ша­ва да из­п­ра­ти де­ле­гат на Цю­рих­с­кия кон­г­рес на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, всич­ки мес­т­ни дру­жин­ки еди­но­душ­но го оп­ре­де­лят да ги пред­с­тав­ля­ва.

В Цю­рих Габ­ров­с­ки се кач­ва на ви­со­ка­та кон­г­рес­на три­бу­на, след­ван от пог­ле­ди­те на най-из­вес­т­ни­те ли­де­ри на све­тов­на­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, за да обя­ви раж­да­не­то на пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, крат­ко­то ú ми­на­ло и ве­ков­но­то ú бъ­де­ще: „… мла­да­та пар­тия на на­ша­та мал­ка стра­на ще ста­ва все по-сил­на и по-сил­на и ще мо­же към де­ла­та на дру­ги­те пар­тии в дру­ги­те стра­ни да вне­сем и сво­я­та леп­та.“

По­ли­ти­чес­ко­то са­мо­чув­с­т­вие на глав­ния ре­дак­тор на „Ра­бот­ник“ е за­вид­но. Пар­ти­я­та му е ре­а­лен факт. Об­щес­т­ве­ни­ят ин­те­рес към нея е из­к­лю­чи­те­лен. И най-вър­ли­те про­тив­ни­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция са осъз­на­ли, че в по­ли­ти­чес­ка­та сис­те­ма на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия се е ин­тег­ри­рал нов по­ли­ти­чес­ки су­бект с яс­ни це­ли, дъл­гос­роч­на прог­ра­ма, строй­на ор­га­ни­за­ция и се­ри­о­зен об­щес­т­вен кре­дит на до­ве­рие. Иро­нич­ни­те под­мя­та­ния в офи­ци­о­за „Сво­бо­да“ за „раз­па­ле­ни­те мо­зъ­ци на де­се­ти­на де­чур­ли­га“ в края на 1893 г. се за­ме­нят със се­ри­оз­на, пос­ле­до­ва­тел­на кри­ти­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. И най-се­ри­оз­но­то до­ка­за­тел­с­т­во за на­рас­на­лия прес­тиж на пар­ти­я­та, за прев­ръ­ща­не­то ú във ва­жен по­ли­ти­чес­ки фак­тор – нас­тъп­ва епо­ха­та на по­ли­ти­чес­ки­те прес­лед­ва­ния. Тай­ни­те аген­ти на Стам­бо­ло­ва­та по­ли­ция до­на­сят за вся­ка крач­ка на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те ли­де­ри. За­поч­ват увол­не­ни­я­та, го­не­ни­я­та, про­це­си­те и зат­во­ри­те.

Габ­ров­с­ки, раз­би­ра се, пръв усе­ща ре­зул­та­ти­те от ви­со­кия об­щес­т­вен прес­тиж на соб­с­т­ве­на­та си пар­тия. Той е осо­бе­но опа­сен за по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци, за­що­то е те­о­ре­тик, кой­то мо­же да вдъх­не жи­вот и на най-от­в­ле­че­на­та со­ци­ал­на кон­цеп­ция. И за­що­то Ри­ца­рят на чу­чу­ли­ги­те въз­п­ри­е­ма Мар­к­со­во­то сло­во ка­то прог­ра­ма за дейс­т­вие и не во­ю­ва с вя­тър­ни мел­ни­ци, а се стре­ми към най-се­ри­оз­на­та аре­на на по­ли­ти­чес­ка­та бор­ба – пар­ла­мен­та.

И Бла­го­ев, и Габ­ров­с­ки съз­на­ват мно­го доб­ре, че над­це­ня­ва­не­то на по­ли­ти­чес­ки­те ре­сур­си, с ко­и­то раз­по­ла­гат, е ги­бел­но за пар­ти­я­та. Те пред­по­чи­тат един про­дъл­жи­те­лен ор­га­ни­за­ци­о­нен пе­ри­од на кон­со­ли­да­ция на пар­тий­ни­те си­ли, на пло­дот­вор­на про­па­ган­да и аги­та­ция, на ши­ро­ка из­да­тел­с­ка и те­о­ре­тич­на дей­ност. Жи­ви­ят жи­вот ги тлас­ка във ви­хъ­ра на по­ли­ти­чес­ки­те страс­ти. За­то­ва в края на 1893 г. Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки прок­ла­ми­ра сво­я­та идея за бър­зо усил­ва­не на пар­ти­я­та, за съз­да­ва­нето на ед­на го­ля­ма со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия, спо­соб­на са­ма да ре­ша­ва слож­ни­те проб­ле­ми на все­кид­не­ви­е­то в пол­за на „уг­не­те­ни­те сло­е­ве“. Бед­ни­те, глад­ни­те, го­ли­те, уни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те ве­че имат сво­я­та по­ли­ти­чес­ка пер­с­пек­ти­ва – гру­пи­ра­ни око­ло пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти, ра­бот­ни­ци­те, за­на­ят­чи­и­те, зе­ме­дел­ци­те и дреб­ни­те тър­гов­ци тряб­ва да тръг­нат на съз­на­тел­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба. „… Ний не мо­жем да вяр­ва­ме в под­к­ре­па­та на раз­ни­те бур­жо­аз­ни пар­тии. Ра­бот­ни­ци­те, об­щес­т­во­то ще сле­дят за на­ше­то по­ве­де­ние и ний тряб­ва да дър­жим о прин­ци­пи­те си и без страх да си слу­жим с всич­ки ле­гал­ни сред­с­т­ва за бор­ба, ко­я­то на­ша­та кон­с­ти­ту­ция ни да­ва“ – за­я­вя­ва Габ­ров­с­ки от три­бу­на­та на Тре­тия из­вън­ре­ден кон­г­рес на пар­ти­я­та през ля­то­то на 1893 го­ди­на.

Пър­ви­ят опит на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти за от­к­ри­то из­ли­за­не на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на из­бо­ри­те за Сед­мо­то обик­но­ве­но На­род­но съб­ра­ние да­ва се­ри­оз­на за­яв­ка за бъ­де­ще­то. БСДП се явя­ва със са­мос­то­я­тел­на бю­ле­ти­на в ня­кол­ко из­би­ра­тел­ни ок­ръ­га. Габ­ров­с­ки се кан­ди­да­ти­ра във Ве­ли­ко Тър­но­во. Сре­щу не­го зас­та­ва лич­но Сте­фан Стам­бо­лов. Ре­зул­та­ти­те са пре­доп­ре­де­ле­ни от бру­тал­ния те­рор на власт­та. Ос­та­ва фак­тът: пар­ти­я­та раз­да­ва над се­дем хи­ля­ди бю­ле­ти­ни и сре­ща го­ля­ма­та го­тов­ност на сел­с­ка­та ма­са да под­к­ре­пи кан­ди­да­ти­те со­ци­а­лис­ти.

Го­ди­на по-къс­но в Ос­мо­то обик­но­ве­но На­род­но съб­ра­ние Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия из­п­ра­ща два­ма свои най-вид­ни пред­с­та­ви­те­ли – Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки и Ян­ко Са­къ­зов. Те ся­дат в ля­во­то прос­т­ран­с­т­во на за­се­да­тел­на­та за­ла и фор­ми­рат пър­ва­та пар­ла­мен­тар­на гру­па на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти. С то­зи акт БСДП за­е­ма сво­е­то ес­тес­т­ве­но мяс­то на пар­ла­мен­тар­на­та аре­на. Гла­сът на пар­ти­я­та ех­ти в мно­гоб­рой­ни­те по­ли­ти­чес­ки бит­ки и от­с­то­я­ва ин­те­ре­си­те на „бъл­гар­с­ко­то ра­бот­но на­се­ле­ние“. Пар­ла­мен­тар­ни­те ана­ли са за­пе­ча­та­ли страс­т­ни­те ре­чи на Габ­ров­с­ки и Сакъ­зов, ос­т­ро­ум­ни­те им реп­ли­ки, се­ри­оз­но­то на­ци­о­нал­но­от­го­вор­но от­но­ше­ние на пар­ти­я­та към съд­бов­ни­те въп­ро­си на на­ци­я­та. И още не­що: в пар­ла­мен­та бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти се изя­вя­ват ка­то ис­тин­с­ки де­мок­ра­ти. Ка­то без­ком­п­ро­мис­ни бор­ци сре­щу нас­тъп­ва­щия ли­чен ре­жим на Фер­ди­нанд, сре­щу под­мя­на­та на ре­зул­та­ти­те от на­род­ния вот и сре­щу ог­ра­ни­ча­ва­не­то на кон­с­ти­ту­ци­он­ни­те пра­ва и свободи.

Го­ди­на­та 1894 е пре­лом­на в жи­во­та на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Той ве­че не е са­мо пуб­ли­цис­тът, глав­ни­ят ре­дак­тор, на­род­ни­ят пред­с­та­ви­тел – той е един от без­с­пор­ни­те ли­де­ри на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Неп­ре­къс­на­то в цен­тъ­ра на об­щес­т­ве­но­то вни­ма­ние, Габ­ров­с­ки все по-бо­лез­не­но усе­ща теж­ка­та сян­ка на Дя­до­то. В ед­на пар­тия има мяс­то за мно­го во­да­чи, но ли­де­рът ви­на­ги е един. В пар­ти­я­та на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки са един до друг. Свър­з­ват ги съз­на­ни­е­то им на пър­во­ос­но­ва­те­ли, на те­о­ре­ти­ци и ор­га­ни­за­то­ри, близ­ка­та им съд­ба, кул­ту­ра­та и нрав­с­т­ве­ност­та им, ду­хов­ни­те цен­нос­ти. Раз­де­лят ги мъ­че­ни­чес­ко­то упор­с­т­во на Ди­ми­тър Бла­го­ев в уве­ре­ност­та и пра­во­та­та на по­е­тия път, стра­те­ги­чес­ко­то му из­чак­ва­не в прес­лед­ва­не­то на „край­на­та цел“ и по­ли­ти­чес­ко­то не­тър­пе­ние на Габ­ров­с­ки да обе­ди­ни пар­ти­я­та с це­лия на­род. Да на­ме­ри в бед­ни­те сел­с­ки ма­си ес­тес­т­вен и ве­рен съ­юз­ник, да жи­вее със слад­ка­та на­деж­да, че по­бе­да­та е тъй близ­ко.

Кон­ф­лик­тът меж­ду два­ма­та за­поч­ва, как­то ви­на­ги в ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та, мас­ки­ран ка­то въп­рос за пе­ча­та. При­чи­на­та е по-дъл­бо­ка. Бла­го­ев дър­жи фа­на­тич­но на стра­те­ги­я­та, на край­на­та цел, на „бъ­дъщ­ност­та“ на дви­же­ни­е­то. Габ­ров­с­ки раз­чи­та на так­ти­ка­та, на ес­тес­т­ве­ния ход на жи­во­та, на все­кид­нев­ни­те мал­ки, но цен­ни по­бе­ди на тру­да над ка­пи­та­ла. И в прес­лед­ва­не­то на та­зи цел той е го­тов на оп­ре­де­ле­ни от­с­тъп­ки, вяр­вай­ки в соб­с­т­ве­ни­те си въз­мож­нос­ти да на­соч­ва съ­би­ти­я­та точ­но в из­б­ра­на­та от не­го по­со­ка. Та­ка Стра­те­га и Так­ти­ка от един до друг пос­те­пен­но зас­та­ват един сре­щу друг.

От­да­ле­ча­ва­не­то, от­чуж­де­ни­е­то, раз­ри­вът са го­ля­ма лич­на дра­ма за два­ма­та и в зна­чи­тел­на сте­пен пре­доп­ре­де­лят бъ­де­що­то раз­цеп­ле­ние на пар­ти­я­та на „тяс­на“ и „ши­ро­ка“ фрак­ция.

В за­поч­на­ла­та по­ле­ми­ка вед­на­га се на­ми­рат съ­юз­ни­ци – Бла­го­ев се опи­ра на Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, а Габ­ров­с­ки – на дей­ци­те от ста­ра­та гвар­дия Ев­тим Да­бев, Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев и Ян­ко Са­къ­зов. Спо­ро­ве­те меж­ду най-вид­ни­те дей­ци на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция вкар­ват пар­ти­я­та в теж­ка по­ли­ти­чес­ка меж­ду­о­со­би­ца. И при­чи­на­та не е (са­мо) кой да во­ди ба­щи­на­та дру­жи­на. Ожес­то­че­на­та по­ле­ми­ка пов­та­ря ка­то ог­ле­дал­но от­ра­же­ние спо­ро­ве­те и раз­цеп­ле­ни­е­то меж­ду най-вид­ни­те дей­ци на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Ед­ни­те зас­та­ват на по­зи­ци­и­те на „па­па­та“ на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм Карл Ка­уц­ки, дру­ги­те – на стра­на­та на про­дъл­жи­те­ля и тъл­ку­ва­те­ля на те­о­ре­тич­но­то де­ло на Маркс – Еду­ард Бер­н­щайн.

1903 го­ди­на до­на­ся раз­цеп­ле­ни­е­то. Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки зас­та­ват от две­те стра­ни на ба­ри­ка­да­та. И кол­ко­то и да е ожес­то­че­на раз­п­ра­та меж­ду тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти, ис­то­ри­ци­те не мо­гат да не от­бе­ле­жат не­що съв­сем из­не­над­ва­що за гру­би­те по­ли­ти­чес­ки нра­ви от оно­ва вре­ме – и два­ма­та се ща­дят вза­им­но. Бла­го­ев е уди­ви­тел­но то­ле­ран­тен към ис­то­ри­чес­ки­те зас­лу­ги на бив­шия си съ­рат­ник. Габ­ров­с­ки не крие огор­че­ни­е­то си от раз­дя­ла­та, но не си поз­во­ля­ва да из­тър­ве обид­на ква­ли­фи­ка­ция за Дя­до­то. Мос­то­ве­те са вдиг­на­ти, но не са взри­ве­ни. Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки ос­та­ва в пар­ти­я­та на „ши­ро­ки­те“ со­ци­а­лис­ти с яс­но­то съз­на­ние на па­зи­тел на ис­то­ри­я­та, цен­нос­ти­те и по­бе­ди­те на ран­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. За­то­ва той неп­ре­къс­на­то от­с­то­я­ва „со­ци­а­лис­тич­ност­та“ на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия на ши­ро­ки­те. Дя­до­то во­ди пар­ти­я­та си с твър­да ръ­ка и с неп­рек­лон­ния си ма­ке­дон­с­ки ха­рак­тер към да­леч­на­та, но си­гур­на по­бе­да на бъл­гар­с­кия про­ле­та­ри­ат в „гря­ду­ща­та“ со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­во­лю­ция.

Прес­то­ят на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки в пар­ти­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти про­дъл­жа­ва це­ли еди­на­де­сет го­ди­ни. И през всич­ко­то то­ва вре­ме той пра­ви съ­що­то, ко­е­то Бла­го­ев пра­ви за сво­я­та пар­тия – не поз­во­ля­ва ра­ди­кал­но из­ме­не­ние на пар­тий­на­та прог­ра­ма. От­с­то­я­ва мар­к­сис­т­кия ха­рак­тер и кла­со­ва­та същ­ност на со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та. Во­ди по­ле­ми­ка със соб­с­т­ве­ни­те си съ­пар­тий­ци сре­щу без­п­рин­цип­но­то по­ли­ти­чес­ко съг­ла­ша­тел­с­т­во в прес­лед­ва­не­то на де­пу­тат­с­ки мес­та и сре­щу опас­ност­та от из­раж­да­не­то на пар­ти­я­та в дреб­но­бур­жо­аз­на ко­те­рия с не­яс­на по­ли­ти­чес­ка фи­зи­о­но­мия и със слу­гин­с­ки по­ли­ти­чес­ки фун­к­ции по от­но­ше­ние на бур­жо­аз­ни­те пар­тии. По­ли­ти­чес­ки­те му пос­ла­ния са обър­на­ти към пар­ти­я­та. Сло­во­то му е ка­то мор­с­ки фар – пред­паз­ва ко­ра­ба от ри­фо­ве. Неп­ре­съх­ва­ща е вя­ра­та му в обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки со­ци­а­лис­ти­чес­ки си­ли око­ло ед­на об­ща прог­ра­ма и с един­на во­ля за дейс­т­вие.

През 1910 го­ди­на Габ­ров­с­ки все още вяр­ва в соб­с­т­ве­на­та си пра­во­та и се на­дя­ва на обе­ди­не­ни­е­то. На­деж­ди­те му се под­х­ран­ват от ре­ше­ни­е­то на Ам­с­тер­дам­с­кия кон­г­рес на Со­цин­тер­на, кой­то при­е­ма в сво­и­те ре­до­ве БРСДП (обе­ди­не­на) и се обя­вя­ва за не­за­бав­но сли­ва­не на две­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии. Със съ­ща­та цел са свър­за­ни и ми­си­и­те на Лео Троц­ки и д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки. Про­ва­лът на обе­ди­не­ни­е­то е не­из­бе­жен. Мал­ко пре­ди да си тръг­не от Бъл­га­рия в края на 1912 г., чле­нът на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки на­пис­ва: „… За­вист­та, ко­я­то те из­пит­ват един към друг, е фе­но­ме­нал­на, мне­ни­е­то, ко­е­то имат един за друг, не ще чу­е­те и от най-го­ле­ми­те им по­ли­ти­чес­ки про­тив­ни­ци… те мо­гат да бъ­дат ло­ши со­ци­а­лис­ти, но доб­ри бур­жо­аз­ни де­мок­ра­ти…“.

Бал­кан­с­ка­та, Меж­ду­съ­юз­ни­чес­ка­та, Пър­ва­та све­тов­на вой­на до­на­сят ма­со­ва пок­ру­са и оле­вя­ва­не на ма­си­те. Габ­ров­с­ки от­но­во зас­та­ва на тях­на стра­на. Връ­ща­не­то към Бла­го­е­ва­та пар­тия е не­из­бе­жен и ло­ги­чен ход в слож­на­та му по­ли­ти­чес­ка съд­ба: „Аз на­пус­кам ши­ро­ка­та пар­тия – пи­ше той в спе­ци­ал­на дек­ла­ра­ция, – но как­то вче­ра, тъй днес и ут­ре, ще стоя твър­до и буд­но на пос­та си и с гор­до­то съз­на­ние за пра­во­та­та в си­ла­та на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция ще про­дъл­жа под ней­но­то зна­ме бор­ба­та за въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лиз­ма.“

Как­то е из­вес­т­но, Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки уми­ра ка­то ко­му­нист през 1925 г., про­ни­зан от кур­шу­ма на на­е­мен уби­ец фа­шист.

* * *

Де­ло­то на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки е вгра­де­но в те­ме­ли­те на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Един век съ­дър­жа дос­та­тъч­но вре­ме да раз­бе­рем по­не то­ва. Той ня­ма сво­я­та на­уч­на би­ог­ра­фия, изящ­но том­че с не­го­ви пис­ма, три­том­ник с от­б­ра­ни ста­тии. Но има при­мер, при­зив и съд­ба – от­да­де­ни на пар­ти­я­та. Вре­ме е да му прос­тим. Вре­ме е да си прос­тим. И да по­е­мем за­ед­но по ве­ков­ния си път, към за­вет­на­та цел – въз­тър­жес­т­ву­ва­не­то на со­ци­а­лиз­ма.

 

 

 От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София 2006

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар