Търсене в този блог

29.03.2017 г.

ОТ „КРАЯ НА ИСТОРИЯТА“ КЪМ КРАЯ НА ЛИБЕРАЛНАТА ДЕМОКРАЦИЯ – проф. Васил Проданов




 „Краят на историята“ се оказа не най-висшето състояние на човечеството, а най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора


До ХIХ век капитализмът се развива при липса на каквото и да е проявление на феномена демокрация. Идеята за демокрацията, и то във версия­та на многопартийна представителна демокрация, се разгръща постепенно в най-развитите западни държави през ХIХ в., а цялото възрастно население получава правото да гласува едва през ХХ век.

В развитите западни държави демокрацията се утвърждава като реалност под формата на либерална многопартийна демокрация, в която централна роля играе защитата на правото на частна собственост. Наред с това се говори за нелиберална демокрация, реална демокрация, формална демокрация.

В марксистката традиция в края на ХІХ и началото на ХХ в. представителната демокрация в развитите западни страни се разглежда като „формална демокрация“ и „буржоазна демокрация“ – тя има класов характер и обслужва определена социална група. Това по същество е либерална демокрация, защото се опира на идеята за естественото и висше право на частна собственост и изобщо на правата на буржоазния индивид. Като такава формална демокрация се разглежда тя и в социалистическите държави от съветски тип. На нея те противопоставят идеята за „реална демокрация“, „народна демокрация“ – свързана с еднаквото отношение към собствеността на всички граждани, с всеобщо избирателно право и представително управление. В България всички възрастни граждани получават право на глас едва след 9 септември 1944 г.

Социалдемокрацията в Германия, където за първи път в края на ХІХ в. става възможно  да се създаде огромна (като състав) социалдемократическа партия, приема, че парламентарната демокрация, а не революцията, може да бъде инструмент за реализация на нейните цели. Във времето преди Първата световна война и непосредствено след това обаче социалдемокрацията не постига съществени резултати в това отношение. За разлика от периода след Втората световна война, когато съчетава кейнсианското регулиране на икономиката и социалната държава. В утвърдилата се след Втората световна война силна социална държава в развитите западни страни либералната демокрация е относително автономна от капитала. В рамките на тази държава тя се опитва да съчетае интересите на различните групи население, включително на наемните работници и капиталистите. Либералната демокрация е инструмент на социалната държава, а социалната държава с нейната голяма средна класа създава стабилност на либералната демокрация.

По време на съветската перестройка обаче нейните идеолози започнаха да заличават постепенно разликата между формална и реална демокрация. Заговори се за „преход към демокрация“. Тази идея бе приета от бившите източноевропейски комунистически партии, които се социалдемократизираха, но зад нея всъщност се скри реалният преход към капитализъм. През 1989 г. идеолози като Франсис Фукуяма обявиха етапа, до който е стигнал този капитализъм, за най-висшето състояние на човечеството, за „край на историята“. В смисъл, че вече се намираме в най-добрата възможна форма на политическо устройство, която можем да си представим. Това обаче се оказа най-елементарна идеологема, която скрива реалностите на капитализма за милиони хора в Източна Европа, а и в останалия свят.

Постепенният демонтаж на социалната държава от 80-те години на ХХ век в страните от капиталистическия център е неотделим от демонтажа на традиционната либерална демокрация и нейното трансформиране в неолиберална олигархична демокрация. Това се вижда на Запад дори от видни капиталисти, но остава незабелязано от повечето социалдемократизирали се представители на бившите комунистически партии.

Ето какво признава по този въпрос в книгата си „Кризата на глобалния капитализъм“ не кой да е, а един от символите на глобалния капитализъм, либералът и усърден радетел за разпространение на „отворено общество“ и демокрация Джордж Сорос: „В глобалната капиталистическа система липсват силите, които да тласкат отделните страни в демократична посока. Международните банки и мултинационалните корпорации често се чувстват по-комфортно със силни, макар и автократични режими… Трябва да си кажем истината, че връзката между капитализъм и демокрация е в най-добрия случай съвсем слаба. Капитализмът и демокрацията се подчиняват на различни принципи. При капитализма цел е богатството, докато при демокрацията това е политическата власт. Критериите, чрез които те се измерват, са различни. При капитализма основна единица са парите, а при демокрацията – гражданският вот. Интересите, на които се предполага, че служат, са различни. При капитализма това е частният интерес, а при демокра­цията е публичният интерес.“ (1)

Това противоречие според Сорос е било по-несъществено донякъде след Втората световна война с всеобщото избирателно право, наложено от социалната държава, смекчила крайностите на капитализма. Глобализацията сега обаче ни връща към острите противопоставяния между капитализъм и демокрация. Това се проявява например във факта, че навсякъде товарът на данъците се измества от капитала към гражданите (данъците върху капитала намаляват, докато другите форми на облагане, особено върху потреблението, продължават да нарастват). Пазарният фундаментализъм подкопава демократичния политически процес, а от своя страна неефективността на политическия процес става допълнителен аргумент в полза на пазарния механизъм. „Институциите на представителната демокрация, които за дълго функционираха добре в САЩ и голяма част от Европа, са все по-заплашени, а гражданските добродетели, веднъж загубени, е трудно да бъдат възстановени“ (2).

Можем да говорим за два етапа на деградация и разпад на либералната демокрация в глобален план.

В първия етап, започнал през 80-те години с глобализирането на капитала, се извърши преход от либерална към неолиберална демокрация, която е всъщност маската на една

                                                глобална олигархизация

 Това стана чрез следните пет основни механизма:

1. Неолибералната глобализация обезсили националните държави и политиците в тях, подчини ги на корпоративния капитал.

Ако вземем десетте най-големи икономики в света, ще видим, че сред тях е американската компания „Уолмарт“. Нейните годишни печалби са по-големи от тези на Австралия, Южна Корея, Индия.

Сред първите 30 икономики на света през 2015 г. 10 са на корпорации, съответно Wallmart (американска) – на 10-о място, State Grid (китайска) – на 14-о място, China National Petroleum (китайска) – на 15-о място, Sinopec Group (китайска) – на 16-о място, Royal Dutch Schell (холандска) – на 18-о място, Exxon Mobile (американска) – на 21-во място, Volkswagen (немска) – на 22-ро място, Toyota Motor (японска) – на 23-о място, Apple (американска) – на 25-о място, British Petroleum (британска) – на 27-о място (3).

През 2015 г. от 100-те най-големи икономики в света 69 са на корпорации и само 31 са на държави. При това скоростта на обезсилване на националните държави, а с тях и на демокрацията, е огромна. Година преди това съотношението е 63 корпорации срещу 37 държави. За 12 месеца броят на корпорациите, които са по-големи от държавите, се е увеличил с 6, а на държавите съответно е намалял с 6. (4)

При тези темпове на промяна след десетина години може да се окажем в свят, в който 100-те най-големи икономики ще са не на държави, а на корпорации. Това се оказва смъртоносно за либералната демокрация. Голямата част от капитала в тези корпорации не се облага с данъци поради това, че се крие в офшорни зони или поради трансферни размени на стоки вътре в тях, а политиците са все по-безсилни в опитите да реализират обещанията, с които са избрани.

2. Глобализираният капитал разполага с гигантски лобита, които му позволяват да въздейства върху политиката. А тя съответно се превръща в техен инструмент – корпоративни марионетки променят закони и вземат решения в тяхна полза. Затова и корупцията се разраства в гигантски размери.

3. Глобализираните културни индустрии и идеологически апарати са под контрола на големи, най-вече американски корпорации. Те създават илюзия за „свобода“, като в същото време обработват глобалното масово съзнание в размери, невиждани в историята. Неолиберализацията ги поставя изцяло на пазарна основа и главният фактор за функционирането им не е истината, а печалбата. Тя съответно може да се получи, не ако на преден план се извеждат факти и истини, а като се манипулират масите със скандали и страхове, долнопробни опростачващи и оглупяващи населението шоу продукции, които спомагат за консумация на съответната медия. Ето защо с началото на разпадните процеси в неолибераната демокрация се появи и истерията във връзка с т. нар. фалшиви новини.

4. Създаден е нов мощен механизъм за поставяне под контрол на правителствата под маската на либерална демокрация. Това са хилядите финансирани от корпорациите, от американското правителство и различни други сили неправителствени организации в различните страни, които играят ролята на агентура за влияние, инструмент за извършване на „цветни революции“ и насочване в желаната посока на партии и институции – религиозни секти, тамплиери, масони, Ротари клубове, американски колежи и университети, всякакви фондации и аналитични и мозъчни тръстове. Така масовото идеологическо съзнание е обработвано от външни идеологически апарати, макар формално да се говори, че днес сме „свободни“ и „демократични“. Налагат се различни форми на компрадорска неолиберална демокрация, при която местните политици в много страни изразяват интересите на външни сили. Във формираното неолиберално идеологическо съзнание най-висшето състояние на човечеството е свалянето на ограниченията пред движението на стоки, работна сила, услуги, финанси с цел увеличаване на печалбата. Истинското общество е „отвореното“, за разлика от „затвореното“, „тоталитарното“, каквото е било до 1989 г. обществото в Източна Европа.

5. Функционирането на партиите и на политиците в най-висока степен е зависимо от финансовата подкрепа на различни групи капиталисти. И най-добре това може да се види в работата на американското правителство и Конгреса, представяни като образец за демокрация.

Неолиберализацията, поставяща политиката под контрола на глобалния капитал, рязко изостри противоречията. Разминаването между демократична форма и олигархично съдържание започва да се чувства все по-остро поради увеличаващото се количество губещи от глобалния пазар. Затова навсякъде в либералните демокрации изследванията показват, че днес доверието към политиците, плод на тази демокрация, е в пъти по-малко, отколкото преди няколко десетилетия. В САЩ последните изследвания на „доверието в институциите“ сочат, че по отношение на Конгреса, президентството, пресата, банките, училищата, църквите днес то е два пъти по-ниско, отколкото през 70-те години на ХХ век (5).

През 2012 г. дори възторженият гуру на либералната демокрация Франсис Фукуяма призна, че в САЩ президентът Обама и демократите обслужват единия процент най-богати, а републиканците са „купени от Уолстрийт“, неравенството е огромно и ги няма левите да вдигнат революция (6).

Според проучване на „Галъп“ през 2016 г. в САЩ едва около 8% от избирателите имат доверие в американския Конгрес (7). Много автори вече дефинират сегашното състояние като постдемокрация“, „фрагментирана демокрация“, „олигархия“, „корпоратокрация“, „пост-истинна политика“, при която не фактите, не истините, не програмите, а манипулациите, лъжите, клюките, слуховете, маркетингът, шоуто, сплашването, страховете, образите на врага имат значение (8). Изследване на Принстънския университет завърши с категоричната оценка, че САЩ са олигархия (9).

Според данни на Евробарометър от 2004 г. само 33% от европейците имат доверие в своите правителства и само 38% се доверяват на своите парламенти, а доверието към институциите на Евросъюза е с тенденция към спад. През 2014 г. доверието към правителствата намалява на 27%, а към парламентите – на 28 %. Около една трета от европейците смятат, че са в риск от бедност, всеки десети се чувства напълно изоставен от обществото (10). Това е една от причините за възхода на протестния и популисткия вот навсякъде за фигури, които ефектно отхвърлят съществуващата политика.

В Италия например се бе стигнало до състояние, при което проститутките и мафиотите имаха повече доверие, а в Калифорния  избирането  на Арнолд Шварценегер за губернатор стана възможно, защото по онова време 39% от гражданите смятаха политиците буквално за „мошеници“. При това положение партиите все повече се превръщат в празни черупки, състоящи се от професионални елити. Това кара Мануел Кастелс да каже, че се върви не просто към „край на идеологиите“, а към „край на доверието“ (11). Не е случайно, че почти навсякъде в Европа, където политиците се опитат да проведат референдум в полза на ЕС, избирателите гласуват против. Този отрицателен вот по същество е вот против политиците изобщо, израз на недоверие и негативизъм към всичко, което те правят.

Публикуваният в началото на 2017 г. „Барометър на доверието“ – проучване, направено от маркетинговата фирма „Еделман“ през октомври-ноември 2016 г. сред 33 000 респонденти в различни страни, показва, че в глобален план има огромно падане на доверието към институциите на правителствата, бизнеса, медиите, неправителствените организации. Доверието в медиите (в 17 държави) е най-ниското, откакто се изследва този проблем (43%), доверие към правителствата имат средно 41% от респондентите. Рязко е паднало доверието също към бизнес лидерите и политическите лидери – то също е най-ниско, откакто се правят такива изследвания. Доверието към ръководителите на големите компании е паднало с 12% в глобален план до 37%, а доверие в правителствените лидери имат едва 29%. Изследването показва още, че 53% от респондентите са убедени, че цялостната система днес води до техния провал – тя е несправедлива и дава малко надежда за бъдещето. Дори сред елитите има загуба на вяра в съществуващата система – 48% от тези, които по доходи се нареждат в горната една четвърт, смятат, че системата се е провалила, същото твърдят 49% от хората с висше образование.

Имаме глобална криза на доверието.Тя започна с рецесията през 2008 г., но като втора и трета вълна на цунами продължава в резултат на глобализацията и технологичните промени. Сегашните популистки движения се подхранват от липсата на доверие в системата и от икономическите и социалните страхове, включващи корупцията (при 40%), имиграцията (при 28%), глобализацията (27%), ерозията на социалните ценности (при 25%) и скоростта на иновациите (при 22 %).

Мнозинството от глобалното население се тревожи, че може за загуби работата си в резултат на глобализацията (60%), липса на квалификация и умения (60%), имигранти, работещи за по-ниско заплащане (58%), преместване на работното място в страни с по-ниска цена на работната сила (55%), автоматизацията (54%).

Цикълът и мащабите на недоверието нарастват от появата на медийните „ехо-стаи“ в социалните мрежи, в които хора със сходни визии се нахъсват един друг и усилват нагласите си. Редица данни показват усилваща се дисперсия на авторитетите. Човек, който е същият като тебе по статус, се възприема за толкова достоверен източник на информация за ставащото например в една фирма, колкото е техническият или научният експерт – доверието към всеки от тях е едно и също, около 60%. Много по-ниско е доверието към мениджърския състав – 37%, а към лица от правителството е едва 29 %. Сред страните с най-голяма загуба на доверие в системата е Франция (72%), управлявана от ляво правителство, Италия (72%), управлявана също от ляво правителство (12).

Това води до един втори етап, през който навсякъде по света неолибералната демокрация е в състояние на упадък и разпад.

Робърт Макчесни нарече това, в което се превръща предходната либерална демокрация днес, „доларокрация“. Той я разбира като корпоративно подчинение на избирателната система, съчетано с налагането на пазарна логика на публичния живот. Тази

                                           маркетизация на демокрацията

се съчетава според него с ширеща се деполитизация на американското общество. Макчесни смята, че „доларокрацията усилва три тенденции, заплашващи оцеляването на Америка: екологичната криза, военната експанзия и ерозията на гражданските свободи“ (13). Именно тя е предпоставка за ускорен растеж на неравенството, тъй като цялата икономическа политика е настроена така, че при разпределението на новосъздадения продукт нарастващата част отива към капитала, а не към труда, и то към определена част от представителите на капитала – единия процент (1% ) най-богати.

В своята книга „Демокрацията в упадък“ известният американски икономист Филип Котлър отбелязва, че светът „се характеризира с нарастваща концентрация на богатството, при което горните 1% от най-богатите могат да печелят повече от 30, 40 или 50% от доходите на останалата част на една страна. За САЩ това означава, че Конгресът се ръководи от концентрираното богатство, а не от народа, поради което и неговите членове нямат стимул да гласуват за една по-добра система… Демокрация­та в нарастваща степен служи на тесните интереси на богатите“(14).

Дори във Великобритания, тази най-стара демокрация, днес не един и двама наблюдатели говорят за разложение на британските партии. То се проявява в намаляването на членския състав, ниското качество на представителството, посредствеността на политическия елит. Най-ярък израз това намери в резултатите от Брекзита, изненадали политическите елити.

Качеството на законодателството пада и много от новоприетите закони не работят. За да се повиши избирателната активност, се провеждат предизборни лотарии. В Калифорния пък черпят избирателите с безплатни понички, печени пилета и други лакомства, за да ги примамят да гласуват и да повишат избирателната активност.

Кризата на представителството се проявява не само в засилващото се недоверие към политиците и политиката, но и в това, че изборите навсякъде стават процес, в който за привличане на избиратели все повече се ползват средства, които нямат нищо общо с рационалния избор – масовото включване в избирателните списъци на популярни фигури на футболисти, манекенки, артисти, журналисти, шоу звезди, естрадни певици, добили популярност участници във воайорското телевизионно предаване „Биг брадър“ и засилващата се роля на скандалите и компроматите, на негативната пропаганда и отричането на противника в предизборните кампании.

Не партийните програми, а рекламата, в т.ч. с трансексуални скандални фигури, изглежда като все по-значим фактор за привличане на избиратели. Рекламните и пиар агенциите изместват политическите органи, които би трябвало да предлагат програми и послания на кандидатите. Протича процес на деинтелектуализация на политическите партии, на нарастваща неспособност от тяхна страна да предлагат идеали и смисъл за човека. Тази неспособност се компенсира чрез ефектен политически маркетинг, шоу и конструиране на страхове от различни врагове. В тези условия навсякъде в Европа, от Великобритания до България, непрекъснато никнат партии-еднодневки, които се опитват да заменят отчайващо изхабените стари формации, като издигат примитивни популистки програми и се опират на богати спонсори (15).

С нарастващото социално неравенство и влошаване на позицията на предходната средна класа, с доминацията на хората, които смятат, че техните деца няма да живеят по-добре от тях, се срива базисната светогледна нагласа, на която се основава възходът на либералната демокрация през ХIХ век, а именно вярата в прогреса, знанието, науката. Възходът на неолибералния капитализъм и кризата на либералната демокрация съвпаднаха с възхода на философските визии на постмодернизма, според които историята не върви в някаква позитивна посока, няма някаква насоченост и значими закономерности. В тази среда започна

                                   завръщане на средновековни суеверия
                                    и загуба на вяра в научното познание

Скоростно в големи региони на света започнаха да се строят джамии и църкви. Хиляди млади хора виждат своето бъдеще не в секуларен свят, а в ислямски халифат. Българският премиер Борисов заяви, че „само Господ може да ни спаси“. При встъпването в длъжност на президента Тръмп в САЩ присъстваха шестима религиозни лидери – повече от когато и да било преди това в американската история. През 2013 г. американското издание „Scientific American“ публикува статията „Антинаучните убеждения подлагат на риск американската демокрация“, в която показва как позиции, противоречащи на науката, по въпроси като еволюцията, климатичните промени, ваксините, изследванията на стволовите клетки и т.н., стават все по-характерни както за избирателите, така и за политиците (16).

Четири години по-късно, в навечерието на изборите, които направиха президент Доналд Тръмп, авторът на тази статия Шон Ото заключава, че „ситуацията се е влошила“, появила се е „пост-фактическа политика“, която превръща в нещо нормално отхвърлянето на научните доказателства, когато те са в конфликт с политическия, религиозния или икономическия дневен ред на съответните групи и хора във властта. Той дава пример с председателя на Комисията по наука, космически изследвания и технологии в американския Конгрес Ламар Смит, който не само отрича климатичните промени, но дори организира маккартистки лов на вещици срещу несъгласните с него. Тази позиция е възприета и от Доналд Тръмп като кандидат за президент. При това сблъсъкът между леви и десни политици нерядко се превръща в сблъсък между тези, които вярват в науката, и тези, които не вярват или се обръщат към религията. Отхвърлянето на научните твърдения за обективността води до „полагането на философските основи за нов възход на авторитаризма“ в един свят, в който субективните убеждения и вярата имат предимство над науката (17).

                                              Възходът на социалните мрежи

Процесите на разпад на неолиберализищата се предходна либерална демокрация се подпомагат и от възхода на една нова публична сфера, каквато са социалните мрежи. Те радикално преобразуват начините, по които се създават и функционират масовите нагласи.

При възникването на съвременната представителна либерална демокрация се приема, че след като са получили съответния вот, спечелилите изборите имат доверие и легитимност да управляват през следващите четири или пет години – срок, в който според конституциите и законите една партия може да покаже своите възможности и да реализира целите си. С масовото навлизане на интернет обаче, включително и сред големи групи от хора, които се чувстват маргинални, изоставени, губещи, възникват условия за една нова публична сфера, която излиза извън възможностите за контрол над масовото съзнание, реализиран от традиционните медии и техните собственици. В дигиталната публична сфера всеки може да каже своето мнение, да разследва, да пише, да търси достъп до различни ресурси, да вади компромати. Либералните права дават формално възможност на всеки да прави това и моментално да реагира на всяко действие на политиците, без да чака четири или пет години, за да прояви с гласоподавателното си поведение своето отношение. Затова докато довърши мандата си, избраният с мнозинство политик може многократно да се превърне във фигура, която огромната част от обществото не харесва и дори ненавижда. Типичен пример беше президентът Росен Плевнелиев, който още в първата година от своя мандат загуби подкрепата на мнозинството от гражданите, а през последната едва една пета от тях му имаха някакво доверие, докато четири пети не виждаха в него свой представител.

Нещо повече, интернет обезсилва традиционните идеологически апарати, даващи възможност за функциониране на либералната демокрация – вестници, радио, телевизия. Те създават едно много по-трудно контролирано пространство, което води до непрогнозируеми следствия за неолибералните демокрации – най-ярък израз на подобна непрогнозируе­мост станаха Брекзитът във Великобритания, изборът на Доналд Тръмп  за президент на САЩ и на Румен Радев в България. Нарасналото социално неравенство и милионите лузъри могат да реагират и да изразят своите страхове, омраза, усещане за загуба чрез дигиталните мрежи, които се контролират много по-трудно.

Ако през 30-те години на ХХ век инструмент за възхода на популистките и авторитарни режими става радиото, сега реакцията срещу статуквото, включително и популистката реакция за търсене на силен лидер, се реализира чрез социалните медии. Серия от изследвания показват как хората се сдружават в социалните медии според сходни нагласи, а общуването помежду им радикализира тези нагласи, способства за засилване на конфликтите и идеологическото противопоставяне, фрагментизира и поляризира обществото, дава предимство на екстремните мнения. Така обаче изчезва нещо, което се разглежда като водещо в идеята за демокрация – общата воля, която би трябвало да изразява общи интереси, е заменена от разделено общество, в което нетърпимостта и омразата на различните групи са огромни. Те се обединяват само от общ враг и страх.

                                         САЩ в раздела „дефектна демокрация“

Economist Intelligence Unit – група за анализи и прогнози, свързана с британското списание „Икономист“, публикува в началото на 2017 г. своя девети поред годишен Индекс на демокрацията за 2016 г. Според него броят на пълноценните демокрации в съществуващите в света над 200 държави е паднал от 20 на 19 в сравнение с предишната година. САЩ, които бяха представяни за върха на либералната демокрация, за нейното най-висше състояние, за неин пазител и разпространител по света (дори с бомби и „цветни революции“ в началото на 90-те години), са класирани в раздела „дефектна демокрация“. Водеща особеност на тази демокрация е рязко падналото доверие към институциите. Това е особено характерно също и за източноевропейските държави, в които влизаме и ние. Като цяло в доклада, в който се дава Индексът на демокрация, се установява упадък на демокрацията в 72 държави през 2016 г. (18)

Проблемът обаче не е само в загубата на доверие към институциите, при които функционира либералната демокрация. На основата на анализ на данните от световното изследване на ценностите в периода между 1995 и 2014 г. Роберто Шоа и Яша Мунк в своя статия в едно от най-известните световни списания, пропагандатор на либералната демокрация, „Списание по демокрация“ (Journal of Democracy), през юли 2016 правят извода, че в развитите страни в Северна Америка и Западна Европа пада доверието не само към политиците и институциите на либералната демокрация, но и към самата либерална демокрация. Демонстрира се готовност да се приемат други форми на политическо управление, включително и нелиберални авторитарни версии и военни режими.

Когато питат поколението, родено след 1980 г., доколко важно е да живеят при демокрация, едва около 30% от американците отговарят, че това за тях има някакво значение, в Холандия те са само един на трима. Всеки шести американец смята, че много повече ред, порядък, сигурност, липса на корупция, компетентност би имало, ако се живее при военен режим. Не е случайно, че през март 2016 г. проучванията показват, че одобрението към американския Конгрес от страна на гражданите на Америка е едва 13%. Той се възприема като символ на корупция, лобизъм, некомпетентност. В крайна сметка аналогиите, които правят Шоа и Мунк, са, че либералната демокрация може да си замине, така както си замина „комунизмът“ в края на 1989 г. (19)

„Американската демокрация умира и тези избори няма да я оправят“, обяви американското списание „Форин полиси“ на 7 ноември 2016 г. Обосновавайки това заглавие, изданието изтъква, че през последните три десетилетия повечето американци не са се възползвали от развитието на икономиката, милиони са загубили работата си заради автоматизацията или износа на производство към региони с по-ниска цена на работната сила. Президентската кампания и победата на Тръмп са израз именно на тази тенденция на залез на американската демокрация. В корена на всички проблеми е неспособността да се създаде просперитет за всички и неспособността на политическите институции да разрешат този проблем (20).

                                      Възходът на нелибералната демокрация

Фарид Закария, който още през 1997 г. в една своя статия постави въпроса за възхода на нелибералната демокрация в света, излезе в края на 2016 г. със статия във в. „Вашингтон пост“, озаглавена „Американската демокрация стана нелиберална“. В нея той отбелязва, че в своята книга за нелибералната демокрация от 2003 г. е писал, че според социологическите изследвания американците демонстрират най-голямо уважение към трите най-недемократични институции в страната – Върховния съд, Федералния резерв и въоръжените сили. Днес обаче доверието и уважението към Върховния съд и Федералния резерв също са се сринали и се е запазило само това към въоръжените сили. Както институциите, така и културата на либералната демокрация е в заник в САЩ днес (21). А доверието само към въоръжените сили е индикатор, че немалко американци биха били готови да приемат и военен режим, тъй като повече се доверяват на военните, отколкото на традиционните политици.

Затова и в САЩ, и в останалия свят има тенденция на възход на нелиберални лидери. Новоизбраните нелиберални или антилиберални популистки лидери обаче не срещат единодушна подкрепа. И това не е случайно. Те не държат в ръцете си цялата идеологическа машина, имаме огромното дигитално медийно пространство. Затова Доналд Тръмп бе посрещнат с невиждани преди това протести в САЩ, още преди да встъпи в длъжност имаше дори самоизгаряния на хора в знак на протест срещу него. Нещо повече, проучвания на агенция „Галъп“ показаха, че Тръмп е президентът, който започва своя мандат с най-ниския от 40-те години насам рейтинг – едва 44%. Той е единственият президент, към когото положителното отношение намалява в двата и половина месеца от изборите до встъпването му в длъжност (22).

В България през последните месеци на своя мандат президентът Плевнелиев се ползваше с доверието едва на около 20% от избирателите, според проучване на „Алфа рисърч“. Същата агенция отчита през 2014 г., че нелибералният политик Тодор Живков има одобрението на 55% от българите. След 27 години либерална демокрация с най-голямо доверие се оказва политик отпреди появата на тази демокрация.

В тези условия на все повече места се налагат авторитарни режими или различни форми на нелиберална демокрация, която прехвърля конституционно ресурси в ръцете на един човек и е свързана със засилване на ограниченията за външно въздействие върху съответната държава, прокарвано чрез неправителствени организации и медии, а и чрез дигиталните медиии. Това е опит да се централизира властта, за да се получат повече правомощия за справяне с проблемите, да се ограничат външните системни зависимости, да се затворят страните за тях, като се предлагат различни протекционистки и антиглобалистки мерки.

В най-мощната икономика на света днес, каквато е китайската, няма либерална демокрация. Русия налага своя форма на „суверенна демокрация“. В Турция се появи ислямска нелиберална демокрация. Във Вишеградската четворка се утвърждават версии на нелиберална демокрация. В голямата част от Близкия изток и Северна Африка опитът за налагане на неолиберална демокрация под световен корпоративен и американски контрол доведе до хаос и възход на ислямски неофашизъм.

Нарастващата несигурност от всякакъв вид, като се почне от несигурност за работното място, страх да не бъдеш ограбен, че идват опасни терористи и емигранти, че може да избухне война и пр., възпроизвежда ситуация, описана още в „Държавата“ на Платон. В нея той разказва как кризата на демокрацията предизвиква появата на устати оратори, обещаващи да спасят и избавят хората от опасностите, стига да им се даде властта. Това води до господство на авторитарни фигури и тирани, появява се форма на управление, наречена от него „тирания“.

И сега навсякъде са във възход популистки сили и режими, разрушаващи системните партии, носители на неолиберална демокрация. Капитализмът в условията на криза, както през 30-те години на ХХ век, се спасява чрез нелиберални демокрации, авторитарни и популистки сили и може да доведе на власт нови версии на неофашизъм. Факт е нарастващата вълна от евреи, които в последните години напускат Европа и бягат към САЩ или Израел. Както в края на 20-те и началото на 30-те години на ХХ век.

Докато у нас новопокръстените в началото на 90-те години на ХХ век „демократи“ обясняваха как с либералната демокрация ще постигнем небивали икономически успехи и ще настигнем Запада, което „комуниз­мът“ не успял да направи, се оказа, че в гигантската глобална надпревара между икономическите възможности на два типа политически системи – тази на Китай и САЩ – големият победител е китайската нелиберална политическа система начело с комунистическа партия, претендираща да изгражда „социализъм с китайска специфика“. У нас трудно ще намерите някой от пренаписалите биографиите си след 1989 г. да признае това, но в САЩ не кой да е, а Франсис Фукуяма бе интелектуално честен да го направи, казвайки, че китайската система „може да взема бързо големи, сложни икономически решения, сравнена с агонизиращата политическа парализа, овладяла САЩ и Европа през последните години“ (23).

По подобен начин, ако сравним разрушения във война между 1956 и 1973 г. Виетнам с 27-годишния преход към капитализъм в България, ще се окаже, че моделът на нелиберална демокрация във Виетнам му е донесъл през последния четвърт век по-голям икономически успех, отколкото наложеният корумпиран компрадорски модел на българска либерална демокрация.

Демографската катастрофа и икономическите загуби от разрушаването на хиляди индустриални предприятия по време на това, което у нас се нарича с неолибералната идеологема „демократичен преход“, вероятно са по-големи, отколкото тези на Виетнам по време на 17-годишната му война със САЩ. И българските лидери по времето на социализма очевидно са вземали по-рационални икономически решения от днешните либерално-демократически политици, ако сравним факта, че онези за пет години, между 1970 и 1975 г., изграждат първите два блока на АЕЦ „Козлодуй“, а сегашните за 25 години не само не изградиха АЕЦ „Белене“, а доведоха страната до милиарди загуби от замисления, но неосъществен строеж.

                                 „Отвореното общество“ отива в историята

В глобален план върви делегитимация на ключов идеологически инструмент и дискурс като „отвореното общество“, чрез който бе наложена неолибералната компрадорска демокрация в страни като нашата. В масовото съзнание в началото на 90-те години на ХХ век, когато в бив­шите социалистически страни бяха създадени фондации и институти с наименование „Отворено общество“, това означаваше поне две неща.

Първото бе свобода на словото, неограничавано с политически инструменти, но обработвано с икономическите инструменти на съответните собственици на медии. Това трябваше да донесе рационалност, да дава истините за нещата. С победата на Тръмп в САЩ и Брекзита в Европа обаче се разгръща нарастваща либерална истерия, че свободата на словото всъщност ни е вкарала в едно „постистинно общество“. И се дават всякакви съвети как тя да се ограничи, за да могат някои хора да ни казват коя е „истината“.

Вторият елемент на неолибералната идеологема за „отвореното общество“, с която се наложи глобализираната неолиберална демокрация под американски контрол, бе „свалянето на границите“. В продължение на много години медиите възторжено напомнят провъзгласената за историческа реч на Роналд Рейгън на 12 юни 1987 г. пред гражданите на Западен Берлин, когато той призовава за събаряне на Берлинската стена, за да дойдели „свободата“ и „демокрацията“: „Господин Горбачов, отворете тази врата! Господин Горбачов, разрушете тази стена!“. Редовно ни показват с либерални възторзи за „свободата“ и „демокрацията“ кадри от разрушаването на Берлинската стена. Това всъщност се превръща в инструмент за налагане на господството на глобализирания капитал, който ражда толкова тежки противоречия, че започват да се строят повече и много по-големи стени, отколкото, докато съществуваше съветският социализъм.

 От 1945 до 1991 г. стените, изградени между различни държави, са 19.  В края на Студената война през 1991 г. те са 12, а през следващите две десетилетия почти се утроиха. През 2014 г. са 64 и стават все повече. За точната им дължина се спори. Различни автори в периода между 2007 и 2012 г. дават цифри от 12 000 до 41 000 километра (24). Този процес се разгърна след терористичните актове на 11 септември 2001 г. и имаше за цел да спира емигранти и терористи. За следващите 15 години 30 държави започват да строят стени, като само през 2015 г. 15 държави вземат решения за това (25). А Доналд Тръмп, наследникът на призоваващия за свалянето на стените Рейгън, започва да строи по границата с Мексико 3200-километрова стена – най-голямата след Великата китайска стена. Така идеологемата за „отвореното общество“ като същност на либералната демокрация отива в историята.

Диалектиката на историческото развитие на капитализма, за която говори Маркс, се е проявила в пълната си сила. Когато му е било необходимо, за да увеличи печалбата, капитализмът се е глобализирал, наложил е идеологемата за „свалянето на стените“ като израз на движение към най-доброто общество – либералната демокрация. След като това рязко увеличава всички противоречия, той изоставя тази идеологема и започва да строи стени, за да се съхрани. Ето защо не е странно, че на 27 януари британското издание „The Conversation“ излезе със заглавие „В едно странно бъдеще: защо либералното обещание за истинска свобода е лъжа“(26).

За милиони хора по света то наистина изглежда лъжа.

                                     Кризата на социалдемократическата левица

Неолибералната глобализация и кризите на либералната демокрация обаче се превърнаха във фактор за криза и на социалдемократическата левица. Тя възниква като алтернатива в края на ХIХ век, опирайки се именно на възхода на многопартийната представителна демокрация, в която вижда инструмент за защита на работническите интереси, различен от революционната борба.

След Първата световна война кризата на либералната демокрация води до криза и разпадни процеси и на социалдемократическата левица. Тя открива отново територия за развитие и постига своя върхов период след Втората световна война до 70-те години на ХХ век в условията на кейнсианска регулация на икономиката.

След това кризата на капитализма и преходът към глобализиран неолиберален капитализъм започнаха да обезсилват социалната държава и либералната демокрация. Това постави началото на кризисни процеси в социалдемократическата системна левица, която разчиташе на силата на либералната демокрация, допълвайки я с инструментите на т. нар. социал­на демокрация, свързани с преразпределителната роля на държавата.

В опит да намери път напред левицата излезе временно от тази криза през 90-те години и началото на ХХI век, приемайки и подкрепяйки глобализацията чрез идеологиите и политиките на „Третия път“ на Блеър във Великобритания и „Новия център“ на Герхард Шрьодер в Германия. Това обаче ѝ донесе краткотрайни успехи във времената на разпад в Източна Европа и извличане на огромни ресурси в хора и финанси от тези страни.

След това задълбочаването на кризата на либералната демокрация засили кризисните процеси в левите партии в Европейския съюз и те започнаха да губят позиции навсякъде, особено след финансовата и икономическата криза от 2008 г. Независимо от надеждите за тяхното възраждане чрез фигури като Алексис Ципрас, Джеръми Корбин и Бърни Сандърс, кризата на либералната демокрация води към тенденция, позната от 30-те години на ХХ век, а именно маргинализация на този тип системно ляво.

Очакванията обаче, че това може да бъде циклична криза, подобна на тази от 30-те години, засега нямат достатъчно основания. В съвсем нова историческа ситуация, при която предходният тип многопартийна представителна масова демокрация умира, стои въпросът за откриване на новото ляво и неговите инструменти за успех. Неспособността да стане това благоприятства авторитарно-популистки, дясноконсервативни и фашизоидни сили.

Засега лявото във вид на „социализъм с китайски черти“ или на виетнамски тип социализъм продължава ускорено своя ход напред. То обаче е нещо съвсем различно в използваните инструментариуми в сравнение с традиционната социалдемократическа левица в Европа, която дължи своите големи успехи на златните години на либералната демокрация, но и своята криза – на кризата и тенденцията към терминален стадий на предходната либерална демокрация.

Очевидно е, че в досега съществуващата си форма, създадена в една друга технологична епоха и стадий на капитализма, тя отива към миналото. Възможно е някакво нейно възраждане, но само ако се премахне съществуващото неравенство и се тръгне към нови форми на дигитална пряка демокрация.

Вървим към нова епоха, в която лявото, което ще се появи, ще бъде съвсем различно. Ляво в епохата на постнеолибералната демокрация и четвъртата индустриална революция (27).



Бележки

(1) Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 111.

(2) Soros, G. The Crises of Global Capitalism, New York: Public Affairs, 1998, p. 3, p. 200.

(3) Myers, Joe. How do the world's biggest companies compare to the biggest economies?, In: World Economic Forum, https://www.weforum.org/agenda/2016/10/corporations-not-countries-dominate-the-list-of-the-world-s-biggest-economic-entities?utm_content=bufferf08ae&utm_medium=social&utm _source=facebook.com&utm _campaign = buffer,  October 19, 2016

(4) Dodwell, Aisha. Corporations Running the World Used to Be Science Fiction – Now It’s a Reality, In:

(5) Wedel, Janine R. Donald Trump and a World of Distrust, In: Project Syndicate, < https://www.project-syndicate.org/commentary/public-trust-deficit-trump-by-janine-r--wedel-2016-11>, November 7, 2016

(6) Fukuyama, Francis. Where is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online,

(7) Confidence in Institutions, In: Gallup,

(8) Вж. Davies, William. The Age of Post-truth Politics, In: The New York Times, August 24, 2016 

(9) Gilens, Martin and Benjamin I. Page. Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens, In: Perspectives on Politics, 2014, Vol. 12, No. 3.

(10) Вж. Public opinion in the European Union, Standard Eurobarometer 81, Spring 2014, http://ec.europa.eu/citizenship/pdf/spring_eurobarometer_july_2014.pdf

(11) Вж. Castells, Manuel. Global Governance and Global Politics, Political Science & Politics, January 2005

(12) 2017 Edelman TRUST BAROMETER Reveals Global Implosion of Trust, In: http://www.edelman.com/news/2017-edelman-trust-barometer-reveals-global-implosion/, January 15, 2017

(13)  McChesney, Robert W.  Blowing the Roof off the Twenty-First Century: Media, Politics, and the Struggle for Post-Capitalist Democracy, New York: Monthly Review Press, 2014, р. 88.

(14) Kotler, Philip. Democracy in Decline, Sage, 2016, p. 6, 8

(15) Вж. Richards, Steve. Look at Russia, then put aside your cynicism over our decaying and cash-strapped parties, The Independent, December 4, 2007.

(16) Otto, Shawn Lawrence. Antiscience Beliefs Jeopardize U.S. Democracy, In: Scientific American, November 1, 2012

(17) Otto, Shawn. A Plan To Defend Against the War on Science, In: Scientific American, October 9, 2016

(18) Seipel, Brooke. US no longer considered 'full democracy,' group says, In: http://thehill.com/blogs/blog-briefing-room/blog-summaries/316085-us-no-longer-considered-full-democracy,25.01.2017

(19) Вж. Foa, Roberto Stefan and Yascha Mounk. The Danger of Deconsolidation, In: Journal of Democracy, Vol. 27, N 3, July 2016, pp. 5-17.

(20) Agemoglu, Daron. American Democracy Is Dying, and This Election Isn’t Enough to Fix It, In: Foreign Policy, November 7, 2016

(21) Zakaria, Fareed. America’s democracy has become illiberal, In: The Washington Post, December 29, 2016

(22) Leatherby, Lauren. Trump is least popular incoming [president since 1940s, In: Financial Times, January 20, 2016

(23) Fukuyama, Francis. The Future of History, In: Foreign Affairs, January/February 2016, p. 6

(24) Вж. Borders, Fences and Walls. State of Insecurity?, Ed. by Elisabeth Vallet, Ashgate, 2014, p. 2

(25) Вж. More neighbours make more fences, In: The Economist, September 15, 2015

(26) Fagan, Andrew. Into a bizarre future: why the liberal promise of true liberty is a lie, In: The Conversation, https://theconversation.com/into-a-bizarre-future-why-the-liberal-promise-of-true-liberty-is-a-lie-71395?utm_medium=Social&utm_campaign=Echobox&utm_source=Facebook&utm_term=Autofeed#link_time=1485475547, January 23, 2017

(27) Вж. Проданов, Х. Каква ще бъде формата на управление след края на либералната демокрация и началото на четвъртата индустриална революция?, В: Глобалните промени и съдбата на България през 21 век, С., BISFIRM, 2016, c. 67-76.





Проф., д.ф.н. Васил Проданов e преподавател в УНСС. Бил е главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989), директор на Института за философски науки (1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и много други страни в света. Автор на 21 книги, сред които „Познание и ценности“, „Биоетика“, „Биосоциални ценности“ и др.


Източник: списание „Ново време”,  брой 1-2, януари-февруари 2017









 

24.03.2017 г.

За задачите на пролетариата в настоящата революция - В.И. Ленин

 

 

Статията «За задачите на пролетариата в настоя­щата революция», напечатана в бр. 26 на «Правда» от  7 (20) април 1917 г. с подписа Н. Ленин, съдържа знаменити­те Априлски тезиси на В. И. Ленин.  На 3 (16) април  1917 г. той изнася реч пред  събранието на болшевиките в двореца Кшесинская, в основата на която е проектът на тезисите.  На следващия  ден -  4 (17) април 1917 г. Ленин изнася в цялост доклад  „За задачите на пролетариата в настоящата революция” в Таврическия дворец  на съвещание на болшевиките, а по-късно през деня го повтаря на съвместно събрание на болшевиките и меншевиките, делегати  в Общоруското съвещание на Съветите на работническите и войнишки депутати. Статията  е  препеча­тана от болшевишките вестници «Социал-Демократ» (Моск­ва) «Пролетарий» (Харков), «Красноярскии Рабочий» (Красноярск), «Вперед» (Уфа), «Бакииский Рабочий» (Баку), «Кавказкий Рабочий» (Тифлис) и става достояние на десетки хиляди читатели.

На 10 (23) април 1917 г. Ленин пише голямата си статия „ Задачите на пролетариата в нашата революция” , която определя като проекто-платформа на пролетарската партия. По-късно тя е издадена и като отделна брошура. Основните положения в нея, набелязани от Априлските тезиси, стават фундамент за приетите резолюции и решения от VII –та Общоруска конференция на болшевиките, проведена на  24-29 април 1917 г. в Петроград. Априлската конференция бележи периодът на новата ориентация на Болшевишката партия – етапът на революционно мобилизиране на масите, на създаването  на политическата подготовка за социалистическа  революция.

 

 

                   Ръкописът на  В. И. Ленин "Предварителен проект за  Априлски  тезиси"

                  Ленин говори в Tавричевския  дворец. Фото. Април, 1917

        Априлските  тезиси  на  Ленин, публикувани във  в-к "Правда", 7 април  1917 г.

Произведения,  написани от Ленин за изясняване и защита на Априлските  тезиси

    Седма  Общоруска конференция на болшевиките – 24-29 април1917 г., Петроград







 

Статията "Априлските тезиси на Ленин - гениален план за пролетарската революция" виж тук:

http://nvkovachev.blogspot.bg/2017/04/blog-post.html   








 

16.03.2017 г.

Вилхелм Волф – верният другар на Маркс и Енгелс

 

 

     На 9 май 1864 г.  в изгнание, далеч от родината си, умира един от най-близките приятели и съратници на Маркс и Енгелс - Вилхелм Волф . Той е човекът, на когото Маркс посвещава  първия том на "Капиталът".

"Маркс и аз загубихме един истински приятел, а немската революция човек, неповторим по своята ценност", пише Енгелс в статия, посветена на памета на Волф.

 

Но кой е този човек, получил такава висока оценка от лидерите на международния пролетариат, Маркс и Енгелс ?  

 

Вилхелм  Волф (Йохан Фридрих Вилхелм Волф , 21 юни 1809 — 9 май 1864) е немски публицист, политик, революционер,  по професия — учител.  Изключително близък другар на Карл Маркс и Фридрих Енгелс. Известен е с псевдонима „Лупус“. С чувство за хумор в кореспонденцията често се е употребява и името „Изегрим”(игра на думи).

Роден в Tърнава (Tarnówek) , област Schweidnitz (днешна Полша ), в семейството на силезийски земеделски работници. Отраснал  в нищета, Вилхелм още в детството е принуден да изпита цялата тежест и унижения  свързани с последствията от крепостничеството и  зависимостта на селяните от тогавашните феодални порядки. Независимо,  че в 1810 г.  официално феодалната  зависимост е  отменена, на практика остават все още редица данъци и налози, ангария за господаря, произвол на полицията, а заедно с това на практика продължава да съществува предишната наследствена зависимост.

Баща му е крепостен селянин, бил е строител, дърводелец и кръчмар. Майката на В. Волф  е в известна степен по-образована от своята среда. Тя успява да възпита у него гневно отношение срещу безсрамната експлоатация и униженията, на които са подложени селяните. Преживяното и опитът, който натрупва от социалните конфликти, оказват формиращо влияние върху по-нататъшния му живот и определят съдържанието и отношението на много от неговите публикации.  

 Скоро се откриват способностите на селското момче и неговата любов към ученето. Но пътят е осеян с препятствия и само благодарение на упоритостта на родителите и с помощта на един духовник В. Волф  успява да влезе в гимназията в Свидница (Świdnica). Да не говорим за финансовите трудности.

 От 1829-1834 г. учи класическа филология  в университета в Бреслау (Вроцлав). Там се превръща в инициатор  на студентското сдружение. С цел да се издържа за кратко време е работил като кожар в Strzegom (Striegau), на около 15 километра северозападно от Swidnica (Долна Силезия) и на 32 км. западно от Вроцлав. Учението е прекъснато от арест в 1834 г. и той не успява да се дипломира. През 1834-1838 г. е задържан и обвинен за участие в антиправителствени действия, предполагаеми нарушения на закона за печата и обида на царска особа . Местен е в различни затвори за разследване, преди да го изпратят  във влажните подземия на крепостта Silberberg.  Затова приятелите му са го наричали с прозвището "Kasematten-Wolff". В крайна сметка, последиците за здравето и зрението са толкова силни, че след години лишаване от свобода той е освободен на 30 юли 1838 г.      

 Волф се насочва към Вроцлав, с надеждата да стане учител, като специалист по класическа филология, но властите му отказват правото да ползва знанията си. Благодарение на един земевладелец  от полско благородно семейство от Познан, който го взема за домашен учител, той успява да преживее някак си. Около 1840 г. учителства в Racibórz (Ратибор – нем.) Най-накрая, след  дълги  изпитания, той получава разрешение от  правителството да дава частни уроци, като по този начин може да си осигури поне едно скромно съществуване. В периода 1840-1841 г. сътрудничи на списание „Schlesischen Provinzialblätter“ (Силезийски провинциални листи – Вроцлав) и търпи повтарящи се сблъсъци с пруските цензура и от 1842 г.  е частен учител и журналист  в Strzegom (Striegau).

От 1843 г. сътрудничи на различни вестници и списания, включително „Breslauer Zeitung“ (Вроцлав), „Силезия (Легница), „Freikugeln. Blätter für ernste und heitere Unterhaltung (Лайпциг), „Schlesischen Chronik“ (Вроцлав/Breslau). През 1843-44 г. става съосновател  на клуб за образование на деца от крайно бедни семейства във Вроцлав. От 1844 г. праща дописки за „Vorwärts“ (Напред-Париж), а от 1845 г. публикува в „Gesellschaftsspiegels“ (Елберфелд) и във „Westphälischen Dampfboots“ (Билефелд).

В същото време, той отново се присъединява към борбата срещу съществуващото потисничество, до колкото е възможно по време на тези  тежките времена, възпрепятстван от цензурата. Това, обаче, не го притеснява. Така до крайност скандализира „благочестивите” души,  след като публикува в провинциални силезийски вестници популярната "песен" на покаялия се грешник, намерена в стара книга с  песнопения. Скоро песента се разпространява в цяла Германия, предизвиквайки бурния смях на „безбожниците“ и възмущението сред „смирените“ (т. е. благочестивите). Цензурата и правителството започват зорко да следят за него. Само се чака повод за разправа. В края на 1844 година той е шокиран от клането над силезийските тъкачи, разбунтували се срещу работодателите  си. През следващата година Волф публикува подробно проучване на тази тема - "Бедността и въстанието в Силезия" , в което от гледна точка на революционен демократ, симпатизиращ на пролетарската борба, разглежда това важно събитие в немската история.  В началото на 1846 г. е обвинен в нарушение на закона за печата.  Осъден е на три месеца затвор от Апелативния съд във Вроцлав за публикуване на критична статия за пруския милитаризъм. Преследването взема такива размери, че В. Волф, на който са му омръзнали пруските зандани, се скрива от грозящия го арест и се отправя към Макленбург. Междувременно, областният съд  го осъжда на три месеца лишаване от свобода. С помощта на приятели остава в Хамбург до емигрирането си в Лондон.

Целият по-нататъшен живот и дейност на Вилхелм Волф  са напълно отдадени на борбата за освобождението на германската работническа класа.

В Лондон той за пръв път влиза в обществена организация - Немското работническо просветителско общество, образователна асоциация на германските работници, която активно участва в подготовката на учредително събрание на международната пролетарска организация.

 През април 1846 г. той отива в Брюксел,  среща се с Маркс и Енгелс  и става техен най-близък другар и съратник.  Маркс и Енгелс веднага оценяват изключителния ум на Вилхелм Волф, вроденото му чувство за хумор, непоколебимата твърдост на характера, пламтящата му ненавист към всички потисници.  „Рядък човек под незначителна външност” – преценява Енгелс още при първата им среща. Волф, когото Маркс нарича Лупус – по латинския превод на името му, без да се колебае влиза в Брюкселския комитет за комунистическа кореспонденция – организиращ център на прогресивните елементи на пролетарското движение. Той няма строго определен състав. В ръководното му ядро са Маркс, Енгелс и белгийският комунист Филип Жиго. С права на равноправни членове  в работата на комитета участват  Йозеф Вайдемайер, Вилхелм Волф, Едгар Вестфален, Фердинанд Волф, Зайлер, Хайлберг, Павел Аненков и други. Задачата на този комитет е да установи връзки и редовна кореспонденция със социалисти и комунисти от различни страни, за да ги сплоти чрез размяна на мнения и критика на погрешните възгледи около единна научна програма и да подготви условията за създаване на комунистическа партия.  Комитетът се занимава обикновено с въпросите на комунистическата пропаганда в тези страни, събира средства с тази цел, води кореспонденция с работнически и социалистически дейци и организации. По важни въпроси се издават литографирани циркуляри.  Чрез Вилхелм Волф се установят връзки с някои градове в Силезия с цел създаване на кореспондентски комитети.   

В условията на назряваща революция особено остро се чувства липсата на печатен орган, но  средства за собствен такъв няма. Затова  Маркс и съратниците му решават да използват съществуващия „Deutsche Brusseler Zeitung” („Немски брюкселски вестник”), като се надяват да го поставят под свое влияние. И тази надежда се оправдава. Към края на 1847 г. вестникът  фактически, макар и неофициално , става орган на формиращата се пролетарска партия – Съюза на комунистите. Така Вилхелм Волф става кореспондент на вестника и съдейства активно в борбата против пруската реакция. Кореспондентското бюро на "Немски брюкселски вестник"  снабдява германските вестници с новини от Франция, Англия и Белгия.  Вестникът е  редактиран, доколкото обстоятелствата позволяват това, в социалдемократичен дух. Значим е приносът на Вилхелм Волф  за превръщане на вестника в глашатай не само на демократическите, но и на революционните пролетарски идеи. В него той  прави седмични обзори на актуалните събития, наситени с хумор и същевременно това са изложения пълни с енергия, които бичуват дребнавостта и подлостта на управляващите и подчинените им в Германия. Тези политически обзори  остават негова любима тема и в по-нататъшната му публицистична дейност.

Вилхелм Волф участва активно в основаването на Съюза на комунистите.  На конгресът на Съюза на справедливите, който се провежда в Лондон през юни 1847 г., Волф е делегат на общността от Брюксел. Енгелс и Вилхелм Волф оказват огромно влияние върху хода на конгреса, който фактически слага началото на съвсем нова организация – Съюза на комунистите. Конгресът по същество има учредителен характер, на които организацията приема  нови идейни принципи и нова структура. В хода на работата, при непосредственото участие на Енгелс и Волф е изработен новият устав, който след обсъждане по места подлежи на утвърждаване от следващия конгрес. Обаче Енгелс и Волф успяват да внесат важни програмни положения в устава, в първата точка на който целите на съюза са формулирани в духа на научния комунизъм. Тази точка гласи: „Целта на съюза е събаряне на буржоазията, господство на пролетариата, унищожаване на старото, основано на антагонизма на класите буржоазно общество и основаване на ново общество без класи и без частна собственост."  Издигнат е революционният лозунг „Пролетарии от всички страни, съединявайте се !”, който изразява класовия и интернационален характер на работническото движение. Наред с проектоустава се обсъжда и въпроса за програма на Съюза. В резултат на това е приет „Проект на комунистическото верую” под формата на въпроси и отговори (катехезис). Под този документ, написан собственоръчно от Енгелс, стоят подписите на Карл Шил (съюзното име на Карл Шапер) и на секретаря на конгреса Хайде (съюзното име на Вилхелм Волф). Основаването на Съюза на комунистите — първата международна работническа организация, провъзгласила научния комунизъм за свое идейно знаме — е бележито събитие в историята на освободителната борба на пролетариата. То слага началото на съединяване на марксизма с работническото движение, става предвестник на разпространението на марксисткия мироглед, на идеите на интернационалната пролетарска солидарност.

След първия конгрес  усилията се насочват към идейното и организационното укрепване на Съюза на комунистите. Комунистическите кореспондентски комитети и групи се вливат в него.   Ролята на Брюкселския окръжен комитет, основан на 5 август 1847 г. и възглавяван от Маркс, става ръководен център на целия Съюз на комунистите. Централният комитет в Лондон по всички важни въпроси се обръща най-напред към Брюкселския окръжен комитет.

 Най-близка цел на Съюза на комунистите е организиране на пропагандата на комунистическите идеи. Около нелегалните, сравнително тесни организации на съюза трябва  да израсне мрежа от легални работнически дружества, подобни на Лондонското просветно дружество на германските работници. Съюзът се заема да установи контакт с вече съществуващите просветни дружества и  да създава нови. Към тях се организират библиотеки, курсове за лекции, певчески кръжоци и т.н.  В края на август 1847 г. в Брюксел е основано Германско работническо дружество, което обединява  главно германските работници емигранти. Ръководна роля в него играят  членовете на Съюза на комунистите – председател става Мозес Хес, а Вилхелм Волф е касиер. То води широка пропагандна и просветна работа, организира всяка сряда дебати върху работнически въпроси и всяка неделя политическа дискусия(жените също могат да участват).  Дружеството на немските работници влиза във връзка с фламандски  и валонски работнически общества и подбира най-активните си и политически мотивирани членове за Брюкселската комуна на Съюза на комунистите.  Скоро Вилхелм Волф  става един от любимите  оратори на Германското работническо дружество в Брюксел и действа като негов говорител.

През септември 1847 г. в Брюксел е организиран банкет за ознаменуване всеобщото братство на работниците. Поканени са сто и двадесет души: белгийци, германци, швейцарци, французи, поляци, един руснак и един италианец. По този повод се решава създаването на Демократично дружество за обединение на всички страни.Германските представители са Карл Маркс, Мозес Хес, Вилхелм Волф, Георг Веерт, Стефан Борн, Фердинант Волф и Борнщат. Идеята е била по-късно  това дружество да се превърне в белгийска политическа партия, в която ще се срещнат „революционните пролетарии“.

По същото  време ръководители на Съюза на комунистите в Лондон правят опит да уредят излизането на комунистическо списание. Особено голяма помощ  в това отношение им оказва Вилхелм Волф. През септември 1847 г. излиза първата книжка на „Kommunistische Zeitschrift", издадена под девиза „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!" (този лозунг се появява в печата за първи път именно тук). В публикуваните материали се критикуват  идеите на утопичния социализъм и се развиват някои важни тактически положения на пролетарското движение (например за тактиката на работническите борби в Германия). Но поради липса на необходимите средства изданието не може да просъществува дълго.

Около година и половина след  запознанството на В. Волф с Маркс и Енгелс вече явно личи, че те виждат в него значим потенциал на първокласен пролетарски революционер и един от лидерите на Съюза на комунистите. Висока оценка и свидетелство за това се съдържа в писмото на Енгелс до Маркс от 24 ноември 1847 година: "Лупус  е необходимо решително да отвикне от прекомерната скромност. Това  славно момче е един от малкото, който трябва да се издигне на преден план“. 

През 1848 г. излизането на първия програмен документ – „Манифест на Комунистическата партия“ – съвпада с началото на Февруарската буржоазно-демократическа  революция във Франция, която довежда до замяната на монархията с република  и намира  широк отзвук в Европа. Избухва революция в столицата на Австрия –Виена, революционната вълна стига до пруската столица Берлин, на борба се вдигат и народните маси в Италия, народни въстания избухват почти в цяла Средна Европа.

Избухването на Февруарската революция, скоро намира отклик и в Брюксел. Народът излиза на улицата с виковете: „Vive La Republique!“ („Да живее Републиката!" ) Правителството се държи привидно кротко, но мобилизира в провинцията военни от запаса и отпускарите и ги насочва към столицата. Става известно, че кралят е склонен да абдикира, ако народът поиска това, стига всичко да премине мирно и без кръвопролития, като се надява да получи прилична пенсия. Това внася успокоение сред хората и не е направен дори и опит за вдигане на въстание. Неочаквано обаче една вечер жандармерията изважда голи саби срещу хората на пазарния площад и започват масови арести.Вилхелм Волф е сред първите арестувани, откаран до кметството и бит от пияни гвардейци. След няколко дни е депортиран във Франция. През март 1848 г. той се включва в клуба на германските работници в Париж.

В резултат на започналите гонения и репресии скоро се налага Брюкселският окръжен комитет, който е приел функциите  на Централен комитет на Съюза на комунистите, да премести седалището на ЦК в Париж и да се сформира нов Централен комитет. В новия Централен комитет   от  март 1848 г. за председател е избран Карл Маркс, за секретар – Карл Шапер и за членове  Хенрих Бауер, Фридрих Енгелс, Вилхелм Волф,  Карл Валау  и Йозеф Мол.

А революцията в Германия приближава с пълна сила и е остра необходимостта да се внесе яснота в разтревожените умове на немските работници и емигрантите. В тази връзка документът  "Изисквания на Комунистическата партия в Германия", обнародван на 30 март 1848 г. в Париж,  има голямо теоретическо и политическо значение . Под него стоят подписите на Маркс, Енгелс, Карл Шапер, Вилхелм Волф, Хенрих Бауер и Йозеф Мол и по същество това е политическата платформа на комунистите по времето на революцията в Германия.


 

                                            Участие в революцията 1848 – 1849 г. 

Берлинската мартенска революция от 1848  г., вълненията в многобройните тогавашни германски княжества, подготовката за Франкфуртския парламент и Берлинското събрание карат Волф да замине за Германия. От април се включва в Демократичния клуб във Вроцлав.    Посещава  Майнц, Кобленц, Кьолн, Хановер, Берлин и временно се задържа в родната си Силезия. През май-юни 1848 г. става заместник-главен редактор на "Силезия Кроникъл" във Вроцлав. Там, на място той разгръща политическите си и организаторски способности и се бори за победа на радикалните елементи в изборите. Благодарение на своите качества и подготовка, на силата и убедителността на красноречието си, на любовта сред хората, той успява, особено в селските избирателни райони, да представи и наложи такива кандидати, които без него не биха имали шансове.

По това време започват да възникват работнически дружества из цяла Германия, но дейността им е разнородна. Съюзът на комунистите замисля план за обединението им около временен център в Майнц, така че те постепенно да се превърнат  в масова политическа организация на пролетариата. В Германия наред с Вилхелм Волф  пристигат  още  Карл Валау,  Стефан Борн,  Георг Веерт  и други членове на Съюза, за да заздравят старите(малобройни и организационно слаби) и организират нови структури. От името на "Съюза на комунистите" Волф се заема да провежда и разяснителна работа сред селяните от Силезия. Но дейността на Съюза на комунистите се сблъсква с огромни трудности не само поради политическата изостаналост на работниците, а и в резултат на яростната антикомунистическа пропаганда, която разгръщат феодалната реакция и либералната  буржоазия, изплашена от революционните акции на френските работници.

 Вилхелм Волф и неговите другари влизат в Кьолнското демократическо дружество (обединяващо работници, занаятчии и представители на дребната буржоазия) и в неговия Временен окръжен комитет. Целта е да оказват влияние на пролетарските елементи и да подтикват за действия дребнобуржоазните демократи, чрез приемането на решения разобличаващи предателската политика на немската либерална буржоазия и осъждащи нерешителната позиция на Берлинското и Франкфуртовското събрание (парламент). От  юни 1848 г. до април 1849 г. Волф е член на Областния съвет на демократичните сдружения от провинция Рейн, а през август 1848 г. участва в първия конгрес на демократите в Кьолн.

Другата голяма, но нелека задача е издаването на революционен печатен орган. За място на редакцията е определен Кьолн.  На 31 май 1848 г. вечерта е готов първият брой на "Neue Rheinische Zeitung"(Нов  рейнски вестник), който  излиза с дата 1 юни. В редакционния комитет влизат: Карл Маркс – главен редактор, Хайнрих Бюргерс, Eрнст  Дронке, Фридрих Енгелс, Вилхелм Волф , Георг Веерт и  Фердинанд Волф – редактори. Когато Маркс отсъства от Кьолн, Енгелс го замества  като главен редактор.  Самият състав на редакцията показва, че вестникът цели да стане знаме на демокрацията със специфичен пролетарски характер, орган на Съюза на комунистите, негов идеен и организиращ център. Привлечени са кореспонденти от различни части на Германия и от различни европейски страни. За много кратко време вестникът се превръща в единствения печатен орган, който ориентира хората в сложната и заплетена революционна борба не само в Германия , но и в другите европейски страни. Уводните статии в повечето случаи принадлежат на Маркс или Енгелс.

Надежден техен помощник  в редакционния комитет е Вилхелм Волф. Неговият публицистичен талант се проявява особено ярко в статиите по аграрния въпрос. Волф познава добре живота на селяните, особено на силезийските си земляци. Освен като автор на редица статии той завежда и хрониката на отдел "Вътрешен". Неговото трудолюбие, педантичност и непоколебима добросъвестност  правят възможно  преодоляването на редица трудности в ежедневната работа на вестника, но го натоварват извънредно с много текущи задачи. Той обаче скоро намира средство за трансформиране на тази работа в самостоятелна дейност чрез списване на текуща хроника под наслов „В страната“. Там се подбират съобщения от малките германски държави (княжества) и В. Волф с неподражаемия си хумор изобразява провинциалната ограниченост, назадничавост и еснафщина, както на управляващите, така и на управляваните. Същевременно той продължава седмичните си обзори по текущите събития в Кьолнското демократическо дружество, благодарение на което скоро се превръща в един от най-обичаните и влиятелни оратори.

Бляскав израз във вестника намира поетичният  талант и неизчерпаемият хумор на Георг Веерт. Голям успех има серията му от остри фейлетони „Живот и подвизи на рицаря Шнапхански", в която в сатирична, гротескна форма е нарисуван типичният портрет на реакционния пруски юнкер. Значим принос  във вестника има Ернст Дронке, като опитен публицист, който има вече зад гърба си немалко статии и голямата книга „Берлин“, заради която авторът е бил в затвора.  През октомври 1848 г. в редакционния комитет влиза Фердинанд Фрайлиграт. Публикуваните в „Neue Rheinische Zeitung" стихове на този популярен революционен поет са една от най-добрите страници в литературното му наследство.

„Neue Rheinische Zeitung" на практика се превръща в единственият орган на печата не само в Германия, но и в цяла Европа, в който се дава дълбок анализ на най-важните събития на германската и изобщо европейската революция. Вестникът се отличава с изумителна способност за предвиждане, той се стреми да помогне на народните маси  да се ориентират в сложния лабиринт на класовата борба, да разберат както общите цели на революцията, така и конкретните задачи, които възникват на отделни нейни етапи. 

Вестникът разобличава разпространените сред народа опасни илюзии, че с мартенските боеве, в резултат на което идва на власт либералната буржоазия, революцията е вече завършила. Но тази половинчата  революция не е унищожила нито един трон, запазила е старата армия и дворянския офицерски корпус, държавният апарат е все още в ръцете на алчната и жестока бюрокрация. Земевладелците, както и по-рано владеят своите имения и експлоатират селяните. Статиите ярко показват предателската политика на немската буржоазия, която изплашена от примера на прогресивния френски пролетариат, поема пътя на споразумения с кралската власт при изработването на конституция и решаването на други основни въпроси. Материалите остро бичуват потисническата политика на Прусия и Австрия спрямо поляци, чехи, унгарци,  италианци и други народи, показват лъжливите обещания и кървави наказателни  действия срещу полското въстание в Познан, срещу въстанието в Чехия от юни 1848 г. Вестникът остро критикува двете национални събрания, образувани след Мартенската революция – Пруското, заседаващо в Берлин, и Общогерманското, свикано във Франкфурт на Майн, защото те поемат пътя на съглашателство с пруската монархия и със старите власти в другите немски държавици.

Всичко в работата на вестника е подчинено на една основна задача: да се повишат съзнателността  и организираността на пролетариата и на трудещите се маси, да се мобилизират за революционна борба против враждебните на народа контрареволюционни сили. Защищавайки с непоколебима енергия и мъжество интересите на народните маси, които се борят по улиците на Берлин, Париж и Виена и в градовете и селата на други страни, "Neue Rheinische Zeitung" с право се нарича орган не само на германската , но и на европейската демокрация. Вестникът решително се обявява за активна подкрепа на широко разгърналата се тогава революционна националноосвободителна борба на потиснатите народи. Изхожда се от конкретноисторическия анализ на едно или друго национално движение, определя се неговото място в развиващата се схватка между двата основни лагера — лагерът на революцията и лагерът на реакцията. Използвайки този решаващ критерий, редакцията на „Neue Rheinische Zeitung" поддържа прогресивните националноосвободителни движения, които разширяват  фронта на буржоазнодемократичната революция, умножават  и укрепват нейните сили.

Вестник „Neue Rheinische Zeitung" разгъща  решителна борба за унищожаване на феодалните остатъци в селото.  До революцията в 1848 г. само най-заможната част от селяните успява  да се възползва от плодовете на аграрните реформи от 1807—1811 г., които дават на селяните правото да се откупят от феодалните повинности при крайно тежки условия. Прерастването на крепостното феодално стопанство в буржоазно върви бавно.   Когато революцията започва се разразява стихийна антифеодална борба на селяните. На редица места феодалните замъци са запалени. Селяните отказват  да изпълняват каквито и да било повинности. „Правителството трябваше само да облече в законна форма фактически вече осъщественото от волята на народа отменяване на всички феодални повинности" — пише „Neue Rheinische Zeitung". Вместо това либералната буржоазия, изплашена за своята собственост, се вдига да защитава феодалните си дадености. В представения от пруския министър на земеделието Гирке законопроект се предлага  безвъзмездно да бъдат премахнати само най-незначителните повинности, а най-тежките подлежат  на откупуване.

Редакцията на вестника се обявява за радикално разрешаване на аграрния въпрос, за превръщане на селянина в свободен собственик на своята земя. В знаменитата серия от статии на Вилхелм Волф „Силезийският милиард" (публикувани през пролетта на 1849 г.) „Neue Rheinische Zeitung" в противовес на земевладелската аристокрация и либералната буржоазия, които настояват  за откупуване на феодалните повинности, поставя  искането да се върнат на селяните сумите, които „господата разбойници-рицарите са ограбили от селяните през последните тридесет години". Освен връщане на всичко, което земевладелците аристократи са награбили от селяните след аграрните реформи от 1807—1811 г., вестникът иска и раздробяване на някои големи имения, с цел да се оземлят безимотните и малоимотните селяни. Така, защищавайки интересите на най-широките селски маси, „Neue Rheinische Zeitung" допълва  аграрната програма, изложена в „Искания на Комунистическата партия в Германия". По същество в статиите си Вилхелм Волф  е един от първите след  Маркс и Енгелс , който изразява идеята на съюз на работническата класа и трудещите се селяни. 

Основните си  усилия В. Волф насочва към разобличаване на пруската система на феодален гнет над  селяните. В редица ярки статии той разкрива  престъпленията и злоупотребите на едрите собственици, настоява феодалната повинност да бъде отменена изцяло, а поземлените имоти да бъдат  разпределени справедливо сред селяните.

Малодушието на буржоазията  се увеличава значително след юнските боеве в Париж и това позволява на реакцията отново да събере сили и да действа.  Войната между Прусия и Дания, която започва с въстание в Шлезвиг-Холщайн, като част от революционната борба на народа за обединението на Германия, завършва с позорно примирие от 26 август 1848 г. в Малмьо. На 13 септември Кьолнският работнически съюз и Демократическото дружество свикват масово събрание на площад „Франкенплац". Присъстват  5—6 хиляди души. По предложение на Вилхелм  Волф, подкрепено от Енгелс, Г. Бекер и Дронке е избран Комитет за безопасност, което плаши кьолнската буржоазия. Единогласно е приет предложеният от Енгелс проект за обръщение до Берлинското национално събрание с искане в случай на опити за неговото разтуряне депутатите да  не напускат своя пост дори под заплахата на щикове. За засилване авторитета на Комитета за безопасност важна роля изиграва масовото народно събрание, което се провежда  на 17 септември в околностите на Кьолн — във Воринген. Освен жителите на Кьолн пристигат селяни от съседните села, както и делегации от Найс, Дюселдорф, Крефелд и други градове.   На това събрание широко се разпространяват „Исканията на Комунистическата партия в Германия".

На 16 септември Парламентът във Франкфурт, отказвайки се от революционните стремления, одобрява и ратифицира пруско-датското примирие постигнато в Малмьо. Тогава в защита на революционната чест на Германия се надигат работниците във Франкфурт, Офенбах и Ханау. Въстават и селяните от околните села. Почти по същото време в Берлин има сблъсък между вече примиреното Учредително събрание (отстъпило на практика от принципа за народен суверенитет) и правителството. Така започва всеобщо вълнение. Във връзка с тези събития Комитетът за безопасност, Демократическото дружество и Кьолнският работнически съюз свикват на 20 септември масово събрание  в  зала „Айзер", на което присъстват  членовете на редакцията на „Neue Rheinische Zeitung". В ярка реч Енгелс заклеймява предателското решение на Общогерманското събрание и информира  за хода на въстанието във Франкфурт. Приема се прокламация, в която ратифицирането на примирието се обявява за измяна към германския народ. Публикуването на тази прокламация в „Neue Rheinische Zeitung" дава на властите повод  да заведат поредното съдебно дело против вестника.  След потушаване на народното въстание  във Франкфурт, разгромено от пруски и австрийски войски, кьолнската прокуратура обвинява Енгелс, В. Волф и Бюргерс в заговор против съществуващия строй във връзка с речите им на масовите събрания.  В Кьолн продължават  митингите и правителството решава да нанесе удар. На 25 септември са арестувани Шапер и Г. Бекер. Вилхелм Волф успява да се изплъзне. Арестувани са редица демократи и кмета на Кьолн, известен под името „Червеният Бекер“. Възбудата нараства. На старият пазарен площад се провежда народно събрание, председателствано от  Вилхелм Волф. Отговорът на правителството е поставяне на Кьолн в обсадно положение, гражданските отряди са обезоръжени, излизането на вестник „Neue Rheinische Zeitung“ е спряно, а редакторите са  принудени да отидат в чужбина.

Обсадното положение в Кьолн е снето на 4 октомври, а на 12 октомври отново излиза вестник „Neue Rheinische Zeitung“. Вилхелм Волф отива в Бад-Дюркгейм , в Пфалц, тъй като спрямо него е издадена съдебна заповед по обвинение в заговор. Не след дълго, знаейки колко трудно е положението на Маркс, В. Волф неочаквано се завръща в редакцията на улица „Unter Hutmacher“, № 17. Намира квартира в близък дом, така че минавайки през двора да не му се налага да излиза на улицата. Освен Веерт и В. Волф за Маркс се появява нов помощник — Фрайлиграт. Прекъсването в излизането на вестника още повече увеличава материалните затруднения, които възникват с набавянето — още преди обсадното положение — на една скъпа бързопечатна машина. За да спаси вестника, Маркс влага в него всичките си средства, останали му от бащиното наследство — повече от 7000 талера. „Neue Rheinische Zeitung", за разлика от някои други вестници, никога не се е старал „да направи от революцията дойна крава", пише по-късно Маркс. „ ... Само с цената на големи парични жертви и излагайки се на лична опасност, можах да запазя вестника …“  Едва към 1 март 1849 г. отпадат всички обвинения към членовете на редакцията и целият процес, основан на преувеличени полицейски доклади, е прекратен.

В началото на декември 1848 г. Берлинското събрание (парламентът) е разпуснато и настъпва часът на реакцията. Едно от първите действия на новото правителство е да успокои феодалите  от  Източна Прусия по отношение оспорваното им право да използват  безвъзмездния труд на селяните. Към пролетта селяните навсякъде престават да го полагат, а на някои места дори принуждават земевладелците писмено да се откажат от правата на такъв труд. Остава само да се узакони това фактическо положение и източногерманските селяни да станат свободни хора.

Но правителството не е готово на такава стъпка.  Облекчени са само условията за обратно изкупуване на крепостничеството и само някои от  най-скандалните и възмутителни феодални права се премахват без компенсация. Това унищожава надеждите на крепостните селяни и извиква нуждата да им се разясни тяхното истинско положение. За това Вилхелм Волф е най-подходящият човек.  Не само, защото той самият е син на крепостни селяни и като дете е работил на господарите, не само защото храни пламенна омраза срещу феодалните потисници, но и защото никой не познава по-добре от него феодалния режим на поробване във всичките му детайли, особено в Силезия. Така започва той своята журналистическа кампания срещу феодалите, която достига своя апогей в поредицата статии под надслов "Силезийският милиард".  

Буржоазията се отказва от борбата с феодализма или я води само привидно. В следствие на социалната и политическа изостаналост на Германия по това време, германската буржоазия навсякъде отказва да защити  собствените си политически интереси, защото зад нея вече се изправя заплашително пролетариатът. По този начин партията на пролетариата се налага да поведе борбата. И Вилхелм Волф от страниците „Neue Rheinische Zeitung“ не се колебае да направи именно това.  И го прави  наистина по един революционен начин в статии, пропити с духа на Френската революция, от което буржоазията, феодалите и правителството изпадат в ужас.

Той започва тази кампания  в броя от 19 декември 1848 г.  На 29 декември следва втора остра статия по повод "Указа за временно уреждане на отношенията между собствениците на земя и селяни в Силезия". Този указ, казва В. Волф , "е призив към господа князете, велможите,  графовете и бароните,  възможно най-скоро, под прикритието на закона, така "временно"  да доограбят селското  население“„Обратното изкупуване, което винаги и навсякъде се провежда в полза на  привилегированите, довежда до разорение  селяните. Силезийското юнкерство получава огромно количество пари, обработваема земя и рента. А краят на плащанията за погасяване не се вижда. Затова е господарската ярост срещу безбожната революция от 1848 г. Селяните отказват занапред да бъдат послушни животни, да обработват земята на господарите, да плащат непоносими такси, лихви и реквизиции от всякакво естество. В касите на господарите се образува опасна пустота“.

На 20 януари се появява нова статия на Вилхелм Волф, която бие в същата точка. В ироничен тон той говори за смъртната уплаха и безсънните нощи на земевладелците само при мисълта да се разделят с част от досегашната си обработваема земя.

 Но това е все още само първата престрелка. В началото на 1849 г. сред френските социал-демократи все по-широка популярност печели проектът за връщане обратно милиард франка, които по-рано правителството е подарило на завърналите се от емиграция дворяни и благородници, като компенсация за загубите им по време на Великата френска революция. Настоява се тези пари да се използват в интерес на трудещите се маси. На 16 март  вестник "Neue Rheinische Zeitung" помества редакционна статия по този въпрос, а на следващия ден Вилхелм Волф  излиза със статията "Пруски милиард".

Рицарят на мошеничеството умря. Но останаха още много крадци. Юнкерите от Померания и Бранденбург се обединиха с пруските юнкери. Надявайки красиви дрехи на добродетелни буржоа, наричат себе си:  „Съюз за защита собствеността на всички класи от населението“  - разбира се, феодалната собственост ... Те замислят нов заговор, ни повече, нито по-малко как да ограбят наред с другите и жителите в провинция Рейн“- пише Волф.  От една страна, земеделските производители, особено в западните провинции, се оплакват, че трябва да плащат твърде много поземлени данъци; от друга страна, големите земевладелци-дворяни от източните провинции въобще не плащат поземлени данъци, въпреки че има закон още от 27 октомври 1810 г. И Волф продължава: „Юнкерите искат да се направят жертви, за да се елиминира преобладаващото сега недоволството. Така казват. Но кой може да очаква от тях такова великодушие и  щедрост! И какви са тези жертви? Щедростта им е твърде малка, тъй като те сега се надяват да направят само това, което се изисква по закона от преди 38 години. Но да отидем по-далеч. Те искат собствениците на благороднически имения, които незаконно са укривали данъци…..да бъдат „компенсирани със съответстващ  капитал“, а именно – да им се изплати 25 пъти размера на данъка, който трябва да изплатят в бъдеще." „Тези, от които до този момент несправедливо вземаха твърде високи поземлени данъци , ... не трябва да получат обратно надплатеното, а по-скоро да получат правото да не плащат допълнителни вноски" - откупувайки се чрез плащане на еднократна сума, в зависимост от обстоятелствата, 18 - 20 пъти размера на данъка.”  „По-високи данъци, сега ще се плащат от селяните от източните провинции, и в допълнение, селяните от провинция Рейн. Селяните от старите пруски земи и жителите на провинция Рейн сега, така ще трябва да изплащат  този капитал.“

По-нататък Вилхелм Волф прави преглед на изплатените поземлени данъци през 1848 г. от различни провинции и прави извод: „Провинция Рейн плаща средно приблизително пет пъти повече поземлени данъци, отколкото Прусия, Познан, Померания, и четири пъти повече отколкото Бранденбург“.Според законопроекта, предложен от парламента, хората от провинция Рейн трябва  да платят още 18 до 22 млн. талера в брой, които ще отидат в джоба на юнкерите от източните провинции! Държавата в този случай ще играе само ролята на банкер. Такива са огромни жертви, които са готови да понесат  загрижените провинциални юнкери-дворяни, такава защита те искат за собствеността.  Такава е защитата на всеки  джебчия…… Жителите на провинция Рейн, особено рейнските селяните, както и тези от Вестфалия и Силезия, трябва междувременно да се замислят за това от къде ще получат парите за заплащане на юнкерите” ( моя бележка – събирателно за юнкерите, дворяните, едрите земевладелци-помещици и висшата аристокрация през 19 век). „Да се намерят 100 милиона талера в момента не е  толкова просто. По този начин, докато във Франция селяните искат милиард франка от благородниците и дворянството, пруската аристокрация изисква половин милиард франка от селяните! Ура! Три пъти „Ура!“  за берлинската мартенска революция! "

Но тази наглост и дързост на пруските юнкери се нуждае от още по-твърда съпротива. Вестник „Neue Rheinische Zeitung” продължава атаката, и Вилхелм Волф публикува  серия от  8 статии (22 март - 25 април 1849) под заглавие "Силезийският милиард", в  които застава остро срещу формите на експлоатацията на  село. В тях той показва какъв размер във вид на пари, имущество и земя получава неправомерно силезийското дворянство от  селяните от началото на обратното изкупуване на крепостничеството.  Той напомня на силезийските селяни за това как при освобождението от феодалните задължения, собствениците на земя с помощта на правителството ги  лъжат в парично изражение. Затова настоява селяните да получат обезщетение.  Тези статии постигат огромен успех и след това са отпечатани в отделна брошура за тайно разпространение в провинциите, в които цензурата е силна.  Абонаментът за вестника в Силезия и другите източни провинции бързо нараства.

В първата си статия от поредицата Волф показва истинската същност на внесения проект за регулиране т.е. обратно изкупуване на феодалните задължения през февруари 1849 г. от провинциалните юнкери. По този начин те искат да  изземат от селяните, каквото могат, и да прехвърлят парите си в чужбина. За ужаса, за неописуемия  страх, който преживяват след берлинските събития една година по-рано и техните последствия, сега господарите се стараят да извлекат всичко от джобовете на „любимите им селски поданици“. Силезия, която до този момент е златна мина за феодалните и промишлени барони, трябва да бъде ограбена още веднъж, за да блесне рицарството на земевладелците и аристократите. Когато след революцията, вместо да се пристъпи напред, всичко засяда в блатото на еснафщината и благодушното изчакване,  се проявява истинското лице на земевладелците и господарите, които започват съдебни преследвания на бунтуващите се селяни.  В. Волф разкрива как селяните с помощта на военни отряди са принуждавани да изпълняват предишните си крепостни задължения, как и последната им надежда Берлинското събрание (парламентът) да премахне крепостничество и феодалните несгоди постепенно угасва, как господа земевладелците поставят все нови и нови изисквания. Привежда и изчисление за провинция Силезия на платените на господарите в цялост средства в размер на 240 млн. талера  от селското население  за използване на земята, за платените наеми, за ежегодните такси и налози в последните 30 години. Селяните, до които за пръв път достигат тези изчисления, разбират какви средства са изтекли от джобовете им и вече виждат в истинска светлина феодалната върхушка, която изпада в ужас от разкритията. Авторът се надява, че все по-широкото запознаване с тези числа и факти за рицарския грабеж ще доведе до съзнанието за необходимостта от компенсиране именно на селяните, а не на господарите – това убеждение в близко време трябва да даде своите плодове. То не може да се измести от никакви фокуси и трикове. Следващата революция, пише В. Волф, ще доведе до неговото прилагане на практика, и силезийските селяните след това, по всяка вероятност, ще съумеят да изработят такъв „закон за компенсации“, чрез които не само ограбените от тях капитали, но  и "нормалните доходи" ще намерят път обратно в джобовете на хората.

С какво "право" господа юнкерите присвояват тези огромни суми, Вилхелм Волф  обяснява във втората си статия в броя от 25 март 1849 г.:  "Що се отнася до това, как са придобити  тези разбойническо-рицарски  „права",  най-ясното свидетелство дава не само всяка страница от средновековна история, но и всяка година до съвсем наскоро. Средновековният рицарски меч  успя добре да се обедини  с писалките на адвокатите и чиновническите банди. С насилие и маневри се изработи подходящо „право“, „право на придобиване“. Вземете пример от изминалия 18 век. В 80-те години в Силезия по искане на дворянството е организирана комисия за установяване на кадастрите, т. е. правата и задълженията на крепостните селяни…..Комисията, съставена от дворяни и техни довереници, работи перфектно….в интерес на аристокрацията. На високопоставените господа не винаги се удава да установят истинското положение.  Там където това е възможно, то става по пътя на насилие или измама….Селяните са заставяни да подписват документи, изключително неблагоприятни за тях и за техните потомци, отчасти с помощта на заплахи, отчасти чрез директно използване на въоръжена сила. Въз основа на тези „придобити права"  господа рицарите съумяват в Силезия за последните 30 години с потта и кръвта на селското съсловие да натрупат в бащината си хазна сумата от 240 млн. талера“.

От пряката експлоатация на селяните от страна на дворянството, В. Волф преминава към различни форми на непряко действие, в които главната роля  играе съдействието  на държавата. С привеждане на примери той показва, че още с изработване на кадастъра дворянството намира начин за спестяване на данъци, не регистрира част от земите си или ги обявява в по-ниска категория. Други площи са им записани като гори и пасбища, освободени от данъци. „Голяма част, именно тази част, която владее най-големите и най-печелившите имения, все още не е платила и стотинка поземлен данък под предлог на техните „придобити права", както и петдесетница  за племенната аристокрация. Предполагаме,че тези достойни рицари за последните 30 г. не са доплатили или съвсем не са заплатили земеделски данък (данък за доход от земята) около 40 млн. талера, - това е наистина уреждане по братски, -  следователно, заедно с 240 милиона, които са директно откраднати от джобовете на силезийските  селяните, те получават сумата от 280 млн“. (Neue Rheinische Zeitung,  25 март 1849).

В. Волф сравнява данъчния размер на сумите в проценти и абсолютни числа платени от един благородник и от един обикновен работник за 20 г. , спрямо доходите, за да покаже с нагледен пример как е облагодетелствана аристокрацията. Привежда и още един пример за изоставените участъци земя. „Навсякъде, където в резултат на война, епидемии, пожари загиват земеделски производители (т.е. селяните ..), господа сеньорите се появяват именно там, за да присъединят изцяло или частично това място към своите владения, като „изоставен участък“. Но тежестите те не поемат за своя сметка, а всички предишни данъци, такси и сборове трябва да ги плаща или общината, или новият купувач. По същият начин се получава и с ливадите и пасищата при пълно обезлюдяване на селата на някой места. Общините и отделните селяни са принудени да поемат общинските, училищните, църковните, окръжни и други задължения.

 И Волф предупреждава: „Вие ще се натъкнете на истинско гнездо от стършели, обхванати от луда жажда за възмездие и носещи народната разплата. Ако тези стършели, раздразнени до крайност, в един прекрасен ден полетят навън, - вашата съдба лесно може да бъде решена, дори извън познатото възмущение, със справедлива доза щети“. (Neue Rheinische Zeitung,  27 март 1849)

В следващата статия от 29 март 1849 г. Вилхелм Волф  описва  процеса на обратно изкупуване на феодалните задължения. Известните генерални комисии, които ръководят този процес в  цялата провинция са подчинени на кралските местните комисари и техните сътрудници, царските геодезисти и регистратори. След получаване на молбата за обратно изкупуване на феодалните задължения от страна на собственика на земята или земеделския производител,   тези служители се появяват в селото и господин земевладелецът веднага ги кани в имението си, щедро ги угощава и обработва. Това в повечето случай дава добри резултати. Понякога се намират  и неподкупни служители, но те са изключение, а това не помага на селяните, защото ако не местният комисар, то земевладелецът  успява да привлече на своя страна геодезиста (землемера). Но по правило между комисаря, геодезиста, регистратора и господин земевладелеца цари топло съгласие. Рицарското сърце може само да се наслаждава. Сред събраните в селската кръчма селяни се появява и кралският комисар, за да им напомни, че идва в „името на краля“.

„В името на краля!“ При тези думи пред очите на селянина изведнъж изникват всички мрачни фигури: жандармеристи, палачи, феодални съдии, областни администратори и т.н. Всички тези, които са го задушавали, изстисквали са жизнените му сокове – и винаги „В името на краля“! Това звучи за него като полицейска палка или като затвор, като данъци, десятък, специални налози,ангария. Всичко това той е бил длъжен да плаща също в името на краля“. „Ако думите на кралския комисар не постигнат нужните действия, ако селската общност или отделни селяни упорито не са съгласни с плановете на земевладелеца и комисаря, то кралският комисар се превръща в олимпийски гръм, обсипвайки селяните с хиляди проклятия. След това добавя внимателно: ако вие продължавате да се държите така и да упорствате, то помнете ми думата, ще ви се наложи да изпитате процедурата на вилицата ! Този символичен намек за кесията на селянина в голяма част решава въпроса: отговорностите и задълженията сега лесно могат да бъдат адаптирани към желанията на собственика на земята ".

Когато пристъпва към измерване на земята, подкупният землемер заблуждава селяните в полза на земевладелеца. За да се направи оценка на рентабилността, качествата на почвата и т.н. се привличат в качество на експерти районни  кметове, и те дават мнение, в повечето случай, също в полза на собственика на земята. След приспадане част от земята, която остава при земевладелеца, като компенсация за отмяна на феодалните задължения, най-накрая твърдо установявайки оставащата за селянина земя, - господа рицарите заедно с местния комисар се опитват, където това е възможно, да заменят по-добрата обработваема земя, оставяйки бедния селянин в най-лошото място. В по-голямата част от случаите, селяните са безпомощни: който се опита да се жалва и заведе дело, като правило бива разорен.Само в редки случай и при изключително благоприятни обстоятелства може някак да защити своите права. Работата приключва с подписването на всички договори от генералната комисия,а също ….сметка за направените разходи, и тогава започват мъките на селянина.

В. Волф пише: „ Да се характеризират тези сметки няма друга дума освен арогантност. Селянинът може да протестира, може да си скубе косите – всичко е напразно. От състоянието на кесията му никой не се интересува: държавната хазна взима своя дял, а останалото служи за плащане на генералната комисия, местните комисари и т.н. Цялата тази бюрократична банда живее весело и на широка нога. Излишно е да се добавя, че решенията на генералната комисия се намират в ръцете на дворянството. Без това,  делата на  нашите достойни рицари  не биха изглеждали така добре“.                        

 В „Neue Rheinische Zeitung“ от 5 април  Вилхелм Волф  обяснява как с въвеждането на свободата на занаятите в Прусия се открива нова възможност познатите разбойници-рицари да ограбват населението в селските райони.

Докато съществуват ограничения, селският занаятчия или предприемач  заплаща за възможността да работи ежегоден и доста висок данък. Но той ползва предимството земевладелеца да го защитава от външна конкуренция, а освен това да му дава работа. Такъв е случаят особено с мелничари, пивовари, месари, ковачи, хлебари, кръчмари или собствениците на ханове, дребни търговци и така нататък.“

Когато е въведена свободата на занаятите се появяват конкуренти навсякъде. Въпреки това, наемодателите-земевладелци продължават да изискват старите такси, под претекст, че не са свързани с определена професията или занаят, а със собствеността върху земята. Съдилищата също отдават предпочитание за интересите на дворянството в такива случай. Не само това.

С течение на времето господа земевладелците започват да строят собствени вятърни мелници и воденици, и по този начин стават непобедима конкуренцията за „привилегирования“  мелничар. Въпреки това, те преспокойно го заставят да плащат и занапред стария „монополен“ данък, под предлог, че това е земя под наем или като компенсация за извършени от господаря някакви  малки подобрения на речното корито, или други подобни. Авторът привежда и някои примери.

Освен различните форми на експлоатация, които феодалното дворянство предприема по отношение селското население в горните случай, остават и една група хора, които не са на служба при господарите, такива, които нямат нито дом, нито най-малко парче земя. Това са наематели-квартиранти, селяни, изгубили своята земя, бедни надничари, тъкачи, миньори, занаятчии и т.н. Но, какво да се прави с тях ?  За да може собственикът на земята да упражнява определени действия над своите бивши поданици трябва да се намери предлог. За изпълнение на някой административни функции, за охрана и други ангажименти, земевладелците и представителите на феодалното дворянство започват да събират такси от всички лица под тяхна юрисдикция, под формата на пари за сигурност, за охрана.

Някои от господата владелците“ – казва В. Волф («Neue Rheinische Zeitung» от 12 април), - се задоволяват и с един талер годишно, други вземат по 1.5 талера, а трети в своето нахалство искат по 2 талера. Тези кървави пари, безжалостно изстискани от селските пролетарии, отиват за запой и разврат в столицата и по курортите”.

 „Когато няма възможност да се плати в брой, господарят или неговите помощници превръщат тези пари за охрана в 6, 10, 12 безвъзмездно подарени дни“ (които трябва да се отработят безплатно за господаря).

Така, с малки изключения, всяка година те са подло ограбвани в интерес на кесията на наемодателя. Например, един беден тъкач, който, от една страна е експлоатиран от производителя, има да плаща 0.5 талера данък към държавата, такси за училище, за църквата, за общината, и освен това 1 до 2 талера пари за охрана, които наистина трябва да се нарекат кървави пари. Така е и с миньорите и всички други безимотни.“

Какъв доходен източник са намерили тези господа-разбойници под формата на пари за охрана и защита. ….Наивните хора може би си мислят, че господа-рицарите наистина плащат някакви разходи от техните авансово напълнени джобове ? Такова наивно предположение би било просто жалко за рицарските спекулации.“

В «Neue Rheinische Zeitung» от 14 април  В. Волф засяга правото на лов, което в 1848 г. е премахнато без обезщетение, а  господа юнкерите шумно настояват то да се възстанови или да им се признае „компенсация за щети“. И ако благородниците и дворяните изискват компенсация за премахване на ловните  им права, Волф им се противопоставя с друго искане:      "Пълното обезщетение за всички вреди, причинени от лова на дивеча, за всички щети на нашите ловни полета през последните 30 години, които господа рицарите дължат в кръгла сума на  20 милиона талера“.

Заключение на цялата тази поредица е една статия («Neue Rheinische Zeitung» , 25 април 1849) за полската част от провинция Горна Силезия, която през есента на 1847 г. е ударена от ужасен глад. Разразява се епидемия от тиф, които се разпространява подобно на чума. На следващата зима тя отново избухва, въпреки че не е имало лоша реколта или наводнения и други бедствия. С какво се обяснява това ? Вилхелм Волф отговаря:

"По-голямата част от земята е в ръцете на големите земевладелци, на фиска (държавата) и мъртвата хватка на духовенството. Само 2/5 от земята е в ръцете на земеделски производители на село, и тази земя по невероятен и безсрамен начин е преобременена от данъци и такси  в полза на господарите- собственици,  а също налози за държавата, църквата, училището, окръга и общината, докато онова, което господа  собствениците на земя в сравнение със селяните плащат на държавата е просто дреболия, в най-добрия случай. Когато настъпва денят за плащане на рентата, спрямо селянина се употребява и камшик, ако не иска да я плати доброволно.  Липсата на капитали и кредити, изобилието от такси и сборове в полза на разбойниците-рицари, държавата и църквата принуждават селяните да влязат в лапите на лихвари и да затънат безпомощно, за да умрат в своите окови“.

През дългите години на унижения и робство, в  които германското правителство  и неговите разбойници-рицари  държат селяните от Горна Силезия, единствената утеха и подкрепа, а отчасти и храна , селянинът  намира във водката. В непосредствена близост до къщичките на полските селяни, където редовен гост е болестта тиф и където хората загубват човешкия си облик, още по-романтично изглеждат великолепните дворци, замъци и владения на аристократите. От една страна - невероятно бързо натрупване на богатство, огромни годишни приходи. От друга страна - все по-голямо масово обедняване.

Храната се състои почти изцяло от картофи и водка. Ако работникът  има  тези две неща в достатъчно количество, Горна Силезия ще избяга най-малкото от гладна смърт и тиф. Но тъй като заради болестта по картофите - основната храна, те стават все по-скъпи и получаването им е по-трудно, а заплатите не само не се повишават, но дори и падат - хората се втурват за билки, за плевели и корени, варят супа от сено, ядат и падат. Техните сили бързо се топят. Цената на водката се покачва и става по-лошо, отколкото преди. Ако вземем предвид мръсните  дрехи, нездравословния начин на живот, студената зима, липсата на работа или сили за работа - тогава е лесно да си представим как тези условия на живот довеждат до много бързото разпространение на тиф.

"Хората няма какво повече да губят! Това обяснява всичко. Държавата и разбойниците-рицари непрестанно така ги експлоатират и така изцеждат всичките им жизнени сокове, че и най-малкото влошаване на тяхното бедствено положение ги превръща в скотове и ги довежда до смърт.”

Разбойническото рицарско се разпорежда както пожелае. От техните среди се назначават управителите. Те упражняват функциите на местна власт и полиция в района, цялата бюрокрация работи в техен интерес. Полският селянин има работа не с немската - това щеше да е, може би, прекалено хуманно – а със старата пруска бюрокрация, с нейния пруски език и неговото местно законодателство. Селското население на Горна Силезия, търпящо от всички страни експлоатация, издевателства, подигравки, побои, - трябваше да стигне до тази точка, до която най-накрая и дойде.”

Гладната смърт  и чумата се превръщат  в последните плодове, отгледани на тази истинска християнско-германска почва.  Следващата степен - просията; тълпи мършави фигури скитат от място на място. На трето място откриваме тези, които не разполагат със сили и способности, нито да откраднат, нито да молят за милостиня. Тяхното легло от гнила слама особено охотно е посещавано от епидемии. Такива са плодовете от един век дейност  на благословено монархическо управление, в съчетание с разбойниците-рицари и бюрокрацията. "

Както и преди, В. Волф  изисква от юнкерството  компенсация за селяните, изисква, крепостничеството и паричното откупуване да бъдат отменени безвъзмездно и, най-накрая големите имения на горносилезийските владелци да бъдат раздробени. Това, разбира се, няма как да се случи докато съществува правителството на Бранденбург, и защото "жителите на Горна Силезия ще бъдат, както и преди, маса умиращи от глад и тиф", което буквално се потвърждава,  докато огромният  ръст в горносилезийската индустрия през петдесетте и шейсетте години на 19 век не довежда до революция във всички условия на живот в региона, и замяната на грубата феодалната експлоатация – с по-цивилизована, модерна буржоазна експлоатация.

Тези примери от поредицата статии „Силезийски милиард“ ясно показват значимостта на делото и проявлението на характера на Вилхелм Волф. В тях вярно е обрисувано положението в селото до 1848 г. в цялата Прусия, с изключение на област Рейн, някои други малки княжества и Австрия. Дори там където е извършвано откупуване от крепостничество, две/трети от селското население остават извън този процес, а  феодалните задължения и налози продължават да съществуват. Малка е надеждата за ускоряване темповете на освобождаване от феодална зависимост, докато събитията през 1848 г. и индустриалното развитие в следващия период не унищожават повече или по-малко тези останки от Средновековието.

Дори и след това в провинция  Макленбург  феодализмът продължава да съществува с неотслабваща сила. Има и други части на Северна Германия, където обратно откупуване от феодални задължения не е проведено. През 1849 г. в Прусия безвъзмездно са отменени събираните пари за сигурност и други по-малки феодални налози; други задължения са отменени по-бързо от преди. След урока от 1848 г. и при нарастващите трудности, непокорните селяни да работят както преди, дворянството вече само настоява за откупуване на феодалната зависимост. Накрая, с въвеждането на закона за райониране е отменено господарското правосъдие на земевладелците  и по този начин, поне по форма, в Прусия е премахнат феодализмът.

 Но само по форма. Навсякъде, където преобладава едро земевладение се съхранява полуфеодално господстващо положение на едрите собственици, дори и при съществуващите вече буржоазни икономически отношения. Променена е само формата на това господстващо положение. Те са различни в Ирландия, където земята се обработва от дребни наематели, различни са в Англия и Шотландия, където арендатори със собствен капитал и с наемни работници наемат за обработка големи участъци. Към тази последна форма прибягват и дворянските стопанства, преобладаващи в Северна Германия, особено в източната и част. В големите имоти дейността се провежда главно от собственика на средства, в това число и от крупните арендатори, с помощта на придворните слуги и повременни работници.

Положението на придворните слуги се определя със закона от 1810 г. в Прусия. Той е толкова добре адаптиран към феодалните отношения, че открито разрешава „дребни актове на насилие" на господаря над слугите, но  забранява със заплаха от наказание всякаква съпротива на слугите, освен в случаите застрашаващи живота или здравето. Повременните работници, чрез начина на заплащане в натура, са поставени фактически в същата зависимост както слугите. Така източно от Елба към тях се отнасят с удар в лицето, бой с пръчка и бич, което добре описва В. Волф с примери  за Силезия. Обаче обикновените хора, уви, се настройват все по бунтарски и на някои места отказват да търпят тези „бащински” мерки за въздействие.

Тъй като в средата на 19 век Германия е все още предимно земеделска страна, в която по-голямата част от населението се изхранва чрез селското стопанство и живее в селата, най-важната, но най-трудната задача за  работническата партия е да разясни на селските труженици  за техните интереси и тяхното положение. Първата стъпка, за да се направи това е да се изучават  тези интереси и да се изследва положението на селскостопанските работниците, така както задълбочено прави това Вилхелм Волф.                 

В края на поредицата „Силезийски милиард“ В.Волф  повдига още един въпрос. Горна Силезия след 1849 г. се превръща в един от най-важните центрове на германската индустрия. Тази индустрия е разположена  предимно в провинцията, в големите села или нововъзникващи градове, далеч от големите градски центрове. Ако задачата е да се разпространява социалдемократическото  движение в страната, то Горна Силезия е  най-подходяща отправна точка. В същото време, за социалистическата пропаганда Горна Силезия е девствена почва. Езикът не може да бъде пречка; от една страна, използването на немски език е значително увеличен там с растежа на индустрията, от друга страна, там със сигурност има достатъчно социалисти, които говорят полски.

 

   

                               Политическа работа сред  масите в началото на 1849 г.

Втората камара на парламента в Берлин, която започва заседанията си на 26 февруари 1849 г., приема три реакционни законопроекта — за клубовете и събранията, за плакатите и за печата, които са „закони за запушване на устата". Обаче депутатите се държат малодушно, дори сред левите е налице завой надясно. Затова почти всяка статия на вестник „Neue Rheinische Zeitung"   за втората камара съдържа остра критика на левицата. В създалите се условия  систематичният и енергичен натиск на народните маси върху депутатите става особено потребен. Не случайно пример за такъв натиск дава именно Кьолн. На голямото събрание на избраните делегати, което става на 11 март, е избран комитет от 9 души. В него влизат и комунисти, включително Маркс и В. Волф.   Задачата на комитета е да свиква събрания на делегатите и да предава техните обръщения, протести и пр. на депутатите от втората камара. На същото това събрание е прието обръщение към депутатите с искане да се борят за снемане на обсадното положение в Берлин. На събранието от  16 март са обсъдени прословутите законопроекти за клубовете, сдружаването и печата. За обръщението, съставено в духа на редакцията на „Neue Rheinische Zeitung", са събрани хиляди подписи. В специално писмо до кьолнските депутати - Кил и Шнайдер II се съдържа издигнатото от Маркс искане депутатите на Рейнската провинция да напуснат втората камара, ако тя одобри споменатите закони.

Друга форма на политическа работа сред демократическите маси са специалните банкети, които от февруари 1849 г. започват да се устройват в Кьолн и други градове в Рейнската провинция. Първият такъв демократичен банкет е организиран на 11 февруари в Мюлхайм на Рейн от местния работнически съюз. На това многолюдно събрание Маркс разказва за участието на германските работници в революционното движение в другите страни: Франция, Англия, Белгия и Швейцария.  На 24 февруари в Кьолн е проведено  честване с  банкет по повод годишнината на февруарската революция във Франция. То е организирано от Работническия съюз и Демократическото дружество. Голямата зала „Айзер" е препълнена. Банкетът минава под знака на интернационалната солидарност на демократите от всички страни. Присъстващите почитат паметта на жертвите на февруарското и юнското въстание в Париж. Във връзка с наближаващата годишнина на мартенската революция в Германия, редакцията на „Neue Rheinische Zeitung" получава многобройни покани да участвува в юбилейните банкети.  На банкет, организиран на 19 март от Работническия съюз и Демократическото дружество в чест на борците от берлинските барикади участват Маркс и другите редактори на „Neue Rheinische Zeitung" . Събират се около шест хиляди души. Енгелс вдига тост за юнските въстаници в Париж, Щапер — за английските чартисти, Дронке — за пролетарската революция. Специално за този случай Фрайлиграт пише стихотворението „Зора" — вдъхновен революционен химн по мелодията на „Марсилезата".  „Празник на пролетариите" наричат  това събрание. Популярността на  вестника все повече расте. Идеите на „Neue Rheinische Zeitung" проникват и в кьолнския гарнизон. Войниците от 34-и пехотен полк пишат  на 15 март до редакцията: „Вярвайте, че имената на Маркс, Шапер, Енгелс, В. Волф, Корф, Анеке и Бьойст никога не ще изчезнат от паметта ни". Под писмото са  сложени над 1700 подписа.

Стремейки се да превърнат пролетариата в самостоятелна политическа сила, Маркс и неговите привърженици постепенно готвят работниците за идейно-политическо и организационно отделяне от дребнобуржоазните демократи, за създаване на собствена партия. Но докато членовете на Съюза на комунистите в Кьолн се намират в непосредствена връзка с Маркс и другите членове на ЦК, не така стои въпросът с някои членове, които работят  на други места. Организационните връзки между общините на Съюза на комунистите в другите градове на Германия, както и в Лондон, Париж, Швейцария и Белгия, от една страна, и Централния комитет в Кьолн, от друга, все повече отслабват и постепенно съвсем прекъсват. Скоро след пристигането си в Лондон Йосиф Мол, който изглежда не се е примирил с прекратяването на тайната дейност на Съюза на комунистите, образуват  там заедно с Г. Бауер и Екариус нов Централен комитет. През зимата на 1848—1849 г. Лондонският ЦК изпраща Мол в Германия с цел да реорганизира — със съгласието на Маркс и Кьолнския ЦК или без тяхно съгласие — Съюза на комунистите, като отново го превърне в тайно дружество с нов, изработен в Лондон, устав. Както свидетелства по-късно членът на Съюза на комунистите Рьозер, през пролетта на 1849 г. в помещението на редакцията на „Neue Rheinische Zeitung" се провежда  среща с Мол, на която присъстват  членовете на Кьолнския ЦК Маркс, Енгелс, Вилхелм Волф и Шапер, както и членовете на организираната от Шапер в Кьолн тайна община на съюза: Рьозер, Нотюнг, Райф, Хауде, Есер и Мюлер. На съвещанието Шапер и Мол настояват  да се възстанови тайният съюз. Маркс, Енгелс и Волф възразяват против това, тъй като в Германия още съществуват  условия за легална дейност на комунистите. Те решително се изказват против предложения от Лондонския ЦК устав на съюза. Изглежда от страх да не отблъснат работниците с „призрака на комунизма" лондонци наричат този документ „Устав на революционната партия". Вместо ясна формулировка на комунистическите цели на съюза лондонци свеждат  революционната борба до заговорническа дейност. Такъв устав не само не помага, но и пречи  за създаването на масова пролетарска партия.  Въпреки усложнилата се обстановка в Съюза на комунистите, Маркс и най-близките му съратници – Енгелс и В. Волф провеждат  твърдо и неотклонно възприетата от тях още в началото на революцията линия на създаване масова и открита политическа организация на германския пролетариат, ядро на която трябва да станат комунистите. 

         Поражение на въстанията в Рейнската област. Спиране на „Neue Rheinische Zeitung"

От началото на май 1849 г. арена на борбата между силите на революцията и контрареволюцията стават Саксония, Рейнска Прусия и Югозападна Германия. Тласък за това дава кампанията за признаване на имперската конституция, родена най-после след  дълги мъки от Франкфуртското събрание. Правителствата на повечето германски държави отказват  да я признаят. На 15 април Австрия отзова от Франкфурт своите депутати. На 27 април е разтурена втората камара на Пруския ландтаг.  Кралят Фридрих-Вилхелм IV се обръща към Франкфуртското събрание и всички германски правителства с нота, която „Neue Rheinische Zeitung" оценява  като пряка заплаха с разгонване на събранието. И действително Прусия концентрира войски на саксонската граница и на Рейн. Тези контрареволюционни действия предизвикват дълбокото възмущение на народните маси.  На 3 май избухва въстание в Дрезден. Въпреки храбростта на въстаниците, главно работници и занаятчии, след шестдневна борба те са победени от саксонските и пруските войски. На 6 май в Кьолн се провеждат конгресите на демократическите дружества и работническите съюзи. На съвместно заседание на делегатите е прието решение да се поддържа имперската конституция само при условие, че Франкфуртското събрание ще действува като суверенен революционен учредителен орган.  На 9 май избухва въстание в Елберфелд и Енгелс веднага заминава за родния си край. По поръчение на местния Комитет за безопасност той поема ръководството за построяване на барикади.  След елберфелдското въстание поражение претърпяват и изолираните въстания в другите градове на Рейнската провинция: в Дюселдорф, Солинген, Изерлон. Само в южногерманските държави Баден и Пфалц въстаниците постигат известен успех, като създават временни правителства, опиращи се на въстаническата армия.

През критичните дни на майските въстания гласът на „Neue Rheinische Zeitung" става особено страстен и гневен. Със смелите си изобличителни материали вестникът предизвиква все по-голямото безпокойство на правителството. През април и в началото на май министърът на вътрешните работи Мантойфел неведнъж се обръща към кьолнските власти с искане да привлекат към съдебна отговорност редакторите на вестника. Към това време броят на заведените против тях процеси  достига двадесет и три. Но прокуратурата, два пъти вече претърпяла провал със съда и съдебните заседатели, не се решава да се състезава с „Neue Rheinische Zeitung" на юридическото поприще. Едва след потушаването на въстанията в градовете на Рейнската провинция властите прибягват към отдавна подготвеното от тях средство. На 16 май завърналият се от пътуване Маркс получава правителствено разпореждане да напусне Прусия в течение на 24 часа като чужденец, лишен от правото на гостоприемство, „така оскърбително нарушено от него".  Дронке и Веерт, като непруски поданици, също получават заповед за напускане на Прусия. Срещу Енгелс е възбудено углавно преследване за участието му в елберфелдското въстание. Съдебно преследване заплашва Вилхелм Волф  и другите редактори.

На 19 май 1849 г. вестник „Neue Rheinische Zeitung“ е забранен. Последният му брой е отпечатан с червено мастило – цвета на пролетарските знамена. В обръщението на вестника към кьолнските работници се казва: „Редакторите на „Neue Rheinische Zeitung", прощавайки се с вас, ви благодарят за изразеното съчувствие. Тяхната последна дума винаги и навсякъде ще бъде: „Освобождение на работническата класа!"  „Ние бяхме принудени да отстъпим своята крепост — спомня си Енгелс за последните дни на „Neue Rheinische Zeitung", — но отстъпихме, отнасяйки своето оръжие и снаряжение, с музика, с развяващото се знаме на последния червен брой .. ."

Налага се редакторите да напуснат бързо Кьолн и Прусия. Повечето от тях се отправят към Франкфурт, където изглежда се подготвя нещо решително. Политическата ситуация отново става крайно напрегната. Причината за това е отказът на пруския крал и владетелите на повечето немски държавици да признаят общогерманската конституция, приета най-накрая на 18 март 1849 г.  от Франкфуртското събрание(парламентът). В  този момент делегатите трябва да избират между  разпускане под  давление от  горе  или присъединяване към революцията.  Скоро австрийското и пруското правителство отзовават  своите депутати от работата му. След тях напускат и депутатите от други по-малки немски държави. Остават депутатите представители на дребната буржоазия, някои по-прогресивни и леви представители, които пренасят  заседанията  в Щутгарт и остават до юни 1849 г. , когато са разгонени от войските на вюртембергското правителство.  Избухналите въстания в защита на конституцията в Саксония, в провинция Рейн, в Баден и Пфьлц също са потушени от пруските войски.

Впрочем, Вилхелм Волф притежава един стар мандат от  Бреслау (Вроцлав), като кандидат-депутат във Франкфуртския парламент, заместник на представителя на Силезия - Густав Адолф Щенцел  в парламента. Но последният като „благонравен прусак“ се подчинява на искането на пруското правителство за прекратяване работата на парламента. Така в парламента от 21 май  1849 г., на неговото място влиза „размирникът“  Волф, макар и за кратко време.

Франкфуртският парламент, който в следствие на собствената си мудност загубва позицията си на най-мощното събрание, съществувало някога в Германия, потъва до състояние на крайна безпомощност без да знае какво да прави по-нататък, стоейки между въоръжените правителствени сили и разбунтувалия се народ. И може би все още нещо  може да бъде спасено, ако самото събрание и водачите на южногерманското движение са имали смелост и решителност. Би било достатъчно едно решение на парламента с призив към армиите от  Баден и Пфалц  за защита на парламента, с което да завоюва отново доверието на народа. В такъв случай може да се очаква присъединяване на армията от Хесен-Дармщад, на Вюртемберг и Бавария към движението, малките държави от средна Германия също ще се включат. В крайна сметка обаче, всичко  довежда до поражението на радикалното малцинство и дребната буржоазия без бой на 13 юни 1849 г. Шансове са съществували, но нито лидерите от Баден, нито франкфуртските парламентаристи към този момент са имали мъжество, енергия, ум и инициатива да ги използват.

Вместо да действа, парламентът продължава отново само да говори. Образувана е комисия и започва обсъждане на два проекта за „Прокламация към германския народ“. И двата проекта са бледи и слаби, само изразяват безпомощността и  малодушието на самото  събрание. В дебата от 26 май 1849 г. Вилхелм Волф ясно изразява мнението си пред парламентаристите по този повод. Той се обявява срещу двата проекта за възвание към народа, изтъква неудовлетворителното им качество, направено толкова умерено, че не съответства на актуалното положение, непригодно даже за статия във вестник.

„Не господа, ако вие искате въобще да имате някакво влияние сред народа – продължава Волф – вие сте длъжни да говорите с него не така, както вие говорите във възванието; не е нужно вие да говорите за законност, за правни основания и т.н., а за незаконност на действията на   правителството“ (Вълнение и смях.)  „Ако въобще е нужно да се издаде прокламация, то направете така, че без всякакви заобикалки да обявите извън закона главния предател на народа – имперския управител (ерцхерцог Йохан). (Оживление и ръкопляскания в галериите!) А също и всички министри! (Възбуда в залата) О, вие не можете да ме уплашите и спрете ! Той е главният предател на народа!“

Като удар от гръм звучат тези думи в събранието. Председателят отнема думата на В. Волф.  За пръв път пред тези господа, ясно и откровено е изложено действителното положение на нещата. Предателствата на имперския управител и неговите министри са общоизвестна тайна, те се извършват пред очите на всички, но никой не се решава да каже какво вижда в прав текст. И изведнъж идва този безцеремонен силезиец и преобръща цялата кула от условности. Дори и „крайната левица"!!! не пропуска да изрази своя протест срещу това нарушение на парламентарното  благоприличие, нарушение, заключаващо се в посочване на простата истина. Няколко дни след тази сцена събранието потвърждава валидността на твърденията на В. Волф, като пренася дейността си от Франкфурт в Щутгарт под заплахите от имперския владетел и неговото правителство.

                                                           Отново  в  емиграция

Вилхелм Волф остава на поста си в Щутгарт до 18 юни 1849 г. и по време на разпръскването на Националното събрание от вюртембергските войски. След това той се отправя в Баден и по-късно, заедно с други емигранти преминава в Швейцария. Установява се в Цюрих, където започва отново да преподава частни уроци. При големия приток на образовани емигранти,  той среща, разбира се, по-силна конкуренция. Там участва и в реорганизацията на групите на Съюза на комунистите. През това време не забравя за старите си приятели Маркс и Енгелс, с които успява да поддържа връзка чрез писма и така да се намира в най-живо и постоянно  духовно общуване  с тях.  

По това време Маркс и Енгелс замислят издаване на списание, което да  продължи в новите условия боевата революционна линия на вестника, да служи като средство за идейно възпитание и теоретическо обучение на членовете на Съюза на комунистите и близките им пролетарски кръгове. То трябва  да стане орган на съюза, глашатай на неговите идеи. Затова е решено списанието да се нарича „Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue"  („Нов рейнски вестник. Политико-икономически преглед“).  C това название се дава да се разбере, че редакторите не са се примирили с полицейското унищожение на пролетарския революционен вестник и са готови да възобновят излизането му при първа възможност. На 15 декември 1849 г. излиза съобщение за основаване на списанието, което ще дава възможност подробно и научно да се изследват „икономическите отношения, които съставляват основата на цялото политическо движение“. Редакцията е в Лондон. На 6 март 1850 г. в Хамбург, където се печати списанието излиза първият брой. До ноември 1850 г. излизат шест книжки. В него са напечатани произведението  на Маркс „Класовата борба във Франция", трудовете на Енгелс „Германската кампания за имперската конституция" и  „Селската война в Германия".  За сътрудничество в  списанието Маркс и Енгелс привличат  и съратниците си Вилхелм Волф, Георг Екариус и Й. Вайдемайер, които излизат със свои статии и обзори по конкретни теми.  Всички опити да продължи  издаването не носят  успех поради полицейските преследвания в Германия и липсата на материални средства.

Въпреки трудностите в материалния живот Вилхелм Волф  може би е не е имал намерение да напуска Цюрих. Но през 1851 г., заедно с други емигранти, насилствено е преместен от властите в Люцерн. Става все по-ясно, че  Федералният  съвет на Швейцария под диктата на европейската реакция решава да застави всички емигранти да напуснат страната. За по-голямата част от тях това означава преместване в Америка, и това е, което правителството иска. Когато емигрантите се окажат от другата страна на океана, правителствата ще си отдъхнат от тях.       

 В. Волф  често се замисля за преместване в Америка, където е бил поканен от  много приятели, които вече живеят там. Когато „оцеляването“ става непоносимо за него, той набира смелост, и през юни 1851 г. се прехвърля в Лондон. В едно писмо от 3 май 1851 г. Георг Веерт пише до Фердинанд Ласал за усилията да осигури документи на В. Волф за отпътуването му в Лондон. Тук са редица негови съидейници от общите борби в Германия, тук е сърдечният му  приятел Карл Маркс, в Манчестър пък е Фридрих  Енгелс, които в крайна сметка го убеждават да остане в Англия. Това е трудно решение за него – идва в празно пространство, без жилище, без работа, без средства. Само с приятели емигранти, които на първо време му помагат да преживява.

Веднага се включва с желание и плам в дейността на Съюза на комунистите, който по това време преживява труден период на разцепление. Продължава решително да подкрепя борбата срещу сектантските интриги и водачите на дребнобуржоазната емиграция, за което свидетелства писмото на К. Маркс до Ф.Енгелс от 13 юли 1851 г. Изпратеният специално в Лондон агент  Вилхелм Щибер – бъдещ шеф на тайните служби на Бисмарк, след опита си да се внедри в сбирките на Съюза на комунистите, в докладите си до Берлин убедено твърди, че Маркс продължава да е опасен, а най-предани и дейни до него са Фридрих Енгелс и Вилхелм Волф. Към края на юли 1851 г. Георг Веерт пристига в Лондон за Световното изложение. И тук се осъществява една знаменита сърдечна среща със старите съидейници Маркс, Вилхем Волф, Ърнест Джоунс и Фердинанд Фрейлиграт. След нея става запознаването на Георг Веерт с Вилхелм Либкнехт, който е там от преди година. Иначе, седмичните срещи на централното ръководство на лигата (Съюзът на комунистите) продължават да се провеждат в осветената със свещи скромна стая на Маркс в бедната квартира на Дийн стрийт. Тук редовно са Шрам,  Вилхелм Волф, Фрайлиграт, когато може от Манчестър пристига и Енгелс. Идват и други.

Вилхелм Волф се заема отново с преподаване на частни уроци, но и тук  конкуренцията сред учителите е много голяма. Въпреки големите усилия, той едва успява да си изкарва  прехраната си. От приятелите си той крие по възможност трудностите, които изпитва. До края на 1853 г. натрупва дълг от 37 паунда (750 немски марки по това време), което много го угнетява и записва в дневника си:

„21 юни 1853 г. ми се наложи да прекарам рождения си ден в ужасна беда.“

Намерението му да отиде в Америка е на път да се случи, ако не е един немски лекар в Манчестър, също емигрант, приятел с В. Волф  още от Вроцлав, който го извиква в Манчестър  и благодарение на връзките си му осигурява преподаване на достатъчно частни уроци, така че да може да преживява. През септември 1853 г. той решава да се премести в Манчестър. В началото му се налага да се труди доста здраво, но като минимум съществуването е обезпечено. После, благодарение на изключителните си способности да работи и общува с децата, привличайки техните симпатии, В. Волф вече може да разчита на известност в средите на немските преселници  там и дейността му постепенно се разширява.

Няколко години по-късно, той, със скромното си поведение и без излишни изисквания вече укрепва и е в доста задоволително финансово състояние. Учениците го обожават, стари и млади, англичани и немци го уважават за неговата прямота, честност, чувство за дълг и веселото му приятелско отношение. Поради естеството на работата си той често има контакти с буржоазните среди, някога и с политически враждебни елементи. Въпреки това в ни най-малка степен той не пристъпва от изградения си характер, нито от своите убеждения. Много рядко при него възникват конфликти и от тях излиза с чест.

Вилхелм Волф продължава да общува със своите приятели и съидейници в Германия и емигрантите в Англия чрез писма. Тази кореспонденция е живата история на техните връзки. Така се информират взаимно, така обменят мнения, така дискутират различни въпроси. Така изплакват и болките си. В едно писмо от 28 август 1856 г. Волф пише на Маркс с прискърбие и го информира за смъртта на техния близък приятел Георг Веерт, починал само на 34 години от жълта треска в Хавана, Куба.

По това време на немската емиграция в Англия е забранена всякаква политическа дейност, а пресата мълчи за тях и за редките им опити за предложения към някоя редакция. В продължение на няколко години Вилхелм Волф е единственият  истински единомишленик с Фридрих Енгелс в Манчестър. Те общуват почти всеки ден и Енгелс  често се възхищава на неговите инстинктивно правилни преценки за текущите събития. Понякога Маркс отива в Манчестър при Енгелс за да обмисли с него една или друга работа или да си почине. За по-дълъг период това става от 6-ти до 20 май 1858 г. Често в разговорите участва и Вилхелм Волф, а тези сърдечни срещи се превръщат в истински празници за него. През 1857 г. по поръчение и със задачи от немската емиграция Волф предприема пътуване до Франция и Швейцария, по-късно, през 1860 г. и 1861 г. пътуване до Ирландия, 1862 г. пътуване до Германия.

В новите условия особено важен става въпросът за създаване на собствен пролетарски печатен орган — открита партийна трибуна за пропаганда на революционните идеи, а също и център за организиране на пролетарските борци. „... Съществено важно е — пише Маркс на Енгелс на 18 май 1859 г. — не само нашите врагове, но и ние самите да имаме възможност да изказваме своите възгледи в някакъв лондонски вестник." Този въпрос е обсъден със съратниците в Лондон и в другите градове във връзка с предложението за сътрудничество в новия седмичен  вестник „Das Volk", който започва да излиза на 7 май 1859 г. като орган на Културното просветно дружество на германските работници  в Лондон. Поканата е отправена от редактора на вестника, дребнобуржоазния демократ Елард  Бискамп.  Още във втория брой на „Das Volk" е поместен отзив за излязлата по това време брошура на Енгелс „По и Рейн". В брой  4 от 28 май е отпечатана написаната от Енгелс по молба на Маркс статия „Италианската кампания". Постепенно започва да се изменя характерът на уводните статии. Оценката на вътрешнополитическите и външнополитическите събития придобива в тях класов, пролетарски характер. От емигрантски лист, отразяващ тесните интереси предимно на германските дребнобуржоазни кръгове в Лондон, вестникът започва да се превръща в боен революционен орган, изразяващ позицията на пролетариата. Това позволява на Маркс и съратниците му да установят с него през юни 1859 г. по-тесни отношения. На 11 юни в брой 6 редакцията официално обявява  за сътрудничеството на Маркс, Енгелс, Вилхелм Волф и Фердинанд Фрайлиграт във вестника. От началото на юли вестникът  окончателно се превръща  в орган на пролетарските революционери. На страниците на „Das Volk" те  осветляват  въпросите на революционната теория и тактика на пролетариата.  Във вестника се публикува предговорът на Маркс за книгата „Към критиката на политическата икономия", както и рецензията на Енгелс за нея. Енгелс показва огромното значение на откритото от Маркс материалистическо разбиране на историята не само за науката, но и за практиката, за революционното движение. Защищавайки интересите на пролетарските маси, вестник „Das Volk" откликва на класовите битки на пролетариата. Така например информира читателите си за стачката на строителните работници в Лондон в края на юли 1859 г., която изиграва голяма роля за активизиране на английската работническа класа. В няколко  броя на „Das Yolk" статии и обзори публикува Вилхелм Волф. Те съдържат унищожителна  критика на политическата безпринципност на дребнобуржоазните идеолози, на проникнатите им от дух на еснафщина и национализъм възгледи. Но вестникът не се задържа дълго. Финансовите трудности, които го съпътстват още от самото му начало, през август 1859 г. стават непреодолими.  Последният, шестнадесети  брой на вестника излиза на 20 август 1859 г. Въпреки кратковременното си съществуване вестникът дава своя принос за пропагандиране идеите на научния комунизъм и тактическите принципи на пролетарската партия.

В период на нов подем на демократичните и пролетарски движения след  икономическата криза от 1857 г. Маркс и Енгел се радват на непоколебимата подкрепа и съдействие от верния си приятел Вилхелм Волф  в отстояването на принципни пролетарски позиции по редица важни въпроси. Особено прозорливи са неговите възгледи в разразилата се борба  между различните пътища за национално обединяване на Германия и за решаване на важните социално-политически задачи, стоящи пред страната. Затова той застава твърдо срещу позициите на Ласал, който подценява  революционните възможности на народните маси и смята селяните за реакционна класа. С особения  си нюх в такива случай Волф веднага съзнава, че Ласал се солидаризира с пруската буржоазия и юнкери, защитавайки  становища  за обединение  на Германия по династически път,  под върховенството на пруската монархия и за поглъщане на другите германски държави.

 Волф безрезервно подкрепя приятелите си по  въпроса за обединението на Италия по революционен път, за освобождаване на Ломбардия и Венеция от австрийско иго. Ето защо се възхищава на мъжествения вожд на италианските патриоти  Джузепе Гарибалди, който с оръжие в ръка се бори за свободата и независимостта на своята родина.

Неведнъж Вилхелм Волф  се изказва саркастично срещу клеветническите обвинения на дребнобуржоазния вулгарен демократ и природоизследовател  Карл Фохт в опитите му за атака на формиращата се пролетарска партия , за оклеветяване и дискредитиране на комунистите в очите на народа.

Вилхелм Волф продължава да проявява жив интерес към дейността на Лондонското просветно дружество на германските работници. Той се изказва ласкаво за работата на Екариус, Леснер и други пролетарски революционери, които се стремят да преодолеят сектантските грешки на предишното ръководство и да свържат по-тясно дружеството с английските работнически организации, с пролетарските елементи от други националности. Ето защо приветства организирането на солидарни  действия на западноевропейския пролетариат в подкрепа на полското националноосвободително движение.

През октомври 1863 г. Маркс пише от името на просветното дружество възвание за събиране на средства за полските въстаници. В този документ той обобщава значението на полския въпрос за Германия, подчертава  че борбата за независимост на Полша е кръвно дело на пролетариата, особено на германския. „Възстановяване на Полша — ето какво трябва да бъде написано с огнени букви на знамето на германската работническа класа ..." Възванието за Полша е напечатано като позив и през втората половина на ноември е разпратено за разпространение сред  представителите на германската емиграция в Англия, и сред работниците в Германия.  Вилхелм Волф   горещо подкрепя съставеното от Маркс възвание за Полша. На 2 декември 1863 г. Волф пише на Жени Маркс: „Още при четенето на първите редове видях, че това кратко енергично обръщение може да бъде написано само от Маркс."  Той активно съдейства за разпространение на възванието сред германските емигранти в Манчестър, като смята, че то ще помогне да се изживеят националистическите настроения у известна част от тях.

През дълъг период от годините на борба на Маркс и Енгелс за организиране на работническата класа до тях неотклонно стои  Вилхелм Волф. По най-важните въпроси на политиката и тактиката Маркс често се съветва с Волф, когото той чувства като свой най-близък приятел след Енгелс. От своя страна Волф винаги се стреми  да помага с каквото може на Маркс в партийно-политическата му дейност. И ненапразно върху камината в новото жилище на Маркс на Модена вилас № 1, наред с книгите, до фотографиите на дъщерите и жена му, стоят и тези на Вилхелм Волф и Енгелс, най-близките.

Последното известно писмо на Вихелм Волф  е от 30 декември  1863 г. е до Фриц Ройтер, негов другар по беда от затвора Silberberg.  Няколко месеца преди да почине, в неговите ръце  попада  книгата на Фриц Ройтер „От времето на моето задържане”. В продължение на 25 години двамата приятели, изпитали безброй страдания във влажните подземия, не са имали връзка помежду си и нямат сведения как се е развил живота им. В отговор  Фр. Ройтер пише  едно дълго и много сърдечно писмо от 12 януари 1864 г., което е запазено като документ.

Вилхелм Волф умира преди да достигне 55 годишна възраст.  Чувствайки наближаването на смъртта, той пише в края на декември 1863 г. завещание, в което определя разпределение на имуществото си, както следва: 1) 100 паунда за Schiller-Anstalt in Manchester  (Шилер обществото в Манчестър, организация на която Фр. Енгелс става председател на управителния съвет);  2) 100 паунда за Енгелс;  3) 100 паунда за Борхард (личния му лекар);   4) останалата част от сумата (около 600-700 паунда), своите книги и друга собственост – за Карл Маркс. Тези средства помагат в определена степен на Маркс да завърши работата си над първия том на „Капиталът".

В последните години Вилхелм Волф сериозно страда от подагра и високо кръвно налягане. Престоят в пруските затвори през 30-те години и тежките години на емигрантския живот не минават  без последствия  за него.  През пролетта на 1864 г. в резултат на преумора, той развива силно главоболие, което постепенно причинява почти пълно  безсъние. По това време неговия лекар отсъства, а друг лекар той няма намерение да потърси. Всички молби, отправени от приятели, да прекрати за известно време или ограничи уроците си остават напразни. Всичко с което се е заел, той иска да доведе докрай. Това е неизменна черта от неговият характер – добросъвестност и отговорност. Започва да пропуска уроци само когато вече съвсем не може да работи. Но вече е твърде късно. Болките в главата, причинени от пренасищане на мозъка с кръв, стават все по силни, а безсънието става постоянно.  

Извикан от Енгелс, на 3 май 1864 г. Маркс идва в Манчестър да навести умиращия свой приятел.  Лежащият в безсъзнание Волф за кратко време се свестява, успява да познае Маркс и Енгелс, но после отново загубва съзнание.

След настъпилото разкъсване на кръвоносни съдове в мозъка и многократни кръвоизливи на 9 май 1864 г. в 17.10 часа настъпва краят…… „С него от нас си отиде един от малкото ни близки приятели и съратници. Той беше човек в най-добрия смисъл на тази дума" — пише Маркс на жена си за тази загуба. Веднага приятелите информират обществеността за неговата  смърт.

Погребението е извършено на 13 май 1864 г. (петък) в гробището Ardwick Cemetery.  От близките приятели присъстват Борхарт, Гумперт, Енгелс, Ернст Дронке, Щентхал. Карл Маркс произнася надгробно слово.  Същият ден, на 13 май 1864 г., съобщавайки на жена си за погребението на своя незаменим приятел, Маркс пише: „Аз, естествено, произнесох кратко надгробно слово. Тази мисия така ме развълнува, че няколко пъти гласът ми секваше.”  

В Германия некролог за смъртта на Вилхелм Волф се появява на 23 май 1864 г. във вестник „Allgemeinen Zeitung“, както и във вестниците „Breslauer Zeitung“  и  „Kölnischen Zeitung“.

Карл Маркс и Фридрих Енгелс загубват истински скъп и верен приятел, а немските революционери – човек, уникален по своята ценност.

 След три години от ръцете на гения работническата класа получава велико идейно оръжие. „Капиталът“  е, както сам Маркс казва, най-страшният снаряд, изстрелян някога против буржоата и поземлените собственици. Първи том излиза от печат на 14 септември 1867 г.

Своя труд Маркс посвещава  на Вилхелм Волф. Години на голяма лична дружба и съвместна революционна работа свързват  Маркс и Енгелс с този забележителен човек. На заглавната страница на книгата е записано: „Посветено на моя незабравим приятел, на смелия, верния, благородния, челния  борец на пролетариата Вилхелм Волф. Роден в Тарнау на 21 юни 1809 г. Починал в изгнание в Манчестър на 9 май 1864“

 

И сега в Берлин има улица, носеща неговото име - Wilhelm-Wolff-Straße.

Общуването на Маркс и Енгелс  с Вилхелм  Волф  е отразено в първа серия на съветския филм „Год как жизнь“, Мосфильм, 1965 г.

 

                                                                       *     *     *

 

Източници:

  1. Friedrich Engels: Wilhelm Wolff 1876 (MEW 19, S. 53–88);Съчинения Карл Маркс, Фридриф Енгелс, том 19

Скоро след смъртта на Вилхелм Волф, неговият другар Енгелс пише на Маркс (на 9 юни 1864), че трябва да се напише кратка биография на Волф.  И самият Карл Маркс е имал намерение да опише живота на своя незабравим приятел. Съхранени са предварителни записки  направени от Маркс, за първи път  публикувани в списание „Новая и новейшая история“, № 4, 1959 г. Въпреки това намерението на Маркс остава неосъществено, защото по това време той не разполага с някои необходими му сведения за ранния период от живота на Вилхелм Волф, а и поради огромната му претовареност и текуща работа.

Очеркът на Ф. Енгелс „Вилхелм Волф“ е написан като поредица от статии в периода юни-ноември 1876 г. за списанието „Die Neue Welt“ – Лайпциг, редактирано от В. Либкнехт.  Напечатано под  № 27, 28, 30, 31 – юли; № 40 – септември; №  40, 41, 42, 43, 44 – октомври;  № 45 и 47 ноември 1876 г.

2. Walter Schmidt: Wilhelm Wolff. Sein Weg zum Kommunisten 1809 - 1846. Dietz Verlag, Berlin 1963;

3. Walter Schmidt: Wilhelm Wolff. Kampfgefährte und Freund von Marx und Engels. 1846 – 1864. Dietz Verlag, Berlin 1979

4. Erwin Reiche (Hrsg.): Der Kasematten-Wolff. Schriften von Wilhelm Wolff und sein Lebensbild von Friedrich Engels.;

5.  Вильгельм Вольф - человек, которому Маркс посвятил "Капитал"  / Смирнова, Валентина Акимовна , Москва, Соцэкгиз, 1963;

6. Поспелова В. Н., Позиция Маркса и Энгельса в крестнам вопросе во время революции 1848-1849 годов в Германии, в сб.: Из истории формирования и развития марксизма, М., 1959;

 

Издадени  произведения на Вилхелм Волф:

 1. Wolff, W., Das Elend und der Aufruhr in Schlesien, Deutsches Bürgerbuch für 1845, hrsg. von Puttmann, H., Bd. 1. Darmstadt 1845; zit. nach: Gesammelte Schriften von Wilhelm Wolff, hrsg. von Mehring, F. Berlin 1909, S. 50ff.;   Събрани съчинения

2. Wolff, Wilhelm: Aus Schlesien, Preussen und dem Reich: Ausgewählte Schriften, Berlin 1985; Избрани съчинения

3. "Die schlesische Milliarde". Von Wilhelm Wolff. Mit Einleitung von Friedrich Engels. Hottingen-Zurich. 1886;

Позовавания:

1.  Erwin Reiche (Hrsg.): Der Kasematten-Wolff. Schriften von Wilhelm Wolff und sein Lebensbild von Friedrich Engels. Thüringer Volksverlag, Weimar 1950;

2. K. Skonietzki: Ein unbekannter Brief von Wilhelm Wolff an Fritz Reuter. In: Zeitschrift für Geschichtswissenschaft. Berlin 5 Jg., 1977;

3. Helge Dvorak: Wolff, Friedrich Wilhelm (genannt Lupus) , in: Helge Dvorak, Biographisches Lexikon der Deutschen Burschenschaft Band I Politiker Teil 6: T–Z , Heidelberg 2005, ISBN 3-8253-5063-0

4. Willy Klawitter: Wilhelm Wolff. In: Schlesische Lebensbilder. Bd. 1: Schlesier des 19. Jahrhunderts. Breslau 1922, S. 266-270.

5. Walter Schmidt: Die Kommunisten und der preußische Amnestierlaß vom 12. Januar 1861. Zu einem bisher nicht beachteten Artikel von Karl Marx von September 1862. In: Zeitschrift für Geschichtswissenschaft, Berlin 1977, XXV. Jg., Heft 9, S. 1066-1079.

6. Walter Schmidt: Die Kommunisten und der preußische Vereinigte Landtag 1847. Artikel Wilhelm Wolffs in der "Deutschen-Brüsseler-Zeitung". In: Marx-Engels-Jahrbuch 3, Berlin 1980, S. 318-364

7. Der schlesische Revolutionär Friedrich Wilhelm Wolff (1809-1864). In: Jahrbuch der Schlesischen Friedrich-Wilhelms-Universität zu Breslau. Bd. 9, Göttingen 1964, S. 187 ff.

8. Walter Schmidt: Wilhelm Wolff im vormärzlichen Schlesien. In: Helmut Bleiber / Walter Schmidt (Hrsg.): Schlesien auf dem Weg in die bürgerliche Gesellschaft. Bewegungen und Protagonisten der schlesischen Demokratie im Umfeld von 1848. Bd. 2, trafo verlag, Berlin 2007, S. 115-160 ISBN 978-3-89626-671-2

                                                                            *    *    *

 

Виж  изображенията в статията: Написано от Вилхелм  Волф  и за него

http://nvkovachev.blogspot.bg/2017/03/blog-post.html  

 

 

Този  материал подготви Николай Ковачев,  отчитайки потребността в електронното пространство да има на български език обзор за тази необикновена личност – Вилхелм Волф.

Посвещавам на 150 - годишнината от публикуването на първия том на „КАПИТАЛЪТ” на 14 септември 1867 година !

Свободно за разпространение !