Търсене в този блог

12.06.2013 г.

Роза Люксембург в историята на българския социализъм - Димитър Генчев

 

 В историята на българския социализъм Роза Люксембург има дълбока и ясна следа. Нейното име, творчество, идеи, политически позиции прорязват трите първи десетилетия на българската социалдемокрация. От създаването на Българската социал-демократическа партия през 1891 г. до създаването на Българската комунистическа партия през 1919 г.

Достатъчно е да разлистим социалистическия печат. Роза Люксембург неизменно присъства със статии, изказвания на конгреси, теоретични концепции.

Тя е един от най-четените германски автори, наред с Маркс и Енгелс, Кауцки, Франц Меринг, Едуард Бернщайн, Август Бебел, Вилхелм и Карл Либкнехт. Както пише Дядото през 1915 г. в „Ново време“: „До войната в Интернационала господстваща роля играеше германската социалдемократическа партия. Тя беше ръководителката и учителката на международния пролетариат. Нейните възгледи, нейните социалистически концепции, нейните конгресни решения и нейната непримирима класова позиция винаги служеха за основа и ръководство на интернационалните конгреси и на международната социалдемокрация.

Днес – продължава Дядото – във вихъра на световната война – най-авторитетните водачи на германската социалдемокрация са онези от лявото крило – Роза Люксембург, Карл Либкнехт и Франц Меринг.“ За онези, които познават творчеството и епистоларното наследство на Димитър Благоев, е пределно ясно, че той, толкова скъп на похвали, само е констатирал факта. Още малко пояснение на цитата. До Първата световна война само в „Работнически вестник“ са публикувани 258 материала, посветени на германската социалдемокрация, германското работническо движение и Втория интернационал, а общият брой на германски социалдемократически теоретици и дейци обхваща 125 заглавия и организационни документи, кореспонденции и дискусии. През същия период списание „Ново време“ публикува 86 теоретични материала. След разцеплението през 1903 г. на революционни марксисти и ревизионистически опортюнисти авторитетът на Роза Люксембург нараства до такава степен, че тя е най-изтъкваният, цитиран и рефериран социалистически автор, безспорен авторитет за тесните и почтително премълчаван от широките германски теоретик. И ако до Копенхагенския конгрес на Втория интернационал през 1910 г. нейното теоретично и публицистично присъствие е сравнимо с Карл Кауцки – всепризнатия германски „папа“ на социализма, след тази дата Роза Люксембург е един от най-авторитетните теоретични лидери на Социалистическия интернационал – загърбила Плеханов, задминала Кауцки, редом с Ленин и Грамши.

И още нещо много важно: в България тя се чете постоянно, но избирателно. Когато стане необходима, за да я използват като теоретично оръжие. Достатъчно е да хвърлим един бегъл поглед след 1899 г., когато започва най-голямата теоретична битка в Интернационала.

При разцеплението на българската социалдемокрация през 1903. При вътрешнопартийната крамола на тесните през 1905–1907, 1910. По време на Балканската и Междусъюзническата война. По време и след краха на Втория интернационал през Първата световна война. При опитите на обединението на всички леви в нов марксистки революционен интернационал – Цимервалд и Киентал. По време на революцията от 1905–1907, Февруарската и Октомврийската революция в Русия. Революцията в Германия и Съюза на спартакистите.

Но да вървим под ред, или по-точно, да вървим по календара.

Българската следа в биографията на Роза Люксембург начева от зимата на 1891 г. Тогава в женевския университет четирима български студенти – Кръстю Раковски, Слави Балабанов, Стоян Ноков и малко по-късно присъединилият се към тях Георги Бакалов, основават българската студентска социалистическа група. Имената им нашумяват, когато обединяват през следващите няколко месеца руски, полски, сръбски, румънски, арменски, френски и италиански студенти със сходни убеждения в Кръжок на студентите социалисти – истински миниинтернационал по израза на Франсис Конт, един от най-достоверните биографи на Кръстю Раковски. Целта на кръжока е чрез свободни идейни дискусии да се достигне до „...отговорите на въпроси, които социализмът поражда всеки ден“. Кръжокът започва да издава вестник „Етюдиан социалист“, открива богата читалня за социалистическа литература и периодика, прави редовни сбирки в прочутото женевско кафене „Ландолт“ и води кореспонденция с най-видните лидери на европейския социализъм. Ръководители на студентския интернационал са Кръстю Раковски и Роза Люксембург. Нямам възможност да се разпростирам върху темата. Казвам го със съжаление, защото никой от биографите на Роза Люксембург не е отбелязал този период от живота й – незабравимото студентско време на „сладостни надежди и очарования“, по израза на Георги Бакалов.

Българите са я приели като своя. Разговарят с нея предимно на руски и в общежитието на ул. „Каруж“ прекарват дълги нощи на нескончаеми чаепития и дискусии. Георги Бакалов описва в спомените си първата си среща с нея през септември 1891 г. Още с пристигането си в Женева се запознава с нея и на доста несигурния си руски й разказва за България и за току-що създадената Българска социалдемократическа партия. Оттогава е неизменното й близко приятелство с Кръстю Раковски, Георги Бакалов, Стоян Ноков – и по-нататък с Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Роман Аврамов, Тодор Луканов, Николай Максимов, Никола Сакаров. Впрочем надеждите й, че българските й приятели ще имат бляскаво развитие на социалистическата нива, се оправдават напълно: Раковски ръководи Социнтерна, Коларов – Коминтерна, Кабакчиев и Луканов – БКП (тесни социалисти).

1893 г. е преломна граница в развитието на Роза Люксембург и българските й приятели. На Цюрихския конгрес на Социалистическия интернационал Роза представлява полската социалдемокрация под името Кружинска – мандатът й представлява групата от списанието „Работническа борба“ на Александър Варски. Кръстю Раковски е делегат на Българския социалдемократически съюз.

Двамата седят един до друг в присъствието на най-големите социалдемократически величия. В присъствието на самия Фридрих Енгелс. Първа поисква думата Роза Люксембург. Отказват й заради нередовен мандат. Тя реагира енергично, без всякакви задръжки, пред лидерите на световната социалдемокрация: ето и сочния спомен на Емил Вандервелде: „Роза, която беше напълно непозната с изключение на няколко немски и полски кръжока в Германия и Полша... Нейните противници имаха една трудно защитима позиция срещу нея. Аз я виждам още: надскачайки тълпата от делегати, да се качва на един стол, за да се вижда по-добре. Малка, пъргава и дребна в своята лятна рокличка, която сръчно маскираше физическия й недостатък, тя защитаваше своята кауза с такъв магнетизъм в погледа си и един такъв пламък в думите си, че масата от делегатите, спечелена от нея, гласува нейното допускане с вдигната ръка.“

И още едно свидетелство, този път направо от конгресната зала – на българската студентка социалистка Кина Мутафова: „Цюрих, 10 август 1893. Поиска да говори Раковски, а в същото време го прекъснаха, като казаха, че от една партия двама делегати не могат да говорят. Габровски заявил, че не иска думата, още повече че те са на различно мнение.“ Смях в залата – записва в дневника си Кина Мутафова. Особено на ироничната забележка на председателя Кауцки: „Две партии в една толкова малка страна. Браво!“. Впрочем и на Раковски дават думата по националния въпрос на Балканите. И двамата имат срещи с лидерите на Интернационала. Водят се разговори за перспективите на българската и полската социалдемокрация. Резултатът е известен: поляците се цепят, а българите се обединяват. Роза Люксембург оглавява партията на социалдемократите от Полското кралство, а Кръстю Раковски става един от най-приближените и ценени съратници на Димитър Благоев в обединената Българска работническа социалдемократическа партия. Както е известно, теоретичната идилия в обединената работническа партия продължава твърде малко време.

Новият повод за поредния програмен раздор този път иде от Берлин, когато през есента на 1896 г. „Ди Нойе Цайт“ започва да публикува поредицата статии на Едуард Бернщайн под общото заглавие „Проблемите на социализма“, събрани малко по-късно в книгата му „Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация“. С тази малка брошура той започва безпрецедентна атака срещу хегелианските корени на марксистката диалектика. Статиите му подлагат на съмнение теорията за принадената стойност и за капиталистическата експлоатация. В тях Бернщайн се осмелява да отхвърли концепцията за необратимостта на социализма и свежда историческия материализъм на Карл Маркс до баналната „желателност“, като подлага на съмнение тезите му за историческата гибел на капиталистическия строй с твърдението, че с течение на времето капитализмът ще става все по-силен, че Марксовият възглед за постоянното обедняване не се потвърждава от живота, че капитализмът ще се модифицира и приспособява към развитието на технологиите и ще става все по-хуманен и справедлив строй. Че либерализмът е създал непреходни ценности, които трябва да се съхранят и вземат на въоръжение от работническите партии. Борбата на класите е отживелица от миналото, която по необходимост се заменя с класово сътрудничество.

„Ако победата на социализма се явява иманентна необходимост – пише Бернщайн още в първата си статия, – то в нейното основание трябва да бъде положено доказателство за неизбежния крах на капиталистическото общество. Такова доказателство не е дадено и не може да бъде дадено.“

Напротив, историята и практиката на профсъюзното и социалдемократическото движение принуждават буржоазията към ред отстъпки, способни да подобрят материалното положение на работническата класа чрез постоянни реформи. Оттук и знаменитият му тезис, който разделя германската социалдемокрация, европейските работнически партии и Интернационала на два враждуващи лагера: социалистическата идея като идея на далечното бъдеще отклонява борбата на работническата класа за по-добро настояще.

„За мен движението е всичко, а онова, което обикновено наричат крайна цел на социализма, е нищо.“

А след като това е така, какво друго му остава на пролетариата освен да замени класовата борба с класово сътрудничество за реформи, които ще доведат до мирното врастване на социализма в капитализма.

„Сътрудничество на класите e името на общо национално дело... защото с избирателната бюлетина, с демонстрациите и други подобни средства ние днес прокарваме такива реформи, за които преди сто години са били потребни кървави революции“ (Лондон, 20 октомври 1898 г.).

„Предпоставките на социализма и задачите на социалната демокрация“ предизвиква бурен гняв и отпор в световното социалистическо семейство.

„Едуард, ти си едно магаре! Това не се говори, а се върши“ – тези думи на Ауер, един от най-видните депутати и синдикалисти на германската социалдемокрация, задълго разсмиват читателите не само на социалистическата, а и на буржоазната преса.

„Скотина ты, скотина !!!“ – гневно драска по полетата на „Ди Нойе Цайт“ Георги Валентинович Плеханов. А самият Бернщайн с типична немска методичност (и известна гордост) цитира в „Предпоставките“ бурната публична реакция на бащата на руския марксизъм пред Щутгартския конгрес: „Този филистер трябва да бъде погребан от социалната демокрация като невежа с поразителна умствена нищета и безумен и сляп последовател на буржоазните реформи, който удря грубо социалистическите теории по лицето и – съзнателно или безсъзнателно, това е безразлично – се стреми да погребе тези теории за удоволствието на съединените реакционни маси.“

„Социалната демокрация не може да приеме тези възгледи, но трябва да благодари на автора за подтика, който той даде на конгреса (в Щутгарт, октомври 1898 г. – б. м.) чрез своите статии“ – Карл Кауцки.

„Теоретически – невероятно слабо; повторение на чужди мисли. Фрази на критиката, а дори няма опит за сериозна самостоятелна критика... безграничен опортюнизъм и посибилизъм, при това все пак страхлив опортюнизъм, тъй като Бернщайн не иска да засяга програмата открито. Едва ли човек може да се съмнява в неговото фиаско“ – Ленин (в писмо до майка си от 1899 г.).

В идейно-теоретичната канонада срещу ревизионизма участват още много гръмки имена и талантливи социалистически пера: Франц Меринг публикува в „Ди Нойе Цайт“ поредица от статии, които отхвърлят „критическия“ социализъм на Бернщайн, внасяйки в полемиката изящен ироничен привкус. Основателите на Германската социалдемократическа партия Август Бебел и Вилхелм Либкнехт заемат безкомпромисна критична позиция с изявленията, че всеки, който е готов да приеме замяната на революционната социалдемокрация с демократична реформистка партия, повече не принадлежи към ГСДП, но отхвърлят исканията на редица местни организации за незабавното изключване на Бернщайн от партията.

Пак по същото време Карл Кауцки публикува серия от статии на Роза Люксембург под заглавие „Социална реформа или революция“, която излиза като самостоятелна книга през 1898 г. В тази блестяща полемична работа, оплаква се Бернщайн, госпожица Люксембург се осмелява не само да му прочете цял курс по диалектически и исторически материализъм, а и директно да изиска изхвърлянето му от партията. „Дилемата е следната – пише тя, – ако ревизионизмът има право, що се отнася до еволюцията на капитализма – тогава социалистическата трансформация е една утопия. Ако пък социализмът не е утопия, то тогава факторите за адаптацията на капитализма не издържат на марксистката критика. Кой е прав – Маркс или Бернщайн?

That is the questiоn.“

Самата тя има категоричен отговор на хамлетовския въпрос: „Г-н Бернщайн е един дребнобуржоазен прогресивен демократ, чиято книга е от една огромна важност за германското и международното движение, защото за първи път тя оповестява намерението му да даде една теоретична база на всички стихийни и практически опортюнисти в европейската социалдемокрация.“

Полемичният талант и марксистката ерудиция на Роза Люксембург й спечелват славата на един от най-видните лидери и теоретици на германския революционен марксизъм. „Вие стоите в първата редица на борбата срещу Бернщайн“ – ласкаво й пише Франц Меринг, а Ленин малко по-късно ще я оприличи (с иронично-хиперболичен подтекст) на един орел на германската социалдемокрация.

„Реформа или революция“ има огромно значение в българската антибернщайниада. Аргументите на Роза Люксембург добиват допълнителна тежест след „каучуковата резолюция“, предложена от Карл Кауцки, приета на Парижкия конгрес на Интернационала през 1900 г. и даваща възможност за размиване на социалистическата политика в една дребнобуржоазна безпринципна коалиция като „временна и изключителна крачка, извършена при наличието на особени обстоятелства“. След нейното приемане започва процесът на разцеплението на българската социалдемокрация на революционни марксисти и еволюционни ревизионисти.

Че Димитър Благоев е чел много внимателно Роза Люксембург, става ясно в безапелационната му присъда над Янко Сакъзов. Той – пише Благоев – е един обикновен буржоазен демократ – преповтаряйки думите на Роза Люксембург за Едуард Бернщайн. И в раздразнението си, понеже това определение му се вижда тясно, Благоев го разширява: „...един много прост, обикновен дребнобуржоазен демократ“. Разбира се, буквалната заемка в случая не означава някакво сляпо теоретично преклонение пред полемичния талант на Роза Люксембург. Българските тесняци разполагат с огромни теоретични ресурси и с много талантливи пера: Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Георги Бакалов, Кръстю Раковски, Васил Коларов, Христо Кабакчиев – всички те са авторите на българската антибернщайниада, която не само се чете, а и грижливо се подвързва в кожа за всяка културна и напредничава българска фамилия. Защото дискусията ражда зрели плодове по въпросите за националното развитие, за модернизирането и еманципирането на българската политическа система и в този смисъл е не по-малко полезна на дребнобуржоазните и буржоазните партии, отколкото на българската социалдемокрация. В тази библиотека Роза Люксембург има своето почетно запазено място – редом до Кауцки, Бебел и Плеханов. За това свидетелства „Работнически вестник“ от 18 септември 1903 г. На първа страница е публикувана речта на Роза Люксембург на Дрезденския конгрес на ГСДП срещу Фолмар, Колб и Ауер – „...това е тържество на марксистката линия в германското работническо движение – пише Гаврил Георгиев – и е наша голяма партийна победа“.

И през следващите години Роза Люксембург търси отговор на хамлетовския въпрос. През 1905 г. по време на първата руска революция тя го формулира по следния начин: въпросът е дали Бернщайн (разбирай ревизионизма) ще унищожи социалдемокрацията, или социалдемокрацията ще унищожи Бернщайн. И продължава да търси доказателство за далечната, близката, непосредствената, предстоящата гибел на капитализма. „Още старият Либкнехт беше казал – пише Роза Люксембург, – че към политиката трябва да се отнасяме като към история – да я изучаваме като вечни ученици. Ние трябва да изучаваме историята. Защото всяка преживяна революция е извор на мъдрост и разширява нашия хоризонт, уяснява нашата крайна цел и ни помага в решаване на непосредствените задачи.“

Революционните събития през 1905–1907 г. дават основание на Роза Люксембург да заяви, че прогнозата на Бернщайн не издържа проверката на времето. Капитализмът не само че не се реформира, но не става нито по-хуманен, нито по-поносим. Напротив, той се превръща в империализъм, който ще го доведе до неминуема гибел.

С този възглед се солидаризира и Карл Кауцки: „По отношение на Русия аз  изцяло приемам възгледа на Роза. Делото чудесно се придвижва напред и аз се чувствам освежен от това. Бернщайнианството ме състари и умори преждевременно. А руската революция ме подмлади с десет години. Аз никога не съм бил толкова работоспособен като сега.“

Междувременно една статия на Люксембург става детонатор на крупни разногласия в партията на българските тесни социалисти. През 1904 г. Димитър Благоев публикува в книжка 7 на „Ново време“ статията на Роза Люксембург „Организационните въпроси в руската социалдемокрация“. В тази малка, сякаш пътем написана работа Роза Люксембург поставя на дискусия един фундаментален въпрос – отношението демокрация и централизъм в партията.

Конкретният повод е нейният протест срещу авторитарната централизация в партията на руските болшевики. Когато в демократичния централизъм под маската на строга дисциплина се налага диктат над мнозинството. А ако центърът бърка и поведе в грешките си цялата партия?

Този въпрос подемат българските приятели на Роза Люксембург. Все същите бивши „женевци“ – Георги Бакалов, Роман Аврамов, Кръстю Раковски, Николай Харлаков... Спорът започва като спор по печата и съвсем скоро се изражда в поредното разцепление или „очистване“ на партията. Част от най-дееспособните, най-талантливите, най-верните съратници на Дядото са обявени за „анархолиберали“ и без много церемонии са изхвърлени от партията. И ги изхвърлят пак „женевци“ – Христо Кабакчиев, Тодор Луканов, Тодор Петров, Васил Коларов. И едните, и другите се замерят с цитати на Роза Люксембург. Четат я както дяволът чете Евангелието – избирателно, без връзка с политическия контекст на конкретното време. И никой не си позволява да оспорва нейния теоретически и политически авторитет.

По-нататъшното развитие на вътрешнопартийната борба за власт показва, че Роза Люксембург не взима отношение към българската разпра. Въпреки близките си отношения с Кръстю Раковски, който по това време вече е един от най-авторитетните лидери на Втория интернационал. И „тесните“, и „анархолибералите“ внимателно следят нейните позиции по отношение на генералната стачка и Първата руска революция, публикуват я и продължават да я отстояват като свой естествен съмишленик. Българските делегации на конгресите на Интернационала в Щутгарт и Копенхаген внимателно изслушват аргументите на Роза Люксембург, Карл Либкнехт и Франц Меринг – лявото крило на ГСДП, и неизменно се солидаризират с тях.

Ето едно авторитетно свидетелство – на Васил Коларов, за позицията на тесните социалисти на Щутгартския конгрес: „По въпроса за политиката на партията в случай на война възникна голяма дискусия. Тогава бе направено знаменитото предложение на Ленин – Роза Люксембург. Ние се присъединихме към това предложение. От името на „левите“ говори главно Роза Люксембург и ние смятахме нейната линия за правилна и се присъединихме към нея“ (Васил Коларов. Спомени, с. 266).

Паметна е личната среща на Димитър Благоев и Георги Кирков с Роза Люксембург на Копенхагенския конгрес през август 1910 г. За Дядото тази другарска вечеря, на която присъстват Жул Гед, Ленин и Плеханов, подхранва една голяма надежда, че опортюнизмът няма да успее да задуши международното работническо движение. Пет години по-късно, на Втората балканска социалистическа конференция Димитър Благоев ще се обърне с думи на благодарност към Роза Люксембург и Карл Либкнехт за тяхната непримирима борба против опортюнизма и социалшовинизма и ще декларира от името на партията на тесните социалисти пълната си солидарност и подкрепа.

* * *

Нещо съвсем лично накрая: радостен съм от тази конференция. И колкото и да е парадоксално, си мисля, че днес не се занимаваме с миналото, а с настоящето и с бъдещето. Впрочем така е с проникновените умове, които, уви, не толкова често се появяват във времената на всички епохи – те винаги са наши съвременници, или, както ги наричаше Дядо Благоев, използвайки думите на Шарл Летурно – „съвременници на бъдещето“. Те винаги са в авангарда и ни пресрещат на пътя – някъде много напред, когато най-после след всички завои се изравним с тях, за да разберем, че не сме сами и, макар и закъснели, сме на прав път.

Научните ми занимания, свързани с живота и делото на Роза Люксембург, продължават много години. През преломната 1989 работих в архивите и библиотеките на Варшава, Москва, Ленинград и Берлин, за да издирвам документи за една бъдеща биография на „българската“ Роза Люксембург. Идеята беше затрупана от развалините на Берлинската стена. Наскоро разглеждах плана на тази работа. Добре, че не съм я написал. Аз не съм бил готов за това. Ние не сме били готови за това. Реставрацията – тази машина на времето, която ни върна в уродливите условия на капитализма, показа, че мястото на Роза Люксембург не е в музеите, в архивните каталози. Нейното място е на знамената на младите леви от двадесет и първия век, които няма да се задоволят с повърхностни реформи на капитализма, а ще го захвърлят на бунището на историята. Живото дело иска жива плът, за да се въплъти в живия живот. Та да завърша с това лично обяснение: днес, сто и четиридесет години от рождението на Роза Люксембург, е рано за докторати по история. Защото тя е човек на бъдещето, а не на миналото. Голямата книга на нейния живот ще бъде написана в бъдеще.

    След победата.

 

 

ТЕОРЕТИКО - ПОЛИТИЧЕСКА ДИСКУСИЯ

„РОЗА ЛЮКСЕМБУРГ И СОЦИАЛИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО“

Българо-германска конференция, София, 6.11.2011 г.

От списание „Понеделник” бр.11/12 – 2011 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар