Търсене в този блог

12.06.2013 г.

Роза Люксембург и левият реформизъм на ХХІ век - Янаки Стоилов

 

Социалистите, особено тези, които не приемат това само като отличително политическо название, се интересуват и вълнуват от въпроса за съдбата на социализма. Но първият въпрос, който следва да се постави, не е какво е бъдещето на социализма, а дали социализмът има бъдеще. Ние, като социалисти, не бива да заобикаляме този проблем, за да оправдаваме априорно необходимостта от собственото си съществуване. Поставеният въпрос е продиктуван не само от рухването на реалния (държавния) социализъм, а и от промяната на класическата опозиция буржоазия–пролетариат и от раздробяването на социалната структура в съвременния свят.

По друг начин, но в същия смисъл, преди повечеот столетие Роза Люксембург поставя този въпрос в своето забележително произведение „Социална реформа или революция“. Според нея сме изправени пред дилема: „ако ревизионизмът има право що се отнася до еволюцията на капитализма – тогава социалистическата трансформация е една утопия. Ако пък социализмът не е утопия, то тогава факторите за приспособяване на капитализма не издържат на марксистката критика. Кой е прав – Маркс или Бернщайн? That is the question.“ Нейният категоричен отговор е в полза на Маркс срещу Бернщайн. Втория тя определя като дребнобуржоазен прогресивен демократ, създал теоретична основа на всички стихийни и практически опортюнисти в европейската социалдемокрация.

Роза Люксембург възприема революцията като продължителен процес. Социалният реформизъм е средството, което допринася за нейното осъществяване.

Все пак историята за разлика от теорията е спонтанна, противоречива и непоследователна. Тя показа, че социалният реформизъм в развитите западно-европейски общества допринесе за подобряване на положението на трудовите слоеве, за формиране на средна класа и за превръщане на „държавата на благоденствието“ в цивилизационно постижение. От своя страна, революционният марксизъм чрез преобразуване на държавата даде тласък на икономическия, социалния и културния прогрес, измъкна, дори с цената на насилие, милиони от нищетата и осъществи успешна политика на догонващо развитие.

Никой от представителите на тези две противоборстващи разклонения на историческата социалдемокрация не оцениха по достойнство резултатите на своите политически братовчеди и не оправдаха техните действия по отношение на конкретните исторически условия. Само привържениците на теорията за конвергенцията признаха постиженията на двете системи. Но трябва да подчертая, че това стана възможно благодарение на установяването и развитието на социализма като обществена система. Доказателство за това е, че тази теория се роди не при социализма, а в развитите западни общества, от бележити автори като Уилям Ростоу, Даниел Бел и др. Но и теорията за конвергенцията рухна заедно с рухването на Берлинската стена, просто защото от двете събираеми едното изчезна, беше погълнато от другото. Освен ако китайското развитие само по себе си не се приеме за своеобразна конвергенция между социализма и капитализма в пределите на една страна.

Сега остава открит въпросът – след като капитализмът оцеля, радва ли се той на добро здраве и вечно ли ще бъде жив? Ако преди две десетилетия този въпрос получаваше в огромния брой случаи утвърдителен отговор, то сега в  развихрилата се световна финансово-икономическа криза прогнозите за бъдещето на капитализма изглеждат все по-разделени. Тази криза не е просто поредната циклична криза на системата, а свидетелство за критично изостряне на нейните противоречия. Това вече е не само противоречие между труда и капитала, а до голяма степен и конфликт между финансовия, в това число и спекулативен капитал, от една страна, и индустриалния и производителния капитал, от друга. Ако в началото на ХХ век Ленин говореше за срастване на финансовия и промишления капитал, то в началото на ХХІ век става дума за нещо повече и ново – за подчиняване и изяждане на индустриалния от финансовия капитал.

Следователно епохата на капитализма започва с формирането и доминирането на индустриалния капитал, преминава през стадия на сливане на промишления и финансовия капитал и вече е достигнала до постиндустриалния, до финансовия. Този период Оскар Лафонтен нарича диктатура на финансовите пазари.

Днес сме в процес на преминаване на властта от класическите, включително транснационалните, корпорации към най-големите финансови институции – инвестиционни банки, рейтингови агенции и други подобни. Това е качествена промяна в структурата на властта. Казано с лексиката на Алвин Тофлър, тези дълбоки промени предизвикват трусове във властта. Дори водещи държави все по-трудно устояват на натиска на такива организации. В днешния свят властта е съсредоточена в ръцете на няколко десетки, в най-добрия случай на една-две стотици подобни институции и по-специално на техните мажоритарни собственици и управители. Илюстрация на това дава един от бившите икономисти на Международния валутен фонд Саймън Джонсън в книгата си „13 банкери“.

Следователно властта принадлежи преди всичко на финансовата олигархия.

Такава власт е противопоказана на демокрацията. Или, както казва Славой Жижек, днешният капитализъм става несъвместим с демокрацията. Това ме кара да си спомня за прочутата картина на Репин „Иван Грозни убива сина си“.

Не сме ли изправени пред подобна трагична картина? Капитализмът роди модерната демокрация, съвременният капитализъм – ще я убие. Ние нямаше да се тревожим от това насилие, ако не сме изправени пред реална опасност – демокрацията може да си отиде преди капитализма или най-малкото – да остане да съществува в своите форми, загубила истинското си съдържание.

Нека не изпадаме нито в пасивен песимизъм, нито в необоснован оптимизъм. Дори хилядите протестиращи от двете страни на Атлантика поне засега не са в състояние да преборят финансовата империя. Те обаче точно назоваха противника – големите финансови акули, които поглъщат част от бизнеса, а когато са застрашени и отслабени – и пари от държавата.

Капитализмът ще се мъчи още дълго, но, което е по-лошо, ще измъчва по-голямата част от живеещите в него. Новият свят, както писа наскоро Амартия Сен в сп. „Times“, изисква много повече, за да остане под флага на капитализма. Изглежда по-лесно е да предвидим изживяването на капитализма, както вече са изживени епохите преди него, отколкото да предвидим „неизбежното социалистическо бъдеще“. Имануел Уолърстейн предупреждава – замяната на капитализма ще стане, но не е сигурно какво ще го замени. Така социализмът остава едната от алтернативните бъдещи възможности за свободно, егалитарно и прогресивно общество. Затова отново е време да поставим въпроса – какъв социализъм може да е алтернатива на съвременния капитализъм.

Кратко беше времето – след краха на източноевропейския социализъм, когато западната социалдемокрация се почувства като исторически победител.

Днес все още има много нейни представители, които живеят с тази илюзия. Те са и наши ментори. Но какво да се прави, такава е съдбата на победените, на бедните и низшите духом – да внасят стари коли, да носят стари дрехи и да ползват идеи „втора употреба“.

От гледна точка на реалната структура на властта държавният социализъм и днешният капитализъм привидно се различават, но реално много си приличат. Те изглеждат като две страни на една монета. Но докато при социализма този, който държи политическата власт, разполага с икономическата и с останалите власти, то при сегашния капитализъм тези, които разполагат с финансово-икономическата власт, разпростират нейното действие и върху останалите сфери на обществения живот, включително върху политиката.

Изострянето на финансовата, икономическата и социалната криза в редица европейски страни значително разколебава доверието не само в управляващите партии, но и в политическата система като цяло. Временният отговор на тази ситуация ни дават Гърция и Италия, където начело на правителствата бяха поставени технократи, необвързани пряко с политическите партии. Едва ли е само любопитен факт, че Марио Монти – новият министър-председател на Италия, е бил консултант на голямата инвестиционна банка „Goldman Sachs“. Новият директор на Европейската централна банка Марио Драги години наред  е бил управляващ директор на същата банка. Дали по този начин големите финансови институции не поемат на пряко управление държави и организации, за да удовлетворят финансовите си претенции към тях? Най-малкото става дума за едни и същи източници, от които се черпят идеи, управленски практики и кадри.

Струва си отново да се върнем към Роза Люксембург. Нейната максима за зависимостта между свободата и равенството е знаменателна. Свобода без равенство води до експлоатация, а равенство без свобода – до потисничество.

Този афоризъм е напълно валиден и днес, защото той е отправна точка за политиката на съвременните леви партии. Нещо повече, той е основният критерий за тяхната идейно-политическа състоятелност.

Проблемът е, че в двете си основни изражения – на класическата социалдемокрация и на новите леви партии – той получава различен отговор. Повечето от социалистическите и социалдемократическите европейски партии, въпреки че остават по-влиятелната част от левицата, нямат силен интерес и отчасти не са в състояние да свържат по такъв категоричен начин свободата и равенството. Новите леви партии споделят важността на това съотношение, но те все още нямат достатъчно убедителни отговори и сила, за да променят обществото, в което живеем.

След дългото лутане на левицата по социаллиберализма сега тя отново търси пътища, по които да върви напред. Решението е в преобразуване на досегашната, на традиционната левица в модерна, нова левица. Но нека сме наясно, че новата левица изразява ново състояние на лявото движение. Тя не е нито само коалиционен формат от леви партии, както я описваше Георги Първанов, нито съвпада със западната левица от последната четвърт на ХХ век, която включваше радикални феминистки движения, зелени движения, движения на етнически малцинства и групи в защита на правата, включително на лица с нетрадиционна сексуална ориентация. Няма как да избегнем познатите наименования, изтъркани от досегашната им употреба. Далеч съм от амбицията да измислям нови думи за новите явления.

Новата левица изисква промяна на идеите и политиката на досегашните леви партии. Изисква да се вдъхне нов живот на политиката чрез спонтанния и енергичен порив на новите граждански движения от типа на Световния социален форум, на движението на възмутените, на протестите под мотото „Окупирай Уолстрийт“ и други подобни. Тези прояви засега са симптом на изчерпване, дори на дискредитиране на досегашната политика. Те са реакция, импулс на гражданската активност, но все още не са формирали политическата алтернатива на статуквото.

Съдържанието на новата левица в европейското й измерение включва:

• Възстановяване на автентичното значение на левите ценности – взаимна обусловеност на свободата и равенството, борба за преодоляване на бедността и експлоатацията.

• Социализиране на финансовата система в интерес на гражданите и на производителите. Засилен публичен контрол върху банките и рейтинговите  агенции. Едва напоследък ръководството на ПЕС отчасти формулира лява реплика на предложението на Меркел и Саркози за рекапитализиране на банките.

• Освобождаване от комерсиализацията в областта на здравеопазването, образованието и медиите.

• Развитие на политиката на сближаване, на ограничаване на неравенствата в рамките на Европейския съюз.

• Отговорна децентрализация – споделени ангажименти на централната и местната власт в решаване на икономически и социални проблеми, за въвеждане на минимални социални стандарти за всяка териториална общност.

• Провеждане на последователна политика на мир, ненасилие и международна солидарност.

Това са опорните точки на новата левица. Чрез тях тя ще намери алтернатива на уродливо комерсиалния, бруталния, лицемерен и бездуховен свят на капитализма, в който живеем.

Левицата стои пред две предизвикателства. Едното е да осигури икономическо развитие, при запазване и възстановяване на природата, и да създаде социални възможности за всеки човек. Другото е да разпростре разделението на властите върху всички нейни основни средства – богатство, информация, политически и държавни институции.

Само когато левицата отговори на тези предизвикателства, социализмът ще има бъдеще. Социалистите не бива нито само да критикуват днешната система в нейните собствени предели, нито пасивно да чакат светлото бъдеще да дойде самo, като се уповават на автоматичния крах на капитализма. Той трябва да се постигне с продължителна борба и ясни идеи, пример, за които е животът на Роза Люксембург. Но това не е достатъчно. Необходима е етапна програма и лява политика, които да отговарят на конкретните условия, без да пренебрегват принципните ориентири.

Като български социалисти нека се запитаме какво общо има БСП с така описаната нова левица. Ясно е, че става дума за съдържателно сравнение според посочените критерии. От отговора на този въпрос зависи дали сме реална алтернатива на сегашното състояние на страната и на провежданата от управляващите политика.

Вече няколко години ние, левите социалисти, поставяме този въпрос на наши теоретични и политически конференции, на конгресите на партията. Тук можем да допълним, че проблемите на съвременния свят са и български проблеми, но в България те са по-остри и по-болезнени и примитивни в сравнение с повечето страни от Европейския съюз. Ако в света господства преди всичко финансовата олигархия, то у нас това е просто олигархията, родена в годините на прехода от плутокрацията. Но и в тази група се увеличава делът на хората, разполагащи с финансова власт. Затова ние издигнахме лозунга „Долу олигархията! Свобода на народа!“. Докато той не бъде възприет от БСП и от демократичните сили в България, не можем да претендираме, че сме обществена алтернатива. Вярно е, че възприемането на такъв курс носи много рискове и може задълго да извади БСП от властта. Но не можем да заобикаляме въпроса какви са шансовете и докога можем да се домогваме до властта, често обслужвайки едни и същи интереси заедно с тези, които политически критикуваме. Сега, когато президентските и местните избори приключиха и когато следващите още не са наближили, е време за дискусия по този въпрос.

БСП, вглеждайки се в горчивата съдба на днешната стара десница, не бива да споделя нейния упадък, от което не е застрахована. Сега се решава въпросът кои от партиите на прехода ще преживеят самия преход не просто биографично, а като влиятелни политически сили. Точно затова БСП се нуждае от критично преосмисляне на българския преход и на собствената си роля в него.

От социалистическа по наименование партия тя трябва да се докаже като социалистическа левица, след като последователно се доказа, с цялата условност на понятията, като комунистическа и капиталистическа левица.

Собственият ни, включително злополучен, опит показа, че въпреки социалните подобрения по време на предишното управление – заплати, пенсии и др., когато се наруши чувството за социална справедливост, левицата плаща най-високата политическа цена.

БСП се нуждае от нови демократични импулси. Нейните ръководители най-после трябва да възприемат европейските стандарти за носене на политическа отговорност. Те са ясни. Поставяш си публично политически измерими цели и в зависимост от това дали си ги постигнал, или не, продължаваш или преставаш да заемаш ръководен пост. Докато това не стане, винаги ще намираме оправдания за несполуките, но трудно ще привличаме нови симпатизанти.

В крайна сметка пред БСП има една дилема и тя няма много време да я реши – или се превръща в нова социалистическа партия, или става политическо гето. Второто предполага да се осланя на трайните убеждения и на биографичната привързаност на хиляди хора към социализма, от които очаква безрезервна и постоянна подкрепа. Да си живее в собствен свят на спомени и привидно единство, без бъдеще и без вдъхновение. Да реагира предимно ситуативно на своите политически опоненти.

Друга България е възможна. Когато политиката бъде реабилитирана, т.е. когато тя се национализира в интерес на мнозинството от гражданите, когато се комунализира и заработи в интерес на местните общности. Когато БСП, връщайки си социалната база, стане различна от другите партии. Когато социалистическата партия излъчва честни и способни ръководители. Когато тя бъде възприемана като носител на социална справедливост и перспектива.

Когато........................

 

ТЕОРЕТИКО - ПОЛИТИЧЕСКА ДИСКУСИЯ

„РОЗА ЛЮКСЕМБУРГ И СОЦИАЛИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО“

Българо-германска конференция, София, 6.11.2011 г.

От сп. „Понеделник“, 2011, бр. 11/12

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар