Докторът на революцията

Мно­го го­ди­ни прес­лед­вах сян­ка­та на то­зи чо­век. Вър­вях по ди­ри­те му в ар­хи­ви­те и биб­ли­о­те­ки­те на Бу­ку­рещ, Мос­к­ва, Па­риж, Вар­ша­ва, Ки­ев, Ле­нин­г­рад – до­ка­то осъз­нах, че вмес­то от­го­во­ри се на­тък­вам на въп­ро­си. На „прок­ле­ти­те“ въп­ро­си за ро­ля­та и мяс­то­то на то­зи век – най-кър­ва­вия, вар­вар­с­ки, раз­ру­ши­те­лен век в ис­то­ри­я­та на чо­ве­чес­т­во­то. За це­на­та на ве­ли­чес­т­ве­на­та тех­ни­чес­ка ци­ви­ли­за­ция, пос­тиг­на­та чрез ре­во­лю­ции, две све­тов­ни ка­сап­ни­ци и чу­до­вищ­но на­си­лие над из­кон­на­та чо­веш­ка същ­ност. За про­ти­во­ре­чи­е­то меж­ду цел­та и сред­с­т­ва­та, до­ве­ло до аб­сур­д­ни дик­та­тор­с­ки ре­жи­ми на „цел­та на сред­с­т­ва­та“ и под­ко­па­ло вя­ра­та и на­деж­да­та на ми­ли­о­ни хо­ра в един нов, спра­вед­лив и ху­ма­нен со­ци­а­лис­ти­чес­ки свят.

Не зная как­во е мис­лил Кръс­тю Ра­ков­с­ки на 11 сеп­тем­в­ри 1941 го­ди­на пред ду­ла­та на пуш­ки­те в Ор­лов­с­кия зат­вор. Зная (час­тич­но) оно­ва, ко­е­то е ка­зал в хи­ля­ди­те си пис­ма, сто­ти­ци­те ста­тии и де­сет­ки­те кни­ги. Ис­то­ри­я­та ми­лос­ти­во е съх­ра­ни­ла не­го­ви­те на­деж­ди, уг­ри­зе­ния, ра­зо­ча­ро­ва­ния, про­тес­ти и же­ляз­на­та му во­ля за бор­ба. Жи­во­тът му е ед­на ве­ли­ка оди­сея. Ра­ков­с­ки има яс­но­то съз­на­ние за из­к­лю­чи­тел­ност­та на соб­с­т­ве­ния си жи­вот и се опит­ва да го раз­ка­же за по­ко­ле­ни­я­та през пос­лед­ни­те хи­ля­да но­щи в Ор­лов­с­кия зат­вор.

На 5 март 1938 го­ди­на глав­ни­ят про­ку­рор на СССР Ан­д­рей Ви­шин­с­ки те­ат­рал­но раз­мах­ва пръст: „Виж­те как из­г­леж­да то­зи бла­го­об­ра­зен ста­рик, кой­то стои тук пред вас на ска­мей­ка­та на под­съ­ди­ми­те... На­ши­ят на­род ис­ка ед­но: да се сма­же прок­ле­та­та га­ди­на. Гро­бо­ве­те на не­на­вис­т­ни­те из­мен­ни­ци ще об­рас­нат с бу­ре­ни и тръ­ни... а ние ще кра­чим по из­чис­те­ния от пос­лед­на­та мръ­со­тия и мер­зост на ми­на­ло­то път, на­че­ло с на­шия лю­бим вожд и учи­тел – ве­ли­кия Ста­лин“.

То­ва е пред­вес­ти­е­то на края. Ра­ков­с­ки за­поч­ва да раз­каз­ва пър­ва­та при­каз­ка на своя жи­вот та­ка, как­то е на­пи­са­на от сле­до­ва­те­ли­те. Приз­на­ва всич­ко, за да не ка­же ни­що. С на­деж­да­та, че ще за­гу­би са­мо се­бе си. Ре­ду­ват се ис­ти­ни, по­лу­ис­ти­ни и от­к­ро­ве­ни лъ­жи. Го­во­ри ака­де­мич­но и без­п­рис­т­рас­т­но, съз­на­тел­но ими­ти­рай­ки про­ку­ро­ра, за да ста­не пре­дел­но яс­но, че са­мо­об­ви­не­ни­я­та са по­ръч­ко­во са­мо­у­бийс­т­во, це­на­та на жи­во­та на най-скъ­пи­те му хо­ра.

Как­во ли си е спом­нил в то­зи мо­мент – в ол­та­ра на са­мо­жер­т­воп­ри­но­ше­ни­е­то?

За про­ро­чес­ко­то си пис­мо, ко­га­то ед­ва 16-го­ди­шен на­пис­ва на ро­ди­те­ли­те си: „Аз тег­лих, тег­ля и ще тег­ля“?

За Ли­за Ря­бо­ва – най-оби­ча­на­та же­на в не­го­вия жи­вот: „... той бе­ше ка­то по­бър­кан и не­уз­на­ва­ем, ко­га­то се за­вър­на от Ру­сия след ней­на­та смърт“ (май­ка му)?

За са­мо­у­бийс­т­во­то на най-близ­кия си при­я­тел от мла­дост­та: „Аз имах скъп дру­гар, ре­во­лю­ци­о­не­ра Сла­ви Ба­ла­ба­нов, ко­го­то съд­ба­та та­ка не­ми­лос­ти­во ми от­не“?

За си­на си Ас­колд, кой­то ни­ко­га ня­ма да но­си не­го­во­то фа­мил­но име, за до­ве­де­ни­те си дъ­ще­ри, ко­и­то оби­ча ка­то свои де­ца. За лю­би­ма­та си пле­мен­ни­ца Ли­ля­на и за още тол­ко­ва близ­ки скъ­пи хо­ра, об­ре­че­ни за­ра­ди не­го на глад, ми­зе­рия, за­то­че­ние и смърт?

За­пад­ни­те жур­на­лис­ти без­п­рис­т­рас­т­но са за­пе­ча­та­ли в съ­деб­ни­те си ре­пор­та­жи тъ­га­та, бол­ка­та, стра­да­ни­е­то, стар­чес­ка­та му от­пус­на­тост, не­ко­ор­ди­ни­ра­ни­те му жес­то­ве. Впро­чем те от­бе­ляз­ват и още не­що – оне­зи ред­ки мо­мен­ти, ко­га­то сна­га­та му се из­п­ра­вя, гла­сът за­поч­ва да виб­ри­ра със звън на ме­тал, пръс­ти­те се сви­ват в юм­рук. То­га­ва на сце­на­та из­ли­за дру­ги­ят, „ис­тин­с­ки­ят“ Кръс­тю Ра­ков­ски – по­то­мъ­кът на ка­пи­тан Ма­мар­чев и на Ге­ор­ги Стой­ков Ра­ков­с­ки. Про­фе­си­о­нал­ни­ят ре­во­лю­ци­о­нер, свър­зал име­то си със съз­да­ва­не­то на бъл­гар­с­ка­та, ру­мън­с­ка­та и рус­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии. Ос­но­ва­те­лят на Ко­му­нис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, ми­нис­тър-пред­се­да­те­лят на Ук­рай­на, дип­ло­ма­тът... То­га­ва в пог­ле­да му проб­ляс­ва вро­де­но­то му „чор­ба­д­жийс­ко“ ви­со­ко­ме­рие, сниз­хо­ди­тел­на­та над­мен­ност, тол­ко­ва це­не­на в дип­ло­ма­ти­чес­ки­те са­ло­ни, блес­тя­що­то му ос­т­ро­у­мие и дос­то­леп­на­та му осан­ка на свет­с­ки лъв, свик­нал да раз­го­ва­ря на рав­на но­га с най-зна­ме­ни­ти­те мъ­же на епо­ха­та. Той знае соб­с­т­ве­на­та си це­на и мяс­то­то си в све­тов­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. Ви­со­ко­то му са­мо­чув­с­т­вие е из­ра­зе­но най-пре­диз­ви­ка­тел­но във френ­с­ка­та пре­са, ко­га­то си поз­во­ля­ва да за­я­ви със се­ри­оз­на са­мо­и­ро­нич­ност: „Ня­ко­га се­дем гра­да са си ос­пор­ва­ли чест­та да бъ­дат род­но мяс­то на Омир. Аз при­над­ле­жа са­мо на пет стра­ни: на Бъл­га­рия, Ру­мъ­ния, Ру­сия, Ук­рай­на и Фран­ция“. То­га­ва – през 1925 го­ди­на – той е съ­вет­с­ки­ят пос­ла­ник в Па­риж. Име­то му не сли­за от стра­ни­ци­те на най-го­ле­ми­те ев­ро­пейс­ки вес­т­ни­ци. Ле­ген­ди се но­сят за ро­ля­та му в Граж­дан­с­ка­та вой­на в Ук­рай­на, къ­де­то се ре­ша­ва съд­ба­та на Ве­ли­ка­та рус­ка ре­во­лю­ция. Срав­ня­ват де­ло­то му са­мо с то­ва на Ле­нин и на Троц­ки, за­виж­дат на сла­ва­та му на блес­тящ ин­те­лек­ту­а­лец – те­о­ре­тик, фи­ло­соф, ис­то­рик, со­ци­а­лен пси­хо­лог, на де­сет­ки­те му кни­ги, пи­са­ни на че­ти­ри ев­ро­пейс­ки ези­ка, на хи­ля­ди­те му ста­тии в най-ав­то­ри­тет­ни­те ев­ро­пейс­ки из­да­ния. Жур­на­лис­ти­те не про­пус­кат да от­бе­ле­жат и лич­но­то му оба­я­ние, изис­ка­ност­та на об­лек­ло­то, еле­ган­т­ни­те му ма­ни­е­ри, веч­на­та пу­ра и сла­бост­та му към кра­си­ви­те же­ни. Съ­вет­с­ки­ят пос­ла­ник се чув­с­т­ва пре­въз­ход­но и неп­ри­ну­де­но и сред поз­ла­те­ни­те ме­бе­ли на Ели­сейс­кия дво­рец, и на дър­ве­на­та пей­ка в ня­коя ра­бот­ни­чес­ка хи­жа на па­риж­ки­те пред­г­ра­дия.

Къ­де­то и да го зах­вър­ли съд­ба­та в без­к­рай­ни­те мар­ш­ру­ти на по­ли­ти­чес­ки­те му стран­с­т­ва­ния, Кръс­тю Ра­ков­с­ки ви­на­ги се връ­ща към от­п­рав­на­та точ­ка на своя жи­вот – към бъл­гар­с­кия си ко­рен. Той – „кос­мо­по­ли­тът“, „най-ин­тер­на­ци­о­нал­ни­ят ре­во­лю­ци­о­нер“, по из­ра­за на Троц­ки, е го­рещ пат­ри­от: „Мо­ят жи­вот не е ни­що дру­го ос­вен част от то­зи на Оте­чес­т­во­то ни“. Те­зи ду­ми са за­пи­са­ни в път­ния му днев­ник през 1890 го­ди­на, ко­га­то ед­ва 16-го­ди­шен за­ми­на­ва да след­ва в Швей­ца­рия.

Бъл­га­рия е на­ча­ло­то на ре­во­лю­ци­он­ния му път: „В Габ­ро­во аз офор­мих сво­и­те по­ли­ти­чес­ки въз­г­ле­ди и ста­нах мар­к­сист. Мо­ят учи­тел, а съ­що и на за­вър­ши­лия със са­мо­у­бийс­т­во до­бър мой дру­гар, ре­во­лю­ци­о­не­ра Сла­ви Ба­ла­ба­нов, бе­ше един от ве­те­ра­ни­те на бъл­гар­ско­то ре­во­лю­ци­он­но дви­же­ние – Ев­тим Да­бев“. Те­зи ду­ми от не­го­ва­та ав­то­би­ог­ра­фия са на­пи­са­ни във ви­хъ­ра на Граж­дан­с­ка­та вой­на в Ук­рай­на през 1920 го­ди­на.

В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм Кръс­тю Ра­ков­с­ки е ос­та­вил сво­я­та дъл­бо­ка и яр­ка сле­да. Име­то му се впис­ва меж­ду пър­во­съз­да­те­ли­те на пар­ти­я­та. Не­го­ва­та „Прив­ре­мен­на прог­ра­ма на бъл­гар­с­ки­те со­ци­а­лис­ти“, на­пи­са­на в Же­не­ва на 10 юли 1891 го­ди­на, пре­диз­вик­ва пър­ва­та го­ля­ма те­о­ре­тич­на дис­ку­сия, ко­я­то съ­път­с­т­ва про­це­са на съз­да­ва­не на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Ам­би­ци­я­та му е яс­на и лес­но до­ло­ви­ма: бъл­гар­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние тряб­ва да на­ме­ри своя ев­ро­пейс­ки об­лик, да се отър­си от про­вин­ци­ал­но-сан­ти­мен­тал­но­то си­ро­ма­хо­мил­с­т­во на Спи­ро Гу­лаб­чев и да се влее в ре­ди­ци­те на све­тов­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко се­мейс­т­во. Кръс­тю Ра­ков­с­ки яс­но осъз­на­ва и соб­с­т­ве­на­та си ро­ля в то­зи про­цес: да бъ­де свър­з­ва­що­то зве­но меж­ду за­раж­да­ща­та се пар­тия на бъл­гар­с­кия про­ле­та­ри­ат и за­пад­но­ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

В из­пъл­не­ни­е­то на та­зи тол­ко­ва ам­би­ци­оз­на ми­сия Кръс­тю Ра­ков­с­ки, раз­би­ра се, не е сам. До не­го са чле­но­ве­те на сту­ден­т­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па в Же­не­ва – Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Сто­ян Но­ков, Ели­за­ве­та Ря­бо­ва – мла­ди, буй­ни, енер­гич­ни и ум­ни, те оли­цет­во­ря­ват мла­дост­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, не­го­вия ог­ро­мен ин­те­лек­ту­а­лен и нрав­с­т­вен за­ряд: „За пръв път ние се по­чув­с­т­вах­ме, пи­ше Кръс­тю Ра­ков­с­ки, че не сме от­цеп­ни­ци от за­пад­ния свят, раз­де­ле­ни от не­го с при­род­ни и ис­то­ри­чес­ки гра­ни­ци, че сме граж­да­ни на прог­ре­сив­но­то чо­ве­чес­т­во; за пръв път в на­ши­те сър­ца ние усе­тих­ме оно­ва чув­с­т­во на ра­дост и си­гур­ност, за­що­то за нас ста­на яс­но, че ус­пе­хът на Ев­ро­па ще бъ­де ус­пех и за нас, че сме ор­га­ни­чес­ки свър­за­ни с нея, че ний мис­лим с ци­ви­ли­зо­ва­ния свят и че вър­вим нап­ред за­ед­но с не­го“.

Сту­ден­т­с­ки­те го­ди­ни на Кръс­тю Ра­ков­с­ки, след­ва­не­то в най-ре­но­ми­ра­ни­те ев­ро­пейс­ки уни­вер­си­те­ти – Же­не­ва, Бер­лин, Мон­пе­лие и Па­риж, пред­с­тав­ля­ват уди­ви­тел­на хар­мо­ния меж­ду лич­нос­т­но­то му са­мо­из­г­раж­да­не, про­фе­си­о­нал­на­та му под­го­тов­ка и идей­но-те­о­ре­тич­но­то му раз­ви­тие. Са­мо за ня­кол­ко ме­се­ца след прис­ти­га­не­то си в Же­не­ва той ве­че е ли­дер на Меж­ду­на­род­на­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па – Мла­деж­кия „ми­ни­ин­тер­на­ци­о­нал“ – по ду­ми­те на френ­с­кия ис­то­рик Фран­сис Конт. По съ­що­то вре­ме за­поч­ва го­ре­що­то му при­я­тел­с­т­во с ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов, с ед­на от най-зна­ме­ни­ти­те же­ни на ве­ка – Ве­ра За­су­лич, ко­я­то в спо­ме­ни­те си го на­ри­ча „га­ле­но­то де­те“ на гру­па­та „Ос­во­бож­де­ние на тру­да“.

Сту­ден­т­с­ки­те му стран­с­т­ва­ния из го­ле­ми­те ев­ро­пейс­ки сто­ли­ци го сбли­жа­ват с най-го­ле­ми­те ли­де­ри на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм: в Па­риж се за­поз­на­ва и спри­я­те­ля­ва с Жюл Гед, в Бер­лин – с Вил­хелм Либ­к­нехт, във Ви­е­на – с бра­тя­та Ад­лер. И след вся­ка сре­ща лич­ни­те му ка­чес­т­ва – ин­те­лект, нрав­с­т­ве­ност и во­ля – го прев­ръ­щат от пок­лон­ник в съ­рат­ник. Не­що по­ве­че: са­мо за ня­кол­ко го­ди­ни мла­ди­ят Ра­ков­с­ки из­рас­т­ва ка­то ед­на от клю­чо­ви­те, ем­б­ле­ма­тич­ни фи­гу­ри на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Де­бю­тът му на све­тов­на­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка сце­на – Цю­рих­с­кия кон­г­рес на Ин­тер­на­ци­о­на­ла (1893 го­ди­на), пре­доп­ре­де­ля не са­мо пос­то­ян­но­то му пред­с­та­ви­тел­с­т­во на све­тов­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки фо­ру­ми (на че­ти­ри кон­г­ре­са пред­с­та­вя бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, на три ру­мън­с­ка­та), но тра­си­ра пъ­тя му към ръ­ко­вод­с­т­во­то на све­тов­на­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ор­га­ни­за­ция. Го­ди­ни на­ред Кръс­тю Ра­ков­с­ки е член на Из­пъл­ни­тел­ния ко­ми­тет на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. Страс­т­ни­те му ре­чи про­тив ре­ви­зи­о­низ­ма и анар­хиз­ма, про­тив учас­ти­е­то на со­ци­а­лис­ти­те в бур­жо­аз­ни­те пра­ви­тел­с­т­ва, про­тив ми­ли­та­риз­ма и вой­на­та, зас­тъп­ни­чес­т­во­то му за ар­мен­ци­те и на­ци­о­нал­но­то са­мо­оп­ре­де­ле­ние на бал­кан­с­ки­те на­ро­ди, се из­с­луш­ват с ог­ром­но вни­ма­ние, а име­то му не сли­за от стра­ни­ци­те на ев­ро­пейс­ки­те вес­т­ни­ци. Де­ли­кат­ни­те ми­сии за обе­ди­не­ние на со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те си­ли в ця­ла Ев­ро­па, с ко­и­то го то­ва­ри Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро, му спе­чел­ват сла­ва­та на ло­вък дип­ло­мат, те­о­ре­тик и стра­тег.

Стре­ми­тел­но­то из­кач­ва­не на д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки на мос­ти­ка на Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал не мо­же да бъ­де обяс­не­но са­мо с лич­ни­те му ка­чес­т­ва и при­род­ни­те му дар­би. Той е оба­я­тел­на лич­ност, чес­тен, прин­ци­пен и не­под­ку­пен по­ли­тик, та­лан­т­лив пуб­ли­цист, блес­тящ по­ле­мист, но всич­ко то­ва би би­ло не­дос­та­тъч­но, ако не при­те­жа­ва­ше ха­рак­тер. Он­зи прос­ло­вут бъл­гар­с­ки ха­рак­тер, кой­то прев­ръ­ща жи­во­та му в неп­рес­тан­на бит­ка и кой­то го из­п­ра­вя в не­ра­вен дву­бой с най-ав­то­ри­тет­ни­те ли­де­ри на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм. Той, кой­то в лич­ния си жи­вот е тол­ко­ва скло­нен на ком­п­ро­ми­си и на от­с­тъп­ки, кръс­тос­ва пе­ро­то си с най-близ­ки­те си при­я­те­ли, дов­че­раш­ни­те си учи­те­ли и с най-вер­ни­те си съ­рат­ни­ци. Ко­га­то се урон­ват ка­у­за­та, прин­ци­пи­те и един­с­т­во­то на ор­га­ни­за­ци­я­та, той е го­тов да по­жер­т­ва всич­ко в име­то на своя иде­ал. До­ри да си нав­ле­че гне­ва, ом­ра­за­та, раз­дя­ла­та с тол­ко­ва близ­ки хо­ра.

Бъл­гар­с­ки­те му по­ле­ми­ки са от­дел­на гла­ва в бо­га­та­та му би­ог­ра­фия. Пър­ви­ят сблъ­сък отек­ва на Буз­лу­д­жа, ко­га­то се про­ти­во­пос­та­вя на Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки – дов­че­раш­ни­те му учи­те­ли по со­ци­а­ли­зъм, със своя по­ли­ти­чес­ка прог­ра­ма. Из­на­ся по­ле­ми­ка­та на стра­ни­ци­те на соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Со­ци­ал­де­мок­рат“, за да до­ка­же пра­во­та­та на под­хо­да си към съз­да­ва­не­то на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия. През 1892 го­ди­на Кръс­тю Ра­ков­ски е в ос­но­ва­та на раз­цеп­ле­ни­е­то на БСДП на „пар­тис­ти“ и „съ­ю­зис­ти“. В бли­зо три­го­диш­на­та те­о­ре­тич­на бит­ка, ко­я­то се во­ди в лич­ни пис­ма и на стра­ни­ци­те на со­ци­а­лис­ти­чес­кия пе­чат, той прив­ли­ча мно­го съ­миш­ле­ни­ци – бъ­де­щи­те ли­де­ри на „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм – Ян­ко Са­къ­зов, Ев­тим Да­бев, Са­ва Му­та­фов и Ан­д­рей Ко­нов. Та­зи по­ле­ми­ка е най-пло­дот­вор­на­та те­о­ре­ти­чес­ка три­бу­на на мла­дия бъл­гар­с­ки со­ци­а­ли­зъм. Тя про­во­ки­ра со­ци­ал­ния ана­лиз и точ­на­та пре­цен­ка за „бъ­дъщ­ност­та“ на дви­же­ни­е­то. В края на 1893 го­ди­на Кръс­тю Ра­ков­с­ки пос­ти­га сво­е­то. Към наз­ва­ни­е­то „Бъл­гар­с­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“ Ди­ми­тър Бла­го­ев при­ба­вя още ед­на ду­ма – „ра­бот­ни­чес­ка“. Ра­ков­с­ки раз­пус­ка фрак­ци­я­та си, а Бла­го­ев ще на­пи­ше в своя зна­ме­нит „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“, че спи­са­ни­е­то на Кръс­тю Ра­ков­с­ки „Со­ци­ал­де­мок­рат“ – „... бе­ше ед­но мар­к­си­чес­ко спи­са­ние, в ко­е­то се по­мес­т­ва­ха ред ори­ги­нал­ни и пре­вод­ни пре­въз­ход­ни мар­к­си­чес­ки ста­тии“. Все­ки, кой­то поз­на­ва труд­ния ха­рак­тер на Дя­до­то, ще се до­се­ти как­ва ви­со­ка оцен­ка е из­ка­за­на са­мо в ед­но из­ре­че­ние...

През 1903 го­ди­на Кръс­тю Ра­ков­с­ки ка­те­го­рич­но зас­та­ва на стра­на­та на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти. В спе­ци­ал­но­то си пис­мо до „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ той за­я­вя­ва, че фрак­ци­я­та на „тес­ни­те“ се при­дър­жа към на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма и че ра­но или къс­но по­бе­да­та ще бъ­де тях­на. В пос­тъп­ка­та му ня­ма ни­що не­о­чак­ва­но. Още пре­ди три го­ди­ни на Па­риж­кия кон­г­рес на Ин­тер­на­ци­о­на­ла Ра­ков­с­ки под­к­ре­пя ле­ви­те си­ли, на­че­ло с Жюл Гед и Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. То­га­ва за пър­ви път той се сблъс­к­ва с най-без­с­пор­ния ав­то­ри­тет на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал – Карл Ка­уц­ки. Ра­ков­с­ки из­пол­з­ва ви­со­ка­та кон­г­рес­на три­бу­на, за да ата­ку­ва не­го­ва­та пре­ка­ле­но елас­тич­на кон­цеп­ция за един­с­т­во­то на ле­ви­те си­ли в све­то­вен ма­щаб. Че­ти­ри го­ди­ни по-къс­но Ра­ков­с­ки пре­мер­ва ин­те­лек­та и крас­но­ре­чи­е­то си в дву­бой с един от най-ве­ли­ки­те ора­то­ри на ве­ка – Жан Жо­рес. В зна­ме­ни­та­та си реч Кръс­тю Ра­ков­с­ки без­ком­п­ро­мис­но раз­г­ро­мя­ва го­ля­ма­та трой­ка на Ин­тер­на­ци­о­на­ла – Ка­уц­ки, Ван­дер­вел­де и Жо­рес, и тях­на­та „ло­ку­ме­на“ так­ти­ка на ком­п­ро­ми­си с бур­жо­аз­ни­те пар­тии.

Ру­мън­с­ка­та сле­да в жи­во­та на Кръс­тю Ра­ков­с­ки е ед­на от най-бла­го­дат­ни­те пис­ти за на­уч­ни из­с­лед­ва­ния. То­зи пе­ри­од да­ва въз­мож­ност на ис­то­ри­ци­те да пос­тиг­нат ав­тен­тич­ния об­раз на съ­би­ти­я­та при поч­ти иде­ал­ни ла­бо­ра­тор­ни ус­ло­вия. За­що­то в та­зи стра­на Ра­ков­с­ки има ог­ром­ния шанс да ре­а­ли­зи­ра ор­га­ни­за­ци­он­на­та си кон­цеп­ция в най-чист вид. Да съз­да­де сво­я­та пар­тия без пос­ред­ни­чес­т­во­то и ог­ра­ни­че­ни­я­та на съ­рат­ни­ци­те с бо­га­то ре­во­лю­ци­он­но ми­на­ло и на съ­пер­ни­ци­те, стре­мя­щи се към власт.

През 1900 го­ди­на след ек­с­пул­си­ра­не­то му от Ру­сия за­ра­ди ак­тив­на ре­во­лю­ци­он­на дей­ност Кръс­тю Ра­ков­с­ки се ус­та­но­вя­ва в Бу­ку­рещ. По то­ва вре­ме ру­мън­с­ко­то ре­во­лю­ци­он­но дви­же­ние из­жи­вя­ва ед­на от най-теж­ки­те ор­га­ни­за­ци­он­ни кри­зи в соб­с­т­ве­на­та си ис­то­рия. През 1899 г. пар­ти­я­та на ру­мън­с­ки­те со­ци­а­лис­ти ве­че се е са­мо­раз­пус­на­ла по­ра­ди вли­ва­не­то на най-ав­то­ри­тет­ни­те ú дей­ци в Ра­ди­кал­на­та пар­тия.

Още с прис­ти­га­не­то си Кръс­тю Ра­ков­с­ки раз­би­ра, че ис­то­ри­я­та му е от­пус­на­ла ряд­ка­та въз­мож­ност да съз­да­де от­но­во ру­мън­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка пар­тия. Да при­ло­жи на прак­ти­ка ор­га­ни­за­ци­он­ни­те си идеи, бъл­гар­с­кия си опит и ре­зул­та­ти­те от мно­го­го­диш­на­та по­ле­ми­ка меж­ду „пар­тис­ти­те“ и „съ­ю­зис­ти­те“. В про­це­са на из­г­раж­да­не на та­зи но­ва пар­тия Ра­ков­с­ки се опи­ра съ­що та­ка и на опи­та и тра­ди­ци­я­та на ев­ро­пейс­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. За­поч­ва с из­г­раж­да­не на ма­со­во проф­съ­юз­но дви­же­ние – те­ме­ли­те на бъ­де­ща­та пар­тия. Съз­да­ва и по­ли­ти­чес­кия ор­ган на пар­ти­я­та – вес­т­ник „Ра­бот­ни­чес­ка Ру­мъ­ния“, и чак то­га­ва по­веж­да пар­ти­я­та си на от­к­ри­та по­ли­ти­чес­ка бор­ба.

Ре­во­лю­ци­он­ни­те съ­би­тия в Ру­мъ­ния през 1905-1907 го­ди­на по­каз­ват, че Кръс­тю Ра­ков­с­ки е пос­тиг­нал це­ли­те на ек­с­пе­ри­мен­та. Са­мо за ня­кол­ко го­ди­ни пар­ти­я­та му се прев­ръ­ща в ос­но­вен по­ли­ти­чес­ки фак­тор в стра­на­та. Из­гон­ва­не­то му от Ру­мъ­ния е до­ка­за­тел­с­т­во за ус­пе­ха на съ­зи­да­ни­е­то. И как­то ви­на­ги, Ра­ков­с­ки и се­га пла­ща смет­ка­та: дъл­ги го­ди­ни той е прес­лед­ван, ин­тер­ни­ран, арес­ту­ван. Чак до 1917 го­ди­на, ко­га­то рус­ки вой­ни­ци го ос­во­бож­да­ват от пос­лед­на­та му влаш­ка тюр­ма.

За­поч­ва ера­та на сво­бо­да­та. Ще ми­нат це­ли де­сет го­ди­ни до по­ред­но­то (рус­ко) за­то­че­ние и до по­ред­ния (съ­вет­с­ки) зат­вор.

Бив­ши­те му съ­миш­ле­ни­ци от Бъл­гар­с­кия со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз – Ян­ко Са­къ­зов, Ев­тим Да­бев, Ан­д­рей Ко­нов – са без­к­рай­но огор­че­ни от без­ком­п­ро­мис­на­та му по­зи­ция по вре­ме на раз­цеп­ле­ни­е­то. Гне­вят се, че се е пре­вър­нал в рек­ла­мен агент на „тес­ни­те“, че е пре­дал най-близ­ки­те си дру­га­ри. Об­ви­ня­ват го, че не поз­на­ва със­то­я­ни­е­то на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, че се опит­ва да го на­пъ­ха в овех­те­ли чуж­дес­т­ран­ни ка­лъ­пи. Ра­ков­с­ки по­е­ма ръ­ка­ви­ца­та на пре­диз­ви­ка­тел­с­т­во­то със за­бе­ле­жи­тел­но хлад­нок­ръ­вие: „Ян­ко Са­къ­зов да за­по­вя­да на пуб­лич­но­то съб­ра­ние по спо­ра за пар­ти­я­та... с най-го­ля­ма го­тов­ност ще му дам от­го­вор на ар­гу­мен­ти, из­в­ле­че­ни от ста­ти­и­те му и от час­т­ни раз­го­во­ри“.

От­к­ри­та­та по­ле­ми­ка в са­ло­на на цирк „Бъл­га­рия“ меж­ду Ян­ко Са­къ­зов и Кръс­тю Ра­ков­с­ки на 1 ав­густ 1904 го­ди­на се прев­ръ­ща в ед­на от най-го­ле­ми­те по­ли­ти­чес­ки ат­рак­ции. По­бе­да­та на Кръс­тю Ра­ков­с­ки над Ян­ко Са­къ­зов в мно­го­ча­со­вия иде­ен ма­ра­тон е тол­ко­ва ка­те­го­рич­на, че пре­диз­вик­ва ши­рок от­г­лас в бур­жо­аз­ния пе­чат. По то­зи спор се про­из­на­сят и най-ав­то­ри­тет­ни­те ли­де­ри на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал.

И точ­но в то­зи мо­мент на за­бе­ле­жи­тел­но еди­но­ду­шие меж­ду Кръс­тю Ра­ков­с­ки и Ди­ми­тър Бла­го­ев в от­но­ше­ни­я­та им се за­бе­ляз­ва пър­ва­та пук­на­ти­на. Ра­ков­с­ки, кой­то поч­ти ця­ла го­ди­на за­поч­ва и за­вър­ш­ва ре­чи­те си с ду­ми­те „ние, тес­ни­те со­ци­а­лис­ти“, за­го­ва­ря все по-нас­то­я­тел­но за опас­ност­та от „въп­лъ­тя­ва­не­то на един из­вес­тен прин­цип в ед­на из­вес­т­на лич­ност“. На­ме­кът за пре­ка­ле­но здра­ва­та ръ­ка, с ко­я­то Дя­до­то ръ­ко­во­ди соб­с­т­ве­на­та си пар­тия, е съв­сем проз­ра­чен. Идей­на­та чис­то­та, пос­тиг­на­та след раз­цеп­ле­ни­е­то в пар­ти­я­та, во­ди до го­лям пар­ти­ен ком­форт на ней­ни­те ли­де­ри – Ра­ков­с­ки ин­стин­к­тив­но усе­ща не­нуж­на­та цен­т­ра­ли­за­ция, ог­ра­ни­че­ни­я­та в мис­ле­не­то на пар­тий­на­та ма­са, опас­ност­та от зло­у­пот­ре­ба с веч­но дейс­т­ва­ща­та ги­ло­ти­на на раз­цеп­ле­ни­е­то. За­то­ва пре­дуп­реж­да­ва: „... та­зи лич­ност, кол­ко­то и да е доб­ра, кол­ко­то в ней­но­то сър­це да има доб­ри на­ме­ре­ния, тя е из­ло­же­на на греш­ки и са­мо­из­ма­ма, и ако то­зи прин­цип се е въп­лъ­тил в нея, то са­ми­ят прин­цип тър­пи по­ра­же­ни­я­та на въп­рос­на­та лич­ност. По то­зи на­чин се де­мо­ра­ли­зи­рат ма­са­та, на­ро­дът, ко­и­то се виж­дат из­ма­ме­ни от своя во­ди­тел, за­поч­на­ли да вяр­ват, че са­ми­ят прин­цип е лъж­лив. Та­ка се сее ра­зо­ча­ро­ва­ние сред ма­си­те, ра­зо­ча­ро­ва­ние, след ко­е­то се на­ди­га гос­под­с­т­во­то на ти­ра­ни­я­та. Со­ци­а­лиз­мът из­ме­ни всич­ко то­ва: той пос­та­ви прин­ци­па на сво­бо­да­та не вър­ху ра­ме­не­те на ед­на лич­ност, а вър­ху пле­щи­те на ця­ла кла­са“.

Те­зи ду­ми са крас­но­ре­чи­во до­ка­за­тел­с­т­во, че Кръс­тю Ра­ков­с­ки вни­ма­тел­но е про­чел зна­ме­ни­ти­те „Бе­со­ве“ на Дос­то­ев­с­ки и че има аб­со­лют­на не­по­но­си­мост към дик­та­то­ри­те, не­за­ви­си­мо да­ли са кня­зе, ми­нис­тър-пред­се­да­те­ли или пар­тий­ни во­да­чи. Тя ще го кон­ф­рон­ти­ра с Бла­го­ев са­мо го­ди­на по-къс­но – след из­х­вър­ля­не на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“ от пар­ти­я­та, ще го про­ти­во­пос­та­ви на Ле­нин и ще пре­доп­ре­де­ли смър­т­на­та му при­съ­да, под­пи­са­на от Ста­лин.

Впро­чем съ­щи­те мис­ли Кръс­тю Ра­ков­с­ки из­каз­ва и в зна­ме­ни­то­то си „Пис­мо до Г. Ва­лен­ти­нов“ през 1928 го­ди­на. То­га­ва той – ли­де­рът на опо­зи­ци­я­та – ще на­пи­ше, че лип­са­та на сво­бо­да и де­мок­ра­ция в пар­ти­я­та и об­щес­т­во­то са ги­бел­ни след­с­т­вия от дик­та­тор­с­кия ре­жим на един чо­век, въп­лъ­тил в лич­ност­та си прин­ци­па на со­ци­а­лиз­ма. Че съ­вет­с­ка­та власт е мно­го да­леч от со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал, че са­мо въз­с­та­но­вя­ва­не­то на сво­бо­да­та и де­мок­ра­ци­я­та в пар­ти­я­та и в об­щес­т­во­то ще до­ве­де до из­г­раж­да­не на ис­тин­с­кия, ав­тен­тич­ния со­ци­а­ли­зъм.

През 1928, през 1938, до пос­лед­ния си час, ко­га­то док­то­рът по ме­ди­ци­на се прев­ръ­ща в док­то­ра на ре­во­лю­ци­я­та, той яс­но осъз­на­ва, че ра­ко­ви­ят ту­мор се е раз­се­ял из най-жиз­не­ни­те ор­га­ни на Съ­вет­с­ка Ру­сия. Раз­би­рал е без­с­мис­ле­ност­та на те­о­ре­тич­на­та те­ра­пия и е пред­пис­вал хи­рур­ги­чес­ка на­ме­са. По­е­май­ки ця­ла­та от­го­вор­ност и риск да на­пи­ше ди­аг­но­за­та вър­ху блан­ка­та със смър­т­на­та си при­съ­да.

 

* * *

 

Фев­ру­ар­с­ка­та ре­во­лю­ция е съд­бов­но съ­би­тие в жи­во­та на Кръс­тю Ра­ков­с­ки. Раз­дел­но­то вре­ме на Пър­ва­та све­тов­на вой­на го тлас­ка на стра­на­та на ра­ди­кал­на­та ле­ви­ца след кра­ха на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. До 1917-а го­ди­на от­но­ше­ни­е­то му към Ле­нин и бол­ше­ви­ки­те е слож­но, не­ед­ноз­нач­но и про­ти­во­ре­чи­во. Той це­ни ви­со­ко ин­те­лек­та, ана­ли­тич­ни­те въз­мож­нос­ти, по­ле­мич­ния та­лант на Ле­нин, но до то­зи мо­мент за не­го ли­де­рът, без­с­пор­ни­ят ав­то­ри­тет на рус­ко­то ре­во­лю­ци­он­но дви­же­ние е Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов.

Бър­зо раз­ви­ва­щи­те се съ­би­тия след фев­ру­а­ри 1917-а изис­к­ват ли­чен из­бор и Ра­ков­с­ки го пра­ви без ко­ле­ба­ния: той зас­та­ва до Ле­нин. Ре­во­лю­ци­я­та го във­ли­ча във ви­хъ­ра на сво­я­та неп­ред­с­ка­зу­е­мост. Са­мо ня­кол­ко ме­се­ца след ве­ли­кия Ок­том­в­ри Ра­ков­с­ки за­ме­ня еле­ган­т­ния си док­тор­с­ки кос­тюм с вой­ниш­ка гим­нас­тьор­ка. Ста­ри­те фил­мо­ви лен­ти са съх­ра­ни­ли не­го­ви­те пре­въп­лъ­ще­ния: на бял кон пред­вож­да Чер­ве­на­та ар­мия при вли­за­не­то ú в Ки­ев, ръ­ко­во­ди ми­нис­тер­с­кия съ­вет на Ук­рай­на, го­во­ри на мно­го­хи­ляд­ни ми­тин­ги. При всич­ки кри­тич­ни мо­мен­ти на граж­дан­с­ка­та вой­на пред­се­да­те­лят на Сов­нар­ко­ма Кръс­тю Ра­ков­с­ки по­каз­ва уди­ви­тел­ния си ку­раж, во­ля за по­бе­да и ду­хов­на из­д­ръж­ли­вост.

 

* * *

 

В пос­лед­ни­те хи­ля­да но­щи на своя жи­вот Кръс­тю Ра­ков­с­ки раз­каз­ва сво­и­те хи­ля­да при­каз­ки за жи­во­та си и ре­во­лю­ци­я­та, за жи­во­та си в ре­во­лю­ци­я­та. На­пи­сал ги е на ци­га­ре­на хар­тия и се е на­дя­вал, че един ден те ще стиг­нат до нас. За­то­ва е про­шеп­нал мал­ко пре­ди раз­с­т­ре­ла: „Мо­же ско­ро да ум­ра, мо­же да се пре­вър­на в труп, но вие за­пом­не­те – ще дой­де ден, ко­га­то и тру­по­ве­те ще про­го­во­рят.“

Пос­лед­на­та при­каз­ка, она­зи, 1001-ва­та при­каз­ка с ло­шия край, та­ка и не стиг­на до нас. За­то­ва вку­пом я пре­жи­вях­ме пре­ди шес­т­на­де­сет го­ди­ни.

Днес за по­у­ки­те на ис­то­ри­я­та е ве­че мно­го къс­но. Ут­ре ще е още по­ве­че. Док­то­рът на ре­во­лю­ци­я­та е пред­виж­дал и бъ­де­ще­то след все­ки пог­ром в стра­дал­чес­кия си жи­вот.

Мо­жем да го про­че­тем в кни­ги­те му -

РЕ­ВО­ЛЮ­ЦИ­Я­ТА УМ­РЯ. ДА ЖИ­ВЕЕ РЕ­ВО­ЛЮ­ЦИ­Я­ТА!

 

v v v

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006