Търсене в този блог

14.06.2013 г.

Съществуват ли все още класи и класова борба - Васил Проданов

 

 Статия по доклад, прочетен на кръглата маса „Съществуват ли все още класи и класови конфликти“, проведена от секция „Социални теории и класови конфликти“ в Института за изследване на обществото и знанието при БАН на 4 октомври 2011

 

1. Как от политиката и от теорията у нас през последния четвърт век изчезнаха и отново се появиха понятията за класи и класови конфликти

Всичко започна преди около четвърт век с Горбачов, който заяви, че трябва да се откажем от „образа на врага“ и от класовия подход. С идването на перестройката от българския политически език, както и от езика на социалните науки у нас, изчезнаха основополагащите преди това понятия за класи, класов подход, класова борба, експлоатация, които се възприеха като останка от миналото, от марксизма.

В документите дори на БСП идеята за „работническа класа“ бе изоставена, вестникът й вече не е „Работническо дело“. Работническата класа изглежда въобще изчезнала, заменена е с понятия от типа на „заети“ и „работещи“, носещи съвсем различно съдържание.

Това се отнася и за паралелното понятие „буржоазия“, „капиталисти“, което бе заменено с „бизнесмени“, „предприемачи“ и „работодатели“. Отказът от тези понятия бе съпроводен с възприемането на ценностния подход на германските социалдемократи.

Този процес протече още по-бурно в социалните науки в България, в които учените набързо промениха своята идентичност и се отказаха от дискурса за класите. Това като цяло бе свързано с идеологемата, че се извършва „преход към демокрация и пазарна икономика“ – т.е. в понятието за преход липсваше идеята за капитализъм и за буржоазия. Негласно това предполагаше, че не вървим към капиталистическо общество, следователно няма да има капиталисти и наемни работници (работническа класа, пролетариат).

Всичко се дължеше на факта, че модни през 80-те и 90-те години станаха теории, според които работническата класа и капиталистите са се променили и съвсем не са това, което са били по-рано. У нас тези теории бяха идеологическо сечиво за делегитимация на съществуващия социализъм и за налагане на твърденията, че вървим към едно ново общество, което не е предходният капитализъм. Масово започна да се цитира например Питър Дръкър, който в една от своите работи, преведени в началото на 90-те години на български, казва:

„Ако всички супербогаташи от развитите страни изчезнат изведнъж, световното стопанство няма и да усети това. Те вече станаха предмет на медиите, чиято поява и изказвания се публикуват в клюките за светска хроника, а не във финансовите раздели. Властта на капиталистите спада с бързината на спада на икономическото им значение.“

Повтаряйки подобен тип идеи у нас, един от популярните университетски икономисти Васил Манов ще напише: „На мястото на значението на капиталиста за бизнеса в миналото в САЩ и другите развити страни идва ролята на асоциацията на пенсионерите. Със своите членове и фондове те се превръщат в най-големия блок от собственици в съвременната пазарна икономика... Съществена промяна настъпи и в наемния работник. На мястото на „работниците със сини якички“ идва „работникът на знанието и бизнеса“. Статусът и ролята на работниците на знанието и бизнеса са доста по-различни не само спрямо статуса и ролята на наемния работник със синя якичка от миналото, но и спрямо статуса и ролята на вчерашните капиталисти. Работниците на знанието са наемни работници, но в същото време чрез пенсионните си фондове те са единствените истински капиталисти днес. Работникът на знанието е по-скоро колега и помощник, отколкото подчинен. По тази причина той трябва да бъде управляван именно като такъв. Все по-определено бизнесът се превръща в място, където хората работят, а не в място, където биват командвани.“

На определен етап през 90-те години се появи стратификационното деление и някои политици заговориха за създаването на средна класа в България, но след това и този език, който е популярен на Запад, изчезна от публичната сфера и понятието за класа във всяко възможно значение днес трудно може да се срещне в публичния език.

В Програмата на БСП, приета през 2008 г., терминът „класа“ в класическия марксистки смисъл не съществува, среща се на три места в стратификационното съчетание „средна класа“, но дори и това му значение очевидно плаши авторите на програмата, защото липсва например понятие като „долна класа“ и вместо него се употребява терминът „бедни“. Ако в предишната програма терминът „капиталистическа“ се среща четири пъти, сега той остава само веднъж в контекста на „капиталистическа система“. „Капиталисти“ обаче в тази „капиталистическа система“ програмата на БСП не е открила. В нея се среща няколко пъти понятието „експлоатация“, но не е ясно кой осъществява тази експлоатация, защото липсват явленията „експлоататори“ и „експлоатирани“. На едно място има следната фраза:

„БСП е лява народна партия и като такава носим отговорността за надеждата и борбата за справедливост. Тази отговорност означава да осигуряваме надеждна защита на хората на труда, на бедните и изоставените, на работниците и служителите, да работим за формиране на широка средна класа и за напредъка на всички.“

На друго място се казва:

„Наред с формирането на зараждаща се средна класа, все по-явно се очертава трайното обособяване на социален слой бедни хора, живеещи на ръба на оцеляването, обхващащ поне една пета от населението. На противоположния полюс се откроява прослойка с равнище на богатство и живот, напълно откъснати от средните за страната стойности.“

„Партията не се бори срещу нито една класа, прослойка или група на обществото. Напротив, тя е носител на отговорността за социалната надежда и борбата за справедливост.“

Всички тези идеи обаче би следвало да се видят като отражение на определени позиции, характерни за социалдемократическите партии в условията на социалните държави след Втората световна война, и като пренебрегване на факта, че в България след 1989 г. бе извършен катастрофален по разрушителността си преход от държавен социализъм към периферен и корумпиран капитализъм, довел до силна социална поляризация българското общество, превърнал го в едно от най-неравните по доходи и собственост общества в Европа.

Новопоявилите се частни собственици при прехода от държавен социализъм към периферен и корумпиран капитализъм, присвоили по различни начини принадлежащата чрез държавата преди това на всички собственост, не възникнаха по начина, по който това става при класическото развитие на капитализма в други страни.

 

• Развитието на капитализма например в САЩ от ХVІ век насам съчетава поведението на дребния собственик с отложеното потребление и протестантската етика, с безплатния труд на робите в продължение на три века и с уменията и способностите, които носят със себе си имигрантите. Възникването на този тип капитализъм можем да характеризираме като имигрантско-робовладелско.

• В Англия възникването на капитализма е свързано с прогонването на селяните от техните мери („овцете изяждат хората“), с протестантската етика на отложеното потребление, със закриляните от държавата пиратство на чужди кораби и колониални грабежи. В основите на този капитализъм е вграден пиратски и колониален грабеж и той може да бъде характеризиран като грабителски капитализъм.

• При първия български капитализъм до 1944 г. в основата е отложеното потребление на дребния собственик, преразпределението на средствата и ограбването му с помощта на държавата. Пари се натрупват не чрез грабеж на други държави и колонии, а чрез спестовност и грабеж на своя народ. Това е типичен периферен капитализъм без ресурси за развитие, при който пролетаризацията се преживява много по-силно, а перспективите за догонване на развитите държави без нужните ресурси за това са минимални. Това е в много отношения държавно и корупционно възникнал и развиващ се капитализъм.

• При втория български капитализъм след 1989 г. първоначалното натрупване бе извършено чрез мародерство, т.е. чрез разграбване на натрупаното от държавата, което е разглеждано като общонародна собственост. Ако при първия капитализъм държавата отнема средства от дребния собственик и ги преразпределя към едри капиталисти, свързани с нея, сега става обратното – от рухналата социалистическа държава, от човекоядството от трупа на социализма се формира една мародерска класа от капиталисти, която огромната част от българския народ възприема като нелегитимна.

Докато политици и антикомунистически идеолози залъгваха българина, че го водят към „демокрация и пазарна икономика“ и ще създават българска „средна класа“, протичаше първоначално не натрупване, а разграбване на капитала, което е типично за втория български капитализъм. Това от своя страна ликвидира вече създадената преди това от социализма огромна средна класа и доведе до декласация, до абсолютно обедняване в Марксовия смисъл на думата на две трети от българските граждани. Като се има предвид, че днес средните доходи на българския гражданин по паритет на покупателната способност са между 60 и 70% от средните му доходи през 1989 г., но при много голямо социално неравенство, в невиждани преди това размери се реализира описаният от Маркс процес на абсолютно, за отделни групи и относително обедняване, но не при първоначално натрупване, а при първоначално разграбване на капитала.

За големи маси от хора имаме не просто абсолютно обедняване, а декласацията е свързана и с лумпенизация, те се превръщат в класа на изключените – това са немалка част от живеещите в ромските гета, скитници, просяци, клошари, които оцеляват чрез кражба, просия, ровене в кофите за боклук или включване в различни престъпни мрежи.

Така стигнахме до 2011 г., когато понятията за „пролетариат“, „пролетаризация“, „класови конфликти“ се завърнаха, но в езика не на левицата, а на десницата. Известно е, че понятието „пролетаризация“ е характерно за марксизма и марксистката социология и се разглежда като най-важната характеристика на низходяща мобилност. Пролетаризацията е другата страна на процеса на натрупване на капитал. Увеличаването на капитала е свързано с увеличаване на работническата класа. Нарастваща част от населението зависи от работната заплата и му липсват други източници на доходи. Идеята за пролетаризацията на България се развива най-напред от Димитър Благоев в „Що е социализъм и има ли той почва у нас“ (1891). Това понятие обаче отсъства след 1989 г. в програмите на левицата.

Оказа се, че както десницата у нас, така и консерватори и либерали на Запад не се притесняват да говорят за пролетарии, пролетаризация, класи и класова война, за разлика от нашата левица. На 22 август 2011 г. лидерът на десницата в България, който осъществи приватизация на държавната собственост в индустрията – Иван Костов, излезе във в. „Сега“ със статия под заглавие „България се пролетаризира“, имайки предвид, че през последните години у нас има тенденция към нарастване на относителния дял на доходите, идващи от работна заплата, т.е. от наемен труд. Там той подчертава следното:

„През първото тримесечие на 2011 г. работната заплата и пенсиите формират над 85 на сто от общия доход на домакинствата. Другите приходи, които са характерни за пазарна икономика с развито предприемачество, са спаднали на 11,9 на сто, почти 3 пъти?! В абсолютен размер приходите извън работната заплата са под нивото на 2001 г., а от предприемачество са на равнището на 2007 г.; доходите от лично стопанство са 25 на сто от тези преди 10 години; другите приходи спадат непрекъснато от 2002 г. насам – и всичко това в номинално изражение.

Реално измерени, тези приходи, които правят домакинствата автономни в пазарни условия, са намалели още повече. Фактите са ярко доказателство, че в последните 10 години се е случила нова пролетаризация на българите.“

Множество данни потвърждават като че ли този извод. Така например според регистъра на фирмите в България „Булстат“ към 31 декември 2007 г. в България е имало 1 021 810 фирми. Четири години по-късно при пререгистрацията до 16 декември 2011 г. повторно са вписани 455 032 еднолични търговци, дружества (ООД, АД и др.), кооперации и клонове на чужди фирми. Създадени са 310 917 нови юридически лица. От заличените най-голям е делът на едноличните търговци – 464 507. Стотици хиляди фирми са били само на хартия.

В дискусия със статията на Костов под заглавие „Костов е прав, България се пролетаризира“ на 2 септември 2011 г. пак във в. „Сега“ проф. Кръстьо Петков отбелязва:

„Доцентът Костов помни отлично, че теорията за пролетариата, доминираща в марксическото учение, дефинира класата на пролетариите не само на базата на ниските доходи, но и на липсата на материални активи, на капитал. Само че в неговата статия няма и дума за това как и защо 97% от българите, лишени от частна производителна собственост при държавния социализъм, останаха в същото безправно положение и след прехода към либерален капитализъм. Добре е тази спестена истина да се припомни. Иначе ще излезе, че пролетарий в днешна България е само онзи, който е останал без работа и редовни доходи.“

В резултат на вълните на приватизация и грабеж у нас имаме полярно деление на българското общество: на 3 процента собственици (богати и свръхбогати хора) и на 97% набедена средна класа, полупролетарии и пълни пролетарии.

При това положение възниква въпросът дали можем да направим от тук извода, че в България има огромна група хора, които са пролетарии в Марксовия смисъл на думата, и малцинство на буржоазия, която Костов прикрива зад думата „предприемачество“.

Но не само българската десница, а и американските републиканци и демократи започнаха да употребяват понятия, които са изоставени от левицата у нас. В условията на криза откриваме радикални промени в техния език. Републиканците в Конгреса на САЩ през 2011 г. обвиниха президента Барак Обама, че започва „класова война“, заради намерението му да затвори данъчните вратички и да увеличи данъците на богатите американци. Един от най-видните поддръжници на Обама обаче от страната на демократите – мултимилионерът Джордж Сорос, заговори, обвинявайки именно републиканците, за „Идващата класова война в Америка“. Според него идват страшни времена, Европа я чакат хаос и конфликти, Америка – улични бунтове и жестоки действия на властите, а глобалната икономическа система може да се разпадне.

Очевидно имаме проблемна ситуация. В тази проблемна ситуация десни, консерватори и либерали нямат теоретически задръжки, нито комплекси от миналото да говорят за класи и класова война, докато за левите това остава забранена тема и за тях проблемът не за „класовите войни“, а просто за „социалните конфликти“ между различни групи отсъства. При това положение стои въпросът доколко обосновано е днес да говорим за „пролетаризация“, „класи“ и „класова война“.

За да отговорим на този въпрос, би следвало да се обърнем назад към историята на вижданията за класите и за отношенията между класите от ХІХ век насам. В развитите западни страни имаме няколко етапа на доминиращи идеи и практики в това отношение. Биха могли да се разграничат три типа капитализъм, като на всеки етап имаме промени в две основни отношения. Първото е на зависимост и автономност на различните сфери на обществото от пазара и капитала. Има периоди с по-голяма зависимост и тогава класовият подход в Марксовия смисъл на думата е особено значим, но има и периоди на отслабваща зависимост в редица сфери и тогава съществени са множество други стратификации, което води и до други употреби на понятието за класа. Втората промяна е свързана с процесите на социална диференциация и усложняване на обществото, фиксирани от класиците на модернизацията. Тази сложност увеличава възможните стратификационни единици, в които е включен индивидът и на основата на които може да се правят съответни деления на класи в смисъл на обществени групи изобщо.

 

2. Марксовият капитализъм на „невидимата ръка на пазара“ през ХІХ век и марксисткото понятие за класа

 

Това е време, което според някои автори е „първа глобализация“, а Великобритания въвежда от 40-те години на ХІХ век политиката на „свободен пазар“. Още ги няма или са в зачатък многопартийните представителни демокрации. Това е началото на първата индустриална революция, извършвана чрез неограничавана от държавата конкуренция, при която неквалифицираният евтин труд на работниците, конкуриран само от робския труд в Северна и Южна Америка, играе основна роля в развитието на капитализма. Няма задръжки в експлоатацията на детски и женски труд, детският труд се експлоатира масово, работният ден е 16–18 часа. Съществува тенденция към абсолютно обедняване на определена част от населението. При това „пролетариатът няма какво да губи, освен оковите си“.

Държавата е класова, тъй като имаме много висок имуществен праг при гласуването, а либералните теоретици от времето на Джон Лок насам разбират под граждани хора, които имат частна собственост. Съществува висока степен на зависимост на всички сфери на обществото от пазара, капитала, богатството, т.е. всичко е подчинено на икономиката и съответно на частните собственици, които играят водеща роля не само в икономиката, а и в политиката и държавата.

Това е първият етап на развитие на понятието за класа, когато Маркс формулира своята концепция за класите, за антагонистичния характер на техните отношения, за абсолютното обедняване на работническата класа и нарастващите противоречия с капиталистите, противоречия, които на определен етап ще доведат до конфликт, разрушаващ съществуващия капитализъм. Това е времето на възхода на Първия и Втория интернационал, на увеличаваща се индустриална работническа класа и изострящи се конфликти, чийто връх е в първите десетилетия на ХХ век.

Марксовата дефиниция на класите е свързана на първо място с разграниченията, отнасящи се до собствеността върху средствата за производство.

Класата е социално отношение, тя не стои „над“ или „под“, както е в редица стратификационни концепции за класата, особено при подоходното деление. Капитализмът се характеризира с доминиране на противопоставянето между работническата класа като притежаваща работната сила и буржоазията като притежаваща средствата за производство (веществени и финансови). Наред с основните класи има междинни групи от типа например на интелигенцията.

Съществува антагонистичност, т.е. несъвместимост на интересите на противоположните класи, и това обяснява тенденцията към абсолютно обедняване.

Интересите на работниците от различни страни съвпадат и те могат да се обединят срещу буржоазията.

Маркс не дава отделна завършена дефиниция за класа, макар че употребява това понятие в огромно количество контексти, наричайки класи най-различни групи – отделни слоеве на буржоазията като финансовата аристокрация, промишлената буржоазия, дребната буржоазия, а също селячеството, работниците, еснафството. Реконструкцията на неговите възгледи показва, че той вижда класите преди всичко чрез отношението към собствеността на капитали и средства за производство и разграничава две основни класи – буржоазията като собственик на средствата за производство и пролетариата като субект на наемен труд, получаващ работна заплата. В същото време той отчита, че наред с тези основни класи има и множество други отделни групи, които постепенно ще се включват в някоя от двете основни класи.

Опит за цялостна дефиниция на класите прави по-късно Ленин, който през 1919 г. определя понятието за класа с четири основни характеристики – собственост, разпределение, потребление, място в производствения процес и в управлението. Класите са „...големи групи от хора, които се различават по мястото си в исторически определена система на обществено производство, по отношението си (най-често закрепено и оформено в законите) към средствата за производство, по ролята си в обществената организация на труда, а следователно по начина на получаване и по размерите на онази част от общественото богатство, с която те разполагат. Класите са такива групи от хора, една от които може да си присвоява труда на друга благодарение на разликата в мястото, което заема в определен строй на общественото стопанство“.

Класите и класовата борба са два взаимносвързани, но не идентични проблема. Класовите конфликти, борба, войни предполагат класите като субекти, но наличието на класите като субекти още не имплицира класови конфликти, войни, борби. Така например по време на социалната държава се говори за класов компромис, диалог, сътрудничество. Всъщност още Маркс отбелязва, че едното не имплицира директно другото. Първо. Класовият конфликт предполага не просто класата като обективен феномен, а „класата за себе си“, т.е. класата, която осъзнава своите интереси и започва битка за тяхната защита, както например правят сега в Гърция. Второ. В „18 брюмер на Луи Бонапарт“ Маркс говори за „равновесие на класовите сили“, а не за класов конфликт, и именно равновесието прави възможен Наполеон ІІ. Това предполага, че има ситуации, при които липсват предпоставки за конфликтност.

 

3. Социалният капитализъм, класовият компромис на кейнсианската държава през ХХ век и доминирането на подоходното деление на класите

 

Този етап на развитие на явлението класи и на съответното понятие е свързан с процеси в държавите от капиталистическия център, процеси, чиито кълнове са още в края на ХІХ век, но в най-висока степен се разгръщат след голямата икономическа криза през 30-те години и особено след Втората световна война. Те водят до четири тенденции, които по времето на класическия марксизъм от средата на ХІХ век още не съществуват или са само в зародиш.

Първата тенденция е появата на висококвалифицирани наемни работници, чието заплащане е доста по-високо, отколкото на останалите, или т.нар. работническа аристокрация – нещо, което е забелязано още от Маркс в последните десетилетия на ХІХ век в Англия. Появява се диференциация на наемната работна сила на различни подоходни групи – от неквалифицирания работник през „белите якички“ до мениджъра и трейдъра на Уолстрийт, който печели повече от дребен и среден предприемач. Умножават се професиите, при които се получава заплата – така например и учителят, и професорът, и ученият също са наемни работници, в смисъл че получават доходи за своя труд. Разраства се групата на специалистите и мениджърите и специфичната роля, която тя играе във възпроизводството на класовите отношения. Същото се отнася и за политиците и за държавната администрация, които получават заплата по трудов договор. Това рязко увеличаване на групите наемни работници, на характера на техния труд и заплащането им става предпоставка за различия в техните интереси и в тяхното отношение към съществуващата система. За да се изрази това разнообразие от наемни работници, се развиват и променят различни понятия – когнитариат, работническа класа, наемен работник, „синя якичка“, „бяла якичка“. Това е свързано с рязката диференциация на цената на стоката „работна сила“. Автори като А. Гулднер започват да говорят дори за научно-техническата интелигенция и специалистите, както и за интелектуалците като за „нова класа“, която притежава специфичен капитал – културен капитал, и ги характеризират като „културна буржоазия“ за разлика от „паричната буржоазия“.

Втората тенденция е към използване на ресурсите, извлечени от колониите и от държавите от полупериферията и периферията на световната система, не само за увеличаване на богатството на капиталистите, но и за преразпределение от държавата за различни други цели. От края на ХІХ век започват да растат заплатите на работниците в държавите от капиталистическия център и една от предпоставките за това е притокът на средства от колониите, от периферията на световната система. Двойната експлоатация на работниците от по-изостаналите страни увеличава възможността за революция там, но води до разминаване в интересите на работниците в различните части на световната капиталистическа система. Лозунгът „Пролетарии от всички страни, обединявайте се“, зад който стои идеята за еднотипността на интересите на работниците от всички страни в света, се натъква на нарастващите национални различия в интересите на работниците.

Третата тенденция е към промяна в характера на собствеността, резултат от развитието на акционерната собственост, при което акциите на едно предприятие може да се владеят от стотици хиляди хора. В САЩ например през 90-те години на ХХ век има около 50 млн. акционери. Независимо обаче от разпиляването на собствеността между голямо количество собственици, има такива, които държат контролния пакет и вземат основните решения. Често това са висшите мениджъри – президенти и директори на компании, банки и фондове и съответните управителни съвети. При това положение се появяват теории от типа на теорията на Дж. Бърнхайм в средата на ХХ век, в която се говори за „мениджърска революция“, свързана с разделяне на собствеността между много хора, изчезване на класите в предходния смисъл на думата и излизане на преден план като водеща на класата на не-собствениците – като мениджърите, чиито основни доходи са от заплата и допълнителни заплащания като бонусите.

Четвъртата тенденция е към нарастващо преразпределение на доходите в рамките на държавите. Имаме увеличаване на данъчното облагане, преразпределение на средства и развитие на социалната държава, което дава възможност да се спре тенденцията към абсолютно обедняване в развитите западни държави. Това става от своя страна благоприятна предпоставка за развитие на многопартийната представителна демокрация през ХХ век с високо преразпределение на доходите от страна на държавата от капиталистите към работниците, при което печелят и капиталистите, защото работниците могат да купуват техните стоки.

Възходът на синдикалните обединения от края на ХІХ век в развитите западни страни и тяхната битка за социални права водят до намаляване на работното време, засилваща се регулация на труда, трипартидна система на договаряне, замяна на класовата война с класово сътрудничество. Всъщност намаляването на работното време е необходимо за функциониране на капиталистическата икономика, която се основава сега на стимулиране на агрегатното потребление, съобразно с кейнсианския модел на икономика. Увеличаването на свободното време дава възможност на хората да потребяват повече и това подпомага развитието на капиталистическата икономика. Кейнсианската регулация на икономиката се основава на относителната автономия на държавата от пазара и на преразпределението на средства чрез прогресивно-подоходния данък върху личните доходи и високото корпоративно облагане, от което обаче печелят и капиталистите, и основната част от работниците, защото се извършва масирано преразпределение на доходи чрез държавата от една социална група на друга.

В този период в развитите западни страни се появяват социалдемократическите партии, които се отказват от идеята за класова борба и извеждат на преден план ценностите за свобода, справедливост и солидарност. Карл Кауцки ще наблегне в своето обяснение на класите преди всичко на източниците на доходи и на свързаната с това общност на интересите и противоположност на интересите на други класи.

Дискусията за понятието за класа се усложнява от различните значения, които се влагат в припокриващи се понятия като „пролетариат“, „работническа класа“ и „наемен работник“. Нагласата е „пролетариатът“ да се свежда до социалните групи, които „няма какво да губят, освен двете си ръце“, а „работническата класа“ – само до работещите физически труд. Така излиза, че те постепенно намаляват и стават все по-малка част от обществото. Ако се вземе обаче значението на наемен труд и доходи от наемен труд като основополагащо за разбирането какво представлява пролетариатът или работническата класа, тогава тези понятия запазват своята роля в дихотомията с понятието за капиталист като човек, чиито доходи са преди всичко от капитал.

Започва да се променя отрасловата и професионалната структура на икономиките в развитите западни държави, при което намалява относителният дял на т.нар. сини якички – индустриалната работническа класа, и се увеличава делът на заетите в сферата на услугите в широкия смисъл на думата, на държавното управление, в извънматериалната сфера. Това води до смяна на дискурса за класите – от класите, разбрани на първо място чрез различието в отношението към средствата за производство, към класите, разбрани чрез равнището на доходи, потребление и лична собственост. В този контекст се въвежда ново деление между долна, средна и горна класа и започва да се говори за нарастващата по количество хора и значение „средна класа“ като основа на стабилността и демокрацията в развитите западни страни. Понятието за класа променя своите характеристики, отделяйки се от собствеността върху средствата за производство и ограничавайки се до разпределението на доходи.

Така в развитите западни страни ще се разгърне един нов етап на развитие на понятието класа, характеризиращо се с обособяване на система на класови разделения чрез разпределение на доходи и потребление като относително независими от собствеността. Същото се отнася и за мястото в организацията и разпределението на производството. Най-ярък изразител на това развитие на понятието за класа ще стане Макс Вебер, който извежда няколко фактора и съответно критерия за класовото положение – притежаването на частна собственост, наличието на различни видове собственост и доходите, които те носят, статуса и репутацията (престижа). На тази основа се формира популярната класификация на класите, свързана с различни подоходни групи. Вебер ще въведе традицията на множество различни класификационни критерии на понятието за класа, като не всички от тях са свързани директно със собствеността – сред тях са доходи, но и образование, власт, престиж, начин и стил на живот, авторитет. Това разширява понятието за класа и неговите различия със социологическото понятие социална страта стават трудно разграничими.

С класата като проблем на социална стратификация, т.е. с изграждането на обществото като различни типове йерархии, ще се занимават почти всички големи имена на социологията и социалните науки през ХХ век. Много от тях ще тръгват от „мениджърската революция“ и ролята на наемните мениджъри, които упражняват определена функция на собствеността, но в същото време са наемни работници. Затова собствеността започва да се избутва встрани и вместо „класа“ да се употребява „страта“ или двете понятия да се възприемат като взаимнозаменими. Стратите могат да се формират по множество различни признаци, а не само по признаците, които характеризират класите. Така се разграничават висша, средна и долна класа и най-често разграничението им е подоходно, като собствеността се пренебрегва. В класификаторите например в САЩ разграничават тези класи по следния начин: 1) висша висша класа: ръководител на корпорация, съсобственик на голяма фирма, висш военен чин, федерален съдия, известен архитект, лекар, архиепископ; 2) висша класа: ръководител на средна фирма, лекар на частна практика, адвокат, преподавател в университета; 3) висша средна класа: преподавател в колеж, мениджър на средно равнище, учител в гимназия; 4) средна средна класа: банков служител, зъболекар, учител в начално училище, началник смяна в предприятие, служител в застрахователна компания, управител на супермаркет; 5) долна средна класа: автомеханик, бръснар, барман, квалифициран работник, служител в ресторант, пощенски служител, полицай, шофьор; 6) средна долна класа: средноквалифициран работник, шофьор на такси; 7) долна класа: нисша нисша класа: миячка на чинии, домашна прислуга, градинар, портиер, боклукчия, неработещ и зависещ от програми за социално подпомагане.

Независимо от тези различия обаче продължава да съществува разграничението, основаващо се на източника на доходите на човека. В степента, в която основният източник на доходи е наемният труд, в крайна сметка имаме работническа класа. Когато основните източници на доходи не идват от наемен труд, а от различни форми на капитал, имаме капиталисти. Друг е въпросът, разбира се, че съществуват огромни вътрешнокласови различия, т.е. огромни различия в размерите на доходите, получавани от наемен труд.

Отделно се класифицират малки групи декласирани хора – безработни, затворници, психично болни, просяци, скитници, клошари, проститутки и прочие.

В същото време през ХХ век ще стане популярна Лениновата идея за различие в интересите на работническата класа в центъра и в периферията на капиталистическата система. Тази идея ще получи развитие в най-различни версии, като се почне от версията на Мао Цзедун, разграничаващ нации пролетарии (какъвто е според него Китай през първата половина на ХХ век) и нации капиталисти (каквито са развитите западни държави), и се стигне до разделението на света на център, полупериферия и периферия, между които съществуват отношения на експлоатация според теорията за световните системи на Имануел  Уолърстейн.

 

 4. Неолибералният глобализиран капитализъм и завръщането на Марксовия капитализъм и класите

Третият етап на промени в класите, класовите отношения и понятието за тях идва с неолибералната вълна и глобализацията в повечето от развитите западни държави от края на 70-те и 80-те години на ХХ век, когато започва постепенно приватизация на държавната собственост, прехвърляне на правомощия от държавата към пазара, дерегулация, демонтаж на социалната държава, аутсорсинг, намаляване на държавните разходи, отслабване на профсъюзите, фрагментация на труда, намаляване на данъците. В тези условия става ясно, че въпросът не е дали да признаем съществуването на класите и класовите конфликти, а как ги интерпретираме.

Новите процеси на класообразуване и класови отношения се реализират в контекста на рязко отслабване на държавата и политиката като автономни спрямо капитала фактори във функционирането на обществото и на капитализма изобщо. Всичко от човешкото тяло през културата и морала до функционирането на държавните институции в „новия публичен мениджмънт“ започва да функционира по логиката на пазара и капитала, т.е. на печалбата и загубата.

Разгръщат се тенденции на деиндустриализация в развитите западни страни и намаляване на относителния дял на „сините якички“, т.е. на индустриалната работническа класа. Това води до упадък на профсъюзите и на трипартидното договаряне, до утвърждаване на „гъвкавост на работната сила“ – временна заетост и нерегламентирано работно време. В тези условия отслабват предходните възможности за „класов компромис“ и „класово сътрудничество“.

Опитите да се преразпределя в по-висока степен от държавата предизвикват бягство на предприятия и капитали към страни с по-ниско заплащане на труда и по-ниски данъци. Появяват се феномените данъчна конкуренция и данъчни убежища, които тласкат навсякъде към намаляване на данъчното облагане. Това води до две основни следствия. Първото е намаляването на прогресивно-подоходния данък върху доходите на физическите лица. За последния половин век например в САЩ таванът на прогресивно-подоходния данък за най-богатите американци пада от 95% при Кенеди на 35% при Обама. Второто следствие е намаляването на относителния дял на данъците на корпорациите за сметка на данъците на физическите лица. Пак в САЩ на всеки долар, получаван днес от данъци върху физически лица, се вземат само 25 цента от данъци върху бизнеса. Системата на данъчно облагане е основана на намаляване на данъчното бреме от юридическите лица към физическите и от богатите към всички останали . В страни като България тази тенденция стигна своите крайности с плоския данък върху корпоративните и личните доходи и с гигантските дисбаланси между преки и косвени данъци. Всичко това води до ускорено засилване на неравенството и до тенденция към ерозия на т.нар. средна класа в разпределението на доходите. Невъзможността да се поддържа предходният стандарт на живот и ускореното нарастване на неравенството от 70-те години насам при задържане или дори намаляване на доходите на средната и долната класа водят до нови форми на класови конфликти.

Протича процес на утвърждаване на глобален финансов капитализъм, в който не можеш да успееш просто с двете си ръце, нито с ума си. Той функционира не съобразно цикъла „пари–стока–пари прим“, а съобразно цикъла „пари–пари прим“. Имаме свръхгосподство на спекулативния и фиктивния финансов капитал, който доминира над останалите видове капитал и над начина, по който се появяват новите капиталисти. Над 90% от движещите се капитали на световния пазар са спекулативни и те създават една нова транснационална спекулативна финансова буржоазна класа, резултат на шанса, късмета и озоваването на нужното място в нужното време. Водеща роля за функционирането на тази класа играят световните банки, а спасяването й в условията на днешната криза е основна грижа на големите държави. Държавата задлъжнява в огромни размери, за да спасява банките и банковия капитал, където продължават да си начисляват огромни печалби.

В тези условия протичат промени в съдържанието на понятията за капиталист и наемен работник. Капиталистът притежава собственост във формата на пари, физически и нефизически активи (марки, патенти и др.), които използва за печалба на пазара, а работникът се променя с промените на изискванията към продаваната работна сила. Във всеки случай разширяването на понятието за капитал с понятия като човешки капитал, социален капитал, символен капитал, културен капитал поставя въпроса за особеностите на работната сила, която може да се характеризира като „работническа класа“ или „наемни работници“. Очевидно е, че един наемен работник може да притежава квалификация и способности, които да го различават радикално от други наемни работници – например един добър компютърен специалист може чрез труда си да донесе печалба за много милиони. Това създава предпоставки за нагласата, че понятието за наемен работник се размива или поражда искания то да бъде ограничено до определени социални групи с относително ниско равнище на човешки, символен, социален и друг капитал.

Глобализацията действа благоприятно върху движението на всички фактори на производството по планетата, включително върху глобалното движение на работната сила и на капиталите и върху появата на глобални деления на работници и капиталисти – появата на транснационалната класа на капиталистите, но и на транснационалната сила на наемните работници имигранти.

Възникват предпоставки за формиране на цената на работната сила на глобално равнище. Разбирането на това, което става, е възможно в системата на глобализирания капитализъм, където се направи разграничение между глобална, транс национална капиталистическа класа и транснационален пролетариат, част от който е вътре в центъра на световната капиталистическа система и живее в гета, а друга е в полупериферията и периферията.

Глобализацията и ускоряването на иновациите водят също до две нови явления, особено важни, за да разберем съвременния глобализиран капитализъм.

Първото е много бързата поява на нови слоеве от богати хора благодарение на съответния финансов, човешки, социален, символен, политически капитал.

Създават се ситуации, когато отделни личности забогатяват бързо и се превръщат в глобални капиталисти. Възниква обаче и обратната ситуация – на по-ускорена от всякога преди това декласация и маргинализация на големи групи от хора, т.е. низходящо движение в подоходните и класовите отношения. Започват да изглеждат идеологическа илюзия популярни концепции като на Даниел Бел от 70-те до 80-те години на ХХ век, според които светът навлиза в „постиндустриално общество“, в което класовата борба се заменя от меритокрация, т.е. хората ще заемат определено място в обществото според своите способности и заслуги. Това, което за Бел е постиндустриално „общество на знанията“, всъщност се оказва неолиберален глобализиран финансов капитализъм, опиращ се на използването на информационните системи за програмно осигуряване на гигантски спекулативни финансови печалби.

Можем да разграничим няколко основни тенденции, свързани с класите и класовите отношения, до които води днешният глобализиран финансов неолиберален капитализъм.

Първо. Рязко променящата се ситуация, свързана с наемния труд. Протичат процеси на падане на квалификацията, отслабване на профсъюзите, денационализация на труда. В развитите страни се увеличава количеството нископлатени, полулегални и дерегулирани пазари на труда в сферата на услугите, включени в сложни транснационални връзки. Има тенденция на репролетариатизация на труда и социално регулираният труд, на който се базира следвоенната социалдемокрация на Запад, рязко стеснява своите граници в контекста на цялостния демонтаж на социални придобивки. С това си отиват и социалдемократическите илюзии за един хуманизиран преразпределителен капитализъм. Появяват се нови форми на експлоатация на труда, особено на неквалифицираните, дерегулирани, полулегални и мигрантски пазари на труда, на които работещите по принцип нямат организирана защита. Като цяло имаме нарастваща експлоатация, проявявяваща се в това, че относителният дял на доходите от наемен труд в БВП намалява. Така например в САЩ през 1970 г. делът на работната заплата в БВП на страната е близо 54% и след това започва да пада, стигайки през 2005 г. до около 45.5 процента.

Второ. Ускореното нарастване на социално-икономическото неравенство. Глобализацията на движението на основните фактори на производството, включително и на труда, води до гигантско неравенство спрямо доходите и възможностите на транснационалната класа от свръхбогати хора. Дори в страни, които са давани за пример като успешно развиващи се икономики – като Германия, това е силно изразен процес. За последните десет години реалните доходи на мнозинството от гражданите на Германия намаляват, нарастват заплатите само на най-високодоходните групи, според доклад на Немския институт за икономически изследвания. В сравнение с 2000 г. реалните доходи на населението са намалели с 2.5%, но в групата на нископлатените работници заплащането, като се има предвид и инфлацията, е паднало с 22 процента.

Размерите на социалното неравенство днес са по-големи от всякога в историята и дори в държави, в които това като че ли традиционно се приема много по-спокойно, отколкото в общества с егалитарни традиции, имаме възход на недоволство и социална конфликтност. САЩ са типична държава на засилващо се недоволство и конфликтност поради социалното неравенство, възприемано като нарастващо класово противопоставяне. Публикувано през януари 2012 г. проучване на световния център за социологически изследвания Pew Research Center показва, че конфликтът между богати и бедни е изместил конфликта между родените в САЩ и имигрантите като най-силен сблъсък в американското общество. Една трета от анкетираните 2048 пълнолетни посочват, че този конфликт се изостря. Две трети (66%) вярват, че съществува „много силно“ или „силно“ противопоставяне между богатите и бедните в страната.

Причините за промяната в тези нагласи според Pew Research Center се корени не само в ефекта от „Окупирай Уолстрийт“, но и в реалната промяна в разпределението на благата в американското общество. Според последни данни от Бюрото за преброявания делът от общото богатство (включващо пари, активи в имоти, акции, облигации и ценни предмети), с който разполагат най-богатите 10% от населението, се е увеличил от 49% през 2005 до 56% през 2009 година.

Трето. Ако на предходни етапи имаме едно такова понятие като лумпен пролетариат, сега се появяват понятия като „underclass“ (подкласа), „precarious class“ (несигурна класа), „изключени“. Като типична „подкласа“ се сочат нелегалните имигранти и работещите в сивата икономика без осигуровки и със съответна изключеност от икономически, социални, граждански права. Към тях се добавят пасивни бедни, които дълго време са на социални помощи, агресивни улични престъпници, наркомани, просяци, бездомни, психически болни, които са оставени на произвола на съдбата. Това са типични аутсайдери като поведение и социални перспективи. Такива са немалко от живеещите в нарастващите по размерите си гета на големите градове в света. Голяма част от ромите в България са пример за такава „подкласа“.

„Несигурната класа“, т.нар. гъвкава работна сила, се появява в резултат на отслабената роля на синдикатите и на социалната защита, което води до нарастваща несигурност на работните места и на доходите за все повече хора. В ситуация, при която рязко отслабва регулацията на труда и се увеличава броят на временно заетите, несигурни в своето работно място, без стабилна професионална идентичност или кариера, с минимална социална защита, се налага именно този тип „несигурна класа“, представляваща нарастваща част от наемните работници. Сред тях са както имигранти, така и местни граждани в различните страни. Тази част от наемните работници е в силно кризисна ситуация и е уязвима на екстремистките лозунги на различни екстремистки партии. Засега, ако са местни граждани, те са най-податливи на дяснопопулистки лозунги, а ако са имигранти – на призивите на версии на религиозен тероризъм.

Четвърто. Характеристика на проявление на класовите отношения е тенденцията към етнизация и клерикализация на класовите конфликти, като от конфликти между центъра, полупериферията и периферията на световната система те все повече се превръщат в конфликти вътре в центъра на световната система в контекста на гетовизацията на имигрантите в развитите западни страни от капиталистическия център. Опитите да бъдат либерално неутрализирани чрез идеологията на мултикултурализма се сблъскват с реалностите на засилващи се социално-икономически разделения, които имат етнически измерения. Антиимигрантски десни популистки партии се опитват да търсят разрешаване на проблемите на социално-икономическото неравенство чрез етнизация на конфликтите, налагайки фалшиво съзнание на нарастващата маса на „несигурната класа“ – на хора, които трудно намират работа и трудно свързват двата края. Етнизираните и клерикализирани форми на конфликт са превърната форма на класова борба, при което етнонационализмът прикрива реалностите на глобализираните противоречия, свързани с работната сила.

В този контекст можем да кажем, че сблъсъците с участието на имигрантски общности в Европа през последното десетилетие са израз на тази превърната форма, прикриваща класови конфликти – така бе и във Франция през 2005, и във Великобритания през 2011 година. Водещото обаче е класовият момент и неслучайно изследователите отбелязват например, че „класата излиза на преден план пред расата като основно разделение в Америка“.

Антициганската вълна в България, свързана с конфликта в Катуница срещу един богат и безконтролен циганин, също е своеобразна превърната форма на отхвърляне на капитализма, възприеман като нелегитимен.

Пето. Важна характеристика, свързана с класовите противопоставяния в условията на неолиберална глобализация, са промените в отношенията между нациите капиталисти и нациите пролетарии или между центъра, полупериферията и периферията на световната система. Глобализацията води до криза в капиталистическия център, който за първи път е по-задлъжнял, отколкото държавите от полупериферията и периферията. Вътре в предходния център на световната система или непосредствено до него се появяват опасности от фалити и срив на цели държави, какъвто е случаят с Гърция, Португалия и Ирландия. Най-висок външен дълг в абсолютни стойности притежават първите десет от държавите от капиталистическия център – разположени в низходящ ред, това са съответно САЩ, Великобритания, Германия, Франция, Япония, Италия, Испания, Люксембург, Белгия, Швейцария.

При това положение страните от капиталистическия център се ориентират към нови форми на експлоатация – брейн дрейна като постколониален тип експлоатация от страна на държавите от центъра на останалия свят. Паралелно към тях обаче се насочва и необразована работна ръка и предходните разделени форми на класови отношения сега се пренасят вътре в центъра на световната система. Във всеки случай в тези условия бившите социалистически страни на Балканите се превръщат в бедна периферия на Западна Европа с гигантски размери на декласацията на милиони хора като елемент на глобална тенденция на декласация.

Икономическата криза в капиталистическия център на Северна Америка, ЕС, Япония от 2008 г. насам е свързана с рязък скок на дълга в редица от тези страни, с нарастваща безработица и криза, с ускоряване на ерозията на т.нар. средна класа. При това положение те са изправени пред икономически алтернативи като пред Сцила и Харибда – увеличаване на данъците за богатите, за да се компенсират бюджетните дефицити и да се изплащат задълженията, последвано от реакцията на корпоративни лобита и десни правителства, или намаляване на данъците и преразпределението, което допълнително увеличава бедността и неравенството и води до реакция от рода на протестите под лозунга „Ние сме 99%“. И в единия, и в другия случай това е свързано със засилващи се противоречия. Затова американските републиканци заговориха за „класова война“ и я получиха на този етап поне само чрез масовите протести, но не и чрез законодателни решения, тъй като Обама няма мнозинството в Конгреса, с което да направи това. Тук понятието за класа се разбира в едно от неговите измерения – това са подоходните деления и войната означава повишаване на данъците за големите доходи на горната средна класа. И тъй като тази горна средна класа днес е свързана преди всичко с финансовия капитал, американските граждани протестират на Уолстрийт.

При това се наблюдават процеси на глобализация на класовата борба. Масовите протести в Гърция, Португалия, Испания, Унгария, САЩ от страна на движения като „Възмутените“, „Окупирай“, „Ние сме 99%“ са типичен израз на такава глобализация. Комуникационната революция, опираща се на мобилните комуникации, на интернет, на социалните мрежи, дава възможност да се разгърнат не просто национални, а глобални форми на организация и самоорганизация на протести и класови битки от Уолстрийт през Атина до София.

Възниква въпросът за нов тип самоорганизация на наемните работници, в която ключово значение имат новите медии и свързаните с тях нови форми на партиципаторна, делиберативна, колаборативна демокрация и мрежова самоорганизация. Тенденции към такава самоорганизация, но не чрез традиционните масови партии от типа на социалдемократическите и комунистическите, наблюдаваме и у нас през последните години.

 

 

 

 

 

 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар