Към 200-годишнината от рождението на Фридрих Енгелс
"Енгелс не може да се сравнява с Маркс като мислител, но като политически стратег той нямаше равен на себе си в тогавашна Германия. Или ако имаше, единствен равен на него беше Бисмарк. Едно сблъскване в пълен мащаб между двамата щеше да бъде зрелище, заслужаващо да се следи. Ако Германия беше нормална страна, Енгелс щеше да стои начело на всички демократични сили, мобилизирани срещу управляващата каста. В случая той трябваше да се задоволи с ролята на велик стар човек и съветник по теоретични въпроси на едно движение, на чиито ръководители липсваше както неговото дълбоко познание на европейската политика, така и неговият борбен темперамент. Бездействието, което започна след неговата смърт, беше вече предвещано от фаталистичния дух на Ерфуртската програма."
Георг Лихтхайм1
Незабравимият Стефан Продев подари на българската общественост вдъхновената повест „Фред или пролетта“.2 Главният герой в нея е младият Фридрих Енгелс. С тази статия предлагаме размисъл върху зрелите години на великия революционер, тогава, когато получава от семейството на Маркс и своите приятели прозвището Генерала.3 И се изправя в цял ръст като признат лидер на социалистите от всички европейски страни. Влиянието му стига и до новоосвободена България. Феноменален полиглот, Енгелс започва да изучава български език. Документирано е в писмо до българските социалисти...
Юбилейният повод
Фридрих Енгелс е роден на 28 ноември 1820 г. в пруското градче Бармен, сега част от Вупертал. Немците понякога казват: Der Prophet gilt nichts im eigenen Land („Никой не е пророк в своята родина“). Тази поговорка обаче определено не важи за Енгелс. Къщата, в която е отраснал, носи официално името „Фридрих Енгелс Хаус“ и приютява едновременно дома му и градския музей. Адресът ѝ е на „Енгелсщрасе“ 10. Гледа към парка „Енгелсгартен“ и отстои буквално на метри от главната улица на града „Фридрих Енгелс Алее“. 200 години след рождението на Енгелс жителите на Вупертал отдават почит на именития си съгражданин с десетки инициативи, стартирали още през есента на миналата 2019 г. и предвидени да продължат до пролетта на следващата 2021 г.
Пандемията от коронавирус сякаш не пречи на внимателно замислената програма. Тържествата открива лично министър-председателят на провинция Северен Рейн- Вестфалия – Армин Лашет. Макар и представител на десноцентристкия Християндемократически съюз, той високо оценява значението на делото на Енгелс в историята на Германия и света и поставя два въпроса: „Как би реагирал Енгелс на сегашните световни проблеми?“ и „Какво би казал Енгелс, който е живял в различни европейски държави, на днешните критици на ЕС?“. На търсене на тези отговори във Вупертал е посветена цялата „Енгелсова година“. Изключително богата на събития, тя включва четения, градски турове, училищни състезания, театрални постановки, художествени изложби, публични дискусии. Едни от най-интересните акценти засягат паралелите между възгледите на Енгелс и постиндустриалното общество, дигиталния капитализъм, характера на труда в глобалната епоха, екологията, равноправието на половете. Могат да се видят всевъзможни неща – от карикатури и ръкописи на самия Енгелс до проучвания върху родословието му и свидетелства на съвременници.4 И макар че Вупертал е логичният рог на това изобилие, нови равносметки и анализи излизат по целия свят.
Ролята на Фридрих Енгелс в създаването на научния социализъм е изключителна – като съавтор, систематизатор и тълкувател. В някои случаи дори можем да кажем, че „в началото бе Енгелс“. Той прави първата крачка към диалектическото осмисляне на политическата икономия, а самият Маркс нарича „гениални“ неговите очерци за икономическите категории и подчертава, че те са били стимул за собствените му проучвания.5 Книгата на Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“ вписва името му в историята на социологията, защото представлява многомерно социологическо изследване, основано на наблюдение, документален анализ, статистически данни, интервюта – вкл. лично проведени. Нека припомним също, че основни текстове на класическия марксизъм са съвместно дело на Маркс и Енгелс. Двамата заедно създават „Светото семейство“, „Немската идеология“, „Манифест на Комунистическата партия“, десетки статии, редица възвания и документи на международното работническо движение.
Три от главите на фундаменталния труд на Енгелс „Анти-Дюринг“ са написани от Маркс. Вторият и третият том на Марксовия „Капитал“ са не просто издадени, но и редактирани от Енгелс, а в третия том допълнителната работа на Енгелс е внушителна. Идеята за друго ключово произведение на Енгелс, „Диалектика на природата“, е споделена първо в писмо до Маркс и получава неговото одобрение.6 А огромната кореспонденция на двамата свидетелства за един неспирен десетилетен процес на взаимен обмен, проверка и съвместно разработване на идеи.
Енгелс предлага на вниманието на читателите и широко възприети систематизации на класическия марксизъм. Известно е, че прочутата работа на Ленин „Трите източника и трите съставни части на марксизма“ представлява по същество преразказ на Енгелсовия труд „Развитието на социализма от утопия в наука“. А книгата на Енгелс „Анти-Дюринг“ е окачествена като „най-влиятелната популяризация на неговите и на Маркс идеи“.7
Нещо повече, Енгелс се превръща не само в първия историк на марксизма, но и в интерпретатор, който неуморно и до края на живота си се стреми да обяснява същността на учението и да предпазва от неговото опростено и догматично тълкуване, от социалистическо сектантство.8 Фразата на Енгелс „Целият светоглед на Маркс не е доктрина, а метод“9 изразява и подробно аргументирана визия, и горчивина от поведението на някои тогавашни дейци на левицата. Сърцевината на интерпретацията е антидогматична и има пряк политически контекст: „Партията, на която принадлежа, не издига веднъж завинаги дадени предложения“.10
Контралегендата „Енгелс срещу Маркс“
В научните изяви на Маркс и Енгелс съществува обща задача – конструиране на научната картина на капиталистическото общество. В нейните рамки се открояват и тематични приоритети. Например Енгелс проявява силен интерес към диалектическия анализ на процесите в природата, докато Маркс се концентрира върху икономическите отношения в обществото. Интересът към историята е общ, но също нюансиран. В по-тесен план Енгелс работи върху историята на Германия, а Маркс – на Франция.
Специфичен въпрос, който възниква пред изследователите, е свързан със степените на припокриване и евентуално разминаване между възгледите на двамата мислители – едновременно съавтори на една теория и автори на самостоятелни произведения. Авторитетният „Критически речник на марксизма“ на Бензюсан и Лабика дори включва отделна статия „Енгелсизъм“ (Engelsianisme). Съставителите признават, че може би е парадоксално едно учение, поставящо имената на Маркс и Енгелс редом, да изисква отделен прочит на единия от двамата, но намират статията за необходима поради многобройните коментари, разграничаващи и дори противопоставящи Енгелсовите идеи на Марксовите.11
Смъртта на Маркс през 1883 г. съвпада с раждането на марксистката школа. Неин безспорен лидер е Енгелс. Още ранният Ленин намира за важно да изтъкне пълната хармония в разбиранията и личните отношения на двамата класици:
„От момента, в който съдбата свързва Карл Маркс и Фридрих Енгелс, трудът на живота на двамата приятели става общо дело... Европейският пролетариат може да каже, че неговата наука е създадена от двама учени и борци, отношенията между които превъзхождат най-трогателните сказания на древните за човешката дружба.“ 12
Тази оценка се легитимира впоследствие в съветския марксизъм-ленинизъм и се превръща в аксиома.
Паралелно се формира друга традиция, която получава обобщеното название „западен марксизъм“. Във и около нея възниква контралегенда, която противопоставя Енгелс на Маркс теоретично и политически, та дори в известен смисъл и личностно. Съществуват различни версии на това „откъсване“ – като се започне с внушението на Едуард Бернщайн, че Енгелс е първият ревизионист (на Маркс, а и на самия себе си)13, и се стигне до твърдението на Жан-Пол Сартър, че, обратно, Енгелс е първият догматик.14 Най-яркият автор, посветил практически цялата си научна дейност да доказва разликите между Маркс и Енгелс, е бристолският професор по политическа теория Терел Карвър. Според неговата „теза за дивергенцията“: за Маркс науката е дейност, в чийто център стои човекът, докато за Енгелс науката е система, в чийто център са обективните природни закони; Маркс е хуманист, а Енгелс – сциентист.15 Едва ли трябва да се изненадваме, че накрая е изкован и нов термин, енгелсофобия (Engels-phobia).16
Този опит да се представят едностранчиво и опростено възгледите на Маркс и Енгелс съдържа „само“ две грешки.
1. Маркс не е „хуманист“ (в субективисткия смисъл).
2. Енгелс не е „сциентист“ (в обективисткия смисъл).17
Трудовете на Маркс разкриват как чрез човешката дейност се проявяват обективни закономерности (напр. взаимоотношението на производителни сили и производствени отношения, закон на стойността, закон за средната норма на печалбата и т.н.). Изследванията на Енгелс показват, че природната еволюция на земния живот кулминира във възникването на човека и човешкото общество, а с това се появява нов, субективен фактор, чиято роля нараства и чийто хоризонт е „царство на свободата“.
За да разберем смисъла на двойното изкривяване, което произвеждат криворазбралите марксизма тълкуватели, трябва да вземем предвид по-общия светогледен контекст. В западната философия на ХХ в. съвършено отчетливо се оформят две направления. Едното можем да наречем екзистенциалистическо, ориентирано към проблемите на човека, докато другото е сциентистко и възприема наследството на позитивизма. Това разграничение се пренася в определена степен и по определен начин и в интерпретацията на самия марксизъм. Маркс „става“ екзистенциалист, Енгелс – позитивист. Получава се, от една страна, хуманистичен или критически „марксизъм“, а от друга страна, сциентистки или позитивистичен „енгелсизъм“. Нека допълним, че по тази линия се достига и до противопоставяне на Маркс срещу Маркс, на младия Маркс като истинския хуманист срещу автора на „Капиталът“.
Не можем да се абстрахираме и от идеологическия контекст. Операциите по отделянето на Енгелс от Маркс протичат интензивно в годините на Студената война. Да се обяви съветският марксизъм-ленинизъм за продължител именно на Енгелс – улеснява идеологическото неутрализиране на комунистическото идейно влияние. Връзката Маркс – Енгелс – Ленин се прекъсва радикално чрез измислена пропаст между Маркс и Енгелс.
Контралегендата по същество крие в себе си антимарксизъм. Прочетена в обратен ред, тя натрупва доказателства колко важно е наследството на Енгелс, за да се разбере научният мащаб на марксизма. В икономическите изследвания на Маркс и в естественонаучните на Енгелс е приложен един и същи философски метод – диалектико-материалистическият. Имаме достатъчно основания да ги разглеждаме в тяхната цялост. Ако „Анти-Дюринг“ (публикувана с одобрение и съучастие на Маркс) можем да наречем своеобразна „малка енциклопедия“ на марксизма, то „Капиталът“ на Маркс и „Диалектика на природата“ на Енгелс могат да бъдат определени като проект за незавършена, но очертана „голяма енциклопедия на марксизма“.
В ХХI в. с навлизането в нова епоха на интерпретацията – „Маркс след марксизмите“, негативното фиксиране върху измисления „енгелсизъм“ е логично да отшуми...
Историята като поливариантен процес
Антидогматизмът като отличителна черта на Енгелсовото творчество се проявява ярко в историческите и политическите му анализи. За да се разбере политическото мислене на Енгелс, особено значение има неговото учение за държавата, развито обстойно в книгата „Произход на семейството, частната собственост и държавата“ (1884).
Държавата се разглежда като исторически възникнала форма на социално управление. Преди нея ключова роля играе родовата организация. Възникването и ролята на държавата не е едноактен преход, а исторически процес, съвпадащ с цивилизацията. Със съвременна терминология може да се нарече етатизация на социалното управление. Започва в класическата древност, за да достигне до високо развити форми в модерността. Държавата не е даденост. И според Маркс, и според Енгелс преходността на държавата се състои не само в това, че има начало, но и че има край. На историческия хоризонт се очертава перспективата на обратен процес – деетатизация, отмиране на държавата. Това ще бъде още по-сложен и постепенен, продължителен процес, а не еднократен акт. Държавата не може просто да бъде отменена, както предлагат анархистите. Или както в класическото произведение на Илф и Петров Остап Бендер иронизира съветската власт, че е отменила Бога с декрет.
Формирането на държавата протича по различни начини. Енгелс използва три исторически модела – атински, римски и германски. При атинския модел, който е най-чист и класически според Енгелс, държавата възниква непосредствено от класовите противоположности в рамките на родовото общество. В Рим родовото общество се превръща в затворена аристокрация, извън която остава безправният плебс. В определен момент плебсът разрушава старото родово устройство, като издига върху неговите развалини държавата, в която се стопяват и родовата аристокрация, и самият плебс. При третия вариант, характерен за германските победители на Римската империя, държавата възниква непосредствено от покоряването на големи чужди територии, за господството над които родовото устройство не създава възможности. Тези три варианта са съществено различни. В първите два става въпрос за вътрешни, а в третия – за външни причини; в първия – за икономически, а във втория – за социални въздействия. При по-нататъшното изучаване на процеса на образуването на държавата на основата на материали от историята на Изтока се разкриват и други варианти, които хвърлят допълнителна светлина върху връзката между формирането на държавата и класообразуването. Става ясно, че процесът на създаване на държава в някои случаи може да изпревари класовото формиране.
Енгелс изрично подчертава, че при класическия атински случай държавата не е била натрапена от господстващата класа, а е възникнала по силата на спонтанни обществени процеси, преди всичко икономически, и с непосредственото съдействие на самия народ:
„Щом родовото устройство не можело да окаже на експлоатирания народ никаква помощ, той можел да разчита само на възникващата държава. И тя действително оказвала помощ в лицето на Солоновата конституция, като същевременно отново се засилвала за сметка на старото устройство.“18
Както отбелязахме, и в римския вариант плебсът играе ролята на основен фактор за създаването на римската държава. А в най-голяма степен участието на масата се предполага от германския вариант. Затова от самото изложение на Енгелс следва, че държавата не е нещо измислено от господстващата класа, за да може с нея да потиска другите. Но веднъж появила се държавата, един толкова мощен инструмент на социалното управление, започва, разбира се, в една или друга степен, не навсякъде по един и същи начин – да се изкористява от онези, които са по-силни в обществените отношения. Това е обща особеност на развитието на държавата, която далеч не се свежда само до примерите от гръцката и римската античност или ранното европейско Средновековие.
В редица свои работи Енгелс сравнява общественото развитие на Франция и Германия. Заключението му има не само конкретно-исторически, но и методологичен аспект: „Там, пише Енгелс за Франция, рядка обективна логика в целия ход на процеса, у нас див, все по-усилващ се хаос“.19 Във Франция относително синхронно назряват икономическите, политическите и идеологическите предпоставки за социална промяна. Реализират се в Просвещението и Революцията. В Германия, разделена на независими феодални територии, подобна синхронност липсва, обратно, налице са предпоставките за хаотизация.
Когато наблюдаваме – и съпреживяваме, нарастващата ентропия, усилващата се хаотизация в световното общество на ХХI в., си струва да си припомним методологическите уроци на Генерала. В основата си и днешната хаотизация има разминаване на икономически, политически и идеологически предпоставки за социална промяна. И пътят към Революцията изисква второ Просвещение.
Забележително историческо изследване е книгата на Енгелс „Селската война в Германия“ (1850), която свързва в едно цяло взаимоотношението между обективните възможности, които се съдържат в една ситуация, и поведението на субективните фактори. Позволява да се вникне в диалектическия детерминизъм, в диалектическото схващане за причинна обусловеност. Енгелс разглежда динамиката на социалните структури заедно с основните мотиви на поведение на класите, субкласовите единици и надкласовите обединения. Така възниква една пластична картина на историческото цяло. Обективният резултат от Селската война в Германия е фактическото укрепване, дори издигане на ролята на князете. Получава се по силата на взаимодействието, без да се съдържа в каквато и да е програма, в позната и подкрепена от основните участници линия. Нито един от отделните актове на Селската война не е предопределен сам по себе си, но крайният резултат се оказва зависим от изходната ситуация. Така можем да разберем как се прави историята, как сблъсъкът на индивидуалните и груповите воли се реализира като резултантна, независима от тях.
Историческият подход на Енгелс очертава параметрите на революционната политика. На първо място, детерминизъм не означава предопределеност на процесите от висши сили, над които хората нямат контрол. На второ място, държавната организация не се отъждествява с наличието на господстваща класа, тя може да бъде средство и на самия народ. На трето място, класовият анализ, за да бъде научен инструмент, изисква интерпретация на субкласовите позиции, на вътрешните разделения в рамките на една класа.
Войната и разоръжаването
В бележка под линия в книгата си „Лудвиг Фойербах и краят на немската класическа философия“ (1886) Енгелс подчертава, както впрочем е правил много пъти, водещата роля на Маркс в създаването на марксизма:
„Онова, което допринесох аз, Маркс лесно можеше да направи и без мен, с изключение, може би, на две-три специални области. А онова, което направи Маркс, аз никога не бих могъл да направя.“ 20
Констатацията е спорна, но ако има „специални области“, където Енгелс е поставил своя наистина забележителен отпечатък, между тях със сигурност изпъква военното дело. Дори при бегъл поглед личи колко голяма част от работите му са посветени на военни или военнополитически въпроси.21 Познанията му са впечатляващи. По време на Френско-пруската война от 1870/71 г. Енгелс коментира събитията, като дава поразително точни прогнози за действията на пруската армия. Статиите не са подписани, правят впечатление на обществеността и започва да се говори, че вероятно авторът им е офицер от британския генерален щаб. Това дава повод приятелите му да го нарекат Генерала. А и много след смъртта му оценките и заключенията, които прави по военни въпроси, са предмет на специални анализи в литературата.22
Изключително впечатляващи са прогнозите на Енгелс в средносрочен план. Генерала очертава перспективата за края на онзи период, който е добил известност под името La Belle Epoque. Около 30 години преди изстрелите в Сараево Енгелс пише:
„За Прусия – Германия, вече не е възможна днес друга война освен световна война. И то световна война с невиждани досега размери и сила.“
Следва картина на войната, която смайва със своята проницателност:
„От 8 до 10 милиона войници ще се душат един друг и при това така ще изпоядат цяла Европа до голо, както никога още не са я оголвали орди скакалци. Опустошенията от 30-годишната война ще бъдат сбити в 3-4 години (забележете, и срокът е предвиден) и разпространени върху целия континент. Глад, епидемии, всеобщо оскотяване на войските и народните маси от дълбока мизерия, безнадеждно объркване на нашия изкуствен механизъм в търговията, промишлеността и кредита – всичко това ще завърши с всеобщ банкрут, крах на старите държави и рутинната им държавническа мъдрост, крах такъв, че корони с дузини ще се търкалят по улиците и няма да се намери никой, който да ги вдигне.“
Да си спомним, че короните на австро-унгарския император, на германския кайзер, на руския цар и на османския султан наистина ще се търкалят по улиците и няма да има кой да ги вдигне. А това са най-големите корони на Европа. „Абсолютна невъзможност да се предвиди как ще завърши всичко това и кой ще бъде победител от борбата“, продължава Енгелс. Кой можеше дори в края на 1916 г. да каже какво ще стане през 1917-а и 1918-а? „Само един резултат е абсолютно сигурен – всеобщо изтощение и създаване на условия за крайната победа на работническата класа.“23 Излишно е да посочваме как зад тези думи наднича призракът на Октомври 1917. Но революции избухват и в Германия, Унгария, Турция...
Въпросът е: неизбежно ли е било да се стигне до световна касапница?
Енгелс дава отговор в изследване, което публикува през 1893 г. Това е последната му книга. Озаглавена е: „Може ли Европа да се разоръжи?“
Едва ли трябва да се аргументира, че става дума за ключов проблем на модерния свят от ХХ и ХХI в., който се движи в омагьосания кръг превъоръжаване – разоръжаване. Проблем, който минава като червена нишка през цялата история на нашата съвременност и се изостря едновременно с напредъка на технологиите. Болезнената му актуалност проличава в началото на 30-те години на ХХ в., когато преговорите за ограничаване на въоръженията са взривени от готовност да се върви към крайно решение; в периода на Студената война, когато относителното предимство на едната или другата свръхсила хвърля в изпитание световния мир; в наше време, когато повечето договори за контрол върху въоръженията са денонсирани, а САЩ, Русия и Китай по свои пътища търсят военно-технологични предимства.
Енгелс дава категоричен положителен отговор на въпроса възможно ли е разоръжаването. Той разглежда вътрешната логика на милитаризма. Според него тя води до критична точка, в която натрупването на оръжия и мащабът на тяхната сила се обръщат срещу самия милитаризъм. Ситуацията в последното десетилетие на XIX в. се характеризира с надпревара в създаването на постоянни армии. Подобно развитие ще доведе до един от двата изхода – икономическо разоряване или война. На тази основа Енгелс формулира два парадокса. Първият от тях е, че военните авторитети във всички държави са изключително консервативни, еднопосочни, лишени от гъвкавост, а трябва да оперират в една безпрецедентно динамична област като военната. Вторият – че мобилизацията все повече разчита на морални фактори, а именно те систематично се унищожават при йерархичната организация на военното дело. Разсичането на тези парадокси стои в основата на гарантирането на мира. Според Енгелс разоръжаването е възможно, то е дори сравнително лесно осъществимо, ако се пристъпи към ограничаване на срока на военната служба до максимум две години и военно обучение на населението за сметка на постоянните армии. Лансирана е и цяла програма за политически действия, насочени към „международно споразумение“ в тази посока.24 Енгелс разкрива същността и механизмите на военно-технологичното развитие и едновременно принципите на взаимодействие между военни и политически елити.
Ако Енгелс отчита като възлов момент съкращаване на военната служба, днес на преден план е съкращаване на въоръженията. Акцентите са различни поради това, че технологичното развитие прави достатъчни сравнително ограничени професионални армии. Логиката обаче е една и съща. Аргументирането на алтернатива у Енгелс произтича не от обикновен пацифизъм, а от дълбоко разбиране за реалната възможност на различни варианти на обществения процес и тяхната различна обществена стойност. Войната не е оптимален вариант, дори ако създава предпоставки за революция.25
Добре известна е и обратната позиция. В края на 50-те години на ХХ в. Мао настоява за световна война в името на революция. Може би тъкмо това разбиране на Енгелс мотивира неговото пренебрегване от маоистите, които признават за класици Маркс – Ленин – Сталин – Мао...
Общество, държава и публична власт
Модерната епоха донася още един образец на държавно формиране. В Северна Америка държавата буквално израства от гражданското общество на белите заселници. Тъкмо поради това Енгелс използва историята на Съединените щати, за да анализира характерен политически процес на изкористяване на държавата. Обществото според него създава, първоначално чрез простото разделение на труда, специални органи за защита на своите общи интереси. С течение на времето обаче тези органи и главният от тях – държавната власт, служейки на собствените си интереси, се превръщат от слуги на обществото в негови господари. Това възпроизвежда и логиката на всяка отделна институция, която, създадена за определена цел, после започва да отговаря на своите собствени изисквания, трансформира се от средство в самоцел. И трябва да имаме предвид тази трансформация не само когато става дума за абсолютни монархии, но и когато имаме работа с демократични републики. Енгелс описва явление, което съвременните социолози, политолози и публицисти наричат „политическа класа“.
„Никъде „политиците“ не образуват такава обособена и могъща част от нацията, както именно в Северна Америка. Там всяка от двете големи партии, които се редуват на власт, се управлява от хора, които превръщат политиката в бизнес, спекулират с депутатските места или живеят от агитацията за своята партия и се възнаграждават със служби след нейната победа... Именно в Америка можем най-добре да проследим процеса на това обособяване на държавната власт от обществото, за просто оръдие на което тя е била предназначена отначало. Там няма никаква династия, никаква аристокрация, никаква редовна армия, с изключение на неколцина войници за упражняване на надзор над индианците, никаква бюрокрация с постоянни щатове и право на пенсия. И все пак там има две големи банди от политически спекуланти, които последователно завземат държавната власт и я експлоатират с най-корумпирани средства.“26
Всеки може да прецени доколко остава в сила и в наши дни оценката за наличието на „две големи банди от политически спекуланти“ във водещата капиталистическа страна. Е, наистина, „войниците“ вече не са „неколцина“...
Енгелс формулира това наблюдение не просто за да охлади ентусиазма на онези, които съзират в САЩ своя демократичен идеал. А за да предупреди какви рискове изникват пред онези, които смятат държавата за задоволителна практическа рамка на пролетарското управление. На по-общо теоретично равнище става дума за взаимоотношенията между държавата и обществото като цяло, които се допълват с отношенията между държавата и публичната власт. Публичната власт е изразена най-синтезирано в репресивните органи на държавата, армията и полицията. Според тезата на Енгелс взаимоотношението между различните елементи на държавния механизъм не е едно и също. Това е методологичната основа на подхода му и той го илюстрира по следния начин:
„Достатъчно е да погледне човек нашата съвременна Европа, където класовата борба и конкуренцията в завладяването са запратили публичната власт на такава висота, на която тя заплашва да погълне цялото общество и дори държавата.“ 27
В последното твърдение фигурират три структурни елемента, които са взаимосвързани: общество, държава, публична власт. Излиза, че един елемент може функционално да подчинява другите. Репресивните органи да подчиняват – и в този смисъл да поглъщат – останалите елементи на държавния механизъм. Така цялата държава придобива репресивен смисъл в най-прекия смисъл на думата. И това е опасността, която Енгелс вижда „в нашата съвременна Европа“. От една страна, държавата „поглъща“ обществото, а от друга, репресивните органи – самата държава. Тези два процеса са взаимосвързани. Ако държавата започне да поглъща обществото, неизбежно се засилва ролята на репресивните органи, без които това не би могло да се случи, и те на свой ред започват да поглъщат държавата. Съвременният термин за границата на „поглъщането“ е тоталитаризъм. Структурните предпоставки не позволяват да лимитираме риска до буржоазната държавност и да пропуснем победилата революция. Тук фактически е маркирана изходната точка на онзи път, който по-късно ще бъде изминат към антиутопичните „изпълнения“ през ХХ в. (и само тогава ли?).
Причината за такава ситуация според Енгелс идва от една двойна тенденция на едновременно изостряне на класовите и на междудържавните противоречия. Допринася и увеличаването на държавите по територии и население. Потребни са по-мощни апарати, за да се управляват големи маси от хора или големи пространства. В резултат се засилва публичната власт. Настъпилата доминация на икономическите отношения в крайна сметка поражда репресивна политическа власт. Казано по друг начин, икономизацията на обществените отношения всъщност е онзи базов процес, който стимулира етатизацията, и по-нататък – репресивна етатизация на социалното управление. Казано по трети начин, създават се условия, при които и капитализмът, и потенциалната му революционна алтернатива да се разминат с демокрацията. В самата държава е заложен антидемократичен потенциал (вертикалната йерархия), който може да се развие и трябва внимателно да бъде следен.
Революцията не решава автоматично въпроса за откъсването на държавата от обществото.
Изпреварващата революционна инициатива
Степента на съответствие между субективните действия на революционната партия и обективната обществена ситуация не е нещо предварително определено и търпи отклонения в две посоки – преждевременно вземане на властта и закъсняло поведение. Изпреварващата революционна инициатива не е уникален феномен. Ярка изява има по време на Селската война в Германия, когато Томас Мюнцер, лидер на радикалното крило на въстаниците, взема властта в имперския град Мюлхаузен в името на раннохристиянските идеали за равенство и братство. Анализът на Енгелс се концентрира в следната оценка:
„Най-лошото, което може да се случи с вожд на една крайна партия, е, когато той е принуден да вземе в свои ръце управлението в епоха, в която движението не е узряло за господство на класата, чийто представител е той, и за провеждане на мерки, които се изискват за господството на тази класа.“28
Проблемът остава в сила и за пролетарските революционери през ХIХ в. Парижката комуна също е изпреварваща революционна инициатива. Маркс и Енгелс през есента на 1870 г. предупреждават парижани за неизбежното поражение и са против радикализацията. Разбира се, това не е попречило – след като инициативата е реализирана – да се оценят историческият подвиг на комунарите, които „щурмуват небето“, и историческият опит, който е натрупан.
Енгелс пръв в марксистката традиция теоретизира значението, което придобива високата степен на организираност. (В началото на ХХ в. това ще бъде изходната точка на Ленин.) И заедно с това рисковете, които може да донесе. Още през 1853 г. Генерала фиксира проблемите пред изпреварващата революционна инициатива.
„Струва ми се, че в едно прекрасно утро нашата партия поради безпомощността и вялостта на всички останали партии ще бъде принудена да вземе властта, за да провежда в края на краищата всички ония неща, които не са свързани непосредствено с нашите интереси, а с общореволюцонните и специфично дребнобуржоазните интереси; в такъв случай под натиска на пролетарските маси, обвързани чрез своите собствени до известна степен фалшиво изтълкувани и издигнати в порива на партийната борба печатни декларации и планове, ние ще бъдем принудени да правим комунистически опити и да извършваме скокове, за които сами отлично знаем, че са несвоевременни.“29
Нека се пренесем в 1917 г. Какво друго, ако не „безпомощност и вялост“ характеризира партиите на меншевики и есери? А „общореволюционните и специфично дребнобуржоазни интереси“ са изразени пряко в декретите за мира и за земята, приети от Втория конгрес на съветите. Болшевиките дори „присвояват“ аграрната програма на есерите. Какво, ако не опит за несвоевременен „скок“, е военният комунизъм? И нима не прозира компромис с „дребнобуржоазните интереси“ в НЕП?
От най-голямо значение е ясното предупреждение на Енгелс: предизвикателството на управлението не завършва с овладяването на властта, а тепърва започва с нейното реално упражняване. В СССР през 20-те години протича остра политическа борба около дилемата: концентрация на власт (Сталин) или развитие на вътрешнопартийната демокрация (Троцки), укрепване на властта чрез повече власт или „нов курс“ и постепенно трансформиране на държавната собственост в обществена. Побеждава линията на Сталин и с това се актуализира още едно предупреждение на Генерала.
В предговора си към работата на Маркс „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани „машината за гнет“ и да се защити против самовластието на собствените си служители. Руската революция дава трагични доказателства за прозорливостта на Генерала. Извънредната комисия, „Че-Ка“ (ЧК), оглавявана от Дзержински, може да бъде критикувана за едно или друго изпълнение, но не и за нейната цел – борба с контрареволюцията. През 30-те години трансформацията ѝ в ГПУ, а след това в НКВД именува коренна промяна на нейните функции и институционален статус. На мястото на страстен революционер като „железния Феликс“ идват лумпенизирани садисти като Ежов. Разгръща се масов терор. Можем да си припомним мнението на Енгелс за терора.
Генерала е скептичен не само към неадекватните крайни методи на бланкистите. Въпреки високата оценка за историческия пробив, който извършва Френската революциия от 1789 г., той се отнася резервирано към практиките на якобинската диктатура, и по-специално към революционния терор.
„Ние разбираме под последното [терора в онзи период] господство на хората, внушаващи ужас, а всъщност е точно обратното – господство на хората, които сами са наплашени. Терорът в голямата си част е безполезна жестокост, извършвана за собствено успокоение от хора, които сами изпитват страх. Убеден съм, че вината за господството на терора през 1793 г. пада почти изключително върху изплашените, представящи себе си за патриоти буржоа, върху дребните търговци, напълнили гащите от страх, и върху шайката негодници, гонещи своите интереси при терора. Днешният малък терор е дело на същите тези класи.“30
Ако това се отнася до революционния терор, то какво би могло да се каже за масовия терор в сталинския СССР?
Теоретичната оценка на Енгелс остава в сила с още едно много тежко и трагично доказателство. През 20-те години, след смъртта на Ленин и в противоречие с неговите последни статии („За кооперацията“, „Как да реорганизираме Рабкрин“) протича процес на поглъщане на обществото от държавата. Завършва с насилствена колективизация в началото на следващото десетилетие. През 30-те години продължението е поглъщане на държавата от репресивните органи. Така се получава формулата на сталинския „тоталитаризъм“.31
Вярно е, че „рецептите“ на Парижката комуна, легитимирани от Енгелс, са опровергани от реалностите на ХХ в. Първо, демократичното право на избирателите да отзоват свой представител, е превърнато в средство за усилване на тяхната зависимост не „от долу“, а „от горе“. Другото – работна заплата на отговорните представители, не по-висока от средната работническа надница, се оказва нереалистично. Ленин го въвежда. И пак той го отменя, след като един от народните комисари припада на работното си място от недохранване и изтощение.32
Краткият опит на Комуната не е породил други идеи, а срокът е бил недостатъчен, за да преминат въведените мерки през историческия филтър. Заслугата на Енгелс не намалява от това. Той е поставил ясно диагнозата.
(Не)революционната пасивност
След отмяната на извънредния закон, който забранява социалдемократическата партия (1890), Германия тръгва с малки стъпки към съвременен парламентаризъм. Партията, в съответствие с новите възможности, разработва нова програма. Главен автор е Карл Кауцки.
Енгелс забелязва рисково увлечение от парламентаризма, което очертава опасна опортюнистична тенденция. Прави важни принципни бележки („Критика на Ерфуртската програма“, 1891). Според него политическият раздел съдържа неадекватна преценка на обществените реалности. Грешките не са в настояването социалдемократическите искания да се постигнат по мирен път, а в това, че се предполага актуалният законов ред в Германия, без да се проблематизира:
„Какво може да произлезе от това, освен партията в решаващия момент да се окаже безпомощна, по решаващи въпроси в нея да господстват неяснота и отсъствие на единство, защото тези въпроси никога не са били обсъждани?... Това забравяне на големите, принципните съображения заради текущите интереси на деня, това преследване на успех на момента без оглед на по-нататъшните последствия, това принасяне на бъдещето на движението в жертва на неговото настояще могат да произтичат и от „честни“ мотиви. Но това си е опортюнизъм и си остава опортюнизъм, а „честният“ опортюнизъм вероятно е най-опасният от всички.“33
Eнгелс е категоричен, че вземането на властта от страна на пролетарската партия би изпълнило целите си при наличието на две предпоставки – демократична република и единна държава. Демократична република, защото в противен случай левицата би станала жертва на чужда система и би влязла в капана да нарича социализъм полуфеодалния авторитаризъм на Бисмарк. И единна държава, която би превъзмогнала безплодното раздробяване и балансите на многочислени прерогативи чрез ефективността и легитимността на едни изборни самоуправляващи се органи. Политическите лидери, които не осъзнават това, биха упражнявали волно или неволно друг дневен ред, а не дневния ред на социалистическото преобразуване.
Тук обаче има един важен аспект, който заслужава да бъде акцентиран. Демократичната република е средство, а не цел. В предговора си към Марксовия текст „Гражданската война във Франция“ (1891) Енгелс предписва като две задължителни задачи на бъдещото работническо управление да отстрани машината за гнет и да се защити против диктатурата на собствените си служители. Ако не бъдат изпълнени, управлението късогледо би се вписало в буржоазната институционална среда, в която поради своите познания и опит буржоазията просто е по-силна. Образно казано, би се получил мач на чужд терен. В този смисъл Енгелс оспорва „суеверната вяра в държавата“, този традиционен воденичен камък на социалистическото политическо въображение, и иронизира убеждението на част от водачите на левицата, че биха направили огромна крачка, ако спрат да вярват в наследствената монархия и започнат да се кланят на демократичната република като висша сила.34
Енгелс посочва, че като революционер е готов да приеме и най-насилствените, и най-мирните форми, но подчертава, че в държави като САЩ, Англия и Франция мирното овладяване на властта би било за предпочитане.35 На потенциала и ограниченията на „мирните форми“ са посветени най-забележителните страници на последната работа на Енгелс (1895) – предговор към ново издание на брошурата на Маркс „Класовите борби във Франция“. Цитира се често като „Политическо завещание“ на Генерала. Анализът, който прави на европейското развитие, предаден накратко, показва следното.
В Европа се създава нова политическа ситуация след обединението на Германия и появата на Третата република във Франция. На преден план излиза всеобщото избирателно право като инструмент на пролетариата. Това се налага и от прагматични мотиви. Дори в „класическите времена“ на революционни стълкновения, според Енгелс, барикадата е имала повече морално, отколкото материално въздействие, и то само при положение, че разколебава силите на противника. Добре въоръжените и добре организирани войници са по-силни от зле въоръжените и зле организирани въстаници, независимо кой колко е прогресивен.
Енгелс легитимира социалдемократическата тактика на повишено масово участие чрез парламентарната институция, но предвижда и етап, в който буржоазията сама ще се откаже от своите закони и тогава ще трябва да се излезе на улицата. В текста е посочено защо пропагандната и парламентарната работа на левицата е приоритетна, тогава когато манипулативното управление с показни реформи усилено прокарва внушение за социална защита. Едно преждевременно излизане на улицата по-скоро би изолирало социалдемократите, отколкото би разширило влиянието им. Излизането има смисъл, когато противникът сам захвърли маската на законност. Партиите на реда, изтъква Енгелс, загиват от създаденото от самите тях легално положение. За да спрат левия опонент, те са готови да прегазят собствените си закони – а това вече освобождава левицата от конституционните ѝ задължения.36
Не е трудно да видим в този сценарий принципно допускане, предугаждане за събития от 20-те и 30-те години на ХХ в. Зараждането на фашизма и нацизма въплъщава логиката на нов етап от класовата борба. Именно след Първата световна война се стига до ситуация, в която господстващата класа не е в състояние да спре мирното настъпление на социалистите и комунистите другояче освен чрез диктатура. Както показва историята, урокът на Генерала остава ненаучен. В момента, в който левицата е трябвало да излезе на улицата, тя е разделена и притисната в ъгъла. Десните паравоенни формации са господари на тази улица.
* * *
Може ли след победата на работническата партия държавната власт да бъде изкористена?
Може ли демократичната буржоазна република да бъде трансформирана в открита и брутална диктатура?
Днес ние знаем отговорите. Но само необикновена политическа прозорливост позволява да се видят и формулират самите въпроси през ХIХ в. Най-големите марксисти на ХХ в. ще продължат изследователската и политическата линия в тази насока, подтиквани от новите реалности. В. И. Ленин ще докаже, че икономическият монопол създава предпоставки и за политическа диктатура. Л. Д. Троцки ще поведе тежка и обречена борба с постреволюционното изкористяване на властта („термидорианско израждане“).
Енгелс прави бляскава прогноза за Първата световна война и за революционното сътресение, което ще я последва. Изследва рисковете пред изпреварващата революционна инициатива и възможността за изкористяване на политическата власт от революционерите. Вижда опасността от открита диктатура на буржоазията тогава, когато европейските либерали се опияняват от възхода на парламентаризма.
А в по-далечен план?
Дългосрочната перспектива
В предговора към „Диалектика на природата“ четем:
„Колкото повече хората се отдалечават от животните в тесния смисъл на думата, в толкова по-голяма степен правят историята си сами, съзнателно и толкова по-малко влияние оказват върху тази история непредвидените последствия, неконтролираните сили, и толкова по-точно историческият резултат съответства на първоначално установените цели.“37
Да се превъзмогне „сляпата игра“ на случая, значи да се излезе от механистичния детерминизъм, в който критиците на Енгелс преднамерено и нескопосано го обвиняват. Той смята, че отношението между битие и съзнание ще се променя, щом човекът постави под свой контрол природата и историята и по такъв начин направи възможно да постига онова, което желае. Тезата е, че решенията ще се вземат от човека по осъзнат начин, че т.нар. субективен фактор ще придобива все по-голяма тежест в обществените процеси и ще предава нов смисъл на принципната идея за поливариантност на историята.
В историческото бъдеще Енгелс вижда фундаментален революционен хуманистичен поврат.
„Обективните, чужди сили, господствали дотогава над историята, попадат под контрола на самите хора. И едва от този момент хората започват напълно съзнателно да творят сами своята история, едва тогава приведените от тях в движение обществени причини ще имат в преобладаваща и все по-нарастваща степен онези последствия, които те желаят. Това е скокът от царството на необходимостта в царството на свободата.“38
Визията остава в сила, разбира се, при условие, че се запази световният мир. Но и сега, както през ХIХ в., има зловеща алтернатива.
Прогностичните анализи на Енгелс вдъхновяват съвременни автори. Под заглавието „Контури на бъдещето“ е публикувана забележителна книга на руския философ Георгий Багатурия, един от най-проникновените изследователи на делото на Енгелс и ключова фигура в подготовката на пълното издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс на езика на оригинала в повече от 100 тома (Marx-Engels Gesamtausgabe, MEGA).39 Разбира се, не можем да изискваме от Енгелс, както и от Маркс да изяснят конкретните въпроси на ХХI в., на които самите ние трябва да потърсим отговор с помощта на марксистката методология.
Ключовото послание на Енгелс е хуманистично. Единството на човека и обществото се постига чрез свободата. Политическите му текстове са пронизани от дълбок демократизъм, макар и нерядко да са (или тъкмо защото са) предизвикателства спрямо буржоазно-либералните измерения на това понятие.
Когато италианските социалисти се обръщат към най-авторитетния човек в лява Европа с молба да предложи мото за тяхното издание, Енгелс ги насочва към известния цитат от „Манифеста“:
„На мястото на старото буржоазно общество с неговите класи и класови противоречия ще дойде асоциация, в която свободното развитие на всеки е условие за свободното развитие на всички.“40
Забележете: не свободата на всички е условие за свободата на всеки, а обратното, свободата на всеки, на отделния индивид, е определена като условие за свободата на всички, на колектива, на общността.
200 години след рождението на Фридрих Енгелс има смисъл постоянно да си припомняме, че първостепенната цел пред съвременното общество е да направи възможен действително свободния човек.
Бележки:
1 Lichtheim, G. 2015[1964]. Marxism: A Historical and Critical Study. London and New York, Routledge, p.263.
2 Продев, С. 1977 [1965]. Фред или пролетта. София: Народна младеж.
3 Това прозвище е избрано за заглавие на една от биографиите на Енгелс: Hunt, T. 2009. Marx’s General: The Revolutionary Life of Friedrich Engels. New York: Holt. Историята на прозвището е разказана на с.8.
4 Вж. програмата за честванията тук: https://www.wuppertal.de/microsite/engels2020/medien/content/programmheft.php (последен достъп 14.08.2020).
5 В Предговора на „Към критиката на политическата икономия“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1959. Сочинения, т.8. Москва: Госполитиздат, с.8.
6 Писмо на Енгелс до Маркс от 30 май 1873 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1065. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.67-71.
7 Blackledge, P. 2019. Friedrich Engels and Modern Social and Political Theory. Albany: SUNY Press, p.2.
8 Вж. писмата на Енгелс за историческия материализъм до К. Шмид, Й. Блох, Ф. Меринг и В. Боргиус в: Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. Съст. Б. Мунтян, П.-Е. Митев, Б. Попиванов, София: Изток-Запад, с. 234-252.
9 Писмо до Вернер Зомбарт от 11 март 1895 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.352.
10 Писмо до Едуард Пиз от 27 януари 1886 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т. 36. Москва: Госполитиздат, с.363-364.
11 По-конкретно статията разглежда „енгелсизма“ в три направления: съоснователство на марксизма, собствен принос към марксистката теория и предполагаеми отклонения от разбиранията на Маркс. Вж. Bensussan, G., Labica, G. 1999. Dictionnaire critique du marxisme, 3-e ed. Paris: PUF, pp.389-390.
12 Ленин, В.И. 1967. ПСС, т.2. Москва: Издательство политической литературы, с.5,12.
13 Според прочита на Бернщайн, в прочутия си Предговор към „Класовите борби във Франция“ от 1895 г. Енгелс признава необходимостта от ревизия на цялата теория поради неспособността ѝ да оцени и предвиди настъпващите промени, но не иска или не може сам да осъществи тази ревизия. Bernstein, E. 1993. The Preconditions of Socialism. Cambridge: Cambridge University Press, pp.35-36.
14 Сартър поддържа, че Енгелс е създал един „идеалистически материализъм“, клонящ към метафизика и догматика, в противоположност на „реалистическия материализъм“ на Маркс. Вж. Sartre, J.-P. 1974. Critique de la raison dialectique, tome 1. Paris: Gallimard, pp.126-128.
15 Най-подробно въпросната теза е разработена в книгата: Carver, T. 1083. Marx & Engels: The Intellectual Relationship. Bloomington: Indiana University Press. Най-популярното и сбито изложение ще намерим в: Carver, T. 2003. Engels: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press. А последната ѝ по дата версия, която разширява полето на разминавания, като проследява теоретичната самобитност на ранния Енгелс преди срещата му с Маркс, може да бъде прочетена в: Carver, T. 2020. Engels before Marx. Cham: Palgrave Macmillan.
16 Arthur, C., “Engels as Interpreter of Marx’s Economics”. In: Arthur, C. (ed.). 1996. Engels Today: A Centenary Appreciation. Basingstoke: Palgrave Macmillan, p.175.
17 Вж. „Енгелс и Маркс. Историческата истина и буржоазната „контралегенда“. В: Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития. София: Наука и изкуство.
18 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.114.
19 Маркс, К., Энгельс. Ф. 1966. Сочинения, т. 39. Москва: Госполитиздат, с.85.
20 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.300.
21 Между другото по-голямата част от т. 14 на събраните съчинения на Маркс и Енгелс заемат статиите на Енгелс по въпроси на военното дело в „Нова американска енциклопедия“.
22 Вж. напр. Kitchen, M. „Friedrich Engels’ Theory of War”. Military Affairs, 41(3), 1977; Blackledge, P. „War and Revolution: Friedrich Engels as a Military and Political Thinker“. War & Society, 38(2), 2019.
23 Ф. Енгелс. Предговор към брошурата на Боркхайм „Zur Erinnerung für die deutschen Mordspatrioten. 1806-1807“. Написан е през 1887 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1061. Сочинения, т. 21. Москва: Госполитиздат, с.361.
24 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.383-415.
25 Вж. „Другарят Мао Цзедун относно това, че империализмът и всички реакционери са книжни тигри“. Изд. на Посолството на КНР в София, 1958 г.
26 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-200.
27 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.21. Москва: Госполитиздат, с.171.
28 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1956. Сочинения, т.7. Москва: Госполитиздат, с.422-423.
29 Писмо до Йозеф Вайдемайер, 12 април 1853 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.28. Москва: Госполитиздат, с.490.
30 Писмо до Маркс от 4 септември 1870 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1964. Сочинения, т.33. Москва: Госполитиздат, с.45.
31 Определение на Л. Д. Троцки в „Предадената революция” (1936).
32 Става дума за Александър Дмитриевич Цюрупа, народен комисар по продоволствието.
33 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.237.
34 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.199-201.
35 Напр. в „Критика на Ерфуртската програма“. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.236-237.
36 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1962. Сочинения, т.22. Москва: Госполитиздат, с.540, 542, 544-546.
37 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.358.
38 Маркс, К., Энгельс, Ф. 1961. Сочинения, т.20. Москва: Госполитиздат, с.295.
39 Багатурия, Г.А. 2014. Контуры грядущего. Москва: Изд. Московского университета. Вж. също Багатурия, Г.А. „Роль Ф. Энгельса в судьбе марксизма”. Schola-2011 (под ред. А.Ю.Шутова и А.А.Ширинянца), Москва, Политическая мысль, с.63-70; и доста по-ранното: Багатурия, Г., Малыш, А. (ред.). 1970. Энгельс – теоретик. Москва: Политиздат.
40 Писмо до Джузепе Канепа, 9 януари 1894 г. Вж. Маркс, К., Энгельс, Ф. Сочинения, т.39. М., Госполитиздат, 1966, с.166.
Източник: списание „Ново време“, бр. 11 – 12, ноември –декември 2020
