За 92-те години, изминали от отвратителното убийство на Роза Люксембург в залеза на Ноемврийската революция в Германия, нейните идейни възгледи, публикации и действия са били представяни по най-различен начин и използвани с различни политически цели. Ще ги изброя накратко: от създадения малко след смъртта й Комунистически интернационал – за да потвърди правилността на революционната си стратегия, дори на критикувания от нея болшевизъм и руска революция; доста по-късно от социалдемократите, които привеждат критиките на Люксембург към диктатурата и към липсата на граждански права, за да докажат своята правота в големия спор с марксизма; особено силно са използвани нейни изказвания от „перестроечните“ дейци в заключителния етап на държавния социализъм в Източна Европа – за да отрекат съществуващата недемократична система и да очертаят параметрите на един нов модел на „реформиран социализъм“.
Преди да представя своите основни тези по заявената от мен тема, искам да кажа няколко думи за произхода и живота на Роза Люксембург. Струва ми се особено важно, че тя е родена в Източна Европа (по-специално в полските земи, които след поделбите на Полша в края на ХVІІІ в. са присъединени към Руската империя), в регион, превърнал се в пресечна точка на различни империи, което й дава възможност да се запознае с условията, противоречията и революционните идеи в няколко държави. Тя става свидетелка на мъчителната история на подложения на национално и социално господство източноевропейски регион, представителка е на два, дори на три народа, чиято съдба олицетворява спецификите на източноевропейското икономическо и политическо развитие в сравнение със западноевропейското. Искам да подчертая, че заявената в заглавието източноевропейска гледна точка се отнася не само за нас, живеещите в Източна Европа в началото на ХХІ в., а и за самата Роза Люксембург.
Ще поясня – тя е родена в Замошч в източните полски земи в Руската империя; в еврейско семейство, склонно към интегриране в местното общество, но и нелишено от стремеж към утвърждаване на еврейско самосъзнание; семейство Люксембург рано се преселва във Варшава, столицата на Полското кралство в Русия; най-малкото от петте деца – Роза, се включва в полското социалистическо движение, но нейните ярки способности и виждания й създават проблеми, затова накрая потърсва реализация в германската социалдемокрация. До края на не особено дългия си живот се чувства на първо място полякиня от еврейски произход, но едновременно с това добре говори и разбира руски и немски език, с други думи, житейски тя е олицетворение на интернационализма, а оттам е и последователна и непримирима противничка на изгряващия в пълната си мощ в онази епоха национализъм.
Какво може да направи в края на ХІХ в. едно умно момиче, родено в Източна Европа? По думите на големия полски историк Стефан Кеневич: „На прага на ХХ в. една млада, интелигентна жена можеше да изиграе голяма политическа роля само в социалистическото движение и особено в масовата, легална ГСДП, която се нуждаеше от стотици агитатори и журналисти и при това напълно признаващи равноправието на жените.“
Това вероятно е така, но съвсем не е достатъчно обяснение за идейния избор на Роза Люксембург. Тя не само получава достатъчно добро образование, почти необикновено за своето време – завършва втора девическа гимназия във Варшава, по-късно университета в Цюрих, където защитава и докторска дисертация в твърде неженската област на социално-икономическата история – „Развитието на промишлеността в Полша“ (1897). Люксембург достига до социалистическото движение (така се нарича то в полските земи) не поради невъзможността желанието й за изява да намери приложение в някоя друга партия, а защото познанията й за социалното и икономическото развитие на обществото я карат да търси пътища за промяната му. И ги намира единствено в онези среди, които не само обещават обяснение на недъзите на обществото, а посочват и начините, по които те могат да бъдат отстранени.
Това е марксизмът.
Масовата представа за революционерите обикновено се свързва с императива за действие, с волята да се отстраняват пречките с всякакви средства, да бъде унищожен съществуващият ред и на негово място да бъде изграден един изцяло нов. Въпреки че е възприемана преди всичко като революционерка, Роза Люксембург има доста по-различен подход – както показва докторската й дисертация, тя внимателно се опитва да проследи спецификите в икономичeското развитие не само на Полша, а и на цяла Източна Европа, където стремежът към ускоряване, за да се достигне равнището на Западна Европа, придава много по-голяма тежест на чуждия капитал, съчетан с протекционистки мерки. Без последното (поради невъзможност да бъде направено) не прилича ли твърде много положението на Източна Европа в края на ХІХ в. на днешната ни икономика от началото на ХХІ век?
Насочването на Роза Люксембург към марксизма не е плод на модата сред младото и недоволно от положението си в обществото поколение в широките източни територии, подложени на национален и социален гнет. В полските земи под руска власт това недоволство като правило се излива в друга посока – много характерна в това отношение е политическата биография на Юзеф Пилсудски (само с 4 години по-възрастен от Роза Люксембург), чиято дейност също тръгва от социалистическото движение, нещо повече – от революционната му фракция. Но когато настъпва времето за истински избор, той, по собствените си думи, „слиза от трамвая „Социализъм“ на спирка „Независимост“. И това е голямата разлика между масовия революционер от онова време и от онзи регион, който намира в социализма по-скоро организацията, даваща възможност за действие и за изразяване на наранените национални чувства, и Роза Люксембург, която достига до революцията чрез трезв анализ на настоящето и на алтернативите за бъдещето.
При Роза Люксембург пътят към социалистическото движение минава през стремежа към познание, през натрупване на знания в различни сфери – като се започне от обществените науки и хуманитаристиката и се завърши с точните науки. От знанието за явните и скритите механизми за функциониране на обществото тя достига до марксизма и до най-важната му нова идея – че общественото развитие трябва не само да се обясни, но и да се промени. Това е представата на Роза Люксембург за революцията, а не просто борбата със слово или оръжие срещу потисничеството, както е при огромната част от полските революционери, а дори и сред най-близките й – брат й, който с подобни цели се включва в ционисткото движение. Към нейните аналитични качества трябва да се прибави и умението й майсторски да използва словото. По думите на Клара Цеткин: „...езикът на нейните работи блести с ум, остроумие и язвителен хумор, сякаш треперейки от сдържана възбуда, и разкрива широкото й общо образование и богатството на вътрешния й живот“.
Принудена от обстоятелствата в края на ХІХ в. да напусне и Швейцария (както по-рано е била принудена да напусне Полша), установявайки се в Германия, Роза Люксембург се включва не просто в германското социалдемократическо движение, а и в най-разгорещените му спорове за по-нататъшния път на тази мощна и утвърдена в политическия живот сила. Става дума за дискусията, породена от вижданията на Бернщайн, добили силна популярност в Западна Европа. Най-общо казано, според него капитализмът е показал възможности за социална еволюция, от които социалдемократическото движение трябва да се възползва, като постига своите цели стъпка по стъпка. Тази теза насочва социалдемократическото движение към стимулиране на еволюционния потенциал на капитализма, тъй като той позволява с по-малко жертви и разрушения, съпътстващи всяка революция, да се постигнат същите резултати. Струва ми се, че след краха на държавния социализъм от съветски тип този начин на мислене стана господстващ във всички бивши комунистически партии от бившите социалистически страни, които потърсиха спасение в отказа от революционния път и замяната му с еволюционен. И това е напълно разбираемо, въпросът е докъде води той.
По думите на Роза Люксембург: „Преди всичко съвременната държава е организация на господстващата капиталистическа класа. Ако в интерес на общественото развитие тя поема различни, представляващи обществен интерес функции, това става само защото и дотолкова, доколкото тези интереси и общественото развитие съвпадат общо взето с интересите на господстващата класа.”
Като изключим неприсъщите на днешната лексика понятия „капиталистическа“ и „господстваща класа“, нима твърдението на Люксембург от началото на ХХ в. не е напълно валидно и за началото на ХХІ в.? И още нещо от полемиката й с Бернщайн, толкова високо ценен от левите партии в годините на прехода към демокрация от края на ХХ в. Според Роза Люксембург Бернщайн се опитва да превърне морето от капиталистическа горчивина в море от социалистическа сладост, като излива постепенно в него по някое шише социалреформистка лимонада, но това само издига „все по-висока стена между капиталистическото и социалистическото общество“.
Нима и това нейно твърдение не звучи твърде актуално в България днес, когато господстващата не само в медиите, а и в интелектуалните среди от ляво и от дясно теза е, че единственият път за развитие е създаване на колкото може по-добри възможности за капитала, особено за чуждестранния. И едновременно с това всяко споменаване на идеята за социализъм неизменно се съпровожда от подигравки и припомняне за мизерията и насилията в епохата преди 1989 година.
Каква е алтернативата? Според Люксембург: „За нас като революционна и пролетарска партия не съществува по-практически въпрос от този за крайната цел.“
И тя, както прилича на марксистка партия, е революцията. Проблемът с революцията е един от най-спорните за съвременните леви движения не само в България и в Европа, а и навсякъде по света. Защото революционният път, извървян от Русия след вземането на властта през октомври 1917 г., и революционният път на Източна Европа след Втората световна война под прякото влияние на Съветския съюз завърши с крах. Завръщането на бившите социалистически страни към капиталистическата система, включително и с най-уродливите й черти с криминално натрупване на капитали, не спомогна за реабилитиране на революционния подход, може би и защото именно преходът беше наречен революционен. И тук е моментът да се направи разграничение между вижданията на Роза Люксембург за революцията и революционната практика в Европа след 1917 година.
Макар и прекарала голяма част от последните си години в затвора, Роза Люксембург не само внимателно наблюдава, а и остро критикува направеното от Ленин и Троцки в Русия. Критиката й е от позициите на теоретичния марксизъм, на който Люксембург остава вярна до смъртта си. Става дума за категоричното й несъгласие с няколко необясними от гледна точка на марксизма решения на болшевиките – приемането на Декрета за земята, който реализира есерската програма, отказът от парламентаризъм и залагането на национализма чрез лозунга за правото на народите на самоопределение до откъсване.
И трите стъпки са тактически, предизвикани от търсенето на съюзници и на по-широка подкрепа в изостаналото руско общество. Но в крайна сметка се превръщат в основни черти на Съветска Русия и от 1922 г. на СССР. Проблемът, пред който сме изправени днес, е как да оценим критиките на Люксембург, защото те демонстрират вечния сблъсък между теорията и практиката, особено характерен за непрекъснато изоставащата и непрекъснато стремяща се към ускоряване Източна Европа.
Моят отговор е, че някои от предупрежденията на Роза Люксембург продължават да са валидни и днес, но други не са, тъй като не отговарят на обществената еволюция, която например не потвърждава постоянната революционна роля на пролетариата, равномерното развитие на развитите страни и онова разслояване на обществото на малко много богати и на огромен пролетариат, което може да осигури общонародния характер на „диктатурата на пролетариата“. Затова проблемът със съюзниците на революцията продължава да е жизнено важен и днес. Продължават да са валидни обаче предупрежденията й за необходимостта от спазване на демократичните права, за това, че свободата на словото е преди всичко свобода на изразяване на мислещите по начин, различен от общоприетия. Както виждаме днес достатъчно ясно, и в свободните медии няма такова нещо, а само налагане на господстващия дискурс и спорадично допускане на други тези, надлежно отричани впоследствие. И това, заедно с истинските промени във функционирането на обществото и главно на неговата финансова система, е едно от многото неща, за които лявомислещите хора трябва да продължават да се борят.
Революцията първо в сърцата и умовете, после и в обществото не е остаряла идея, а споровете могат да се водят за целите и средствата й.
ТЕОРЕТИКО - ПОЛИТИЧЕСКА ДИСКУСИЯ
„РОЗА ЛЮКСЕМБУРГ И СОЦИАЛИЗМЪТ НА БЪДЕЩЕТО“
Българо-германска конференция, София, 6.11.2011 г.
От списание „Понеделник” бр.11/12 – 2011 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар