Търсене в този блог

3.06.2013 г.

Кризата радикализира загубилите от прехода - проф. Васил Проданов

Интервю на Къдринка Къдринова в сп."Тема" бр.44 / 2012 г.

 

Проф. Проданов, къде според вас стигнахме след 23 години преход от 10 ноември 1989 г. до днес? Какви характеристики на този процес разкривате във вашата „Теория на българския преход”?

- Проучвания в цяла Източна Европа, дори и в Източна Германия, в която бяха вложени огромни средства, показват голямо разочарование от случилото се през 23-те години след промените от 1989-а, както и носталгия по предходния период. Интерпретациите защо това е така са различни, но е факт, че голяма част от хората, включително у нас, се възприемат като загубили от настъпилите трансформации. Причината е в нисходящото развитие на техния икономически и социален статус през тези години. Нека си припомним, че специално в България имахме предшествала взривна индустриализация, когато в рамките на около 25 г. милиони хора се преместиха от селото в града и бързо израснаха социално-икономически, получиха образование, превърнаха се от деца на селяни в лекари, инженери, учени. Настъпилите след 10 ноември промени се отразиха негативно върху качеството на живота на мнозина от тях. Да не говорим за онази част от обществото, в името на която по-рано се обявяваше, че се върши всичко – т.нар. работническа класа от около 7-те хиляди индустриални предприятия на социалистическа България. Голяма част от нея загуби своята квалификация, беше декласирана и лумпенизирана. Или да вземем учените от БАН. През 1988-1989 г. за наука – която по онова време се и самоиздържа – у нас се отделят по 3.2% от националния доход. Сега процентът е около 0.2, много от институтите са закрити, с хиляди намаля броят на учените, а онези, които още се занимават с наука, едва оцеляват.

Споменахте,  че интерпретациите за причините на тази ситуация са различни. Ще конкретизирате ли?

- От най-десните в ДСБ до най-левите извън БСП цари единодушие, че имаме катастрофални последици в прехода. Основните разлики идват от отговорите на въпроса кой е виновен и какви са причините. Има една най-обща нагласа, че виновни са политиците, които са ни управлявали през тези години. Но пък и политиците се оплакват от масите – чипът им бил сбъркан, народът бил шибан...

Виновният се търси и в типична за многопартийната парламентарна демокрация посока – всяка партия стоварва вината на управлявалата преди нея. Много популярна особено сред десните поддръжници на ранния СДС е и конспиративната теория – как всичко беше тайно разпределено и провалено от комунистите, които измамиха тях, идеалистите, мечтателите за една перфектна демокрация. Любим виновник са и ченгетата от бившата ДС. Той е добре дошъл и за левия сектор – неслучайно съответният закон бе приет по времето на тройната коалиция.

Друга посока за търсене на врагове са етно-религиозните противоречия и конфликти. И това тепърва ще се разгръща в контекста на почти взривно натрупалите се през последния месец събития, които очевидно в голяма степен ще определят облика и на следващата година. Още през 30-те години на ХХ век са правени редица изследвания за социалнопсихологическата логика на случилото се тогава в Германия и е откроено как в условия на криза реагират големи маси от обезправени и неглижирани. Освен вътрешната ситуация у нас налице са и външни фактори, при които много лесно се стига до етнизация и клерикализация на конфликтите.

Кои са тези външни фактори?

- В момента много бързо върви процес на радикални геополитически промени. САЩ губят позиции. Няма го вече триумфализмът от времето на „Краят на историята” на Франсис Фукуяма и разпадането на Източния блок, когато се вярваше, че ХХІ век ще е „векът на Америка”. Това умря след инвазията в Ирак, която не бе приета от света като цяло. Силно съм впечатлен, че сега големи имена от крайния неоконсервативен сектор в САЩ, които съветваха републикански кандидат-президенти и президенти – бих споменал един Робърт Кейган, примерно – промениха коренно своя тон. Кейган издаде книга, озаглавена ни повече, ни по-малко „Завръщането на историята и краят на мечтите”. Самият Фукуяма претърпя такава радикална промяна в позициите си, че в началото на тази година не само публикува във „Форин ъфеърс” статия с красноречивото заглавие „Бъдещето на историята”, но и даде интервю за „Шпигел”, което бе озаглавено „Къде са левите, за да вдигнат въстание”. Интересно е, че интервюто бе препечатано от български всекидневник, който обаче не посмя да го пусне с оригиналното му заглавие... В него Фукуяма обяснява, че републиканците в САЩ са подкрепяни от олигархията, а зад демократа Барак Обама стои тъкмо онзи 1%, срещу който протестират останалите 99%. Растящото вътрешно неравенство в Съединените щати допълнително разклаща позициите им в света, където трендът не е благоприятен за тях независимо кой седи в Белия дом. Непрекъснато расте влиянието на различни регионални сили...

Например Турция?

- Турция преди всичко, но в контекста на събитията в Близкия изток и Северна Африка виждаме също ролята на една Саудитска Арабия. Очертава се ситуация, близка до „Сблъсъкът на цивилизациите” на Хънтингтън. В Ирак е останала само 1/3 от местното християнско население, което по времето на Саддам имаше свое представителство във властта, неговият външен министър например беше християнин. Вижте какво става и с коптите в Египет. Да не говорим за Нигерия, където мюсюлманската и християнската част са във война. Всичко това влияе и на ситуацията у нас. Що се отнася до Турция, тя несъмнено е възхождаща сила с амбицията до 2020 г. да стане една от 10-те водещи икономики в света, като в момента вече е на 16-о място по БВП. Преди месец бях там на Първия балкански конгрес и дойдоха да ме интервюират от една турска телевизия. Въпросът, с който започнаха, беше следният: „Как смятате, какъв трябва да е механизмът, с който Турция да реализира своята лидерска роля на Балканите?” Тоест за тях тази роля не подлежи на съмнение! Посетихме и едно турско училище, където видяхме подредени портретите на техните лидери. Започваха с Чингиз хан, следваха всички султани и свършваха с Ататюрк, който, ако се събуди, ще се засегне много от това съседство... Това е само една илюстрация на неоосманизма, който бележи днес турската политика и който тепърва ще дава отражение и у нас. Вижте как се променя вече позицията на ДПС – това, което стана покрай ген. Делов или покрай Европейския институт „Помак” и неговите публикации. Активно действат радикални сайтове, които чертаят една съвсем друга картина на България. Те може да изглеждат като изолирани случаи, но в условията на криза, когато всеки търси някой виновен за дереджето си, нещата стават опасни. Ето, тези дни медиите публикуваха информация за един ром, който в интернет писал как ненавижда българите. Това е типична психологическа реакция от страна на човек, който, щом може да влиза в интернет, очевидно има определена степен на интелигентност и образованост, но който се чувства отхвърлен, низвергнат, губещ. И понеже няма социална теория, която да обясни положението му, най-лесното е етническо-религиозното противопоставяне.

Това е един ром, но колко много са българите, които пак в интернет зоват „циганите на сапун”...

- Да, да, така е. Ако се впуснем по тази тема, може да разсъждаваме и за логиката на разгръщането на конфликтите, за самовъзбуждащия се ефект, когато малки неща провокират големи и опасни последици.

Има ли реална опасност България да се югославизира?

- Аз бях в организационния комитет на конференцията за Балканската война, която се проведе във Военната академия. Моят доклад беше на тема „Възможна ли е четвърта Балканска война”, ако броим Балканската, Междусъюзническата и Югославската. Моята теза е, че, да, възможна е.

Между кого и кого би избухнала?

- На Балканите има предпоставки за различни конфигурации. Но и социалнопсихологическите предпоставки са налице: големи маси от хора, които са в отчайващо положение и търсят най-лесното обяснение защо е така. Имаме в нарастваща степен и въздействието на външните фактори. Имаме и разпадни процеси, поразили моралното състояние на хората, които им пречат да се чувстват част от някаква общност, да са солидарни, да се жертват в името на другия. Феноменът солидарност у нас работи значително по-слабо, отколкото в индивидуалистичните Съединени щати, където излиза един Уорън Бъфет и негодува, че плаща по-малко данъци от секретарката си. У нас такова чудо няма да видим. Международни изследвания сочат катастрофалното състояние на т.нар. социален капитал, свързан с доверието вътре в общностите. Затова и управлението на която и да е институция у нас се оказва сложно нещо. Трябва да намериш съмишленици, които да ти имат доверие. У нас най-прекият път към това се открива в конструирането на общ враг. Българските политически партии се създават и функционират около лидер, който най-успешно поддържа образа на врага. Тоест отвътре нашето общество е дълбоко разединено на фона на едни регионални и глобални процеси, които будят сериозна тревога.

„Теория на българския преход” би била интересно четиво за българските политици. Намери ли книгата ви читателите си сред тях?

- Тя няма да се хареса на много от българските политици, защото е в разрез с доминиращите сред тях нагласи. Моята теза като академичен изследовател е, че трябва да преодолеем субективизацията и да видим по-големите обективни процеси. В тази книга аз разглеждам фактите през призмата на мощната теория на световните системи, която се развива от 70-те години насам и чието водещо име е изтъкнатият американски социолог, професорът от Принстънския университет Имануел Уолърстейн. Тази теория разграничава три големи зони – капиталистически център, полупериферия и периферия, които са в асиметрични отношения на движение на ресурси и капитали. В този контекст се обясняват огромен брой исторически процеси, включително и онова, което се случва на Балканите. Примерно периферизацията и началото на края на Османската империя след откриването на Новия свят. Това става по две основни причини. Едната е големият приток на злато и сребро от колониите в Америка и оскъпяването на европейските манифактурни стоки, за които Османската империя може да плаща само с четворно увеличение на износа си към Европа и с рязко вдигане на вътрешните данъци – а това крайно я изтощава. И втората причина е промяната на хранителния режим в Европа след докарването на нови земеделски култури като картофите от Новия свят, което пак удря по Османската империя, дотогавашен основен доставчик на храни за европейското население. У нас, разбира се, героическият разказ, който подхранва националната гордост, е за ролята на Априлското въстание в подкопаването на Османската империя, но зад реалния й упадък всъщност стоят много по-прозаични икономически факти.

Междувременно в ролята на хегемон в капиталистическия център в Европа вече е влязла Великобритания. Теорията на световните системи приема, че този хегемон се променя в различните етапи – според това коя страна изнася най-много преработени стоки към периферията и полупериферията. Докъм средата на ХVІІІ век това е била Холандия. Но през втората половина на същия век Великобритания излиза напред – там започва индустриалната революция. Ролята й се затвърждава с победата край Ватерло през 1815 г. По принципа разделяй и владей тя през целия ХІХ век се противопоставя на Русия тук, на Балканите. Подкрепя Турция в Кримската война, а пък част от Парижкия договор е Турция да отвори границите си за британски и френски стоки, притокът от които веднага срива местното производство, включително и у нас.

На всички  етапи  може да разглеждаме събитията в света през асиметрията на отношенията център-полупериферия-периферия. В 1800 г. съотношението на БВП по паритет на покупателна способност на 10% най-бедни и 10% най-богати страни е 1 към 2, през 1900 г. е 1 към 9. Днес то надвишава 1 към 70...

Кои страни са в полупериферията?

- Теорията на световните системи подрежда там Русия и повечето страни от бившия Източен блок. Системата на държавния социализъм, която през ХХ век се създава в тях, е типичен опит за догонваща модернизация. В България до 1944 г. 80% от населението е селско. Страната ни е в полупериферията още след Освобождението през 1878 г. и във всичките си етапи на развитие след това се опитва да прави една ресурснозаместваща икономика, с високи мита за вносните стоки и с преференции за родното производство. Друг е въпросът защо този модел не проработва. Едната причина е, че ние сме „лузърът” на Балканите – губещите във всички войни. И втората причина е в липсата на природни ресурси. Затова у нас се разчита главно на труда на масите. Неслучайно по времето на социализма трудът е висша ценност. Всичко се прави в името на трудещите се, имаме герои на социалистическия труд, трудът се разглежда като висш инструмент за формирането на човека. Така е, защото нямаме други ресурси. Нямаме като Америка 3 века роби да създадат натрупването, нямаме като Великобритания 3-4 века колонии, чрез които да извличаме ресурси от целия свят. Тоест трябва да се справяме чрез централизиране на всички възможни вътрешни ресурси. Както Уолърстейн обяснява, обявената за универсална ценност парламентарна демокрация става възможна едва в късния етап на развитие на капитализма, когато той натрупва достатъчно ресурси. Във Великобритания например до 30-те години на ХІХ век едва под 1% от населението има право да гласува и да участва в различните равнища на властта. Неслучайно Маркс нарича държавата буржоазна. Тя в буквален смисъл е такава. Гласуват и се избират само богатите собственици. Процесът на разширяване на избирателните права върви стъпка по стъпка и се оформя такъв, какъвто го познаваме днес, чак след края на Втората световна война. Тоест имали са 3 века роби или колонии, имали са 3 века де факто авторитарни режими, натрупали са богатство и чак тогава създават многопартийна представителна демокрация. След което започват да я предлагат на другите страни от периферията и полупериферията и дори да ги оценяват през нейната призма, при положение че това е всъщност исторически продукт. Тук се прилагат, разбира се, и геополитическите предпочитания на капиталистическия център. Днес Сирия е много тоталитарна, а пък Саудитска Арабия, за която всички сме чели какво представлява, се изявява като борец срещу “тоталитарния сирийски режим”. Всъщност ставащото в Сирия ще преподреди и нашето бъдеще, но това е тема за отделно интервю.

Ще се спрете ли по-подробно върху сегашната криза в капиталистическия център?

- Тази криза не е отсега. Кризисните процеси в западните икономики на масовото потребление започват още през 70-те години на ХХ век. Капитализмът търси изход от тях, глобализирайки се. Тогава е много популярна книгата на Даниел Бел „Към постиндустриалното общество”, като идеята после се развива и в посока информационно общество, постмодерно общество и т.н. Акцентът в нея е, че в основен ресурс се превръща знанието. Именно в този контекст САЩ сключват и нещо като геополитически съюз с Китай след 1978 г., отварят пазарите си за него. Съображението е, че няма нищо страшно американските индустриални производства да се изнасят в Китай, Бразилия, Мексико, след като САЩ ще стават постиндустриална икономика на високите технологии и знанието, привличайки „мозъци” от целия свят. Но както пише Фукуяма в „Бъдещето на историята”, това беше една от огромните грешки и една от причините за нарастващото сега социално неравенство в капиталистическия център. Работниците от индустриалните предприятия бяха част от т.нар. средна класа. Това вече го няма, изнесено е другаде. Освен това всяко индустриално предприятие е обвързано със серия от развойни, приложни, научни звена и те не могат да се откъснат от него, за да стават част от химерична икономика на знанието. На практика на мястото на индустриалните производства дойде икономиката на услугите със съответните нископлатени работни места. И днес наблюдаваме една ситуация в страните от капиталистическия център, от която няма изход. Публичният дълг на САЩ е 15 трилиона долара и е почти равен на БВП. Обама сега повтаря, че трябва да се дадат повече средства за образование – защото чрез повишаването на образователния ценз може да се преодолее ширещото се неравенство по доходи и имущество. Но има един важен детайл – студентските кредити, които предстои да се изплащат, в момента в САЩ са около 1 трилион долара. Това може да е следващият балон, който ще гръмне. Така че пред показателя за неравенството в САЩ, който никога досега не е бил толкова голям, няма позитивна перспектива. Същевременно само по времето на управлението на Обама Америка е задлъжняла повече, отколкото от Джордж Вашингтон до първия мандат на Бил Клинтън. Вижте и Западна Европа. Тя се опитваше да блокира тези процеси на периферизация на по-бедните си части чрез своите фондове. И сега наблюдаваме битката, която се води за новия програмен период – всеки егоистично се затваря в рамките на своята национална държава. Няма решение на този проблем. Неравенството расте. Забележете парадокса – в Латинска Америка пък, която САЩ вече нямат ресурси да удържат в своята орбита, неравенството намалява!

Къде е България във всичко това?

- В България протича ускорен процес на периферизация, след като тя се отвори към страните от капиталистическия център. Неолибералният лозунг за свобода на движението обслужва глобалния космополитен капитал. Каквото можаха, извлякоха като индустриални ресурси, в момента извличат и природните чрез концесиите, както и човешките. Старата система на социализация у нас е срината, няма граници за поведението. Липсва идеална цел, каквато по-рано беше комунизмът. А както казва Достоевски, „щом няма Бог, всичко е позволено” – като под Бог можем да разбираме всичко, което бихме приели за идеал. Наскоро колеги правиха изследване за образците на младото поколение. То е ужасяващо. Само за 7-8% образците са писатели, учени и т.н. Всичко останало би могло да се вкара в раздел за отклонения в поведението. В общество, в което всичко е за продан, няма ценности.

Ноември 2012 г.

 

Проф., д.ф.н., чл.-кор. на БАН Васил Проданов е завършил философия и психология, работил е като емпиричен социолог, има специализации по нова политическа икономия. Един от създателите на биоетиката в Източна Европа, ръководител на екип, изготвил първата концепция за национална сигурност на България през 1991 г., дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010 г.). В края на септември представи последната си засега книга – 760-страничната „Теория на българския преход”.
 

Няма коментари:

Публикуване на коментар