Новата икономическа система трябва да работи за хората
Двадесети век свърши преди доста време, но ние все още не сме се научили да живеем в 21 век или поне да мислим по начин, който подхожда на новия век. Това не би трябвало да е толкова сложно, колкото изглежда, тъй като основната идея, която доминираше в политиката и икономиката през миналия век, тихичко изчезна в канавката на историята. Това бе начинът на мислене за съвременните индустриални икономики от гледна точка на две взаимно изключващи се противоположности: капитализъм или социализъм.
Ние преживяхме два практически опита за реализирането на тези концепции в тяхната чиста форма: икономиките с централно планиране от съветски тип и напълно неограничаваната и неконтролирана капиталистическа икономика на свободния пазар. Първата се провали през 80-те, а заедно с нея и комунистическата система в Европа. Втората се разпада пред очите ни при най-сериозната криза на глобалния капитализъм от 30-те години насам.
В известно отношение тази криза е дори по-сериозна отколкото през 30-те, тъй като тогава глобализацията на икономиката не беше напреднала толкова, колкото е днес, и кризата не засегна плановата икономика на Съветския съюз. Все още не знаем колко тежки и продължителни ще бъдат последиците от сегашната световна криза, но те определено бележат края на типа капитализъм на свободния пазар, в чийто плен бе светът и неговите правителства в годините от Маргарет Тачър и Роналд Рейгън насам.
Следователно обречени на провал са както онези, които вярват в един чист пазарен капитализъм без намесата на държавата, така и другите, които вярват в един планов социализъм, незамърсен от частното търсене на печалба. И двете системи се провалиха. Бъдещето принадлежи на смесените икономики, в които общественото и частното са преплетени по един или по друг начин. Но как? Това е проблемът, който стои пред всички днес, но по-специално пред хората от левицата.
Никой не мисли сериозно за завръщане към социалистическите системи от съветски тип – не само заради политическите им дефекти, но и заради нарастващата с времето мудност и неефикасност на техните икономики. Това обаче не бива да ни подвежда да подценяваме техните впечатляващи социални и образователни постижения.
От друга страна, докато глобалният свободен пазар не се сви рязко миналата година, дори и социалдемократическите или други умерени леви партии в богатите западни страни се бяха ангажирали през годините все повече и повече с успеха на капитализма на свободния пазар. Никой не бе по-посветен на тази кауза от британските лейбъристи. В икономическата си политика Тони Блеър и Гордън Браун биха могли да бъдат описани без особено преувеличение като Маргарет Тачър в панталони. Същото важи и за Демократическата партия в САЩ.
Основната лейбъристка идея от 50-те години насам бе, че социализмът не е необходим, тъй като на една капиталистическа система може да се разчита да процъфтява и да генерира повече благосъстояние от която и да е друга. Всичко, което трябваше да направят социалистите, бе да гарантират справедливото му разпределение.
Но след 70-те години ускорените темпове на глобализация направиха това все по-трудно и по-трудно и фатално подкопаха традиционната база на Лейбъристката партия, а всъщност и на всяка демократическа партия, като подкрепа и политически линии. Мнозина през 80-те години бяха съгласни, че за да не потъне корабът на лейбъристите, което по това време бе реална възможност, той трябва да бъде ремонтиран.
Той обаче не беше. Под влиянието на икономическото възраждане по модела на Тачър, от 1997 г. насам лейбъристите попиха идеологията или по-скоро теологията на глобалния фундаментализъм на свободния пазар. Великобритания дерегулира пазарите си, продаде промишлените си предприятия на този, който плати най-много, спря да произвежда стоки за износ (за разлика от Германия, Франция и Швейцария) и вложи парите си в това да стане глобалният център на финансови услуги и рай за перачи на пари с несметни богатства. Ето защо ефектът от световната криза върху лирата и британската икономика днес вероятно ще бъде по-катастрофален, отколкото върху която и да е голяма западна икономика, а възстановяването също може да се окаже по-трудно.
Може да кажете: ето, свърши се. Свободни сме да се върнем към смесената икономика. Старият инструментариум на лейбъристите отново е на разположение – всичко, включително национализация, така че нека просто отново да използваме средствата, които лейбъристите никога не биваше да загърбват. Но това предполага, че знаем какво да правим с тях. Само че ние не знаем.
От една страна, ние не сме наясно как да преодолеем сегашната криза. Нито едно от световните правителства, централни банки или международни финансови институции не знае как. Те приличат на слепец, който се опитва да се измъкне от лабиринт, дупчейки стените с различен вид пръчки с надеждата да намери изхода. От друга страна, ние подценяваме колко пристрастени са все още правителствата и лидерите към свободния пазар, който ги караше да се чувстват толкова добре в продължение на десетилетия.
Дали наистина сме се откъснали от презумцията, че частното предприемачество е винаги по-добрият начин за правене на нещата, тъй като е по-ефикасно? Че нарастващата пропаст между свръхбогатите и останалите няма такова значение, стига всички останали (освен малцинството от бедняци) да живеят малко по-добре? Че това, от което една страна се нуждае, е задължително максимален икономически растеж и търговска конкурентноспособност? Едва ли.
Но една напредничава политика се нуждае от нещо повече от по-сериозно скъсване с икономическите и морални презумции на последните 30 години. Тя се нуждае от завръщане към убеждението, че икономическият растеж и благосъстоянието, което той създава, е средство, а не цел. Важното е как той влияе върху живота, възможностите и надеждите на хората. Вземете например Лондон. Разбира се, за всички нас има значение, че лондонската икономика процъфтява.
Но тестът за огромното богатство, генерирано в части от столицата, не е това, че то създава 20-30 процента от БВП на Великобритания, а как засяга живота на милионите, които живеят и работят там. С какви възможности за живот разполагат те? Дали могат да си позволят да живеят там?
Ако не могат, това няма да бъде компенсирано от факта, че Лондон е рай за свръхбогатите. Дали могат да си осигурят прилични заплати или въобще да си намерят работа? Ако не могат, не ми се хвалете с всички онези ресторанти със звезди на Мишлен и техните самовлюбени главни готвачи. Или пък образованието на децата? Лошите училища не могат да бъдат заменени от факта, че лондонските университети могат да сформират цял отбор от носители на Нобелова награда.
Тестът за една напредничава политика не е просто в увеличаването на доходите и потреблението, но и в разширяването на възможностите и шансовете за всички чрез колективно действие. Но това означава, трябва да означава, обществени решения, насочени към колективни социални подобрения, от което да печелят всички хора. Това е основата на прогресивната политика – не постигането на максимален икономически растеж и лични доходи.
Никъде това няма да бъде толкова важно, колкото в борбата с най-големия проблем пред нас през този век – екологичната криза. Но каквото и идеологическо лого да изберем, то ще означава сериозно изместване от свободния пазар в посока към общественото действие. А като се има предвид остротата на икономическата криза, вероятно това трябва да стане доста бързо. Времето не е на наша страна.
Вестник „Гардиън” 2009 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар