Търсене в този блог

28.09.2014 г.

ЕТАПИ НА КАПИТАЛИЗМА И МАРКСИЗМА МЕЖДУ ХІХ И ХХІ ВЕК - Васил Проданов

 

 

 

 

 

  1. 1.                Пет възможни подхода към марксизма

 

     Първият е фундаменталистки. Има едно не­изменно, единствено валидно значение на Марксовите съчинения и идеи, така както има едно „истинско“, „автентично“ значение на написаното в Библията или в Корана - класическо, и тези, които не го споделят, не са марксисти, а капиталистически идеолози.

     Вторият подход е догматически. Той е сходен или е вариант на фундаменталисткия. Според него измененията в капитализма, новите процеси нямат значение, те се пренебрегват. Маркс вече е казал ис­тините за капитализма и в нова ситуация няма нужда да променяме, да развиваме едни или други идеи. Тео­ретическата система на Маркс е развита и не подлежи на по-нататъшни съществени промени. Типичен при­мер в това отношение е Троцки, който призовава за перманентна революция във време, когато вече няма условия за революционна борба и Марксовата визия за световна революция на този етап не работи.

     Третият подход е ревизионистки. Твърди се, че Маркс е грешал, че не е бил прав в много отношения и трябва да бъде ревизиран. Тук типичен пример е Бернщайн, който например нарича Комунистическия манифест ранно и незряло съчинение на Маркс.

     Четвъртият подход е постмодернистки или плу­ралистичен. Според него са възможни безброй прочити, всякакви интерпретации и дискурси за Маркс, безброй „призраци на Маркс“, както се изразява Дерида в едноименната си книга. Всички те са равно­правни и имат право на съществуване.

     Петият подход е творчески. Той се основава на предпоставката за разви­тието, за различните етапи и проявления на капитализма, за това, че времево и пространствено той променя своите характеристики. Ако се опрем на под­хода на Маркс, проявил се особено силно в съчинения, в които той анализира конкретна историческа ситуация както в „18 брюмер на Луи Бонапарт“ или в „Гражданската война във Франция“, ще видим, че той самият развива, допълва своето виждане по един или друг проблем. Това развитие не е просто проявле­ние на постмодернистки релативизъм, нито на ревизионизъм, а съобразяване с някаква нова реалност. Разграниченията между марксизмите в този контекст са разграничения между различни капиталистически реалности и съответстващи на тези реалности практически задачи, решавани с помощта на съответната модификация на марксизма. Имайки предвид това, ще очертая три етапа на развитие на капитализма и съответно на марксизма от 30-те години на Х1Х век до днес - класически, социален и неолиберален.


  1. 2.                Класическият патримониален и Дикенсов капитализъм на класическата политикономия и викторианска Англия

 

   Разгръща се между 70-те години на XVIII и 90-те години на ХІХ век, когато Великобритания е завършила в основни линии първата индустриална револю­ция, увеличила е производителността на труда в различните отрасли между 7-8 и 30-40 пъти, превърнала се е в световен хегемон, задаващ посоката на раз­витие. Това е викторианска Англия с колонии на всички континенти, в която слънцето никога не залязва.

   Изминават се два етапа. Първият е от 70-те години на XVIII век - започва с откритието на Джеймс Уат, което поставя началото на първата индустриална революция, с политикономията на Адам Смит, с двете революции (Френска­та и Американската), с Наполеоновите войни и завършва с революцията през 1848 г., с която по същество се ражда марксизмът. Вторият е между 1848 г. и Гражданската война във Франция, променила геополитическата ситуация в Ев­ропа през 70-те години на XIX век.

   При този капитализъм има описаните от Маркс тенденции към засилваща се експлоатация на работническата класа и увеличаване на нейния брой, поя­вяват се антагонизмите, работническото движение. Наричат го Манчестърски, Дикенсов, Викториански, патримониален капитализъм.

Това е времето на първата глобализация, описанието на която за първи път дава Маркс в „Манифест на Комунистическата партия“. Условията на раз­витие изглеждат сходни навсякъде. Различието е в мястото, на което се намира съответната страна в историческия прогрес. Маркс гледа позитивно на ролята на Великобритания по света като страна, която налага капитализма навсякъде, и затова оправдава нейните действия като играещи положителна роля. Типи­чен пример са статиите му за британското владичество в Индия и предпочита­нията му Османската империя да се подчинява на политиката на Англия, а не на Русия.


  1. 3.                Фордисткият, социален и кейнсиански капитализъм и времето на множеството марксизми

 

    Започва между 1873 и 1896 г. - времето на дългата депресия, от която се излиза с нов технологичен етап на втората индустриална революция, с фордизма, с тейлъризма, с масовото производство, нуждаещо се от масов потребител  и с механизмите на държавата, чрез които този масов потребител да се създава. Тогава започва „дискусията за метода“ на икономическата наука и се появява субективната школа, а политикономията започва постепенно да се замества с икономикса.

    Това е времето, когато се появява понятието за империализъм и след смъртта на Маркс започва дискусията за империализма като стадий на разви­тие на капитализма, свързан с господството на банките и банковия капитал, с износа на капитал, с разделянето на света на сфери на влияние и с войните за преразпределението му.

    Политически началото на този етап се поставя с геополитическата промяна в Европа, когато през 1871 г. се появяват две нови държави - Германия и Италия. Това е времето, през което ще се сложи край на хегемонията на Вели­кобритания и две държави в началото на Първата световна война ще са с по- висок БВП от нея - САЩ и Германия, борещи се за световна хегемония.

    Предпоставките на този капитализъм могат да бъдат открити в идеи още в Марксовия „Капитал“, където се отбелязва, че стремежът на капитала да на­мали заплатите на определен етап ограничава възможностите на пазара да ку­пува продуктите на капитала, което е причина възвръщаемостта на капитала да намалява. Пръв забелязва това Хенри Форд и реагира, като въвежда 8-часов работен ден и увеличава заплащането на работниците на 5 долара, за да стиму­лира потребителското търсене. Все пак липсата на потребителско търсене до­вежда до Голямата депресия през 30-те години на ХХ век и като нейна реакция се ражда активната кейнсианска политика за стимулиране на потреблението и намаляване на неравенството. Това става чрез разширяване на правата на тру­да, с прогресивно-подоходен данък и създаване на социална държава.

    И този капитализъм изминава два етапа. Първият е на упадъка на Великобритания и битката за световна хегемония от края на Х1Х в. до края на Втора­та световна война, когато се появяват САЩ като световен хегемон. На този етап става разделението на различни видове марксизми в центъра и полупериферията на световната система, свързани съответно със социалдемократическите и комунистическите партии. Вторият е от края на Втората световна война до 70-те години на ХХ век.

    Икономическата теория, която има идеологическа хегемония на втория етап, е на Кейнс и съответно на т.нар. голям синтез в икономикса, съединяващ опиращия се на методологическия индивидуализъм и на субективната школа микроикономикс и холистичния макроикономикс на Кейнс. Това е време на държавен капитализъм, активно преразпределящ доходите чрез прогресив­но-подоходното данъчно облагане, на силните профсъюзи, на кейнсианското стимулиране на агрегатното потребление и на социалната държава, водеща до промяна на дискурса за класите - от дискурса за работническата класа и капи­талистите към дискурса за средната класа. Това е време на силната национална държава, опираща се на фордизма и на относителната неподвижност на основ­ните фактори на производството, свързани с тежката промишленост.

    На този етап марксизмът се разделя най-напред на две основни направле­ния, свързани с два основни типа политически партии - западен марксизъм и марксизъм-ленинизъм, а след Втората световна война се появяват и множество други негови интерпретации. Това е времето, когато ще се появи държавният социализъм, свързан с марксистко-ленинската интерпретация на развитието.

    Краят на този капитализъм започва през 70-те години на ХХ век, когато през 1971 г. САЩ поставят началото на края на Бретънудската система, а през 1972 г. е изобретен компютърният чип, символизиращ началото на третата ин­дустриална революция и постфордизма. Политически израз на края на този тип капитализъм стават ляворадикалните бунтове в развитите западни страни в края на 60-те години.


  1. 4.                Неолибералният капитализъм и „завръщането на Маркс"

 

   Този етап започва след кризата през 70-те години, от която капитализмът излиза чрез третата индустриална революция, глобализацията на капитала и ерозията на националната държава. Тръгва неолиберална вълна, свързана с дерегулация на икономиката, приватизация на собствеността, излизане на компани­ите извън контрола на националните държави, взривно увеличаване на транснационалните компании, които към 2007 г. са вече 79 000 с около 790 000 поделения в различни страни1.  В нарастваща степен те излизат извън контрола на нацио­налните държави, а редица от тях са по-големи като икономики от национални­те държави. Държавите започват да намаляват данъците на капиталистите и да увеличават данъчното бреме над огромната маса от хора чрез косвени данъци. Към това се добавя и фактът, че дерегулираният капитал лесно се измъква от данъчно облагане в офшорки или в т.нар. данъчни убежища. Това от своя страна обезсилва държавните бюджети и е предпоставка на много места за нараства­що задлъжняване на държавите. Неолибералната дерегулация, прехвърлянето на правомощия от държавата към пазара води до нарастващи противоречия, до засилване на корупцията в държавата, но за това се обвинява държавата. Имаме самоосъществяваща се неолиберална прогноза. Всяка крачка по освобождаване­то на функционирането на капитала от държавата засилва критиките към нея, че не изпълнява както трябва една или друга функция. Това се използва като допъл­нителен аргумент за намаляване на ролята на държавата, която се обвинява, че не е ефективна, но така нейната неефективност се засилва.

     Неолибералният капитализъм изминава два подетапа. Първият е между 70-те и 90-те години на ХХ век, когато САЩ окончателно се превръщат в осно­вен хегемон, сривайки СССР и свързаната с него система. През 90-те години и началото на ХХ1 век имаме американски триумфализъм и представата за „краяна историята“, идеята, че ХХІ  век ще бъде американски век, а САЩ -„глобален шериф“, осъществяващ „добър империализъм“, който да диктува правилата на играта навсякъде по света. Доминиращите икономически концепции на този период са на Милтън Фридмън, Лудвиг фон Мизес и Фридрих фон Хайек. Нала­га се Вашингтонският консенсус - икономическо подчинение на голямата част от света на неолибералната логика на развитие на капитализма и демонтиране на социалните държави, като този процес протече особено взривно в бившите социалистически страни в Източна Европа.

Това е времето на окончателното като че ли отиване на Маркс в истори­ята. Вътре в капитализма между 70-те и 90-те години се разгръщат паралелно две идейно-теоретични тенденции, изразяващи вътрешната противоречивост на протичащите в него процеси. Първата тенденция е свързана с представите за изчезване на капитализма в резултат на третата индустриална революция и с излизането на знанието, информацията, иновациите на преден план като ре­сурс за развитие. Алвин Тофлър ще каже, че инфособствеността е ново явление и води до ситуация, в която противопоставянето на социализма срещу капи­тализма губи смисъл. Подобни ще бъдат размислите на Даниел Бел, а Питър Дракър ще заговори за преход към „посткапиталистическо общество“. Появява се постмодернизмът с неговия край на „големите наративи“, а с тях и на движението към бъдещ социализъм като глобално-исторически процес. Налага се мнението, че класите като социално-икономически групи вече не са основен субект на промените и на тяхно място се появяват най-различни нови социал­ни слоеве. Появява се т.нар. културен марксизъм, заменящ класовите проти­воречия с правата на различни социални групи, с политическата коректност, джендър противоречията, мултикултурализма. Този дискурс става популярен сред част от интелигенцията в Източна Европа и е идеологическа предпоставка за перестройката и края на източноевропейския социализъм. Това е времето на размножаването на т.нар. западни марксисти в множество различни версии - от маркузеанската до версията на културния марксизъм на Стюарт Хол, от екзистенциалистката на Сартър до структуралистката на Алтюсер, от постмодернистката на Джейми Джеймисън до неомарксистката на Имануел Уолърстейн.

     Докато при първата тенденция изглежда като че ли капитализмът изчезва, при втората е точно обратното - признава се възходът на неолибералния ка­питализъм. Негова икона става Айн Ранд, мейнстрийм икономическа теория, която го подкрепя, е неокласическият икономикс на чикагските икономисти. Резултатите са постепенно отслабване на социалната държава, маркетизация и комодификация на всички сфери на обществения живот.

     Перестройката на Горбачов през втората половина на 80-те години всъщност методично убива Маркс. Горбачов провъзгласява, че вече няма класови, а само общочовешки ценности, от което следва, че няма вече капитализъм, а поради това няма нужда и от теориите, свързани с капитализма. Фразата на Горбачов „повече демокрация - повече социализъм“ е голяма крачка към со­циалдемократическа ревизия и отказ от Маркс. В края на 80-те и през 90-те години във все по-нарастващо количество перестроечна литература се отхвър­ля формационният в полза на т.нар. цивилизационен подход, а след рухването на СССР и шоковото създаване на капитализъм, по времето на Егор Гайдар, Маркс по същество е заменен с руските славянофили и евразийци, с Тойнби, Шпенглер, Хънтингтън.

     Бившите комунистически партии се социалдемократизират и постепенно се отказват от Маркс. БСП в първата си програма от 1994 г. казва: „Българска­та социалистическа партия не се отказва от своите марксистки корени. Ние високо ценим историческото наследство на Марксовото учение, което изигра голяма интелектуална и преобразуваща роля през XIX и ХХ  век. Отчитаме, че и днес по целия свят методът и редица теоретични положения на марксизма продължават да имат своето реално въздействие върху съвременното обществознание. Стремим се да анализираме различните разклонения в развитие­то на марксизма, някои от които бяха подложени на необосновано отрицание. Заедно с това отношението ни към марксизма днес е по-сложно и нееднозначно, отколкото през изминалите десетилетия. Ние запазваме потвърденото от живота и изоставяме остарялото и догматизираното.“  Във втората и програ­ма от 2008 г. обаче подобни текстове изчезват. Маркс се споменава само веднъж като дал добро обяснение на станалото през ХІХ в., т.е. на един минал период, но изчезва като обясняващ днешните реалности.

     Социалдемокрацията в условията на неолиберален капитализъм изпада в криза, окончателно се отказва от Маркс и се опитва да търси път към бъдещето през 90-те години с теориите за „третия път“, съчетаващ неолиберализма и кла­сическата социалдемокрация. Този опит в крайна сметка претърпява провал. В момента има тенденция към засилваща се криза сред социалдемократическите партии, като повечето от тях имплицитно или експлицитно разчитат отчаяно на завръщането назад и на Кейнс, което все повече се оказва илюзия в условията на глобализация. В същото време се появяват интелектуалци и политически сили, които стават все по-радикални в критиката си на капитализма. Типично в това отношение е например олевяването на знаменити икономисти като Робърт Райх, Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман, Нуриел Рубини. Може би символна за този етап на капитализма става издадената през април 2013 г. на английски и превърнала се в световен бестселър работа на Томас Пикети „Капиталът през  ХХІ  век“, в която той анализира дългосрочните тенденции на развитие на капитализма през пос­ледните два века в контекста на промените в социалното неравенство2.

     Поставя се началото на глобализация, основана на новите комуникацион­ни и транспортни технологии и водеща до движението на всички фактори на производството в мащаби много по-големи от времето на Маркс. Залагането на финансовите пазари е водещият фактор, предопределящ посоката на раз­витието на този капитализъм. Негова ключова характеристика става негова­та финансилизация - финансовата сфера се превръща в самозадоволяваща се реалност, десетки пъти по-мощна от реалната икономика, функционираща по логика, която кара Сюзън Стрейндж да характеризира днешния капитализъм като „казино капитализъм“3.

     От началото на  ХХІ  век започва втори подетап на развитието на неолибералния капитализъм, свързан с нарастваща кризисност, ускорено задлъжняване на страните от капиталистическия център, с тенденции към упадък на световния хегемон и с поява на нарастващо количество гласове от различни идейни посоки и в различни контексти за завръщане в епохата на Марксовия капитализъм. Неоконсерватори като Патрик Бюкенън започват да говорят за „смърт на Запада“4, друг неоконсерватор Робърт Кейган написа през 2008 г. „Завръщането на историята и краят на мечтите“5, имайки предвид завръща­нето на света към една геополитическа ситуация отпреди Първата световна война. Отляво започна вълна от литература на тема „завръщането на Маркс“ и „отмъщението на Маркс“6.


  1. 5.                Девет Марксови черти на неолибералния капитализъм

 

   Първо. Маркс анализира капитализма по време на това, което днес се нарича интернационализация, а от някои автори - „първа глобализация“. Сега се говори за „втора глобализация“ и затова Антъни Гидънс открива именно у Маркс първите идеи за глобализацията. Глобализацията е ключов фактор за завръщането на Маркс. В „Манифест на Комунистическата партия“ Маркс е написал фрази, които са изцяло валидни за това, което наблюдаваме през пос­ледните десетилетия:

    „Нуждата от все по-широк пласмент на нейните продукти гони буржоа­зията по цялото земно кълбо. Тя навсякъде трябва да проникне, навсякъде да се настани, навсякъде да установява връзки.

Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна произ­водството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността  националната  почва. Старинните национални отрасли на промишлеността са унищожени и биват унищожавани с всеки ден. Изтикват ги нови индустрии, чието въвеждане е въпрос на живот за всички цивилизовани нации - индуст­рии, които вече не преработват местни суровини, а суровини от най-далечни земи, и чиито фабрикати се употребяват не само в самата страна, но и във всички части на света. На мястото на старите потребности, задоволявани с местни продукти, възникват нови, за задоволяването на които са необходи­ми продуктите на най-далечни страни и най-различни климати. На мястото на старото местно и национално самозадоволяване и затвореност идва всестранна размяна и всестранна зависимост на нациите една от друга.“7

   Маркс улавя точно процеса на въвличане на света в капиталистически об­ществени отношения, в нарастваща размяна между отделните нации, в засил­ваща се интернационализация на различни процеси.

   

    Второ. Имаме завръщане към Марксовото понятие за капитализма като обществено-икономическа формация след множеството опити то да бъде под­менено през последните няколко десетилетия с други понятия - „информаци­онно общество“, „постиндустриално общество“, „общество на третата вълна“, „рисково общество“, „общество на късната модерност“, „постмодерно общест­во“. Оказва се, че информацията и знанието не слагат край на разделението ка­питализъм-социализъм, както смятат Алвин Тофлър или Даниел Бел. От една страна, защото се оказа, че знанието, информацията също могат да бъдат обект на собственост, както всичко останало. От друга страна, развитието на т.нар. икономики на знанието не отслаби, а засили противоречията на капитализма. И накрая, именно затова кражбата на човешки капитал, на хора, които гене­рират знание, се превърна в основна форма на грабеж от по-малките и слаби страни в началото на  ХХІ  век.

   Не само става ясно, че живеем в световна капиталистическа система, но се заговори за завръщането на Викторианската епоха, на Дикенсовия капитали­зъм, на патримониалния капитализъм от  ХІХ век, такъв какъвто го изследва и анализира Маркс.

  

    Трето. Оказва се, че класите в Марксовия смисъл на думата не изчезват, въпреки че т.нар. индустриална работническа класа намалява. Но класите, раз­брани като групи от хора с различно отношение към собствеността, а оттук и с различно място в организацията, разпределението и потреблението на стоките, продължават да съществуват. Продължават да съществуват милиони наемни работници.

   В условията на финансилизиран капитализъм с доминираща сфера на услугите рязко се увеличава количеството на определен тип наемни работници - т.нар. прекариат, неинтегрираните, а и лумпенизирани маси. Тенденцията в основни линии е такава, каквато я фиксира Маркс: а) Намалява т.нар. средна класа и се увеличават нископлатените групи; б) Увеличават се групите, които по Марксово време се наричат лумпенпролетариат, както и т.нар прекариат.

   В тази ситуация не отляво, а отдясно признаха класовата борба. Един от най-богатите хора в света Уорън Бъфет заяви, че неговата класа е водила кла­сова война и е спечелила, имайки предвид рязкото намаляване на данъците на богатите, на капиталистите и орязването на разходите на социалната държава. Джордж Сорос заговори за „предстоящата класова война в Америка“8. Пара­доксът е, че тази фраза изобщо отсъства в езика на социалдемократизиралите се бивши комунистически партии, но може да се срещне често в консерватив­ните списания в САЩ. Най-пресен пример е корицата на новия, юнски брой от 2014 г. на списанието на американските консерватори „The Spectator“. На нея може да се види следната картина: граждани гледат разярено буржоа с монокъл на окото, когото водят към изцапана с кръв гилотина. Надписът под рисунката е „Новата класова война“. Статията под това заглавие е написана от Джеймс Пирсън, който предупреждава, че революцията е близко и 99% от населението носят у себе си ненавистта и желанието да накажат богатите9.

  

     Четвърто. В тази ситуация отново придобиват валидност Марксовите идеи за експлоатацията, които като че ли бяха загубили значение по време на социалната държава, когато се появява разрастваща се средна класа и се пре­разпределят доходи чрез прогресивно-подоходното облагане. Тенденцията към абсолютно обедняване на големи маси от населението, която изглеждаше пре­късната в развитите страни през ХХ век, днес се разгръща с огромна сила както в глобален план - между отделните страни и региони, така и вътре във всяка отделна страна.

   От 70-те години на ХХ век обаче с неолибералната вълна протичат два процеса. Първият е натрупването и контролът на собственост, който придо­бива размери, каквито не е имало никога в историята. Като недостатък на дър­жавния социализъм неговите критици сочат, че решенията, свързани с разпо­реждането на собствеността, се вземали от малко хора в държавата, но на фона на сегашната концентрация на собственост в една шепа хора дори държавата на Сталин изглежда нещо незначително. Трима изследователи - Стефания Ви­тали, Джеймс Гланфладер и Стефано Батистон, се възползват от достъпността до огромни бази данни за фирми и корпорации днес - общо 37 милиона иконо­мически единици за 2007 г. (годината на изследването), и от постиженията на модерната наука за комплексни (сложни) системи, за да разкрият и „развържат“ взаимоотношенията между тях. Поставят си за цел да изследват всички преки и непреки взаимодействия помежду им. Авторите откриват силно свързана компонента - „клуб“ от фирми, в който всеки член на една фирма притежава директно или индиректно акции от всички останали. Клубът се състои от 1347 институции или едри притежатели на акции, регистрирани в 26 държави. Това доминиращо ядро има формата на „папийонка“, особеност, открита за първи път при световната уебмрежа. Но за разлика от интернет, мрежата от транснационални компании (ТНК) е асиметрична; много малко външни агенти имат дялове в някоя от компаниите и, докато тя притежава много дялове и упражня­ва контрол върху останалите фирми. По показателя стойност на оперативните печалби 4.35% от всички икономически играчи прибират 80% от планетарната печалба! По показателя контрол върху глобалната икономика концентрацията е още по-фрапантна - едва 0.61% от най-едрите акционери, или като брой 737, контролират 80% от производството и услугите в света! Нещо повече, само 147 от най-големите ТНК притежават 40% от контрола върху всички други ТНК в света чрез сложно преплетени взаимни притежания10.

   Вторият процес е свързан с факта, че относителният дял на заплащането за труд намалява в полза на доходите от капитал и това води до ситуация, в коя­то производителността на труда се увеличава, но по-голямата част от печалбата отива при капитала, докато при труда намалява или стагнира. По повод послед­ния световен икономически форум в Давос доклад на организацията Оксфам дава информация, че 85 най-богати хора днес притежават богатство колкото половината човечество - 3.5 милиарда души11. С механизмите на финансилизирания капитализъм се отнемат ресурси от голямата част от човечеството и се прехвърлят на едно малцинство от транснационални капиталисти. Трудът носи на хората все по-малко доходи, докато рентиери и спекуланти лесно ум­ножават милионите си на финансовите пазари чрез спекулации с ценни книжа и валута. Сюзън Стрейндж неслучайно въвежда понятието „казино капитали­зъм“, свързано с изчезването на всяка взаимовръзка между лични способности и резултати от труда. Това се проявява както чрез патримониалното наследява­не на богатството, така и чрез ирационалния и непредвидим характер на функ­циониране на глобалните финансови пазари. Дори да загубят на тях, големите притежатели на банков и финансов капитал не са уязвими, защото намиращата се под техния контрол държава компенсира загубите им за сметка на всички останали, както стана в САЩ след 2007 г., когато американските граждани задлъжняха допълнително с трилиони, за да се спасят от фалит големите банки. А американското правителство пък чрез специалния статут на долара успява да прехвърли немалка част от това бреме към останалия свят. Така всъщност капиталистическата държава в по-големи размери отвсякога в историята се превръща в инструмент за експлоатация, чрез който допълнително в частни ръце на най-богатата част от финансовите капиталисти се прехвърлят ресурси, принадлежащи на цялото население. Това именно олигархизира капитализма с невиждани преди това в историята темпове.

   Така например само през 2013 г. капиталите на глобалната олигархия - на милионерите и милиардерите (които са около 0.2% от населението в света, или 12.7 млн.), са нараснали с 14.6% и са стигнали до 152 трлн. долара, което е три пъти повече, отколкото БВП на света през тази година. Като се има пред­вид, че световният БВП е нараснал за това време с 2.9%, богатството на тази олигархия е нараснало пет пъти повече, което означава, че увеличаването на богатството и става за сметка на по-голямата част от останалите 98%, които обедняват, от които се прехвърля капитал. Тези 0.2% съставляват оли­гархическия връх на световната капиталистическа класа. През 2012 г. темпо­вете на капиталовия растеж са били по-ниски - 8.7 на сто, т.е. тенденцията е към увеличаване на експлоатацията12. Масата на труда нараства с отслабването на регулацията върху него, увеличаването на трудовата възраст и на работното време, но доходността от него не се увеличава, а намалява. Нещо повече, той директно подчинява на себе си националната държава и тогава, когато финан­совият капитал фалира, както стана след 2008 г., държавата го спасява за сметка на всички граждани.

     Нараства експлоатацията, т.е. изземваната от капитала част от крайния до­ход, което се проявява в две основни измерения. Първо. Ускореното абсолютно и относително обедняване на големи групи от хора във всяка от страните в капиталистическия център. Второ. Експлоатацията на цели страни и региони чрез грабеж от тях на човешкия капитал, в който е инвестирано от съответната страна или регион.

     Това връща патримониалния капитализъм, при който наследственото бо­гатство играе водеща роля, а равнището на вертикална мобилност рязко пада. По­следни анализи сочат, че в САЩ  т.нар. американска мечта е смачкана от днешния капитализъм. Вертикалната социална мобилност в Америка е сравнима с Ямайка - шансът едно дете, родено в бедно семейство, да забогатее, вече е еднакво пре­небрежим, под 10%, докато шансът на дете на богати родители да запази стату­са си е 67%. Този процес е великолепно показан в най-дискутираната в момента книга в света - „Капиталът през ХХІ  век“. От нея става ясно, че не просто сме се върнали до равнището на неравенството от ХІХ  век, а сме на път да се върнем и към модела на патримониален, наследствен капитализъм, при който водеща роля в икономическия и политическия живот имат не талантливите индивиди, а фамилните династии с техните наследствени блага, както е в Марксовата епо­ха. Авторът на книгата Пикети цитира „Дядо Горио“, където Балзак през устата на героя си Вотрен последователно излага пред младия Растиняк потенциалните опции за забогатяване. Няма значение дали той ще стане прокурор на краля на 30 г. или реномиран адвокат на 50: във всеки случай доходите от неговия труд ще бъдат незначителни в сравнение със стандарта на живот, който би му осигурил бракът с госпожица Викторин. Вярно е, че за да стигне до богатството, той най- напред би трябвало да убие законния и брат! Пикети показва, че сега ситуацията започва да прилича твърде много на описаната от Балзак.

    

     Пето. Кейнсианската социална държава на държавния капитализъм от ХХ век изглежда относително автономна от капиталистите и като че ли се оп­ровергава тезата на Маркс за базата и надстройката, за това, че политиката из­разява икономическите интереси на господстващата класа. Неолибералният глобализиран капитализъм ни връща към тази Марксова идея.

    Протича процес на тотална маркетизация и комодификация на всички сфери на живот в несравнимо по-висока степен от всеки друг етап в историята - от културата и религията до образованието и науката. Всичко се купува и продава. Неслучайно на тази основа се разгръща такава версия на неолиберално политическо мислене - новата политическа икономия, анализираща поли­тическото поведение с инструментариума на икономикса.

    Социалдемокрацията и либералната многопартийна демокрация стават възможни през втория етап на развитие на капитализма като форма на относи­телна автономия на политиката и на държавата от икономиката. Тогава се фор­мира класическото ляво-дясно деление на партийната система, функционира­ща в рамките на наличната система. Сега протича противоположният процес. Ляво-дясното деление започва да се размива и губи значение с намаляващия суверенитет на държавата в резултат на глобализацията. Държавата отслабва и все повече се подчинява на ставащия все по-могъщ капитал. Разгръща се про­цес на загуба на автономия на политиката на относително автономната държа­ва, утвърждавана за определен период в развитите страни чрез многопартийна­та представителна демокрация, и на тенденции към ускорена олигархизация на политиката, водещи до засилваща се криза на демокрацията, която отново ста­ва както в Марксовия  ХІХ  век „буржоазна демокрация“, но в крайните версии на олигархизация. Това се признава дори и от Франсис Фукуяма - възторжения трубадур на либералната демокрация, като „край на историята“. Той казва, че в САЩ републиканските политици са напълно купени от „Уолстрийт“, а демо­кратът Обама и неговите съветници са част от този 1%, срещу който протести­ра движението „Окупирай Уолстрийт“13.

    

     Шесто. В началото на ХХ век марксистите спорят за понятието „импери­ализъм“ като приложимо за разбиране на тогавашния стадий на развитие на капитализма. Оформят се различни гледни точки - на Карл Кауцки, Роза Люк­сембург, Владимир Ленин, Николай Бухарин, Хилфердинг. Около един век по- късно, през 2000 година двама марксисти - Антонио Негри и Майкъл Харт, из­дадоха книгата „Империя“, която някои техни последователи характеризираха като комунистическия манифест на ХХ1 век14.  По това време американските консерватори говорят за САЩ като за „империя“, но с „добър империализъм“. Техните противници оспорват позитивната оценка, като казват, че днес американски бази и присъствие има в 156 държави в света, а преврати, военни нападения или „цветни революции“ са осъществявани от САЩ след Втората световна война в близо 100 държави в света.

     Да, това понятие отново влиза в обръщение и всяка от основните характе­ристики на империализма от началото на ХХ век се проявява с много по-голяма сила днес. Да вземем тяхното описание от Ленин: (а) Концентрацията на произ­водството и появата на монополи днес се проявява в наличието на над 40 000 транснационални компании, като редица от тях са по-мощни от повечето дър­жави в света; (б) Новата роля на банките и банковия капитал, които изместват като водеща сила производствения капитал, днес е много по-голяма, отколкото преди Първата световна война; (в) Неизмеримо по-голяма е ролята на финансовия капитал (финансилизацията); (г) Мащабите на износ на капитал са десетки пъти по-големи от времето преди Първата световна война; (д) Светът отново става мултиполярен, разделя се на сфери на влияние, за които започва жестока битка за преразпределение - кризата в Украйна стана много убедите­лен пример за това. Тази битка сега се води все по-силно в Латинска Амери­ка, Африка, Централна Азия, в еврозоната, а  и в страни като България, където през 2014 г. трима американски сенатори, известни като политически ястреби, просто наредиха на българския премиер Орешарски  да заеме тяхната позиция в геополитическата битка с Русия; (е) Ленин говори за растеж на милитаризма - точно това наблюдаваме днес с новата милитаризация на Япония, с новите амбиции на Германия, с отново ускорения растеж на военните разходи; (ж) В началото на ХХ век корупцията и олигархизацията на обществата нарастват. Едно столетие по-късно корупцията в глобален план продължава да нараства и престъпният капитал върти пари за трилиони долари, а либералната демокра­ция навсякъде се превръща в маска на процеса на олигархизация.

 

     Седмо. Мащабите на движението на капитали и хора са такива, че все по­вече намалява националната лоялност, смесват се етнически групи, върви тен­денция към разпад на националните държави. Големи групи от хора все повече като че ли нямат отечество, защото променят бързо държавата, в която работят и живеят. В тази ситуация протичат процеси на етнически ренесанс, на отцеп­нически движения, завръщане на локални идентичности и разпад на същест­вуващи национални държави.

    Процесът обаче е силно противоречив. Тъй като движението е към високоразвитите капиталистически държави с по-висок стандарт на живот, но с тресящи се социални системи, то води до отнемане на работни места и спад на заплащането при нарастваща експлоатация на голямата част от местната ра­ботна ръка. Това предизвиква националистически реакции в тези държави от страна на губещите работници на наемния труд, които стават лесна плячка за националистически и ксенофобски партии.

 

     Осмо. Повече отвсякога се потвърждават марксистките идеи за идеологи­ята, за господството на идеологията на господстващата класа, за идейната хе­гемония и за идеологическите апарати днес, развивани от К. Маркс, А. Грамши и Л. Алтюсер.

     Днешните идеологически апарати и тяхното въздействие, характеризира­но чрез дискурса „мека сила“, са по-мощни отвсякога в историята. В тях особе­на роля играят телевизията и културните индустрии, осъществяващи своеоб­разна колонизация на индивидуалното и колективното въображение. Може би най-мощният културен или идеологически апарат, действащ глобално в исто­рията, е Холивуд. Факт е, че между 60 и 90% от филмите в различните страни на ЕС са американски, а чрез тях се налага съответната идеологически хегемонна визия за света.

     Независимо от това тези идеологически апарати все повече правят засечка. САЩ притежават най-мощната машина за идеологическа обработка на съзнанието и за легитимация на своите действия, но тази легитимация става все по-трудна. Преобладаващата част от човечеството не прие аргументите за нападението над Ирак. Сравнителните международни изследвания на възпри­ятието за агресивност показват, че огромното мнозинство в света възприема САЩ като най-опасната за мира страна в света.

     Има криза на либерализма и сциентизма - двата основни стълба на това, което Имануил Уолърстейн нарича „геокултура“, поддържаща идеологически функционирането на капитализма през последните векове. Още през 1995 г. Уолърстейн написа своята книга „След либерализма“, предупреждавайки за на­растващата му криза по времето, когато в България новопръкналите се „либе­рали“ и „демократи“ виждаха глуповато бъдещето на човечеството15. Паралел­но с това идеите за универсални истини, прогрес и рационализъм се сблъскаха с ресекуларизацията, с постсекуларната епоха, със завръщането на суеверията и на нови най-различни форми на ирационализъм, на ислямския фундаментализъм, с нарастващия брой самоубийствени атентати с религиозни мотиви. Засилват се критиката и недоверието към псевдоекспертността на такива иде­ологически апарати като неолибералните тинк-танкове - главно американски, чрез които се реализира глобалната идеологическа хегемония на САЩ.


     Девето. Маркс вижда прехода към общество отвъд капитализма чрез революция. От края на ХІХ  век обаче Бернщайн обяви, че проблемите на ра­ботническата класа могат да се решат не чрез революция, а чрез демокрация и реформи в рамките на капитализма, и като че ли е прав. Днес навсякъде по света обаче се губи доверието към действащите в рамките на либералната де­мокрация политици, както и към либералната демокрация, която можела да реши проблемите на хората. Затова имаме засилваща се вълна от протести и бунтове. Последните две години се смятат от редица изследователи като вре­ме на необичайни по размерите си протести. Някои казват даже, че живеем в „най-революционните времена в историята и че условията за бунт са така значими днес, както през  ХІХ  век16. Ако пресметнем протестите и бунтовете през периода 2006-2014 г., според специален доклад за световните протести се оказва, че живем в по-интензивен период на масови вълнения в история­та, отколкото в последните два века. За две години имаме 843 големи протеста в различни страни в света17. Това е сигнал за засилваща се делегитимация на институции и за неспособност за решаване на едни или други проблеми чрез обичайните механизми на съществуващите нормативни системи и институти. Светът на неолибералната глобализация с гигантските темпове на нарастващо неравенство все повече се превръща в свят на вълни от протести. При това, за разлика от предходни периоди, сега съвременните глобални медии и интернет дават веднага информация за всеки от тях и играят ролята на фактор, който допълнително стимулира тези протести.

     Днес, както в края на интернационализиращата вълна на капитализма, характеризираща света преди Първата световна война, можем да кажем, че намиращият се в криза капитализъм навлиза в „епоха на войни и революции поради рязкото изостряне на всички противоречия в него. Съществуващите политически системи, партии и правителства се ползват с все по-малко дове­рие, раждат все повече недоволство и масови реакции. Идеологическите апа­рати на капитализма не успяват да работят, както е било по-рано. В различни форми нараства съпротивата, засилва се политическата активност на огромно количество хора срещу външния контрол и произвол над тях. Това именно по­ражда и внушителната вълна от литература, в която се говори за „ренесанса на Маркс“, „завръщането на Маркс“, „отмъщението на Маркс“, „потвърждението на Маркс“.



 

БЕЛЕЖКИ


  1. Вж. Мултинационалните компании - 2008: Европейски аспекти на индустриалните отно­шения. С., фондация „Фридрих Еберт" - Европейски институт за социални и синдикални изследвания на КНСБ, 2008, с. 14.

  1. Piketty, Thomas. Capital in the Twenty-First Century, Cambridge-London: Belknap Press of Harvard University Press, 2013.
  2. Strange, Susan. Casino Capitalism, Oxford: Basil Blackwell, 1986.
  3. Бьюкенен, ПатрикДж. Смерть Запада. М., АСТ, 2003.
  4. Кейган, Робърт. Завръщането на историята и краят на мечтите. С., Обсидиан, 2008.
  5. Вж. Проданов, В. Перипетиите на Маркс и марксизма през последния четвърт век. - Поне­делник, 2013, № 11-12.
  6. Маркс, Енгелс. Съчинения. Т. 4. С., Изд. на БКП, 1957, с. 427-428.
  7. Prince, Rosa. George Soros predicts class war and riots, In: The Telegraph, 24 January 2012.
  8. Вж. Уоррен Баффит: „Да, у нас идет классовая борьба!", http://www.warandpeace.ru/ru/ exclusive/view/90737/, 23.05.2014.
  9. Vitali, Stefania and James B. Glattfelder, Stefano Battiston. The Network of Global Corporate Control, In: PLoS ONE, October 2011, Vol. 6, N 10.
  10. Вж. Oxfam International, Working for the Few: Political capture and economic inequality , In: 178 Oxfam Briefing Paper, 20 January 2014, http://www.oxfam.org/sites/www.oxfam.org/files/bp- working-for-few-political-capture-economic-inequality-200114-en.pdf
  11. Цекова, Мариета. 30% повече милионери през 2013. - В: Темаdaily, 9 юли 2014.
  12. Fukuyama, Francis. Where Is the Uprising from the Left?, In: Spiegel online, 02.02.2012.
  13. Negri, Antonio and Michael Hardt. Empire, Cambridge, Massachusetts & London, England: Harvard Universitu Press, 2000.
  14. Wallerstein, Immanuel. After Liberalism, The New York Press, 1995.
  15. Living The Most Revolutionary Times in History, In: http://www.popularresistance.org/living- the-most-revolutionary-times-in-history/, April 19th, 2014.
  16. Ortiz, Izabel and Sara Burke, Mohamed Berrada, Hernan Cortes. World Protests 2006-2013, September 2013.




Васил Проданов е професор, доктор на философските науки, член-кореспондент на БАН. Работи в областта на философията, социологията, етиката, политическите науки. Автор е на над 400 научни труда. Издал е над 20 книги, между които: „Познание и ценности“ (1979), „Личност и политика“ (1988), „Глобалните промени и съдбата на България“ (1999), „Гражданското общество и глобалният капитализъм“ (2003), „Насилието в модерната епоха“(2003), „Теория на българския преход“ (2012), „Социология на философията“ (2012). Бил е 20 години директор на Института за философски науки и на Института за философски изследвания към БАН.

 

 

 

 

 

Източник: списание "Понеделник", бр. 3-4 / 2014 г.

 

 

 

27.09.2014 г.

ПОСЛАНИЯ КЪМ БЪДЕЩОТО ЛЯВО (фрагменти) - Александър Лилов

 

 

 

 

 

 

(...) Важното е начело на държавата да застане водач, който разбира необходимостта от иновационно развитие на страната и ще го направи водеща държавна политика, държавен курс.

Именно тук бих искал да Ви предложа една прогноза и Ви моля добре да я запомните. Ако не Ви е жал за твърдата памет на компютъра Ви – въведете я в нея.

Когато следващият премиер, което е малко вероятно, или по-следващият, което също не е много вероятно, или още по-следващият, което е сигурно, започне в парламента доклада си за структурата и персоналния състав на правителството не с Министерството и с министъра на вътрешните работи или на финансите, а с Министерството и с министъра на иновационното развитие, знайте, че това е държавният лидер, от когото се нуждае България. Дайте му пълна подкрепа, независимо от коя партия е. Той или тя, по-скоро второто, е необходимият човек на страната.

Времето? Сега най-важното е да се определят водещите национални икономически и производствени приоритети на страната, добре да се обмисли с какви инвестиции ще бъдат създадени, върху какви технологии, за какви пазари. Страната жизнено се нуждае от един нов Иван Попов – онзи, първенецът на политехниката в Тулуза, директорът на предприятия във Франция, Унгария и Германия след войната, министърът на науката и техническия прогрес у нас, който през 70-те години на миналия век създаде с икономическата помощ на СИВ и с експертната помощ на Япония българската електроника, която през 1988 г. изнесе електронна продукция за над 4 милиарда щатски долара.

По тази част (...), която засяга „перспективата във времето“ за създаване на информационно общество у нас, мисля, че става дума за три неща: първо, за ускорено догонващо развитие, т.е. за висок икономически растеж; второ, за няколко десетилетия, в зависимост от темповете на развитие; и трето, за нарастващ ефект от иновационното ни развитие, т.е. не само да влагаме, а и да получаваме реални национални и персонални облаги от това развитие. Нали виждате как се вдигат равнището и качеството на живот в страните с иновационни икономики.

Тук искам да Ви върна още веднъж към решаващото условие днес:

Най-важното е да тръгнем по този път и по него да ни водят способни лидери.

Аз съм за български европейски модел. Аналогичен на финландския или на ирландския.

 

                                                         * * *

 

(...) Опасностите за следпреходното развитие на страната не са малко и никак не са малки.

Най-големите сега са:

• На първо място – инерцията на прехода. Преходният манталитет. Потайностите на сивата икономика: „Не са ми нужни нови технологии. Авантата е в нископлатения труд и в добрите поръчки.“ Трябва да се дава път и подкрепа на предприемчивия бизнес и бизнесмен, а не на „героите“ на прехода.

• На второ място – корупцията. Докато у нас има толкова високо равнище на корупция и такава безнаказаност за нейните герои по високите етажи на властта, дотогава солидните световни фирми няма да тръгват на дълготрайно сътрудничество с нас.

Борбата с корупцията не иска словесни смелчаци, които в крайна сметка сами са свързани с нея, а решителни мъже – прокурори, съдии и премиери.

Сривът в образователното равнище на населението е също голяма опасност за иновационното развитие на страната. Докато целият свят инвестира в образованието и науката, България прави зашеметяващо отстъпление от допреходното си образователно равнище. Нали виждате, че никоя страна не реже в мерките си срещу световната криза от средствата за образование и наука. Управляващата тройна коалиция го прави. Мисля, че това е нещо много по-лошо от грешка. За сметка на това тя прогласява „стратегия“ за развитие на науката, но... без участието на националната академична мисъл, на БАН ... аз се срамувам от подобно отношение към образование то и науката в началото на XXI век, каквото имаше през всичките тези 20 преходни години, включително и сега.

 

                                                              * * *

 

(...) Оценявам геополитическите и външнополитическите условия като много благоприятни за иновационно развитие. Защо?

• Светът, по-специално най-напредналата му част, извършва преход от индустриалната в информационната епоха. В своя разгар са технологическата, комуникационната, образователната, екологичната революция, които в системно единство образуват Великата глобална революция – мотора на световния преход. Най-високо оценявани и най-престижни са онези държави и онези правителства, които са поставили развити ето си на тази основа. Какво по-благоприятно време за иновационно развитие бихме могли да си пожелаем?

• Ние вече сме пълноправен член на Европейския съюз, който заедно със САЩ и Япония е един от лидерите на световния преход. Неговата технологическа, финансова и друга подкрепа е огромно предимство за България, откъдето и да го погледнеш. Естествено не ЕС ще ни реши проблемите, но самото ни членство в него е свръхважен фактор.

• Все повече и все по-ясно се оформя многополярна система на международните отношения през XXI век. Редом със САЩ централно място в нея заемат Китай, ЕС, Русия, Индия, Бразилия. Това създава големи възможности за външнополитическата дейност и за повишава не на нейната роля в нашето иновационно развитие. Промени в геополитическите решения на страната не са необходими. Но засилване на външнополитическия фактор е крайно необходимо. Онези страни, онези фирми и банки, които участват най-активно в иновационното развитие на България, трябва да бъдат най-напред и в нашата външна политика. Многополярната световна система предлага много повече алтернативи за избор на най-добрите решения и много по-благоприятни условия за тяхното реализиране в практиката.

Добре би било качествени групи от специалисти да претеглят страна по страна реалната стойност на съществуващите досега връзки и форми на сътрудничество, за да е ясно на какво може да разчита България. В наш интерес е също да се издирят най-подходящите за всяка отделна страна личности, които да започнат да лобират на сериозни нива за активното и участие в решаването на националните ни приоритети. Такива възможности съществуват за Индия, Китай, САЩ, Русия, Япония и други страни.

(...) Бих искал да подчертая много ясно: световната конюнктура и международното положение на страната са благоприятни за иновационно развитие. Решаващи са вътрешното положение, вътрешният фактор. Разбира се, сега протича световна финансова и икономическа криза, но тя ще свърши – и в дългосрочен план не би трябвало да блокира нашето следпреходно иновационно развитие.

 

                                                       * * *

 

(...) Разбира се, че световната финансова и икономическа криза се отразява лошо върху България. Управляващите и опозицията се замерват с компромати, а не с политика и алтернативи. А най-важното е разумно да се разпределят тежестите на кризата, за да не се стоварят върху плещите на социално най-слабите слоеве. Двадесет години държавата взема от мизерните пенсии на възрастните хора и не се свени да го прави и сега. Докога? Има слоеве и области, където не трябва да се посяга. Такива са образованието, науката, здравеопазването. Обратно, и в условията на криза тук трябва да се инвестира. Още повече че когато говорим за иновационно развитие, говорим за концепция за дългосрочно социално-икономическо развитие, минимум 20–30 години. Това е не само календарен срок, а време, през което може да се мобилизират разнообразни ресурси – включително финансови, инвестиционни, технологични и така нататък.

Така че в краткосрочна перспектива трябва да се създаде концепцията за иновационно развитие на страната, а в дългосрочен план да се организира нейното осигуряване и реализиране. След 2020 г. България може да влезе в числото на иновационно бързоразвиващите се новоприети държави в Европейския съюз. Това е напълно реална цел и тя трябва да бъде осъществена. Която политическа партия – лява или дясна, няма сили и лидери да направи това, трябва да слезе от националната управленска сцена. Извиня вам се за грубостта на постановката, но тя се налага от уроците на прехода и от логиката на следпреходното време. Който управлява България в следващия период, трябва да е абсолютно наясно с тази логика.

 

                                                              * * *

 

(...) Параметрите на левите идеи както в България, така и в Европа трябва да включват според мен създаването и реализирането на лява алтернатива за информационното общество, която да преодолее параметрите на потребителското общество и да цели постигането на високо качество на живот на хората – осигуряващо както физическото, така и духовното им развитие. Големият проблем на слединдустриалната левица е формирането на лява визия и лява стратегия за създаване на информационното общество – преодоляване на рисковете и реализиране на възможностите на тази нова епоха в историческото развитие на човешката цивилизация.

Поради това то не може да снеме или да заличи разликата между лявото и дясното. Негативните процеси, които протичат в него, и излизането им „извън контрол“ (Бжежински) са по-скоро предизвикателство за лявото – да предложи по-добра обществена алтернатива, която да съедини материалното благополучие с пълноценен духовен живот на социума и на отделната личност.

Вижте – храната, кухнята винаги са били неразделна част от борбата на човека за по-добър живот. Аналогично е положението с облеклото, жилището, транспорта. Но бифтекът никога не е бил и няма да бъде висшият идеал на човешкото развитие.

(...) Възможен е един свят по-добър, по-разумен, по-справедлив, по-хармоничен от сегашния и в борбата за такъв именно свят, за такива именно информационни общества винаги ще има съревнование между левите и десните идеи, проекти, алтернативи.

Въпросът е доколко левите и десните идеи, левите и десните партии и политици ще се обновят и ще се трансформират в слединдустриални. От това зависи съдбата на лявото и дясното.

Идеите, партиите и политиците на информационната епоха ще се различават от идеите, партиите и политиците на индустриалната епоха. Да не говорим за идеите, партиите и политиците на българския преход 1989–2007 г. Енгелс навремето говореше за „идиотизма на селския живот“. Аз бих визирал тук идиотизма на вторичното „първоначално натрупване“ на капитала.

(...) Що се отнася до наченките на изграждането на ново ляво общество по света – може би пример за това е скандинавският опит. Но трябва веднъж завинаги да се разделим с категориите на лявото мислене от индустриалната епоха.

Те не работят в информационната. Нали помните „Интернационала“:

На крак, о, парии презрени, на крак, о, роби на труда! Потиснати и унизени, ставайте срещу врага!

Идеята ни беше „без милост, без пощада да сринем старий, гнилий строй“ и върху неговите развалини да изградим новото общество.

Новите социалистически идеи и новото социалистическо общество на информационната епоха няма да се появят след сриването до основи на старий гнилий строй, а ще възникнат във и от самото развитие на историческия процес през XX век, конвергирайки постиженията и прогреса на цялата човешка цивилизация. Ядката на новите леви идеи е НООРАЗВИТИЕТО, конвергенцията, прогресивната приемственост на историята, а не разрушението. Изобщо, ако искаме да извлечем теоретичната есенция на философията на най-новата, постиндустриалната фаза на човешката цивилизация, основното понятие в нея е „РАЗВИТИЕ“, „бифуркация“ на неравновесните системи и трансформирането им в ново, по-високо качество.

Гледайки съвременния свят през призмата на постиндустриалното развитие, на новата информационна епоха, можем със сигурност да кажем: крахът на съветския модел на социализма не е краят на социализма, още по-малко „краят на историята“. Развитието продължава. Социализмът дълбоко се обновява и модернизира в съответствие с новата информационна епоха. Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето.

 

                                                    * * *

 

Това, което със сигурност може да се твърди, е, че историческото развитие няма да спре при капитализма. Има сериозни индикации, че се намираме в на вечерието на мирни, но радикални социални трансформации, които са насочени към постигане на симетрия в технологическите и икономическите с политическите и социалните характеристики на информационното общество.

Асиметрията, която се наблюдава понастоящем, не може да съществува дълго, защото именно тя поражда бифуркацията на съвременното капиталистическо общество.

Що се отнася до социализма, неговото бъдеще изцяло зависи от модернизацията му. Той има бъдеще, ако се модернизира, и губи историческа перспектива, ако не намери успешен отклик на предизвикателствата на информационната епоха. Под модернизация на социализма разбирам неговата способност да реши по-добре от капитализма най-острите проблеми на съвременното информационно общество: премахване на бедността; предотвратяване на екологичните опасности; постигане на по-високо качество на живот за всички хора; утвърждаване на алтерглобализация, облагодетелстваща всички народи; установяване на многополюсна световна система.

Модерният информационен социализъм – това е историческият приемник на капитализма, с тази принципна отлика от скъпия на сърцето ми химн „Интернационала“, че той няма да разруши до основи „старий, гнилий строй“, а ще има за идеал мегасинтеза на най-доброто от историята на цивилизациите с възможностите на информационната епоха. Съзнавам дискусионността на тази постановка, но мисля, че тя е в съгласие с духа на Марксовата теза за историята, гледана през призмата на понятието „РАЗВИТИЕ“.

 

 

 

Източник: списание „Понеделник” бр. 3-4, 2014 г.

Виж още Ал. Лилов. Преходът. С., Български писател, 2012, с. 126–133, с. 142–143.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Кризите на капитализма – Дейвид Харви

 



 

Документален  филм с превод

http://www.dokumentalni.com/?p=3257    

Дейвид Харви се пита: Не е ли време да погледнем отвъд капитализма – към един нов социален ред, който да ни позволи да живеем в система, която наистина да бъде отговорна, справедлива и хуманна ?

 

 

 

Същността на пазара и неговите алтернативи – проф. Ричард Улф

 

 


Документален  филм с превод

http://www.dokumentalni.com/?p=3322

В този откъс от августовската си лекция в Брехт форум, Ричард Улф с невероятно чувство за хумор ни представя ролята на пазара в една ежедневно срещана ситуация, с която се е сблъсквал всеки един от нас. Често не си даваме сметка как пазарът ни заобикаля навсякъде и сме принудени да се съобразяваме с неговите правила. Но дали тези правила наистина са най-добрите, които човечеството е способно да измисли? Дали не бихме могли да разпределяме продуктите и услугите според принципи, различни от платежоспособността на хората? Как би могъл да изглежда светът тогава? С няколко примери американският професор по икономика Ричард Улф ни пренася в съвсем различен свят. Никога икономиката не е била толкова забавна! Забавлявайте се и вие и оставете мечтите си да ви поведат към една алтернатива – по-красива или по-грозна, преценете сами!