След Готския конгрес теоретическото равнище на германската социалдемокрация значително се понижава. Ласалианците внасят в обединената партия своите дребнобуржоазни, чужди на пролетариата възгледи, които оказват известно влияние и върху част от бившите айзенахци. Страниците на централния орган на партията се пълнят с объркани статии, за чиито автори Енгелс пише на Бебел през октомври 1875 г., че тяхното «икономическо невежество. . . и погрешни възгледи, както и непознаването на социалистическата литература са най-доброто средство, за да се унищожи съвсем теоретическото превъзходство, с което се отличаваше досега германското движение». А малко по-късно (през юли 1877 г.) той дори говори за това, че от момента на обединението в партията е настъпил «морален и интелектуален упадък», а в партийния печат и на конгресите «господстват полузнайковци», новоизпечени литератори. Това спомага сред работническото движение да се разпространяват еклектически възгледи, прикривани със социалистически табели, но по същество враждебни на научния социализъм.
Особена популярност по това време получиха възгледите на приват-доцента от Берлинския университет О. Дюринг. В своите лекции и произведения той пропагандираше идеите на реакционно-еснафския социализъм, представяйки ги като последна дума на философията».
Възгледите на Дюринг намериха ревностни привърженици и пропагандисти в лицето на Й. Мост, Ф. Фрицше, Л. Фирек, Е. Бернщайн и други дейци на германската социалдемокрация. Дори Август Бебел не може да избегне за известно време тази «епидемия» и отпечата на страниците на «Volksstaat» (Народна държава) статията си «Нов комунист», в която даде положителна оценка на произведенията на Дюринг. Вилхелм Либкнехт — редактор на централния орган на партията — отначало също подценяваше вредата от «теорията» на Дюринг и отпечатваше извадки от негови трудове.
Но след като Дюринг започна открито и грубо да напада Маркс, Либкнехт разбра каква вреда може да нанесе дюрингианството на партията. «В навечерието на Коледа аз посетих лекциите на този човек, който страда от мания за величие и изпитва огромна завист към Маркс, и това е всичко — пише Либкнехт на Енгелс на 1 февруари 1875 г. — Неговите идеи са проникнали дълбоко в умовете на много от нашите хора (особено в Берлин) и трябва основно да се заемем с него.»
Нарастването на влиянието на дюрингианството сериозно разтревожи Маркс и Енгелс. Ставаше дума за идейната основа на партията: ще се ръководи ли тя от революционно-пролетарския, научния мироглед или ще застане на реформистки, дребнобуржоазни позиции.
Отначало Енгелс се ограничаваше с отделни критични бележки по адрес на Дюринг в някои свои статии («Пруската водка в германския райхстаг» и др.). Но скоро след това той стигна до извода, че е необходимо специално да разкритикува в печата дюрингианството. «. . .Не е ли време сериозно да помислим за нашето отношение към тези господа» — пише той на Маркс на 24 май 1876 г. Още на другия ден Маркс му отговори: «Моето мнение е, че «нашето отношение към тези господа» може да се прояви само във вид на решителна критика срещу Дюринг».
Намирайки се на лечение в Рамсгет през май-август 1876 г., Енгелс се запозна с книгите на Дюринг: «Курс по философия», «Курс по политическа и социална икономия», «Критическа история на политическата икономия и социализма» и други и още тогава в писмото си до Маркс от 28 май набеляза общия план на работа против Дюринг. От втората половина на годината той усилено работеше над книгата си и през януари 1877 г. първите й раздели започнаха да се отпечатват в централния орган на партията «Vorwarts» («Напред», така започна да се нарича «Volksstaat» от 1876 г.). Към началото на юли 1878 г. целият труд бе отпечатан във вид на три серии статии.
Статиите на Енгелс веднага предизвикаха голям интерес. «Току-що прочетох — пише Леснер на Енгелс на 9 януари 1877 г. — във «Vorwarts» («Напред») началото на твоя забележителен труд. . . И трябва да кажа, че новата година не би могла да започне с нищо по-добро и по-достойно. . . Това основно и разбираемо разяснение на фактите ще разсее заблужденията на много другари в редовете на нашата партия. . .»
Затова пък дюрингианците всякак се стремяха «Vorwarts» да прекрати отпечатването на статиите на Енгелс. Такова предложение по-специално направи Мост на конгреса на германската социалдемокрация, състоял се в Гота през май 1877 г. Решителен отпор на тези настроения даде Либкнехт, който заяви на конгреса, че значението на Енгелс в науката може да се сравни само с това на Маркс, че той е направил блестяща критика на Дюринг и че след «Капиталът» на Маркс статиите на Енгелс за Дюринг са най-значителният научен труд в социалистическата литература.
Но дебатите на конгреса в Гота, разгърнали се около статиите на Енгелс, показаха, че ръководните дейци на германската социалдемокрация бяха все още слаби по въпросите на революционната теория. Дюрингианците за малко не успяха да наложат да се прекрати публикуването на този труд на страниците на вестника. С големи трудности беше прието компромисното предложение на Бебел да се продължи отпечатването му, но не във «Vorwarts», а в научната притурка към него. След завършването на публикацията във вестника те бяха издадени в отделна книга под название «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг». По-късно класическият труд на Енгелс стана широко известен от съкратеното наименование «Анти-Дюринг».
Немалко участие в работата над книгата взе и Маркс. «Ще отбележим мимоходом — пише Енгелс в предговора към второто издание на книгата, — че тъй като развитият в тази книга мироглед в преобладаващата си част бе обоснован и развит от Маркс и само в незначителна част от мене, от само себе си се разбираше, че това мое изложение не можеше да излезе без негово знание. Аз му прочетох целия ръкопис, преди да го дам под печат, а десетата глава от отдела, в който се разглежда политическата икономия. . . е написана от Маркс. . .»
Книгата на Енгелс е своеобразна равносметка на развитието на марксизма за три десетилетия. Тук Енгелс не само разкрива и защитава основните положения на марксизма, но и разработва редица нови принципни въпроси на революционната теория, обобщавайки новите явления от действителността и последните постижения на световната наука, по-специално в областта на теоретическите проблеми на природознанието.
Критиката срещу «системата» на Дюринг даде възможност на Енгелс да изложи своите и на Маркс възгледи, да даде, според него, «енциклопедичен очерк на нашето разбиране за философските, природонаучните и историческите проблеми».
Трите раздела на «Анти-Дюринг» — «Философия», «Политическа икономия» и «Социализъм» — всестранно излагат източниците и съставните части на учението на Маркс и Енгелс.
Диалектически материализъм
«Анти-Дюринг» е преди всичко философско произведение. Отстоявайки последователно принципа на партийността във философията, Енгелс решително опровергава опитите на Дюринг да изобрети «средна линия» във философията, да заличи принципната противоположност между материализма и идеализма.
Цялото изложение на първия раздел е пронизано от строго материалистически подход към решаването на основния въпрос на философията. Съзнанието е продукт на човешкия мозък, а самият човек е продукт на природата. Следователно дори по тази причина законите на мисленето и законите на природата взаимно се съгласуват. Мисленето е отражение на материалния свят, на неговото битие.
Енгелс противопоставя основните положения на диалектическия материализъм на еклектичните възгледи на Дюринг. Той критикува Дюринг за така наречения априористичен метод, според който Дюринг формулира основните понятия за обкръжаващата ни действителност, без да прибягва до опита, без да изучава външния свят, по чисто логически път. Енгелс показва, че това схващане е «идеалистическо, то обръща действителното съотношение с главата надолу и конструира действителния свят от мислите, от съществуващи някъде си, от край време, още преди света схеми, признаци или категории, точно както прави това. . . някой си Хегел».
А в действителност, доказва Енгелс, принципите, основните философски изводи не са изходната точка на изследването, а негов заключителен резултат. Не природата и историята се съгласуват с принципите, а, напротив, тези принципи са дотолкова верни, доколкото съответстват на природата и историята и са абстрахирани от тях.
Енгелс отбелязва, че с развитието на конкретните науки и появяването на диалектическия материализъм става ненужна всяка философия, стояща над другите науки. «Щом пред всяка отделна наука се поставя искането да изясни мястото си в общата връзка на нещата и в познанието на тези неща, става излишна всяка специална наука за тази обща връзка. И тогава от цялата предишна философия самостоятелно остава да съществува само учението за мисленето и неговите закони, т. е. формалната логика и диалектиката. Всичко останало влиза в положителните науки за природата и историята.»
Критикувайки възгледите на Дюринг, Енгелс развива кардиналните положения на материалистическата философия: за материалността на света, за обективността на пространството и времето. Той подлага на рязка критика твърдението на Дюринг, че единството на света е в неговото битие, и обосновава извънредно важната теза на материализма, че «действителното единство на света се състои в неговата материалност». Безкрайно разнообразните явления на природата са само различни форми на движението и развитието на материята. Самото съзнание представлява едно от свойствата на материята на определена, доста висока степен от нейното развитие. Следователно в действителност не съществува нищо освен различни форми на движещата се материя. Материалността на света е онова, което обединява всички тези форми.
Дюринг откъсваше движението от материята, докато движението, е също така несътворимо и неунищожимо, както и самата материя. «Движението е форма на съществуване на материята» — такова е класическото определение на Енгелс.
Дюринг подменяше въпроса за обективността на пространството и времето с разсъждения за измененията на нашите понятия за времето и пространството, за относителността на тези понятия. И същевременно, крайно непоследователен, той си представяше пространството и времето като някакви си чисти форми, съществуващи априорно, независимо от материалните обекти. Противно на Дюринг Енгелс доказва, че пространството и времето са основни форми на съществуването на материята, на всяко битие, че «битие вън от времето е толкова голяма безсмислица, колкото и битие вън от пространството».
Енгелс дава обстойна характеристика на диалектиката и изяснява принципната й разлика от метафизичния начин на мислене. «За метафизика нещата и техните мисловни отражения, т. е. понятията, са изолирани, неизменни, застинали, веднъж завинаги дадени предмети, които трябва да бъдат изследвани само един след друг и независимо един от друг.» А диалектическият метод взема нещата и техните мислени отражения във взаимна връзка, в движение, във възникването и изчезването им.
Диалектическият начин на мислене представлява най-високото постижение в развитието на философията. Той води началото си още от древногръцката философия, в която «диалектическото мислене се проявява още в първобитна простота». В съзнателна систематична форма обаче той беше развит от Хегел. Но за идеалиста Хегел развитието на света не е нищо друго освен въплъщение и отражение на «идеята», предшестваща възникването на света. Естествено този изопачен, идеалистически мироглед наложи дълбок отпечатък и върху учението му за диалектиката. У Хегел «всичко беше обърнато надолу с главата и действителната връзка между световните явления беше напълно изопачена».
Диалектиката на Хегел трябваше да бъде подложена на основна материалистическа преработка. Именно това направиха Маркс и Енгелс. «Маркс и аз — пише Енгелс — бяхме едва ли не единствените, които спасихме съзнателната диалектика, като я изтръгнахме от немската идеалистическа философия и я приложихме в материалистическото разбиране на природата и историята.»
Забележително теоретическо значение има класическото изложение на основните закони на диалектиката, направено от Енгелс в «Анти-Дюринг». Изложението на материалистическата диалектика, дадено от него в тази книга, е влязло във всички учебници и популярни изложения на диалектическия материализъм, а диалектико-материалистическият метод, последователно прилаган от него при анализа на явленията на природата и обществото, е основен за всяко истински научно изследване.
Енгелс навсякъде проследява диалектическите закономерности — единството, взаимното проникване и борбата между противоположностите, преминаването на количествените изменения в качествени, законът за отрицание на отрицанието. Той разкрива всеобщата връзка и взаимодействието, господстващи в природата и обществото, и показва цялата несъстоятелност на метафизическия възглед върху природата с неговите застинали категории и неподвижни класификации.
Опровергавайки метафизическата теза на Дюринг, че на нещата и процесите противоречието не им било вътрешно присъщо, Енгелс подробно разглежда закона за единството и борбата на противоположностите. Според Дюринг, противоречието е безсмислица и то не може да съществува в действителния свят. А Енгелс доказва наличието на противоречия като характерна черта на движението, на развитието. «Наистина, докато разглеждаме нещата в състояние на покой и като безжизнени, всяко поотделно, едно до друго и едно след друго — пише той, — ние не се натъкваме на никакви противоречия в тях. . . Но работата става съвсем друга, когато започнем да разглеждаме нещата в тяхното движение, в тяхното изменение, в техния живот, в тяхното взаимно въздействие. Тук ние веднага се натъкваме на противоречия.» Самото движение, пояснява по-нататък Енгелс, е противоречие. Дори простото механично преместване може да се осъществи само защото тялото в един и същ момент от време се намира в дадено място и същевременно — в друго, че то се намира на едно и също място и не се намира на това място. «И именно постоянното възникване и същевременното разрешаване на това противоречие е движението.»
Значително място в книгата на Енгелс заема разработката на закона за преминаването на количествените изменения в качествени. Енгелс проследява действието на този закон чрез многобройни примери от природните науки, особено от химията, и обществените науки, показвайки всеобщия му характер. По-специално той отбелязва, че в «Капиталът» на Маркс се привеждат грамаден брой примери из областта на икономическите отношения, «при които количественото изменение променя качеството на нещата, за които става дума, а качественото изменение — тяхното-количество». Преминаването на количествените изменения в качествени, отбелязва Енгелс, е скокообразен процес. Старото качество преминава в ново, извършва се прекъсване на постепенността, което ознаменува възловия, повратния момент в развитието.
Енгелс отделя голямо внимание на закона за отрицание на отрицанието, който е обективно свойствен на природата и обществото. Той характеризира този закон, като «извънредно общ и тъкмо затова извънредно широко действащ и важен закон за развитието на природата, историята и мисленето; закон, който. . . се проявява в животинското и растителното царство, в геологията, математиката, в историята, във философията». Енгелс доказва, че всеки отделен случай, всеки специален процес има определяни от тяхната природа особености на отрицанието. Конкретни примери на отрицание на отрицанието, за които говори Енгелс, са цикълът на превръщането на зърното от момента на поникването му до момента на отмирането на зрялото стъбло, интегралното смятане в математиката, изменението на формите на собствеността, което, както блестящо е показано от Маркс в «Капиталът», завършва с експроприация на експроприаторите. В диалектиката отричането не значи просто да се каже «не» или да се обяви нещото за несъществуващо. Отрицанието на отрицанието предполага развитие, определени изменения, засягащи не само формата, но и съдържанието, изменения, които се увенчават с възникването на нова качествена структура.
Давайки класическо определение на диалектиката като наука «за общите закони на движението и развитието на природата, човешкото общество и мисленето», характеризирайки основните й закони, Енгелс задълбочено разкрива и най-важните й категории: необходимост и случайност, същност и явление, причинност и взаимодействие и др. Именно в «Анти-Дюринг» Енгелс разясни диалектиката" на свободата и необходимостта. Свободата съвсем не се състои в представяната от еснафите независимост от законите на природата и обществото, а в познаването на тези закони, в умението те да се вземат под внимание и да се използват. «Така че свободата на волята заключава Енгелс — не е нищо друго освен способността да се вземат решения при познаване на нещата.»
Енгелс показа неразривната връзка на диалектическия материализъм с цялото развитие на природознанието. «Природата е пробният камък на диалектиката и ние трябва да кажем, че съвременното природознание доставя за тази проба извънредно богат и всекидневно нарастващ материал и с това доказва, че в природата всичко се извършва при последна сметка диалектически, а не метафизически.»
В «Анти-Дюринг» нагледно е разкрит диалектическият характер на природата с примери от органичния живот. «. .. Животът пише Енгелс — също е противоречие, което се съдържа в самите неща и явления и постоянно възниква и се разрешава; и щом се прекрати противоречието, прекратява се и животът, настъпва смърт.» На органичния живот още в най-низшия стадий му е присъща, макар и само в зачатъчна форма, способността да усеща. Но развиващото се от усещането съзнание, мисленето е характерно само за най-висшия вид органичен живот, то е продукт на високоорганизираната материя — човешкия мозък.
Човешкото познание също както и отразявания от него свят, се намира в непрекъснат процес на развитие. Енгелс подчертаваше вътрешното, диалектическото противоречие, което лежи в основата на познанието и служи за източник на безкрайното му движение. За мисленето на човечеството е характерно да се стреми към пълно и изчерпателно познание на света, към абсолютната истина. Но тъй като светът непрекъснато се развива, точно така, както се разширяват нашите познавателни способности, това постигане на пълната, абсолютната истина практически е безкрайно. Във всеки даден момент познанието на хората си остава относително, непълно. Абсолютната истина се образува от частични относителни истини; те представляват стъпала, моменти в процеса на постигането на абсолютната истина. Във всяка дадена относителна истина се съдържа елемент на абсолютната истина.
Политическа икономия
В икономическата част на «Анти-Дюринг» Енгелс разяснява основните положения на икономическото учение на Маркс, преди всичко материала от I том на «Капиталът». Заключителният раздел на тази част («Из «Критическата история»») е написан от Маркс.
В раздела за предмета и метода на политическата икономия Енгелс за пръв път формулира понятието политическа икономия в най-широк смисъл и я определя като наука за законите, управляващи производството и размяната на материалните жизнени блага в човешкото общество.
Енгелс виждаше едно от най-съществените предназначения на политическата икономия в това, «да разкрие в рамките на разлагащата се икономическа форма на движението елементите на бъдещата, новата организация на производството и размяната». Според Енгелс всестранната критика срещу буржоазната икономика предполага както теоретическо изследване на добуржоазните отношения, така и научно прогнозиране на икономиката на комунистическото общество, поело в свои ръце създадените от капитализма производителни сили и организирано за съвместна планомерна работа по такъв начин, че «да осигури на всички членове на обществото средства за съществуване и за свободно развитие на техните способности, и то във все по-нарастващи размери».
Развивайки идеите на Маркс за диалектическото взаимодействие на производството, размяната и разпределението, Енгелс обосновава материалистическия принцип за първенството на общественото производство, подчертавайки при това, че макар начинът на разпределение в крайна сметка да се определя от начина на производството и размяната — разпределението оказва обратно и доста съществено влияние върху производството и размяната. «Всеки нов начин на производство или нова форма на размяна отбелязва Енгелс — отначало се спъва не само от старите форми и от съответните им политически институции, но и от стария начин на разпределение. Нужна е продължителна борба, за да си завоюват те съответното разпределение. Решаващото потвърждение на марксистката теория по този въпрос Енгелс вижда в антагонистичните противоречия на капиталистическия начин на производство и в създадената от него система на разпределяне на материалните блага. А вулгарно-идеалистическата концепция на Дюринг се намира в крещящо противоречие с фактите от световната история. Откъсвайки разпределението от производството и размяната, Дюринг го обясняваше с насилието, т. е. пренасяше цялата теория за разпределението от икономическата почва върху почвата на морала и правото. Във връзка с това Енгелс сметна за необходимо да направи подробна критика на Дюринговата теория за насилието, която представляваше главното звено от цялата вулгарна икономическа концепция на Дюринг.
На всички етапи от историческия процес насилието се проявява като следствие на икономическите процеси, но съвсем не като тяхна причина. След като анализира процеса на възникването на частната собственост, Енгелс стига до следния извод: «Навсякъде, където се образува частна собственост, това става поради промяната на условията на производството и размяната, в интереса на увеличаване на производството и на развитието на размяната – следователно поради икономически причини. Тук насилието не играе никаква роля».
Най-важният фактор на политическото насилие, намиращ се в разпореждане на държавата, е армията; и организацията й във всички епохи, както и самият начин на водене на войни непосредствено зависят от икономическите условия, т. е. «от качеството и количеството на населението и от техниката».
Признаването на вторичния характер на насилието по отношение на икономиката съвсем не означава, че то никак не влияе върху хода на икономическите процеси. Всяка политическа власт първоначално се основава върху определена икономическа функция, която тя изпълнява за обществото. Но, ставайки самостоятелна по отношение на обществото, политическата власт може да съдейства за икономическото развитие, а може и да го спъва. В последния случай икономическото развитие въпреки всичко в крайна сметка си пробива път и политическата власт пада под неговия натиск. Енгелс привежда в тази връзка забележителните думи на Маркс за революционната роля на насилието, което е «акушерка на всяко старо общество, което е бременно с ново общество».
Енгелс противопоставя на Дюринговите вулгарни теории, отъждествяващи стойността с цената, на противоречивите му разсъждения за измерването на стойността в един случай със загубата на сила, в друг — с работното време, в трети — с производствените разходи, в четвърти – с работната заплата и т. н., ясното си научно разбиране за стойността на стоките като въплътен в тях обществено необходим труд, който се измерва с неговата продължителност. Той припомня, че според Маркс стойността на стоките се определя от вложения в тях човешки труд, а последният означава изразходване на онази обикновена работна сила, притежавана средно от всеки човек, който не се отличава с особено развитие. Сравнително сложният труд представлява повдигнат на степен, умножен прост труд, така че по-малко количество сложен труд е равно на по-голямо количество прост труд. Свеждането на сложния труд към простия се извършва зад гърба на производителите с помощта на определен обществен процес и определен механизъм на стоковите, по-точно на стоково-паричните отношения.
Дюринг не разбираше, че трудът създава стойност, но самият той не я притежава. От марксистката теза, че трудът не може да притежава никаква стойност, сочи Енгелс, следва изводът, че в социалистическото общество, което иска да освободи човешката работна сила от положението на стока, разпределението на средствата за живот не ще може да се регулира като своего рода висша форма на работната заплата. Разпределението ще се регулира от икономическите съображения, от интересите на производството. Развитието на производството ще се регулира най-много от «такъв начин на разпределение, който позволява на всички членове на обществото колкото е възможно по-всестранно да развиват, поддържат и прилагат своите способности».
Енгелс отбеляза, че Дюринг много парадира със своя строго научен метод на изследване, но че в неговите съчинения няма и помен от научност. Той не жалеше силните изрази, нападаше Марксовата теория за принадената стойност, наричайки я «объркана концепция», но самият той предложи само един влошен вариант на общоприетото сред вулгарните икономисти разбиране за капитала като «произведено средство за производство», всякаква сума от средства за производство, носеща приход на притежателя си. По такъв начин се получаваше, че капитал е изобщо всяко богатство — богатството на робовладелците от древността, на латифундистите от Римската империя, на феодалните барони от средновековието и т. н.
Критикувайки тази псевдонаучна концепция, достойна само за човек, който изобщо не познава историята и е далеч от икономическата наука, Енгелс възпроизведе основните положения на разработената от Маркс теория за принадената стойност. Същевременно той отбеляза, че Маркс пръв е открил тайната на раждането на принадената стойност, пръв е махнал покривалото от механизма на капиталистическата печалба. Маркс разреши този извънредно сложен въпрос «по чисто икономически път, като се изключи всякаква измама, всякаква намеса на каквото и да е насилие». Разрешаването на този въпрос представлява най-великата историческа заслуга на Маркс. То хвърля ярка светлина върху такива икономически области, където преди това социалистите бродеха в дълбока тъма не по-малко от буржоазните икономисти. Научният социализъм води началото си от решаването на този въпрос.
Научен социализъм
Противно на Дюринг, който се отнасяше с пренебрежение към Сен Симон, Шарл Фурие и Робърт Оуен, Енгелс отбелязва огромните заслуги на великите социалисти-утописти. Той цени особено много съдържащата се в техните учения блестяща критика на буржоазното общество. В тези утопични системи, възникнали като протест против капиталистическия експлоататорски строй, Енгелс вижда зародиши на много плодотворни идеи, които получиха научно обосноваване и по-нататъшна разработка в марксизма. Такива са например гениалните догадки относно бъдещето, комунистическото общество, за това че в това общество ще бъде премахната разликата между града и селото, ще отмре държавата и политическото управление на хората ще се превърне в разпореждане с нещата и в ръководене на производствените процеси.
Заедно с това Енгелс подчертава историческата ограниченост на възгледите на великите социалисти-утописти, които още не можеха да посочат реалните пътища към новия обществен строй. «На незрялото състояние на капиталистическото производство, на незрелите класови отношения — пише той — отговаряли и незрели теории. . . Тези нови социални системи предварително са били осъдени да си останат утопии; и колкото повече били разработвани те в подробности, толкова повече се превръщали в чиста фантазия.»
За разлика от утопистите, които смятаха създаването на нов обществен строй само за задача на мислещия разум, Енгелс изхожда от признаването на решаващата роля на обективните и субективните предпоставки, разяснява, че научният социализъм се опира на анализа на противоречията на капиталистическия строй, на все по-изострящия се конфликт между производителните сили и производствените отношения, който неизбежно води буржоазното общество към гибел. При това той дава класическа формулировка на основното противоречие на капитализма — противоречието между общественото производство и капиталистическото присвояване, което се проявява като антагонизъм между пролетариата и буржоазията.
Енгелс показва необходимостта от експроприация на експроприаторите, лишаването на буржоазията, станала паразитна класа, от държавната власт. Той подчертава, че сами по себе си никакви икономически реформи и мероприятия, никакви изменения на самите производителни сили в рамките на капиталистическия строй не могат да премахнат експлоататорската му същност. Така в процеса на развитието на капиталистическия начин на производство частните форми постепенно слизат от сцената, капиталистическото производство придобива колективен характер, създават се акционерни дружества на капиталисти и държавата се принуждава като официален представител на капиталистическото общество — да поеме управлението на някои предприятия и на цели производствени отрасли, но «нито преобразуването в акционерни дружества, нито превръщането в държавна собственост не унищожават капиталистическия характер на производителните сили». Ликвидирането на капиталистическия начин на производство, унищожаването на експлоатацията, създаването на социалистически строй са възможни само в резултат на социалистическата революция, когато «пролетариатът завзема държавната власт и превръща средствата за производство преди всичко в държавна собственост».
Тези извънредно важни формулировки на Енгелс изцяло разобличават всеки опит да се разкраси капитализмът и развитата капиталистическа държава, която се проявява като оръдие за експлоатация на работническата класа, за ограбване на трудещите се в интерес на господстващата буржоазия. «Колкото повече производителни сили вземе тя в ръцете си като своя собственост — пише Енгелс за тази държава, — толкова повече тя действително се превръща в съвкупен капиталист и толкова по-голям брой свои поданици тя експлоатира. Работниците си остават наемни работници, пролетарии.» Тук Енгелс предугажда тенденциите, които се развиха напълно много по-късно, в условията на държавно-монополистичния капитализъм.
В «Анти-Дюринг» Енгелс осветлява редица други важни въпроси на марксистката теория — за възникването на класите, за държавата, семейството, възпитанието, религията и т. н.
Противно на утопичните, еснафски ограничените «предсказания» на Дюринг Енгелс с голяма научна прозорливост набелязва в «Анти-Дюринг» контурите на бъдещия строй.
Вместо старото разделение на труда, обричащо селското население на духовно затъпяване, а гражданите — на доживотно заробване с някаква тясно специализирана и еднообразна работа, вместо такова разделение на труда, което осакатява и обеднява човека, подкопава физическите и духовните му сили, социализмът ще създава нова организация на труда, която открива най-широк простор за всестранното развитие на човешката личност, а производителният труд от тежко бреме ще се превърне в наслаждение.
Извънредно важно значение има изложеното от Енгелс марксистко разбиране за равенството. Премахвайки класовите различия между хората, комунистите съвсем не се стремят да нивелират хората, насилствено да уравняват вкусовете и способностите им, да потискат тяхната индивидуалност. «... Действителното съдържание на пролетарското искане за равенство — казва Енгелс — се свежда до искането за премахване на класите. Всяко искане за равенство, което отива по-далеч от това, неизбежно стига до абсурд.»
Енгелс доказва, че жизнените условия, които по-рано са обкръжавали хората и са господствали над тях, при новото бъдещо общество ще минат под властта и контрола на хората. Хората за пръв път ще станат «съзнателни, истински господари на природата, тъй като стават господари на собственото си обединение в общество». Невижданият разцвет на икономиката, науката и културата в крайна сметка ще доведе до преодоляването на всякакви предразсъдъци, в това число и на религиозните. Енгелс определя религията като фантастично отражение в главите на хората на онези външни сили, които господстват над тях във всекидневния им живот. Той проследява развитието, на религиозните представи, разкрива социалните им корени. Осмивайки изявленията на Дюринг, че в бъдещото общество религията трябвало просто да се забрани, Енгелс доказва, че религията ще отмре, когато изчезнат причините, които я пораждат.
Само при комунизма хората ще станат съзнателни творци на обществения си живот, ще достигнат истинска свобода. «Това е — пише Енгелс — скокът на човечеството от царството на необходимостта в царството на свободата.»
Енгелс особено подчертава историческата роля на пролетариата, призван да извърши този коренен преврат в развитието на човешкото общество. Същевременно той поставя пред социалистите задачата да изследват историческите условия и природата на този поврат, да внасят в работническото движение идеите на научния социализъм, да учат работниците да разбират законите на общественото развитие.
Книгата на Енгелс доведе до пълен теоретичен разгром на възгледите на Дюринг и до пълно загубване на неговото влияние сред германската социалдемокрация. Появата на «Анти-Дюринг» спомогна да завърши теоретическият разгром на домарксистките направления в работническото движение и на първо място в Германия. Сега вече германските социалдемократи можеха да възприемат марксизма като цялостен мироглед, обхващащ философията, политическата икономия, социализма, стратегията и тактиката на класовата борба на пролетариата.
Излизането на това велико произведение беше същинско събитие. Международното работническо движение получи една истинска енциклопедия на марксистките знания, от която се възпитаваха много поколения социалисти от всички страни.
«Анти-Дюринг» принадлежи към онези книги, които никога не остаряват и при всеки нов поврат на историческото движение разкриват все нови и нови страни от неизчерпаемото богатство на своето съдържание.
Източник: Фридрих Енгелс. Биография, Издателство БКП, София, 1972 г. (с малки съкращения)
Бележки:
1.«Анти-Дюринг» — под това заглавие влиза в историята и класическият труд на Фридрих Енгелс «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг».
Маркс и Енгелс обърнали внимание върху труда на Дюринг за пръв път във връзка с рецензията на Дюринг за първия том на «Капиталът» на Маркс, който бил публикуван през декември 1867 г. в списание «Erganzungsblatter», т. III, кн. 3. В редица писма на Маркс и Енгелс, особено през януари—март 1868 г., е намерило отражение критическото отношение към Дюринг, което се създало у тях още по това време.
В началото на 1875 г. разпространението на дюрингианството взело опасни размери. За това особено спомагали второто издание на книгата на Дюринг «Критическа история на политическата икономия и социализма» (излязло през ноември 1874 г.) и издаването на неговата книга «Курс по философия» (последната част излязла през февруари 1875 г.). В тези произведения Дюринг, провъзгласил се за привърженик на социализма, особено остро нападал марксизма. Това подтикнало Вилхелм Либкнехт да се обърне към Енгелс, в писмата си от 1 февруари и 21 април 1875 г., с открито предложение да излезе против Дюринг на страниците на «Volksstaat». През 1875 г. Либкхнехт изпратил на Енгелс отхвърлената от вестника хвалебна бележка на А. Енс за Дюринг, а през май 1876 г. — аналогична статия на Й. Мост.
Още през февруари 1876 г. Енгелс сметнал за необходимо публично да излезе срещу Дюринг. Той направил това в статията си «Пруската водка в германския Райхстаг», публикувана във вестник «Volksstaat».
Засилването на дюрингианството, неговото разпространение сред част от членовете на едва-що обединилата се Германска социалистическа работническа партия (основана на конгреса в Гота през май 1875 г.) принудило Енгелс да прекъсне работата си над «Диалектика на природата», за да даде отпор на новопоявилото се «социалистическо» учение и да защити марксизма като единствен правилен мироглед на пролетарската партия.
Това решение било прието в края на май 1876 г. В писмото си до Маркс от 24 май 1876 г. Енгелс изказва намерение да разкритикува писанията на Дюринг. В писмото си отговор от 25 май Маркс решително подкрепя това намерение. Енгелс веднага се заема за работа и още на 28 май в писмото си до Маркс той набелязва общия план и характера на своя труд.
Енгелс работил над «Анти-Дюринг» две години — от края на май 1876 до началото на юли 1878 година.
Първият раздел на книгата бил написан в основни линии от септември 1876 до януари 1877 г. Той бил публикуван като серия статии под заглавие «Превратът във философията», извършен от господин Ойген Дюринг» във вестник «Vorwarts» през януари—май 1877 г. В този раздел влизали и първите две глави, които по-късно, от първото отделно издание на книгата, били отделени в самостоятелен общ увод и към трите раздела.
Вторият раздел на книгата бил написан в основни линии от юни до август 1877 г. Последната, X глава от този раздел, която се отнася до историята на политическата икономия, била написана от Маркс; първата част на главата — до началото на март, а втората част, посветена на анализа на «Икономическа таблица» на Кене—до началото на август 1877 г. Вторият раздел, бил, публикуван под заглавие «Превратът в политическата икономия», извършен от господин Ойген Дюринг» в научното приложение и в приложението към вестник «Vorwarts» през юли—декември 1877 г.
Третият раздел на книгата бил написан в основни линии от август 1877 до април 1878 г. Той бил публикуван под заглавие «Превратът в социализма, извършен от господин Ойген Дюринг» в приложението към вестник «Vorwarts» през май—юли 1878 г.
Публикуването на «Анти-Дюринг» предизвикало ожесточена съпротива от страна на дюрингианците. На редовния партиен конгрес в Гота, състоял се от 27 до 29 май 1877 г., те се опитали да наложат да се забрани публикуването на труда на Енгелс в централния орган на партията. Не без тяхното влияние «Анти-Дюринг» се печатал във вестника с големи прекъсвания.
През юли 1877 г. първият раздел от труда на Енгелс бил издаден в Лайпциг в отделна брошура под заглавие «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг. I. Философия». През юли 1878 г. пак там в отделна брошура били издадени вторият и третият раздели под заглавие «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг. II. Политическа икономия, Социализъм». По същото време, около 8 юли 1878 г. с предговор от Енгелс излязло първото отделно издание на цялата книга под заглавие Ф. Енгелс. «Превратът в науката, извършен от господин Ойген Дюринг, Философия. Политическа икономия. Социализъм». Лайпциг, 1878 г. В следващите немски издания книгата излизала под същото заглавие, но без подзаглавието «Философия.» Политическа икономия. Социализъм». Второто издание на книгата излязло в Цюрих в 1886 г. Третото, прегледано и допълнено издание, излязло в Щутгарт в 1894 г.; това било последното издание на «Анти-Дюринг», докато бил жив Енгелс.
В края на октомври 1878 г., след въвеждането в Германия на извънредния закон против социалистите, «Анти-Дюринг», както и другите трудове на Енгелс, бил забранен.
През 1880 г. по молба на Пол Лафарг Енгелс преработва три глави от «Анти-Дюринг» (I глава на «Увода» и I и II глава на третия раздел) в самостоятелна популярна брошура, излязла първоначално под заглавие «Утопичен социализъм и научен социализъм», а след това под заглавие «Развитието на социализма от утопия в наука». Тази брошура, още докато е бил жив Енгелс, била преведена на редица европейски езици и широко се разпространила сред работниците. Последното й немско (четвърто) издание излязло в Берлин в 1891 г. Брошурата се различава от съответните глави на «Анти-Дюринг» по разположението на материала, съдържа допълнителни добавки и някои и други изменения в сравнение с текста на «Анти-Дюринг».
2. «Volksstaat» («Народна държава») е централен орган на Германската социалдемократическа работническа партия (айзенахци), излизал в Лайпциг от 2 октомври 1869 до 29 септември. 1876 г. (отначало два пъти седмично, от юли 1873 г. — три пъти) Вестникът изразявал възгледите на представителите на революционното течение в германското работническо движение. За своите смели революционни писания вестникът бил постоянно преследван от страна на правителството и полицията. Съставът на неговата редакция непрекъснато се сменял във връзка с арестуването на редакторите, но общото ръководство на вестника си оставало в ръцете на Вилхелм Либкнехт. Значителна роля във вестника играел Август Бебел, който завеждал издателство «Volksstaat» .
Маркс и Енгелс поддържали тясна връзка с редакцията на вестника, в него се печатали системно техни статии. Придавайки голямо значение на дейността на «Volksstaat», Маркс и Енгелс внимателно я следели и я критикували за отделни пропуски и грешки, изправяли линията на вестника, който благодарение на това бил един от най-добрите работнически вестници през 70-те години на XIX век.
От 1 октомври 1876 г. по решение на Готския конгрес от 1876 г. вместо вестниците «Volksstaat» «Neuer Sozial-Demokrat» («Нов социалдемократ») започнал да излиза единен централен орган на Германската социалистическа работническа партия — вестник «Vorwarts» («Напред»). Вестникът бил спрян на 27 октомври 1878 г. след въвеждането на извънредния закон против социалистите.
3. Извънредният закон против социалистите е въведен от правителството на Бисмарк при подкрепата на мнозинството от Райхстага на 21 октомври 1878 г. за борба против социалистическото и работническото движение. Този закон поставил Германската социалдемократическа партия в нелегално положение; били забранени всички организации на партията, масовите работнически организации, социалистическият и работническият печат, конфискувала се социалистическата литература, социалдемократите били репресирани — но социалдемократическата партия, която с активната помощ на Маркс и Енгелс съумяла да преодолее и опортюнистическите, и «ултралевите» елементи в своите редове, успяла през периода, когато бил в сила извънредният закон, правилно съчетавайки нелегалната работа с използването на легалните възможности, значително да укрепи и разшири влиянието си сред масите. Под натиска на масовото работническо движение извънредният закон бил отменен на 1 октомври 1890 г.
Бележките са по том 8 от „Избрани произведения на Карл Маркс и Фридрих Енгелс“, Партиздат, София, 1978 г.
Допълнение:
Пионерите на социализма у нас начело с Димитър Благоев използват „Анти-Дюринг" в своята борба за създаване на социалдемократическата партия и в борбата против буржоазната идеология. Ненапразно Димитър Благоев отбелязва, че това произведение е „от най-висока стойност“.
С брошурата на Енгелс „Развитието на социализма от утопия в наука", в което има части от „Анти-Дюринг“ първите социалисти у нас се запознават рано. Под заглавие „Развитие на научния социализъм" тя излиза през 1890 г. Преводът и предговорът са направени от Е. Дружелюбов (Евтим Дабев). Отпечатва се в Габрово. Същата брошура многократно се издава у нас преди 9. IX. 1944 г. и след това.
През 1908 г. партийната социалистическа печатница за пръв път издава „Анти-Дюринг" в превод от немски, направен от д-р Никола Сакаров и Койка Тинева. Изданието излиза в рекорден по онова време тираж — две хиляди бройки — които в непродължително време се разграбват от прогресивната интелигенция. Българското издание се посреща от партията с истинска радост. В декемврийската книжка на сп. „Ново време" от същата година Димитър Благоев помества рецензия за него. „Работнически вестник" също така отпечатва рецензия за книгата.
В началото на 1932 г. книжарница „Екзарх Йосиф" на Петър Илиев по указание на партията пуска второ издание на „Анти-Дюринг" в тираж три хиляди бройки. Използван е преводът от 1908 г. По понятни причини имената на преводачите не са отбелязани.
Това издание, преследвано и конфискувано от полицията, служи на българските комунисти и на прогресивната интелигенция чак до народната победа. Ново издание фашистката реакция не допуска.
След Девети септември 1944 г. Издателството на БКП е направило три самостоятелни издания на „Анти-Дюринг" — през 1946, 1950 и 1954 г. — които намират радушен прием сред читателите.
Във връзка със сто и петдесетгодишнината от рождението на Ф. Енгелс през 1970 г. Издателството на БКП пусна четвърто, юбилейно издание на „Анти-Дюринг".
През 1978 г. в том 8 от „Избрани произведения на Карл Маркс и Фридрих Енгелс“ на Партиздат е отпечатано цялото произведение.
