През 1885 г. умира Ф.Енгелс. Това слага начало на дискусии в работническото движение и във 2-рия интернационал върху интерпретацията на марксизма, за неговото прилагане в различните политически условия, за неговото по-нататъшно развитие. Оформят се три групи социалдемократи : десни опортюнисти ( Е.Бернщайн, Х.Хайдман), центристи ( К.Каутски, Е.Вандервелде, О.Бауер), леви революционери ( К.Либкнехт, Р.Люксенбург, холандските “трибунисти”, българските “тесняци”, руските болшевики).
Лидер на десните социалдемократи е Едуард Бернщайн (1850-1932). Бивш банков чиновник и син на локомотивен машинист, той е близък сътрудник на Енгелс във вестник “Социалдемократ”. От 1897 г. Бернщайн започва открита ревизия на марксизма : отрича революционната борба на пролетариата и диктатурата на пролетариата, класовата борба, икономическата теория за принадената стойност, закона за концентрация на капитала, интернационализма и издига лозунга : “Крайната цел е нищо, движението към нея – всичко!”, което води експлоатираните до дребни протести по дребни въпроси. Бернщайн проповядва примирение между класите и подържа агресивните цели на германския империализъм. Бернщайн твърдеше, че средната класа не запада, а се засилва, говореше за постепенен преход към социализма и заявяваше, че революцията не само е ненужна, но и невъзможна. Той приемаше капитализма и проповядваше търсенето на най-голяма изгода в рамките на тази система. И до днес идеите на Бернщайн са антимарксическата програма на дясната социалдемокрация, приета и осъществявана от всички бивши комунистически партии в посткомунистическите страни.
Лидер на центристите е Карл Кауцки (1864-1938). Роден е в Австрия от баща чех и майка немкиня. Близък приятел на Маркс и Енгелс, изпълнител на завещанието на Енгелс, най-изтъкнатия теоретик на Втория интернационал. Постепенно и почти неусетно Кауцки напуска революционните марксически позиции и през първата световна война минава към социал-шовинистите. Под негово ръководство центърът във 2-рия интернационал се превърна в “царство на сладникави дребнобуржоазни фрази, на интернационализъм на думи и на страхлив опортюнизъм и раболепие пред социалшовинистите на дело.Центристите са поклонници на рутината, роби на гнилата легалност, покварени от атмосферата на парламентаризма” (Ленин) До края на живота си Кауцки се отнасяше враждебно към Октомврийската революция и към Съветския съюз.
Левите социалдемократи възглави Владимир Илич Ленин. Той участва в Щутгарският (1907) и в Копенхагенския конгрес (1910) на 2-рия Интернационал и повежда безкомпромисна борба за защита на марксизма, за творческото му прилагане в интерес на работническата класа в борбата й за революционно преустройство на обществото. По негово предложение, революционните партии на пролетариата възприеха автентичното марксово наименование „комунистически” и създадоха 3-я Интернационал – Коминтерна.
Главният грях на десните и центристки лидери на 2-рия Интернационал е подкопаването на международната работническа солидарност, едно от най-силните оръжия на пролетариата. В перспектива, това се оказа фатално за съдбата на световния социализъм.
Промяната на революционните черти на марксизма, предоставяне на своите услуги по заблуждаването на работническата класа и експлоатираните слоеве от народа на буржоазията и активното участие в укрепването на капитализма, са другите характерни черти на ръководителите на 2-рия Интернационал. Това направление в работническото движение е наречено опортюнизъм (от френското opportunisme – приспособяване, съглашателство). Това е дълбока и страшна язва в революционното движение. Особено актуално за днешния ден, когато всички комунистически партии в бившите социалистически страни се преобразуваха в социалдемократически (изключение е Чехия), е да се знаят и осъзнаят причините за появата и за устойчивостта на опортюнизма.
С началото на касапницата на Първата световна война ръководството на 2-рия Интернационал окончателно капитулира и социалдемократите се превърнаха в социал-шовинисти. На 4.08.1914 г. 2-рия интернационал са разпадна. Опит за реанимиране беше направен след войната на социалистическата конференция в Берн (февруари 1919 г).Тя не доведе до нищо, но ясно показа посоката на бъдещата дейност на “старата” социалдемокрация . Конференцията не даде оценка на руската революция, но общото настроение явно беше враждебно. По предложение на швейцарския социалдемократ Брантинг беше гласувана резолюция, която отхвърля диктатурата на пролетариата и се обявяваше за буржоазна демокрация. С това се постави началото на десетгодишна пропагандна кампания, която надхвърли всичко измислено от капиталистите.
Вторият интернационал беше възстановен през 1951 г. във Франкфурт – Западна Германия под името Социалистически Интернационал (Социнтерн).
Краят на първата световна война отваря периода на социалните революции през 20-я век. В Русия прогърмяват залповете на “Аврора”, в Германия въстават работниците и войниците, в Унгария се образува съветска република, във Виена строят барикади, бунтува се Италия, избухва българското войнишко въстание. Чувства се нуждата от координиране и насочване на борбата на народните маси, очистена от товара на социал-шовинизма и опортюнизма.
В такава обстановка под непосредственото ръководство на Ленин, на 2-6.03.1919 г. в Москва е създаден 3-тия комунистически интернационал – Коминтерн. На І-я конгрес присъстват 52 делегати и наблюдатели от 30 страни между които : Съветска Русия, Германия, Австрия, Унгария, Полша, Финландия, Франция, Латвия, Естония, Литва, България, Норвегия, Полша, Швеция, Швейцария, Холандия, Чехословакия, Югославия, Турция, Великобритания, САЩ, Персия, Китай, Корея. Конгресът приема тезиси по доклада на Ленин “За буржоазната демокрация и диктатурата на пролетариата”, ориентира световният пролетариат на борба за завоюване на политическата власт и формира ръководните органи – изпълнителен комитет (ИККИ) и бюро от 5 души. За председател на ИККИ е избран Г.Е.Зиновиев (заема този пост до 1926 г.).
Европейската социалдемокрация остана верен съратник и стратегически партньор на световната буржоазия в борбата й със Съветския съюз и социалистическите страни. Тя си оказа сериозен противник.
Социалдемокрацията в развитите капиталистически страни беше и продължава да бъде влиятелна политическа сила. Това се обяснява с дългогодишните политически традиции и с обстоятелството, че голяма част от трудещите се свързваха извършените социални реформи с дейността на социалдемократическите партии. Това беше заблуда, тежък политически махмурлук.
Социалните реформи в капиталистическите страни се дължаха само и единствено на съществуването на Съветския съюз и на социалистическия лагер. Изправена пред опасността да загуби всичко, буржоазията жертва част от своите свръхпечалби и я „дари” на своята работническа класа. Осигурявайки си вътрешно спокойствие, тя съсредоточи всички усилия в борбата с комунизма и на свръх експлоатацията на колониите, полуколониите и на останалите страни от третия свят. След разпадането на СССР и на социалистическия лагер, буржоазията реши, че е дошло времето да си върне всичко подарено. В началото на 21-я век капиталът мина в тотално настъпление срещу труда по целия свят.
Главната роля за предателството на европейската социалдемокрация се пада на десните реформисти от Австрия, ГФР, Англия, Франция, Италия и Швеция. В тези страни те имаха преобладаващо влияние върху работническата класа и владееха значителна част от най-мощните профсъюзни обединения. След 1956 г. десните реформисти успяха да наложат политически и теоретически концепции, които доведоха до пълното скъсване на социалдемокрацията с марксизъм-ленинизма. Дълго-годишният лидер на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) Оленхауер така обясни този процес : „Нашата програма и нашият идеал е съчетаването на частното предприемачество, частната инициатива и частната собственост в промишлеността с обществения контрол”. ГСДП напълно погреба идеята за социализма като ново общество, основано на ликвидирането на експлоатацията на човек от човека, с тезата за „социалното партньорство” на работническата класа с буржоазията, с еволюционното развитие на капитализма и с „държавата на общото благоденствие”.
В декларацията на 5-я конгрес на социалдемократическите партии от Европейския икономически съюз (ноември 1962 г.) „Обща програма за действие” изрично се подчертава, че„идеята за социална справедливост не противоречи на съхраняващото се деление на обществото на малцинство от собственици на средствата за производство и мнозинство, лишено от тези средства…Социалната справедливост може да бъде постигната и в общество, където един човек присвоява незаплатения продукт от труда на друг”.
Подобни дивотии се оправдаваха с промените в работническото движение на Запад. „Работническото движение –разяснява видният теоретик на реформизма Фриц Кленер – отдавна загуби вече своя революционен характер. Работникът се издига до равнището на гражданина и премина в редиците на благонамерените и задоволените. Типът на бореца, който в миналото бе определящ за работническите партии, профсъюзите, културните организации на трудещите се, сега се намира в абсолютно малцинство…Работникът на нашето време е гражданин на новата благоденстваща държава,задоволен и равнодушен. Този нов работник се нуждае от нова теория и той не може да я получи от Ленинския вариант на марксизма, а от идеологията на реформизма…Капитализмът се промени, като се превърна в общество на социалното партньорство и тръгна по пътя на своята мирна и еволюционна социалистическа трансформация, а пролетариата се депролетаризира и получи привилегии по пътя на социалните реформи (жилища, леки коли, постоянна работа, социални осигуровки и др.). За това сам се отказа от идеята за деспотичния социализъм и се ориентира към мирно съвместно съществуване с буржоазията. Пролетариатът не се стреми към революция, защото има какво да загуби в един остър конфликт с буржоазията”.
На 10-я конгрес на Социнтерна (Стокхолм, май-юни 1966 г.), беше снет въпросът за диктатурата на пролетариата като програмно искане на социалдемокрацията, тъй като, според Вили Брант, „диктатурата на пролетариата доведе закономерно до деградация на социализма по времето на култа към личността”.Ерландер допълни, че „социализмът може да бъде спасен само ако се свърже с либералната демокрация”.
Завършекът на раздялата на европейската социалдемокрация с марксизма стана на 11-я конгрес (Инстбърн-Англия, 16-20 юни 1969 г.). Секретарят на Социнтерна дълбокомислено заяви, че „традиционният империализъм е прекратил своето съществуване, поради което не може в наше време да бъде социалист този, който не е антикомунист”.
Интересни колизии може да предизвика спазването на подобна препоръка днес. Българската социалистическа партия (БСП), например, е официална наследница на Българската комунистическа партия и беше приета в Социнтерна през 2004 г. Пита се, колко от нейните членове не са антикомунисти и какво правят те в БСП ? (по партийни данни – над 85% ). Жалка история !
Приетата резолюция на конгреса „За положението в комунистическите страни и партии”, като логично и естествено продължение на франкфуртската декларация „Цели и задачи на демократичния социализъм” (1951 г.) и на декларацията„Светът днес: социалистическата перспектива” (1962 г.), се оказа най-клеветническия манифест, който някога е бил приеман от социалдемокрацията срещу комунистите. Според Димитър Благоев, основател на партията на българските комунисти,„широките” социалисти са катраник на буржоазията”(„широките” социалисти са еквивалент на сегашните социалисти, а с катран са смазвали главините на колелата на каруците. Бел. на автора).
Преобразуването на комунистическите партии в бившите социалистически страни в социалдемократически партии, приемането на социалдемократическата идеология вместо марксизма-ленинизма, показва цялото идейно и научно безмислие царящо в така наречения „ляв лагер” и изразява капитулацията на европейските комунисти избрана като единствено средство за оцеляване. Твърде е съмнителен стратегическият успех на подобно поведение и на подобна тактика. На новоизпечените социалдемократи заедно със „староизпечените” събратя трябва непрекъснато да се напомня историческата вина на социалдемокрацията през 20-я век – идването на нацизма на власт в Германия през 1933 г. и всички поразии, които той направи за 12 години. Най-малко половината от жертвите на Втората световна война, заедно с ужасите на геноцида и холокоста лежат върху съвестта на европейската социалдемокрация.
Тази предателска „легитимна и конституционна практика” на социалдемокрацията не беше забравена и след разгрома на нацистка Германия. Обединеният фронт на буржоазията и социалдемокрацията позволи на капиталистическия строй да съсредоточи срещу социализма мощни интелектуални и финансови средства. Историческото предателство на социалдемокрацията беше подпечатано с доверието към нея на „големия бизнес”, на „големите пари”. Никой не е правил по-големи услуги на капитализма, на идеологията на експлоатацията на човек от човека, на мракобесието, консерватизма и империализма, от европейската социалдемокрация. Тя наистина е катраник на буржоазията.
Всички лозунги за “демократизиране” на социализма, използвани от комунистическите партии в СССР и в социалистическите страни след смъртта на Сталин и особено по време на “перестройката” бяха от идеологическата кухня на Социнтерна : “демократичен социализъм”, “солидарно общество”, “социално партньорство”, “социална справедливост”, “общонародна държава”, “общо благоденствие”. Доказателство за произхода им е, че тези лозунги бяха взети на въоръжение от преродилите се в социалдемократи комунисти и с тях те успешно пребивават във властта на вече капиталистически бивши социалистически страни. Това е нагледната проява на подмолната и разлагаща роля на социалдемокрацията през периода на Студената война и безсилието на комунистическите партии от социалистическия лагер да й противодействат.
„САЩ много лесно управляват всяка страна, където на власт са социалдемократите – пише Андрей Паршев – Много своеобразни хора са тези социалдемократи. Те, ако не генетично, то, така да се каже функционално, са предатели. Много често те произлизат от низините, от работническата класа и селяните, но са призвани да управляват така, че работниците и селяните да жертват собствените си интереси в полза на капитала. Затова и в международните отношения социалдемократите са склонни да продават националните интереси – консерваторите мислят и действат по-твърдо”.
Социалдемокрацията зачена, бабува и отгледа феномена на така наречения „ляв антикомунизъм”. Точно този феномен попречи на „лявата” част от света да се обедини в могъщ антикапиталистически фронт. Особено плодотворен беше левият антикомунизъм в англосаксонските страни.
Неразделна част от левия антикомунизъм се оказа явлението еврокомунизъм. Като понятие, то обединява редица комунистически партии от западните страни (Испания, Франция, Италия, Австрия, Белгия, Швеция), които едновременно или по отделно преминаха на опортюнистични антисъветски позиции и заедно със социалдемократите се отзоваха в лагера на идеологическите противници на социалистическия лагер. Причината за предателство беше от проста по-проста и няма нищо общо с отстояването на принципи и вярност към комунистическата идея. Ставаше дума за политическо оцеляване на компартиите, което откриваше възможност за участие в капиталистическия политически процес и достъпа до някаква, дори и малка, власт (например – участие в местната власт). С други думи, компартиите признаваха своята пълна интеграция в западното капиталистическо общество и смятаха своето собствено благосъстояние като неразделна част от благосъстоянието на западното общество. По такъв начин еврокомунизмът е пълен отказ от всякаква революционност и предоставя на буржоазията съгласието на западните комунисти за по-нататъшното неограничено във времето съществуване на капиталистическата обществено-икономическа система. Оттук по необходимост последва отказът на еврокомунистите да подкрепят борбата на Съветския съюз и на социалистическите страни за победа на социализма и дори да откажат правото на съществуване на социалистическия лагер. Опортюнизмът на еврокомунистите се сля с опортюнизма на социалдемократите.
В практическата област еврокомунистите се присъединиха към идеологическата борба на Запада срещу СССР и социалистическите страни и подкрепиха някои от най-гадните провокации на западните тайни служби. Известна е позицията на Италианската комунистическа партия по повод атентата срещу римския папа Йоан-Павел Втори и забъркването в него името на социалистическа България, като към опита за убийство на папата се прибави и “заговор” за убийството на генералния секретар на Италианската компартия Енрико Берлингуер. (???).
Еврокомунистите се активизираха главно след подписването на Хелзинското споразумение (1975 г.).
“Теоретично” обобщаване на възгледите на еврокомунистите прави Мануела Аскарате, член на ръководството на Испанската комунистическа партия през 1980 г. Главното е както следва :
●Научно-техническата революция води да такова равнище на производителните сили, което е несъвместимо с частната собственост, т.е. с капитализма.
●25 години след 20-я конгрес на КПСС и отхвърлянето на сталинизма много от характерните белези на онази епоха все още се усещат в страните на “реалния социализъм” – централизмът и самовластната бюрокрация, партията и държавата са неделимо цяло, няма политическа и културна свобода, граждански права.
●Не е съвсем убедително понятието “социализъм” да се използва относно СССР и другите източноевропейски държави само защото в тези страни съществува некапиталистическа икономическа система.
●Многопартийната система, зачитането на демокрацията и правото на свободни и общи избори, принципът за разделяне на властите не трябва да се оценяват като отстъпка на буржоазната идеология, а по-скоро като необходими и присъщи на истинския социализъм политически принципи.
●Еврокомунистическата стратегия цели да проведе “революция” с голямо мнозинство, процесът трябва да се реализира постепенно, но с такива изменения, които водят до качествени подобрения, докато един нов “обществен блок” поеме ръководството на държавата и обществото.
●Нормално състояние в живота на партията трябва да бъде наличието на различни становища, които са в противоречие с тези на партийното ръководство, и застъпването на такива становища трябва да се смята за законно.
●Необходимо е да се обновява ръководството (виж книгата на Стоян Михайлов – Сталинският тоталитаризъм, стр. 298-299).
Описаният подход на еврокомунистите дава добра представа за тяхното реално прехвърляне в лагера на враговете на социализма. Не е изненада, че след разпадането на Съветския съюз и на социалистическия лагер, италианските комунисти взеха дейно участие в управлението на Италия. Комунист беше и министър-председателят на Италия по време на агресията на НАТО срещу Югославия (1999 г.), а Италия беше тилова военна база на агресията. Потвърди се аксиомата, че всяко отстъпление от принципите на марксизъм-ленинизма неизбежно води до антикомунизъм.
Всяко общество, основаващо се върху властта на парите, е тиранично, диктаторско, деспотично и тоталитарно и то в много по-голяма степен отколкото при тиранията, диктатурата, деспотията и тоталитаризма. С такова общество не може да се говори на друг език, освен езика на силата.
Ако поставите такива хора в условията на „новия световен ред” както го разбира глобализмът, ще получите модела на „световна джунгла”, която обитава „асоциирания човек” – царството, в което господстват : децентрализацията, дестандартизацията, непредсказуемостта,, преходността (адхокрация), рискът, адаптивността и предизвикателствата на освободения интелект. (?!)
Капитализмът е непобедим в своето си “игрално поле”. С капитализма не може да се съперничи с неговите ценности, с неговата нравственост, с неговите парадигми. Капитализмът трябва да бъде принуден да излезе на “неутрален идеологически терен”, където просто и ясно да му бъде заявено: има неща, по които ние с вас няма да дискутираме. Затова не се напъвайте с вашите ценности, с вашата нравственост и с вашите парадигми, а дайте да търсим точки на съприкосновения, в които може да постигнем временно съгласие. Но не повече.
Съвременният опортюнизъм в лицето на социалдемокрацията, се присъедини към общия хор на десницата за пълното отричане на социализма. Те пропагандират, че съветският социализъм е бил „дълбоко погрешен” и че неговите недостатъци „се коренят в отсъствието на демокрация и свободен пазар”. Социалдемократите не смятат, че социализмът като възможност въобще е обречен в бъдещето, но подържат идеята, че провалът на съветското общество лишава марксизма-лининизма в значителна степен от авторитет и валидност.
Ако се приемат подобен род твърдения, бъдещето на марксистко-ленинската теория на социализма и на борбата против капитализма, трябва да бъде много по-различно от всичко, което марксистите са мислили и смятали за правилно преди 1985 г. Според съвременните опортюнисти, ако марксистко-ленинската теория е в основата на провала на съветския модел на развитие, тя е погрешна и следва да бъде изцяло изоставена. Всички минали опити за изграждане на социализма „не трябва да имат нищо общо с възможностите за изграждането му в бъдеще”.
С други думи, опълчилите се срещу капитализма в световен мащаб следва да приемат, че „историята не е на тяхна страна” и да тръгнат по пътя най-вече на частните и „меки” реформи.
Временната победа на капитализма над европейския социализъм остава само факт от природно-историческия процес и ще си остане такъв докато не бъде обяснен теоретично. От временните поражения (Парижката комуна, Руската революция от 1905 г.), комунистите винаги са правили теоретични и практически изводи и по този начин са се готвили за бъдещите победоносни класови битки. Това и в 21-я век е повеля на деня.
Така описаната ситуация трябва да се отнесе към все по-нарастващия глобален процес на антикомунизъм, антисъветизъм и антимарксизъм, и успоредно с него, на също така нарастващия, дори с по-висок интензитет, процес на сплотяване на международното комунистическо движение. Тези два процеса изразяват съществена част от това, което се наричаеволюционна война. Тази война е ударната сила на капиталистическия и империалистически глобализъм и България не може да напусне бойното поле. В тази война се изгражда удивителен съюз от най-„дясното” от „дясното”, до съвременната „реформирана” и „обновена” БСП, и този съюз е най-представителният индентификатор за същността на БСП.
Социалдемокрацията остана в 20-я век като позорна страница в работническото движение. Тя и за бъдеще ще остане верен съюзник на експлоататорските класи. И тъй като този съюз е печеливш, социалдемокрацията няма вътрешни стимули за реформиране. Затова изглеждат наивни и детски усилията на ръководството на БСП да позиционира партията като важна съставна част от Социнтерна, прекалено спекулирайки с възможността председателя на БСП да стане президент на ПЕС – това няма да донесе никакви дивидинти нито на страната, нито на БСП. Показател е предстоящия ХХІV конгрес на Социнтерна и ролята на Станишев в него. В Кейптаун – ЮАР – в дискусия в преддвериато на конгреса Станишев щял да обедини леви политически лидери от цял свят около дебата за решенията, които социалистите и социалдемократите предлагат в отговор на световната криза. Станишев ще говори за развитието на справедлива икономика, гарантираща растеж, висока заетост и социална защита. Другите теми, по които конгресът ще дискутира, са борба за защита на човешките права и свободи и засилване на представителната демокрация, общ подход за мир, устойчиво развитие и сътрудничество, изграждане на нов интернационализъм и нов тип солидарност между хората и нациите („Дума”, 30.08.2012).
Самата терминология и политически изказ говорят достатъчно колко далече от протичащите световни процеси и от битието на хората са днешните социалдемократи и социалисти и колко безнадеждни са тяхните усилия да се представят за антисистемна опозиция на Глобалния проект. Социалдемокрацията е отминал етап от организационното и идейно развитие на глобалната антиимпериалистическа и антиексплоататорска алтернатива на планетарната цивилизация.
За временния ренесанс на социалдемокрацията през 90-те години на 20-я век има и мистични основания. Може би звучи странно, но става дума за начина по който си отиде европейския социализъм. Напук на великата идея никой не се вдигна в нейна защита. Нито нейното материално въплощение – работническата класа, нито нейната сакрална носителка – комунистическата партия. Този поразителен финомен тепърва предстои да се изследва и обеснява.
Спомнете си как побеждаваха или загиваха великите религии и великите империи. В началото на І-ви – ІІ-и век 98% от населението на Римската империя мразеше християните и с удоволствие гледаше как ги хвърлят на разерените хишници, но християнството оцеля. Последния византийски император загина с оръжие в ръка пред напора на турските варвари. Знаем за Балканджи Йово и неговата саможертва. Знаем и за стотици български комунисти загинали по улиците на София, по горите и планините на България, бесени и растрелвани в царските затвори.Немците, а не само Вермахта (виж случая с немския Сталинград Бреслау, днешен Ворцлав) се сражаваха срещу Червената армия месец след капитулацията на Третия райх, висши нацисти и бойни генерали се самоубиваха често с целите си семейства, до първи май 1945 г. немските работници се трудеха самоотвержено за Адолф Хитлер и за нацистката си родина, бандеровци се сражаваха в СССР срещу съветската власт до 1956 г.
В България царски офицери след 9.09.1944 г. крояха заговори и завери, в горите имаше фашистки партизани – горяни.
Недобитите фашисти вдигнаха контрареволюция в Унгария през 1956 г.
Източноевропейския фашизъм и нацизъм не си отиде позорно, той беще разгромен. Източноевропейския социализъм си отиде предаден и продаден, изоставен от всички. Изглежда възприетия на индивидуално равнище принцип беше : по-хубаво жив и беден, отколкото мъртав, но комунист. Оказа се забравен безпримерната жертвеност на хиляди съветски хора, които през време на Отечествената война се запасваха с гранати и преди да се хвърлят под нацистките танкове казваха на своя поритрук (комисар) : „ако загина, нека да ме смятат за комунист”. Така чрез своята смърт те се присъединяваха към духа и силата на великото войнство на комунизма.
Не е нужно да припомняме какво се случи в социалистическия лагер в интервала 1989 -1993 г. Най- главния съветски комунист Горбачов провали СССР, стана социалдемократ и започна да рекламира дамски чанти. Бивши висши партийни ръководители поведоха българските комунисти на идейно заколение подобно на овце в скотобойна и никой не гъкна – те всички се правърнаха вкупом в социалдемократи и сега вият и се тръшкат затова къде ги доведоха партийните величия. Какво да кажем за „бойните другари” от Съюза на активните борци против фашизма и капитализма ? Те на бърза ръка се отърваха от най-голямото си достойнство – борбата срещу капитализма (само българската съпротива, единствена в Европа, беше не само национална, но и социална !! Затова и западните „демокрации” я пренебрагваха), и останаха само активни борци срещу фашизма, за да бъдат заедно с Троцки, Чърчил и компания.Днешните български „леви” са само „леви резби” и нищо повече.Както се казва, преди Бог да прибере някой при себе си, му взема акъла.
Тъжна, страшна и поучителна е разказаната история. Тя показва, че ние, оцелелите в жестокия погром, трябва да се сърдим само на себе си. Наша работа е и какви изводи ще направим за бъдещето. Колкото и горчиви да са, трябва да ги направим. Едно обаче е ясно още сега. Бъдещия път не е социалдемократически път.
Има и още нещо. Проблемът на БСП не е само в това, че позорно и недостойно изневери на своята историческа същност, а в опасността да се превърне в партия за лична употреба. След генномодифицирането на БКП (според „закона Кутев”), към партийната власт се стремяха и я получаваха хора нямащи общопризнатите основания за нея, такива, каквито имаха нейните големи бивши ръководители. Така наречения „лидерски проблем” е тежък воденичен камък за БСП и той може да я завлече на политическото дъно по-бързо от неизбежното й историческо стареене и овехтяване. Никакви очевидни и очевадни помощи отвън няма да решат въпроса, ако той продължава да съществува.
Ноември 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар