Преди повече от две десетилетия източноевропейските социалистически страни в резултат на масови демонстрации или на реформаторски стратегии на политическите им ръководства една след друга се отказаха от просъществувалата в целия следвоенен период система на държавен социализъм от съветски тип и се насочиха към лансираната от Запада демократична система. Този процес още тогава беше наречен преход, така продължава да се нарича и до ден-днешен, макар че, поне според мен, преходът вече трябва да е приключил, защото поставените в началото му (1989–1990) цели отдавна са постигнати. С две думи ще припомня, че основната цел на промените през 1989–1990 г. беше демокрацията, разшифрована като политически плурализъм и пазарна икономика. А тази цел като цяло и в двете й разклонения беше не само постигната, а и потвърдена отвън с приемането на повечето европейски страни от бившия социалистически лагер в Европейския съюз през 2004 и 2007 г. Краят на прехода през последните години ми дава добра възможност да на правя опит за неговото осмисляне днес – на това имат право не само гражданите и политиците, а и представителите на науката. Чувствам се силно изкушена да разширя тази проблематика, но ще се опитам да оценя станалото в годините на прехода само от една-единствена гледна точка – от гледната точка на левицата.
Преходът беше съпроводен с дълбоки промени във всички сфери на държавата и обществото, защото преминаването от еднопартийна политическа система и централизирана планова икономика към плуралистичен парламентаризъм и пазарна икономика не е било осъществявано никога преди това в историята и защото двете системи – капитализъм и социализъм, са взаимноизключващи се. При това в процеса на възраждане на политическия плурализъм левицата често играеше водеща роля, едно положение, което е още по-значително, като се има предвид, че в почти всички страни от Източна Европа съвременната левица е пряк наследник на управлявалите в еднопартийната система комунистически партии. Тяхната еволюция представлява изключително важен проблем както от политическа, така и от историческа гледна точка, защото показва възможностите и ограниченията на трансформацията на комунистическите партии към социалдемократизация.
Ще представя проблемите, пред които е изправена източноевропейската левица, от гледна точка на трите големи предизвикателства, очертани в различните периоди на прехода и – от днешния ден.
Първото предизвикателство – демократичната легитимация
Тъй като минаха много години от началото на прехода, искам да припомня кое беше най-голямото предизвикателство, пред което бяха изправени тогава управляващите в Източна Европа комунистически партии. Първо, разбира се, би трябвало да отговоря на принципния въпрос дали тези партии продължават да бъдат наистина леви партии.
В момента, в който започва преходът, комунистическите партии в Източна Европа управляват вече в продължение на четири десетилетия и половина, което самò по себе си ги превръща в консервативни организации, стремящи се да запазят съществуващото положение, променяйки го еволюционно. Трябва да се прибави и обстоятелството, че те и теоретично са декларирали неприемането на принципите на парламентарната демокрация, като са я заменили с т.нар. социалистическа демокрация – тя представлява опит посредством механизмите на държавната власт да се управлява от името и в интерес на народа, но не чрез самия народ. Тази силно патерналистична практика поставя политическата власт в източноевропейските страни твърде далеч от традиционната плуралистична демокрация, тя може да се определи по-скоро като авторитарна, наподобяваща просветения абсолютизъм от по-далечното минало. На този по-общ извод не противоречи периодичното провеждане на местни и парламентарни избори и дори на референдуми в епохата на социализма, тъй като те са по-скоро ритуални действия, демонстриращи „единството“ между власт и народ, а няма никаква възможност да се избере нещо различно от предложеното от управляващата партия. Недемократичният характер на държавния социализъм от съветски тип днес не се отрича почти от никого.
Въпросът е дали тази недемократична система е осъществена от партии, които са леви, и ако не са, то как те трябва да се определят по скàлата ляво–дясно?
Моят отговор е, че още в края на 40-те и началото на 50-те години поелите управлението в страните от съветската сфера на влияние комунистически партии постепенно губят своите характеристики на политически партии и се превръщат в държавни организации. Това, с други думи, е известната теза за „поглъщането“ на държавата от партията, която не ми изглежда напълно обоснована, тъй като управляващата партия не заменя държавната администрация, а я подчинява (но и днес виждаме ясно, че спечелилите плуралистичните избори партии се стремят да подчинят държавната администрация на своята политическа воля). Горното твърдение означава, че в годините на социализма партийните решения предхождат и коригират държавните, но правителството и държавната администрация имат определена самостоятелност, която при това се увеличава с еволюцията на системата във времето. Според мен, в края на 80-те години управляващите комунистически партии не могат да се определят като леви или десни, защото представляват по-скоро команден център на държавата. Затова превръщането на тези организации в истински политически партии и разполагането им във възраждащия се политически живот в Източна Европа е една от задачите на прехода. Такава е и една от най-важните задачи на реформаторите в управляващите комунистически партии във всички страни, които започват в края на 80-те години своя преход към демокрация и пазарна икономика.
Как се развива този процес?
Ако проследим идеите и вижданията на комунистическите реформатори от втората половина на 80-те години, лесно ще забележим, че те всички до един подкрепят пазарната икономика, или, иначе казано, връщането към капитализма в своите страни. А по отношение на политиката се обявяват за плурализъм, макар и в повечето случаи ограничен – такъв, че новите „опозиционни“ политически сили да бъдат само младши партньори в управлението, а водеща роля в него да продължават да играят трансформираните в демократични организации комунистически партии. Такива са позициите на Андрей Луканов, който изглежда е един от най-добре запознатите с принципите на капитализма (може би не толкова, колкото Огнян Дойнов, но той е отстранен от властта и от страната още през 1988 г.). Такъв е Имре Пожгай, участвал в учредяването на Унгарския демократичен форум през есента на 1988 г., както и Мариан Чалфа, последният министър-председател комунист на Чехословакия, или пък Александър Квашневски, министър на младежта в последните социалистически правителства на Полската народна република, и Мечислав Раковски, последният първи секретар на Полската обединена работническа партия. В първите месеци на прехода обаче нещата във всички променящи се държави тръгват в посока, която не е очертана от желанието на комунистите реформатори, а от събуденото общество, включило се масово в политиката. Именно залялата улиците и площадите обществена активност кара медиите, особено западните, почти веднага да нарекат събитията в Източна Европа от 1989 г. „есенни революции“.
Едва ли предизвиква особена изненада фактът, че обществената активност от 1989 г. е с антикомунистическа насоченост – това е така, защото в десетилетията на държавния социализъм обществото е било държано в „усмирителната риза“ на комбинацията от цензура и наказания за инакомислие. Хората, излезли на улицата, в огромната си част подкрепят новите политически сили, които започват дейността си като критици на съществуващата система, а се развиват като нейни унищожители. Процесът на разграждане на системата на държавния социализъм от съветски тип е основополагащ за оформянето на плуралистичната политическа система и за мястото на бившите комунистически партии в нея.
Защото декларираните десни политически цели и антикомунизмът на новите политически сили (в началото те предпочитат да се нарекат не партии, а форуми, съюзи, обединения) не дават шанс на комунистите реформатори да изберат самостоятелно своето място, а предопределят позициите им в левия спектър. Нещо повече, опитват се да ги изтласкат в крайно ляво, в нещо като посткомунистическо „номенклатурно гето“. Това е предварително зададената позиция на комунистическите партии, които още в първите дни и месеци на прехода се преименуват и се отказват от комунистическото си име, а в някои случаи и от миналото си – още през октомври 1989 г. Унгарската социалистическа работническа партия се саморазпуска и се учредява новата партия Унгарска социалистическа партия ; в края на януари 1990 г. и ПОРП се саморазпуска, а на нейно място се появява Социалдемокрацията на Полската република (СдПР). Има и две изключения. Първото идва от чешките земи, където ЧКП запазва името си, само се преименува на Комунистическа партия на Чехия и Моравия (КПЧМ), но и тя се отказва от голяма част от комунистическото си минало. Второто е от Румъния, където в хода на „кървавата коледа“ на 1989 г. не само са осъдени и екзекутирани Николае и Елена Чаушеску, а е и забранена Румънската комунистическа партия, а функцията на неин заместник поема Фронтът за националното спасение на Йон Илиеску.
Останалите комунистически партии предпочитат да се трансформират организирано – така Германската единна социалистическа партия на 4 февруари 1990 г. става Партия на демократичния социализъм, а БКП се преименува на БСП чрез общопартиен референдум през април 1990 година.
Всъщност антикомунистическият начален етап на прехода предопределя невъзможността на бившите комунисти да еволюират твърде надясно, успяват да го направят само някои от най-изявените им фигури, но при всички случаи с не особено голям успех: например еволюцията на Имре Пожгай го отвежда много далеч, до днешната подкрепа за дяснопопулисткото управление на Виктор Орбан; подобна е еволюцията и на Александър Томов, който обиколи центристкото пространство и се опита да се впише в стратегията и на управляващата в момента в България партия ГЕРБ. Така бившите комунистически партии само се самоопределят като леви, макар и не крайни, а са по-скоро в лявоцентристкото пространство, но поради своята относителна тежест на масови партии се простират нашироко и не оставят много място за други леви партии.
Не че не са правени опити да се създадат по-леви партии, но те не съумяват да излязат от сянката на бившите комунистически, като на този процес съдейства и бързо развилата се тенденция на делегитимиране на левите идеи изобщо и на реабилитиране на десницата в Източна Европа.
Основното предизвикателство за бившите комунисти, които през 1990 г. се трансформират в социалисти или социалдемократи, обаче си остава демократичната им легитимация. Най-важното условие за нея е успешното им участие в демократични избори, за да могат да докажат, че наистина дългогодишното им управление не е било низ от престъпления и икономически провали. С тази задача бившите комунисти се справят относително добре. Вярно е, че първите демократични избори в Централна Европа се превръщат в наказателни за дълго управлявалите комунисти, които са използвали сила, за да спрат всички опити на населението да излезе от системата (1956, 1968, 1976, 1981 г.). Така в полските избори от юни 1989 г. ПОРП печели само онези места в парламента, които са предварително запазени за нея; в ГДР изборите от 18 март 1990 г. изпращат Партията на демократичния социализъм на трето място с 16.4%; в Унгария на изборите от 25 март/25 април 1990 г. УСП остава едва четвърта с 8.55% (33 депутати и 419 152 гласа); в Чехословакия на парламентарните избори от 8–9 юни 1990 г. комунистите получават 13.6%. От тенденцията за съкрушителни за левицата изборни резултати рязко излизат българските демократични избори, проведени на 10–17 юни 1990 г., тъй като те дават абсолютното мнозинство на БСП.
По-късно обаче ще се окаже, че победата на БСП не е изключение, а правило, но за Балканите. Все пак, независимо от срива на бившите комунисти в Централна Европа и успеха им на Балканите, изборите съумяват да легитимират всички бивши комунистически партии, защото без изключение ги превръщат в парламентарни участници в политическите преобразования.
За загубилите изборите представители на новата левица задачата да започнат да си връщат симпатиите на обществото се оказва по-лесна заради започнатите от победилата десница икономически реформи и най-вече заради техните последици: безработица, обедняване, повишаване на цените, инфлация. Разочарованието от реалностите на първите стъпки към капитализма карат много централноевропейци да си припомнят с носталгия за небогатото, но стабилно и сигурно в социално отношение социалистическо минало. Благодарение на програмите си, в които социалната справедливост е на преден план, и полските социалдемократи, и унгарските социалисти успяват да се върнат във властта, след като печелят парламентарните избори само няколко години по-късно, съответно на 19 септември 1993 г. в Полша и през пролетта на 1994 г. в Унгария. СдПР с други леви формации създава коалицията Съюз на демократичната левица (СДЛ), която печели относителна изборна победа (при високо участие в изборите от 52.13% СДЛ получава 20% от гласовете, което при многото участници и естественото разпръскване на гласовете дава предимството на първата по сила парламентарна партия) и съставя правителство съвместно с традиционната Полска селска партия (получила 15% от гласовете). Много по-изразително е завръщането на УСП във властта, след като печели абсолютна изборна победа, получавайки 2 921 039 гласа, равняващи се на 54.10%, които й осигуряват 209 депутатски места. Независимо от възможността да състави самостоятелно правителство, УСП предпочита да подели властта с друга политическа сила – либералния Съюз на свободните демократи (ССД). Коалиционните правителства, с които се завръщат в управлението бившите комунисти, са характерен момент от тяхното приспособяване към новите пазарни условия – те се дължат на продължаващата антикомунистическа истерия и на предизвиканата от нея необходимост да се търси възможно най-широка обществена подкрепа за продължаващите реформи. Другата видима тенденция обаче е съзнателното търсене на съюзници в либералния сектор. Последната тенденция е предизвикана от засилилите се носталгични нагласи в постсоциалистическите общества, които се обръщат към бившите комунисти не защото те са модерни и либерални (каквато е целта на еволюцията на бившите комунистически партии), а защото виждат в тях наследници на стабилното минало и търсят неговото възраждане.
Още по-видима е очертаната по-горе тенденция към завръщане на левицата на власт в България, където в края на 1994 г. БСП печели категорична изборна победа, позволила й да състави собствено правителство, макар и в предизборна коалиция с две малки партии, по-скоро нейни сателити – БЗНС „Александър Стамболийски“ и „Екогласност“. Поемането на властта от БСП през януари 1995 г. чрез правителството на партийния лидер Жан Виденов демонстрира възвърнатото доверие на българите към бившите комунисти. С други думи, първото предизвикателство – демократичната легитимация, е преодоляно. Проблемите в България, както и в другите постсоциалистически страни се раждат от начина, по който е върнато доверието. Става дума за овладелите немалка част от обществото носталгични нагласи, които се обръщат към бившите комунистически партии с надеждата, че те ще могат да върнат в живота поне част от социализма. На тези надежди огледално отговарят подобните по сила и посока опасения на антикомунистите. Това е голям капан за бившите комунистически партии, защото за тях най-важното е, че са бивши комунисти и еволюцията им е в обратната посока, а те нямат никакво желание да се завръщат назад.
Единствената източноевропейска страна, в която и до ден-днешен няма завръщане на комунистите във властта, е Чехия. Там социалдемокрацията в лицето на ЧСДП получава възможност да оглави правителството и то неведнъж, докато КПЧМ остава трайно в парламента, но в нито един момент не е дори канена за следизборни консултации. И въпреки това чешките комунисти също успяват да се легитимират, като запазват трайното си парламентарно присъствие с 15–20% от гласовете на чехите. До голяма степан възвърнатите симпатии на населението в Чехия се дължат и на трайното опозиционно положение на КПЧМ – благодарение на него чешките комунисти придобиват ореола на идеалистични и некорумпирани политици, които последователно защитават социалната кауза. Подобно е положението и с Партията на демократичния социализъм в източните германски провинции, която остава изолирана от управлението, но затова пък печели все повече гласове и запазва парламентарния си характер. Само че тя не действа в бивша източноевропейска страна, а в обединена западноевропейска, което променя фокуса на действията й.
Второто предизвикателство – стремеж към икономическа стабилност и ефективност.
С големи надежди и увереност, че ще покажат своите широко пропагандирани умения да управляват, влизат във властта спечелилите изборите бивши комунисти в периода 1993–1995 г. Този процес е определен като лява вълна, започнала в Литва и продължила своя ход в останалите страни от бивша социалистическа Източна Европа.
Бившите комунистически партии вече в продължение на няколко години се наричат социалистически, социалдемократически или просто леви, но техните политически противници в страната и на практика всички външни наблюдатели продължават да ги определят като „бивши комунисти“ – всъщност така е и до ден-днешен. Тази тенденция е мотивирана от битката за понятията, оформена в хода на „есенните революции“ от 1989 г. и продължаваща през целия период на прехода. Става дума за съдържанието, което се влага в най-често употребяваните политически понятия – като социализъм, комунизъм, социална държава, комунистическо управление или режим. Смисълът на спора е да бъде делегитимирано всичко, свързано с епохата на социализма и с неговата идеология, а оттам и да се решат задачите на политическата борба. За целта отвъд океана първо беше пренесено американското виждане за Източния блок, формирано в годините на Студената война и залагащо на традициите на черно-бялата визия за борбата между доброто и лошото, като в ролята на лошото влиза „комунизмът“ като идеология и практика (определянето на източноевропейските държави не като народнодемократични или социалистически, каквато е европейската практика, е свързано с отрицателния смисъл на понятието „комунизъм“ в Съединените щати още от доктрината на Джордж Кенан за „сдържането на комунизма“ и по-късната за „освобождаването на поробените народи“). В тази посока върви и замяната на термина „реален социализъм“ (или както голяма група историци от Европа го наричаме „държавен социализъм“) с „комунизъм“ като символ на всичко най-лошо – репресивно, недемократично, престъпно, неефективно, несвободно. Европа също се включва в тази кампания чрез опитите на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа да постави с помощта на декларации знак за равенство между германския националсоциализъм и сталинизма/комунизма. / Става дума за приетата на 27 юни 1996 г. от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Резолюция No 1096 за „мерките за разрушаване наследството на бившите комунистически тоталитарни системи“, за Пражката декларация на Европейския парламент и за Декларацията на Европейския парламент за обявяване на 23 август за европейски ден за възпоменание на жертвите на сталинизма и нацизма. /
Тази обща идейна тенденция тласка новата левица в Източна Европа към усилията непрекъснато да се отграничава от комунистическото си минало, което става особено видимо при завръщането й във властта.
Какво показват новите леви партии от Източна Европа, когато получават възможност да управляват в демократични условия?
Най-категорични са действията на унгарската левица – на 15 юли 1994 г. започва мандатът на правителството на Дюла Хорн от УСП, в което младши партньор е либералната ССД. Социалистическо-либералното управление, продължило от 1994 до 1998 г., става онзи период от унгарския преход, когато се извършва най-значимото преструктуриране на икономиката. Ясно изразеният стремеж и на двете партии към модернизация, към следване на европейския модел прави Унгария рекордьор в Източна Европа по привличане на чуждестранни инвестиции, по приватизация, по успехи в предприсъединителния път на Унгария не само към ЕС, а и към НАТО. По инициатива на това правителство присъединяването към НАТО е одобрено с референдум на 16 ноември 1997 г. На изборите от 1998 г. УСП се представя добре, но общата тенденция за изхабяване на партиите във властта си казва думата и тя минава в опозиция. Само че либералните резултати от „розовото“ управление са впечатляващи: приватизирана е 86% от държавната собственост, частният сектор произвежда 90% от продукцията, външните инвестиции надхвърлят 16 млрд. долара, темповете на растеж се стабилизират около 5%, но с цената на 10-те процента безработица и с обещанието на социалистите да разрешат на чужденци да закупуват земя. Подобен е пътят и на полските бивши комунисти – като управляващи в периода 1993–1997 г. и отново в началото на новия век от 2001 до 2005 г., при двукратното избиране на техния лидер Александър Квашневски на президентския пост с пряк вот на избирателите (1995–2005) Те правят политика изцяло в съгласие със съветите и изискванията на международните институции – Европейския съюз, МВФ, Световната банка и така нататък.
За да направя по-обобщен извод, трябва да прибавя поне още един модел за посткомунистическо управление – българския. България отново показва значителни отлики от модела на трансформация на левицата в Централна Европа, тъй като при завръщането на БСП на власт в края на 1994 г. тя се опитва да направи завой встрани от очертаната от международните институции и договорености (Вашингтонския консенсус за пълна приватизация в страните с преход) посока на трансформациите. Правителството на Жан Виденов се насочва към връщане на контрола на държавата върху икономиката и към опити да отговори на социалните нагласи на гласувалите за БСП през декември 1994 г., като повиши доходите. Резултатът от опита на Жан Виденов да върви срещу течението на прехода в Източна Европа е пълен неуспех, очертал се в началото на 1997 г., след като премиерът Виденов подава оставка в края на 1996 г. Осъждат го международните институции, опозиционните политически сили в България, дори немалка част от ръководството на БСП полага усилия за свалянето на Виденов от властта. Българският опит е много поучителен и БСП показва, че е научила урока си, когато отново се завръща във властта – чак през 2005 г., но в коалиционно правителство с още две либерални политически партии – НДСВ и ДПС. Новото правителство на лидера на БСП Сергей Станишев се вписва напълно в линията на новата левица от Централна Европа – то се самоопределя като социалнолиберално и управлява според икономическите принципи на неолиберализма (най-яркото доказателство за което е въвеждането на плоския 10-процентен данък общ доход по инициатива на финансовия министър от квотата на БСП Пламен Орешарски).
С други думи, за да се утвърдят като водещи участници в икономическите трансформации в годините на прехода, всички нови леви партии доброволно или принудително се приспособяват към господстващия неолиберализъм.
Покровителствани и направлявани от Европейския съюз, МВФ и Световната банка, те се превръщат в най-успешните, но и послушни реализаторки на господстващата в Европа и в света рецепта за свободна икономика. И всичко би изглеждало прекрасно, ако не бяха политическите последици от тази политика на левицата. Най-общо те могат да се определят като разочарование на гражданите от Източна Европа от демокрацията и от политиците като цяло. Регионът навлиза в нов етап – изчерпване на илюзиите от началото на прехода, че обществото бързо ще се трансформира и ще достигне жизненото равнище на западноевропейците или най-малкото, че животът ще стане значително по-добър, отколкото при държавния социализъм. Разочарованието се обръща срещу онези сили, които са предизвикали социалното преструктуриране, довели са до унищожаването на социалната държава, до несправедливото и обикновено незаконно преразпределение на социалистическата собственост и до създаването на немногобройна нова класа от свръхбогаташи за сметка на деградацията на мнозинството. Така че равносметката от икономическото легитимиране на бившите комунисти пред Европа се оказва непълен успех и ги лишава от значителна част от политическата им подкрепа, тъй като най-бедните слоеве плащат най-високата сметка за преобразованията.
Третото предизвикателство – търсене на решения на световната криза
Третото и най-съвременно предизвикателство, пред които се изправя новата левица в Източна Европа, е породено от започналата през 2008 г. в Съединените щати финансова криза, която бързо се трансформира в икономическа и обхвана целия свят или поне развитите страни, към които след присъединяването си към Европейския съюз през 2004 и 2007 г. се числят и бившите социалистически държави.
В този период новите леви партии берат плодовете от успешната си, но неолиберална икономическа политика. Социалното разочарование, съчетано с обвиненията (често справедливи) в корупция към бившите комунисти и с непреставащите подозрения за тяхната връзка с „комунизма“, води до трайно отстраняване и ново маргинализиране на полските социалдемократи, вече като формация Съюз на демократичната левица – тя губи властта през 2005 г., а на изборите на 21 октомври 2007 г. не само не си връща влиянието в обществото, а слиза до трето място със своите 13.2% и 52 депутати, като тенденцията продължава на следващите избори от 9 октомври 2011 г., когато левите остават на пето място с едва 8.2% от гласовете. Дълбока криза изживява и УСП поради вътрешнопартийните си проблеми – унгарските социалисти печелят втори пореден мандат за управление на Унгария на изборите от 22 април 2006 г., но още през есента избухват вълнения заради едно подслушано признание на премиера Дюрчани, казано преди изборите. В реч на събрание с депутати социалисти Дюрчани казва:
„Оплескали сме я не малко, а много. Очевидно лъгахме през последните две години. Дотолкова надхвърлихме възможностите на страната, че никога не бихме повярвали, че това е възможно да стори едно коалиционно правителство на социалисти и либерали.“
Лъжата и влошаващото се икономическо положение руинират влиянието на унгарските социалисти – те губят парламентарните си партньори, разкъсвани са от вътрешнопартийни борби, след което логично губят изборите от 11–25 април 2010 г., получавайки 19.3% от гласовете. Толкова нисък резултат те не са имали от първите избори след рухването на системата, а още по-лошото е, че дясноконсервативната партия ФИДЕС на Виктор Орбан получава квалифицирано мнозинство, което й позволява през следващата година да изработи и да наложи нова конституция, предизвикала много критики от страна както на унгарските граждани, така и на различни европейски институции.
Изборите губи и БСП, въпреки че успява да завърши мандата си с относително добри резултати, но през четвъртата година от управлението на Сергей Станишев и в България започват да се чувстват последиците от световната икономическа криза. При тези обстоятелства БСП остава втора както в изборите за Европейски парламент на 7 юни 2009 г., така и в парламентарните избори на 5 юли с.г. – на тях получава два пъти по-малко гласове от новата формация ГЕРБ на яркия популист Бойко Борисов (БСП получава 17.7%, докато ГЕРБ – 39.71%).
Оказва се, че онези леви партии, които са управлявали успешно при господството на неолибералната парадигма, сериозно губят влияние в условията на криза, тъй като хората винят тях за неуспеха на антикризисните им програми. По-общата причина за тенденцията управляващите да губят изборите независимо дали са леви, или десни се крие в общоевропейските мерки за справяне с икономическите проблеми: те изцяло продължават неолибералните виждания за необходимостта от затягане на коланите, от съкращения и намаляване на бюджетните дефицити (една стриктно неолиберална и монетаристка линия).
Новата левица следва точно европейския модел, тя е сред най-проевропейските политически сили и това й пречи да си изработи самостоятелна линия за преодоляване на последиците от кризата. По същото време например френската левица избира съвсем различен път – програма за защита не на финансовата система, а на доходите на населението, като благодарение на нея успява да спечели изборите. Дори в Съединените щати при цялата условност на делението на ляво и дясно президентът Барак Обама успява да спечели втори президентски мандат с ясно изразена защита на хората с по-ниски доходи за сметка на онези с най-високи доходи, както и със социални програми, централно място между които заема здравната реформа.
Обобщението, което може да се направи за третото предизвикателство, пред което се изправя новата източноевропейска левица, е, че с него те не успяват да се справят. Основните причини са изградената в дългите години на прехода убеденост в безалтернативността на неолибералния икономически модел, господстващ в развития свят, страхът от обвинения в „комунизъм“, постоянните опити да се скрият зад коалиции с либерални партии и да се отграничат от политиката преди 1989 г. Тези рефлекси пречат на новата източноевропейска левица да изработи успешна и привлекателна за мнозинството граждани политическа линия.
Ляво и дясно в Източна Европа, в Европа и в света
Днес, в началото на второто десетилетие на ХХІ в., отново сме изправени пред избор. И той отново е между лявото и дясното виждане за света и за неговото развитие. Поставянето на този въпрос е предизвикано от световната икономическа криза, която демонстрира изчерпването на неолиберализма, наложен в Съединените щати и в Европа през 80-те години. Пита се кой ще се възползва от тази нова ситуация – левите партии в развитите страни, или новата левица, възникнала вляво от отишлите твърде в центъра социалистически и социалдемократически партии от Източна Европа, или периферните до момента страни в света.
Какво е необходимо на новите леви партии, за да имат бъдеще в съвременната епоха? Преди всичко да намерят вярното съотношение между ляво и ефективно управление, да се осмелят да реабилитират някои от кейнсианските средства за излизане от икономическа криза, да се изправят смело пред собственото си минало и да се опитат да го преоценят без идеологически предубеждения, едно от които несъмнено е ролята на държавата. За това няма готови рецепти, необходими са много дискусии и да се потърсят нови идеи не само в центъра и надясно, както беше в целия следсоциалистически период, а и в лявото политическо пространство.
Да помислим за бъдещето, за да не ни изненада то с алтернатива от съвсем различна географска и идейна посока.
Изказване на юбилейната теоретична конференция за 15 годишнината на списание „Понеделник” – 17.12.2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар