Търсене в този блог

19.06.2018 г.

Вечно неудобният Георги Димитров – Александър Симов

Тези дни, признавам си, се отдадох на любимото си забавление - четенето на български десни медии. А там попаднах на истинско торнадо от стонове, въздишки, плюнки и мелодраматични хълцания по адрес на БСП. Поводът беше, че Корнелия Нинова е казала, че делото на Георги Димитров е незаличимо, че Драгомир Стойнев е уважил празника в Ковачевци, а и че много социалисти из социалните мрежи пишели възхвали на Героя от Лайпциг. Неонацисткият сайт "Фактор", за който един мой познат проницателно отбеляза, че всичко различно от Адолф Хитлер за тях е комунизъм, дори се бе опитал да изкове присъда и тя звучеше така: "Днес БСП отново демонстрира нагледно, че не е мръднала и на милиметър от времето, когато се наричаше БКП". А под тези статии десните орки се бяха разкипели и изсипваха тонове словесна помия по паметта на един голям човек.

Откровено си казвам - тази злост не само не ме ядоса, но дори ми подейства вдъхновително. Георги Димитров продължава да е неудобен, а това е най-сигурният признак за политически живот. Той предизвиква кипеж, страсти и емоция, което показва със сигурност, че има още какво да търсим като символ, поуки и насоки в неговото дело, че има какво да даде на нашето поколение, а и на хората след нас. Политическите мъртъвци не предизвикват спорове, а останалите завинаги в миналото не вдигат обществения градус. Дори днес е точно обратното. Войната срещу Георги Димитров се ожесточава с всеки изминал ден и медийните изблици като описаните го доказват. Доказва го между другото и родната му къща. Живея на около 300 метра от нея и виждам как някоя злодейска и подла ръка постоянно се опитва да оцапа паметната плоча на Димитров, което е израз на маниакална ярост. А какво, ако не война с паметта беше и взривяването на Мавзолея, пърформанс, който се обърна срещу своите автори и разруши политическите им кариери?

И заради това днес, ако искаме да правим автентична равносметка на времето, ако искаме да бъдем истински социалисти, трябва не да крием нашето преклонение пред Георги Димитров, а да се запитамe - какво в неговите идеи предизвиква толкова безсилна злоба, че е съвсем очевидно, че тя прикрива страх. С какво Димитров е страшен за обществената подлост на времето ни и за държавата ни, която от десет години е затънала в стабилност, "геополитически успехи" и политическо безвремие?

В образа на Димитров винаги ме е изумявала неговата огромна енергия, хъс и политическа харизма. Ние и до днес продължаваме да помним неговия подвиг на Лайпцигския процес, за това как битката му с Гьоринг се превръща в първото и единствено за много време след това поражение на нацизма, за неговите усилия като шеф на Коминтерна за създаването на народен фронт, за героичните му усилия за възстановяване на България след Втората световна война. Но ми се струва, че България бе върната назад в своето политическо и еволюционно развитие до такава степен, че днес трябва да се опитаме да възстановим и образа на Димитров като ръководител на стачки, като отдаден борец със социалната несправедливост, като непримирим водач на народното недоволство срещу бедността, неравенството, ниското заплащане. Нали именно Димитров е един от ръководителите на политическата стачка на транспортните работници през 1919 година, недоволство, което разтърсва тогавашна България и показва, че Комунистическата партия има изключително силно влияние сред работниците и е готова да води докрай битката за тяхната защита. Но тук има интересен детайл, който не трябва да изпускаме. Битката за социални права може да бъде истинска и автентична, само ако е част от проект за реална промяна на света. В противен случай левицата стига до днешната си ситуация - да вярва, че като сложи по пет лева към пенсиите отгоре това ще се брои за социална политика и ще бъде оценено на следващите избори.

Никога не става така.

Левият човек иска проект за бъдещето, да знае, че политическото действие има за цел да промени радикално страната, а няма да се впише в статуквото и в олигархичната мъглица, която задушава всичко наоколо. Точно този урок трябва да научим от Димитров и от комунистите от неговото време. Тяхната битка има спадове, обрати, конфликти, но е битка с ясна цел и смисъл.

Те искат социализъм и точка.

Точно това дава енергия на Димитров да напише една статия, която много обичам "Единен фронт или класово сътрудничество". В нея виждаме неговия истински образ - кипящ от енергия, политическа страст и стратегическа мисъл. Той формулира идеята за "единен фронт на труда" като начин за осъществяването на конкретни социални цели. Но този единен фронт не е вписване в системата, а е опит за нейното разтърсване. Той не е подчиняване на политическото статукво, а възможност на същото това статукво да бъде демонстрирано, че промяната идва с бързи стъпки.

Именно в този текст виждам онзи автентичен ляв пламък, който ни е така необходим днес, защото той представлява един манифест на непримиряването,  на постоянната съпротива. В него е описан механизмът на политическо въздействия на елитите и паническите им действия в ситуация на криза. Когато кризата почука на вратата, същите тези елити бързат да се разтапят от красиви приказки и социални обещания. Точно така се случи през 2008 година, когато голямата световна криза дойде като наказание за годините на безмерна алчност. Спомнете си само какви прекрасни обещания бяха изсипани, но когато днес ситуацията се поправи, всички светли приказки бяха забравени. Димитров си дава ясна сметка за този процес и заради това ненавижда до дъно Социалдемократическата партия в онзи миг, защото тя е формация, която е избрала колаборацията. А той прекрасно знае и вижда механизмите на експлоатацията. Богатите никога не отпускат доброволно социални привилегии. Те не подлежат на договаряне и преговори. За тях се стачкува. За тях се воюва.

Ние днес като общество сме забравили как сме постигнали малкото останали социални благини. Като правото на два почивни дни. Или на 8-часов работен ден. Като минималната работна заплата. Ако кажете на някой от десните градски лумпени, че дължи това и на Георги Димитров, той сигурно ще изхърка възмутено, но историята обича да бъде иронична.

И нека не ви изглежда пресилено, но съм убеден, че част от битката срещу Димитров днес е именно опит за задушаването на всяка социална алтернатива в зародиш, опит за спиране напълно на социалистическото мислене  и изолиране на младите поколения от идеята за промяна. Вместо промяна днес им подхвърлят някакви изхабени дъвки за "капитализъм с правила", идеята, която би докарала Георги Димитров до смях. Правилата дойдоха в капитализма като функция на лявата борба. Иначе сам по себе си той е като отвързано чудовище, което премазва човешки съдби и точно заради това Димитров толкова настоява всички работници като един да излизат на улиците, за да се противопоставят.

Днес, уви, България е социално разгромена държава. От нея е изтръгнато дори елементарното усещане за солидарност. Отделни прослойки излизат на улиците, но гласовете им остават гласове в пустиня. Синдикатите са се превърнали в продължение на властта, а синдикалните лидери умират да се снимат с премиера и го предпочитат пред снимките с миньори или шофьори. Ето защо хора като Димитров са опасни в сегашната ситуация. Те разрушават идиличните представи за класовото сътрудничество и описват света такъв, какъвто е. Това е освобождаващо усещане. И ми се струва, че българската левица също не бива да се бои днес от този речник. Диагнозата трябва да се казва в лицето и то с истинските думи. БСП трябва отново да открие смисъла в острата социална битка, защото това е единственият начин левицата да върне доверието в себе си. Разбира се, прекрасно съзнавам, че преди да направим това трябва да се справим с класовите колаборационисти в нашите собствени редици, защото и до днес ми е трудно да повярвам, че един милионер знае как да се бори за правата на тези, които експлоатира.

Георги Димитров е опасен и за нововъзникващия фашизъм в страната, който статуквото определено толерира. Достатъчно е да видите кои са част от имената на Паметника на жертвите на комунизма, за да ви стане ясно каква държава е България днес и наследниците на кои се опитват да превземат учебниците по история на абордаж. Точно заради това пред очите ни се прави огромен опит Георги Димитров да бъде изчегъртан от историята или да присъства в нея единствено като карикатурен и зловещ образ. И технологията на това демонизиране е достатъчно ясна - автентичните мисли и трудове на Димитров са захвърлени в мазетата на библиотеките, а всякакви псевдоучени на грантова издръжка редовно се опитват да изнасилят историята. Това е протофашизъм и Димитров щеше да го знае най-добре. Защото той никога не е имал заблуда за автентичната природа на това социално зло, което беше на път да унищожи Европа. Винаги е схващал механизмите за действието му. И веднага давам пример - в един доклад на Димитров от 1935 година попаднах на описание на фашизма, което може да разтресе човек: "Фашизмът хвърля народа в лапите на най-корумпираните, продажни елементи, но говори пред тях, че искат „честна и неподкупна власт”. Спекулирайки с дълбокото разочарование на масите от правителствата на буржоазната демокрация, фашизмът лицемерно негодува против корупцията..."

И само си помислете колко пъти напоследък сте слушали за битката с тази корупция и то от хора, които са потънали до ушите в афери и задкулисие. И това е интернационална схема. Нима в Украйна на власт под булото на антикорупционна революция не се промъкнаха злодеи, които запалиха живи хора в Одеса?.

И казвам това, защото в името на Димитров днешната българска левица трябва да води битка за историята. Фактът, че БСП проспа историческия реваншизъм на 90-те години и до днес е най-голямата отворена рана на партията. А всъщност именно там се води истинската борба за смисъла от съществуването на България. И ние трябва да спрем попълзновението на този прикрит фашизъм, който днес се опитва да подпише реабилитацията на десетки чудовища от нашето минало и да им даде документи за ангели.

Това е другата част от нашето статукво, което няма как да приеме Димитров. Защото той им е направил рентгенова снимка.

Той ги е видял ясно.

И нещо повече - той вече един път ги е победил.

Те няма да забравят това и неговата победа ги ужасява.

Защото пътят на Димитров всъщност е пътят на една победа.

Призовавам ви никога да не забравяте това.

 

 

 

 

Източник: блог на автора, 18.06.2018  

 

 

 

 

 

 

 

 

14.06.2018 г.

Георги Димитров е наш безценен национален капитал - Крум Василев

 

Тече осемдесет и петата година от зловещата и паметната 1933-та. Годината, в която хитлеристите се добраха до властта в Германия и започнаха кървавата си вакханалия срещу човечеството. Но същевременно това е годината, в която Георги Димитров им нанесе първото поражение и както никой друг прослави България.
Лайпциг 1933-та, процесът на века. Месеци наред световните телеграфни агенции, радиостанциите, вестниците описват в подробности двубоя между наперените гаулайтери и смелия българин антифашист. Възхитен, светът следи как Димитров от обвиняем става обвинител. С примка на шията, но с безстрашие и желязна логика той доказва, че на 27 февруари 1933 г. Райхстагът е опожарен от хитлеристите с цел да набедят и поставят извън законите силната тогава Германска комунистическа партия.
"Процесът с оглушителен трясък излиза от релсите", "Моралното мъжество на Димитров разбива на пух и прах цялата куклена обстановка на фашисткото мъчилище, наречено съд", "Достойнството изглежда вродено у този българин" - такива заглавия и оценки пълнят световната преса.
Двубоят в Лайпциг достига своята кулминация на 4 ноември, когато Хитлер изпраща в съда като "свидетел" Гьоринг, своя пръв министър, а в действителност пръв подпалвач. Задачата му е да спаси провалящия се процес. Резултатът - още по-голям провал. Притиснат от Димитров с трудни въпроси, Гьоринг изпуща нервите си и крещи: "Ще се разправя е вас, само да излезете от съдебната зала! Вън, подлец!"
Нацистът Бюнгер, председател на съда, изпълнява нареждането на началника си, полицията извежда Димитров. Незаглушени обаче остават и литват по света думите му: "Вие се боите от моите въпроси, господин министър!"

 


Световната преса гърми: "Съдът си направи харакири, понеже му липсваше смелост да отстрани от залата не Димитров, а Гьоринг", пише в. "Телеграф". "Тая схватка на Димитров с Гьоринг е страница от историята на човечеството. Димитров победи и целият свят се преклони възхитен пред неговата победа", написа Юлиус Фучик. "Човекът, който стои там, в Лайпциг, пред позорния съд горд, смел, несломим, ще остане да живее като един от героите на това тъмно време", писа "Арбайтер цайтунг". Предвиждането на австрийския вестник се сбъдна. Доказателства? - Многобройни. Ето само две:
Годината е 1943-та. Втората световна война е в разгара си. От Лайпцигския процес са изминали 10 години, достатъчен срок, за да бъде забравен. Не! 250 най-видни интелектуалци на САЩ отбелязват годишнината със специална декларация във в. "Ню Йорк Таймс". В нея заявяват: "Ние почитаме името и храбростта на Димитров. Неговият велик глас освети фашисткия мрак." Следват подписите на Алберт Айнщайн, Артуро Тосканини, Лилиан Хелман и още, и още - 250 имена на най-видни мъже и жени, цветът на тогавашна Америка.
Годината е 1982-ра, денят е 18 юни. Навършили са се 100 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село, затънтеното Ковачевци, са се стекли хора буквално от цял свят. 148 представителни делегации! Дошли са да засвидетелстват почитта на управляващи и нелегални партии, на революционни движения и народни фронтове, на международни организации, на цели държави към паметта и делото на Димитров. Човекът, чието име стана синоним на смела борба срещу фашизма и на беззаветно служене на великия комунистически идеал.

Името на Димитров е живо и днес, доказателствата са много. Обаче "тъмното време", за което пише австрийският вестник, не е отминало. Гьоринг има приемници, които искат да изтрият от историята името на победителя от Лайпциг. За срам български, в противоречие със здравия разум, но в съгласие с бесния антикомунизъм и дивите балкански нрави, най-дейни са приемниците на Гьоринг в България. Докопали след 1989 г. властта, надянали си маската на борци за демокрация, те разграждат нашата държава не само материално, но и духовно. Великанът на духа Димитров и в гроба страши иванкостовци и евгенибакърджиевци, взривяването на Мавзолея през 1999 г. беше за тях само начало.
Годината е 2018-а. В края на май реших да обиколя Димитровските места в София и Ковачевци, докато все още ме слушат 93-годишните ми нозе.
Най-първо - гроба на Димитров. Слизам на последната, Орландовската трамвайна спирка. Тръгвам във вярната посока, зная, че гробът е на стотина крачки, посещавал съм го неведнъж. Въпреки това се измъчих, докато го открия - затулен сред джунгла от бурени и саморасли храсти. Дори най-тясна пътечка не води до него. Със съзнанието, че вършиш светотатство, принуден си да стъпваш върху други гробове, за да стигнеш до гранитната плоча с гравиран портрет и надпис: Георги Димитров, 1882-1949. Самият гроб не е запуснат, грижлива ръка е засадила пред плочата здравец. Но ако не знаеш точното място или ако някой не те заведе - няма да го откриеш.
Питам се наум: Не може ли някаква табелка, някакъв знак, поставен на най-близката алея, да сочи къде почива прахът на великия българин? Струва ми се, че дочувам отговор: Не може. Не разрешават иванкостовци и евгенибакърджиевци. Окопали се във властта чрез разни партии и партийки, те искат да заличат всичко, което напомня за Георги Димитров. Тръгни към ул. "Опълченска" и ще се убедиш.
Тръгвам. До къщата музей "Георги Димитров" на ул. "Опълченска" 64 се стига лесно - и с трамвай, и с метро. Но да се влезе в нея не може. Заключена е от много години.
Гледката е угнетяваща. Скромната едноетажна къща, в която Димитров е живял 35 години, се руши. Дворът - буренясал. Прозорците - затлачени от прах и паяжини, невъзможно е да се види какво има вътре. "Само бумажки!" - пояснява ми служителка от съседния, отлично поддържан Национален политехнически музей, който се радва на щедро финансиране: 548 000 лв. от Брюксел и 86 000 лв. от Министерството на културата - това прочетох на специална табела пред музея. И се питам наум: не може ли Брюксел и София да отделят нещичко и за къщата музей "Георги Димитров"? Не може, отговаря ми онзи глас. Плановете за нея са други.
Не е трудно да се досетя какви ще да са въпросните "други планове". Мраморната паметна плоча върху стената към улицата е счупена от единия край. Счупен е и прозорецът до нея, в двойното стъкло зее дупка. Няма нищо по-лесно следващият хулиган да хвърли вместо камък клечка кибрит, "бумажките" ще пламнат като барут. Една ли сграда, паметник на културата, изчезна по този изпитан сценарий, за да освободи от нежеланото си присъствие апетитен терен? А в дадения случай - и за да се премахне ценен свидетел за живота и делото на един великан, когото лилипутите ненавиждат. Всичко подсказва, че смъртната присъда над къщата музей "Георги Димитров" в София е произнесена. Нейното предизвестено убийство по един или друг начин ще стане факт. Как бих искал да бъда опроверган!
С надежда да видя по-различна картина поемам към Ковачевци. Чул съм, че там "грее по-друго слънце", защото след 1989 г. общинската власт се държи от социалистите.
Срещу билетче за 3 лева приличен автобус ме откарва от София до Радомир - 40 километра. За следващите 20 километра до Ковачевци наемам такси, някогашната автобусна линия е закрита.

 

 

Родното село на Димитров, потънало в зеленина, ме посреща с кристално чист въздух, с тишина и с център, който, поне на пръв поглед, изглежда като изваден от рекламен туристически проспект. Добри са били архитектите, добри са били и строителите преди 60 години, щом като няколкото сгради и преди всичко централната - Домът паметник "Георги Димитров", са запазили достолепието си. Но веднага подчертавам: за да не споделят и те нерадостната съдба на къщата-музей на ул. "Опълченска", заслугата е на ръководителите и жителите на Ковачевската община. Те не се предават въпреки противодействието на държавните органи в София. А противодействието е тотално. Село Ковачевци е зачертано от списъка "Сто национални "туристически обекта", родната къща на Димитров и домът паметник са лишени от държавна материална подкрепа. За Министерството на културата, за Министерството на туризма Ковачевци не съществува. Властимащите в София искат Георги Димитров да бъде забравен. Оказва се, че не го забравят не само земляците му, които всяка година в навечерието на 18 юни правят тържество в негова чест. Не го забравят хора от цяла България и от много други страни - за това свидетелства книгата за впечатления на посетители на дома паметник. През последните години в Ковачевци са били туристически групи от Сърбия, Гърция, Унгария, Германия. Най-често те идват по линия на антифашистките организации в тези страни.
Броят на групите, посещаващи Ковачевци, би нараснал бързо, ако Министерството на туризма го включи в обектите за исторически туризъм. Селото е само на 60 км от София, асфалтовият път е добър, природата - красива. В грижливо подредената музейна експозиция в дома паметник централно място е отредено на Лайпцигския процес. В красива кинозала туристическите групи биха могли да видят документални филми и да чуят автентични записи от процеса с гласа на Димитров.
На стотина крачки от дома паметник по добре поддържана пътека туристите ще се озоват пред родната къща на Димитров. Ще я разгледат, тя е малка, и на излизане от нея ще сложат, може би, китка пред скулптурата на баба Парашкева, майката героиня, родила и отгледала 8 достойни деца, на първото от които дали името Георги.
Живеем в съдбовно време на национално обезличаване и дирижирано размиване на доказани ценности. От историята ни, от учебните програми и учебниците се зачертават имена на личности, които всъщност я правят. Такава личност е Георги Димитров. Той защити вещо и вдъхновено своята Родина и делото на Светите братя Кирил и Методий, дълго преди папата да ги провъзгласи за покровители на Европа.
Георги Димитров е наш безценен национален капитал, безразсъдство е да го пропиляваме особено сега, когато престижът ни като държава и нация е на най-ниско равнище.
Дано не се лъжа, но ми се струва, че пропадането ни като нация започва да стряска все повече българи. Може би заговорва вроденият у хората инстинкт за самосъхранение, за национално оцеляване. Искам да е така и... започвам да фантазирам:
Годината е 2032-ра. България има парламент, в който иванкостовци и бойкоборисовци са загубили мнозинството си. държавата се управлява от здравомислещи хора.
Денят е 18 юни, навършили са се 150 години от рождението на Георги Димитров. В родното му село Ковачевци са дошли президентът, премиерът, депутати и министри, видни интелектуалци. Пристигнали са и делегации от близки и далечни страни. Националната ни телевизия излъчва тържеството на живо. Речи, цветя.
Цветя са обсипали и бюст-паметника на Георги Димитров, открит на нова софийска улица, която носи неговото име.
Разумът е надделял и в Столичния общински съвет. Като куриоз се споменава, че през 2017 г. тогавашният доминиран от ГЕРБ общински съвет взел смешното решение в сърцето на София, на мястото на взривения Мавзолей, да се издигне някаква безсмислена арт инсталация, наречена "Бронзова къща".
Слава Богу, умните са надделели, след широко обсъждане е взето решение на това място да бъде издигнат паметник на Аспарух. Проведен е конкурс и през 2013 г., в чест на 1350 години от основаването на България, внушителният монумент е открит тържествено. Недалеч от него е поставен паметен знак, че там някога се е издигал Мавзолеят на Георги Димитров, един от великите българи.
Фантазирам, въобразявам си, че иде такова време. Но изключено ли е в България разумът да надвие слепия антикомунизъм и дивите балкански нрави? Малко ли са примерите, когато фантазии и мечти, ако не са безпочвени, са ставали действителност?

 

 

Източник: вестник ДУМА, 15 юни 2018 г.

 

 

 

 

 

11.06.2018 г.

Да, Маркс е прав. Колкото и на някои да не им се вярва! – проф. Боян Дуранкев

 

200 годишнината от рождението на „Мислителят на хилядолетието“, празнувана на 5.05.2018 г. бе отличен повод да се оценят от позициите на съвременността основните идеи на Карл Маркс.

На интелектуалната арена се разгърнаха такива епични битки, които опряха в две крайности. От една страна, пълно отхвърляне на всичко, написано от Маркс, макар че той е необхватен системен мислител и за да го познаваш в детайли, трябва да посветиш около поне 5 години от живота си. В това отношение, например, се появи интересният анализ „Не, Маркс не е прав. Колкото и на някои да не им се вярва 1“ на известен български юрист. От друга страна, Марксовите „матросовци“ защитаваха всяка буква и всяка запетайка от творчеството на самия Карл Маркс, стигайки до пълно одобрение на всичко написано. И отхвърляйки по-нататъшното развитие на неговата теория. От трета страна, отново се появиха авторитетни учени, които припомниха една друга теза, а именно че Маркс е бил прав за някои неща, но по-късно Ленин, Сталин, Дън Сяопин, Си Дзинпин и т.н., са доразвили неговата теория, „адаптирайки я“ към съответните условия. Тази трета група учени комбинират както идеи на Маркс, така и идеи на други бивши и сегашни „партийни и държавни ръководители“, като не е тайна че в някои посоки „ръководителите“ напълно ревизират идеите на изходния авторитет.

Трябва категорично да се обвиняват онези, които – отхвърляйки или защитавайки – идеите на Карл Маркс са стигнали в „изучаването му“ до основните точки от „Манифест на комунистическата партия“ и първа глава на „Капиталът“ Т.1. Тези „учени“ спадат към категорията „формални“ или „случайници“. Не може да се говори за Марксовото творчество, ако не го познаваш в дълбочина. Още по-ясна е позицията на другите, които са изучавали Маркс чрез неговите биографи или чрез други автори, които са го приели или отхвърлили. Пълно е с такива. Но трябва да се обвиняват и онези, които са го чели (някои – доста), но не са го разбрали. Най-фрапиращи са онези политически хамелеони, които, слагайки си на реверите значките „комунист“ или „социалист“ си нямат никакво понятие от идеите на Маркс, това са просто бизнессоциалисти, маскирани търговци в Марксовия храм.

В случая нямаме нито желанието, нито амбицията да обхванем всичко, което е писано за Карл Маркс, а фундамента на неговата теория.

Става дума за Марксовия анализ на капиталистическата „пазарна икономика“ 2.

Икономиката и развитието на икономическата система според Маркс не са „откъснати“ от човешкото развитие. Обаче… „Богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство, се явява като „грамадно натрупване на стоки“, а отделната стока – като негова елементарна форма“ 3. Но освен това, при капитализма се появява една особена стока, дефинирана от Маркс, стоката „работна сила“. Особеностите на тази нова стока са блестящо анализирани в „Капиталът“, Т. 1.

По причината че за капиталиста разходът на стоката „работна сила“ е еквивалентен на всеки друг вид разходи, той се стреми да минимизира цялостни си разход за единица (своя – в рамките на собствеността!) крайна продукция. Именно това го принуждава да упражнява натиск над работната сила – да работи колкото може повече за колкото може по-малко възнаграждение. „Всяка икономия се свежда в крайна сметка до икономията на време“. „За капиталиста при конкуренцията с работниците въпросът е само за печалбата, за работника въпросът е за съществуването. Стоката труд има по-нетраен характер от другите стоки. Тя не може да се натрупва. Нейното предлагане не може така лесно да се увеличава и намалява, както предлагането на други стоки 4“. Или, казано от самия Маркс, „ако впрочем трудът е стока, то е стока с най-злощастни качества. Но дори и съгласно принципите на политическата икономия той не е стока, защото не е свободен „резултат от свободна пазарна сделка“ 5. „Работната заплата и печалбата се намират в обратно съотношение една към друга. Делът на капитала, печалбата, се увеличава в същата пропорция, в каквато се намалява делът на труда, надницата, и обратно. Печалбата се увеличава в същия размер, в какъвто се намалява работната заплата, и се намалява в същия размер, в какъвто се увеличава работната заплата.“ 6

И до днес конвенционалната политическа икономия „разглежда пролетария, т.е. този, който не притежава нито капитал, нито поземлена рента, а живее единствено от труда – едностранчив, абстрактен труд, - само като работник. Ето защо политическата икономия може да обоснове тезата, че и работникът, като който и да било кон, трябва да получава толкова, колкото да може да работи. Тя не го разглежда в неговото извънработно време, като човек, а предоставя това на наказателното право, на лекарите, на религията, на статистическите таблици, на политиката и надзирателя на просяците.“ 7

За капиталистическото общество последиците са многостранни: работната заплата се определя от враждебната борба между капиталиста и работника 8, понеже работникът е принизен до машината, машината може да му противостои като конкурент 9, макар че доходите на наемниците се повишават, неравенството нараства и се появява олигархия – „материалното положение на работника се е подобрило, но за сметка на неговото обществено положение“ 10; икономиката, политиката и медиите се контролират от богатите… Следователно „при западащо състояние на обществото – увеличаваща се нищета на работника, при напредващо състояние – усложнена нищета, при най-добро състояние – постоянна нищета 11“.

Именно по тези причини „политическата икономия схваща обществената връзка на хората, или тяхната дейно осъществяваща се човешка същност, тяхното взаимно допълнение в родовия живот, в истинския човешки живот под формата на размяна и търговия“ 12; човешките социални мрежи се свеждат до пазара. Затова „политическата икономия фиксира отчуждената форма на социалното общуване като съществената и изначалната и като съответстваща на човешкото предназначение“ 13.

Гигантска крачка напред в развитието на икономическата теория е Марксовата теория за разграничаване на потребителна стойност и разменна стойност.

Потребителната стойност принадлежи на външен предмет, нещо, което със своите свойства задоволява човешки потребности от някакъв вид. „Полезността на един предмет го прави потребителна стойност. Но тази полезност не виси във въздуха. Обусловена от свойствата на стоковото тяло, тя не съществува вън от него. Поради това самото стоково тяло, напр. желязото, пшеницата, диамантът и т. н., е потребителна стойност, или благо. Този характер на стоковото тяло не зависи от това, дали присвояването на неговите потребителни свойства струва на човека много или малко труд. При разглеждане на потребителните стойности винаги се предпоставя тяхната количествена определеност, напр. една дузина часовници, един аршин платно, един тон желязо и т. н. Потребителните стойности на стоките съставят предмет на една специална дисциплина — стокознанието. Потребителната стойност се реализира само в потреблението, или в консумацията. Потребителните стойности съставят вещественото съдържание на богатството, каквато и да е неговата обществена форма.“ 14 Природата на тези потребности, все едно дали те имат за източник напр. стомаха или фантазията, никак не изменя същността на работата. Тук не става дума и за това, как даденото нещо задоволява човешката потребност: дали пряко, като средство за живот, т. е. като предмет за потребление, или по околен път, като средство за производство.“

Динамиката на икономическата система се състои не само в растежа на количеството на всеки даден вид потребителна стойност, но и в повишаване на неговата полезна функция. Затова обемът на крайната продукция ни интересува не само като овеществен труд, но и като система на полезните функции. Затова, като последващ, интересен е въпросът, в състояние ли е цената, която измерва и съизмерва компонентите в първия от тези два аспекта, да характеризира тяхната съвкупност и във втория аспект – като полезни вещи?

Във връзка с този въпрос, който критиците на Маркс от името на теорията за пределната полезност считат за свое главно оръжие против него, е подходящо да приведем някои много характерни положения, изтъкнати именно от Маркс, и то дълго преди зараждането на тази теория:

„Ако потребителната стойност на отделната стока зависи от това, дали тя сама по себе си задоволява някаква потребност, то потребителната стойност на известна маса обществени продукти зависи от това, дали тя е адекватна количествено на определена обществена потребност от продукти от всеки вид и следователно дали трудът е разпределен между различните сфери на производството пропорционално, в съответствие с тази обществена количествено определена потребност“ 15. А що се отнася до основния принцип на теорията за пределната полезност, именно за принципа на субституцията:; „Тъй като стоката се купува от купувача не поради това, че тя има стойност, а поради това, че има „потребителна стойност“ и се употребява за определени цели, то само по себе си се разбира: 1) че потребителните стойности „се преценяват“, т.е. изследва се тяхното качество (точно така, както количеството се измерва, претегля и пр.); 2) че когато различни видове стоки могат да се заменят една с друга за едни и същи цели на потреблението, на този или друг вид се отдава предпочитание и т.н.“ 16. Към същата тема се отнася и функцията на планирането на съвременните корпорации, насочено към това да бъде наложен даден продукт на пазара, вместо да се стои на базата на „добросъвестното“ и „алтруистично“ разгадаване на нуждите на обществото. Маркс пръв откри тази закономерност, че производството е, което създава потребностите, но за съжаление тази дълбока истина само се повтаря механично, като при това ѝ се придава твърде субективизирано съдържание. Съвременният капитализъм доведе тази закономерност до особено голяма сила.

Но „кварка“, на-важната част от цялото по-нататъшно творчество на Маркс в икономическата наука е теорията за разменната стойност. Едва ли може да се намери публикация, отнасяща се до основните проблеми на икономическата наука, в която Марксовата теория за стойността да не е била предмет или на тотално отричане, или на адмирации и безусловно приемане. Самото това обстоятелство е вече достатъчно, за да стане ясно голямото значение на теорията за разменната стойност, мястото, което тя заема както в историята на икономическата мисъл, така и в системата на съвременната икономическа наука.

Интерпретацията, която предшествениците на Маркс и в частност представителите на английската класическа политическа икономия даваха на проблема за разменната стойност, се обуславяше от един съвсем емпиричен въпрос: от какво се определят количествените отношения (а следователно и цените), в които стоките (при едни вече развити капиталистически отношения) се разменят.

Най-релефно и остро изпъква сложността на проблема за отношенията между стоковото производство и капиталистическото производство в това противоречиво положение, в което се оказа Адам Смит. Наистина – пише Маркс в „Към критиката на политическата икономия“ – Адам 17 определя стойността на стоката със съдържащото се в нея работно време, но след това пренася действителността на това определение на стойността в доадамовите времена“ 18. Казано по друг начин, онова, което на Адам Смит се вижда правилно от гледна точка на простата стока, става за него неясно, щом на нейното място се появят по-висшите и по-сложни форми, характерни за капитализма: капитал, наемен труд, поземлена рента и т.н. „Той изразява това така, че стойността на стоките се е измервала със съдържащото се в тях работно време в paradise lost (загубения рай) на бюргерството, когато хората още не си противостоели като капиталисти, наемни работници, поземлени собственици, арендатори, лихвари и т. н., а само като прости производители и обменители на стоки“ 19. Приведеният цитат е пример за дълбок и в същото време крайно синтетичен анализ на цяла една школа в икономическата наука. Превъзходната ирония, която се получава с позоваването на Смит по личното му име - Адам, и с отпращането към доадамовия рай, който митологическият Адам е загубил, изразява именно това обстоятелство, че противоречията на развитите капиталистически отношения, пред които тясната постановка на проблема за стойността изправя Адам Смит, го карат да търси спасение в изкуствени условия (липса на капитал и на поземлена частна собственост), които са надраснати от капитализма.

Противоположно на Адам Смит, Дейвид Рикардо е „разработил определянето на стойността на стоката само от работното време и показва че този закон господства и над онези буржоазни производствени отношения, които на пръв поглед най-много му противоречат. Изследванията на Рикардо се ограничават изключително с величината на стойността, и по отношение на нея той поне се догажда, че осъществяването на закона зависи от определени исторически предпоставки“ 20, а именно за развитите вече капиталистически отношения.

Поставяйки като непосредствен проблем количественото определение на разменните отношения при капитализма, представителите на английската класическа политическа икономия се виждаха изправени пред една икономическа система, която се характеризира, в най-общата си форма като простото стоково производство — и разменните отношения при тази най-обща форма те се опитаха да пренесат направо и механически върху нейното по-нататъшно развитие, какво то представлява зрялата капиталистическа икономика. По този начин те не само че не можаха да решат, но просто прескочиха основния проблем - да се изведат теоретически икономическите отношения (и в това число, разбира се, и чисто количествените разменни отношения на стоките при капитализма) от общите закони на стоковото производство и по този начин да се разкрие обективната необходимост на историческия процес, при който стоковото производство се развива в капиталистическо стоково производство.

Фаталната грешка на огромна част от теорията на съвременния Economics е свеждането на капиталистическото производство до простото стоково производство и търсенето на линейни връзки в статична производствена система. Разбира се, изучаването на простото стоково производство, предшестващо капиталистическото стоково производствен, е необходимо, но не достатъчно условие. Все едно, човекът да се обяснява на базата на биологичните процеси, а биологичните процеси – на основата на химическите процеси, които са ги предшествали. Аналогично — и в икономиката: не можем да разберем капиталистическата икономика, ако не стигнем до стоката, от която капиталът произхожда и логически, и исторически. Именно по тази причина едно от най-великите произведения на Маркс започва с най-важните думи: „На пръв поглед буржоазното богатство изглежда като огромно натрупване на стоки, а отделната стока — като негово елементарно битие“ 21. Именно този „на пръв поглед“ остава инструментариумът на изследване на онези хора, които се наричат икономисти, изследващи „пазарната икономика“ като проява на простото стоково производство. Маркс също започва от този „пръв поглед“, от това, да се подложи на анализ именно елементарното битие на стоката, но веднага отива към оценка на „богатството на обществата, в които господства капиталистически начин на производство“ – едно много по-високо стъпало на икономическо развитие.

На такава широка плоскост Маркс поставя и характеристиката на стоката като „елементарно битие“ на буржоазното богатство: „Потребителните стойности съставляват вещественото съдържание на богатството, каквато и да е неговата обществена форма… При тази обществена форма, която имаме да разглеждаме тук, те същевременно са и веществени носители на разменната стойност… Разменната стойност се явява преди всичко като количествено съотношение, като пропорция, в която потребителни стойности от един вид се разменят с потребителни стойности от други вид… Тези неща изразяват вече само това, че при тяхното производство е изразходвана човешка работна сила, че в тях е натрупан човешки труд. Като кристали на тази обща за всички тях обществена субстанция те са стойности – стокови стойности… онова общо, което се изразява в разменното отношение или в разменната стойност на стоките, е тяхната стойност… само средно необходимото, или обществено необходимото работно време“ 22

Като материализация на обществения труд всички стоки са кристализация на едно и също единство. Сега трябва да разгледаме определения характер на това единство, т.е. на труда, който е въплътен в разменната стойност“ (с. 29).

Както се вижда от приведеното място в „Към критиката...“, трудът като субстанция на стойността не се постулира априорно — той изпъква в това си качество непосредствено, по един съвсем очевиден начин. Наистина, трябваше да мине в историята на икономическата мисъл цяла епоха, например тази на физиократите, за да се разграничи производството от природните процеси — но след всичко това става съвсем ясно и очевидно, че всяко производство във всяка епоха, независимо от неговата обществена форма, независимо от това, голяма или малка роля играят натрупаните отнапред производствени фондове, ще има ли или няма да има частна собственост върху производствените фондове и земята — се отличава от всеки друг тип процеси с това, че представлява въздействие на организирани в общество хора върху природните обекти (за да станат те потребителни стойности), т. е. представлява именно изразходване, по прекрасния израз на Маркс, на „човешка жизнена сила“.

Именно в тези колкото очевидни, толкова и фундаментални положения Маркс пуска корените на своята трудова теория за стойността. Каква форма получават отношенията между хората в този именно процес на материалното производство, в който те влагат своята „жизнена сила“ — този въпрос съставлява главния проблем на икономическата наука: но очевидно неговото изследване е невъзможно, ако се игнорират посочените изходни положения.

Принципната постановка на Маркс, при която общественото производство се разглежда като изразходване на „човешка жизнена сила“, се оказа много продуктивна за икономическата наука. Това обстоятелство впрочем е сигурен белег за ценността на всяка научна теория: с течение на времето нейната продуктивност расте. Каква е от тази гледна точка съдбата на Марксовата фундаментална теория за стойността през изтеклия оттогава период?

В т. II на „Капиталът“ Маркс приведе своя знаменит двупродуктов модел на възпроизводството. Всъщност Марксовите схеми имат приложение не само за капитализма, но и за всеки вид производство с развит обществен характер. На тази база се разви балансовият метод на планиране. Идеята и практическият опит на балансовия метод получиха математически израз в известната Леонтиевска матрица на междуотрасловите връзки, развита по-късно за целите на планирането от акад. Евгени Матеев 23. Ако вземем в съвкупност всички видове възпроизводими продукти, ще получим система, при която един вид продукция служи при определени разходни коефициенти за производство на друг вид продукция. От гледна точка на системата в цялост и без още да сме пристъпили към въпроса за класовата структура на общественото производство, изходът от тези взаимно преплетени междуотраслови връзки е крайната продукция, която представлява съдържание на националния доход. На този изход съответства вход отвън. При единичните производствени процеси той представлява новоприсъединената стойност. В общия модел (без още да бъде разграничена между работна заплата и печалба) тази категория получи в съвременната икономическа наука на Запад наименованието value added (присъединена стойност). Когато прекараме „присъединената стойност“ през системата с помощта на транспонираната матрица на междуотрасловите връзки, получаваме като мерна единица на всеки един елемент в изхода коефициентите на преките плюс косвените (т. е. чрез употребените средства за производство) вложения на труд, изразен в условни по своя мащаб парични единици 24. Иначе казано, в основния модел, който описва общественото производство само по себе си, без още да сме пристъпили към неговата класова структура, ние получаваме стойността в точния Марксов смисъл на това понятие.

По такъв начин матрицата на междуотрасловите връзки — този превъзходен апарат за описание и анализ на общественото производство — се оказа истински микроскоп, който даде възможност на икономистите, в това число и на противниците на Маркс, да видят във всички подробности това. което Маркс със своето остро теоретическо зрение видя и показа и без микроскопа на математиката още преди повече от сто и петдесет години. Капиталистическата форма на стоковото производство се отличава, първо, с това, че стоковите отношения обхващат цялото обществено производство и получават най-високата си степен на развитие, и, второ, с това, че те се разпростират и върху работната сила. Анализът на тази форма, който, както се вижда, не може да не се опре върху общата характеристика на стоковите отношения, е предмет на трите тома на „Капиталът“.

Ако насочим „микроскопа“ на математическия апарат на междуотрасловите връзки към зряло капиталистическия етап на еволюцията на стоковите отношения, този апарат ще ни покаже какво става с основната категория — стойността, която той ни беше разкрил по-горе в общия й вид. Работното време (изразено с някакъв паричен мащаб, например 1 работен час = 1 лев), което виждаме като екзогенен ресурс, се разделя на две 25. Една негова част е заплатена, например 1 работен час — 0,5 лева заплата, останалата част става печалба. Това е също въпрос на непосредствена констатация и именно в това си качество представлява отправна точка за по-нататъшния теоретически анализ. Първата част си остава пропорционална на вложения труд. С втората стават съществени изменения. За да се разберат тези изменения, необходимо е да видим зад функционалните връзки, които моделът описва, каузалните фактори, които движат цялата система — конкуренцията, като неин „механизъм“.

При простото стоково производство непосредственото съдържание на конкуренцията е минимизацията на трудовите разходи за единица доход. При следващото – капиталистическото стоково производство – двигателят изменя своето съдържание. Решения взимат капиталистите, те са главният агент на икономиката, като тяхната непосредствена цел е минимизацията на вложения капитал за единица печалба. Затова точката на равновесие, към която в хода на конкуренцията системата се стреми, се характеризира с тенденция към един среден коефициент на пропорционалност на принадената стойност не спрямо вложеното работно време, а спрямо вложения капитал. Поради това, докато при стоковото производство изобщо разменните отношения намират пряк израз в стойността, която моделът ни показва като преки и косвени вложения на работно време, при неговото прерастване в капиталистическо стоково производство те се обуславят от сумата на два фактора: преките и косвените вложения на работно време, изразени в коефициента на работната заплата за единица труд, плюс преките и косвените вложения на капитал, изразени чрез средната норма на печалба.

Тази характеристика на разменните отношения, която математическият модел на междуотрасловите връзки ни показва по екзактен начин, не е нищо друго освен теорията на Маркс за средната норма на печалбата и производствената цена, която е приведена в трети том на „Капиталът“. От този пункт нататък цялата дискусия около теорията за стойността, която се води в течение на век и половина-два, се съсредоточава върху въпроса, запазва ли се връзката и каква е тя между стойността като вложен среден обществено необходим абстрактен труд и производствената цена като резултат от двата екзогенни фактора на системата от уравнения. На пръв поглед коефициентите, с които преките и косвените вложения на работно време, от една страна, и преките и косвените вложения на капитал — от друга, определят цената, могат да се изменят независимо един от друг. Тази външна видимост дава начало на всички теории за „производителността“ на различните фактори поотделно и за разпределението като израз на тази различна производителност. В това число и на теорията за „намаляващия се добив“.

Но нека при равни други условия, т. е. при дадени разходни коефициенти на матрицата на междуотрасловите връзки, и при даден номинален израз на заплатения труд да изменим произволно процента на печалбата спрямо вложения капитал. Това изменение ще засегне и средното равнище на цените в цялост. Но от значение за разглеждания проблем тук е не абсолютното равнище, а отношението между цените. За да разберем релативните цени, трябва да приемем средното равнище като дадено. Ако спазим това условие, коефициентът на работното време, т. е. паричният израз на работната заплата за единица труд, от една страна, и средната норма на печалбата — от друга, могат да се изменят само по отношение на едното към другото: намалението на работната заплата за единица труд ще означава увеличение на печалбата от единица капитал или обратното.

Средната норма на печалбата се оказва по такъв начин чисто и просто преобразувана форма на нормата на принадената стойност. Тези стоки, които се отличават със средна трудоемкост и средна фондоемкост, получават цени, които се покриват с техните стойности; стоки, които имат по-висока трудоемкост и по-ниска фондоемкост от средните величини, получават цени, отклонени надолу от стойността; и съответно стоки, които имат по-ниска трудоемкост и по-висока фондоемкост от средните значения, получават цени, отклонени нагоре. Сумата от цените е равна на сумата от стойностите, изразени в условния коефициент, който сме приели като зададен.

Едно твърде елементарно преобразуване на матричното уравнение на производствената цена, което тук не можем да приведем, е достатъчно, за да покаже всичко това с ясния и точен език на математическия модел. Впрочем и тук, въпреки привидната сложност на теорията, става въпрос за един очевиден факт: ако приемем равнището на цените, както и производителността на труда, за определени, а това значи — ако приемем стойностната маса за дадена, можем да увеличаваме печалбата само ако намаляваме заплатите, или да увеличаваме заплатите само ако намаляваме печалбата. Но и в единия, и в другия случай се касае за разпределение на една и съща „материя“ — стойността (изразена с даден мащаб на цените). Ясно е, че за да говорим за разпределение, трябва да знаем какво е това, което разпределяме. Фундаменталната теория за стоката и стойността идва, за да ни даде точен отговор: това, което се разпределя, е „жизнената сила“ на човека, неговият труд, който отличава съвкупността от производствени процеси от всички други процеси в природата.

Мястото на фундаменталната теория за стойността изпъква по такъв начин с цялата необходима убедителност. И така, цената — при капитализма и при условията на свободна конкуренция — представлява преразпределена стойност. Необходимо и достатъчно обяснение — както от качествена, така и от количествена гледна точка — на това преразпределяне се съдържа в две основни предпоставки: частна собственост върху производствените фондове и свободна конкуренция (липсата на монопол).

Марксовата теория за производствената цена разкри механизма на ценообразуването (превръщането на относителната стойност в цена) при равновесно състояние на системата, което се характеризира със съответствие (на базата именно на такива цени) между търсене и предлагане. Но равновесното състояние е само някаква средна величина, около която се колебаят действителните състояния на неравновесие. Именно чрез отклонение на пазарните цени от тези цени на равновесието конкуренцията управлява при условията на капиталистическата частна собственост количествените отношения. По такъв начин без понятието за абсолютната стойност става невъзможно да се обясни производствената цена (обусловена от двата вектора: вложения труд и вложения капитал), без понятието за производствена цена става невъзможно да се обяснят емпирично съществуващите при свободна конкуренция цени — тъй както без центъра на равновесието не можем да си обясним движението на махалото.

Но тази строга логическа линия на теорията продължава и по-нататък. Силата на привличането, което производствената цена упражнява, е пълна при идеалните условия на свободна конкуренция. Но отклоненото махало на дадена емпирична цена може да бъде задържано по пътя му към производствената цена (като точка на равновесието) от някакъв допълнителен фактор. В съответната на тази преграда степен емпиричната цена се превръща в монополна. Маркс постави основите и на теорията за монополната цена, а именно в тази сфера, в която монополът намираше най-ярко проявление през миналия век. Става дума за Марксовата теория за диференциалната и особено за абсолютната земна рента. И това, което в случая е от значение да се изтъкне, се състои отново в тясната връзка, по последователните звена на проследената дотук логическа линия, на теорията за монополната цена с теорията за стойността.

И така, Марксовата теория за стойността се оказа вярна. Превъзходно е обоснована и доказана от Карл Маркс в томовете на „Капиталът“. Оказа се вярна и за капитализма – както при прехода от стадия на свободната конкуренция към стадия на монополистическия капитал – така и при прехода от монополистически капитализъм към държавно-монополистически капитализъм и в последствие – към глобален капитализъм. Верността й ще се потвърди и в бъдеще. Това, което направи Айнщайн във физиката, бе сътворено от Маркс в икономическата наука. И колкото повече се отдалечава откритията във времето, толкова по-полезни за науката са сега и в бъдещето. Разбира се, в процес на научно задълбочаване и същевременно – чрез интегриране с други науки.

Марксовата теория се доказва и от практиката.

Днешното увеличено „тегло“ на капиталистическата класа е тъждествено на нарастването на собствеността й спрямо общата собственост на пролетариата и прекариата. Обратно, за социалистическото общество работната сила престава да бъде стока, а личността се превръща в цел на свободното и всестранното човешко развитие. Именно тази идея насочва вниманието на Маркс към това, което на съвременен език се нарича оптимален „вектор на крайната продукция“ (най-вече във фонд „Потребление“), който да формира „богатството на обществата, което, се явява като „грамадно натрупване на личности“, а отделната личност – като негова елементарна форма“. В бъдещото общество богатството ще се измерва със свободното, а не с работното време. Затова и „нашите нужди и наслади се пораждат от обществото; затова ги мерим с обществена мярка, а не с предметите за тяхното задоволяване. Тъй като те имат обществен характер, те са относителни.“ 26

Днес тези идеи намират прекрасен математически израз в схемата на баланса на междуотрасловите връзки на Леонтиев: при капитализма разходите на стоката „работна сила“ са в първи квадрант; при социализма те стават компонента на трети квадрант и престава да бъдат „стокови“.

Освен това, „техническата разлика“ между икономика на капитализъм и икономика на социализъм не е само в липсата на експлоатация, а в замяната на хоризонталните пазарни връзки, в които „съвкупното движение на това безредие е неговият ред 27“, с предварителни планомерни връзки за бъдещето. Именно всеобщата връзка, който днес икономико-математически рефлектира в баланса на междуотрасловите връзки, е забелязана още от младия Маркс – „движението на един отрасъл на промишлеността сее предава на всички останали“ 28. Обратно, при бъдещото социалистическо общество ще властва, твърди се, принципът „От всекиго според способностите, всекиму според труда“ – балансът на междуотрасловите връзки и компютъризацията улесняват възможностите за такова изчисляване; „равенството“ и „братството“ ще позволят достоен живот от раждането – чрез удължен полезен живот – до смъртта. Ако при капитализма работникът „работи, за да живее“ 29, то при бъдещото общество работата ще е първа жизнена необходимост, но не средство за съществуване.

Ако погледнем със скоростта на мисълта на различията от преди 200 г., и сега, ще стигнем до още едно потвърждение на идеите за прогнозираната „смърт на капитализма“: от една страна, той – капитализмът - е достигнал глобални граници, подяждайки обществата, икономиката и природата – производителните сили са се развили неимоверно, но „производствените отношения“ ни водят към опасен антропоцен; от друга страна, елементи на социализма са пробили алчността на капиталистическата система чрез демокрацията -– в много, много страни има ограничения на работното време, безплатно здравеопазване, безплатно образование, социални жилища, прогресивен данък и т.н.

Така че, „Да“, Маркс е прав. Колкото и на някои да не им се вярва!

 

 

_________________

1  http://www.segabg.com/article.php?psize=60&id=907042&command=fps

2  Разбира се че има и е имало и социалистическа пазарна икономика.

3  Маркс, Карл и Фридрих Енгелс, Капиталът. Съб. Съч, т. 23, 1980, с. 46.

4  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 587.

5  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 55.

6  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 448.

7  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 51.

8  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 45.

9   Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.

10  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 450.

11  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 49.

12  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.

13  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 42, С., 1983, с. 23.

14  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 23, С., 1968, с. 48.

15  Маркс, К. и Фр. Енгелс. Съч., Т. 25, ч. II, С., 1960, с. 185-186

16  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 19, С., 1960, с. 387.

17  Смит, но подхождащо на първия човек в рая – бел. авт.

18  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 63.

19  Пак там.

20  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 64.

21  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 13, С., 1964, с. 15.

22  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 23, С., 1968, с. 48-51.

23  Матеев, Е., Структура и управление на икономическата система. Второ издание. Издателски комплекс на УНСС, С., 2015.

24  Пак там.

25  Примерът е многократно даван от акад. Евгени Матеев. Авторът е интерпретирал част от идеите на академика, чути по време на неговите лекции във ВИИ „Карл Маркс“, както и обсъждани с него.

26  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 445-446.

27  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 437.

28  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 1, С., 1975, с. 589.

29  Маркс, К. и Фр. Енгелс, Съч. Т. 6, С., 1960, с. 431.

 

 

 

Източник:  Поглед инфо, 11 юни 2018 г.