Търсене в този блог

17.11.2017 г.

Мерсия Макдермот изненада дори българските историци - Велиана Христова

 


 

Излезе от печат една очаквана с нетърпение книга на издателство "Синева" - "Ален мак самотен" -  биография на Димитър Благоев от Мерсия Макдермот. На 19 октомври т.г. ДУМА публикува откъси от подготвящото се тогава издание на английската историчка и писателка, дълбоко свързала живота си с България. Оказа се, че видни историци, които са работили с нея в БАН и в Софийския университет, познават биографиите на тримата бележити българи, които тя написа: на Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански, не са и чували за четвъртата книга от поредицата - тази за Благоев. А както казва самата Макдермот, и четирите биографии са на "видни български революционери, чийто живот е подчинен на принципа, обобщен от Яне Сандански: "Да живееш, значи да се бориш. Робът за свобода, свободният за съвършенство". Макдермот много е искала биографията на основателя на Българската комунистическа партия да излезе едновременно във Великобритания и в България, но тя е публикувана в Англия през 2014 г., а сега за пръв път става достояние на българската публика.

"България не е нито богата, нито могъща държава, но тя е дала на света дарове, които са безценни: азбука, която е превърнала мрака в светлина за безброй милиони, както и съзвездие от герои и героини, които въплъщават най-доброто от човешката мисъл и човешките стремежи. Сред тях със сигурност Димитър Благоев е един от най-великите." С тези думи се обръща авторката към читателите в предговора си към българското издание. За историците написаното от Мерсия Макдермот ще е безспорно интересно заради детайлността на фактите от живота на Благоев и задълбочеността на повествованието. А любознателните българи това забележително произведение ще привлече с темпераментността на разказа, с много неизвестни дори за българите подробности от личния, обществения и политическия живот на Благоев в бурните времена преди един век, с препратките от отминали събития към парещи въпроси на нашето съвремие, чиито отговори и днес пораждат страсти.

Името на Макдермот е емблематично за поколения българи, за нашата страна тя пише повече от 60 години. Тя е чуждестранен член на БАН, почетен доктор на Софийския университет, почетен гражданин е на Благоевград и Карлово, носител е на "Орден на розата", на ордените "Кирил и Методий I ст. и "Мадарски конник". А тази година във връзка с нейната 90-годишнина бе удостоена с отличието "Златен век" с огърлие. Макдермот е завършила руска филология в Оксфорд, за пръв път идва в България през 1947 г., на следващата година се връща отново тук и участва в Международната младежка бригада на яз. "Георги Димитров" (днес "Копринка") при Казанлък. От 1962 до 1989 г. Мерсия с кратки прекъсвания живее и твори в България. Преподава в Английската гимназия в София и в историческия факултет на Софийския университет. Дълги години е председател на Англо-българското дружество със седалище в Лондон.

ИК "Синева", известна с изключително сериозните книги, с които обогатява българския литературен живот, и този път поднася на читателите едно изключително и ценно за България издание. Преводач на книгата е Лиляна Ванова. За съжаление Мерсия Макдермот вече не пътува извън Англия, но за 30 ноември, когато община Благоевград организира представяне на последната й знаменита биография за Дядо Благоев, издателството и Мерсия са подготвили изненада, която засега държат в тайна.

 

Източник:  вестник ДУМА, 17 ноември 2017 г.

 

 

 

 

13 експеримента за Ленин - Славой Жижек

 

 

Уважаеми читатели!

Комунистическата партия на Руската федерация и издателството „Ad Marginem“ ви предлагат нова книга, посветена на анализа на творчеството на Ленин.

За голямо съжаление, Ленин в наши дни се превърна в забравена  "марка", свята за едни и олицетворение на злото за други. Вече отдавна в Русия не са публикувани нито произведения на действителни леви философи за Ленин, нито произведения на основателя на съветската държава. В резултат истинската стойност на тази фигура като велик мислител се губи за съвременното общество.

С тази серия се надяваме да върнем Ленин в съвременния философски и политически контекст, да помогнем на читателя да анализира живота на страната и актуалните проблеми на съвременността в руслото на неговите идеи.

 

 

  Содержание:

    Введение: между двумя революциями

    1. Право на истину

    3. Внутреннее величие сталинизма

    4. Ленин как слушатель Шуберта

    5. Любил ли Ленин своих близних?

    6. Оправдание насилия

    7. Против чистой политики

    8. Ибо они не ведают, во что верят

    9. Культурный капитализм

    10. Против ПОСТПОЛИТИКИ

    11. Ideologic heute

    12. Добро пожаловать в пустыню Реального!

    13. Существует ли политика отнятия?

    Заключение: возвращение versus повторение


Превод от английски: А. Смирнов

 


 

Цялото съдържание виж тук:

 

http://leninism.su/books/3596-13-opytov-o-lenine.html

или тук: http://loveread.me/read_book.php?id=43912&p=1       

 или тук: http://yanko.lib.ru/books/philosoph/jijek-13_op_o_lenine-8l.pdf        

 

 

 

 

 

 

11.11.2017 г.

За трудът на Ленин «Държавата и революцията» - Лев Данилкин

 

 

 

Эту маленькую – сотня страничек – книжечку Ленин написал в первые восемь месяцев 1917 года; весьма вероятно, это наиболее драгоценные во всем 55-томнике страницы. Если хотя бы на секунду «забыть» про существование этого текста, все представления о Ленине окажутся заведомо искаженными, превратными; этот текст – ключ не только к его политической деятельности, но и к его личности – стержнем которой обычно называют одержимость властью, волю к власти, стремление добиться власти любой ценой, любыми средствами.

Труд этот очень нехарактерен для Ленина: это не коллекция секретов партстроительства, не учебник по искусству восстания, не аналитический очерк современной политики. Однако именно здесь объясняется смысл революционной деятельности: как на самом деле выглядит марксистский «конец истории», чем именно заменять старый, обреченный на разрушение, мир. Троцкий не ради красного словца писал про «перевооружение», которое Ленин осуществил в 1916–1917 годах («Он к этому готовился. Свою сталь он добела нагревал и перековывал в огне войны») – и которое «при данных условиях мог произвести один лишь» он. «ГиР» стала крайне важным текстом для партии. Перевооружение это – Ленин не из тех, кто пил из сомнительных колодцев, – было стопроцентно марксистским. По сути, Ленин умудрился набрать таких цитат из Маркса и Энгельса, после которых весь «социализм» выглядит совсем не так, как его представляли все остальные на протяжении десятилетий. Разумеется, в эту книжку встроен и красный светодиод, который тревожно мигает: мир, ставший продуктом деятельности ленинской партии, вроде как руководствовавшейся этой книжечкой, катастрофически не похож на тот, что описан в «ГиР». Однако «ГиР» доказывает и другое: хотя Ленин несет ответственность за то, куда мы попали, неверно ставить знак равенства между тем, что он планировал, и тем, чем занималась его партия после его смерти. Курьез в том, что в «ГиР» партия не упоминается, и, похоже, политическая философия Ленина не подразумевает партию как обязательный элемент общества.

Если у вас есть возможность прочесть только один ленинский текст, то лучше выбрать именно его. Это библия коммуниста – но и книжечка для «всех», важная именно для «читателей со стороны» – потому что обывателю, воспитанному на «Собачьем сердце», кажется, что «диктатура пролетариата» – идиотская, заведомо ведущая к экономической разрухе, низкой производительности труда, засилью номенклатуры, тотальной некомпетентности и ограничению элементарных гражданских свобод, к пресловутым «лагерям» для всех несогласных; порождение извращенной ленинской фантазии, Нарочно Плохая Идея, выдуманная назло, из вредности, чтобы превратить нацию в подопытного кролика и провернуть «эксперимент» – злодеяние, объяснимое только трикстерской природой главного ее автора и промоутера.

«Государство и революция» – хорошее противоядие от «Собачьего сердца»; здесь объясняется, что такое на самом деле диктатура пролетариата и какие у этой странной политической формы преимущества и перспективы; в отличие от социального расиста Булгакова Ленин не видел в пролетариях антропологических «других», «элиенов», низшую расу, которая может конкурировать с буржуазией исключительно за счет физической силы; и смысл его, Ленина, деятельности – изменить среду таким образом, чтобы она порождала больше Иванов Бабушкиных, чем Шариковых. И чтобы осуществить это, он предлагал не комическую одномоментную метаморфозу, остроумно высмеянную Булгаковым, а постепенную, на протяжении нескольких поколений, политическую работу, цель которой – отмирание аппарата насилия, который Шарикова и формирует. Он предполагал, что у него хватит на это воли и терпения.

История создания этой книжечки тоже в своем роде замечательна. В апреле 1917-го Ленин привез в Стокгольм уже сформированный скелет текста; в крайнем случае («если меня укокошат…» – очень ленинское словцо) Каменев получил право опубликовать отредактированные заметки. То, что Ленин умудрился продумать мысль о государстве (которая всем остальным просто не пришла в голову, а если бы и пришла, то показалась бы как минимум преждевременной) до начала революционных событий в России, «ни с того ни с сего» – и при этом прямо передреволюцией, – возможно, самое убедительное свидетельство ленинских паранормальных, тиресианских способностей: пусть не угадав даты и места революции в Европе, он почувствовал, что земля дрожит, – и вместо того чтобы наслаждаться эйфорией – вот оно, сейчас хлынет лава – принялся составлять план: что дальше, после извержения. Кто, кроме Ленина, оказался готов разглядеть за множеством конкретных политических вопросов Проблему Проблем: марксизм и государство? Никто. И поэтому сначала трудно избавиться от ощущения, что «ГиР» возникла как метеорит, свалившийся на голову словно бы из ниоткуда, по случайному совпадению. Задним числом, однако, ясно, что эта мысль и должна была возникнуть у Ленина – после завершения работы над «Империализмом как высшей стадией», потому что механизм империалистической войны, действие которого описал Ленин, по логике – неизбежно – должен был привести к революции, открывающей историческое окно возможностей.

Однажды году в 1921-м на глаза Ленину, явившемуся выступать на очередной съезд рабочих, попался плакат, на котором было написано «Царству рабочих и крестьян не будет конца». Плакат даже и не висел, а всего лишь стоял в стороне, но Ленин углядел его – и высказал раздражение безграмотностью абсолютно лояльной, казалось бы, «красной» надписью: как это не будет конца? Ведь раз есть рабочие и крестьяне, значит, есть разные классы; тогда как «полный социализм» подразумевает бесклассовое общество; есть классы – нет коммунизма.

Подлинная цель пролетарской революции, по Ленину, – не просто переворот, пересмотр итогов приватизации, замена одного господствующего класса другим; не абстрактный «социализм», где классы мирно сосуществуют; не утопическое «справедливое общество всеобщего благосостояния» и пр.; но уничтожение государства, «т. е. всякого организованного и систематического насилия, всякого насилия над людьми вообще». Коммунизм – это когда государство больше не нужно: «ибо некого подавлять», и раз так, не надо систематически напоминать слабым, что они слабы, и держать машину насилия: «это будет делать сам вооруженный народ с такой же простотой и легкостью, с которой любая толпа цивилизованных людей даже в современном обществе разнимает дерущихся или не допускает насилия над женщиной». Это ленинские слова, в которые надо тыкать всех, кто называет его «кровавым палачом», «бонапартом», «авторитарным монстром». «Ленинский орден» – вертикальная, централизованная, основанная на подчинении организация, описанная в «Что делать?» и выстраивавшаяся им на протяжении десятилетий, – был не идеалом, а технической, временной структурой, которая, выполнив свои цели, должна была отмереть – и уступить место свободному самоуправляющемуся коллективу. Именно поэтому в «ГиР» партия не упоминается. «Государство и революция» отменяет «Что делать?» и – пусть задним числом – снимает с этого сочинения клеймо «гимн тоталитаризму». Не тоталитаризму, как выяснилось, – а обществу, свободному от власти и насилия. К этому стоит отнестись серьезно. Ленин – внимание! – планировал построить не государство, где все с номерами и все по талончикам, а наоборот – мир без государства вообще. Именно это и есть коммунизм.

А вот путь к нему пролегает через Диктатуру Пролетариата (которая, несмотря на грозное название, есть просто форма обычного государства – как стандартная Диктатура Буржуазии, только в другую сторону: со справедливой – в пользу трудящихся – демократией).

Надежды на то, вдалбливает Ленин, что, сделав пролетарскую революцию, можно будет продолжать пользоваться буржуазным госаппаратом, – несостоятельны. Этот аппарат, несмотря на демократию и парламент, – для пролетариата такое же зло, как царизм: тоже форма подавления, механизм угнетения – и что с того, что механизм этот перезапущен самими социалистами. Всеобщее избирательное право – не способ выявления воли большинства трудящихся, но орудие господства буржуазии. Выборы, даже самые «честные», на самом деле жульничество – потому что они устроены таким образом, чтобы низы делегировали буржуазии право представлять их интересы. «Маркс великолепно схватил эту суть капиталистической демократии, сказав в своем анализе опыта Коммуны: угнетенным раз в несколько лет позволяют решать, какой именно из представителей угнетающего класса будет в парламенте представлять и подавлять их!» Капиталистическая демократия лицемерна; она только формально для всех – а «на деле ей могут пользоваться только господствующие классы: общественные здания не для “нищих”». «Свобода капиталистического общества всегда остается приблизительно такой же, какова была свобода в древних греческих республиках: свобода для рабовладельцев. Современные наемные рабы, в силу условий капиталистической эксплуатации, остаются настолько задавленными нуждой и нищетой, что им “не до демократии”, “не до политики”, что при обычном, мирном течении событий большинство населения от участия в общественно-политической жизни отстранено»; они вытолкнуты из политики, из активного участия в демократии. Демократическая республика – идеальная политическая форма для капитализма. Демократия – организация общества, позволяющая поддерживать систематическое насилие одного класса над другим, одной части населения над другой.

Это очень сильное заявление – и по меркам 1917 года в особенности; сейчас опыт того, что на самом деле представляет собой демократия и чем она чревата, есть у многих; сто лет назад это было далеко не очевидно, а для русского общества – где Учредительное собрание было голубой мечтой – вообще немыслимо.

Старую машину насилия надо не усовершенствовать, ее надо разбить, сломать; именно это, колотит Ленин кулаком по столу, – главное в учении марксизма о государстве. В первое время – раз путь развития общества не «ко всё большей и большей демократии», а к устранению господства эксплуататоров – придется заменить ее на организацию вооруженных рабочих – как это было сделано в Парижской коммуне. Прецедент 1871 года показал, что когда речь заходит об угрозе интересам буржуазии, последняя, не задумываясь, попирает принципы демократии и идет на кровь; именно поэтому – в силу трезвости, а не авантюризма или «трикстерства» – Ленин не фетишизировал ни демократию, ни государство-любой-ценой-лишь-бы-не-анархия. Парижская коммуна была психотравмой, которую Ленин ощущал – и пытался «проговорить» ее; Маркс и Энгельс извлекли из этой трагической репетиции европейской революции множество уроков, которые затем оказались злонамеренно замолчаны: II Интернационал нарочно заметал под ковер и тему постреволюционного государства, и революции вообще; по сути, именно потому, что их устраивало буржуазное государство – им и не нужна была революция. А Марксу и Энгельсу – нужна, и революция для них была не абстрактным, а близким, актуальным событием; не еще одним походом к начальству за повышением зарплаты – а попыткой учредить государство нового типа.

Переходный период между буржуазным государством и коммунизмом, на который Россия конца августа 1917-го может выйти буквально в ближайшие недели, – и есть диктатура пролетариата: демократия – но не для буржуазии, не для меньшинства, а для трудящихся, для большинства. Вооруженные рабочие подавляют буржуазию; у этого насилия есть сверхзадача – избавиться от деления на классы. Потребление и количество труда строго контролируется – не чиновниками, а именно рабочими! Вместо парламента – «нечто вроде парламента», контролирующего аппарат; но сам аппарат будет новым, из рабочих; чтобы ни эти «бета-парламентарии», ни сотрудники аппарата не превратились в бюрократов, им будут платить не больше, чем рабочим, и в любой момент могут сместить; и функции контроля должны исполняться не всё время одними и теми же людьми, а всеми членами общества, по очереди. То есть представительные учреждения есть (и выборы есть – но не для того, чтобы жульнически собирать голоса рабочих) – но разделения труда там нет: они сами и вырабатывают законы, и исполняют их, и проверяют, что получилось в реальности. Заведомая утопия? Нет: Ленин приводит аналогию с почтой – тот же, по сути, механизм; для его работы тоже нужны техники, контролеры, бухгалтеры – но платить им можно столько же, сколько обычным рабочим; они не эксплуатируют рабочих, а тоже работают – в отделе управления. Именно по типу почты и следует организовать народное хозяйство при диктатуре пролетариата.

Тем не менее даже в таком виде нарисованная Лениным картина и в самом деле отдает утопией. Попробуем понять, на что все это может быть похоже в более «сегодняшних» – и более практических – терминах.

Вряд ли Ленин воображал, что государство при коммунизме отсутствует напрочь. Скорее, оно представляет собой нечто вроде платформы для обслуживания самодеятельных политических институций локального, прикладного, невертикального характера. Ленинское «отмирающее» государство похоже на, допустим, Aliexpress – платформу, которая сама не продает ничего, но на которую насаживаются много самостийных, образовавшихся снизу организаций, ведущих некую деятельность; в «ленинском» случае на платформе продаются не товары, а доверие; государство нужно для того, чтобы – возвращаясь к купальному опыту Ленина в Нейволе у Бонч-Бруевича – во-первых, купальщики и «хулиганы» нашли друг друга, а еще – чтобы, условно говоря, купальщики и «хулиганы» находились друг с другом в нормальных отношениях, не враждовали, а доверяли друг другу – и имели площадку, где они могут договариваться. Гражданин может вступить и в ту, и в другую группу по интересам – а «отмершее государство» выведет эти общества на свет, наделит политическими правами. То есть это именно государство-платформа, государство, низведенное до технологии; оно не «продает» власть, не имеет аппарата насилия, а увеличивает радиус доверия, стимулирует людей объединяться ради решения общих проблем и самоуправления – в группы доверяющих друг другу граждан, которые удовлетворяют свои потребности и вместе осуществляют некоторые не опасные для других групп действия. Группы самые разные – в диапазоне от Петроградского совета рабочих депутатов до общества купальщиков Нейволы, которое следит, чтобы «хулиганы» у озера воздерживались от сексуальных домогательств к тем купальщицам, которые пришли просто освежиться. Таким группам не нужны ни бюрократический аппарат, ни высокооплачиваемые чиновники – члены групп всё делают сами. Поскольку труд не будет отчуждаться, человек будет работать для самореализации, то есть, по сути, для развлечения, – постепенно будет повышаться общий культурный уровень: то есть, в переводе на другой язык, тот, кто начнет приставать у берега озера с домогательствами, в государстве будущего нанесет больший ущерб своей социальной репутации, чем получит удовольствия от асоциального поступка. Люди – разумные эгоисты, как у Чернышевского, – привыкнут к тому, что они сами ответственны перед своим окружением, – и поменяют свои социальные (если не сексуальные) привычки.

Даже и привычка к насилию – временное явление: избавившись от капиталистического рабства со всеми его гнусностями и мерзкой моралью, люди сами, без принуждения, смогут соблюдать правила общежития. Это дело воспитания, дело культуры; грубо говоря, Ленин верит, что «Аппассионата», Некрасов и Тургенев могут переформатировать сознание; что у «шариковых», выросших в свободных условиях, будет отмирать инстинкт плевать лузгу на пол и они не будут нуждаться в «хламе государственности».

Все это, разумеется, не только вдохновляет, но и озадачивает; «Государство и революцию» легко подвергнуть «недружественному пересказу» и выдать за утопию, в которой описывается положение дел, не имеющее с реальностью ничего общего. Разумеется, Ленин и сам отчетливо осознавал, что для обывателя фраза «каждый будет свободно брать “по потребности”» кажется смешной, нелепой: то есть вы, что ли, обещаете каждому «любое количество трюфелей, автомобилей, пианино»? Да нет, не обещаем, отвечает Ленин; такие обещания – глупость: но можно прогнозировать, что производительность труда будет расти, как и культура, – и человек не будет почем зря претендовать на явно лишнее «и требовать невозможного». Утопия – мошенничество, проект в жанре «мне так кажется»; Ленин же рассуждает научно – ничего не обещая, но демонстрируя крайне сложный и негарантированный путь – не к блажной выдумке, а к логичному варианту развития текущего положения дел. Это конкретный маршрут, с навигацией; по нему можно идти, ориентируясь.

Именно «Государство и революция», заметенные под ковер представления Маркса и Энгельса о государстве, а не мифическая переписка с Парвусом о немецких деньгах – способ заглянуть Ленину апреля 1917-го в голову – и найти рациональное объяснение всем его действиям: почему все вокруг него испытывали революционную эйфорию, а он нет. Если бы у Ленина в голове не было этой книги в 17-м году – то он был бы не Лениным, а политологом из тех, что полагали своей целью в революции «сделать Россию европейской страной»; псевдодирижером, который, как все остальные, махал бы палочкой, делая вид, что руководит музыкантами. Но она была у него в голове – и поэтому он знал, когда какие инструменты должны вступить, сколько еще выдержат исполнители, чем должно кончиться это музыкальное произведение – и кто останется на сцене после финала. И именно поэтому время от времени он мог менять одни лозунги на другие: то были временные, текущие формы, а Ленин занимался не реализацией лозунгов, а целью, поставленной в книге, – установление диктатуры пролетариата вместо демократической республики. Осознание природы «демократии» вело к практическим следствиям, к тактике: «честная победа на выборах» и «легальное» учреждение социализма заведомо невозможны. Если осознавать, как на самом деле осуществляются все эти формально честные победы, с помощью каких манипулятивных технологий, – то с какой стати придерживаться этих формальностей. Если демократия – машина подавления угнетенных классов, созданная буржуазией, то можно действовать, не связывая себе руки заведомым идиотизмом. Массам важнее не принципы демократии, а решение коренных противоречий их жизни: война, земля, работа и пр. Вместо того чтобы играть по правилам буржуазии, Ленин счел правильным сделать акцент на вооруженном захвате власти.

 

 

 

Източник:  Независимый  альманах "Лебедь",  14-09-2017

 

 

 

 

 

19.10.2017 г.

Последните дни на Димитър Благоев - Мерсия Макдермот

 


Пред 2018 г. ИК "Синева" пусна за пръв път на български език книгата "Ален мак самотен" -  биография на Димитър Благоев, с автор Мерсия Макдермот.

По-българка от много българи, тя цял живот мечтае да сътвори биографията на Дядо Благоев. Книгата й бе публикувана във Великобритания през 2014 г., макар че мечтата й е тя да излезе едновременно на английски и на български език.

Предлагаме откъс от книгата - разказа на Мерсия Макдермот за погребението на дядо Благоев през кървавата 1924 г., на което се стичат над 200 000 души, не само комунисти - нещо, което дотогава не се е случвало и не се случва никога след това.

 

 



Из "Ален мак самотен. Биография на Димитър Благоев"

    Благоев не изиграва пряка роля в подготовката за въстанието или в определянето на датата за неговото начало, тъй като е сред арестуваните на 12 септември и остава в полицейската килия до 30 септември, когато, с оглед на състоянието на неговото здраве той е освободен под домашен арест. Партията успява да го информира чрез посетители и изглежда, че той първоначално се противопоставя на въстание с толкова ранна дата, но един ден по-късно, след като чува, че Стара Загора вече е въстанала, той променя позицията си и казва: "Ако това е вярно, Партията трябва да се намеси."
  След поражението на въстанието, здравето на Благоев се влошава още повече, неговите астматични атаки стават по-чести и рядко може да се вдигне от леглото си. Той обаче получава информация за последните събития чрез другарите си, които не се спират пред полицейското наблюдение над неговия дом, за да го посещават. Вече не може да пише статии или дори да диктува за кратко, а почти последният му политически акт - смел във всяко отношение, е да подпише дълго и внимателно обмислено изявление, изпратено от името на Централния комитет на партията до Върховният апелативен съд в края на март 1924 г., като протест срещу действията на правителството за разпускане на Комунистическата партия по Закона за защита на държавата.
    Освен че изтъква чисто конституционни и правни аргументи срещу Закона и неговото тълкуване, изявлението остро критикува правителството, обвинявайки го, че се страхува от легална борба, защото в легалната борба комунистите се избират законно. Вместо това то убива и осакатява хиляди невинни хора, чието единствено престъпление е недоверието им към узурпаторите и желанието им за законност. Важен елемент в изявлението е защитата на Септемврийското въстание и смелото утвърждаване на революционните принципи, върху които Партията е изградена. "Въоръженото въстание, както твърди изявлението, е легитимно, когато всички пътища за легална борба са блокирани, и ако Апелативният съд сметне, че Партията трябва да бъде разпусната, защото въоръженото въстание е включено в нейната програма, тогава самият Сговор трябва да бъде разпуснат, тъй като той се състои от партии, които преди 9 юни и впоследствие, се позовават на мнението, че в определени моменти е позволено да се завземе властта чрез силата на оръжието."
  В това последно публично изявление Благоев казва: "Българската комунистическа партия не се плаши от преследванията, гоненията и жертвите. Тя не за пръв път изпада в подобно положение. В такова положение тя е изпадала всякога, когато е заставала в трудни моменти на страната на трудещия се народ. Тя бе гонена, преследвана, нейните дейци избивани през двете катастрофални войни. И тогава грехът й бе, че се обяви решително против войните. Наричаха я предателска партия. Дойде време и час, когато целият български народ заяви, че само комунистическата партия е защитавала широките трудещи се маси и нацията, като се е борила срещу войната. Сега партията ни е в същото положение. Ние ще се борим в защита на българския народ против неговите народни потисници - "патриоти". Ние заявяваме, че в интерес на целия български народ искаме на мястото на превратаджийското "легално" правителство да дойде правителство на работниците и селяните. Това ще стане с борби. Нас не ни е страх от легалните борби, народът е за работническо-селското правителство, то неминуемо ще дойде. По кой път, това зависи най-вече от властта, от днешното правителство и от господствуващата класа."
      На 6 май 1924 г. състоянието му се влошава и той губи съзнание. Лекарите успяват да го съживят за кратко. Той разпознава хората около себе си, усмихва се и моли да му помогнат да се изправи, защото трябва да присъства на заседание на Централния комитет. После отново изпада в безсъзнание. В 4 часа сутринта на 7 май 1924 г. той умира.
 Полицията бърза да информира Стела, че погребението трябва да е "тихо", без публично участие, но те не могат да накарат океана да спре да се вълнува и нещата скоро се изплъзват от ръцете им.
 През първия ден балсамираното тяло на Благоев лежи на леглото в дома му, с куп червени лалета на гърдите, стотици хора пристигат, за да изкажат за последен път своето преклонение. Дори арестуваните членове на Централния комитет получават правото да се сбогуват с лидера си. Но на другия ден, на 8 май, синът на Благоев Владимир, и още един другар, измъкват тялото, качват го в една кола и го отнасят в работническия театър в Ючбунар, който е тайно нает за поклонението. Когато властите разбират какво се е случило, те не са на себе си от ярост и искат ковчегът да се върне в дома на Благоев, но в театъра и около него вече има твърде много хора и те разумно изоставят идеята.
  През следващите три дни хиляди хора преминават край отворения ковчег, обсипвайки го с пролетни цветя. Тъй като партията вече е забранена и Законът за защита на държавата протяга своите пипала във всички посоки, това не е обикновен израз на скръб и уважение, а акт на кураж и открито неподчинение. Изненадващ посетител е Янко Сакъзов, който спира до ковчега на Благоев, след това се отпуска на едно коляно и се обляга на катафалката, оставайки в това положение за няколко минути, преди да напусне безмълвно. Независимо дали е дошъл само заради старите времена, за демагогски цели или по някаква друга скрита причина, това никога няма да се разбере, неочакваното му появяване прави дълбоко впечатление на всички, които го виждат.
     В четири следобед в неделя на 11 май, погребалното шествие тръгва към гробището. Никога дотогава София не е виждала повече от 200 000 души и не е ставала свидетел на погребение с такива внушителни мащаби. Смятало се е, че 50 000 души ще излязат по улиците, за да придружат любимия Дядо до мястото на вечния му покой. Полицията, на коне и пеша, също е налице, армейски части са докарани и разположени по съседните улици на маршрута, но опечалените ги пренебрегват и поддържат достойно, дисциплинирано спокойствие, което не дава на властите ни най-малък повод за намеса, но успява да предизвика страх в сърцата им.
     Неизбежно, по пътя си от центъра на града към гробището, процесията преминава край Народния дом, окупиран от фашистката полиция. Когато червеният отворен ковчег, украсен с чук и сърп, носен от групи млади мъже, стига до площада на Лъвов мост, процесията спира. Носачите коленичат и накланят ковчега така, че лицето на починалия да се обърне към Народния дом. В един миг цялото множество от хиляди опечалени коленичи като един човек. Полицаите изваждат сабите си и тръгват към носачите, заплашвайки ги и настоявайки кортежът да продължи, без да спира до гробището. Но редиците се затварят като стена около ковчега, полицията не може да премине и процесията отново се отдръпва със същата перфектна дисциплина и спокойствие. В един момент червеният флаг е издигнат начело на шествието и полицията се опитва да арестува знаменосеца. Отново редиците се затварят и полицията не може да направи нищо.
 На гробището се извършват религиозните обреди, изисквани от традицията, но словото на свещеника далеч не е само по православния канон: "Който не работи, няма да яде, тези думи на апостол Павел ми минават през ума, пред гроба на онзи, който даде целия си живот за тези, които работят. Дядо Благоев изпълни заповедта на Христос да се грижи за ближните си. Надявам се многобройните му последователи да не се отклонят от неговия път..."
 Ораторите, които говорят на гроба, са старият му приятел и другар Никола Габровски (от името на работниците и селяните от провинцията) и Димо Хаджидимов (от името на левите македонски емигранти). Ковчегът е спуснат в гроба и работническият хор пее Революционния погребален марш, който уверява поразеното от скръб коленичещо множество, че въпреки всички жертви, "ще дойде денят, когато силните хора ще бъдат всемогъщи и свободни". После в последния момент се случва нещо почти невероятно: тежките облаци, които висят над града, съвпадащи с настроението на хората, изведнъж се разделят и като знак от небето един слънчев лъч осветява ковчега, миг преди завинаги да изчезне от погледите.
 Ядосани и раздразнени от поведението на тълпата, която едновременно е напълно дисциплинирана и напълно извън контрола й, полицията иска веднага да изчисти гробището, но опечалените отказват да се разпръснат и всички те упорито стоят наоколо, докато гробът е зарит и изравнен, отрупан с повече от седемдесет венци и безброй цветя и лозунги. Тогава и само тогава, те напускат по същия тих, подреден начин, по който са дошли.
     Смъртта на Благоев получава широк отзвук не само в пресата на партията, в новите легални вестници, които заместват забранения "Работнически вестник", но и в буржоазната преса. Комунистическият лидер ветеран, с дългата си бяла брада, шапката с широка периферия и бастуна е фигура, позната на всички и дори уважавана от всички, с много малко изключения. По този начин, докато буржоазните коментатори естествено поставят акцент върху фанатизма му и, както го виждат, и върху зле насочената му енергия, повечето от тях неохотно признават интелектуалния му блясък и неговата почтеност.
      От всички некролози, посветени на Димитър Благоев от другари, приятели и врагове, този, който успява да каже най-много с най-малко думи, е краткият некролог, написан от Гео Милев за литературния месечник "Пламък", който излиза в продължение на ограничено време: "Патриархът на социализма в България, апостолът на нова ера, ярката факла, която освети вярващите очи на робите, Дядо Благоев, остави работата си недовършена. Но когато десетки хиляди хора, представляващи поробения труд, изведнъж паднат на колене до открития гроб, внезапно обзети от спонтанно благоговение и смело възхищение от величието на делото му, това означава, че неговата кауза, каузата на освобождението, не е умряла и няма да умре, докато живите са живи и вярата е жива в сърцата им.
 Той умря. Но той отново ще се изправи. Той трябва отново да се изправи".

 


 

 

Из Епилога
 
        Погребението на Благоев е последната законна демонстрация на комунистите за много години напред, последният път, когато фашистите толерират присъствието им по улиците, без да използват оръжие и белезници. Само след една година Никола Габровски, Димо Хаджидимов, поне още двама от ораторите на погребението, както и стотици други, ще са екзекутирани, застреляни по улиците, или в полицейски участък, изгорени живи в пещи, измъчвани до смърт, принудени да се самоубият или просто ликвидирани без следа. (Големият син на Димитър Благоев - Владимир, също е зверски измъчван и екзекутиран безмилостно. Малкият - Димитър, е убит на фронта в края на Първата световна война - б.а.).
Но терорът не успява да унищожи партията на Благоев. Подобно на мак, който разпръсква семената си, дори покосен от сърп, тя продължава да живее под земята и в безброй тайни кътчета.
Когато Хитлер става жребият на българското правителство, Благоевите ученици са тези, които запазват честта на страната си и помагат за изчистване на позора, организират съпротивителното движение, а българската армия тръгва да се бие на страната на съюзниците, след като ръководеният от комунистите Отечествен фронт завзема властта на 9 септември 1944 г.
 Веднъж дошли на власт, българските комунисти предприемат амбициозна програма за промяна и строителство, която постигна много от традиционните икономически, социални и културни цели на тяхната партия. Тези положителни постижения са огромни и никога не трябва да бъдат подценявани или пренебрегвани. За съжаление, изграждането на новото общество се оказа трудна задача, както прогнозира Благоев, а постиженията са придружени от грешки, лошо управление, изкривяване на социалистическата теория и практика и други отрицателни черти, които впоследствие се разраснаха до момент, в който те не само възпрепятстваха по-нататъшния напредък, но започнаха да разрушават и подкопават вече постигнатото.
       Социализмът не е неуспешен. Напротив, в България социалистическата система се оказа изключително успешна за бързото модернизиране на изостаналата държава и за повишаване на жизнения стандарт, особено за онези, които преди това са бедни и без привилегии. Но социализмът не може да успее, когато липсват убедени, истински социалисти, когато има някои отрицателни външни фактори до 1989 г., както и решаващ дял от високопоставени лица, нарекли се комунисти, или престанали да мислят и действат като такива, или които никога не са били на практика комунисти на първо място.
       Степента, в която някои членове на номенклатурата губят допир със своите социалистически корени, става очевидна по време на националната криза, започнала през ноември 1989 г., когато те се проявяват в истинските си багри като архи-антикомунистически "демократи", макар и вероятно защото първите смели стъпки към реформа са предприети не от тях, а от здравите елементи в партията, които са наясно с недостатъците и се опитват да ги отстранят. Тъй като приспособенците напускат редиците й, социалистическата партия, както сега избра да се нарече, бе укрепена от прилива на онези, които преди това не искат да участват в онова, което виждат като изкривяване на великия идеал. Но сега са готови да се изправят и да се впишат в ситуация, в която членството в партията става по-скоро синоним на принципа и жертвоприношението, отколкото на ранга и привилегията. В действителност желанието на обикновените българи да запазят своята социалистическа система, докато тя отстрани своите недостатъци, е достатъчно силно, за да осигури победа на социалистическата партия на първите парламентарни избори след т.нар. падане на комунизма.
        Но тогава се случва немислимото. Вместо да стоят твърдо и да се стремят да запазят доказаните положителни черти на своята социалистическа система, ръководството на Българската социалистическа партия изглежда се поддава на фаталната атака на "студените крака" и политическата амнезия в името на фалшивата "демокрация". Не се задоволяват с промяната на името на партията и смяната на традиционния си червен мак с червена роза, която напомня за Новия лейбъризъм на Блеър, те изхвърлят бебето, заедно с водата в банята, изоставят марксизма в името на някакво ново общество и започват преговори на кръглата маса с други политически групи за нова конституция и други подобни въпроси. Правят редица отстъпки и компромиси, които активно подпомагат възникването на контрареволюционни сили, насочени към премахване на социализма, за да се възстанови капитализмът с всичките му съпътстващи злини и неравенства.
Независимо от това, корените на социализма са запазени дълбоко в българското съзнание и история, а в отхвърления червен мак се крие още един символ: въпреки че отрязаните цветове бързо изсъхват, разпръснатите семена остават в земята, жизнеспособни, чакащи своя миг и готови да порастат и да се разпространят още веднъж. Трайното наследство на Благоев е неговият завет, че политика като ветропоказател е безполезна и вредна и че, ако последователно прилагат истинска, безкомпромисна социалистическа програма, рано или късно мнозинството ще осъзнае, че има смисъл и ще го приеме като единствения път пред себе си и останалото човечество.

 

За първи път на български език
"Ален мак самотен". Биография на Димитър Благоев"
Автор: МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ

Мерсия Макдермот. Британска историчка и писателка, дълбоко свързана с България, прекарала години от живота си в страната ни, чуждестранен член на БАН от 1987 г. и доктор хонорис кауза на Софийския университет от 2007 г. Носител на ордените "Кирил и Методий" и "Мадарски конник", удостоена тази година с най-високото отличие "Златен век огърлие" и грамота на Министерството на културата за изключителния й принос в популяризирането на българската история и култура. Името й стои със златни букви в нашата история и култура, най-вече с написаните от нея биографии на трима велики българи - Васил Левски, Гоце Делчев и Яне Сандански.

 

 

 

 

 

 

 

 

6.09.2017 г.

КАРЛ МАРКС

 

 

От книгата на Здравко Петров „Силуети на любими автори”, издателство „Народна младеж”, София, 1978 г.

 

Появата на Маркс не е случаен феномен на исто­рията. И за него може да се каже, че е „филигранна работа на цяла епоха". За него са работили дълго и упорито няколко исторически периода. Големи кул­турни пластове са се разместили, за да се яви в тая сънна, геологична, благодушно-сантиментална Гер­мания на Нибелунгите и детските градини фигура, по­добна на тая на Маркс. И най-вече философското учение, което ще замени „оръжието на критиката" с „критиката на оръжието" и ще даде един нов социа­лен модел на света.

Фридрих Енгелс разглеждаше научния комуни­зъм като приемник и наследник на немската класи­ческа философия, на английската политическа ико­номия и френския утопичен социализъм. Тия три могъщи потока на човешката мисъл през XIX в. се вля­ха в марксизма. В края на краищата самият фило­софски материализъм на Маркс и Енгелс беше един величествен синтез, едно материалистическо тълко­вание и продължение на Хегел, гениална реконструк­ция на неговата идеалистическа диалектика. Съще­временно сам по себе си марксизмът е качествен скок в областта на философията. Маркс и Енгелс ориентираха философията към земни проблеми, тя се превърна в духовно оръжие на пролетариата. Тя стана сила в ръцете па революционните маси. Това търсене на предметния критерии на истината в сфе­рата на практиката никак не е случайно, не е ня­каква прищявка на двама гениални хора, а чисто и просто го изискват историческите потребности на епохата. На обществената арена се е появила една нова, енергична класа, която намира в лицето на Маркс и Енгелс своите идеолози и първоучители.

 

Създаването на марксизма е една непосилна трудна историческа и културна задача. Сега някои неща изглеждат всеобщо достояние, но за тяхното изясняване са работили два колосални ума, кои­то са стояли на върха на човешкото познание на своята епоха. Известна е енциклопедическата пълно­та на знанията на Енгелс, а самият Маркс е дълбокообразован философ, икономист и историк. Даже най-големите противници на Маркс и най-вече тия, които отричат философските му идеи, признават в негово лице гениалния историк. Без неговия гений на историк-анализатор са невъзможни такива ше­дьоври на историческото мислене, като „Класовата борба във Франция" и „18 брюмер на Луи Бонапарт", които се отличават със своята художествена архитек­тоника и аналитична сила. За да се напише едно та­кова произведение като „Капиталът", е нужна гра­мада от човешки знания, колосална сила на интелек­та, голям усет за хода на историята.

 

Маркс сам по себе си, като всяка гениална на­тура, е един велик синтезатор. Той съумя да аб­сорбира в себе си всичките истини, които се носеха във въздуха на неговото време. А това бе време на критика на религията, появата на Хегел, разпада­нето на Хегеловата школа, „Млада Германия", „ис­тинския социализъм", Вайтлинг, хегелианската ле­вица, Фойербах. Епохата на Маркс е богата на лич­ности и кипеж на идеи. Ние просто се сблъскваме с един блестящ концерт на гении и таланти от първа величина. Маркс носи в себе си частица от тях. Ня­кой беше казал: съберете на едно място Хегел, Сен Симон, Фурие, Спиноза, Хайне, Ласал, Анфантен и ще се получи една неповторима духовна сплав, на­речена д-р Маркс — специалиста по идеология и ре­волюции. И все пак тоя „червен доктор" е твърде раз­личен от своите велики съвременници и предшествени­ци. Макар и излязъл от съзерцателните покои на Хегелова Германия, той става нещо качествено ново. Макар че в своето ранно развитие е един от „диадохите на хегелианството", той много бързо отхвърли чуждите влияния и намери пътя за собствената си философия. В своя път на велик материалист-диалектик той се освобождава от много митологически и философски предания на миналото. Сам развенчава кумири и фетиши, безпощадно къса сантименталните връзки с първоначалното си духовно обкръжение, с единствената цел да намери правилния път към оная философия, която ще измени по научен път действи­телността. И в това отношение той е твърде само­тен, като всеки гений, даже жестоко самотен и би страдал от това, ако не беше пламенната му друж­ба с Енгелс.

Маркс взе всичко, което можеше да вземе от своите гениални предшественици, отхвърляйки само заблудите на класовата им ограниченост. Но там, къ­дето той намираше истини, черпеше с пълна шепа. Известно е, че Мишле и Мине лансираха понятието „класа", френските историци на епохата на Реста­врацията откриха класовата борба. Но те я вижда­ха само в сферата на историята на Англия, Маркс я разпростря върху историята на цялото общество. Най-вече учението за класовата борба той превър­на в смъртоносно оръжие, насочено към сърцето на буржоазията. Доказа, че класовата борба води до социална революция и идването на власт на работни­ческата класа. Маркс взе и много от сенсимонизма, много неща от неговите съставни части: като крити­ката на капиталистическото общество, второстепен­ната роля на въпроса за държавната форма, пренася­нето на центъра на тежестта в икономиката и наука­та, космополитизма, борбата с религията и „старото християнство". Но той превърна социализма от уто­пия в наука. Като човек бе твърде различно устроен в сравнение с гениалните чудаци и сантименталистите Сен Симон и Фурие. Авторът на „Капиталът" и „Към критика на политическата икономия" видя всички отрицателни страни на буржоазния строй, който осъжда милиони хора на глад, мизерия и израждане. Но всичко това той видя не като благо­душен утопист, който строи миражни кули и слън­чеви царства или си урежда срещи с ротшилдовци по ъглите на улиците, или търси филантропични ре­цепти за спасение на човечеството, а като създател на системата на научния комунизъм.

 

Маркс не се задоволява със сантиментална кри­тика над язвите на капитализма. Той влезе в исто­рията не само като „рицар на класовата борба", коя­то, колкото да е велико откритие в историята, не при­надлежи само на него, ако съдим по собствените му думи, а преди всичко като откривател на работниче­ската класа, като гробокопач на капитализма. И в това се състои неговото величие на пролетарски мис­лител и триумфът на неговата историческа диалек­тика. Той е изпълнен през целия си живот с една необикновена омраза към буржоазното общество. Разбира се, като всеобхватен ум признава истори­ческата роля на буржоазията за развитието на про­изводствените сили, и за това има и лични мотиви. По рождение му е отнето правото на катедра, тър­пи несгодите на емигрантския живот. Но той не е един обикновен честолюбец, ранен от нелепостите на си­стемата, не се ръководи само от лични мотиви по­добно на Ласал, който обичаше да казва: „Ако бях се родил принц или княз, щях да бъда, по външност и начин на живот, аристократ. Но така, понеже съм син на прост гражданин, когато му дойде времето, ще стана демократ."

 

При Маркс случаят е много по-сложен. Тук има нещо по-голямо, което не се покрива с обикновена човешка мярка. Ние се сблъскваме при определения случай с един велик хуманист (което проличава не само при младия Маркс с неговото съчувствие към индивида; както искат да ни внушат екзистенциалистите и персоналистите), който зад хладния си слог крие своето голямо човеколюбив. Гениалният създател на научния социализъм вижда в лицето на борбата на пролетариата едно спасително дело, кое­то има значение не само за тая класа, но и за ця­лото човечество. Безкласовото общество е безпоща­ден извод на едно историческо развитие, което ще погребе експлоататорската система на буржоазната класа, която ще погине от тежестта на собствените си социални престъпления. В една забележителна реч на Карл Маркс, произнесена във връзка с юби­лея на чартисткия „Народен вестник", се казва: „През Средните векове в Германия съществувало тайно съдилище — „Съдът на фема", което си от­мъщавало заради злодеянията на управляващите класи. Ако на някой дом се появи черен знак, то то­ва означава, че притежателят е белязан с „фема". Сега по всички домове на Европа е начертан тайн­ственият червен кръст. Самата история ръководи съ­да, а пролетариатът е изпълнителят на присъдата. "

 

Гулиелмо Фереро в своята книга „Млада Евро­па" на едно място отбелязва: „Всички велики про­изведения на семитския дух са тъжни: и раждането на един еврейски гений почти всякога означава ед­на тъжна вест за човешкия род. Спиноза му възвести, че доброто и злото не съществуват; Маркс — че обществата са една отчаяна борба на класите, чийто най-върховен закон е заключен в мотото: „Твоята смърт е моят живот".

 

Но знаменитият автор на „Величието и падението на Рим" не е много точен в своята преценка за Маркс. Защото появата на Маркс е само лош знак за една част от човечеството, и то нищожната, свър­зана с експлоататорската върхушка, за останалата, за народите, тя е симптом на социално освобожде­ние, обновление, духовна пролет. Вярно е, че от про­изведенията на Маркс не вее евтин оптимизъм, най- вече от ония, в които той подлага на унищожителна критика капитализма и неговите язви. Защото носи вече в себе си едно горчиво познание за историче­ската диалектика, за залеза на класите, за тъжно­то разположение на богати и бедни, експлоатирани и експлоататори в обществото. Особено когато четеш някои страници от най-голямата книга за не­говия живот, просто настръхваш за престъпния лик на младия капитализъм в Англия от епохата на „аку­мулацията на капитала". Виждаш как това младо, кръвожадно животно не се спира пред нищо: не об­ръща внимание и на крехките детски кости, и на нощния женски труд. Тия страници от „Капиталът" са написани по-вълнуващо от всеки социален роман, те са пропити с изобличителна сила, нравствен па­тос, човеколюбие, гняв й болка.

 

И за всичко това най-малко може да бъде обвинен Маркс и неговата вродена меланхолия. За нера­достното състояние на тоя ум е виновна буржоазна­та система, взета с цялата нейна престъпност.

 

Маркс живее в една епоха, която не позволява­ше аристотеловска пълнота на човешките знания. И въпреки това той беше един високообразован ум, една енциклопедична глава. Разбира се, неговите знания не могат да бъдат мерени по стария начин или по филистерски, типично немски, педантично: по томове. Защото той беше не само кабинетен човек, но и енергичен деятел на зараждащото се работни­ческо движение по света. Той кореспондираше и напътстваше дейците на работническото движение не само на Европа и Америка. Той не успя да напише многотомна „Естетика", но с тая задача би се справил и някой по-среден ум. Но той успя да из­ложи своите възгледи върху изкуството в една по-свободна форма, които по-късно влязоха в основа­та на изработването на марксическата естетика, развита от Меринг, Ленин, Плеханов, Луначарски.

 

И досега неговата „Изповед" е едно необичайно явление. Това произведение на Маркс говори за ши­ротата на една многостранна натура. Той е живо въ­плъщение на многообразието на човешката култура. Тоя всеобхватен ум от всичко се вълнува, като се почне от древния герой Спартак и Гракхите и се стигне до големите реалисти на XIX век, за които той има много ласкави отзиви. Прави впечатление, че естетиката на неговия литературен вкус е твърде широка. Вярно е, че той се отличава с класическо­то си образование, има пиетет към древността, но той не е вкостенял в своите естетически предпочита­ния. На някои може да се стори странно това съче­тание с култа към Шекспир и предпочитанието на любими автори като Дюма и особено тоя Пол де Кок. Но това при човек като Маркс никак не из­глежда чудно.

 

Марксизмът е рожба на европейската култура. Той е висш концентрат на култура и интелигентност, блясък и финес. А европейската цивилизация почи­ва върху полуразвалините на античността и ренесан­совата култура, която се строи върху индивида, освободената личност. Маркс, по думите на Меринг, смя­таше за „непоправим идиот" тоя, който не вижда значението на античната култура за работническата класа. Защото именно тя, като най-безкористната со­циална и историческа класа, трябва да съхрани в себе си всичко светло, красиво и хармонично, което са ни завещали древните гърци и латинците. Маркс особено ненавиждаше апологетите на капиталистическото общество, които възхваляват „свободната" конкуренция и наемното робство и ги противопо­ставят на робовладелството. Те искат античната ра­дост от живота да подменят с мизерните идеали на собственическото общество. Още Николай Ленге, пи­сател от XVIII в., когото Маркс ценеше много висо­ко, даже го считаше за гениален, твърдеше, че по­ложението на наемния работник е най-лошият вид робство.

 

Класиците на марксизма се отнасяха с дълбоко уважение към културата на античността, по тоя въ­прос те се изказват нееднократно. Те имаха отрица­телно отношение към еснафско-сантименталната кри­тика на робството, особено когато зад нея се крие открита апология на „свободния" труд на капитали­стическата фабрика.

 

Енгелс пише: „Без робство не би имало гръцка държава, гръцко изкуство и наука, без робство не би имало и Рим. А без поставената от Гърция и Рим основа не би имало и съвременна Европа. Ние никога не бива да забравяме, че цялото наше ико­номическо, политическо и умствено развитие е изляз­ло от такова предварително състояние, при което робството е било толкова необходимо, колкото и об­щопризнато. В тоя смисъл ние имаме право да ка­жем, че без античното робство не би имало и съвре­менен социализъм."

 

Самият Маркс дължи своето образование пре­димно на античността. В неговите съчинения се сре­щат предимно стилистични фигури и имена, почерпани повече от античността, отколкото от християн­ската цивилизация. Той превъзходно познава мито­логията. В тия години тая дисциплина е застъпена много добре в германските университети. Младият Маркс слуша лекциите на Велкер. Той слуша също така лекциите на Август Шлегел, професора, и на Хайне по въпросите на историята на античната ли­тература (Омир, Проперций). През целия си живот Маркс е обичал да се връща към класиците на ан­тичността, особено той е обичал да препрочита Есхил в оригинал всяка година. Тоя култ към антич­ността го съпътства цял живот. Маркс неведнъж говори за голямото значение на културата за бъде­щото социалистическо общество. Новото общество може да създаде нови форми на културата само ако хвърли мост между миналото и настоящето. Защото на голо пространство не се строи култура. И досе­га в трудовете на Маркс и Енгелс се концентрират на много гениални идеи. Те още в зародиш са забеляз­вали опасността на някои плебейско-нихилистични идеи и настроения за културата. На едно място в „Светото семейство" Маркс пише:

„Грубият комунизъм е само завършена форма на тая завист и на тая жажда за изравняване, за уста­новяване известен равен на всеки минимум. Той има определена, ограничена мяра. Че това унищожение на частната собственост съвсем не е действително присвояване и обогатяване, показва присъщото му абстрактно отричане на целия свят, на образование­то и цивилизацията: то е само връщане към неесте­ствената простота на нищия и нуждаещия се човек, който не само не е прекрачил през границата на частната собственост, но дори още не е достигнал нейното равнище."

 

Историята е богата с всякакви примери. Тя по­знава епохи на веротърпимост и на фанатизъм, на бляскав разцвет на културата и на разрушение на стари културни ценности, на войни и варварски нашествия. Открай време Азия е била огнище на ереси и иконоборство. Неведнъж варварските наше­ствия са осуетявали разцвета на стари, плодоносни култури. Особено много са жертвите на фанатизма, еднокнижието, религиозната нетърпимост. И тук не са пощадени и стари градове. В Александрийската библиотека биват унищожени 600 000 ръкописа в единични екземпляри, древната астрономичка и еманципаторка Хипатия, това свещено цвете на алексан­дрийските градини, става жертва на религиозната тълпа. Тертулиан — ранният идеолог на християн­ството, наметнат с червен мантел, с жезъл в ръка е ходел да чупи прекрасните мраморни статуи на древността. Първите революционни рефлекси на плебейско-пролетарските маси бяха отправени не само към богатите, но и против света на цивилизацията и образованието. На „философията на наслаждението" те противопоставяха своята уравниловска бедност и пословична простота. В епохата на Саванарола ма­сите се нахвърляха върху всички статуи, картини, предмети, които служеха за обект на наслаждение на флорентинските патриции. В епохата на Кромуел английските пуритани унищожаваха театрите и под­лагаха на мъчения актьорите. Но не това прави ве­личието на човешката история, не по завоевателните походи на Тамерлана съдим за историческия процес!

Ние сме съвременници на зараждане на нови, културноизостанали настроения срещу общочовеш­ката култура. Тъмните инстинкти в някои страни на земното кълбо се насочват по фалшива посока, под­лагат се на разрушение общочовешки ценности. И срещу тия разрушителни инстинкти на необразована­та тълпа се изправя гигантската сянка на Маркс.

 

 

 

 

 

 

 

 

15.06.2017 г.

Победоносецът – Димитър Генчев

 



Името му и днес, в ХХI  век, е известно в цял свят. Той продължава да е най популярният българин в националната ни история за всички времена. Милионните тиражи на книгите му на всички възможни езици, присъствието на преводите му в най-реномираните европейски и световни библиотеки са информационен феномен, сравним само с електронните мрежи на съвременния глобализиран свят. За него знаят всички - и поклонниците, и враговете. Знаят го по всички континенти. Даже и тези, които го обичат или мразят, без да са го чели. Такава е съдбата на световните реформатори. С тяхното име хората са отивали на смърт или са получавали смъртта си от тяхно име. Личността му, делото му, животът  му не подлежат на забвение. Въпреки че за едни името му свети като ореол, а за други е позорен белег от дамга. Историята не предполага равенство в признанието ("...мнозина призвани - малцина избрани"), тя самата е борба за равенство, което ще настъпи след края на историята. А дотогава без никакво значение дали ще го обичат, или ще го мразят, а може би именно точно поради това, човечеството ще продължава да го помни и следователно да го съживява от "нине до присном" и от век на век. Защото един от избраниците на историята в трагичната и величава световна борба с кафявата чума, с мечтата и борбата за изграждането на един нов свободен и справедлив социалистически свят, беше той - българинът Георги Димитров.

 

 

В началото е словото на дядото. "Аз - ще напише Димитров в края на живота си - съм един от съратниците на Димитър Благоев". В тези думи са кодирани гордост и благодарност. Развитието му е като на всички от първата фаланга на чучулигите: Чернишевски, Добролюбов, Симон Дикщайн, Плеханов, Фридрих Енгелс и Карл Маркс. Цялото ветрило от "Какво да се прави" до "Капиталът". И всичко това - примляно и побългарено от първопроходците Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Кръстю Раковски, Георги Бакалов - златните пера на българския социализъм. Той чете с упоение от началото до края на съзнателния си живот. Магията на словото ще предопредели първата му професия още на 20 години. Littera, les belles letres - оловни букви, творчество, послание, борба...
Личностното самоизграждане на Георги Димитров е едно от най-любопитните зрелища в историята на българския социализъм. Той сякаш се появява от нищото, за да отиде във вечността. Печатарски чирак, словослагател, завършил поради заболяване едва четвърто отделение, той се самопревръща в интелектуалец от световна класа. Думите му, статиите, идеите, програмите се следят с напрегнато внимание от световното обществено мнение. Едва ли има смисъл да се привежда списъкът с имена на най-великите авторитети на ХХ век - учени, писатели, артисти, някои от тях нобелисти, които безрезервно се солидаризират с борбата му против фашизма - от Айнщайн през Андре Жид - до Артуро Тосканини. 
В процеса на самоизграждането си Димитров, разбира се, не е сам. Първите му учители по социализъм в софийското работническо вечерно училище са Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев. След тях се нареждат Васил Коларов, Тодор Петров, Николай Максимов, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, Кръстю Раковски, Роман Аврамов. Всички те са възпитаници на най-престижните европейски университети. Всички те са свидетели на една вдъхновяваща европейска реалност: истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма към социалдемокрацията. Всички те привнасят на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство - цялата тази "славна българска социалистическа младеж" (по възторжените оценки на техните професори), която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Младият Димитров има привилегията да е допуснат в този  бляскав интелектулен кръг на социалистическата интелигенция, за да извърви пътя си от "приобщен" през "равен" до лидер на българския социализъм.
...
Девети юни 1923 г. е трагичен водораздел в живота на Георги Димитров. Той е разривът между неговото житейско "преди" и "после". Преди: годините на борбата, личното удовлетворение, постигнатите успехи, законното самоуважение и надеждите за бъдещето. И после: жестокият самоанализ, политическият самосъд.
 В навечерието на преврата той е зает с рутинните си задължения на депутат. На 2 юни води поредната словесна престрелка с министър-председателя Александър Стамболийски и нищо не предвещава, че над България тегне угрозата от кървав преврат, който за дълги години ще отключи кървавата гражданска война в България.
По-нататъшните събития са известни. Десетки хиляди мъже отчаяно се противопоставят на превратаджиите. Селяни и граждани. Земеделци и комунисти. Стотици убити, хиляди затворени. Живият живот изисква бърза промяна на курса: единен фронт на комунисти и земеделци, решителен отпор на превратаджиите. Работническо-селско правителство чрез ново въоръжено въстание - това е решението на заседанието на Централния комитет на 5-7 август 1923 г. Партията поема по нов път. Пътят, който прокарва Георги Димитров. Прави го на страниците на "Работнически вестник". Срещу политическото насилие, зверските убийства, скъпотията, безработицата, предизвикани от алчността на едно капиталистическо малцинство, Димитров предлага обединение на трудещите се маси и интелигенцията в единен фронт за защита от настъплението на капитала и извеждане на страната от кризата. Въпреки че между партиите на трудовите хора - комунистическата, аграрната, социалдемократическата и радикалната, има сериозни различия по програмата, стратегията и тактиката, важното е, подчертава Георги Димитров, да се осъзнае, че тези различия са преодолими. И в това е хранителната почва за възможното политическо взаимодействие. Събитията от 9 юни, хилядите жертви, жестокостите, масовите арести и манипулираните присъди над разбунтувалите се земеделци са само началото на фашисткия поход на капиталистите у нас. "Фашизмът не е само антикомунистически, той е в същото време и антинароден" - пише Димитров.
Концепцията за единния фронт е гигантска крачка в теоретичното и политическото развитие на българския социализъм. Димитров мощно разчиства дългогодишните пречки за политическо взаимодействие между комунисти, земеделци, социалдемократи и радикали. В борбата срещу надигащия се фашистки поход към властта има само едно радикално средство  - единният фронт на трудовия народ.
 Новият курс на Димитров е в основата на подготовката на Септемврийското въстание. То беше истинско народно въстание. Димитров нито можеше да го предизвика, нито да го спре. То беше българско въстание. Позицията на Комунистическия интернационал, влиянието на генералния секретар на Коминтерна и на специалните му емисари не са решаващи за неговото избухване и провеждане. Хрониката на събитията, спонтанността и липсата на добра организация показват, че през 1923 г. се надига "вековната злоба на роба", която много малко е повлияна от партийни резолюции, решения и декрети, от решенията на Коминтерна или от партийните централи на БКП и БЗНС. Септемврийското въстание беше антифашистко въстание. Народните маси инстинктивно разбираха, че превратът на 9 юни е фашистка кървава диктатура, насочена от крайната десница срещу техните законни права, свободи, въжделения и партии. Следващите репресии, геноцидът през 1925 г., жертвите в антихитлеристката съпротива показаха, че те са били прави. А Димитров и Коларов написаха в своето знаменито Отворено писмо до работниците и селяните в България : "Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!"
 Концепцията на Димитров за единния фронт срещу фашизма тепърва щеше да набира сили, да прониква на Балканите в Европа и света. А след 1937 г. и избора му за генерален секретар на Комунистическия интернационал щеше да стане боен план за действие на световните антифашистки сили. Единен фронт, народен фронт, отечествен фронт, правителство на отечествения фронт, народна демокрация, Народна република България. А дотогава Димитров ще победи на Лайпцигския процес, ще направи смешни в очите на световното обществено мнение главатарите на третия райх Хитлер, Гьоринг и Гьобелс. Ще произнесе една от най великите речи в защита на българския народ и ще се превърне в знаме на световния антифашизъм.
...
В "Дневника" става ясно, че Сталин едва ли не диктува концепцията за "народна демокрация". Димитров внимателно е запомнил и записал всяка дума. Внимателният прочит показва, че Димитров е готов да отстоява мнението си без концесии и е готов да плати цената за това. В крайна сметка новият курс на Коминтерна означава категоричен демонтаж на сталинистката концепция за  социалдемокрацията като социалфашизъм. Политическото взаимодействие по време на фашизма означава да се отхвърлят политическите шаблони. И съюзите да се градят с партийните маси и с партийните ръководства. Тази концепция е негова,   българска, проверена в огъня на две въстания. И Сталин се съгласява. Въобще тази пудра от началото на днешния преход, според която старият лъв от Лайпциг се превръща в послушен кремълски пудел, се оказва доста евтина. Димитров се държи достойно, има своите сериозни подозрения в обосноваността на сталинистките чистки. Опитва се да помага на българските политемигранти, да се намесва в работата на репресивните органи. Доколко е успял, е друг въпрос. Важното е, че го е правил. След време историците ще разполагат с по-надеждни извори и ще могат да констатират истината, цялата истина.
...
Той беше велик реформатор. Създател на Народна република България. Държавник, който спаси страната си от третата национална катастрофа. Министър-председател, който започна модернизацията, индустриализацията и културния разцвет на България.
Ето резултатите от проекта му, така както са съхранени в пожълтелите страници на историята: Промишлената продукция на България от 1939 до 1989 г. беше нараснала 104 пъти; селското стопанство - 263%; реалните доходи на населението - с 600%; обществените фондове за потребление са 787%; брутният вътрешен продукт - 26%; националният доход - 16%. Безработица нямаше, неграмотни нямаше. Имаше безплатно, общодостъпно здравеопазване и образование. Основните производствени фондове през 1990 г. се оценяваха на 134 млрд. долара и 98% от тях бяха създадени от трудовите хора в Народна република България.


 

Из словото на Димитър Генчев на националното честване на годишнината  в Централния военен клуб – 15 юни 2017 г. 

 

 

 

Викът, който ни сочи посоката - Стефан Продев

 

 

 Из есето "Димитров", 1972 г.

 

Когато мислим за него, погледът ни винаги е отправен нагоре. Това не е поза или някакво суетно желание да покажем, че го уважаваме. Просто върховете не могат да се гледат по друг начин. Те винаги вдигат главите, освобождават мисълта, дават на очите усещането за мащабите. Застанали в подножието на историческата му сянка, ние не можем да го обхванем, ако не извисим собствените си сърца, ако и най-случайната трънка на духа ни не е устремена напред, към големите височини на примера му. В този смисъл той не е само споменът, който ни вълнува. Toй е и нравствената енергия, която ни тегли, крилото, което ни дава крила, викът, който ни сочи посоката. Ето защо, когато мислим за него, ние гледаме нагоре - натам, където се раждат светкавиците и орлите, където революцията, България и вечността се сливат...
Потънали в грижите на всекидневието, на конкретната работа, ние дори не подозираме колко сме щастливи, че имаме неговата височина. Не подозираме колко по-малки щяхме да бъдем като нация, ако той не присъства в нашата история. Тук не става дума за нашата гордост или за нашето самочувствие. Става дума за нещо много по-скъпо и съдбоносно. За нашето узряване върху барикадите на епохата, за самоосъзнанието ни като момент от съвременната история на човечеството. Подобно на Ботев, който свързва априлската епопея с Парижката комуна, той свързва септемврийска България с лайпцигската победа. Благодарение на него светът оцени 1923 г. чрез кладата на 1933 г. - сля логически нашето революционно движение с общия ход на световната революция. Това не е обикновена заслуга към народа, към класата, към комунистическото дело у нас. Това е истински исторически подвиг, една гигантска крачка по пътя на прогреса, която позволи на България да застане в първата редица на века. След тази крачка българската революция се превърна в пример за всички, или по-точно - стана достояние на всички, които имаха нужда от един опит или от едно знаме. Преди него тази революция беше до голяма степен свят за себе си, един вътрешен фронт, колкото героичен, толкова и непознат. След неговата битка в Лайпциг тя се роди за света, бе приета като равна сред равните, засия с нова светлина. Неслучайно и до днес на много места по Земята неговото име е синоним на всичко българско - на най-великото и достойното, което е създала нашата нация. Тук няма грешка или съвпадение. Той просто е символ на революционна България, на нейното голямо избухване в името на човечеството.
Но той не е само великата връзка между нас и света. Неговото безсмъртие има много по-скъпа цена. Тя е във всичко онова, което исполинската му фигура завеща лично на нас, на братята му не само по борба, но и по кръв. Не друг, а той пръв показа на съвременния българин колко справедливо е да се гордее със своя народ, с какво достойнство трябва да защитава името и делото му. Не друг, а пак той пръв показа на българския комунист колко храброст и култура са необходими, за да се изгради една полезна личност, какви морални сили се искат от него, за да се превърне в пример на обществото. В тази посока неговите морални уроци са необикновено ценни за всички нас, които малко или много невинаги умеем да бъдем морални.



 

 

 

11.06.2017 г.

Георги Димитров в Кюстендил



Георги Димитров посещава Кюстендил четири пъти. На 18 юли 1905 г. на организираното от смесения работнически синдикат събрание в сградата на читалище „Братство” на площада той произнася слово на тема: „Законът за еснафските сдружения и финансовата политика на правителството”. По това време  той е член на секретариата на Общия работнически синдикален съюз и негов деловодител. Събранието приема резолюция против Закона за еснафските сдружения. В нея се апелира към кюстендилското работничество да се сплоти около БРСДП (т.с.) за решителна борба с буржоазията. 

 

 

 

Второто посещение е на 21 и 22 май 1906 г., когато заедно с Христо Кабакчиев и В. Нейчев участват в устроения от местната партийна организация и Централния комитет на БРСДП (т.с.) голям събор на работници от Кюстендил, Дупница, Радомир, Самоков и София. В сградата на читалището е организирана вечеринка, на която Г. Димитров говори за наскоро проведените работнически стачки.Представена е и пиеса от местни самодейци. На втория ден, на публично събрание, произнася слово за работническите синдикати и социалната демокрация. Той разяснява какви трябва да бъдат съставът и характерът на един работнически синдика, какво може да прави той и какво отношение трябва да има към работническата социалдемократическа партия.

През 1908 г. Димитров отново посещава Кюстендил. На 19 януари по инициатива на увеселителната работническа комисия е устроена вечеринка  пред повече от 350 човека . На достъпен език за присъстващите е обяснено за какво се бори работническата социалдемократическа партия, по какво се отличава от другите партии, откъде черпи своите сили, чии интереси защитава и какви цели преследва. На 20 януари 1908 г. на публично събрание в салона на Безплатната ученическа трапезария  Г. Димитров говори на тема „Предстоящите избори и социалдемокрацията” и засяга непосредствените задачи на местната партийна организация, произтичащи от решенията на XIV партиен конгрес на БРСДП (т.с.). На същият ден, на на конференция с настоятелствата на работническата организация той изнася беседа „Върху другарските отношения между работниците, организирани в синдикати”.

 

 

 

 

През 1919 г. Димитров пристига в града със съпругата си Люба Ивошевич. Вечерта на 15 февруари, в дома на учителя Никола Грънчаров (по-късно кмет на Втората кюстендилска комуна) в непринуден разговор, Г. Димитров  дава указания на партийния актив да се готви упорито за предстоящата революционна борба с буржоазията. На проведената на 15-16 февруари в салона на читалището Околийска партийна конференция той произнася пламенна реч на тема „Днешният политически момент и настоящите задачи”. На конференцията присъстват и представители на партийните групи от селата Жиленци, Гърбино, Граница, Коняво, Раждавица и други. Участието на видния партиен деец и синдикален ръководител в конференцията и неговите указания допринасят изключително много за повишаване революционния борчески дух и за активизиране дейността на местната партийна организация.

В различно време Димитров посещава и други селища от бившия Кюстендилски окръг.

Посещенията на Георги Димитров в Кюстендил имат историческо значение. Неговите речи, беседи и указания се превръщат в здрава основа за борбата на местната партийна организация на БРСДП (т.с.) за революционно преустройство на обществото. В дните на Лайпцигския процес 1933 г. кюстендилските трудещи се показват висока политическа активност. Местните организации на Работническата партия и РМС разпространяват позиви в защита на Димитров, Попов и Танев и протестират енергично срещу инсценирания фашистки съдебен процес.

През 1946 година Георги Димитров присъства на честването на 1000-годишнината от създаването на Рилски манастир и произнася пламенна реч.

 

 

 

 

 

Източник: Енциклопедичен речник Кюстендил