Търсене в този блог

4.06.2013 г.

Христо Кабакчиев / 02.01.1878 - 06.10.1940 /

 

 

 

                               От статията "Ге­ро­ят и не­го­во­то вре­ме"  на доц. Димитър Генчев

 

 

 

Крат­ка­та пра­ва на жи­во­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев е раз­де­ле­на на две рав­ни по­ло­ви­ни. През пър­ва­та пра­ви ис­то­рия – през вто­ра­та я изу­ча­ва. Ге­ро­ят и не­го­ви­ят ис­то­рик. Ка­бак­чи­ев сре­щу Ка­бак­чи­ев. Ди­ле­ма­та е ста­ро­дав­на, за­що­то по­бе­ле­ли­те гла­ви оби­чат да вна­сят мъд­рост в не­ра­зум­на­та си мла­дост със зад­на да­та. Без­к­рай­ни­те биб­ли­о­теч­ни ла­ви­ци на ме­мо­а­ри­те мно­го чес­то сви­де­тел­с­т­ват са­мо за ед­но – зна­ни­е­то за­поч­ва там, къ­де­то свър­ш­ват въз­мож­нос­ти­те. За­то­ва за­къс­ня­ла­та мъд­рост бу­ди прис­мех, а без­жа­лос­т­на­та Клио съ­ди по до­ку­мен­ти, а не по спо­ме­ни.

Всич­ко, ко­е­то е ос­та­вил ис­то­ри­кът Ка­бак­чи­ев, сви­де­тел­с­т­ва за ха­рак­тер. Той (юрис­тът по об­ра­зо­ва­ние) е съв­сем на­яс­но, че в па­мет­та на бъ­де­ще­то не се вли­за през зад­ния вход на ис­то­ри­я­та. И че ни­как­ви ад­во­кат­с­ки пле­до­а­рии, заб­ра­ве­ни али­неи и по­ли­ти­чес­ки спо­ра­зу­ме­ния не мо­гат да про­ме­нят ис­то­ри­чес­ка­та ис­ти­на не­за­ви­си­мо от лич­ни­те же­ла­ния и пар­тий­ни­те ре­ше­ния. „На­пи­сах ис­ти­на­та и не­ка пре­жи­вя­но­то да бъ­де мо­ят ад­во­кат“­ то­ва е ве­ру­ю­то на ис­то­ри­ка Ка­бак­чи­ев. „Бо­рих се за сво­я­та ка­у­за и са­мо ис­ти­на­та мо­же да ме оп­рав­дае“ то­ва е ве­ру­ю­то на ге­роя Ка­бак­чи­ев.

Бор­ба за ис­ти­на­та, ис­ти­на­та за бор­ба­та... Ге­ро­ят на вре­ме­то, вре­ме­то на Ге­роя. И та­ка до 6 ок­том­в­ри 1940 го­ди­на – де­ня на фа­тал­ния тре­ти ин­султ.

На гро­ба му про­из­на­сят ре­чи Ан­тон Ива­нов и Ва­сил Ко­ла­ров. Ди­мит­ров, при­ко­ван на бол­нич­но лег­ло, из­п­ра­ща раз­въл­ну­ва­но пис­мо. Ка­за­ни са мно­го сил­ни и вер­ни ду­ми, при­ме­се­ни с гуз­ност. За­що­то най-близ­ки­те му съ­рат­ни­ци и при­я­те­ли съз­на­ват, че ако ги бя­ха ка­за­ли нав­ре­ме, ин­сул­тът мо­же­ше да не се със­тои. Оста­на­ло­то е в ду­ха на пар­тий­на­та ан­т­ро­по­фа­гия: след ка­то е изя­ла по­ред­но­то си че­до, пар­ти­я­та му от­да­ва всич­ки по­чес­ти, ко­и­то му е от­не­ла при­жи­ве.

                                                   * * *

     Де­ве­ти юни 1923 г. е тра­ги­чен во­до­раз­дел в жи­во­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Той е гра­ни­ца­та меж­ду не­го­во­то жи­тейс­ко „пре­ди“ и „пос­ле“. Пре­ди: го­ди­ни­те на бор­ба­та, лич­но­то удов­лет­во­ре­ние, пос­тиг­на­ти­те ус­пе­хи, за­кон­но­то са­мо­у­ва­же­ние и на­деж­ди­те за бъ­де­ще­то. И пос­ле: жес­то­ки­ят са­мо­а­на­лиз, по­ли­ти­чес­ки­ят са­мо­съд и при­вид­но­то бла­го­по­лу­чие на един про­ва­лен жи­вот. 

 В на­ве­че­ри­е­то на прев­ра­та той е за­ет с ру­тин­ни­те си за­дъл­же­ния на по­ли­ти­чес­ки сек­ре­тар на ЦК на БКП (тес­ни со­ци­а­лис­ти). В На­род­ния дом е нас­ро­че­на пар­тий­на ве­че­рин­ка и той пи­ше сло­во­то. Сут­рин­та на 9 юни Хрис­то Ка­бак­чи­ев свик­ва спеш­но за­се­да­ние на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет, в ко­е­то учас­т­ват чле­но­ве­те на Кон­т­рол­на­та ко­ми­сия и пар­ла­мен­тар­на­та гру­па. Ре­ше­ни­е­то е взе­то еди­но­душ­но: не­ут­ра­ли­тет. Ня­кол­ко ча­са по-къс­но „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ пуб­ли­ку­ва по­зи­ва на ЦК на БКП, на­пи­сан от не­го: „Но­во­то пра­ви­тел­с­т­во, съз­да­де­но чрез во­е­нен прев­рат, ид­ва да за­мес­ти ед­на во­ен­но-по­ли­цейс­ка дик­та­ту­ра, тая на сел­с­ка­та бур­жо­а­зия, с дру­га во­ен­но­фа­шис­т­ка дик­та­ту­ра, тая на град­с­ка­та бур­жо­а­зия...“ В спе­ци­ал­но пис­мо до мес­т­ни­те пар­тий­ни ор­га­ни­за­ции Ка­бак­чи­ев още вед­нъж дек­ла­ри­ра: „На­ша­та пар­тия ня­ма да да­де под­к­ре­па ни­то на ста­ро­то, ни­то на но­во­то пра­ви­тел­с­т­во и ня­ма да взе­ме учас­тие във во­ен­ни­те дейс­т­вия във въ­о­ръ­же­на­та бор­ба меж­ду град­с­ка­та и сел­с­ка­та бур­жо­а­зия.“

 И ако е имал ня­как­во съм­не­ние до то­зи мо­мент, след сре­ща­та си с Дя­до­то по обед на съ­щия ден Ка­бак­чи­ев ве­че раз­по­ла­га с аб­со­лют­но еди­но­ду­шие по ре­ше­ни­е­то за не­ут­ра­ли­те­та. „На моя въп­рос, как­во е не­го­во­то мне­ние, Д. Бла­го­ев без ни­как­во ко­ле­ба­ние от­го­во­ри: „На­ша­та пар­тия не мо­же ина­че да пос­тъ­пи, тя не мо­же да взе­ме дру­га по­зи­ция.“ (Спо­ме­ни на Хр. Ка­бак­чи­ев)

 По-на­та­тъш­ни­те съ­би­тия са из­вес­т­ни. Де­сет­ки хи­ля­ди мъ­же от­ча­я­но се про­ти­во­пос­та­вят на прев­ра­та­д­жи­и­те. Се­ля­ни и граж­да­ни. Зе­ме­дел­ци и ко­му­нис­ти. В Пле­вен­с­ко над два­де­сет хи­ля­ди въс­та­ни­ци бло­ки­рат ок­ръ­га. Сто­ти­ци уби­ти, хи­ля­ди зат­во­ре­ни. Са­мо в Со­фия и в го­ле­ми­те гра­до­ве ца­ри при­вид­но спо­койс­т­вие.

 Бро­е­ни дни по-къс­но Ка­бак­чи­ев ще тър­си но­ви ар­гу­мен­ти за пра­во­та­та на лич­на­та си по­зи­ция. Въп­ре­ки на­ме­са­та на ге­не­рал­ния сек­ре­тар на Ко­мин­тер­на Ва­сил Ко­ла­ров и гнев­ни­те ука­за­ния на Из­пъл­ни­тел­ния ко­ми­тет на Ко­му­нис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал. Ко­ла­ров ги за­пис­ва в бе­леж­ни­ка си: „На 9 юни не е би­ла умес­т­на и це­ле­съ­об­раз­на ни­как­ва на­ме­са на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия в съ­би­ти­я­та ни­то съв­мес­т­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, ни­то са­мос­то­я­тел­но от стра­на на Ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия. На­род­ни­те ма­си би­ли от­в­ра­те­ни от те­ро­рис­ти­чес­кия ре­жим на зе­ме­дел­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во, от ко­руп­ци­я­та на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз, от раз­ло­же­ни­е­то на друж­баш­ка­та власт, по­ра­ди ко­е­то те не по­же­ла­ли да се би­ят в за­щи­та на пра­ви­тел­с­т­во­то на Стам­бо­лийс­ки и фак­ти­чес­ки не се на­диг­на­ли на бор­ба. Но те съ­що та­ка не би­ли под­гот­ве­ни за бор­ба в име­то на ед­но ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во, тъй ка­то тоя ло­зунг не бил дос­та­тъч­но още по­пу­ля­ри­зи­ран в тях­на­та сре­да.“

И още: „Най-пос­ле­до­ва­те­лен за­щит­ник на де­ве­то­юн­с­кия курс бе­ше Хрис­то Ка­бак­чи­ев... Дру­га­ри­те То­дор Пет­ров и Ге­ор­ги Ди­мит­ров обяс­ня­ва­ха, че по тях­но раз­би­ра­не на 9 юни пар­ти­я­та е за­е­ла из­чак­ва­тел­на по­зи­ция в пър­вия мо­мент, но с ре­ше­ние да се на­ме­си ак­тив­но в бор­ба­та сре­щу прев­ра­та­д­жи­и­те в един след­ващ мо­мент, ко­га­то се ви­ди как ще ре­а­ги­рат ма­си­те... Ди­ми­тър Бла­го­ев съ­що от­с­то­я­ва­ше по­зи­ци­и­те на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет и бе­ше сил­но ра­зя­до­сан на Из­пъл­ко­ма на Ко­мин­тер­на за не­го­во­то пря­ко об­ръ­ще­ние към ра­бот­ни­ци­те и се­ля­ни­те в Бъл­га­рия.“ (Ва­сил Ко­ла­ров. Спо­ме­ни. С., 1968, с. 529-­532)

 През ав­густ мо­но­лит­но­то един­с­т­во на при­вър­же­ни­ци­те на не­ут­ра­ли­те­та е раз­би­то. Те­ро­рът, жер­т­ви­те, кръв­та и нас­то­я­тел­ни­те въп­ро­си на ре­до­ви­те чле­но­ве на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз „За­що не ни под­к­ре­пих­те, за­що ни изос­та­вих­те?“ не­у­мо­ли­мо изис­к­ват от­го­вор. И ако лич­но­то и по­ли­ти­чес­ко­то чес­то­лю­бие на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет до­ня­къ­де е от­с­то­я­но сре­щу драс­тич­на­та на­ме­са на Ко­мин­тер­на, жи­ви­ят жи­вот изис­к­ва бър­за про­мя­на на кур­са: еди­нен фронт на ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци, ре­ши­те­лен от­пор на прев­ра­та­д­жи­и­те. Ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во чрез но­во въ­о­ръ­же­но въс­та­ние то­ва е ре­ше­ни­е­то на за­се­да­ни­е­то на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на 5‑7 ав­густ 1923 г. И не­за­ви­си­мо че са­мо пре­ди бро­е­ни дни в спе­ци­ал­на ре­зо­лю­ция се пре­пов­та­рят те­зи­те за „един­с­т­ве­но­то пра­вил­но ре­ше­ние“, а по­зи­ци­я­та на Ко­мин­тер­на се обя­вя­ва за „не­точ­на и не­дос­та­тъч­но ос­ве­до­ме­на“, пар­ти­я­та по­е­ма по нов път.

 За Ка­бак­чи­ев но­ви­ят курс на пар­ти­я­та не под­ле­жи на съм­не­ние. Той, по­ли­ти­чес­ки­ят сек­ре­тар на ЦК, е в ос­но­ва­та на под­го­тов­ка­та на Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Под не­го­во ръ­ко­вод­с­т­во се из­ра­бот­ва стра­те­ги­чес­ки­ят план на бо­е­ве­те. Оси­гу­ря­ва оръ­жие и му­ни­ции, при­е­ма ку­ри­е­ри от ця­ла­та стра­на, пи­ше по­зи­ви и об­ръ­ще­ния към оце­ле­ли­те ли­де­ри на Зе­ме­дел­с­кия съ­юз. Той во­ди пре­го­во­ри­те с Пет­ко Д. Пет­ков за един­ния фронт. Та­зи трес­ка­ва дей­ност е при­ме­се­на с ня­как­ва бо­лез­не­на ду­хов­на енер­гия, ка­тар­зис и дъл­бо­ко по­тис­на­то чув­с­т­во за лич­на ви­на. „То­зи път въс­та­ни­е­то тряб­ва да ус­пее. Още ни­що не е за­гу­бе­но, жер­т­ви­те не бя­ха нап­раз­но. То­зи път ще по­бе­дим.“

 На 12 сеп­тем­в­ри 1923 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е за­дър­жан по вре­ме на ма­со­ви­те по­ли­цейс­ки арес­ти над ко­му­нис­ти и зе­ме­дел­ци. От­веж­дат го в по­ли­ци­я­та, пос­ле в ки­ли­и­те на Цен­т­рал­ния зат­вор. Там, на дър­ве­ния одър на „ади­ноч­ка­та“ за­поч­ва лич­ни­ят му съ­де­бен про­цес: сле­до­ва­тел, об­ви­ня­ем, ад­во­кат, съ­дия Ка­бак­чи­ев сре­щу Ка­бак­чи­ев.

                                                                  * * *

 По въз­раст Хрис­то Ка­бак­чи­ев не би тряб­ва­ло да при­над­ле­жи към по­ко­ле­ни­е­то на пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на пар­ти­я­та. Но по ду­хов­ност­та си той е един от тях. И все пак е раз­ли­чен не са­мо за­що­то е по-млад (ро­ден на 2 яну­а­ри 1878 г.), а за­що­то не­го­ва­та лич­ност е ся­каш ед­но меж­дин­но зве­но меж­ду буз­лу­д­жан­с­ко­то по­ко­ле­ние и но­ви­те ге­рои, ко­и­то за­е­мат клю­чо­ви по­зи­ции в ръ­ко­вод­с­т­во­то на пар­ти­я­та след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. Той е она­зи обе­ди­ни­тел­на фи­гу­ра, ко­я­то мо­же да из­пол­з­ва ед­нов­ре­мен­но и из­с­т­ра­да­на­та мъд­рост на Дя­до­то, и не­ук­ро­ти­ма­та ре­во­лю­ци­он­на енер­гия на мла­дия Ди­мит­ров. Да съ­че­та­ва мъд­рост­та и си­ла­та, ко­и­то тряб­ва да се впрег­нат за­ед­но, за да тег­лят пар­тий­на­та ко­ла в утъп­ка­ни­те ко­ло­во­зи на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

 Ин­те­лек­ту­ал­но и ду­шев­но лич­ност­та на Хрис­то Ка­бак­чи­ев ес­тес­т­ве­но се впис­ва в блес­тя­ща­та ко­хор­та на ле­ви­те ин­те­лек­ту­ал­ци. Мяс­то­то му е сред Ва­сил Ко­ла­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков – все въз­пи­та­ни­ци на же­нев­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка шко­ла от про­чу­то­то ка­фе­не „Лан­долт“. Той има съ­ща­та ев­ро­пейс­ка цен­нос­т­на сис­те­ма, кул­ту­ра и ман­та­ли­тет, ко­и­то ги обе­ди­ня­ват в ед­на осо­бе­на по­ли­ти­чес­ка по­ро­да, със свой соб­с­т­вен по­ко­лен­чес­ки език (не­за­ви­си­мо да­ли е бъл­гар­с­ки, рус­ки, френ­с­ки или нем­с­ки), кой­то им поз­во­ля­ва мно­го бър­зо да сва­лят оби­чай­ни­те пре­пят­с­т­вия в ежед­нев­ни­те си кон­так­ти и да на­ме­рят она­зи глед­на точ­ка, ко­я­то ги пра­ви близ­ки съ­миш­ле­ни­ци и в най-го­ре­щи­те им спо­ро­ве по стра­те­ги­я­та и так­ти­ка­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

 По­доб­но на всич­ки тях, Ка­бак­чи­ев пре­ми­на­ва през мар­к­сис­т­ка­та шко­ла на Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов. И той че­те френ­с­кия пре­вод от Мак льо Рой на „Ка­пи­та­лът“, за­ку­пен от кни­жар­ни­ца­та на Ел­пи­дин на Рю дьо Кан­дол. И той ка­то всич­ки тях, пре­неб­рег­вай­ки тя­ло­то за смет­ка на ду­ха, пра­ви не­от­ра­зи­мо впе­чат­ле­ние на швей­цар­с­ки­те про­фе­со­ри с буд­ния си ум и не­у­то­ли­ма­та си жаж­да за зна­ние. Лас­ка­тел­на­та оцен­ка на про­фе­сор Пан­те­ле­о­ни „Lа brave jeunesse bulgare“ („Слав­на­та бъл­гар­с­ка мла­деж“) или въз­тор­же­но­то въз­к­ли­ца­ние на про­фе­со­ра им по мар­к­си­зъм Г. В. Пле­ха­нов: „Вие, бъл­га­ри­те, сте умен на­род“ в пъл­на си­ла се от­на­сят и за не­го.

 Още при зав­ръ­ща­не­то си в Бъл­га­рия (ми­зе­ри­я­та и бо­лест­та му са при­чи­на да не по­лу­чи от­лич­на швей­цар­с­ка дип­ло­ма на юрист) Ка­бак­чи­ев ра­душ­но е при­ет ка­то свой от Бла­го­ев, Кир­ков и Гав­рил Ге­ор­ги­ев. До­ка­то за­вър­ш­ва след­ва­не­то си в Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, мла­ди­ят Хрис­то Ни­ко­лов (та­ка се под­пис­ва в пър­ви­те си ста­тии) ве­че се на­ла­га ка­то се­ри­о­зен ав­тор в со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те вес­т­ни­ци и спи­са­ния. Той, раз­би­ра се, знае це­на­та си, но все пак ис­к­ре­но се рад­ва на вся­ка пох­ва­ла, из­ляз­ла от ус­та­та на Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла.

 Раз­цеп­ле­ни­е­то от 1903 г. ми­на­ва ня­как без­бо­лез­не­но за не­го: той е до Бла­го­ев за­ед­но с най-близ­ки­те си при­я­те­ли и съ­миш­ле­ни­ци Ва­сил Ко­ла­ров, Ни­ко­ла Мак­си­мов, Ни­ко­лай Хар­ла­ков, Ро­ман Ав­ра­мов. Лич­на­та му дра­ма за­поч­ва през 1905 г., ко­га­то е при­ну­ден да зас­та­не сре­щу по­ве­че­то от тях, зак­лей­ме­ни от Ди­ми­тър Бла­го­ев с ети­ке­та „анар­хо­ли­бе­ра­ли“. И го пра­ви с яс­но­то съз­на­ние, че пос­тъп­ва пра­вил­но и це­ле­съ­об­раз­но: в име­то на иде­а­ла си чо­век мо­же да се от­ка­же от ве­ри­ги­те на ста­ро­то при­я­тел­с­т­во, осо­бе­но ко­га­то то вре­ди на пар­ти­я­та. Впро­чем, ако е има­ло ня­как­во огор­че­ние от раз­дя­ла­та, то е под­с­ла­де­но от из­би­ра­не­то му за член на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та от Два­на­де­се­тия кон­г­рес на БРСДП (т. с.) на 17 ав­густ 1905 г. за­ед­но с Ди­ми­тър Бла­го­ев, Ге­ор­ги Кир­ков, Гав­рил Ге­ор­ги­ев и Ва­сил Ко­ла­ров. За не­го то­ва е ве­ли­ка чест и ог­ром­на от­го­вор­ност. Ре­дов­ни­те му пуб­ли­ка­ции в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и „Но­во вре­ме“ шли­фо­ват пуб­ли­цис­тич­ния му та­лант. Той пи­ше с ня­как­во не­ис­то­во нас­тър­ве­ние сто­ти­ци ста­тии, кни­ги и бро­шу­ри от 1905 до 1910 г., ко­га­то нас­ле­дя­ва пос­та на гла­вен ре­дак­тор на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ от Гав­рил Ге­ор­ги­ев. Са­мо след ня­кол­ко ме­се­ца вес­т­ни­кът на пар­ти­я­та ста­ва ежед­нев­ник с ти­раж от пет­на­де­сет до три­де­сет хи­ля­ди ек­зем­п­ля­ра.

 През 1914 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев е из­б­ран за на­ро­ден пред­с­та­ви­тел. От то­зи мо­мент в про­дъл­же­ние на де­се­ти­ле­тие той е един от най-яр­ки­те и убе­ди­тел­ни ора­то­ри на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­ла­мен­тар­на гру­па. С го­ди­ни­те Дя­до­то все по-чес­то тър­си не­го­ва­та по­мощ. За­що­то Хрис­то Ка­бак­чи­ев не са­мо дър­жи здра­во в ръ­це­те си ли­те­ра­тур­но­то кор­ми­ло на пар­ти­я­та, той все по­ве­че се на­ла­га ка­то не­гов за­мес­т­ник. Бла­го­ев го из­пол­з­ва за слож­ни меж­ду­на­род­ни ми­сии в Со­ци­а­лис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал, осо­бе­но ко­га­то е не­об­хо­ди­ма за­щи­та­та на прин­ци­пи­те на тес­ния со­ци­а­ли­зъм сре­щу мно­гоб­рой­ни­те опи­ти на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро за обе­ди­не­ние на тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти.

 С го­ди­ни­те и опи­та Ка­бак­чи­ев все по-ви­ди­мо се на­ла­га ка­то един от най-вид­ни­те иде­о­ло­зи на пар­ти­я­та. Те­о­ре­тич­ни­те му раз­ра­бот­ки се це­нят ви­со­ко от пар­ти­я­та за­ра­ди тях­на­та прин­цип­ност и про­зор­ли­вост. Съ­би­ти­я­та по вре­ме на Пър­ва­та све­тов­на вой­на, Фев­ру­ар­с­ка­та и Ок­том­в­рийс­ка­та ре­во­лю­ция бе­зус­лов­но пот­вър­ж­да­ват пра­во­та­та на не­го­ва­та стра­те­ги­чес­ка по­зи­ция. Имен­но по­ра­ди то­ва Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет на пар­ти­я­та му въз­ла­га да обос­но­ве но­ва­та прог­ра­ма, ко­я­то да из­ве­де пар­ти­я­та в но­ва­та ре­во­лю­ци­он­на епо­ха, за­поч­на­ла от Ок­том­в­ри 1917 го­ди­на.

 През 1919 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев пуб­ли­ку­ва бро­шу­ра­та „Ло­зун­ги­те и прог­ра­ма­та на Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“. В нея яс­но ли­чи сле­да­та от пъп­на­та връв на бол­ше­виз­ма: кла­са про­тив кла­са, дик­та­ту­ра на про­ле­та­ри­а­та, чер­ве­на ар­мия и на­род­на ми­ли­ция, ек­с­п­роп­ри­а­ция на ек­с­п­роп­ри­а­то­ри­те и со­ци­а­лис­ти­чес­ка ре­пуб­ли­ка във фор­ма на съ­вет­с­ка власт. Всич­ко то­ва ще се осъ­щес­т­ви чет­върт век след при­е­ма­не­то на прог­ра­ма­та и шест го­ди­ни след смърт­та на ней­ния ав­тор, а ще се уни­що­жи след още че­ти­ри­де­сет и пет го­ди­ни.

 Но да се вър­нем към еди­нич­на­та ки­лия на Цен­т­рал­ния зат­вор. Ве­че е на­ча­ло­то на но­ем­в­ри 1923 г. Ка­бак­чи­ев из­п­ра­ща пис­мо дек­ла­ра­ция: „Да се приз­нае 9 юни за так­ти­чес­ка греш­ка на пар­ти­я­та... На 9 юни пар­ти­я­та тряб­ва­ше да се хвър­ли ре­ши­тел­но в бор­ба­та за­ед­но със Зе­ме­дел­с­кия съ­юз про­тив бур­жо­а­зи­я­та с ло­зун­га за ра­бот­ни­чес­ко-сел­с­ко пра­ви­тел­с­т­во.“

 Ви­на­та е по­е­та с дос­тойн­с­т­во. Как­то го пра­ви Дя­до­то: „... тряб­ва бе­зус­лов­но да се приз­нае греш­ка­та“.

 И Ди­мит­ров съ­що: „Де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка ми те­жи ка­то Мон­б­лан и ще ми те­жи до гро­ба. Тая греш­ка бе от­к­рай док­рай опор­тю­нис­ти­чес­ка. То­ва съм го пи­сал още в 1923 го­ди­на. Тая греш­ка бе ед­но чер­но пет­но вър­ху моя ре­во­лю­ци­о­нен жи­вот, който аз съм за­поч­нал още от 12-го­диш­на въз­раст ка­то чи­рак стач­ник.“

 По-на­та­тък е раз­би­ра­е­мо – след ка­то има греш­ка, тряб­ва да има греш­ни­ци. Го­ле­ми и мал­ки. Го­ле­ми­те по­е­мат ви­на­та, мал­ки­те се скри­ват в ко­лек­ти­ва. Го­ле­ми­ят Бла­го­ев е ве­че теж­ко бо­лен. Го­ле­ми­ят Ди­мит­ров ръ­ко­во­ди Сеп­тем­в­рийс­ко­то въс­та­ние. Го­ле­ми­ят Ка­бак­чи­ев е в зат­во­ра, на ед­на крач­ка от бе­си­ло­то. Ви­нов­ни има, но ни­кой не мо­же да бъ­де на­ка­зан за­се­га.

 След­ва­щи­те го­ди­ни от жи­во­та на Ка­бак­чи­ев са из­вес­т­ни.

 Око­ло две го­ди­ни зат­вор. При­съ­да от 12 го­ди­ни и по­ло­ви­на. Ам­нис­тия от пра­ви­тел­с­т­во­то на Ан­д­рей Ляп­чев. На 16 фев­ру­а­ри 1926 г. из­ли­за от зат­во­ра. През май 1927 г. за­ми­на­ва за СССР. Пос­ре­щат го ка­то ге­рой (в на­ча­ло­то). Включ­ват го в пред­с­та­ви­тел­с­т­во­то на БКП в Ко­мин­тер­на. Член е на Ин­тер­на­ци­о­нал­на­та кон­т­рол­на ко­ми­сия. Пре­по­да­ва­тел по ис­то­рия на БКП и по мар­к­си­зъм-ле­ни­ни­зъм в Ко­му­нис­ти­чес­кия уни­вер­си­тет.

 Го­ди­на по-къс­но е ве­че са­мо пре­по­да­ва­тел. Но­во­то ре­во­лю­ци­он­но по­ко­ле­ние от бъл­гар­с­ки емиг­ран­ти жа­ду­ва въз­мез­дие за де­ве­то­юн­с­ка­та греш­ка, за про­ва­ле­но­то Сеп­тем­в­рийс­ко въс­та­ние, за пар­тий­ния арис­ток­ра­ти­зъм на стар­ци­те опор­тю­нис­ти, нес­по­соб­ни да про­веж­дат ре­во­лю­ци­он­на­та пар­тий­на ли­ния. Ата­ки­те на ле­ви­те сек­тан­ти ри­ко­ши­рат в Ди­мит­ров, об­хож­дат Ко­ла­ров и не­из­мен­но точ­но по­ра­зя­ват Ка­бак­чи­ев. Той пи­ше ста­тии, из­каз­ва се на по­ре­ди­ца­та от т. нар. мос­ков­с­ки съ­ве­ща­ния, пра­ви си са­мок­ри­ти­ка и про­дъл­жа­ва да от­с­то­я­ва ре­во­лю­ци­он­на­та ис­то­рия на тес­няш­ка­та пар­тия. Ди­мит­ров се опит­ва да го за­щи­ти с из­вес­т­на пред­паз­ли­вост: „Той по­каз­ва при­мер за пре­въз­пи­та­ние на бъл­гар­с­кия тес­няш­ки ре­во­лю­ци­о­нер-мар­к­сист и нас­то­ящ мар­к­сист-ле­ни­нец. „

 Са­мо че е ве­че къс­но: „ле­ви­те сек­тан­ти“ са го обя­ви­ли за дес­но­о­пор­тю­нис­ти­чес­ки лик­ви­да­тор и той огор­чен се зат­ва­ря в се­бе си. За­поч­ва вто­ри­ят пе­ри­од от жи­во­та му – то­зи на ис­то­ри­ка. Впро­чем по­ма­гат му в на­уч­на­та ка­ри­е­ра – ста­ли­нис­т­ки­ят те­рор не е са­мо „чер­ни Та­ма­ри“ и за­ре­де­ни вин­тов­ки, той при­е­ма и по-ра­фи­ни­ра­ни фор­ми на на­си­лие. Ос­нов­на­та на­уч­на за­да­ча на Хр. Ка­бак­чи­ев е да изу­ча­ва греш­ки­те в ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та. И най-ве­че соб­с­т­ве­ни­те си греш­ки. Кол­ко­то по­ве­че греш­ки, тол­ко­ва по­ве­че рас­теш в на­у­ка­та.

 През 1936 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев из­рас­т­ва ка­то стар­ши на­у­чен сът­руд­ник в Ин­с­ти­ту­та по ис­то­рия на Ака­де­ми­я­та на на­у­ки­те и док­тор на ис­то­ри­чес­ки­те на­у­ки. Да­же ус­пя­ва да из­да­де и един сбор­ник „БКП в ре­зо­лю­ции и ре­ше­ния“. Кни­ги­те му „Ди­ми­тър Бла­го­ев и пар­ти­я­та на тес­ни­те со­ци­а­лис­ти“ и „Спо­ме­ни“ та­ка си и ос­та­ват мно­го го­ди­ни в ръ­ко­пис. Тол­ко­ва ус­пя­ва ка­то ис­то­рик. Ка­то ге­рой е пуб­ли­ку­вал над две хи­ля­ди ста­тии и око­ло три­де­сет кни­ги и бро­шу­ри.

 На 6 ок­том­в­ри 1940 г. Хрис­то Ка­бак­чи­ев се пре­сел­ва в све­та на лю­би­ми­те си ге­рои. При Дя­до­то, Майс­то­ра и Гав­ри­ла. Тре­ти­ят ин­султ ра­ди­кал­но пре­мах­ва ши­зоф­ре­нич­но­то раз­д­во­е­ние на лич­ност­та му. Ис­то­ри­кът и не­го­ви­ят ге­рой се сли­ват в един­но­то си ця­ло – чо­ве­ка Хрис­то Ка­бак­чи­ев. Ме­сец по-къс­но Ге­ор­ги Ди­мит­ров ще на­пи­ше ка­къв бе­ше то­зи чо­век: „Хрис­то жи­вя, бо­ри се и ум­ря ка­то ис­тин­с­ки ге­рой, ви­на­ги ве­рен на ве­ли­ко­то де­ло, на ко­е­то бе пос­ве­тил жи­во­та си, ог­ром­ни­те си спо­соб­нос­ти, ця­ло­то си бла­го­род­но сър­це и мо­гъщ дух.“

 Те­зи ду­ми са на­пи­са­ни на 10 но­ем­в­ри 1940 г. Из­г­леж­да, от­тук ид­ва ис­то­ри­чес­ка­та тра­ди­ция на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия да каз­ва на 10 но­ем­в­ри вер­ни, но тра­гич­но за­къс­не­ли ис­ти­ни.

 За­къс­не­ли, за­що­то ако бя­ха ка­за­ни нав­ре­ме, Ка­бак­чи­ев ще­ше да се рад­ва на дъ­лъг и дос­то­ен жи­вот.

 Тра­гич­ни, за­що­то ако виж­дах­ме и каз­вах­ме ис­ти­на­та нав­ре­ме, пар­ти­я­та ни ще­ше да е още жи­ва.

 ----------------------------------------------------------------------------------------------------------

С малки съкращения от книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София  2006

 

 

 

Паметникът на Христо Кабакчиев се е намирал в зелената площ на ъгъла на бул. “Приморски” (тогава “Червеноармейски”) и улица “Княз Батенберг” (тогава “Хр. Кабакчиев”) във Варна. За неговото изграждане местният Изпълком взел решение още през 1946 г., възложил го на софийския скулптор Константин Любенов Доганов, който го изпълнил през 1947 г.   Паметникът бил изграден на мястото си чак в края на 1961 г. и открит най-тържествено на 15 януари 1962 г. След промените бюстът е преместен на една от алеите на Ловен клуб „Диана” край гр. Тервел, където е оставена от Община Варна на отговорно пазене.

 


 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар