Капитализмът изчерпи възможностите си да бъде градивна сила на икономиката и общественото устройство и е на път да си отиде от историята – въпреки внушителната си победа над социализма в края на ХХ век. Светът е на прага на нов социално-икономически ред.
Времето до окончателния и безвъзвратен край на капитализма ще бъде все по-несигурно, все повече тази несигурност ще доказва несъстоятелността и непригодността на капитализма, който ще утежнява положението на хората, ще ги измъчва с неспособността си да им осигурява необходимия жизнен стандарт и ще пречи на икономиката да се развива и да създава блага за разпределение. Недоволствата ще идват най-вече от системата на разпределение на благата и от невъзможността човек да се осъществява в труда. Ние трябва да бъдем по-активни в ликвидацията на капитализма и в предусещането на това, което идва след него, за да сме готови да го посрещнем и да му помогнем да се установи по-бързо и безболезнено.
Няма спор, капитализмът изигра много важна роля за развитието на икономиката, науката и общественото устройство. Благодарение на него се извърши истинска революция в производството, в механизма на разпределение на материалните и духовните блага, в облекчаването на човешкия живот. Благата станаха повече и по-достъпни за хората. Но е лъжа, че той е осигурил мечтаната справедливост и че е дал еднакви възможности за всички, както проповядваше Френското просвещение и всички негови идеолози, пропагандатори и защитници. Капитализмът е егоистична обществена система, в която хората не могат да бъдат равни и свободни. Те не могат дори да бъдат истински солидарни, да се обичат и да си помагат; те нямат еднакъв достъп до благата на обществения труд, а и в самия труд. А също и до властта, макар да е провъзгласено като главен негов принцип всеобщото избирателно право, демократичността на управлението и участието на обикновените хора в него. Големият обем производство е съсредоточен в малко ръце и не е предназначен за всеобщо ползване, откъдето идва и неравномерното разпределение. И ние виждаме проявленията на социалното неравенство и несправедливостта не само в една отделна държава, а и между държавите.
Не е възможно едно общество, основано върху егоизма и несправедливостта, да съществува вечно. Капитализмът и либерализмът не са вечни. И неизбежно ще бъдат изхвърлени на бунището на историята.
Ала не бива да се смята, че това е достатъчно, за да подпишем смъртната му присъда, както и да я изпълним днес или утре и да го заменим механично с нова обществено-икономическа и политическа система. За историята времето тече по-различно от времето в личния живот. Там то се измерва с епохи, а не с изгреви и залези. А и не е достатъчно да искаме едно общество да се измени радикално, за промяната е необходимо да съществуват реални обективни предпоставки и модел на новото. Въпросът не е в създаването на изкуствена революционна ситуация, като след успеха на революцията с декрети да се установят нова форма на собственост и нови обществени отношения. Идеологията е важна и необходима, но е недостатъчна в социалното строителство. Без нова обществена класа, която да ражда и да носи в себе си новия тип общество, е немислима смяната на капитализма.
Но какво ще дойде на мястото на капитализма?
Маркс и Енгелс провъзгласиха, че ще го замени социализмът. Те отредиха на пролетариата да извърши социалистическата революция, да установи диктатурата на пролетариата и да започне изграждането на новото общество. Според тях пролетариатът е класата, която ще свали буржоазията, ще отнеме от нея средствата за производство и политическата власт. Разбира се, те правят множество уточнения относно това какво ще трябва да се извърши след самата революция, какви ходове и етапи следват, докато окончателно се установи обществото на социалната справедливост. По тази схема бяха извършени и Великата октомврийска социалистическа революция в Русия, и социалистическите революции в източноевропейските и в някои африкански, азиатски и американски държави. Властта премина в ръцете на пролетариата, ала социалистическото общество, което тя узакони, се оказа хилаво и успя да просъществува само 70 години. Очевидно теорията за социализма и за неговия нов модел на обществено устройство не са съвсем правилно изработени. Една абстрактна социално-политическа хипотеза или дори прогноза – теорията на Маркс и Енгелс, формирана в условията на една система (когато тя даже е във възход), бе превърната в политическа практика, чрез която се изпълни казаното от основоположниците на научния комунизъм. Но сами се убедихме, че резултатът не бе кой знае колко сполучлив и дълговечен – каквито и причини да търсим за неговата преждевременна смърт.
Социалистическата революция най-напред събори старата политическа система, отне политическата власт от буржоазията, установи „диктатурата на пролетариата“ и едва след това започна да сменя икономическия ред. Оказа се обаче, че икономическата система на социализма е постоянно застрашена политически. А новата политическа власт е заплашена не само от свалената буржоазия, а и от външните фактори: паралелно продължават да съществуват буржоазия и капитализъм в по-голямата част от света. Интервенцията през 1919 г. в Русия и Втората световна война показаха, че политическата опасност е не само продължителна, но и трудно предотвратима. Капиталът концентрираше огромна мощ за унищожаване на социализма и на неговата политическа система. Заплахата бе непрекъсната. От своя страна, икономическите затруднения на социализма пораждаха недоволства и у убедените му строители; тези недоволства разклащаха системата, обезсилваха я и я компрометираха. Без насилие властта не можеше да се удържи. Насилието, репресиите, отнемането на политическите свободи на гражданите не е резултат от някаква кръвожадност на Сталин или изобщо на ръководителите на комунистическите държави, а от естествения стремеж на социализма да се съхрани. А когато главният ти проблем е запазването на политическата власт, никога няма да успееш да развиваш и да налагаш изкуствено създадена икономическа база. Не е възможно едновременно съществуване на силна политическа и слаба икономическа власт.
Никак не бе случайно, че тази власт не оказа никаква съпротива срещу т.нар. нежни революции през 1989 година.
Но как тогава би могла да се осъществи една нова социалистическа революция и да се установи ново, този път истинско, стабилно и дълговечно социалистическо общество – и какво ще е то?
Аз подчертавам: когато говорим за социализма на бъдещето, не бива да го разглеждаме като резултат от класовата борба между пролетариата и буржоазията, благодарение на която след политическата революция ще се извърши икономическата. Аз съм убеден, че такова нещо втори път няма да се случи. Не ще се утвърждава и социализъм чрез пролетариата, който като антагонистична класа на буржоазията е призван, според Карл Маркс, да бъде неин гробокопач и творец на социализма.
Днес, все едно дали си либерал или социалист, дали принадлежиш към буржоазията или към пролетариата, ти живееш с буржоазно-социалистическите понятия за обществените отношения и защитаваш буржоазните ценности. Дори и „аристократите“ имат манталитет на буржоа, развиват „бизнес“ и не вярват в монархията и във „властта от Бога“. Поради това и всички съвременни концепции за общественото устройство по същество са буржоазни и се свеждат до усъвършенстването на капиталистическата система или до отрицанието й, като само крайните им форми са за Марксовия социализъм като „Царство Божие на земята“ и „край на историята“.
Социализмът като теория и практика днес може да възвърне привлекателната си сила, ако придобие качество преди всичко на нравствено учение, ако има възглед за нравственото усъвършенстване на човека и за общество от нравствени хора, живеещи по нравствени правила и закони. Теорията на социализма трябва да се откаже от тезата за класовия антагонизъм като главно условие за смяната на обществено-икономическите и политическите формации, както вече се отказа от диктатурата на пролетариата, и да проповядва нравствено усъвършенстване на човека, любов към ближния, братство и солидарност, любов и вяра в доброто. Т.е. да се доближи до християнството и дори да се превърне в нещо като „светско мисионерство“ на онова, което Църквата проповядва. Църквата „не е от този свят“, но социализмът е в „този свят“ и е призван да работи за хармонията в обществото, за социалната справедливост и благочестие. Като социална и политическа теория социализмът трябва да учи как се устройва обществото, да облагородява властта и да помага на хората да живеят по-лесно. В епоха на неоезичество и атеизъм това, разбира се, никак не е лесно. Но именно поради това социализмът трябва да се откаже от лежащия в основата му (скрит или явен) атеизъм и да се освободи от протестантството и неговата етика, от източния мистицизъм и окултизма, с каквито винаги е бил обрасъл.
Упадъкът на капитализма и на буржоазията като негова социална основа води до дехуманизиране и озверяване в отношенията между хората. Капитализмът все повече губи от предприемаческата си енергия, забавя развитието на икономиката и не е в състояние да разреши основните човешки проблеми, свързани с физическото оцеляване на човечеството. Той принизява и опростачва човека и живота изобщо, дехуманизира го и го прави унизителен, отвратителен и пошъл.
Но за да изградим вярна и приложима в практиката теория на социализма, е необходимо и да преосмислим значението на социалното неравенство и на класовото разслоение и още – да разсъждаваме дали то наистина е коренът на социалното зло, което ще бъде премахнато с ликвидирането на т.нар. класово общество. Тази теория по времето на Маркс, а по-късно и на Ленин, бе политически приложима към тогавашните задачи на социалистическото движение и привлече масите в нейното осъществяване, защото даде допълнителни сили в революционизирането на пролетариата. Но аз отново твърдя, че не пролетариатът, нито която и да било класа и социален слой в днешното капиталистическо общество, които се осъзнават като потиснати и антагонистични на буржоазията, ще извършат революцията и ще установят новата система, която наричаме социализъм. Социализмът няма да е безкласово, а ще бъде нравствено общество, устроено по законите и според ценностите на християнството. То трябва да притъпи егоизма и безнравствената конкуренция, жаждата за печалби и страстта към парите, за да не облагодетелства несправедливо едни, а да обрича на глад и страдания други. Смятам, че това не може да го направи нито буржоазията, нито антагонистичната й класа, защото те са заченати и родени в един и същ свят и изпълняват и ще изпълняват неговите закони.
С появата на т.нар. трето съсловие ще се прояви и ново обществено съзнание, нова власт и нова обществена система, в която ще действат други правила, норми и закони.
От това следва, че социалистическата революция не би могла да бъде насилствена смяна на системата след въоръжен политически преврат. Общество, основано на високи нравствени добродетели, не се установява насила. То трябва да е доброволно възприето от всички като естествена среда, в която се осъществява нравствената личност.
С упадъка на капитализма приключва една цяла ера от обществената история. Смятам, че досегашната история на смяна на обществено-икономическите формации е приключила или поне е в навечерието на своя край. Историческата спирала започва нов етап от своето възходящо развитие. Започва нова ера.
Аз поставям социализма като начало на новото завъртане на спиралата. Социализмът не е „краят на историята“, а нейно ново начало.
Какво ще бъде това начало?
Ето, на този въпрос трябва да отговори новата теория на социализма...
• • •
Изказване на юбилейната теоретична конференция за 15 годишнината на списание „Понеделник” – 17.12.2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар