МАЙКА КУРАЖ - проф. д-р Димитър Генчев

Очерк за Вела Благоева   (29 септември 1858 – 21 юли 1921 г.)

 

„С дру­га же­на не бих мо­гъл да жи­вея...“ – из­ри­ча Ди­ми­тър Бла­го­ев от смър­т­ния си одър през 1924 го­ди­на пред дъ­ще­ря си Сте­ла за сво­и­те „Крат­ки бе­леж­ки из моя жи­вот“. Та­къв си е той – Дя­до­то, още от мла­ди­ни – ко­рав, строг, урав­но­ве­сен бъл­га­рин, кой­то не оби­ча с го­ле­ми ду­ми да из­ра­зя­ва чув­с­т­ва­та си, за­то­ва вед­на­га бър­за да пре­дот­в­ра­ти вся­как­во по­доз­ре­ние в сан­ти­мен­тал­ност: „... и то та­ка, че да мо­га все­ця­ло да се пос­ве­тя на об­щес­т­ве­но-по­ли­ти­чес­ка­та си дей­ност“.

Впро­чем не­го­ви­те къ­си и къс­ни спо­ме­ни са ад­ре­си­ра­ни до „гря­ду­щи­те“ по­ко­ле­ния. Съв­ре­мен­ни­ци­те – и при­я­те­ли, и вра­го­ве, са на­яс­но с „пар­тий­на­та це­ле­съ­об­раз­ност“ на три­де­сет и пет го­диш­ния се­ме­ен жи­вот на Ве­ла и Ди­ми­тър Бла­го­е­ви, дал жи­вот на де­ца­та им: Сте­ла, На­та­лия, Вла­ди­мир и Ди­ми­тър. И мно­го доб­ре раз­би­рат за­що след смърт­та на Ве­ла Бла­го­е­ва през 1920 г. Дя­до­то за­поч­ва да сла­бее и да гас­не, ден по­дир ден, през пос­лед­ни­те че­ти­ри го­ди­ни от своя жи­вот...

* * *

 

От Хе­ро­дот на­сам ис­то­ри­я­та неп­ре­къс­на­то до­каз­ва, че зад под­ви­зи­те на все­ки ге­рой ви­на­ги е скри­та ед­на ум­на же­на. В жи­во­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев та­зи же­на се на­ри­ча Вик­то­рия Жив­ко­ва. Съ­ща­та та­зи ис­то­рия твър­ди, че под­ви­зи­те на вся­ка ге­ро­и­ня за­поч­ват с опи­то­мя­ва­не­то на един мъж. В жи­во­та на Вик­то­рия Жив­ко­ва то­зи мъж се на­ри­ча Ди­ми­тър Бла­го­ев. След 1885 г. те са ед­но нор­мал­но се­мейс­т­во (в Тол­с­то­е­вия сми­съл на ду­ма­та) – щас­т­ли­ви ка­то всич­ки и не­щас­т­ни по сво­е­му – ще до­ве­ри Бла­го­ев на дъ­ще­ря си Сте­ла. Ня­ма ни­как­во съм­не­ние: труд­но ще да е би­ло на Дя­до­то да от­с­то­я­ва ли­дер­с­ко­то си мяс­то в се­мейс­т­во­то, да­леч по-труд­но от ли­ди­ра­не­то в пар­ти­я­та. И ма­кар че е въз­мож­но по­ня­ко­га в мо­мен­т­но раз­д­раз­не­ние да е мис­лил за „раз­цеп­ле­ние“, „очис­т­ва­не“, „раз­г­ра­ни­че­ние“ в ли­чен план, Бла­го­ев ви­на­ги е при­ла­гал „ши­ро­ка­та“ со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка так­ти­ка на ком­п­ро­ми­си­те в рам­ки­те на мно­го­люд­на­та си фа­ми­лия.

Труд­но, за­що­то Ве­ла не тър­пи не­рав­но­пос­та­ве­ност. Ди­ми­тър Бла­го­ев е ге­ро­ят на ней­ния жи­вот. Но тя го пос­та­вя до се­бе си. Той е ней­ни­ят доб­ро­во­лен из­бор. И как­во се очак­ва от не­го (ко­му­то тол­ко­ва мно­го е да­де­но и от ко­го­то тол­ко­ва мно­го се ис­ка) – са­мо ед­но: да не сли­за от пи­е­дес­та­ла, на кой­то са го пос­та­ви­ли, за да до­каз­ва пра­вил­ност­та на из­бо­ра.

Впро­чем ни­то в епис­то­лар­но­то нас­лед­с­т­во на Дя­до­то, ни­то в поч­ти на­си­ла из­т­ръг­на­ти­те му ме­мо­а­ри ня­ма и на­мек, че се е чув­с­т­вал упот­ре­бен в пос­ти­га­не­то на чуж­ди ам­би­ции. Той – из­б­ра­ни­кът, е осъз­нал от пър­вия мо­мент на за­поз­нан­с­т­во­то си с Вик­то­рия Жив­ко­ва ней­на­та бор­чес­ка на­ту­ра и яр­ка ин­ди­ви­ду­ал­ност и точ­но те­зи ка­чес­т­ва на лич­ност­та ú го прив­ли­чат ка­то пе­пе­ру­да към свещ още от пър­ва­та им сре­ща в Санкт Пе­тер­бург през 1883 г., ко­га­то, по ду­ми­те му, меж­ду тях се за­раж­дат „по-го­ре­щи чув­с­т­ва“. За­то­ва, ко­га­то след смърт­та на Ве­ла пи­ше, че при ця­ла­та си се­мей­на и пар­тий­на все­от­дай­ност тя ви­на­ги се е про­я­вя­ва­ла със „... са­мос­то­я­те­лен ха­рак­тер, с ония ин­ди­ви­ду­ал­ни чер­ти на твър­дост, упо­ри­тост, от­к­ро­ве­ност и пря­мо­та... ко­и­то бя­ха из­точ­ник за нея на неп­ри­ят­нос­ти в лич­ния ú жи­вот, как­то и в об­щес­т­ве­на­та дей­ност“ – Бла­го­ев ни­то се оп­лак­ва, ни­то се са­мо­съ­жа­ля­ва. Жи­во­тът (вклю­чи­тел­но се­мей­ни­ят) е тру­ден: „C`est la vie.“ Той от­дав­на е от­к­рил та­зи ба­нал­на мъд­рост и за­то­ва об­ръ­ща вни­ма­ние на глав­но­то в крат­ки­те бе­леж­ки на своя жи­вот: „По­меж­ду ни е има­ло тър­ка­ния, по­ра­ди раз­ли­чия в ха­рак­те­ра, но ней­на­та енер­гия, не­сък­ру­шим дух, сме­лост и пре­да­ност към де­ло­то на ре­во­лю­ци­он­ния со­ци­а­ли­зъм ви­на­ги все от­но­во са ме при­вър­з­ва­ли.“

 

* * *

 

През 1883 г. на ед­но сту­ден­т­с­ко съб­ра­ние Вик­то­рия Жив­ко­ва и Ди­ми­тър Бла­го­ев се раз­поз­на­ват от пръв пог­лед – че са бъл­га­ри, че са ре­во­лю­ци­о­не­ри и че са от­ре­де­ни един за друг. Ня­ма съм­не­ние, че мур­га­ва­та, чер­но­о­ка и строй­на бъл­гар­с­ка сту­ден­т­ка ряз­ко кон­т­рас­ти­ра с бле­до­ли­ки­те, ру­со­ко­си и си­не­о­ки въз­пи­та­нич­ки на зна­ме­ни­ти­те вис­ши пе­да­го­ги­чес­ки Бес­ту­жев­с­ки кур­со­ве на Ис­то­ри­ко-фи­ло­ло­ги­чес­кия фа­кул­тет към Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет. В нея ня­ма ни­що от хи­пер­т­ро­фи­ра­на­та ек­зал­та­ция и бо­лез­не­на­та впе­чат­ли­тел­ност на въз­пи­та­нич­ки­те на пан­си­о­на за бла­го­род­ни де­ви­ци в Смол­ни. Оно­ва, ко­е­то от­ли­ча­ва Ве­ла и ка­то оре­ол под­чер­та­ва ес­тес­т­ве­на­та ú кра­со­та, е ду­хов­но­то ú из­лъч­ва­не, са­мо­съз­на­ни­е­то ú на ми­си­о­нер­ка, под­чи­ни­ла жи­во­та си на иде­я­та за сво­бо­да­та – на всич­ки хо­ра и на всич­ки оте­чес­т­ва. Ся­каш Ра­да Гос­по­жи­на е из­с­ко­чи­ла след края на „Под иго­то“, за да про­дъл­жи да се бо­ри за ос­во­бож­де­ни­е­то на соб­с­т­ве­ни­те си ос­во­бо­ди­те­ли. От ця­ло­то ú съ­щес­т­во се усе­ща из­лъч­ва­не­то на си­ла, уве­ре­ност, еман­ци­пи­ра­ност. И ед­на по­ро­дис­та арис­ток­ра­тич­ност, труд­но обяс­ни­ма с ес­наф­с­кия ú про­из­ход, но пък кой мо­же да ка­же точ­но как­ва кръв те­че в жи­ли­те на ед­на тър­нов­ка. В по­ве­де­ни­е­то ú ня­ма по­за – въп­ре­ки къ­со от­ря­за­ни­те ко­си, си­ни­те очи­ла, поч­ти мъж­ко­то дъл­го чер­но пал­то и веч­но за­па­ле­на­та ци­га­ра – оби­чай­на­та уни­фор­ма на рус­ки­те ни­хи­лис­т­ки. И ма­кар че и Вик­то­рия се под­да­ва на уни­вер­си­тет­с­ка­та мо­да и по­доб­но на ре­во­лю­ци­он­но­то рус­ко сту­ден­т­с­т­во дър­жи да из­ра­зи чрез вън­ш­ност­та си стре­ме­жа към пъл­но ос­во­бож­да­ва­не на лич­ност­та от се­мей­но­то иго, от не­ве­жес­т­во­то, за­кос­те­не­ли­те тра­ди­ции и ре­ли­ги­оз­ни­те пред­раз­съ­дъ­ци, во­ля­та си за бор­ба с прог­ни­лия кре­пос­т­ни­чес­ки строй, тя е да­леч от ли­те­ра­тур­ни­те сте­ре­о­ти­пи в ма­ни­фес­та на рус­кия ни­хи­ли­зъм „Ба­щи и де­ца“, въп­ре­ки че Тур­ге­нев е лю­би­ми­ят ú пи­са­тел. Ней­на­та ре­во­лю­ци­он­ност не се из­чер­п­ва с оби­чай­но­то са­лон­но вол­но­дум­с­т­во про­тив ца­риз­ма на ча­ша чай или с че­те­не­то на „На­род­на во­ля“. Всич­ко то­ва е дет­с­ка иг­ра в срав­не­ние с лич­на­та ú би­ог­ра­фия до то­зи мо­мент: ед­ва шес­т­на­де­сет­го­диш­на де­вой­ка (тя е ро­де­на на 29 сеп­тем­в­ри 1858 г.), Вик­то­рия Жив­ко­ва за­поч­ва сво­е­то „на­род­ни­чес­т­во“ ка­то на­род­на учи­тел­ка и пре­по­да­ва ис­то­рия, бъл­гар­с­ки език и ге­ог­ра­фия във Вар­на, Бер­ко­ви­ца, Ца­риг­рад и Тър­но­во. Не е са­мо бор­ба­та за на­същ­ния, ко­я­то я во­ди от град на град. Нев­ръс­т­на­та дас­ка­ли­ца из­пол­з­ва вся­ка въз­мож­ност, за да про­по­вяд­ва иде­я­та за на­ци­о­нал­на ре­во­лю­ция. И не би мог­ло да бъ­де дру­го­я­че, след ка­то еди­ни­ят ú брат – Ге­ор­ги Жив­ков, е спод­виж­ник и съ­рат­ник на Ва­сил Лев­с­ки, член на БРЦК, учас­т­ник в Ап­рил­с­ко­то въс­та­ние и в Сръб­с­ко-тур­с­ка­та вой­на. Дру­ги­ят – Ни­ко­ла Жив­ков, e дру­гар и сът­руд­ник на Хрис­то Бо­тев, уч­ре­ди­тел на тай­ния ре­во­лю­ци­о­нен ко­ми­тет в Бер­ко­ви­ца, сек­ре­тар на Фи­лип-То­тю­ва­та че­та, опъл­че­нец по вре­ме на Рус­ко-тур­с­ка­та вой­на, вой­во­да на че­та в Крес­нен­с­ко-Раз­лож­ко­то въс­та­ние, ав­тор на ог­не­ни ста­тии в Бо­те­вия вес­т­ник „Но­ва Бъл­га­рия“ и на хим­на „Шу­ми Ма­ри­ца“. Ня­ма как бун­тов­на­та кръв на ба­ща ú, бо­га­тия тър­нов­с­ки тър­го­вец Ата­нас Жив­ков – Бас­ма­д­жи­я­та, да не про­го­во­ри и чрез по­ве­де­ни­е­то на соб­с­т­ве­на­та му дъ­ще­ря, кол­ко­то и хри­си­ма и „меч­та­тел­на де­вой­ка“ да из­г­леж­да тя по оно­ва вре­ме, спо­ред днев­ни­ка на Кон­с­тан­тин Ире­чек. За­то­ва още с обя­вя­ва­не­то на Ос­во­бо­ди­тел­на­та вой­на Вик­то­рия Жив­ко­ва из­бяг­ва от къ­щи и се за­пис­ва доб­ро­вол­ка в 50-ата во­ен­но­по­ле­ва бол­ни­ца на рус­ки­те войс­ки в Сви­щов. Бой­но­то си кръ­ще­ние тя по­лу­ча­ва край Пле­вен, ко­га­то под дъжд от кур­шу­ми пре­вър­з­ва и пре­на­ся ра­не­ни рус­ки вой­ни­ци. Храб­рост­та ú е оце­не­на ви­со­ко: тър­нов­ци въз­тор­же­но я при­вет­с­т­ват при прис­ти­га­не­то с войс­ка­та в гра­да, а рус­ки­те ос­во­бо­ди­те­ли наг­раж­да­ват из­к­лю­чи­тел­на­та ú ре­ши­тел­ност и се­бе­от­ри­ца­ние със сти­пен­дия, за да про­дъл­жи уче­ни­е­то си в Ру­сия.

 

* * *

 

Го­ди­ни­те в Пе­тер­бург ос­та­вят не­за­ли­чи­ма сле­да в ду­хов­на­та би­ог­ра­фия на Ве­ла Бла­го­е­ва. То­ва „злат­но“ (по соб­с­т­ве­ния ú из­раз) вре­ме на сту­ден­т­с­кия ú жи­вот, лек­ци­и­те в уни­вер­си­те­та, сту­ден­т­с­ки­те „сход­ки“, ли­те­ра­тур­ни­те и по­ли­ти­чес­ки­те дис­пу­ти шли­фо­ват ней­ния ин­те­лект и раз­ши­ря­ват кръ­го­зо­ра ú. Тя с упо­е­ние че­те Дос­то­ев­ски, Тол­с­той, Сал­ти­ков-Шчед­рин, Нек­ра­сов, Пуш­кин и Лер­мон­тов. Най-го­ля­ма­та ú ли­те­ра­тур­на лю­бов оба­че си ос­та­ва Иван Сер­ге­е­вич Тур­ге­нев. Във вре­ме­то, ко­га­то тя пра­ви пър­ви­те си пла­хи ли­те­ра­тур­ни опи­ти, Тур­ге­нев е вла­де­те­лят на мис­ли­те и чув­с­т­ва­та на сту­ден­т­ки­те от вис­ши­те Бес­ту­жев­с­ки кур­со­ве. „Тур­ге­не­ви­те съ­чи­не­ния се от­ли­ча­ват с мъд­рост и дъл­бо­ко­мис­лие, прик­ри­то в изящ­на фор­ма на ис­тин­но ху­до­жес­т­во. Чис­то ос­мис­ле­но ху­до­жес­т­во“ – до­ба­вя тя в пис­мо­то си ме­мо­ар до рус­кия вес­т­ник „Сла­вя­нин“. „... Вся­коя же­на му дъл­жи без­к­рай­на бла­го­дар­ност.“ Пър­ва­та ú лич­на сре­ща с ав­то­ра на „В на­ве­че­ри­е­то“ е през зи­ма­та на 1878 г. на ли­те­ра­тур­на ве­чер при ед­но от ред­ки­те пъ­ту­ва­ния на Тур­ге­нев от Па­риж до Пе­тер­бург: „Той бе­ше бо­жес­т­вен тая ве­чер и на­пъл­но обо­жа­ем от всич­ки ни ед­нак­во“ – опис­ва Вик­то­рия Жив­ко­ва пър­ви­те си впе­чат­ле­ния. Раз­би­ра се, и тя е в хо­ра на въз­тор­же­ни­те му пок­лон­ни­ци и дър­жи да не из­пус­не за ис­то­ри­я­та вся­ка не­го­ва ду­ма и жест. „... И ни­как не мо­жех да се от­де­ля от сво­е­то мяс­то при ра­мо­то му, не мо­жех да се наг­ле­дам на доб­ро­душ­но­то му ли­це.“ От сво­я­та наб­лю­да­тел­ни­ца тя нах­вър­ля бег­ли­те си щри­хи към пор­т­ре­та на пи­са­те­ля: ум­ния му пог­лед, доб­ро­душ­на­та ус­мив­ка, ко­и­то из­ра­зя­ват „ан­гел­с­ка ду­ша и доб­ро сър­це“. И още (тук ве­че съв­сем по жен­с­ки из­пол­з­ва па­лит­ра­та и чет­ка­та): „Круп­ни­те чер­ти на ли­це­то му се смек­ча­ва­ха от тия ред­ки ка­чес­т­ва, ко­и­то из­вед­нъж по­ра­зя­ва­ха наб­лю­да­те­ля, щом пог­лед­не на Тур­ге­не­ва. Не­го­ва­та осан­ка и стар­чес­ка­та бе­ли­на на гъс­та­та не­го­ва бра­да и ко­са вну­ша­ва­ха ува­же­ние на фи­ло­со­фа. При туй неж­ност, кро­тост и доб­ро­та, свойс­т­ве­ни по­ве­че на жен­с­кия тип, със­тав­ля­ва­ха ори­ги­нал­ност­та на Ива­на Сер­ге­е­ви­ча. При вто­ра­та ми сре­ща с ве­ли­кия пи­са­тел аз мо­жех да го раз­г­ле­дам по-доб­ре и за­бе­ля­зах, че той не е тол­ко­ва ху­бав, кол­ко­то ми се по­ка­за пър­вия път, но тая ори­ги­нал­ност, ко­я­то се за­бе­ляз­ва­ше по­ве­че в не­го­вия глас и ду­ми­те му, от­кол­ко­то в ли­це­то му, бе­ше твър­де прив­ле­ка­тел­на за чо­ве­ка, це­ня­щий доб­ро­то сър­це по­ве­че от ума... и ще ви­ди­те пор­т­ре­та на тво­ре­ца на тол­ко­ва чис­ти иде­а­ли, как­ви­то сре­ща­ме в без­с­мър­т­ни­те съ­чи­не­ния на Тур­ге­не­ва.“

Вто­ра­та сре­ща на Вик­то­рия Жив­ко­ва с Тур­ге­нев ста­ва през зи­ма­та на след­ва­ща­та, 1879 го­ди­на. Тур­ге­нев я при­е­ма ра­душ­но и дъл­го я раз­пит­ва за със­то­я­ни­е­то и раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­ка­та ли­те­ра­ту­ра. До­ве­ря­ва ú, че е из­пи­сал об­ра­за на Ин­са­ров от на­ту­ра, без иде­а­ли­за­ция и раз­к­ра­ся­ва­не. „Не мис­ле­те, че Ин­са­ров е из­мис­ле­но ли­це – каз­ва ú той, – не, той бе­ше мой дру­гар в Мос­ков­с­кия уни­вер­си­тет и аз вяр­вам, че меж­ду бъл­га­ри­те той не бе­ше един­с­т­ве­ни­ят.“ Пи­та я да­ли има още мно­го по­доб­ни мла­де­жи и пат­ри­о­ти в ос­во­бо­де­на Бъл­га­рия. На­сър­ча­ва я в на­ме­ре­ни­е­то ú да пре­ве­де на бъл­гар­с­ки по­вест­та „Ба­щи и де­ца“ и за­я­вя­ва на­деж­да­та си, че как­ви­то и прев­рат­нос­ти да пос­тиг­нат бъл­гар­с­кия на­род, по­бор­ни­ци­те за сво­бо­да тряб­ва да под­дър­жат връз­ка­та меж­ду Ру­сия и Бъл­га­рия, брат­с­ка­та лю­бов и един­с­т­во­то, тол­ко­ва важ­ни за раз­ви­ти­е­то и на два­та на­ро­да. На 10 ок­том­в­ри 1883 г. тя пуб­ли­ку­ва те­зи ду­ми на Тур­ге­нев ка­то пос­лед­но за­ве­ща­ние към Бъл­га­рия и към Ру­сия.

 

* * *

 

През 1883 г. за­вър­ш­ва „ни­хи­лис­тич­ни­ят“ пе­ри­од в идей­но­то раз­ви­тие на Вик­то­рия Жив­ко­ва. Ли­те­ра­тур­ни­ят об­раз на Ба­за­ров е за­мес­тен от Ан­д­рей Же­ля­бов, Со­фия Пе­ров­с­ка и Алек­сан­дър Ми­хай­лов – ре­во­лю­ци­о­не­ри от плът и кръв, ос­но­ва­те­ли и ръ­ко­во­ди­те­ли на „На­род­на во­ля“ – най-зна­чи­тел­на­та по ма­ща­би и идеи ма­со­ва ре­во­лю­ци­он­на ор­га­ни­за­ция в Ру­сия в края на де­вет­на­де­се­тия век, ко­я­то си пос­та­вя за цел уни­що­жа­ва­не на са­мо­дър­жа­ви­е­то, свик­ва­не на уч­ре­ди­тел­но съб­ра­ние, бор­ба за де­мок­ра­тич­ни сво­бо­ди и пре­да­ва­не на зе­мя­та на се­ля­ни­те. Аги­та­ция и те­рор. Не­ле­га­лен вес­т­ник, осем­де­сет и три мес­т­ни ор­га­ни­за­ции, ня­кол­ко де­сет­ки хи­ля­ди учас­т­ни­ци – осем опи­та за по­ку­ше­ния сре­щу „ца­ря ос­во­бо­ди­тел“ Алек­сан­дър ІІ до убийс­т­во­то му на 1 март 1881 г. Жал­ко е, че по­ра­ди пос­ло­вич­на­та си скром­ност Ве­ла Бла­го­е­ва не ос­та­вя лич­ни спо­ме­ни. Дъ­ще­ря ú Сте­ла знае по­ве­че, но и тя е край­но ла­ко­нич­на: „В уни­вер­си­те­та (май­ка ми – Д. Г.) се свър­з­ва с на­ро­до­вол­ци­те, ра­бо­ти в гру­па­та за връз­ка със зат­вор­ни­ци­те и ор­га­ни­зи­ра­не бяг­с­т­ва­та на прес­лед­ва­ни­те и за­то­че­ни­те. По ли­ни­я­та на тая си ра­бо­та се е за­поз­на­ла в на­ро­до­вол­чес­ки­те сту­ден­т­с­ки сре­ди с Ди­ми­тър Бла­го­ев.“ Дя­до­то пък съв­сем под­ми­на­ва сю­же­та: „Ве­ла то­га­ва бе един­с­т­ве­на­та же­на с нап­ред­ни­ча­ви идеи в Бъл­га­рия. На­ис­ти­на те не бя­ха още со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки – бя­ха на­ро­до­вол­чес­ки.“ Раз­би­ра­е­мо е от­но­ше­ни­е­то му към на­род­ни­чес­т­во­то: след тол­ко­ва дис­ку­сии, по­ле­ми­ки и спо­ро­ве с рус­ки­те и бъл­гар­с­ки­те на­род­ни­ци той, кой­то е ус­пял да не­ут­ра­ли­зи­ра тях­но­то вли­я­ние вър­ху про­це­са на съз­да­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия в Ру­сия и в Бъл­га­рия, съв­сем съз­на­тел­но ги под­ми­на­ва в „При­но­сът“ със сниз­хо­ди­тел­на­та кон­с­та­та­ция, че „... се из­да­до­ха в та­зи епо­ха най-сет­не ня­кол­ко по­лез­ни за вре­ме­то си книж­ки за об­що об­ра­зо­ва­ние“. Кол­ко­то и да са ос­къд­ни дан­ни­те за на­ро­до­вол­чес­т­во­то на Ве­ла Бла­го­е­ва, ня­ма съм­не­ние, че те по­чи­ват на фак­ти. Тя е би­ла член на Цен­т­рал­ния сту­ден­т­с­ки ре­во­лю­ци­о­нен кръ­жок в Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет, кой­то се за­ни­ма­ва точ­но с то­ва, ко­е­то от­бе­ляз­ва в спо­ме­ни­те си Сте­ла Бла­го­е­ва: раз­п­рос­т­ра­не­ние на вес­т­ник „На­род­на во­ля“, пе­ти­ции и въз­ва­ния до влас­ти­те про­тив прес­лед­ва­ни­я­та, арес­ти­те и смър­т­ни­те при­съ­ди над чле­но­ве­те на ор­га­ни­за­ци­я­та. Оси­гу­ря­ва­не на сред­с­т­ва, връз­ки, кон­с­пи­ра­тив­ни яд­ки за из­веж­да­не на зат­вор­ни­ци­те и за­то­че­ни­ци­те из­вън стра­на­та. И как­то сви­де­тел­с­т­ва на­ро­до­во­ле­цът Степ­няк-Крав­чин­с­ки в зна­ме­ни­та­та си „Под­зем­на Ру­сия“, те­зи за­ни­ма­ния съв­сем не са би­ли дет­с­ка ра­бо­та. За та­ка­ва дей­ност про­ку­ро­ри­те от Тре­то от­де­ле­ние са на­каз­ва­ли със зат­вор или за­то­че­ние от пет­на­де­сет го­ди­ни – кол­ко­то осъ­де­ни­те за убийс­т­во.

За­поз­нан­с­т­во­то с Ди­ми­тър Бла­го­ев през 1883 г. съв­па­да с на­ча­ло­то на тре­тия по­ре­ден етап от идей­но­то съз­ря­ва­не на Вик­то­рия Жив­ко­ва – пре­хо­да от на­род­ни­чес­т­во­то към мар­к­сиз­ма. Из­вес­т­но е (Дя­до­то дър­жи да под­чер­тае то­зи факт), че въп­ре­ки за­поз­нан­с­т­во­то си с ос­но­ва­те­ля на пар­ти­я­та на рус­ки­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти Ди­ми­тър Бла­го­ев, тя дос­та дъл­го вре­ме гле­да с пре­неб­ре­же­ние на иде­я­та про­ле­та­ри­а­тът да иг­рае глав­на­та ро­ля в бит­ка­та за соб­с­т­ве­но­то си ос­во­бож­де­ние. Ра­бо­та­та е там, че про­ле­та­ри­а­тът и в Ру­сия, и в Бъл­га­рия е тол­ко­ва ма­лоб­ро­ен, че се гу­би сред не­о­бят­но­то сел­с­ко-ес­наф­с­ко мо­ре, а до­кол­ко­то е на по­каз, си ос­та­ва ма­лоб­рой­на скот­с­ка ма­са, осъ­де­на на ка­тор­ж­ни­чес­ки труд, до­жи­вот­на ми­зе­рия и без­п­рос­вет­но пи­ян­с­т­во. И въп­ре­ки че Бла­го­ев вед­на­га след за­поз­нан­с­т­во­то им спо­де­ля с нея най-цен­но­то бо­гат­с­т­во, ко­е­то при­те­жа­ва – рус­кия пре­вод на Ло­па­тин и Да­ни­ел­сон на „Ка­пи­та­лът“, тя про­дъл­жа­ва да пред­по­чи­та Лав­ров, Ба­ку­нин и Пи­са­рев пред Маркс и Ен­гелс. Или, ка­за­но с ед­но из­ре­че­ние: през 1883 г. Вик­то­рия Жив­ко­ва се въл­ну­ва по­ве­че от со­ци­ал­де­мок­ра­та, от­кол­ко­то от со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та.

Въз­мож­но е идей­ни­те спо­ро­ве меж­ду два­ма­та да во­дят до вре­мен­но ох­лаж­да­не на от­но­ше­ни­я­та. Въз­мож­но е лич­ни­те не­до­ра­зу­ме­ния меж­ду тях да са плод на влас­т­ни­те им ха­рак­те­ри. Си­гур­но е са­мо ед­но: до зав­ръ­ща­не­то на Вик­то­рия Жив­ко­ва в Бъл­га­рия през 1884 г. и два­ма­та ня­мат ни­как­во на­ме­ре­ние да се об­вър­з­ват се­мей­но. Ди­ми­тър Бла­го­ев е об­се­бен от ре­во­лю­ци­он­на­та си ми­сия и все­кид­нев­но очак­ва да бъ­де арес­ту­ван и за­то­чен в Си­бир. А Вик­то­рия мал­ко пре­ди от­пъ­ту­ва­не­то си за­пис­ва в лич­ния си днев­ник: „За да бъ­да по­лез­на на оте­чес­т­во­то, не мо­га да при­над­ле­жа на мо­е­то се­мейс­т­во. Же­нит­ба­та ми ще ми поп­ре­чи да се усъ­вър­шен­с­т­ву­вам, да по­лу­ча по­ве­че зна­ния. Тряб­ва още мно­го, мно­го да се уча. Ти знам, ня­ма да поп­ре­чиш на за­ня­ти­я­та ми и на об­щес­т­ве­на­та моя де­я­тел­ност и на мо­е­то раз­ви­тие. Но ние сме бед­ни хо­ра и два­ма, не мо­жем да под­дър­жа­ме се­мейс­т­во, ако аз не се ог­ра­ни­ча с до­ма­кин­с­т­во­то. Как­во ще ста­не то­га­ва с тво­я­та дру­гар­ка в жи­во­та? Ня­ма ли тя да зап­ри­ли­ча на ония ог­ра­ни­че­ни же­ни и май­ки, ко­и­то по­тъ­ват в дре­бо­ли­и­те на жи­во­та? Ето пър­вия под­во­ден ка­мък, о кой­то се раз­би­ва се­мей­но­то щас­тие. Мо­жеш ли да бъ­деш щас­т­лив с та­ка­ва же­на? Не, по-доб­ре да си ос­та­нем дру­га­ри и при­я­те­ли, от­кол­ко­то мъж и же­на...“

В лю­бов­та, как­то е из­вес­т­но от пам­ти­ве­ка, смет­ки­те са ви­на­ги без кръч­мар – Ди­ми­тър Бла­го­ев: „ Ко­га­то ме из­п­ра­ти­ха и ме­не в Бъл­га­рия (през 1885 г. – Д. Г.), за­ва­рих я учи­тел­ка в об­раз­цо­во­то учи­ли­ще в Со­фия. Поз­нан­с­т­во­то ни се под­но­ви и чув­с­т­ва­та за­ед­но с не­го.“ („Крат­ки бе­леж­ки из моя жи­вот“).

 

* * *

 

Пър­ва­та ин­те­лек­ту­ал­на рож­ба на та­зи под­но­ве­на лю­бов през ля­то­то на 1885 г. е „Жур­нал съв­ре­мен­ний по­ка­за­тел“. Най-пос­ле в сво­бод­на Бъл­га­рия е дош­ло вре­ме­то те два­ма­та да по­ка­жат как­во са на­у­чи­ли в Пе­тер­бур­г­с­кия уни­вер­си­тет „на пол­зу ро­ду бол­гар­с­ко­му“. Глав­ни­ят ре­дак­тор Ц. Б. Же­лез­нов (псев­до­ним на Ди­ми­тър Бла­го­ев) и от­го­вор­ни­ят ре­дак­тор Вик­то­рия Жив­ко­ва (след ня­кол­ко ме­се­ца тя ще се пре­и­ме­ну­ва на Ве­ла Бла­го­е­ва) за­поч­ват да из­да­ват ед­но „об­щес­т­ве­но-ико­но­ми­чес­ко, по­ли­ти­чес­ко и ли­те­ра­тур­но обоз­ре­ние“, ко­е­то ще по­каз­ва и ос­вет­ля­ва пъ­тя за осъ­щес­т­вя­ва­не на иде­а­ли­те, от ко­и­то се вдъх­но­вя­ва: „Да да­дем ред на са­мос­то­я­тел­ни и пре­вод­ни ста­тии по об­щес­т­воз­на­ни­е­то, да по­пу­ля­ри­зи­ра­ме съв­ре­мен­ни­те те­о­рии на об­щес­т­ве­на­та на­у­ка, да за­поз­на­ем чи­та­те­ли­те с нрав­с­т­ве­на­та фи­ло­со­фия от­нос­но че­ло­ве­чес­ка­та при­ро­да и цел­та на об­щес­т­ве­ния жи­вот и в съ­що­то вре­ме да раз­ви­ем ико­но­ми­чес­ки­те, об­щес­т­ве­ни­те и по­ли­ти­чес­ки­те ус­ло­вия, фор­ми и сред­с­т­ва, при ко­е­то мо­же да се въп­лъ­ти в жи­во­та об­щес­т­ве­но­то бла­го.“ Та­ка­ва е (ни по­ве­че, ни по-мал­ко) цел­та на два­ма­та ре­дак­то­ри, пуб­ли­ку­ва­на в пре­дис­ло­ви­е­то към бъ­де­щи­те, а как­то се оказ­ва – и към днеш­ни­те (след сто и два­де­сет го­ди­ни!) чи­та­те­ли. При Бла­го­ев всич­ко е та­ка: как­во­то и да съз­да­де той – пар­ти­я­та, кад­ри­те, вес­т­ни­ци­те и спи­са­ни­я­та, – ви­на­ги ос­та­вя своя ли­чен знак на дъл­го­веч­ност, неп­ре­ход­ност, мо­но­лит­ност и нрав­с­т­ве­ност. Уди­ви­тел­ни са и та­зи це­ле­ус­т­ре­ме­ност, нас­той­чи­вост­та и дър­зост­та, ко­и­то Вик­то­рия Жив­ко­ва вграж­да в те­ме­ли­те на пър­во­то бъл­гар­с­ко ля­во спи­са­ние. Във все­ки ред от тех­ни­те ста­тии, по­ли­ти­чес­ки есе­та и кул­тур­ни прег­ле­ди лъ­ха ис­то­ри­чес­ки оп­ти­ми­зъм. Ни­що, че през ля­то­то на 1885 г. Бъл­га­рия е ед­но сел­с­ко-ес­наф­с­ко ори­ен­тал­с­ко бла­то, над ко­е­то влас­т­ва са­мо един бог – ке­ле­пи­рът. Че но­ви­те (Але­ко­ви) ге­рои по­каз­ват на све­тов­ни­те па­на­и­ри все съ­щи­те ста­ри мус­кал­че­та с гюл („...Бул­гар! Бул­гар!“), че кон­с­ти­ту­ци­я­та и де­мок­ра­ци­я­та са цен­ни кни­жа без пок­ри­тие, ре­дак­то­ри­те на „Съв­ре­ме­нен по­ка­за­тел“ от­дав­на са на­яс­но. Бъл­га­рия е тръг­на­ла по ев­ро­пейс­кия ко­ло­воз на мо­дер­ния ка­пи­та­ли­зъм и сле­до­ва­тел­но, как­то пи­шат те: „Със­ре­до­то­че­ни­е­то на соб­с­т­ве­ност­та в ръ­це­те на мен­шин­с­т­во­то, об­ръ­ща­не­то на бол­шин­с­т­во­то в про­ле­та­ри­ат, в ар­мия на тру­да, ли­ше­на от вся­как­ва соб­с­т­ве­ност, при­ну­де­на да се тру­ди зад­руж­но в пол­за на мен­шин­с­т­во­то, по­ли­ти­чес­ко­то, ум­с­т­ве­но­то и нрав­с­т­ве­но­то съз­на­ние на ра­бот­на­та ма­са ка­то ед­но ця­ло със­ло­вие – всич­ко то­ва със­тав­ля­ва дос­та­тъч­но ма­те­ри­ал­ни ус­ло­вия за раз­ре­ша­ва­не на ве­ли­ки­те на­ча­ла, ко­и­то си е пос­та­ви­ло нас­то­я­ще­то сто­ле­тие.“ За­то­ва със сниз­хо­ди­тел­но съ­чув­с­т­вие се от­на­сят те към бъ­де­щи­те си про­тив­ни­ци – кон­сер­ва­то­ри­те и ли­бе­ра­ли­те, ка­то по­же­ла­ват на бъл­гар­с­кия на­род в ско­ро вре­ме да ви­ди ня­коя но­ва пар­тия „с по-ши­ро­ка прог­ра­ма и по-енер­ги­чес­ки ха­рак­тер“. За­що­то и Бла­го­ев, и Вик­то­рия Жив­ко­ва с на­деж­да очак­ват раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­кия ка­пи­та­ли­зъм, кой­то ще ро­ди соб­с­т­ве­но­то си от­ри­ца­ние. И ня­мат съм­не­ние, че по­ли­ти­чес­ки­ят из­ра­зи­тел на то­ва от­ри­ца­ние ще е бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Те и два­ма­та осъз­на­ват как­во пра­вят: пър­ва­та крач­ка към „гря­ду­ща­та“ пар­тия на про­ле­та­ри­а­та е „Съв­ре­мен­ний по­ка­за­тел“. За­то­ва Бла­го­ев за­поч­ва да за­поз­на­ва чи­та­те­ли­те си с тай­на­та на „Ка­пи­та­лът“ и с иде­и­те на Маркс и Ен­гелс, Адам Смит и Да­вид Ри­кар­до, Чер­ни­шев­с­ки и Лав­ров. До­ка­то Вик­то­рия от­ва­ря про­зор­ци­те към ев­ро­пейс­ка­та ли­те­ра­ту­ра – Бал­зак, Тур­ге­нев, Гьо­те, Ши­лер и Ди­кенс. За­що­то спи­са­ни­е­то е за­мис­ле­но ка­то иде­ен, кул­ту­рен и ор­га­ни­за­ци­о­нен цен­тър на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция с ве­ру­ю­то, че „ве­ли­ка­та за­да­ча на чо­ве­чес­т­во­то се със­тои в уни­що­жа­ва­не на об­щес­т­ве­на­та нес­п­ра­вед­ли­вост и пос­та­вя­не­то на не­го­во­то раз­ви­тие на прин­ци­па на брат­с­т­во­то и ико­но­ми­чес­ка­та сво­бо­да“. Раз­би­ра се, ре­дак­то­ри­те на пър­во­то мар­к­сис­т­ко ля­во спи­са­ние в Бъл­га­рия мно­го ско­ро раз­би­рат, че тях­но­то тол­ко­ва ам­би­ци­оз­но идей­но-те­о­ре­тич­но, по­ли­ти­чес­ко, кул­тур­но и ци­ви­ли­за­ци­он­но пос­ла­ние е стиг­на­ло до ад­ре­са­та: Вик­то­рия е из­го­не­на от Со­фийс­ка­та об­раз­цо­ва де­ви­чес­ка гим­на­зия, а Бла­го­ев за­ви­на­ги се раз­де­ля с ка­ри­е­ра­та на дър­жа­вен бан­ков слу­жи­тел. Та­ка­ва е ори­си­я­та на пър­воп­ро­ход­ци­те – пър­ви да усе­тят ре­зул­та­ти­те от на­че­ва­ща­та се вой­на меж­ду тру­да и ка­пи­та­ла в Бъл­га­рия вър­ху соб­с­т­ве­ния си гръб. За тях оба­че е мно­го по-важ­но, че след пър­ви­те три книж­ки те ве­че не са са­ми. Око­ло спи­са­ни­е­то се гру­пи­рат сту­ден­ти, уче­ни­ци, чи­нов­ни­ци – все мла­ди хо­ра, ко­и­то след шест го­ди­ни ще ос­но­ват на Буз­лу­д­жа Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия.

 

* * *

 

След­ва­щи­те де­се­ти­на го­ди­ни от жи­во­та на се­мейс­т­во Бла­го­е­ви е вре­ме на пос­то­ян­ни пре­се­ле­ния и ве­ли­ки стран­с­т­ва­ния. И си­гур­но мно­го ско­ро след раж­да­не­то на Сте­ла (1 ок­том­в­ри 1887 г.) Ве­ла Бла­го­е­ва ве­че ще да е раз­б­ра­ла, че ня­ма опас­ност жи­во­тът ú да за­тъ­не в „дре­бо­ли­и­те на жи­во­та“. Нап­ро­тив – в съ­жи­тел­с­т­во­то ú с Бла­го­ев всич­ко е ед­ро­ма­щаб­но – и ра­дос­ти­те, и труд­нос­ти­те. В то­зи брак тя ня­ма да бъ­де до­ма­ки­ня, ко­я­то се за­ни­ма­ва и с не­що дру­го. Нап­ро­тив: тя ще бъ­де съ­рат­нич­ка, из­да­тел­ка, ре­дак­тор­ка, сек­ре­тар­ка, сло­вос­ла­га­тел­ка, ко­рек­тор­ка, раз­п­рос­т­ра­ни­тел­ка и за­ед­но с то­ва лю­бя­ща съп­ру­га и неж­на май­ка. Един­с­т­ве­но­то опа­се­ние от днев­ни­ка ú, ко­е­то се сбъд­ва, е веч­на­та бед­ност, ко­я­то прес­лед­ва се­мейс­т­во­то. Но и пос­то­ян­на­та ос­къ­ди­ца е плод на ней­ния съз­на­те­лен из­бор. За­що­то Ве­ла Бла­го­е­ва фа­на­тич­но от­с­то­я­ва пра­во­то си да бъ­де та­ка­ва, как­ва­то ис­ка, а не та­ка­ва, как­ва­то я ис­кат бра­тя­та ú и май­ка ú Не­да. Да си за­вър­шил най-прес­тиж­ни­те вис­ши пе­да­го­ги­чес­ки кур­со­ве в Ру­сия, оз­на­ча­ва не­за­бав­но наз­на­ча­ва­не на ви­со­ко пла­те­на служ­ба в дър­жав­на­та ад­ми­нис­т­ра­ция на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия. И как­во по-лес­но от то­ва да ста­неш гим­на­зи­а­лен ди­рек­тор, след ка­то еди­ни­ят ти брат (Ге­ор­ги Жив­ков) е ми­нис­тър на на­род­но­то прос­ве­ще­ние, пред­се­да­тел на На­род­но­то съб­ра­ние, а дру­ги­ят (Ни­ко­ла Жив­ков) е де­пу­тат, вли­я­те­лен об­щес­т­ве­ник и жур­на­лист. Вмес­то то­ва Ве­ла за­гър­б­ва веч­но­то мър­мо­ре­не на май­ка си (ко­я­то след вся­ко увол­не­ние злоб­но под­мя­та „па­да ú се“), бла­го­ра­зум­ни­те вну­ше­ния на бра­тя­та си и по­веж­да се­мей­ния „ка­тун“ към Шу­мен, Ви­дин, Тър­но­во, Ста­ра За­го­ра, Плов­див – та чак до се­ло Тул­ча в Ру­мъ­ния.

Пър­ва­та спир­ка е Шу­мен през 1886 г. „Ту­ка – пи­ше Бла­го­ев – се за­поз­нах по-от­б­ли­зо с Ян­ко Са­къ­зов. Оба­че се за­дър­жах са­мо ед­на го­ди­на – щом учи­ли­ще­то ста­на дър­жав­но и ме увол­ни­ха.“ Са­къ­зов съ­що си спом­ня за та­зи го­ди­на от жи­во­та на се­мейс­т­во Бла­го­е­ви: „У нас пос­то­ян­но се съ­би­ра­ха ра­бот­ни­ци, уче­ни­ци, сту­ден­ти от Же­не­ва и Нан­си, се­ля­ни, дош­ли за па­зар, и ни слу­ша­ха, пи­та­ха, ис­ка­ха да зна­ят. Ние с Дя­до­то (то­га­ва не бях­ме още дя­дов­ци) им при­каз­вах­ме, пак пи­шех­ме и до след обяд одай­че­то ни се прев­ръ­ща­ше в хан. И на­ши­те дас­ка­ли­ци, ка­то се при­бе­рат от се­ло, вмес­то да по­чи­нат до не­де­ля ве­чер­та, са­мо раз­чис­т­ва­ха с ра­дост, че и ние, и те но­сим сла­вен кръст, пак си за­ми­на­ва­ха, да учат и де­ца­та, и май­ки­те, и ба­щи­те... де го то­ва кра­си­во вре­ме.“ „Дас­ка­ли­ци­те“, за ко­и­то спо­ме­на­ва Са­къ­зов в то­зи не­пуб­ли­ку­ван спо­мен, са Ве­ла Бла­го­е­ва и Ана Вел­ко­ва, бъ­де­ща­та пи­са­тел­ка Ана Ка­ри­ма.

Пи­са­те­лят Сти­ли­ян Чи­лин­ги­ров съ­що ни е ос­та­вил един со­чен спо­мен за оно­ва вре­ме: „Же­ни­те (Ве­ла Бла­го­е­ва и Ана Ка­ри­ма) бя­ха с от­ря­за­ни ко­си и мъж­ки пал­та. Те по ни­що не при­ли­ча­ха в но­си­я­та си на ос­та­на­ли­те же­ни в гра­да. Ся­каш бя­ха дош­ли от чужд свят, съв­сем не­поз­нат, за да сму­ти ту­каш­ния – сив и дел­ни­чен ка­то си­ва­та пе­пел по ули­ци­те.“ И Бла­го­ев от­де­ля скъ­пер­ни­чес­ки ед­но из­ре­че­ние в „Крат­ки­те бе­леж­ки“, но той как­то ви­на­ги об­ръ­ща мал­ко вни­ма­ние на де­тай­ли­те и от­де­ля са­мо зър­но­то: „По вре­ме на учи­тел­с­т­ву­ва­не­то си не прес­та­нах да се за­ни­ма­вам със со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, но ве­че еди­нич­но и то глав­но меж­ду учи­тел­с­т­во­то... ние, со­ци­а­лис­ти­те, се на­ме­сих­ме в то­ва дви­же­ние, за да го из­пол­зу­ва­ме за со­ци­а­лис­ти­чес­ки це­ли.“

През след­ва­щи­те го­ди­ни наз­на­че­ни­я­та и увол­не­ни­я­та след­ват ед­но след дру­го. Пър­во­то по-ста­бил­но гнез­до, ко­е­то сви­ва се­мейс­т­во Бла­го­е­ви, е във Ви­дин. През 1887 г. Бла­го­ев е наз­на­чен за ди­рек­тор на гим­на­зи­я­та, а Ве­ла пре­по­да­ва в жен­с­ко­то ос­мок­лас­но учи­ли­ще. За жа­лост та­зи прес­тиж­на (и доб­ре пла­те­на) дър­жав­на служ­ба не е мно­го про­дъл­жи­тел­на. Ско­ро смък­ват Бла­го­ев до ста­ту­та на обик­но­вен дас­кал – раз­би­ра се, за­ра­ди со­ци­а­лис­ти­чес­ка про­па­ган­да, а през 1899 г. го увол­ня­ват за по­ре­ден път. Въп­ре­ки ви­со­чай­ша­та ú род­нин­с­ка бли­зост с гос­по­дин ми­нис­тъ­ра на прос­ве­ще­ни­е­то Ге­ор­ги Жив­ков, увол­ня­ват и Ве­ла. Ди­ми­тър Бла­го­ев раз­каз­ва в спо­ме­ни­те си за увол­не­ни­е­то си тол­ко­ва за­бав­но, че не е не­об­хо­ди­мо случ­ка­та да се пре­раз­каз­ва: „... про­дъл­жих еди­нич­на­та си про­па­ган­да в по-ши­рок кръг ве­че. То­ва въз­буж­да­ше все по-го­ля­мо не­у­до­вол­с­т­вие към власт­та. Към ос­та­на­ло­то се при­ба­ви и до­но­сът на един от ко­ле­ги­те ми. Той бе нап­ра­вен във връз­ка с ид­ва­не­то на но­вия княз Фер­ди­нанд във Ви­дин. Учи­те­ли и уче­ни­ци, как­то му е ре­дът при по­доб­ни тър­жес­т­ва, пос­рещ­нах­ме Не­го­во ви­со­чес­т­во бъл­гар­с­кия княз. Сет­не ко­ле­ги­те раз­ме­них­ме впе­чат­ле­ни­я­та си. Аз в учи­тел­с­ка­та стая ка­зах, че ми нап­ра­ви впе­чат­ле­ние чер­ве­ни­ят нос на кня­за. Ко­ле­га­та до­не­съл, че съм ка­зал за но­са на Не­го­во ве­ли­чес­т­во, че при­ли­чал на крас­та­ви­ца. Из­вес­т­но е, че но­сът на кня­за, се­га ек­с­ца­ря Фер­ди­нанд Сакс-Ко­бург-Го­та, е го­лям. То­ва е бол­но­то му мяс­то и за­то­ва по­ве­до­ха след­с­т­вие про­тив ме­не за „ос­кър­б­ле­ние на ви­со­чес­т­во­то“. Ту­так­си пос­лед­ва увол­не­ни­е­то ми. Съ­дът ме осъ­ди на три го­ди­ни зат­вор, но аз апе­ли­рах. След то­ва, в 1890 го­ди­на, жи­вях из­вес­т­но вре­ме в Тър­но­во, где­то бя­ха пре­мес­ти­ли же­на ми за на­ка­за­ние...“

В Тър­но­во, спо­ред съх­ра­не­ни­те учи­лищ­ни ре­гис­т­ри, Ве­ла Бла­го­е­ва пре­по­да­ва от 1 сеп­тем­в­ри 1890 г. до 1 юли 1892 г. ис­то­рия, пе­да­го­ги­ка, ли­те­ра­ту­ра. Уче­нич­ки­те ú от Тър­нов­с­ка­та де­ви­чес­ка гим­на­зия се прех­лас­ват по ней­ния ин­те­лект, об­ра­зо­ва­ност, мо­дер­но об­лек­ло и жен­с­ка ху­бост. Да­же ди­рек­то­рът на гим­на­зи­я­та, кой­то е длъ­жен да до­на­ся в Ми­нис­тер­с­т­во­то на прос­ве­ще­ни­е­то за всич­ко, ко­е­то се случ­ва в гим­на­зи­я­та, док­лад­ва на ми­нис­тър Жив­ков: „Учи­тел­ка­та Бла­го­е­ва умее прек­рас­но да пре­по­да­ва. Ня­кои ней­ни уро­ци, на ко­и­то съм при­със­т­ву­вал, са би­ли об­раз­цо­ви. Ра­зяс­ня­ва яс­но и жи­во, не ос­та­вя уче­нич­ки­те да зуб­рят.“ Раз­би­ра се, ши­ло в тор­ба не стои. Съв­сем ско­ро съ­щи­ят то­зи ди­рек­тор док­лад­ва на брат ú, че „зна­чи­тел­на част от уче­нич­ки­те от гор­ни­те кла­со­ве са спе­че­ле­ни за со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние, ко­е­то за­поч­ва да взе­ма дос­та се­ри­о­зен вид и за то­ва за­поч­ва да се го­во­ри из гра­да. За учи­тел­ка­та Ве­ла Бла­го­е­ва имам чест да Ви съ­об­щя, че сил­но по­до­зи­рам тая учи­тел­ка в раз­п­рос­т­ра­не­ние на де­мо­ра­ли­за­ция – т.е. бъл­гар­с­ки со­ци­а­ли­зъм, меж­ду уче­нич­ки­те.“ Гос­по­дин ми­нис­тъ­рът ед­ва ли ще да е бил с не­що из­не­на­дан от по­ред­ния до­нос на по­ред­ния ди­рек­тор в по­ред­но­то учи­ли­ще. Той е мах­нал с ръ­ка и е ос­та­вил сес­т­ра си да си чу­пи гла­ва­та, как­то на­ме­ри за доб­ре. Във всич­ки гим­на­зии из стра­на­та е та­ка. Кръ­жо­ци в Габ­ро­во, Тър­но­во, Вар­на, Плов­див, Ста­ра За­го­ра, Ру­се, Ви­дин, Шу­мен, Сев­ли­е­во, Дря­но­во, Ка­зан­лък – то­ва е лю­пил­ня­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ки кад­ри за пар­ти­я­та, ко­я­то ще ос­но­ве зет му Ди­ми­тър Бла­го­ев. По­ня­ко­га бун­тар­с­ки­те ув­ле­че­ния сти­гат твър­де да­леч, как­то пи­ше в спо­ме­ни­те си Ев­тим Да­бев, пър­ви­ят пре­во­дач на Маркс в Бъл­га­рия: ка­то пре­по­да­вал на уче­нич­ки­те в Габ­ров­с­ко­то де­ви­чес­ко учи­ли­ще по Ен­гел­со­ва­та бро­шу­ра „По­ло­же­ни­е­то на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са в Англия“, ед­на де­вой­ка за­ро­ни­ла ед­ри съл­зи за гор­чи­ва­та съд­ба на ан­г­лийс­ки­те ра­бот­ни­ци, та се на­ло­жи­ло дъл­го да я ус­по­ко­я­ва. Ус­пял чак след ка­то се оже­нил за нея.

През 1892 г. Ве­ла Бла­го­е­ва е увол­не­на, а пет­на­де­сет ней­ни уче­нич­ки са из­к­лю­че­ни и на­ка­за­ни за учас­тие в „раз­в­ра­ти­тел­на со­ци­а­лис­ти­чес­ка дей­ност“. Пре­мес­т­ват я в де­ви­чес­ка­та гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра със стро­го пред­пи­са­ние към ди­рек­тор­ка­та „... да се бди за по­ве­де­ни­е­то на Бла­го­е­ва как­то в учи­ли­ще­то, та­ка и вън от не­го и да се съ­об­ща­ва в ми­нис­тер­с­т­во­то, щом ка­то за­бе­ле­жи, че тя се от­к­ло­ня­ва от пре­ки­те си учи­тел­с­ки и про­фе­си­о­нал­ни за­дъл­же­ния по от­но­ше­ние на уче­нич­ки­те и че про­па­ган­ди­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те идеи“. В Ста­ра За­го­ра Ве­ла Бла­го­е­ва не се от­к­ло­ня­ва, тя наб­ля­га пре­дим­но на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та про­па­ган­да, ко­е­то съв­сем не ú пре­чи да бъ­де об­раз­цо­ва учи­тел­ка и пе­да­гож­ка. Точ­но за то­ва я тър­пят чак до 1898 г., ко­га­то за по­ре­ден път я пре­мес­т­ват в Плов­див­с­ка­та гим­на­зия. За до­но­си­те, ко­и­то я след­ват по пе­ти­те, се знае от ед­но пис­мо на Ди­ми­тър Бла­го­ев от 1901 г. до Най­чо Ца­нов: „Же­на ми е по­да­ла за­яв­ле­ние в Ми­нис­тер­с­т­во­то на прос­ве­ще­ни­е­то да я наз­на­чат учи­тел­ка. Би­ле ú обе­ща­ли. Оба­че ко­га­то бях в Со­фия, един ваш съ­пар­ти­за­нин ми съ­об­щи, без да го пи­там, че г-жа Ека­те­ри­на Ка­ра­ве­ло­ва би­ла му ка­за­ла, че же­на ми не мо­же­ла да бъ­де наз­на­че­на, по­не­же има­ло ня­ка­къв ра­порт в Ми­нис­тер­с­т­во­то от ди­рек­ци­я­та на Де­ви­чес­ка­та гим­на­зия в Плов­див от Ве­лич­ко­во или Ва­зо­во вре­ме, кой­то я ком­п­ро­ме­ти­рал зле. Об­ви­ня­ват же­на ми, че раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ла со­ци­а­ли­зъм сред уче­нич­ки­те.“ От­тук на­та­тък за нея ве­че ня­ма учи­тел­с­ко мяс­то в пре­де­ли­те на цар­с­т­во­то – за­то­ва Ве­ла се ца­ня­ва за учи­тел­ка в ру­мън­с­ко­то се­ло Тул­ча. Там я тър­пят са­мо три ме­се­ца, ко­га­то я зас­ти­га ми­нис­тер­с­ки до­нос и ру­мън­с­ко­то пра­ви­тел­с­т­во я увол­ня­ва. Нап­раз­но ди­рек­то­рът на учи­ли­ще­то в Тул­ча пи­ше в Бъл­га­рия, че Ве­ла Бла­го­е­ва е об­раз­цо­ва учи­тел­ка и че се е от­ка­за­ла от со­ци­а­лиз­ма. Гнев­на­та ú ре­ак­ция по то­зи по­вод, из­ра­зе­на в пис­мо до Майс­то­ра, ха­рак­те­ри­зи­ра с две из­ре­че­ния ця­ла­та ú лич­ност: тя не се гне­ви на увол­не­ни­е­то – про­тес­ти­ра, че са я обя­ви­ли за ре­не­гат. „Ме­не ме сър­ди то­ва... за­що­то не е ис­кал мо­е­то съг­ла­сие: от­ри­чам ли се от убеж­де­ни­я­та си, а са­мо да оп­рав­дае се­бе си, че до­вел та­ка­ва опас­на же­на, без­це­ре­мон­но ме пра­ви лъж­ки­ня.“ Хо­де­не­то ú по мъ­ки­те про­дъл­жа­ва през Плов­див и пле­вен­с­ко­то се­ло Тръс­те­ник, къ­де­то ва­ди хля­ба на се­мейс­т­во­то це­ли че­ти­ри го­ди­ни. Та­ка и не сти­га до за­вет­ни­те два­де­сет го­ди­ни учи­тел­с­ки стаж за пен­сия.

 

* * *

 

Пре­по­да­ва­не­то (про­по­вяд­ва­не­то) е са­мо част от со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та дей­ност на Ве­ла Бла­го­е­ва. Тя има и дру­ги оръ­жия – ли­те­ра­тур­ния си та­лант и зна­е­не­то на чуж­ди ези­ци. През 1890 г., ко­га­то Ди­ми­тър Бла­го­ев пре­фа­со­ни­ра Са­къ­зо­во­то спи­са­ние „Ден“ в ед­но чис­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко спи­са­ние, Ве­ла е сред най-дей­ни­те и цен­ни­те му сът­руд­ни­ци. Пре­веж­да от ан­г­лийс­ки (на­у­чи­ла го е по вре­ме на уче­ни­е­то си в аме­ри­кан­с­кия ко­леж в Габ­ро­во), нем­с­ки, френ­с­ки и рус­ки ху­до­жес­т­ве­ни про­из­ве­де­ния, те­о­ре­тич­ни ста­тии на най-вид­ни­те дей­ци на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция, пе­да­го­ги­чес­ки тру­до­ве и по­е­зия. Тя стои в ос­но­ва­та на блес­тя­щия пре­вод на Ди­ми­тър Бла­го­ев на „Ка­пи­та­лът“ от нем­с­ки език. И за­ед­но с то­ва пи­ше и из­да­ва по­вест­та „Ца­ри­ца Те­о­до­ра. Ски­ци от бъл­гар­с­кия жи­вот от XIV век“ (1894), ро­ма­на „Про­цес“ (1898), „Две по­вес­ти от на­род­ния жи­вот на бъл­га­ри­те“ (1904), дет­с­ка­та книж­ка „По­да­рък за де­ца“. Ней­ни раз­ка­зи, очер­ци, кул­тур­ни прег­ле­ди, ре­цен­зии и пре­во­ди са раз­х­вър­ля­ни щед­ро из ле­вия пе­чат. Пуб­ли­ку­ва в соб­с­т­ве­но­то си спи­са­ние „Де­ло“, в „Ден“, „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, „Но­во вре­ме“, „Бъл­гар­с­ка сбир­ка“, „Де­мок­ра­ти­чен прег­лед“, в пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко спи­са­ние за же­ни, ре­дак­ти­ра­но от нея – „Жен­с­ки труд“. Впро­чем ли­те­ра­тур­но­то де­ло на Ве­ла Бла­го­е­ва си ос­та­ва неп­ро­у­че­но и до ден-дне­шен. Бур­жо­аз­на­та ли­те­ра­тур­на кри­ти­ка съз­на­тел­но я пре­неб­рег­ва, а со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та та­ка и не на­ме­ри за по­ло­вин век дос­та­тъч­но вре­ме да я про­че­те и да я оце­ни по дос­тойн­с­т­во. Ни­що но­во под слън­це­то – ако Алек­са­дър Ба­ла­ба­нов не бе от­к­рил в нощ­ви­те на ба­ба си заб­ра­ве­ни­те от де­се­ти­ле­тия „За­пис­ки“ на За­ха­ри Сто­я­нов – бъл­гар­с­кия Ту­ки­дит, по­ко­ле­ния бъл­га­ри ня­ма­ше да зна­ят име­то му. Дос­та­тъч­но е кни­ги­те ú да се по­из­ту­пат от ар­ха­ич­ния пра­во­пис (не се на­е­мам с ро­ля­та на ли­те­ра­ту­рен кри­тик – Д. Г.), от ня­кои драз­не­щи ру­сиз­ми и чи­та­те­лят ще се срещ­не с ед­на та­лан­т­ли­ва, страс­т­на, за­дъ­ха­на про­за, ко­я­то про­по­вяд­ва доб­ро­та, со­ли­дар­ност меж­ду чо­ве­ци­те, ра­вен­с­т­во меж­ду по­ло­ве­те и прек­ло­не­ние пред ге­ро­и­те на на­ци­о­нал­на­та и со­ци­ал­на­та ре­во­лю­ция. Та­ка че е на­пъл­но въз­мож­но ли­те­ра­тур­но­то твор­чес­т­во на Ве­ла Бла­го­е­ва от края на де­вет­на­де­се­тия век да бъ­де пре­от­к­ри­то, раз­б­ра­но и оце­не­но през два­де­сет и пър­вия век.

 

* * *

 

В ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­ка­та ле­ви­ца са впи­са­ни име­на­та на мно­го прек­рас­ни и дос­той­ни же­ни. Ве­ла Бла­го­е­ва е ед­на от тях. Ако има не­що, ко­е­то я от­ли­ча­ва от дру­ги­те, то­ва е съд­ба­та ú на съ­зи­да­тел­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, на пар­ти­я­та, на ля­ва­та ли­те­ра­ту­ра и пуб­ли­цис­ти­ка, на жен­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. На пър­воп­ро­ход­ци­те е ви­на­ги по-труд­но – за­що­то тряб­ва да на­ме­рят ве­рен път и да пред­паз­ват след­ва­щи­те от ла­ви­ни. В ис­то­ри­я­та на пар­ти­я­та Ве­ла Бла­го­е­ва си има свое лич­но мяс­то. Тя не грее с чуж­да свет­ли­на, ни­то пък блес­ти с ви­со­ки пос­то­ве. През це­лия си жи­вот прес­лед­ва са­мо ед­на цел – да е по­лез­на ко­му­то и къ­де­то тряб­ва за де­ло­то на со­ци­а­лиз­ма. Ви­на­ги до Бла­го­ев – тя ни­ко­га не вех­не в не­го­ва­та сян­ка. И във всич­ко, ко­е­то е пос­тиг­нал Дя­до­то, има дял и не­го­ва­та Вик­то­рия, Ве­ла, ба­ба Ве­ла. Тя е не­го­ва­та опо­ра, тя е не­го­ви­ят ку­раж. Май­ка Ку­раж на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. „През теж­ки­те дни на 1923 г., ко­га­то ня­кое от де­ца­та му – пи­ше дъ­ще­ря му Сте­ла – из­па­да­ше в уни­ние, Дя­до уп­рек­ва­ше: „Май­ка ви ни­ко­га не е па­да­ла ду­хом и в най-теж­ки дни ми е би­ла под­к­ре­па.“

Та­ка че, ко­га­то Бла­го­ев каз­ва: „С дру­га же­на не бих мо­гъл да жи­вея“, да­ли не из­по­вяд­ва: „Без нея не мо­га да жи­вея“? Ос­та­на­ло­то е из­вес­т­но...

 

*  *  *

 

От книгата на проф. д-р Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София  2006

 

 

               Вела и Димитър Благоеви - 1887 г.