Търсене в този блог

28.11.2015 г.

Маркс: хетерогенни прочити от XX век - сборник




 Съставители: Хараламби Паницидис, Емилия Минева, Станимир Панайотов



Виж съдържанието тук: http://www.anarresbooks.org/books/marx/Marx_Online_Edition_Indexed.pdf


Уводни думи - Хараламби Паницидис


Последните десетилетия на ХХ, а и първото на ХХI в. показаха, въпреки всички прогнози, че теоретичните проблеми, свързани с името на Карл Маркс, остават актуални. Ще спомена само някои от тях: проблема за съотношението между цивилизационния и формационен подход към развитието на обществото, проблема за отчуждението на човека в различните общества и култури, проблема за съотношението на правата на човека (индивида) и приоритетите на обществото (колектива), проблема за бюрокрацията, проблема за насилието, проблемите на неравенството, на собствеността, печалбата и нейното разпределение. По същество с наследството на Маркс са свързани проблеми, които могат да бъдат отнесени към всяка област на философията: било то онтологията, социалната философия, философията на културата, философската антропология, история на философията и др. От каквито и да било позиции да се подхожда към тези проблеми, важно е да се оцени продуктивни или непродуктивни са Марксовите предметни и методологични подходи при изследването на съвременните реалии и как те се съотнасят с други подходи.

Самите прочити на теоретичното наследство на К. Маркс и през ХХ в., и в наши дни, са твърде разногласни. Едни свързват драматичните страници от миналото с класическия марксизъм и го оценяват като учение, опровергано от времето. Други виждат източника на всички беди в отстъплението или отклонението от заветите на Маркс и предлагат „връщане назад” - към „автентичния марксизъм”. На тях можем да припомним написаното от Франц Меринг в неговата книга Карл Маркс. История на неговия живот: „Не е марксист този, който със сляпо благоговение повтаря казаното от Маркс и „с пантофите на Маркс” в ръка се влачи по проправения от него път”. Трети посочват, че да се търси някаква историческа отговорност от определена социална теория е неправомерно, доколкото извън конкретната мяра на истинност и прогностична мощ на теорията степента на нейното практическо въздействие върху конкретния ход на историята е твърде ограничено (зависи от много фактори - както от детайлното познаване на теорията, така и от мащабното, но и конкретно изследване на всяка конкретна ситуация). Необходимо е не само познаване на Марксовото теоретично наследство, но и неговото конкретно и критично прилагане. В тази връзка Енгелс още през 1859 г. пише до Вернер Зомбарт, че „целият светоглед на Маркс е не доктрина, а метод. Той дава не готови догми, а опорни точки за по-нататъшно изследване и метода за това изследване”.

Историята действително потвърди неточността на редица прогнози и изводи на Маркс, известна едностранчивост на общоисторическата и най-вече на политическата концепция на класическия марксизъм.

При все това да се „зачеркне” политическата икономия, социологията и особено философията на историята на К. Маркс от съвременния интелектуален процес е невъзможно. Въпреки столетието на перманентна критика, влиянието на философията на Маркс през ХХ в. (още по-забележимо и в началото на ХХI в.) не само не е намаляло, но по парадоксален начин нараства. Несъмнено, значителна роля за това има публикуването през 1932 г. на ранните текстове на Маркс (известни под общото заглавие Икономическо-философски ръкописи от 1844 г.), както и през 1939-1941 г. на ръкописите към Капиталът. Тяхното публикуване предизвиква в кръговете на философската и хуманитарна интелигенция истинска буря, чийто отглас може да бъде доловен и днес. Твърде голям е броят на философите и интелектуалците, които неведнъж са подчертавали огромното влияние на Марксовата философия върху формирането на техните оригинални концепции. В днешно време, в рамките на „неокантианството”, „позитивизма”, „неореализма”, „феноменологията”, „екологията”, както и на много други направления на философската и социална мисъл, съществуват течения, които се идентифицират с марксизма. Случайно ли е това? Защо, въпреки своята естествена историческа ограниченост, класическият марксизъм продължава да е неотделима част от контекста и актуалната динамика на съвременната европейска, а и световна култура? Дали не най-вече заради своята хуманистична ориентация и убедителна критика на основополагащите механизми и ценности на техногенната цивилизация, чието глобално вкореняване в „тялото” на съвременната култура блокира изхода на човечеството към принципно ново бъдеще. Универсализирането, глобализирането на капитализма се превръща в най-важния социален, икономически и политически проблем на нашия век, а Маркс е теоретик, за когото обществената система на капитализма крие малко изненади, поради това книгите му заслужават да бъдат четени, колкото издържи капитализмът.

Настоящият сборник Маркс: хетерогенни прочити от ХХ век включва текстове на автори, в които от определена гледна точка и в контекста на конкретна теоретична позиция и историческа ситуация се интерпретират възлови моменти от теоретичното наследство на Карл Маркс. Задачата, която си поставиха нейните съставители и издатели при подбора на авторите и текстовете, бе изцяло прагматична, а именно: от една страна, да се представи пред българската публика една достатъчно представителна, макар и непълна, картина на многообразието от рецепции на Маркс през този ХХ в., и от друга да улесни достъпа до тях на преподаватели и студенти, чиито изследователски интереси са насочени към проблемите на социалната философия, философия на историята, политическа икономия и т.н.

Макар и далеч от съвършенството (давам си ясна сметка за това) - краткото време и ограничените средства не са за подценяване, но добре е, че все пак ги имаше и двете, - този сборник от текстове не би бил възможен без съвършено безкористните усилия на колегите, които преведоха, редактираха и издирваха отделни текстове. Не мога да не ги спомена и се надявам да не съм пропуснал нито едно име: Емилия Минева, Станимир Панайотов, Николай Велев, Димитър Божков, Александра Арабаджиева, Димитър Мирчев, Емил Григоров, Паула Ангелова, Мария Иванчева, Атанас Игов, Любен Каравелов, Николай Кърков, Надежда Московска, Стефан Петров, Габриела Цанкова, Филип Панчев. На всички тях сърдечни благодарности, като оставам при надеждата, че съвместната ни работа дотук няма да се окаже единственото ни сътрудничество.

 

 

 

 

 

 


 

Историко-философска мозайка от XIX век - Емилия Минева

 

 

Представяне сборника на доц. д-р Емилия Минева

Издателство: Проектория, 2015 година     

 

Сборникът „Историко-философска мозайка от XIX век“ представя своеобразна равносметка на дългогодишен академичен опит. Доц. д-р Емилия Минева, специалист по история на философията на XIX век, е позната като основен преподавател в този отрязък на историко-философското знание за много випускници от специалност Философия на Софийски университет „Св. Климент Охридски“.

В книгата са подбрани десет статии и студии. Текстовете са подредени хронологично, в реда на първоначалното им публикуване. Така, на втори план „мозайката“ обхваща близо двадесет години изследователска работа и освен прецизност в анализирането на философски понятия и позиции, сборникът позволява да се проследи и  разгръщането на авторовата гледна точка.

Първият текст, Живот озарен от светъл оптимизъм, тематизира историческия оптимизъм, откриваем в работата на Фридрих Енгелс. Статията е издадена за първи път през 1980 г., по повод 160-годишнината от рождената дата на Енгелс. 

Маркс и младежта (1983 г., тук се публикува със съкращения) и През „Огнения поток“ (1988, частично преработена уводна студия към Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия на Фр. Енгелс) са заглавията на следващите текстове. Първият аргументира мястото и значението на генерационния анализ в трудовете на Маркс. Втората студия представя прехода от домарксистката философия през Фойербаховата, разгледан като преход (в който Фойербах „слага край“ не само на класическата немска, но „чистата“ философия изобщо) в посока критика на социалната практика, към пословичното осъществяване на революционната теория в практиката. 

В борба за автентичност на марксизма (1989, преработена уводна студия към Писма за историческия материализъм. на Фр. Енгелс) представя проблема за методологичния смисъл на диалектикоматериалистическия възглед за историята, както е поставен от Енгелс.

Вилхелм Дилтай – философ на науките за духа и типовете светогледи е преработен вариант на уводната студия към българския превод на Философия на светогледите от 1998 г.

Подходът на Владимир Соловьов към проблема за смисъла на живота (или за връзката на етиката с метафизиката и религията в системата на положителното всеединство) е текст, публикуван за първи път в сп. „Философски алтернативи“ през 1998 г.

За рецепциите на марксизма в България (статията е публикувана за пръв път на английски език, в сп. Studies in East European Thought, 53/2001) представя някои особености на теоретическите, практическите и „масовите“ нива в реципирането на марксизма в България от края на XIX до края на XX век.

Владимир Соловьов и западноевропейската философска традиция е статия, публикувана за първи път през 2001 г. в сборник със същото заглавие. Текстът представя религиозно-философския и синтетичен характер на философемата за положителното всеединство.

Свръхчовек и/или богочовечество – Фридрих Ницше и Владимир Соловьов след 100 години е преработен вариант на текст със същото заглавие от сборника Ницше и изтокът, публикуван през 2002 г.

Opus Ultimum на Артур Шопенхауер и смисълът на неговата философия е уводната студия към изданието Парерга и паралипомена от 2009 г. В студията се изследва шопенхауеровата перспектива към ирационализма и ахуманизма на своето време: картина на безличен свят, на промишлена и културна конфекция. В тази доминирана от песимизъм картина, настоява доц. Минева, всъщност е доловима критика на егоизма и конфронтацията. Тя е своеобразно предупреждение срещу човешките рационални илюзии, предизвестие за криза на модерната култура, залагаща главно на промишленото производство, на материалното богатство, на печалбата, но не и на духовното възвисяване.

 

 



 

27.11.2015 г.

Памяти классика марксизма Фридриха Энгельса - А. А. Бережной




Фридрих Энгельс друг и ближайший соратник Карла Генриха Маркса, один из основателей научного коммунизма, принадлежит к самым выдающимся ученым и революционным деятелям в истории человечества. Трудно назвать такую отрасль науки об обществе, которая не была бы связана с именем Энгельса. «Нельзя понять марксизм и нельзя цельно изложить его, — говорил В.И. Ленин, — не считаясь со всеми сочинениями Энгельса» (т.26, стр. 93).

Фридрих Энгельс родился 28 ноября 1820 г. в городе Бармене (Рейнская провинция Пруссии) в семье текстильного фабриканта Фридриха Энгельса. Бармен – центр текстильной промышленности на реке Вуппер. Часть долины этой реки, включавшая Бармен и соседний город Эльберфельд называлась Вупперталем. В 1930 г. оба города были объединены в один под тем же названием. Отец Фридрих Энгельс, человек волевой, энергичный и предприимчивый, был, как и другие барменские фабриканты, консервативен в своих политических убеждениях и очень религиозен. Мать Энгельса, Элизабет Энгельс, урожденная ван Хаар, вышла из среды интеллигенции. Это была женщина с чутким и добрым сердцем, живая, веселая, с сильно развитым чувством юмора и любовью к литературе и искусству. Она оказала значительное влияние на Фридриха – своего первенца. Большое влияние на Энгельса оказал и его дед по матери Герхард Бернхард ван Хаар, филолог, в свое время ректор гимназии. Он много рассказывал внуку из древнегреческой мифологии. У Фридриха было 8 братьев и сестер. Братья стали фабрикантами. Сестры вышли замуж за людей того же круга. И только Фридрих избрал иной путь.

Энгельс с детских лет видел перед собой картины безысходной нищеты трудовых людей. Не менее отупляющее действие на население оказывала религия. В этой части Пруссии очень сильно было самое фанатическое направление лютеранской церкви – пиетизм. Пиетисты отличались крайней нетерпимостью и ханжеством, объявляли «греховным» чтение нерелигиозной литературы, театр, и всякие развлечения. Все это вызывало у Энгельса протест. До 14 лет он посещал городскую школу в Бармене, в которой царили религиозный дух и рутинерство. В этой школе Энгельс сумел все же приобрести хорошие знания по основам физики и химии. У него проявились способности к иностранным языкам. В октябре 1834 г. Энгельс перешел в гимназию в Эльберфельде, считавшуюся одной из лучших в Пруссии. Обладая незаурядными дарованиями, он с увлечением изучал историю, древние языки, классическую немецкую литературу. Любовь к литературе Энгельс сохранил до конца жизни. Он писал стихи, сочинял небольшие музыкальные композиции, хорошо рисовал. Но все же он называл «темницами» немецкие школы того времени за их религиозный фанатизм и почти палочную дисциплину. «Еще гимназистом, — писал В.И. Ленин, — возненавидел он самодержавие и произвол чиновников» (т.2, с. 7). Гимназические годы Энгельса кончились неожиданно. У него был план по окончании гимназии поступить в университет и изучать экономические и юридические науки. Но отец решил, что старший сын должен стать коммерсантом. Поэтому, не окончив гимназии, Энгельс в 1837 г. вынужден был оставить ее и начать изучение коммерции в конторе отца, к которой юноша не проявил особого усердия. Будучи на службе в канторе в Бремене и имея достаточно свободного времени, он увлекается иностранной литературой и прессой, изучением иностранных языков, а также ведет обширную переписку с родными и друзьями на латыни, древнегреческом, испанском, португальском, итальянском, французском, английском, голландском и других языках. По делам коммерции он вместе с отцом посетил в 1838 г. Голландию и Англию. Эта первая поездка за пределы Германии произвела на Энгельса огромное впечатление. Он по-прежнему интересуется музыкой, посещает кружок пения, часто ходит на концерты и в театр, изучает теорию музыки и пробует писать музыку, пишет хоралы. Его любимый композитор Бетховен с его симфониями Героической и Пятой. В Бремене Энгельс много занимается спортом, ездит верхом, фехтует, катается на коньках, плавает. Он с презрением относится к тем, кто, «подобно бешеной собаке, боится холодной воды, кутается в три-четыре одеяния при малейшем морозе и считает для себя честью освободиться по слабосилию от военной службы». Однако главные интересы Энгельса сосредоточились на литературе и публицистике. Работы и письма Энгельса 1838-1842 гг. раскрывают процесс формирования его революционно-демократических взглядов, происходивший под воздействием назревавшей тогда в Германии буржуазно-демократической революции. Германия в 40-х годах XIX века была политически раздробленной, на ее территории существовало 38 самостоятельных государств. Эта раздробленность сильно препятствовала экономическому и политическому развитию. Всякое проявление свободной мысли преследовалось. Буржуазно-либеральное и более радикальное движение проявлялось в первую очередь в философской и литературной жизни. Настроения Энгельса были протестными против реакции, мракобесия и ханжества в политической и духовной жизни Германии. Он пишет: «Нет времени, более изобилующего преступлениями королей, чем время с 1816 по 1830 год; почти каждый государь, царствовавший тогда, заслужил смертную казнь» (К.М. и Ф.Э., т.41, с.443-444). И далее, о себе: «Я теперь чрезвычайный поставщик запрещенных книг для Пруссии» (там же). В марте 1839 г. Энгельс вступает в контакт с писателями «Молодой Германии» и начинает сотрудничать в журнале «Telegraph fur Deutsland», сначала анонимно, а затем под псевдонимом Ф. Освальд. В журнале он высказывает свои оппозиционные настроения. В ранних статьях Энгельс решительно отходит от традиционных религиозных представлений, отрицавших творческие силы человека, рассматривавших его как существо от природы немощное и греховное. В поисках мировоззрения, которое дало бы ему возможность глубоко познать мир, он в 1839 г. обращается к философии Гегеля и начинает изучать его труды. Основная особенность всякой идеалистической философии, в том числе и философии Гегеля, заключается в том, что она ищет законы, управляющие развитием мира, не в самой природе и человеческом обществе, а вне их – в верховном творце, абсолютной идее и т.д. Согласно Гегелю, в основе мира лежит некая абсолютная идея, которая развиваясь, воплощается в природу, в человеческое сознание, в историю. Действительность в его учении представлена в искаженном виде. Рациональным в философии Гегеля был диалектический метод. Но идеализм Гегеля мешал ему последовательно применить этот метод к пониманию природы и общества, приводил его к мистификации их законов. Гегель, как заметил В.И. Ленин, лишь угадал диалектику вещей в диалектике понятий. В трудах Гегеля Энгельса особенно привлекает мысль о поступательном движении человечества ко все более высоким и зрелым формам. Там, где реакционеры видят лишь повторение старого, застой, в действительности не прекращается движение истории вперед. Старые идеи, писал Энгельс «будут стерты твердой как алмаз, стопой идущего вперед времени».

Диалектический подход к истории человечества, к явлениям общественной жизни все ярче проявляется в публицистической деятельности Энгельса. Еще не подвергая прямой критике философии Гегеля, он отнюдь не разделяет тех консервативных принципов, которые характерны для социально-политических взглядов этого философа. Приняв идею Гегеля о всемирной истории как развитии понятия свободы, Энгельс в отличие от него, приходит к радикальным политическим выводам. Он решительно отвергает все отжившие учреждения прошлого, выступает против сословного строя, абсолютизма, культа дворянства и апофеза войн. Энгельс стоит за создание такого государства в Германии, в котором не будет господствующих и подчиненных сословий и которое будет представлять собой великую, единую, равноправную нацию граждан. «Пока наше отечество будет оставаться раздробленным, до тех пор мы – политический нуль, до тех пор общественная жизнь, завершенный конституционализм, свобода печати и все прочие наши требования – одни благие пожелания, которым не суждено осуществиться до конца» (т.41, с. 131). В конце марта 1841 г., по окончании службы в Бремене, Энгельс возвращается в Бармен, в отцовский дом. Перед ним снова встала дилемма: подчиниться ли воле отца и стать купцом или же продолжать образование и посвятить себя более высокой деятельности? Он выбирает возможность поехать в Берлин, чтобы там отбыть годичную воинскую повинность в качестве вольноопределяющегося и одновременно заняться литературной деятельностью. В сентябре 1841 г. он прибыл в Берлин и начал службу в артиллерийской бригаде, казармы которой располагались неподалеку от Берлинского университета. За время службы в бригаде он получил звание бомбардира, приобрел военную выучку, которая в дальнейшем ему пригодилась. В качестве студента-вольнослушателя он посещал Берлинский Университет, слушал лекции по философии и истории религии. В это время в Берлине шла борьба между правыми (религиозными) гегельянцами и левыми – младогегельянцами. Одно время к ним относился Карл Маркс.

Младогегельянцы стояли на позиции Гегеля о том, что все в мире находится в процессе непрерывного изменения, доказывали право человеческого разума подвергать критике государственный строй и церковь. Сделанный ими шаг к переходу от критики религии к критике политики и идеологии прусского абсолютизма определили их место в истории философии как выразителей взглядов немецкой радикальной буржуазии. Их слабые стороны – идеалистический взгляд на историю, недооценка значения практической деятельности людей, роли масс в истории. Энгельс примкнул к берлинской группе младогегельянцев и принял активное участие в развернувшейся в то время идейной борьбе. В то время (1841-1842) он писал: «Всякая философия ставила себе до сих пор задачей понять мир как нечто разумное. Все, что разумно, то, конечно и необходимо; все, что необходимо, должно быть или, по крайней мере, стать действительным. Это служит мостом к великим практическим результатам новейшей философии» (К.М. и Ф.Э., т.41, с.181). Энгельс развивает и отстаивает идею единства мира, идею глубокой внутренней необходимости и закономерности. Он доказывает, что господствующая в мире необходимость, не исключает человеческой свободы. Истинная свобода, пишет Энгельс, это вовсе не произвол, а сознательная деятельность, вытекающая из понимания существующей в мире необходимости. Он формирует важное положение: «Только та свобода является истинной, которая содержит в себе необходимость» (там же, с. 222). Работы Энгельса «Шеллинг о Гегеле», «Шеллинг и откровение», «Шеллинг – философ во Христе» (1841-1842) показывают, что он уже основательно овладел гегелевской диалектикой, которую называл могучей, вечно деятельной движущей силой мысли. В философии Гегеля для Энгельса в первую очередь важно было то, что можно использовать в борьбе с существующей действительностью и религией. Энгельс одним из первых младогегельянцев открыто выступил в защиту атеизма.

После года пребывания в Берлине, Энгельс снова оказался у себя на родине, но вскоре, в середине ноября уехал в Англию, в Манчестер для коммерческой практики. 16 ноября 1942 г. он проездом посетил Кёльн (Германия), где в редакции газеты «Rheinische Zeitung» произошла его первая встреча с Марксом – главным редактором этой газеты. 19 ноября Энгельс прибыл в Лондон и пребывал там почти два года. Это время сыграло огромную роль в дальнейшем формировании его социальных, политических и философских взглядов, в окончательном переходе его на материалистические позиции и позиции пролетарского коммунизма. В.И. Ленин писал: «Социалистом Энгельс сделался только в Англии» (т.2, с.9). Энгельс сразу увидел раскол общества на три основных класса: земледельческую аристократию, промышленную буржуазию, пролетариат. Он заметил, что за борьбой партий скрывается борьба классов. Партия тори защищает интересы землевладельцев, виги – партия промышленных буржуа, чартисты – выразители интересов пролетариата. В Англии Энгельс пишет ряд статей, в том числе статью «Положение рабочего класса в Англии». (Ее он позже переработал, дополнил и в марте 1845 г. выпустил в виде большой книги). В этих статьях он впервые выдвигает идею социальной революции. Носителем этой революции он считает английский пролетариат. Энгельс приходит к выводу: «революция мирным путем невозможна и что только насильственное ниспровержение существующих противоестественных отношений, радикальное свержение дворянской и промышленной аристократии может улучшить материальное положение пролетариев» (т.1, с.502-503). Он много общается с английскими рабочими, сотрудничает в чартистской прессе. Пребывание в Англии помогло Энгельсу окончательно избавиться от идеалистических взглядов; научные исследования и приобретенный жизненный опыт сделали его последовательным материалистом. Он приступил к критическому изучению буржуазной политической экономии. Он замечает, что частная собственность и конкуренция ведут к централизации капитала, к массовой нищете, к постоянно повторяющимся кризисам. Кризисы рассматриваются Энгельсом как наиболее яркое проявление неустойчивости буржуазного общества, которые периодически повторяются, образуя промышленную резервную армию безработных.

Таким образом, 1843-1844 годы стали периодом полного перехода Энгельса от идеализма к материализму и от революционного демократизма к коммунизму. В конце августа 1944 г. Энгельс покинул Англию. По пути на родину он заехал на 10 дней в Париж к Марксу. Несхожие внешне, Маркс и Энгельс были близки друг другу по силе ума, по искренности и чистоте сердца, по мужеству и стойкости характера. Их объединяло то, что оба они были уже убежденными коммунистами, энергичными и решительными революционерами. Первый совместный труд Маркса и Энгельса – «Святое семейство, или критика критической критики» (конец 1844 г.), был направлен против младогегельянцев (братья Бауэры и Ко), которые отрицали роль народных масс в общественном развитии; третировали пролетариат как «закостенелую грубую материю», мешающую «деятельному духу». Рассматривая массу как пассивный элемент истории, младогегельянцы (и Гегель) приписывали активную роль только небольшой кучке избранных, от которых якобы исходит всякое историческое действие. Критикуя младогегельянцев, Маркс и Энгельс выдвигают одно из коренных положений исторического материализма — о том, что народ является действительным творцом истории. В книге нашла дальнейшее развитие идея о всемирно-исторической роли пролетариата. Здесь они обосновывают объективную неизбежность победы коммунизма тем, что частная собственность в своем экономическом движении сама толкает себя к гибели. В этом труде, по словам В.И. Ленина, Маркс и Энгельс заложили основы научного, «революционно-материалистического социализма» (т.2, с. 10). В начале сентября 1844 г. Энгельс выехал из Парижа на родину, в Бармен. Здесь он в начале февраля 1845 г. участвует в дискуссиях о коммунизме на собраниях, которые в дальнейшем были запрещены полицией. Энгельсу пригрозили арестом и судом. В апреле 1845 г. Энгельс приехал в Брюссель, где сразу же вошел в дом Маркса на правах самого близкого друга. В 1845-1846 г. Маркс и Энгельс сообща пишут крупное философское произведение – «Немецкая идеология». В этой работе впервые дается всесторонняя разработка материалистического понимания истории (исторического материализма) как философской основы научного коммунизма. В работе подчеркивается, что деятельность людей имеет две стороны: производство (отношение людей к природе) и общение (отношение людей друг к другу). По мере развития производительных сил прежняя форма общения перестает соответствовать им и превращается в их оковы. Это противоречие разрешается путем социальной революции, которая создает новые общественные отношения.

Эти идеи легли в основу учения об общественно-экономических формациях. Маркс и Энгельс открыто выступили против слабых сторон философии Фейербаха. «Поскольку Фейербах материалист, история лежит вне его поля зрения; поскольку же он рассматривает историю – он вовсе не материалист. Материализм и история у него полностью оторваны друг от друга» (К.М. и Ф.Э., т.3, с.44). Важнейший вывод, сделанный в «Немецкой идеологии», является вывод об исторической необходимости и неизбежности пролетарской, коммунистической революции.

Революция нужна не только как единственный путь к низвержению господствующего класса, но и как средство изменения самих людей. «Коммунизм для нас, — пишут Маркс и Энгельс, — не состояние, которое должно быть установлено, не идеал, с которым должна сообразоваться действительность. Мы называем коммунизмом действительное движение, которое уничтожает теперешнее состояние». «Немецкая идеология» не была опубликована при жизни ее авторов. Невозможно было найти издателя для этой книги. Впервые она была издана в СССР в 1932 г. на языке оригинала, а в 1933 г. – на русском языке. Во второй половине 40-х годов XIX в. В Европе назревали буржуазно-демократические революции, в которых пролетариату предстояло сыграть значительную роль. Энгельс писал: «Для того, чтобы пролетариат в решающий момент оказался достаточно сильным и мог победить, необходимо, чтобы он образовал особую партию, отдельную от всех других и противостоящую им, сознающую себя как классовая партия». Первым шагом на пути создания партии явилось образование Коммунистического корреспондентского комитета в Брюсселе в январе1846 г. Но Маркс и Энгельс ставят задачу создать международную коммунистическую организацию и стремятся придать интернациональный характер корреспондентским комитетам. Одновременно они ведут борьбу против «истинного социализма» (немецкого социализма – разновидности мелкобуржуазного социализма), представители которого считали социализм надклассовой теорией и призывали пролетариат не принимать участия в политических революциях. С 15 августа 1846 г. и до конца января 1848 г. Энгельс (до тех пор, когда он был выслан французскими властями из Франции) в Париже вел революционно-пропагандистскую деятельность, участвуя в работе Союза коммунистов, который был учрежден 2 июня 1847 г. Лозунг Союза был «Пролетарии всех стран, соединяйтесь!». Проектом программы Союза первоначально был «Коммунистический символ веры», составителем которого был Энгельс. С основанием Союза коммунистов закончился первый этап борьбы Маркса и Энгельса за создание пролетарской партии.

Осенью 1847 г. Энгельс создает новый проект программы Союза коммунистов — «Принципы коммунизма». Этот документ фактически представляет предварительный набросок «Манифеста Коммунистической партии». Полностью «Манифест Коммунистической партии» был написан в январе и напечатан в феврале 1848 г. Революционный пролетариат обрел научно обоснованную теоретическую и тактическую программу. «Коммунисты, — писали Маркс и Энгельс, — могут выразить свою теорию одним положением: уничтожение частной собственности» (К.М. и Ф.Э., т.4, с.438). В странах Европы в это время начинались революции. В январе 1848 г. – в Италии; в феврале – во Франции; в марте – в Австрии, Венгрии, Германии. В марте Маркс и Энгельс пишут «Требования Коммунистической партии в Германии», в которых решительно выступают против авантюризма некоторых демократов и членов Союза коммунистов, пытающихся «экспортировать» революцию из Франции в Германию. Во время революции Энгельс принимает активное участие в массовых народных выступлениях, участвует в рабочем движении, печатается в «Новой рейнской газете». В мае 1849 г. в Рейнской провинции и на Юго-Западе Германии развернулась вооруженная борьба народных масс. Энгельс принимает самое активное участие: строит баррикады, руководит фортификационными работами, действиями артиллерии, ходит в разведку, участвует в боях, в том числе в арьергардных боях, при отходе революционных войск. Он участвует в восстании в Эльберфельде, в четырех крупных и многих мелких сражениях в Пфальце и Бадене. После поражения революционной армии Энгельсу пришлось бежать через Швейцарию в Лондон. Здесь он энергично включился в работу по реорганизации Союза коммунистов, по обобщению опыта революции и разработке теории и тактики революционного пролетариата. Этому посвящены труды «Германская кампания за имперскую конституцию», «Крестьянская война в Германии» — 1850 г и др. Там же поселился и Маркс.

Энгельс вскоре (в ноябре 1850 г.) переехал в Манчестер и до июня 1869 г. был приказчиком, а затем и пайщиком торгового дома, в котором он служил в 40-х годах. С 1851 г он начинает заниматься военной теорией, а с 1858 г. изучением философских проблем естествознания. Он пишет статьи о Крымской войне, о национально-освободительных войнах в Индии и Китае, об итало-франко-австрийской войне, о Гражданской войне в США, о франко-прусской войне, а также ряд статей и заметок по военным вопросам для «Новой американской энциклопедии». Маркс высоко ценил военные познания Энгельса и шутливо называл его «мое военное министерство в Манчестере». Энгельс действительно стал военным теоретиком (и практиком) пролетарской партии. В 1870 г. он перебрался в Лондон и до 1883 г., когда скончался Маркс, продолжалась их совместная духовная жизнь. Здесь Энгельс пишет труды: «К жилищному вопросу» (1872), «Диалектика природы» (1873), «Анти-Дюринг» (1878). После смерти Маркса были написаны: «Происхождение семьи, частной собственности и государства» (1884), «Людвиг Фейербах и конец немецкой классической философии» (1888) и другие. С созданием Международного товарища рабочих – I Интернационала (28 сентября 1864 г.- 1876), Энгельс фактически становится одним из его руководителей. Роль его как вождя Интернационала особенно возросла после переезда в 1870 г. в Лондон. Он горячо защищал Парижскую коммуну в печати, письмах, на заседаниях и Конференции Интернационала. В 1863 г. умерла первая жена Энгельса – Мэри Бернс, а в 1878 г. – вторая жена Лиззи Бернс (они были сестры). 14 марта 1883 г. скончался Маркс. Эти утраты подорвали здоровье Энгельса. На него легла задача по составлению окончательного текста не изданных Марксом трудов «Капитала». В 1885 г вышел 2-й том, а в 1894 – 3-й том «Капитала». Энгельс провел огромную работу по подготовке и созданию II Интернационала (июль 1889 г.) на марксистской основе. Энгельс с интересом следил за революционным движением в России, поддерживал связи с его видными деятелями: Лавровым П.Л., Лопатиным П.А., Степняком-Кравчинским С.М. и др. Высоко ценил Чернышевского Н.Г. и Добролюбова Н.А. (однако критиковал их за народничество). Вел систематическую переписку с Плехановым Г.В., Засулич В.И. Он с радостью встретил весть о создании группы «Освобождения труда» (1895 г.) в России. Однако здоровье Энгельса к 1894 г. сильно ухудшилось. Рак пищевода заметно прогрессировал. 5 августа 1895 г. Энгельс умер. 10 августа на траурном митинге в здании железнодорожного вокзала Ватерлоо в Лондоне присутствовали лишь друзья и соратники – около 80 человек. Венки возлагали социалисты от Германии, Австрии, Франции, Англии, Италии, Бельгии, Голландии, России, Польши, Болгарии. От имени русских социалистов венок на гроб Энгельса возложила Вера Засулич. Согласно завещанию тело его было предано кремации; урна с прахом 27 августа опущена в море (пролив Ла-Манш) около города Истборн (Англия) – любимого места отдыха Энгельса. Фридрих Энгельс прожил большую и яркую жизнь (с 28 ноября 1820 г. по 5 августа 1895 г.). Судьба ему отвела 74 года 8 месяцев и 8 дней. Всю свою сознательную жизнь он связал с судьбой рабочего класса. Не зная страха и усталости, он никогда не сомневался в правильности того пути, на который встал добровольно, по зову сердца, по велению разума. Вечная память Фридриху Энгельсу, человеку, борцу и учителю пролетариата!



А. А. Бережной, военный историк,  г. Санкт-Петербург






 

Капиталът - Карл Маркс



Виж  "Капиталът"  на български

http://kapital.finansi.bg/books/capitalat/   



 

11.11.2015 г.

Из увода на "Наемен труд и капитал"

 

 

Из увода на Фридрих Енгелс към произведението на Маркс „Наемен труд и капитал“

 

 

„...Ние живеем днес при господството на капиталистическото производство, при което една голяма и постоянно нарастваща класа от населението може да живее само ако работи срещу работна заплата за притежателите на средствата за производство – инструменти, машини, суровини и средства за живот. При този начин на производство производствените разходи на работника се състоят в онази сума от средства за живот – или тяхната парична цена, - която е средно необходима, за да го прави работоспособен, да го поддържа работоспособен и при излизането му от строя поради старост, болест или смърт да го замести с нов работник, т. е. да осигури размножаването на работническата класа в необходимата численост. Да приемем, че паричната цена на тези средства за живот е средно 3 марки дневно.

 И така, нашият работник получава от даващия му работа капиталист възнаграждение от 3 марки дневно. Срещу него капиталистът го заставя да работи, да кажем, 12 часа на ден. При това този капиталист си прави приблизително следната сметка: 

Да приемем, че нашият работник – машинен шлосер – трябва да работи някаква машинна част, която той изготвя за един ден. Суровината – желязо и месинг в необходимата предварително обработена форма – струва 20 марки. Потребените от парната машина въглища, износването на същата парна машина, на струга и на другите инструменти, с които работи нашият работник, представляват пресметнато за един ден и за неговия дял, стойност от 1 марка. Работната заплата за един ден е, както приехме, 3 марки. Това прави общо за нашата машинна част 24 марки. Капиталистът разчита обаче да получи за нея от своите клиенти средно цена от 27 марки, т. е. 3 марки повече от направените от него разходи.

Откъде идват тези марки, които капиталистът слага в джоба си? Според твърдението на класическата политическа икономия стоките се продават средно по тяхната стойност, т. е. по цени, които съответстват на съдържащите се в тези стоки необходими количества труд. Следователно средната цена на нашата машинна част – 27 марки – би трябвало да е равна на нейната стойност, равна на съдържащия се в нея труд. Но от тези 27 марки 21 марки са стойности, които бяха налице, преди още нашият машинен шлосер да започне да работи. 20 марки се съдържаха в суровината, 1 марка – в изгорелите през време на работата въглища, или в машините и инструментите, които са били употребени при нея и производителността на които е намаляла съответно. Остават 6 марки, които са прибавени към стойността на суровината. Но според допущането на самите наши икономисти тези 6 марки могат да произхождат само от труда, прибавен от нашия работник към суровината.  Излиза, че неговият дванадесетчасов труд е създал нова стойност от 6 марки. Следователно стойността на неговия дванадесетчасов труд би трябвало да бъде равна на 6 марки. И с това ние бихме открили най-после какво представлява „стойността на труда“.

„Стой!“ – извиква нашият машинен шлосер. „Шест марки ли? Но аз получих само 3 марки! Моят капиталист се кълне във всички светии, че стойността на моя дванадесетчасов труд била само 3 марки, и ще ми се изсмее, ако поискам 6 мари. Каква е тая работа?“

Ако по-рано с нашата стойност на труда попаднахме в омагьосан кръг, сега направо се заплетохме в неразрешимо противоречие. Търсехме стойността на труда, а намерихме много повече, отколкото ни е нужно. За работника стойността на дванадесетчасовия труд е 3 марки, за капиталиста – 6 марки, от които 3 той плаща на работника като работна заплата, а 3 слага в джоба си. Излиза, че трудът има не една, а две стойности, и то твърде различни!

Противоречието става още по-нелепо, ако сведем изразените в пари стойности до работно време. За 12 часа труд се създава нова стойност от 6 марки. Следователно за шест часа – 3 марки, сумата, която работникът получава за дванадесетчасов труд. Като равностойност за дванадесетчасов труд работникът получава продукта на шестчасов труд. Следователно – или трудът има две стойности, едната от които е двойно по-голяма от другата, или 12 е равно на 6. И в двата случая се получава пълна безсмислица.

 

Колкото и да се блъскаме, няма да излезем от това противоречие, докато говорим за купуване и продаване на труда и за стойност на труда. Така беше и с икономистите. Последната издънка на класическата политическа икономия, школата на Рикардо, се провали главно поради това, че не можа да разреши това противоречие. Класическата политическа икономия попадна в задънена улица. Човекът, който намери изход от тази задънена улица беше Карл Маркс...“

 

 

 

 

През 1849 г. Маркс отпечатва в „Нов Рейнски вестник” „Наемен труд и капитал”, произведение написано две години по-рано.

 

 


 

 

 

 

 

 

 

Фридрих Енгелс - човекът в сянка


Статия на Петър Волгин в списание А-specto ,  бр.18, 2015 г.


 Последната глобална икономическа криза, която разтърси света, кара много хора да се усъмнят в „свещените” принципи на капитализма. За да бъде даден отговор на фундаменталния въпрос „Какво се обърка?”, се създават множество нови концепции. Възражда се и интересът към редица стари. Така „Капиталът” на Карл Маркс отново се изкачва на челните места в световните класации на най-продаваните книги.

През всичките тези 150 години името на един човек продължава да стои в сянка. Това е Фридрих Енгелс. Фридрих Енгелс обожава красивите жени, изисканата кухня и качествения алкохол. Той е текстилен магнат в Манчестър и запален ловец на лисици. Запознат е с всички най-важни научни постижения на XIX век и е председател на манчестърския институт „Шилер”. И най-важното – в продължение на няколко десетилетия Енгелс спонсорира своя приятел и съидейник Карл Маркс и се грижи за семейството му. Освен съавтор на „Комунистически манифест” той е и пълноправен създател на учението, което ще стане известно като марксизъм. Много малко от по-сетнешните марксисти успяват да прочетат „Капиталът”. Повече са тези, които разбират за какво става дума в марксизма от далеч по-читаемите творби на Фридрих Енгелс. Само че през целия си живот най-верният съратник на Маркс не спира да повтаря една от любимите си фрази: „Геният е Маркс. Всички останали сме в най-добрия случай талантливи”. Енгелс прави невъзможното, за да може неговият приятел да пише на спокойствие. Посвещава 20 от най-хубавите си години на работа в семейното предприятие, за да освободи Маркс от мислите за пари, за да може той да напише капиталния си труд. Нещо повече, именно опитът, който натрупва като капиталист, позволява на Енгелс да предоставя на своя съидейник безценна практическа информация за начина на производство. Малкият Фридрих се ражда в германския град Вупертал на 28 ноември 1820 г. Нищо в семейната среда не подсказва, че той ще се отдаде на теорията и практиката на промяната на света. Както пише по-късно Елеонор, една от дъщерите на Маркс: „Със сигурност Фридрих е смятан от семейството си за „грозното патенце”. Вероятно те и до днес не разбират, че патенцето е истински лебед”. Корените на семейство Енгелс могат да бъдат проследени до XVI век, но забогатяването започва с Каспар, прадядото на Фридрих, който стартира успешен бизнес с производство на прежда. Успоредно с желанието за увеличаване на богатството неговите наследници развиват и една специфична бизнес етика, която не позволява груба експлоатация на работниците. За заетите в предприятията на семейство Енгелс се строят къщи, училища за децата им, осигурява им се най-необходимото в кризисните години. Фридрих още от дете постоянно контактува със синовете и дъщерите на обикновените работници. Този опит ще се окаже безценен при последващото общуване с пролетариите от различни европейски градове. В средата на 30-те години на XIX век бащата на нашия герой Фридрих Енгелс-старши се отделя от фамилното производство и започва собствен бизнес. Заедно с двама братя от Холандия – Готфрид и Петер Ермен – основава фирмата „Ермен&Енгелс”, чиято основна дейност е изработката на памучни изделия. Нещата бързо потръгват и не след дълго фирмата вече разполага с шивашки предприятия както във Вупертал и Енгелскирхен, така и в английския град Манчестър. Бизнесът не пречи на татко Енгелс да изпълнява усърдно съпружеските си задължения. Семейството има 8 деца – четирима братя и четири сестри. Майка им Елизе пък се отличава с нетипичен за жените от онова време интерес към изкуството и особено към литературата. Именно тя дава на сина си Фридрих първите стихосбирки на Гьоте, а нейният баща запознава внука си с най-интересните сюжети на германската митология. През първата половина на XIX век в интелектуалните среди на Германия господства романтизма с неговото обожествяване на германската култура и история. Сигурно заради това Фридрих Енгелс, който ще се превърне в един от най-яростните проповедници на пролетарския интернационализъм, никога няма да се отрече от уважението към собствената родина. Когато наближава краят на гимназиалното му образование, Фридрих си представя, че ще учи в университет и ще се занимава с литература. Баща му обаче има съвсем други планове. Той твърдо е решил, че синът му ще се занимава с бизнес. Затова още 17-годишен Фридрих прекарва цяла година, обучавайки се в тайните на памука и лена, на предачните и тъкачните машини, на успешната търговия. Най-напред баща му го води на бизнес пътуване в Англия, след което го оставя да се обучава в подразделение на фирмата в Бремен. Работата му там се състои основно в поддържане на изрядна кореспонденция с търговските партньори от Хавана, Балтимор, Индия. Така Фридрих бързо усвоява основните правила, свързани с експорта на стоки, колебанията на валутните курсове и митническите особености. Тези познания впоследствие ще се окажат изключително полезни за дейността му, но в момента младежът ги намира за невероятно досадни. За разлика от Маркс Енгелс винаги е предпочитал да действа, а не да прекарва ужасно много време във всевъзможни разсъждения. Затова и по време на престоя си в Бремен използва всяка свободна минута, за да пътува, язди и плува, да обикаля книжарниците, да пие с приятели, да се дуелира. Именно в Бремен започва и пътуването на младия Енгелс от романтизма към социализма. Особено силно го привличат идеите на литературно-политическото движение „Млада Германия”. Той е убеден, че политическото бъдеще на Германия няма нищо общо с идеализирането на средните векове и че трябва да се търсят пътища за освобождението на страната от феодалните остатъци и абсолютисткото управление. Фридрих напълно се солидаризира с исканията на „Млада Германия” за участие на хората в управлението, за премахване на религиозните принуди, за еманципация на евреите. Тъй като в този период се прекланя пред творчеството на поета Пърси Шели, Енгелс също започва да пише. Първата му публикувана поема се нарича „Бедуинът” и е посветена на някога гордите бедуини, чиято култура е унищожена при сблъсъка със западната цивилизация. После нахвърля епична пиеса, разказваща за любимия му митологичен герой Зигфрид. Макар че е пълна с жестоки битки и избити дракони, пиесата третира най-вече сблъсъка между младия герой и консервативно настроения му баща. Това, разбира се, е директен резултат от все по-зачестяващите противоречия между Фридрих и баща му по повод бъдещите занимания на младежа. Както поемата, така и пиесата на младия автор, показват, че създаването на литература не е най-истинското му призвание. Много повече му се удава репортажната журналистика. 19-годишният Енгелс публикува в бременския вестник „Телеграф” серия от репортажи, озаглавени „Писма от Вупертал”, посветени на последиците от индустриализацията. За да не се конфронтира допълнително с баща си и неговите бизнес партньори, младежът избира псевдонима Фридрих Освалд. В статиите авторът предава личните си впечатления от изключително тежкия живот на хората от работническата класа. Пише за ужасната експлоатация, на която са подложени и която води до затъпяване и алкохолизъм. През 1841 г. Енгелс се връща в родния дом, но обстановката в офиса на семейната фирма му се вижда още по-досадна и от тази в Бремен. Затова и прави единственото нещо, което би му спестило скандалите с бащата по повод отказа му от работата в офиса – записва се доброволец в армията на Прусия. Артилерийската част, в която му предстои да изкара едногодишната военна служба, е разположена в пруската столица Берлин. А точно това е мястото, където Фридрих жадува да попадне. Той използва всяка свободна от военните упражнения минута, за да бъде в Берлинския университет и по-специално на лекциите по философия на Фридрих Шелинг. Там са и младежи, които ще се превърнат в едни от най-знаковите имена – историкът на културата Якоб Буркхарт, анархистът Михаил Бакунин, философът Сьорен Киркегор. По това време Енгелс, както и повечето младежи, е увлечен от философията на Хегел и по-специално от нейната лява интерпретация, с която основно се занимава групата, останала в историята под името младохегелианци. Най-известни от тях са Лудвиг Фойербах, Макс Щирнер, Моузес Хес, Бруно Бауер и брат му Едгар, Карл Маркс. Макар да се прекланят пред Хегел, те не приемат неговия консерватизъм, намерил най-точно изражение в популярната фраза „Всичко съществуващо е разумно”. Младите хегелианци са на мнение, че нищо разумно няма в реалността в Прусия, където господстват авторитаризмът и религиозната фарисейщина. Те смятат, че диалектиката трябва не да оправдава реалността, а да помага за радикалната й промяна. Именно същината на тази радикална промяна е предмет на ожесточени спорове, които младохегелианците водят в берлинските бирарии. Освен че спори до пресипване в кръчмите, Енгелс праща свои статии на политико-философски теми в органа на тогавашните германски леви радикали „Райнише Цайтунг”, чийто главен редактор е Карл Маркс. Той е само две години по-голям от Енгелс, току-що е защитил доктората си, но вече прави силно впечатление с бляскавите аргументи, с които защитава идеите си, както и със способността да превръща сложните философски въпроси в директна политическа програма. Ето как го описва Моузес Хес: „Пригответе се да срещнете най-великия, може би единствения истински съвременен философ. Той съчетава философската дълбочина с остър ум. Можете ли да си представите съчетание между Русо, Волтер, Холбах, Лесинг, Хайне и Хегел? Ето това е д-р Маркс”. Фридрих Енгелс се среща за първи път с Маркс в един студен ноемврийски ден на 1842 г., когато се отбива за малко в редакцията на „Райнише Цайтунг”. Любопитното е, че едно от най-важните приятелства в световната политическа мисъл започва доста хладно. Карл Маркс и Фридрих Енгелс разменят няколко служебни любезности, преди да се разделят скоропостижно. Изтъкват се различни причини за тази първоначална хладина. Самият Енгелс обяснява, че по това време Маркс вече се е скарал жестоко с някогашните си съидейници братята Бруно и Едгар Бауер (както по-късно ще се скара с още много съмишленици). Фактът, че Фридрих все още минава за техен приятел, не предразполага към него главния редактор на „Райнише Цайтунг”. Освен това Маркс се отнася крайно подозрително към всеки, който би могъл да застраши интелектуалното му превъзходство. А Енгелс, макар и само 22-годишен, печели все по-голяма популярност заради вестникарските си репортажи, бичуващи статуквото.

 

Така или иначе двамата нямат особено време за изясняване на отношенията си. Фридрих е приключил с военните занимания и е на път за дома си. Енгелс-старши, който вече е понаучил разни неща за радикалните възгледи на сина си, има нов план за него. Идеята на бащата е да изпрати Фридрих в Манчестър, където е основният клон на фирмата „Ермен&Енгелс”, за да продължи обучението си като бизнесмен. Енгелс-старши се надява, че това обучение окончателно ще откаже сина му от левичарството. Едва ли някога някой баща е бил с по-грешна представа за детето си...

През 1842 г. не само Манчестър, но и цяла Англия е обхваната от мощни работнически вълнения, довели до генерална стачка и множество бунтове. Тези събития са свързани с активното през 30-те и 40-те години на XIX век чартистко движение. То възниква като резултат от постоянно влошаващите се условия на живот и работа на хората на наемния труд, а получава името си от подадената в парламента народна харта (chart). В нея има няколко основни искания: избирателно право за всички мъже над 21 години, отмяна на имуществения ценз за депутатите, изравняване на избирателните окръзи, мандатност на народните представители. През 1839 г. тази харта, в която има и икономически искания, е внесена в парламента, но е отхвърлена от депутатите. Следват бунтове, сблъсъци с полицията, убити чартисти и осъждане на лидерите на движението. За известно време то затихва, за да се възроди с нова сила през 1842 г. Тогава е съставена втора харта, в която икономическите искания, свързани с подобряване на условията на труд и повишаване на заплатите, са още по-ясно формулирани. Този път под петицията има над 3 милиона подписа, но тя отново е отхвърлена от парламента. Именно тогава избухва генералната стачка на територията на цяла Англия, която води и до нови сблъсъци с полицията. Точно в този момент Фридрих пристига в Манчестър, града, който ще стане негово основно място за живеене през следващите двайсет години. Той формулира първите си впечатления по следния начин: „Двата враждуващи лагера се виждат съвсем ясно – от едната страна е буржоазията, от другата – работниците”. Именно този град вдъхновява Енгелс за написването на един от най-важните научни трудове, посветени на последиците от индустриализацията – „Състоянието на работническата класа в Англия” (1845 г.). Докато обикаля заводските работилници, складовете и жалките жилища на работниците, Енгелс прави онези открития, които ще се окажат ключови за развитието на марксизма през следващите години. Интелектуалните разисквания в берлинските бирхалета безспорно са ценни, но нищо не може да се сравни с практиката на капитализма, която Енгелс има възможността да почувства в буквалния смисъл на думата. В Манчестър той разбира, че извън философските разсъждения и политическите действия има и още един, изключително важен фактор, който предопределя хода на историята – това е икономиката. „Научих, че икономическите фактори са основната причина за сблъсъка между различните класи в обществото. Разбрах, че в една високоиндустриализирана държава като Англия именно този класов сблъсък стои в основата на съперничеството между партиите и е решаващ за развитието на политическата история” – пише Енгелс. Манчестър е не само столица на производството на памучни изделия. Той е и пазар, и разпределителен център, и съсредоточие на множество финансови потоци. Като такъв градът се превръща в символ на тържествуващия капитализъм. Ето защо Енгелс далеч не е единственият, който се опитва да разбере какво представляват тези нови икономически отношения. Още преди него консервативният френски философ Алексис дьо Токвил, автор на прословутите произведения „Старият режим и революцията” и „Демокрацията в Америка”, прави ужасяваща характеристика на видяното в Манчестър. Всички анализатори, журналисти, философи, политици, които отиват там, са впечатлени от няколко неща – от огромния брой фабрики, невъобразимия шум, който вдигат машините им, постоянно стелещият се тежък дим, замърсяването на близките водни басейни. Естествено, продължителността на работния ден по 12-14 часа също силно впечатлява посетителите. Както и същността на извършвания труд. Ето какво казва френският историк Иполит Тен: „Целият Манчестър е осеян с паянтови бараки, жалък приют за около 400 000 души. Трудът е безмозъчен. Ръцете са активни, краката заковани за пода и така всеки ден. Едва ли може да има начин на живот, който да влиза в по-голямо противоречие с естествената човешка природа”. Разбира се, това е само едната половина от населението на града, по-многобройната. Другата част, собственици, търговци, предприемачи от всякакъв порядък, живее по съвсем различен начин. Колкото повече се влошават условията за обикновените работници, толкова повече се увеличава луксът, в който живеят привилегированите. Все повече се засилва социалното разслоение. В своя философско-политически роман „Сибила, или двете нации” Бенджамин Дизраели, един от водещите идеолози на британската Консервативна партия, пише: „В рамките на един град бедните и богатите живеят като две тотално различни нации, между които няма никакво съприкосновение и никакво разбирателство; те толкова нямат представа едни за други, че приличат на същества, обитаващи различни планети и дишащи различен въздух”. Любопитното е, че тази книга на Дизраели излиза в същата година, в която се появява и творбата на Енгелс. Макар да са на коренно противоположни политически позиции, двамата стигат до един и същи извод: ако разслоението продължи да нараства, класовият сблъсък е неизбежен.

Изследователите на творчеството на Енгелс не престават да се изненадват как един, ненавършил 25 години човек, е успял да напише такъв сериозен труд като „Състоянието на работническата класа в Англия”. Пък и става дума за книга, в която не просто са събрани всевъзможни статистически данни, не просто са разказани детайли като този как началниците на смени във фабриките местят стрелките на часовниците назад, за да удължат работното време. Дори Маркс, който изключително трудно признава нечии други заслуги в развитието на революционната мисъл освен своите, публично изразява възхищението си от написаното от Енгелс. Работата е там, че наследникът на германските фабриканти прави нещо много повече от това да предостави на читателите важен емпиричен материал за моментното състояние на капиталистическото производство. В тази книга могат да бъдат открити идеите, които ще залегнат в разработената от Маркс комунистическа философия – причините за класовото разделение, отчуждението на човека от собствения му труд, необходимостта от премахването на частната собственост върху средствата за производство, неизбежното осъзнаване на пролетариата и неизбежният характер на социалистическата революция. Освен безспорните интелектуални качества, които Фридрих притежава, има и още един факт, който допринася за успеха на книгата му. Докато я пише, той е влюбен. Избраницата на сърцето му е младата ирландска работничка Мери Бърнс, която ще остане най-голямата любов в живота му. Тя е дъщеря на бояджия, който се е преселил от Ирландия в Манчестър през 20-те години на XIX век. Мери е на двайсет, когато среща Фридрих малко след неговото пристигане в града. Скоро след запознанството им двамата стават любовници. Нямаме достоверни свидетелства за същността на връзката им. Мери е неграмотна, а Фридрих не е склонен да дава публичност на отношенията им. Две са причините за това нежелание. Той принадлежи към висшето манчестърско общество и коментарите за неговата любима няма да му се отразят добре. Има и още нещо. Не само в буржоазните, но и в пролетарските среди не се гледа с добро око на интимните отношения между собственик и работничка. Смята се, че собственикът може да има всяко момиче от неговата фабрика без значение дали то е съгласно или не. Това обаче не пречи на Фридрих и Мери да се наслаждават на любовта си. Освен това Мери се превръща в един своеобразен Вергилий и показва на своя Фридрих-Данте най-мрачните адови кръгове на пролетарския живот. Тя буквално го води за ръка по места, където той иначе не би могъл да попадне, без да изложи на риск живота си – бедняшки коптори, наречени жилища, мръсни и страховити улички, опушени кръчми, пълни с пияни и агресивни работници. Именно това познание кара Енгелс да охладнее към празното философстване. Той специално отбелязва в книгата си, че „детайлното познаване на състоянието на пролетариата е абсолютно необходимо условие за изграждането на каквито и да било социалистически теории”. Докато Енгелс пише своята книга, властите в Прусия прекратяват съществуването на редактирания от Карл Маркс „Райнише Цайтунг”. В края на 1843 г. вече бившият главен редактор се мести с бременната си съпруга Жени Вестфален в Париж. Там заедно с друг младохегелианец, Арнолд Руге, решават да издават ляворадикалното списание „Германско-френски анали”. Поради липса на средства излиза само един брой, където е поместена статията на Маркс „За еврейския въпрос”. Именно този текст ще стане основание бащата на научния комунизъм и син на приел християнството евреин да бъде обвиняван не без основание в антисемитизъм. Именно по това време в Париж е поставено началото на приятелството между Маркс и Енгелс. В този период Карл Маркс изучава задълбочено трудовете на Адам Смит и Дейвид Рикардо. Заниманията с политическа икономия го карат да се концентрира върху реалностите на капиталистическото общество. Подобно на Енгелс и Маркс стига до извода, че капитализмът непрекъснато отчуждава човека от самия него. Този проблем се поражда от частната собственост върху средствата за производство, смята Маркс, и този негов извод съвпада с вижданията на Енгелс. И третото им общо становище – пролетариатът трябва да премахне частната собственост върху средствата за производство, ако иска да върне на труда неговия хуманен характер. При това сходство във възгледите, когато през лятото на 1844 г. двамата се срещат в Париж, не им остава нищо друго, освен да започнат да работят заедно. През следващите 40 години съвместната им работа ще продължи чак до 1883 г., когато умира Маркс. Ключът за успешното приятелство се крие във факта, че още от самото начало Енгелс открито признава Марксовото превъзходство във формулирането на новата философия. Ето как обяснява това самият Фридрих: „Няма да отричам, че и аз имам известен принос в създаването на Марксовото учение. Но основната част от принципите на това учение принадлежат на Маркс. Геният е Маркс. Всички останали сме в най-добрия случай талантливи. Без него това учение изобщо нямаше да изглежда така, както изглежда днес. Затова и с право носи неговото име”. Именно вярата в гениалността на приятеля му кара Енгелс да се дръпне назад, да жертва развитието на собствените си идеи и да се посвети изцяло на популяризирането на концепциите на Маркс. Първият научен продукт на съвместната им работа е „Светото семейство” (1845). Там категорично е отречено „празното философстване” на младохегелианците. Маркс и Енгелс повече не се интересуват от възгледите на „бирените интелектуалци”. Енгелс предпочита да остави писането на приятеля си и да разяснява устно принципите на създавания от тях научен комунизъм, затова постоянно организира публични дискусии. При комунизма, обяснява той, противоречията между труда и капитала ще изчезнат благодарение на решаващата роля на държавата, която ще се грижи за справедливото разпределение на благата. Продуктивността пък рязко ще нарасне, защото хората ще знаят, че работят за благото на всички, а не единствено за богатството на собствениците. Енгелс и Маркс постоянно обсъждат тези идеи по време на разговорите си, които продължават по цели нощи. На тези сбирки присъстват и други германски имигранти от най-близкото им обкръжение, както и жените им. Разбира се, никой няма против присъствието на г-жа Жени Вествален-Маркс заради благородническия й произход. Някои хора обаче не харесват любимата на Енгелс, Мери Бърнс, защото им простее. Но Енгелс изобщо не се трогва от подобни претенции. Нещо повече. Тъй като моногамията никога не е била негова характерна черта, на социалистическите сбирки той води и други жени, които представя като „мадмоазел Жозефин” или „мадмоазел Фелис”. Разбира се, на всички веднага им става ясно с какво точно се занимават въпросните „мадмоазели”. Това е и една от малкото ситуации, когато вижданията на Фридрих се разминават драстично с концепцията за живота на Карл. Защото, макар че е един от най-радикалните революционери в историята на мисълта, Маркс категорично държи на благоприличието и на пунктуалното спазване на правилата в личния живот. (За едно забележително изключение в Марксовия пуританизъм ще стане дума по-късно.) Пак в този период Маркс и Енгелс пишат „Немската идеология”, която ще се превърне в една от основните творби на комунистическата философия. Най-напред двамата категорично се разграничават от каквато и да било близост с някогашните си съратници, младохегелианците Макс Щирнер, Бруно Бауер, както и с всички останали, които се придържат към идеалистически схващания. Двамата автори вече са убедени материалисти. Именно в „Немската идеология” те за първи път излагат идеята, че сфери като религията, политическата система, културата не са автономни същности, а са пряк резултат на икономическите отношения. Маркс и Енгелс смятат, че създаването на идеи, на концепции, на съзнание е неразривно свързано с материалната дейност на човека, че не съзнанието определя битието, а битието определя съзнанието. Марксовата материалистическа интерпретация на историята означава, че всяка цивилизация е оформена в основна степен от начина на производство. А когато политическата система вече не отговаря на развилите се производствени отношения, тогава се стига до революция. Двигателят на подобни кардинални промени е класовата борба. Така както буржоазната класа помита аристокрацията от сцената, която пречи на новите икономически отношения, така и пролетариатът ще измете капиталистите, защото капиталистическият начин на производство води до все по-жестоки кризи и спира прогреса, убедени са Маркс и Енгелс. В същото време те предупреждават, че това не е автоматичен процес. Както гласи прословутият единайсети тезис на Маркс в неговите „Тезиси за Фойербах”: „Досега философите само са обяснявали света по различни начини, а задачата е той да бъде променен”. Първите практически стъпки, които предприемат в тази посока Маркс и Енгелс, са да се свържат с участниците в тайното общество, наречено Лига на справедливите. Организацията е създадена през 30-те години в Париж и се вдъхновява от егалитарните идеи на Гракх Бабьоф и заговорническата тактика за вземане на властта на Огюст Бланки. След неуспешен опит за вземане на властта във Франция оцелелите ръководители на Лигата на справедливите търсят спасение в Лондон. Енгелс води Маркс на кратко посещение в Англия и двамата се срещат най-напред с тези хора. След като се връщат в Брюксел, двамата създават организацията Комунистически комитет за кореспонденция, чиято задача е да координира социалистическата дейност в цяла Европа. Малко по-късно тази структура се слива с Лигата на справедливите и получава името Комунистическа лига. Успоредно с трескавата организационна дейност започват и първите ожесточени борби в средите на социалистическото движение.

Първият човек, с чието влияние Маркс и Енгелс трябва да се справят, е Вилхелм Вайтлинг. Той е германски шивач и радикален мислител, чиито комунистически убеждения имат ярко изразен християнски оттенък. Според Вайтлинг настъпващото комунистическо общество ще бъде много сходно с Божието царство на земята. Той си представя настъпването на комунизма не като бавен обществен процес, съпроводен с класовото осъзнаване на пролетариата, както смятат Маркс и Енгелс, а като светкавична акция. Въпросната акция може да бъде извършена от армия, наброяваща 40 000 души, които са сред най-декласираните елементи на обществото. Тези идеи му спечелват популярност сред онеправданите обществени слоеве, но и неодобрителното внимание на властите. През 1845 г. Вайтлинг издава книгата си „Евангелието на бедния грешник” в Цюрих, където живее. Швейцарските власти моментално го арестуват за богохулство, понеже е изобразил Исус Христос като комунист и незаконен син на Дева Мария. Следващите шест месеца Вайтлинг прекарва в затвора. Това обаче изобщо не го обезкуражава. Маркс и Енгелс наблюдават с неодобрение действията на този свой „съидейник”. Те държат на строго научния характер на създаваното от тях учение и са категорично против в него да бъдат вкарвани каквито и да било „християнски алабализми”. Ето защо след излизането му от затвора Вайтлинг е извикан на „сериозен разговор” в Брюксел. По време на срещата Маркс и Енгелс настояват събеседникът им конкретно да обясни как точно си представя комунистическото общество. Тъй като Вайтлинг се впуска в продължителни библейски и абстрактни разсъждения, Маркс просто прекратява всякакви по-нататъшни дискусии, буквално изкрещявайки: „Досега невежеството не е помогнало на никого!”. Скоро след това Вайтлинг заминава за Америка и завинаги изчезва от историята на европейското комунистическо движение.

Следващата заплаха в лявото пространство срещу научния комунизъм на Маркс и Енгелс е т.нар. „истински”, или „философски”, социализъм. Това движение се разгръща най-вече около личността и идеите на френския философ Пиер Жозеф Прудон. Първоначално както Енгелс, така и Маркс силно му симпатизират. Те са особено впечатлени от излязлата през 1840 г. книга на Прудон „Какво е собствеността?”. В нея философът, който ще положи началото на политическия анархизъм, заявява, че собствеността е кражба и че несправедливостта може да се поправи по един-единствен начин – чрез премахването на всички доходи, които не идват от производителен труд. Нужно е, твърди Прудон, да бъде установена система от справедлива размяна, при която стоките ще струват толкова, колкото струва вложеният в тях труд. Не след дълго обаче Маркс и Енгелс забелязват, че Прудон няма никакво намерение да се съобразява с „научните закони на комунизма”, че пренебрегва „ключовата роля на пролетариата” и не е съгласен с „неизбежния характер на пролетарската революция”. Всичко това е напълно достатъчно, за да бъде обвинен Прудон в „утопизъм” и „абсолютното неразбиране на обективните обществени закони”. Маркс дори посвещава цял труд на „несъстоятелността” на схващанията на своя ляв конкурент, озаглавен „Нищета на философията” (самото заглавие е подигравка с творбата на Прудон „Философия на нищетата”). Работата обаче е много по-сложна от това да бъдат осмени възгледите на съперниците вляво. Те трябва да бъдат дискредитирани в социалистическите среди.

В средата на XIX век най-активният социалистически живот протича в Париж. Във френската столица е пълно с организации, съюзи, клубове, които изповядват радикални леви идеи. За да бъдат спечелени тези среди, е решено Енгелс веднага да замине за Париж. Неговата главна задача е да убеди левите в предимствата на научния комунизъм и да не допусне идеите на Вайтлинг и Прудон да придобият влияние. За няколко месеца Енгелс развива огромна дейност. Участва в безброй срещи, дискусии и спорове. Убеждава, агитира, а когато трябва, се кара и заплашва. Според свидетелства на очевидци Енгелс обикновено е толкова убедителен в диспутите, че след техния край почти всички присъстващи се разотиват като убедени марксисти комунисти. Фридрих се чувства прекрасно в Париж и поради още една причина. Градът се оказва пълен с жени, които изключително лесно се поддават на чара му. А когато чарът не помага, той няма нищо против да плати, за да се наслади на ласките на някоя девойка. Фридрих е така запленен от купонджийския парижки живот, че пише на приятеля си Карл: „Абсолютно задължително е най-накрая да зарежеш досадния Брюксел и да дойдеш в Париж. Ужасно ми се иска да купонясваме заедно. Никога няма да се уморя да се забавлявам в компанията на хубави жени. Убеден съм, че ако на този свят не съществуваха французойките, животът не би имал смисъл”. Когато става дума за жени, Енгелс наистина няма спирачки. Дълго време в левите среди най-пикантната клюка е връзката му със съпругата на Моузес Хес. Парадоксалното е, че именно това е човекът, който въвежда както Енгелс, така и Маркс в същността на комунизма. Наричан „комунистически равин” заради еврейския си произход, Моузес Хес известно време се радва на изключително доброто отношение на двамата. Постепенно обаче те се настройват критично към него заради нежеланието му да приеме техния строго научен вариант на комунизма. Затова и Енгелс няма никакви угризения, когато по време на престоя си в Париж между всички останали жени успява да вкара в леглото си и съпругата на Хес. Едва ли му е било особено трудно, като се има предвид, че преди да стане г-жа Хес, Сибила си е изкарвала хляба като проститутка. А Моузес се жени за нея съвсем съзнателно, за да покаже, че не робува на каквито и да било буржоазни предразсъдъци.

Страстта към жените, колкото и голяма да е тя, никога не пречи на Енгелс да се занимава с основното си призвание – да привлича нови последователи на комунистическата идея. Когато през юни 1847 г. в Лондон се учредява Комунистическата лига, именно на него и на Маркс е възложено да подготвят официалното идеологическо послание на новата структура. За разлика от предишни подобни организации, които са действали в абсолютна нелегалност и са разчитали най-вече на конспиративна тактика, Комунистическата лига има намерение да се превърне в сериозна масова партия. Ето защо е толкова важно как ще изглежда официалното й представяне. Първите две чернови на програмата са написани от Енгелс и се наричат съответно „Комунистически катехизис” и „Принципи на комунизма”. В тях под формата на въпроси и отговори се обяснява същността на комунистическата идеология. Именно върху основата на тези два текста се базира прословутият „Комунистически манифест”, който ще се превърне в най-четеното и цитирано произведение на тази философия. Манифестът излиза през февруари 1848 г. На 22 февруари същата година Алексис дьо Токвил излиза от дома си в Париж и студеният вятър обръсва лицето му. Тогава той произнася ключовата фраза: „Мога да усетя революцията във въздуха”. До вечерта барикадите в Париж вече са факт. Не само Франция, но и цяла Европа е обхваната от революционния дух. „Най-после избухна ерата на демокрацията, а пламъците над Тюйлери и Пале Роял ознаменуват възхода на пролетариата” – възкликва Енгелс. На пръв поглед изглежда така, сякаш авторите на Комунистическия манифест са предвидили близкото бъдеще с удивителна точност. Те са призовавали унижените и оскърбените да въстанат срещу своите господари и да променят из основи статуквото. По всичко личи, че сега става точно това. През 1848 г. в Сицилия, Сардиния, Франция, Унгария, Австрия, Саксония, Прусия недоволните излизат с оръжие в ръка срещу омразното статукво. Маркс и Енгелс бързат да предвидят, че това е само първият етап на мечтаната от тях революция, т.нар. буржоазно-демократична фаза, в която пролетариатът и буржоазията заедно се опитват да се справят с феодалните порядки. След като успеят, убедени са двамата приятели, предстои следващият етап – започва пролетарска революция, властта ще бъде взета от работниците, които ще установяват безкласовото комунистическо общество. Само че това тяхно предсказание, както и други подобни през следващите години, се оказва твърде далеч от истината. Повечето от участниците в събитията от 1848 г., останали в историята под името „Европейска пролет”, нямат нищо общо с желанието за установяване на комунистическо общество. Те просто искат да живеят по-добре, да се освободят от чуждите завоеватели, да премахнат монархията, да имат по-демократично управление. Само че нито Енгелс, нито Маркс имат време да обръщат особено внимание на детайлите. Още повече, че събитията се развиват светкавично. Ето какво се случва в Париж. На 22 февруари барикадите са издигнати в целия град. На 23-ти кралят Луи Филип приема оставката на премиера Франсоа Гизо. Това обаче не успокоява бунтовниците и на 24-ти кралят се отрича от престола и бяга в Англия. На 2 март е издаден декрет за намаляване на работния ден. На 4 март е въведено всеобщо избирателно право за всички мъже, навършили 21 години. Стреснат от този развой на събитията, белгийският крал Леополд Първи решава да действа превантивно. В началото на март полицейските власти в Брюксел нареждат на Маркс да напусне страната в срок от 24 часа. Същото се случва и с Енгелс. Двамата изобщо не страдат и директно се отправят в Париж. При последния си престой във френската столица Енгелс не само е развивал политическа дейност и е свалял парижанки, а е трябвало и постоянно да се оглежда за полицейски съгледвачи. Сега ситуацията е коренно различна, много от старите му приятели са влезли в новата администрация, а самият той вече обядва в Тюйлери. Двамата с Маркс обаче искат революцията да преобрази и германските земи. Затова двамата се отправят към Германия. Маркс се установява в Кьолн, където с парите от бащиното наследство започва издаването на „Нойе Райнише Цайтунг”. Основната цел на изданието е да подтиква революционните сили в Германия към още по-радикални действия. В средата на годината обаче политическата ситуация в цяла Европа претърпява обрат. Вместо революциите да се разгарят все повече и повече, както убедено са предвиждали Маркс и Енгелс, връх навсякъде вземат силите на реакцията. През юни в Париж избухва ново въстание на работниците, което моментално е смазано от войските на генерал Кавеняк. Контрареволюционните сили настъпват и в Германия. Благополучното буржоазно семейство Енгелс е възмутено от факта, че един от основните смутители на реда в страната се оказва собственият им син. Майката Елизе пише сърцераздирателно писмо на Фридрих, в което го умолява да зареже всички тези „революционни фантазии” и да отиде в Америка, където с неговия ум би постигнал големи търговски успехи. Естествено, Фридрих няма никакво намерение да прави подобни неща. Той все още не е загубил надежда, че революцията в Германия може и да успее. Само че писането на статии и вербалната дейност вече не са му достатъчни. Иска да се сражава. В средата на 1949 г. Енгелс се присъединява към бунтовническата армия, ръководена от бившия пруски офицер Аугуст фон Вилих и става негов първи помощник. Но бунтовниците нямат шанс срещу редовната армия и в крайна сметка са разбити. Енгелс се сражава до края и е един от последните, които след окончателния разгром на германската революция бягат в Швейцария. Особено любопитна е съдбата на командира на бунтовническата армия Аугуст фон Вилих. След поражението успява да избяга в Англия, където усвоява дърводелството, за да може да се прехранва. Успоредно с това продължава да е сред най-активните членове на Комунистическата лига. Заедно с един друг емигрант, французина Еманюел Бартелеми, дори замислят убийството на Маркс, защото го смятат за недостатъчно революционно настроен. През 1850 г. Вилих влиза в остър словесен диспут със създателя на научния комунизъм и го вика на дуел. Маркс, естествено, няма никакво намерение да рискува живота си и категорично отказва да участва в „подобна глупост”. Само че един негов последовател, Конрад Шрам, макар никога през живота си да не е стрелял, вика на дуел Вилих. При дуела Марксовият последовател е ранен, но все пак оцелява, а Вилих заминава за Съединените щати. Там най-напред работи като дърводелец в Бруклинската корабостроителница, а когато работодателите откриват математическите му способности, го издигат в инженерния отдел на компанията. Когато през 1861 г. избухва Гражданската война, Аугуст фон Вилих се записва доброволец на страната на Севера. След края на войната заема различни постове в държавната администрация. През 1870 г. Вилих се връща в Германия и иска да се запише в армията, за да участва във Френско-пруската война. Заради напредналата му възраст и някогашните му комунистически убеждения не го вземат. Вилих остава още известно време в Германия и завършва философия в Берлинския университет на 60-годишна възраст. После отново заминава за САЩ, където умира през 1878 г.

Но да се върнем към съдбата на нашия основен герой. След продължителни митарства из Швейцария и Италия Енгелс все пак успява да стигне до Лондон, където вече се намира Маркс с жена си и трите им деца. Финансовото положение на семейство Маркс е трагично. Те буквално няма какво да ядат. Появата на Фридрих закрепва нещата, но само донякъде. Енгелс все още получава малка издръжка от родителите си, която разделя с Марксовата фамилия. Само че Енгелс-старши все по-често заплашва, че ще спре парите на сина си, ако той не престане с „революционните глупости” и не започне работа в семейната фирма. Тогава Фридрих Енгелс прави нещо, което много малко хора с интелектуални претенции биха направили. Приема предложението на баща си и заминава във филиала на фирмата в Манчестър. Така той доброволно се отказва от философската работа, от писането и от дискусиите, от възможността да се превърне в мислител със собствена светлина. През следващите двайсет години Фридрих ще се превърне в образцов бизнесмен само и само за да може да финансира Маркс, съпругата и децата му. Самият Карл обяснява това доста безгрижно: „От самото начало ние разделихме задачите. Аз се заех с теоретичната и партийната страна на дейността ни, а Енгелс се ангажира с осигуряването на финансовата част, захващайки се с бизнес”. Енгелс работи нещо, което никога не му е било присърце, и регулярно изпраща половината от дохода си на Маркс и неговото непрекъснато увеличаващо се семейство. Само че парите никога не са достатъчно. Карл постоянно праща писма, в които моли за допълнително финансиране. Те изглеждат горе-долу по следния начин: „Уверявам те, че по-скоро бих се съгласил да ми отрежат палеца, отколкото да пиша такова писмо. Имайки предвид огромните усилия, които правиш заради мен, намирам за отвратителни моите постоянни оплаквания. Само че последните пари, които ми изпрати, отидоха до стотинка за плащане на училищните такси. Така че сега нямаме нито грош, а вече дължим на продавача на зеленчуци и на месаря”. Понякога Карл е твърде потиснат, за да пише такива писма на приятеля си, и тогава с тази унизителна задача се заема съпругата му Жени. Ето как се обръща тя към Фридрих през април 1853 г.: „Днес на мен се пада отвратителният ангажимент да ти пиша за пари. И без това вече си ни помогнал предостатъчно. Само че наистина не виждам друг изход. Можеш ли да ни пратиш нещо? Хлебарят ни предупреди, че след петък вече няма да ни дава хляб”. Парадоксалното е, че както посочват редица Марксови биографи, той всъщност получава немалко пари. Регулярните преводи от Енгелс плюс хонорарите от статии и книги, плюс неговото и на жена му наследство – всичко това дори надхвърля дохода на семействата от средната класа. Проблемът е, че Маркс, първо, държи винаги да изглежда материално състоятелен в очите на околните и, второ, парите просто изтичат между пръстите му. След всяка особено щедра Енгелсова дотация семейство Маркс се премества в по-луксозна къща. Карл признава, че този начин на живот не му е по джоба, но се оправдава с факта, че децата трябва да растат в добри условия и да не се срамуват пред връстниците си. Оказва се, че философът пророк на пролетарската революция няма никакво желание да води пролетарски начин на живот. И държи околните да го възприемат като респектабилен буржоа. И понеже е прекалено зает с четене и писане, Маркс не може да си губи времето с каквато и да било регулярна работа. Пък и защо да го прави, след като Енгелс толкова жертвоготовно финансира семейството му? Има и още един любопитен парадокс. Фридрих има възможност да финансира приятеля си благодарение на експлоатацията на работниците, които се трудят за неговите семейни предприятия. Оказва се, че Карл Маркс написва „Капиталът”, в който е разкрит механизмът на експлоатация, най-вече благодарение на същата тази експлоатация. През 1851 г. той получава предложение от Чарлс Дана, главен редактор на американския вестник „Ню Йорк Дейли Трибюн”, да пише статии, посветени на английската и европейската политика. Хонорарът е повече от добър и Маркс с радост приема. Само че освен обещани статиите трябва да бъдат и написани, а в тази връзка възникват два основни проблема. Първо, английският на Маркс не е особено добър и, второ, той се ядосва, че трябва да си губи времето с актуална публицистика, вместо да се труди над „Капиталът”. И кой избавя Карл от тези затруднения? Безпределно преданият Фридрих. Той не просто превежда на английски статиите на приятеля си, а понякога направо ги и пише от негово име. И всичко това, за да може Маркс да се съсредоточи върху основния си труд. Между другото приносът на Енгелс в написването на „Капиталът” никак не е за подценяване. Той не само постоянно ръчка приятеля си да пише по-бързо и му осигурява финансова независимост. Голяма част от изводите в „Капиталът” се базират на информация, която Енгелс, бидейки пряк участник в капиталистическия начин на производство, периодично предоставя на Маркс.

През 1851 г. се случва нещо, което показва, че Фридрих наистина е готов на всичко, за да бъде съхранен комфортът на приятеля му. Жени Маркс лаконично се спира на въпросното събитие в дневника си: „В началото на лятото на 1851 г. стана нещо, което причини големи лични и обществени неприятности”. Става дума за това, че на 23 юни домашната помощница на семейство Маркс Хелене Демут ражда момченце. Притеснителен е фактът, че Хелене категорично отказва да назове името на бащата. Още по-притеснително е, че по времето на нейното забременяване Жени не е била вкъщи. Заедно с децата тя е отишла при майка си с надеждата да изкопчи малко пари от нея. Така че Карл и домашната помощница са били сами. Мълвата, че именно той е бащата на детето, се разгаря мълниеносно. В този момент Фридрих се притичва на помощ на приятеля си, заявявайки, че Фреди е негово дете. Това никак не изненадва околните, които познават любовчийския му характер. След случката малкият е настанен при приемни родители в Източен Лондон. Израсъл в изцяло пролетарска среда без никакви буржоазни луксове, на каквито се радват дъщерите на Маркс, Фреди става умел техник и стругар, без да остави никаква следа в историята. Малко преди смъртта си Енгелс признава, че истинският баща на детето на Хелене Демут е Маркс и че неговото фалшиво признание е било продиктувано от желанието да запази семейството на приятеля си. Независимо от безбройните услуги, които прави на Карл, не бива да оставаме с впечатлението, че Фридрих е някакъв жертвоготовен мъченик. Животът му в Манчестър в никакъв случай не е синоним на страдание. Той е уважаван член на висшето общество. Участва активно в любимите занимания на елита като лова на лисици. Прави го не само защото положението му го изисква, а защото истински се забавлява. Заема изключително престижния пост на председател на института „Шилер”. Президент е и на Албърт клуб, кръстен така в чест на съпруга на английската кралица. Разбира се, членува и във всички останали манчестърски клубове, където се събират хората от висшето общество. На 7 януари 1863 г. обаче Фридрих Енгелс получава голям удар. Умира Мери Бърнс. Независимо от всичките си любовни истории Фридрих винаги я е обичал. Били са заедно 20 години и именно Мери е човекът, който му е показал истинското лице на работническия Манчестър. Енгелс е поразен и от още нещо. Реакцията на приятеля му Маркс съвсем не е такава, каквато той е очаквал. След като изказва с едно-две служебни изречения съболезнованията си, Карл продължава с подробно описание на собствените си проблеми, свързани с плащането на наема и училищните такси на дъщерите. Енгелс е потресен от тази липса на чувствителност и сухо отговаря, че скоро няма да пише на приятеля си. Маркс бърза да се извини за небрежния си тон. Енгелс изпраща писмо, в което казва, че извинението е прието. Изпраща и 100 лири, за да може Маркс да покрие най-нетърпящите отлагане дългове. През следващите месеци Карл пише подчертано внимателни писма, в които задължително се интересува как е със здравето „мадам Лизи”. Той има предвид сестрата на Мери, Лизи Бърнс. Именно тя заема мястото в сърцето на Енгелс след смъртта на Мери. Подобно на сестра си и Лизи не умее да чете и пише, но Фридрих не пропуска да подчертае, че предпочита „нейната отдаденост на пролетарската класа, отколкото която и да било префърцунена и „образована” буржоазна девойка”. Скоро личните дела отстъпват на заден план, защото на Маркс и Енгелс им предстоят сериозни битки. Става дума за спечелването на ръководството на Първия интернационал. Организацията е създадена през 1864 г. в Лондон и в нея влизат представители на всевъзможни леви радикални движения – комунисти, последователи на Прудон и Бланки, английски синдикалисти, анархисти, полски и ирландски националисти, италиански републиканци, германски социалисти. Маркс е поканен като наблюдател, но в края на учредителния конгрес е избран за част от ръководството. Първоначално Енгелс е скептично настроен към този нов ангажимент на приятеля си. Смята, че от тази организация няма да излезе нищо, а само ще отклони Маркс от писането на „Капиталът”, което и без това се е проточило прекалено. Забелязвайки обаче бързото нарастване на влиянието на Интернационала, Енгелс ревизира преценката си. Вече е убеден не просто че тази организация има бъдеще, но и че нейна официална философия трябва да стане именно марксизмът. За целта обаче трябва да бъдат преодолени някои много опасни съперници. И най-опасният от тях е Михаил Бакунин (подробно за него виж а-specto, бр.15). Руският анархист е убеден, че ако бъде установен на практика, комунизмът на Маркс и Енгелс ще бъде не по-малко авторитарен и задушаващ от сегашния буржоазен ред. Аз не съм комунист, обявява Бакунин, защото комунизмът поглъща в полза на държавата всички сили на обществото, защото неизбежно води до концентрацията на властта в ръцете на държавата. Претендирайки, че цивилизова и облагородява човека, казва Бакунин, комунизмът всъщност го поробва и експлоатира. За разлика от Маркс и Енгелс, които твърдят, че държавата ще се разпадне от само себе си след пролетарската революция и кратковременната диктатура на пролетариата, харизматичният руснак иска моменталното й премахване. На нейно място ще бъдат създадени автономни общности, които ще се управляват на принципа на абсолютната свобода. Бакунин става член на Интернационала и понеже се ползва с огромно влияние сред делегатите от Швейцария, Испания и Италия, се опитва да наложи своята визия за бъдещо устройство на обществото срещу тази на Маркс и Енгелс. Тогава Енгелс се превръща в основното острие на атаката срещу принципите на анархизма. В поредица от статии и изказвания той клейми анархистката претенция за „абсолютна свобода”. Ако иска да вземе властта и да установи най-справедливия обществен строй, казва Енгелс, пролетариатът трябва да е безкрайно дисциплиниран. А революцията е най-авторитарното нещо, което може да съществува, защото без ясни заповеди и без безпрекословното им изпълнение тя е обречена. Можете ли да си представите кораб, саркастично пита Енгелс, който се управлява не от капитан, а от консенсуса между всички моряци!? Решаващият сблъсък между комунисти и анархисти се извършва на конгрес на Интернационала в Хага през 1872 г. Привържениците на Маркс и Енгелс се оказват мнозинство и изключват Бакунин. Това обаче е пирова победа. Разделението се оказва фатално за организацията и четири години по-късно тя престава да съществува.

Междувременно и Маркс, и Енгелс вече са преминали през изключително важни етапи от своя живот. През 1867 г. най-сетне излиза първият том на „Капиталът”. Ето какво пише по този повод Маркс на приятеля си: „Без теб никога нямаше да завърша този труд. Уверявам те, че винаги над съзнанието ми е тежал следният факт: ти пропиля най-добрата си енергия, занимавайки се с търговия основно заради мен. А освен това беше принуден и да търпиш всичките ми проблеми през тези години”. Въпреки тези признания Маркс не посвещава труда си на Енгелс. Оказва тази част на Вилхелм Волф, негов почитател и сътрудник още от 40-те години, който умира през 1864 г. и му оставя значителна част от наследството си. „Капиталът” остава в историята на политикоикономическата мисъл преди всичко с детайлно описания механизъм, по който се извършва класовата експлоатация при капиталистическия начин на производство. Според Маркс работникът продава своята работна сила на капиталиста на по-ниска цена, отколкото струва произведеният от него продукт. Този механизъм води до забогатяването на капиталистите и обедняването на работниците. Маркс се счита за откривател на т.нар. принадена стойност – разликата между това, което струва на капиталиста трудът на работника, и това, което му носи. Капиталистът се обогатява, присвоявайки си принадената стойност. Карл Маркс обяснява всичко това по един изключително сложен начин и всички анализатори са единодушни, че „Капиталът” е много труден за четене. Цензурата в царска Русия например не спира излизането на книгата на руски с обяснението, че това е строго икономически труд и че дори тези, които го прочетат, едва ли ще успеят да разберат докрай написаното. Със сигурност „Капиталът” щеше да бъде невъзможен за четене, ако Маркс се беше занимавал единствено с теоретизирането около принадената стойност. За щастие той разнообразява сухата теория със забележителни подробности от нерадостния живот във Викторианска Англия. Тези подробности, разбира се, са му предоставени от Енгелс. Но приносът на Фридрих към труда на живота на приятеля му не спира дотук. След излизането от печат на „Капиталът” той провежда истинска PR кампания за популяризирането на книгата. Използва всичките си контакти в различни вестници, за да публикува статии, наблягащи на огромното значение на творбата. Скоро след това самият Енгелс също прави решителна крачка в живота си. На 30 юни 1869 г. той окончателно напуска семейния бизнес и работата си във фирмата „Ермен&Енгелс”. При напускането бизнес партньорите му оценяват неговия дял на 2,4 милиона долара сегашни пари. Това не е особено много за тази успешна мултинационална компания, но Енгелс не се пазари. След близо 20 години досадна работа той е готов да приеме всякаква цена. Eто как описва началото и края на последния работен ден на Енгелс Елеонор Маркс, която по това време е на гости в дома му в Манчестър: „Никога няма да забравя радостта, с която възкликна: „За последен път!”, докато си обуваше ботушите, за да отиде в офиса. Няколко часа по-късно двете с Лизи го чакахме пред входа. Още докато идваше към вратата, забелязахме сияещото му лице и го чухме да си пее, докато размахва бастуна си във въздуха. По-късно приготвихме тържествена вечеря, пихме шампанско и бяхме много щастливи”. Енгелс е на 49 години и се чувства прероден. Най-после може да се заеме с това, с което винаги е искал да се занимава – да работи за тържеството на комунизма. Настанява се в Лондон в съседство с приятеля си Маркс и се захваща здраво за работа. Една от основните му задачи е да поддържа връзката с представители на радикалната левица в цяла Европа. Енгелс е полиглот. Неговото знаене на езици се простира от руски през френски, английски и италиански до португалски, полски и румънски, като се мине през диалекти като провансалски и каталунски. Всяка неделя домът му на Реджентс парк е отворен за всеки, който иска да дискутира теорията и практиката на революционната борба. В същото време се грижи за спестяванията си. Вече не е бизнесмен и влага голяма част от парите си в акции. Оказва се, че има добър нюх и скоро състоянието му се увеличава на 4 милиона долара днешни пари. И през следващите години, както и в предишните, Енгелс демонстрира голяма щедрост. Дава много пари за различни леви вестници, подпомага материално изпаднали левичари. Но, разбира се, основната част от дотациите му са насочени към семейство Маркс. Трите дъщери на приятеля му си остават голямата му слабост. Това го знаят не само те, но и мъжете им. И не пропускат да се възползват. Особено нахален е Пол Лафарг, съпругът на Лора Маркс. Освен че е убеден марксист, Лафарг се смята и за голям бизнесмен. Само че всичките му бизнес начинания се провалят, унищожавайки и вложените в тях средства. Съпругът на Лора Маркс не се притеснява особено от поредния провал, защото знае, че винаги може да се обърне към чичо Енгелс с подобно писмо: „Много ме е срам, че пак те притеснявам, при положение че ми изпрати поредица от значителни суми. Но за да успея да си платя дълговете и да финансирам новите си идеи, ще те помоля да ми пратиш още”. Много рядко Енгелс отказва на такива молби. Това, което Фридрих също много обича да прави с парите си, е да води целия Марксов клан на море през лятото. С течение на годините смъртта започва все по-често да навестява тази задружна компания. На 17 февруари 1878 г. умира любимата на Енгелс – Лизи. Часове преди смъртта й той официално се жени за нея. Енгелс никога не е вярвал в брачната институция, но в този момент не може да откаже на любимата жена. Три години по-късно умира и Жени Маркс. На 14 март 1883 г. Карл Маркс също напуска този свят. Той така и не успява да подготви за печат втория и третия том на „Капиталът”. С тази задача се заема Фридрих Енгелс, както и със задачите, първо, да подреди и опази Марксовото наследство и, второ, да спомогне за разпространението му. Можем смело да кажем, че той преуспява в тези си начинания. Всъщност популярността на марксизма не се дължи нито на „Капиталът”, нито на раздирания от противоречия Първи интернационал. Дължи се основно на пропагандаторската работа, извършена от Енгелс през 80-те години на XIX век, на книгите и статиите, които пише. Енгелс е за марксизма това, което е апостол Павел за християнството. И двамата съумяват да превърнат две малобройни секти в религии със световно значение. Tрудовете на Енгелс „Анти-Дюринг”, „Развитието на социализма от утопия в наука”, „Произходът на семейството, частната собственост и държавата” правят марксизма истински популярен. Интересното е, че собствените му възгледи по някои въпроси претърпяват любопитна промяна. В началото на 90-те Енгелс вече признава, че с Маркс доста прибързано са обявили тоталното господство на базата над надстройката. Сега вече той твърди, че при определени обстоятелства е възможно сфери като религията или философията да са не просто резултат от икономическите отношения, а самите те да предизвикват промени в материалния живот. Затова Енгелс предупреждава младите марксисти в никакъв случай да не се превръщат в безкритични и стопроцентови материалисти. В началото на март 1895 г. докторите поставят фатална диагноза на Фридрих Енгелс – рак. Разбирайки че краят му наближава, той прилежно съставя завещанието си. Разделя парите и акциите си на осем части. Три части отиват при Лора Лафарг, други три при Елеонор Маркс, двете останали са за децата на починалата трета дъщеря на Маркс – Жени. Опрощава всички заеми, които е давал на мъжете на Марксовите дъщери. Енгелс заделя и специална немалка сума, с която да бъдат подпомагани кандидати за депутати от социалдемократическата партия в Германия. Към края на живота си той вече не изключва възможността пролетариатът да вземе властта не само по пътя на революцията, но и по пътя на парламентарната борба. Фридрих Енгелс умира на 8 август 1895 г. Тялото му е кремирано, а прахът му – разпръснат над Атлантическия океан.