Ана и вълците

Мал­ко пре­ди по­лу­нощ на 16 ап­рил 1925 го­ди­на, ня­кол­ко ча­са след атен­та­та в цър­к­ва­та „Све­та Не­де­ля“, ед­на по­ли­цейс­ка „Чер­на Ма­рия“ спи­ра пред къ­ща­та на ули­ца „Ка­ва­ла“ №11. Во­ен­ни и ци­вил­ни аген­ти – спе­ци­ал­но под­б­ра­ни за въл­ча­та глут­ни­ца на ге­не­рал Въл­ков, из­с­ка­чат от ка­ми­о­нет­ка­та и нах­лу­ват в ста­я­та на Ана Май­мун­ко­ва. От­веж­дат я по со­фийс­ка­та Via dolorossa: Лъ­вов мост – учи­ли­ще „Фо­ти­нов“ – Или­ян­с­ки форт. Пъ­тят ú про­дъл­жа­ва цял ме­сец. Пос­лед­ни­ят ме­сец от жи­во­та ú.

Пър­ва­та спир­ка е Ди­рек­ци­я­та на по­ли­ци­я­та. В сгра­да­та на бив­шия Пар­ти­ен дом, кон­фис­ку­ван по За­ко­на за за­щи­та на дър­жа­ва­та, за нея е от­ре­де­на спе­ци­ал­на ки­лия – „за от­б­ра­ни­те“. „Ви­со­ко­то от­ли­чие“ оз­на­ча­ва ин­к­ви­зи­ции до смърт. Точ­но по ре­цеп­та­та на ге­не­ра­ла: „Всич­ки гар­ни­зо­ни и мес­т­ни еди­ни­ци да вля­зат във връз­ка с власт­та за съ­­г­ла­су­ва­не сред­с­т­ва­та на бор­ба сре­щу ко­му­нис­ти­те и зе­ме­дел­с­ки­те друж­би. Пре­ди всич­ко да се лик­ви­ди­рат най-спо­соб­ни­те и най-сме­ли но­си­те­ли на те­зи идеи – ин­те­ли­ген­ци­я­та. В най-кра­тък срок да се със­та­вят спи­съ­ци на те­зи хо­ра, за да мо­же в да­ден мо­мент да се уни­що­жат всич­ки тех­ни во­да­чи – ви­нов­ни или не­вин­ни. Все­ки за­ло­вен да се съ­ди и ек­зе­ку­ти­ра в 24 ча­са. Бун­тов­ни­ци­те да се ек­зе­ку­ти­рат пред очи­те на тех­ни­те съ­у­час­т­ни­ци. Кой­то не се под­чи­ни на офи­цер, вед­на­га да се раз­с­т­рел­ва.“ Раз­ли­ка­та е са­мо в сро­ка. Уни­що­жа­ват я ме­то­дич­но в про­дъл­же­ние на цял ме­сец – от 16 ап­рил до 16 май. И от вре­ме на вре­ме я по­каз­ват на „съ­у­час­т­ни­ци­те“ – пре­би­та, по­лу­го­ла, по­лу­жи­ва – за на­зи­да­ние и страх.

 

* * *

 

Ана от­дав­на e го­то­ва за ада, кой­то са ú под­гот­ви­ли фа­шис­т­ки­те гла­во­ре­зи. Пос­лед­но­то пис­мо до сес­т­ра ú нед­вус­мис­ле­но сви­де­тел­с­т­ва за то­ва: „Ис­то­ри­я­та ис­ка сво­и­те жер­т­ви, за ко­и­то ни­то би­ва да се пла­че, ни­то да се жа­ли. Ни­ко­му ни­що ло­шо не съм нап­ра­ви­ла и се­га не ис­кам да се свия ка­то ба­ба. Как­во дру­го имам от жи­во­та? Са­мо скър­би, труд и си­ро­ма­шия. За­то­ва и ня­ма за­що да се ла­ко­мя за жи­вот.“ (яну­а­ри 1924 г.). Раз­пи­ти­те са об­ре­че­ни. Сле­до­ва­те­ли­те зна­ят мно­го (за нея), но не на­у­ча­ват ни­що (от нея). В под­зе­ми­я­та на бив­шия пар­ти­ен со­ци­а­лис­ти­чес­ки дом, след вся­ко из­ли­за­не от без­съз­на­ние, Ана пра­ви ед­но и съ­що: дви­жи ръ­це­те си, ся­каш раз­п­ли­та къл­бо. Раз­п­ли­та, оп­ли­та, преп­ли­та ниш­ка по ниш­ка, ден по ден къл­бо­то на соб­с­т­ве­ния си жи­вот. И там на­ми­ра си­ла – да не пла­че, да не се жа­ли, да не го­во­ри.

 

* * *

 

„Аз се пре­не­сох го­ди­ни на­зад. Ви­дях се в пан­си­о­нер­с­ка­та си рок­лич­ка и в сил­ния ус­т­рем то­га­ва­шен да ста­на об­щес­т­вен де­я­тел, да се из­диг­на до ви­со­та­та на чес­тен, смел бо­рец про­тив по­тис­ни­чес­т­во­то на обез­п­ра­ве­на­та и по­ро­бе­на же­на“ – пи­ше Ана за на­ча­ло­то на ре­во­лю­ци­он­ния си път. То­га­ва тя (се­дем­на­де­сет­го­диш­на уче­нич­ка) ве­че е ор­га­ни­зи­ран член на хас­ков­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка дру­жин­ка, пред­вож­да­на от Ав­рам Га­чев. Вся­ка ис­то­рия оба­че, как­то е из­вес­т­но, си има пре­дис­то­рия. Идей­но­то си съз­ря­ва­не Ана Май­мун­ко­ва дъл­жи на дру­ги хо­ра. Ве­ла Бла­го­е­ва е пър­ва­та ú учи­тел­ка по со­ци­а­ли­зъм в де­ви­чес­ка­та гим­на­зия в Ста­ра За­го­ра. Ня­ма съм­не­ние, че и Ана, по­доб­но на тол­ко­ва дру­ги мла­ди въз­пи­та­нич­ки, из­пит­ва маг­не­тич­но­то въз­дейс­т­вие на сво­я­та учи­тел­ка. Тя е по­ко­ре­на от из­тън­че­на­та ду­хов­ност, бляс­ка­вия ин­те­лект и ви­со­ка­та об­ра­зо­ва­ност, ко­и­то щед­ро раз­пи­ля­ва Ве­ла Бла­го­е­ва в об­щу­ва­не­то с пи­том­ци­те си. Ана по­пи­ва вся­ка ду­ма и жест, по­ня­ко­га сти­гай­ки до ко­мич­но под­ра­жа­ние, и гриж­ли­во па­зи ду­хов­на­та мат­ри­ца, ко­я­то я фор­ми­ра ка­то лич­ност и ко­я­то пре­доп­ре­де­ля ду­хов­но­то ú раз­ви­тие. За­то­ва през це­лия си жи­вот ще след­ва Ве­ла по стъп­ки­те ú на учи­тел­ка, жур­на­лис­т­ка, ор­га­ни­за­тор­ка и ръ­ко­во­ди­тел­ка на жен­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние.

Ве­ла Бла­го­е­ва, раз­би­ра се, не мо­же да ос­та­не рав­но­душ­на към въз­тор­же­но­то вни­ма­ние, с ко­е­то я сле­ди мал­ка­та ú пок­лон­нич­ка. Мно­го ско­ро след за­поз­нан­с­т­во­то им тя я въ­веж­да в се­мей­ния си кръг, за да я об­лъ­чи дру­го мощ­но вли­я­ние. За Ана Май­мун­ко­ва до­мът на Бла­го­е­ви е нов, не­поз­нат, не­по­до­зи­ран свят. Тук всич­ко е тол­ко­ва раз­лич­но от ат­мос­фе­ра­та в ба­щи­ния ú дом – веч­но кък­ре­щи­ят са­мо­вар, биб­ли­о­те­ка­та, пре­тъп­ка­на с мно­го­е­зич­ни кни­ги, вес­т­ни­ци и спи­са­ния, ра­бот­ни­те ма­си, от­ру­па­ни с ръ­ко­пи­си. И най-ве­че она­зи не­виж­да­на хар­мо­ния, ко­я­то ца­ри в се­мейс­т­во­то и се ос­но­ва­ва на идей­на бли­зост, сър­деч­ност и съп­ри­час­т­ност към ве­ли­ка­та ми­сия на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. В то­зи дом не се ува­жа­ва ке­ле­пи­рът, ни­то се ро­бу­ва на ве­щи­те, тит­ли­те или пар­тий­ни­те пос­то­ве. Тук имат дос­тъп са­мо хо­ра, ко­и­то са през­ре­ли лич­но­то си бла­го­ден­с­т­вие в име­то на об­щес­т­ве­на­та пол­за. Хо­ра, ко­и­то зна­ят как­во ис­кат, как да го пос­тиг­нат и ко­и­то са го­то­ви за­ра­ди иде­и­те си да по­жер­т­ват жи­во­та си. Те съв­сем ско­ро се пред­с­та­вят „во пло­ти“ пред очи­те на мал­ка­та пан­си­о­нер­ка – Ге­ор­ги Кир­ков, Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев, Ян­ко Са­къ­зов. Раз­го­во­ри­те, спо­ро­ве­те, ше­ги­те, пес­ни­те хвър­лят та­къв въл­ше­бен от­б­ля­сък вър­ху си­ро­маш­ка­та тра­пе­за на се­мейс­т­во Бла­го­е­ви, че я прев­ръ­щат в ду­хов­но пир­шес­т­во за из­б­ра­ни­ци.

 

* * *

 

Кон­т­рас­тът с жи­во­та на соб­с­т­ве­но­то ú се­мейс­т­во е тол­ко­ва си­лен, че Ана бър­зо осъз­на­ва – те­зи хо­ра са от два раз­лич­ни свя­та. Еди­ни­ят е на ба­ща ú Кръс­тю Май­мун­ков – те­жък тър­го­вец, лих­вар и чор­ба­д­жия, тре­тия по­ред кмет на Хас­ко­во след Ос­во­бож­де­ни­е­то. В не­го ца­ри пат­ри­ар­ха­лен ред, прес­мет­ли­вост и пред­п­ри­ем­чи­вост. В то­зи свят ум­ни­ят чо­век е бо­га­ти­ят чо­век. В не­го те пос­ре­щат спо­ред ке­си­я­та: го­ля­ма ке­сия – го­ля­мо ува­же­ние. Бед­ни­те си зас­лу­жа­ват участ­та – за­що­то са мър­зе­ли­ви, са­ка­ти или раз­в­ра­те­ни. Дру­ги­ят свят – на Ве­ла и Ди­ми­тър Бла­го­е­ви, от­дав­на е из­пи­сал на зна­ме­то си: „Ние ис­ка­ме пре­мах­ва­не­то на всич­ки ус­ло­вия, ко­и­то де­лят на­ро­да на охол­ни и зло­щас­т­ни. Ний се бо­рим за спра­вед­ли­вост­та. Ний се бо­рим, за да се пре­мах­не раз­де­ле­ни­е­то на кла­си и гос­под­с­т­во­то на ед­на кла­са вър­ху дру­га, на един пол вър­ху дру­ги, на един на­род вър­ху дру­ги, на ед­на ра­са сре­щу дру­га; ний сме про­тив вся­ка­къв вид уг­не­те­ние и ек­с­п­ло­а­та­ция; ний се бо­рим за всес­т­ран­но­то об­ра­зо­ва­ние на два­та по­ла и за пре­мах­ва­не­то на всич­ки ус­ло­вия, ко­и­то съз­да­ват и под­дър­жат не­ве­­жес­т­во­то на на­ро­да.“

Два раз­лич­ни, два про­ти­во­по­лож­ни, два враж­деб­ни свя­та. Мал­ка­та Ана пра­ви своя го­лям из­бор без ко­ле­ба­ние: „Се­мейс­т­во Бла­го­е­ви въз­ла­га­ше на нея го­ле­ми на­деж­ди, ко­и­то Ана оп­рав­да.“ (Спо­мен на сес­т­ра ú.) То­ва ес­тес­т­ве­но съв­сем не оз­на­ча­ва, че тя е прес­та­на­ла да бъ­де близ­ка с ба­ща си. Нап­ро­тив. Кръс­тю Май­мун­ков има дос­та­тъч­но ка­чес­т­ва да бъ­де оби­чан и ува­жа­ван. Де­ца­та му са зап­ле­не­ни от не­го­ва­та би­ог­ра­фия на ви­ден де­ец на на­ци­о­нал­на­та ре­во­лю­ция – един от най-близ­ки­те спод­виж­ни­ци на Ата­нас Узу­нов, и с ча­со­ве го слу­шат да раз­каз­ва за прик­лю­че­ни­я­та и па­ти­ла­та си ка­то на­ро­ден по­бор­ник и ди­ар­бе­кир­с­ки за­то­че­ник. А и в на­ча­ло­то ба­ща­та е сниз­хо­ди­те­лен към со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те ув­ле­че­ния на чет­вър­та­та си по­ред дъ­ще­ря, до­ри ко­га­то тя си поз­во­ля­ва да твър­ди, че той е ге­рой на ми­на­ло­то, за­що­то след на­ци­о­нал­на­та иде ред на со­ци­ал­на­та ре­во­лю­ция. „Е, доб­ре, де – пи­та ба­ща ú, – ко­га ще ми на­ци­о­на­ли­зи­ра­те имо­ти­те?“ „ Не бой се, тат­ко – дръз­ко от­го­ва­ря Ана, – то­ва ня­ма да ста­не ско­ро.“

 

* * *

 

През 1897 г. Ана Май­мун­ко­ва за­вър­ш­ва с от­ли­чие Ста­ро­за­гор­с­ка­та гим­на­зия. Дип­ло­ма­та оз­на­ча­ва не­за­ви­си­мост, си­гур­ност и сво­бо­да. Се­га тя мо­же да из­би­ра меж­ду след­ва­не в ня­кой от най-ре­но­ми­ра­ни­те ев­ро­пейс­ки уни­вер­си­те­ти и учи­тел­с­т­ва­не в ос­нов­ни­те учи­ли­ща на Кня­жес­т­во­то. Всъщ­ност ди­ле­ма ня­ма. При­ме­рът на Ве­ла Бла­го­е­ва пре­доп­ре­де­ля из­бо­ра и още през съ­ща­та есен де­вет­на­де­сет­го­диш­на­та Ана (тя е ро­де­на на 26 юни 1878 г.) ста­ва ре­дов­на учи­тел­ка в Хас­ко­во. Пак по то­ва вре­ме е при­е­та в мес­т­на­та дру­жин­ка на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. „В ор­га­ни­за­ци­я­та чле­ну­ва­ха на­род­ни учи­те­ли, сла­бо пла­те­ни чи­нов­ни­ци, ком­пак­т­на ма­са сред­ни и дреб­ни за­на­ят­чии, дъл­бо­ко ре­ли­ги­оз­ни (пра­вос­лав­ни и про­тес­тан­ти), ко­и­то след ка­то се по­мол­ва­ха бо­гу в чер­к­ва­та, оти­ва­ха на съб­ра­ние.“ (Спо­мен на То­дор Ки­ря­ков.) Сред те­зи хо­ра Ана Май­мун­ко­ва сре­ща Ав­рам Га­чев, чо­ве­ка, кой­то по соб­с­т­ве­ни­те ú приз­на­ния „на ду­ми и де­ла бе оли­цет­во­ре­ние на ре­во­лю­ци­он­на во­ля и се­бе­от­ри­ца­ние“. Учи­тел­с­ка­та ú оди­сея про­дъл­жа­ва це­ли де­сет го­ди­ни. През 1900 г. я увол­ня­ват. В за­по­­вед­та на ми­нис­тъ­ра на прос­ве­ще­ни­е­то е обяс­не­но за­що: „... за­ра­ди яв­но­то ú въс­та­ва­ние про­тив об­щес­т­ве­ния ред и дър­жа­ва­та“. Три го­ди­ни по-къс­но Ана от­но­во ста­ва дет­с­ка учи­тел­ка – в Бур­гас. Пъ­ту­ва са­ма до Хас­ко­во и от­то­га­ва пос­то­ян­но но­си в дам­с­ка­та си чан­тич­ка ре­вол­вер. През всич­ки­те те­зи го­ди­ни про­дъл­жа­ва да учи чуж­ди ези­ци – френ­с­ки, нем­с­ки, ан­г­лийс­ки и рус­ки. Че­те Маркс в ори­ги­нал, сле­ди ста­ти­и­те на Ро­за Люк­сем­бург и Кла­ра Цет­кин в нем­с­ко­то „Но­во вре­ме“, по­ле­ми­ки­те на Ле­нин и Пле­ха­нов в „Ис­к­ра“ и ог­не­ни­те ре­чи на Жан Жо­рес в „Socialiste“. Опит­ва се да пи­ше, но все още пред­по­чи­та да се под­гот­вя за вре­ме­то на ис­тин­с­ко­то си твор­чес­т­во.

През 1907 г. се сбъд­ва ед­на от­ко­леш­на меч­та на Ана Май­мун­ко­ва. Най-пос­ле Кръс­тю Май­мун­ков е прос­тил со­ци­а­лис­ти­чес­ки­те ув­ле­че­ния на дъ­ще­ря си и е раз­вър­зал ке­си­я­та си, за да про­дъл­жи тя уче­ни­е­то си в стран­с­т­во. Ана не се ко­ле­бае дъл­го и по­е­ма с тре­на за Брюк­сел. За­пис­ва се във фа­кул­те­та за со­ци­ал­ни и по­ли­ти­чес­ки на­у­ки при Брюк­сел­с­кия сво­бо­ден уни­вер­си­тет. Из­бо­рът ú, раз­би­ра се, не е слу­ча­ен – уни­вер­си­те­тът се сла­ви ка­то ед­но от най-ли­бе­рал­ни­те вис­ши учеб­ни за­ве­де­ния в Ев­ро­па. Точ­но тук Ана по­лу­ча­ва не­ог­ра­ни­чен дос­тъп до те­о­ре­тич­ния из­вор на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм – от изящ­ни­те вол­но­дум­с­т­ва на про­фе­со­ри­те си, в мно­зин­с­т­во­то си все ле­ви ин­те­лек­ту­ал­ци, до бо­га­та­та ко­лек­ция на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­чат в уни­вер­си­тет­с­ка­та биб­ли­о­те­ка. Тя сле­ди с въл­не­ние по­ли­ти­чес­ки­те де­ба­ти в пар­ла­мен­та, нес­тих­ва­щи­те дис­ку­сии в мен­за­та, ка­фе­не­та­та и сту­ден­т­с­ки­те клу­бо­ве. И не­що неп­ред­­­с­та­ви­мо за нра­ви­те на Ори­ен­та – тя съв­сем ле­гал­но слу­ша лек­ции за Маркс, че­те Маркс и я из­пит­ват по Маркс. За мно­го крат­ко вре­ме Брюк­сел ос­та­вя не­из­ле­чим ев­ро­пейс­ки от­пе­ча­тък вър­ху ця­ла­та ú лич­ност и тя про­дъл­жа­ва да се опи­ва от сво­бо­да­та да мис­ли как­во­то ис­ка и да каз­ва как­во­то мис­ли. За­що­то та­ка­ва е бел­гийс­ка­та дейс­т­ви­тел­ност от пър­во­то де­се­ти­ле­тие на два­де­се­тия век: ед­на ис­к­ре­на доб­ро­же­ла­тел­ност към мар­к­сиз­ма и со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние на бюр­гер­с­ка­та ма­са, въз­пи­та­на в ду­ха на Прос­ве­ще­ни­е­то и кал­ви­низ­ма.

 

* * *

 

Раз­би­ра се, сту­ден­т­с­ки­ят жи­вот не е са­мо уче­не и по­ли­ти­ка. В гру­па­та на мла­ди­те со­ци­а­лис­ти Ана се за­поз­на­ва с Бла­гой За­ха­ри­ев. Мла­де­жът е бивш сту­дент на Со­фийс­кия уни­вер­си­тет, из­к­лю­чен през 1906 г. за­ра­ди де­мон­с­т­ра­тив­но­то ос­вир­к­ва­не на кня­за пред На­род­ния те­а­тър. Ви­сок, еле­ган­тен с чер­но­то си са­ко и ка­ри­ра­ни­те си пан­та­ло­ни, мо­мъ­кът се оказ­ва и дос­та на­по­рист – неп­ре­къс­на­то я при­чак­ва пред до­ма ú на „Рю дьо ла Креш“ №6, за да я съп­ро­вож­да до уни­вер­си­те­та. Яв­но Ана е би­ла бла­гос­к­лон­на към нас­той­чи­вия уха­жор, за­що­то той на­пъл­но от­го­ва­ря на всич­ки кри­те­рии на кла­со­во-пар­тий­на­та ú наг­ла­са на тяс­на со­ци­а­лис­т­ка: мар­к­сист, тес­няк, мра­зи ши­ро­кан­ци­те, клей­ми ги ка­то „кат­ра­ни­ца на бур­жо­а­зи­я­та“ и про­по­вяд­ва ре­во­лю­ци­я­та ка­то един­с­т­ве­но­то въз­мож­но сред­с­т­во за пре­мах­ва­не­то на ка­пи­та­лис­ти­чес­кия строй. На всич­ко от­го­ре е и мно­го ху­бав. Ня­ма мно­го све­де­ния как се е раз­ви­ва­ла лю­бов­та на Ана. Оце­ля­ла е ед­на кар­тич­ка до сес­т­ра ú от оно­ва вре­ме – фо­тог­ра­фия на Дъл­гия мост в окол­нос­ти­те на Брюк­сел: „То­ва е мос­тът, вър­ху кой­то по це­ли ча­со­ве с Бла­гой се мъ­чих­ме да ре­шим и да раз­вър­жем прим­ки­те на сво­бод­на­та лю­бов.“ От дру­го пис­мо ста­ва яс­но и как са за­вър­ши­ли дис­пу­ти­те меж­ду два­ма­та влю­бе­ни: „В на­ши­те чув­с­т­ва ня­ма гроз­на­та ба­ка­лия на ка­пи­та­ла.“

След края на вто­рия се­мес­тър Ана Май­мун­ко­ва е при­ну­де­на да се за­вър­не в Бъл­га­рия. Ба­ща ú яв­но е ре­шил, че ве­че е ста­на­ла дос­та­тъч­но уче­на, и по­не­же е ис­кал да из­п­ра­ти и два­ма­та си си­но­ве да след­ват ме­ди­ци­на в Па­риж, спи­ра из­д­ръж­ка­та. Как­то е из­вес­т­но, зло­то ни­ко­га не ид­ва са­мо – с края на след­ва­не­то ид­ва и кра­ят на лю­бов­та. Бла­гой и Ана про­дъл­жа­ват да под­дър­жат при­я­тел­с­ки от­но­ше­ния и по-на­та­тък, но фак­тът си е факт: тя ни­ко­га не се омъж­ва.

 

* * *

 

През след­ва­щи­те го­ди­ни Ана из­ця­ло се об­ри­ча на пар­ти­я­та. Сказ­ки, ре­фе­ра­ти, ра­бот­ни­чес­ки де­мон­с­т­ра­ции, прос­вет­на ра­бо­та сред ра­бот­нич­ки­те. Про­дъл­жа­ва да че­те мно­го и все по-чес­то по­ся­га към пе­ро­то. През 1911 г. Ди­ми­тър Бла­го­ев пуб­ли­ку­ва в „Но­во вре­ме“ ста­ти­и­те ú „Же­на­та в ор­га­ни­зи­ра­на­та ра­бот­ни­чес­ка бор­ба и фе­ми­низ­мът“, „Про­ле­тар­с­ко­то жен­с­ко дви­же­ние“. „Ра­бот­нич­ка­та – пи­ше тя – мо­же да очак­ва по­доб­ре­ние са­мо от сво­я­та кла­са. В цар­с­т­во­то на со­ци­а­лиз­ма ще из­чез­не най-ми­зер­но­то роб­с­т­во, ко­е­то два­де­се­ти век за­ве­ща на ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са да го пре­мах­не.“ Дя­до­то я на­сър­ча­ва в пи­са­не­то, Майс­то­ра – в ора­тор­с­т­ва­не­то. При то­ва два­ма­та ся­каш са се на­го­во­ри­ли да я от­къс­нат от вся­как­ва ме­лан­хо­лия и са­мо­съ­жа­ле­ние. Мо­же би за­то­ва я из­п­ра­щат за из­вес­т­но вре­ме в Бер­лин през 1911 г. От сто­ли­ца­та на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм Ана Май­мун­ко­ва рев­ни­во ще за­па­зи сним­ка­та с ав­тог­раф на Ро­за Люк­сем­бург и спо­ме­на за на­ча­ло­то на ед­но сър­деч­но при­я­тел­с­т­во с Кла­ра Цет­кин. По вре­ме на Бал­кан­с­ка­та и на Пър­ва­та све­тов­на вой­на Ана изя­вя­ва но­ви чер­ти от ха­рак­те­ра си – си­ла, ку­раж и се­бе­от­ри­ца­ние. Раз­п­рос­т­ра­ня­ва цен­зу­ри­ра­ния „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, ор­га­ни­зи­ра без­п­лат­ни кух­ни за вдо­ви­ци и си­ра­че­та. Пред­вож­да жен­с­ки­те бун­то­ве, стач­ки и де­мон­с­т­ра­ции в Хас­ко­во. И ма­кар че мес­т­ни­те ши­ро­кан­ци я на­ри­чат по­диг­ра­ва­тел­но „Хас­ков­с­ка­та Ро­за Люк­сем­бург“, Ана все по-убе­ди­тел­но се на­ла­га ка­то един от ли­де­ри­те на жен­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. През 1919 г. ста­ва ре­дак­тор на жен­с­ки­те вес­т­ни­ци „Ра­вен­с­т­во“ и „Ра­бот­нич­ка“. Ста­ти­и­те ú „Про­ле­тар­с­ки­те же­ни през зи­ма­та“, „Вдо­ви­ци­те и си­ра­ци­те на Бъл­га­рия“, „Мо­ха­ме­дан­ка­та и ко­му­низ­мът“ я на­реж­дат в клу­ба на жен­с­ки­те злат­ни пе­ра на пар­ти­я­та – Ве­ла Бла­го­е­ва, Ти­на Кир­ко­ва, Лю­ба Иво­ше­вич, Кой­ка Ти­не­ва, Сте­фа­на Ба­ка­ло­ва и Рай­на Кан­де­ва. На 25 май 1919 г. Ана Май­мун­ко­ва е де­ле­гат от Хас­ков­с­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция на XXII кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия (тес­ни со­ци­а­лис­ти).

Пръв на кон­г­рес­на­та три­бу­на се из­п­ра­вя Ди­ми­тър Бла­го­ев. „Пред кръв­та на ге­ро­и­те на про­ле­тар­с­ка­та ре­во­лю­ция в Ру­сия ние да­ва­ме клет­ва, че ще след­ва­ме тех­ния ре­во­лю­ци­о­нен при­мер, за­що­то той съв­па­да с но­вия свят, кой­то ник­не из пе­пе­ли­ща­та и кър­ви­ща­та на ста­рия ка­пи­та­лис­ти­чес­ки строй“ – за­я­вя­ва Дя­до­то. За­ед­но с то­ва той пре­дуп­реж­да­ва пар­ти­я­та за опас­ност­та от ле­ви­чар­с­ки от­к­ло­не­ния и илю­зии: „В Бъл­га­рия ка­то мал­ка и не­раз­ви­та стра­на ня­ма ус­ло­вия за по­бе­да­та на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та ре­во­лю­ция. Ней­на­та по­бе­да е в пря­ка за­ви­си­мост от ус­пе­ха на ре­во­лю­ци­и­те в нап­ред­на­ли­те ев­ро­пейс­ки стра­ни.“ Пре­дуп­реж­де­ни­е­то от­ра­зя­ва кон­цеп­­­ци­я­та му за „Три­те чет­вър­ти“: „Про­ле­тар­с­ка­та ре­во­лю­ция е един дъ­лъг про­цес, ре­зул­та­ти­те от кой­то мо­гат да се очак­ват, ко­га­то той об­х­ва­не го­ле­ми­те ка­пи­та­лис­ти­чес­ки стра­ни. У нас ре­во­лю­ци­я­та ще за­ви­си три чет­вър­ти от по­ло­же­ни­е­то вън и ед­на чет­върт от по­ло­же­ни­е­то вът­ре.“

Ана слу­ша, за­пис­ва и от­к­ро­я­ва клю­чо­ви­те ду­ми в прог­рам­на­та дек­ла­ра­ция на БКП (тес­ни со­ци­а­лис­ти), опо­вес­те­на от Хрис­то Ка­бак­чи­ев: ре­во­лю­ция, ек­с­п­роп­ри­а­ция на ек­с­п­роп­ри­а­то­ри­те, съ­вет­с­ка ре­пуб­ли­ка, на­род­на ар­мия и ми­ли­ция... Све­тът се про­ме­ня и през 1921 г. тя мо­же да ви­ди със соб­с­т­ве­ни­те си очи как се пра­ви ре­во­лю­ция.

 

* * *

 

През май Ана Май­мун­ко­ва пъ­ту­ва за Мос­к­ва. Тя е де­ле­гат на Вто­ра­та кон­фе­рен­ция на же­ни­те ко­му­нис­т­ки. И за­ед­но с то­ва има въз­мож­ност да при­със­т­ва на Тре­тия кон­г­рес на Ко­му­нис­ти­чес­кия ин­тер­на­ци­о­нал и на Пър­вия кон­г­рес на ре­во­лю­ци­он­ни­те про­фе­си­о­нал­ни и про­из­вод­с­т­ве­ни съ­ю­зи. На 9 май Ана про­из­на­ся реч пред кон­фе­­рен­ци­я­та. На 22 юни в го­ля­ма­та за­ла на Бол­шой те­а­тър е сре­ща­та ú с Ле­нин.

 

ВА­СИЛ КО­ЛА­РОВ: „Ле­нин вле­зе в за­се­да­тел­на­та за­ла през глав­на­та вра­та и ка­то че же­ла­е­ше да ос­та­не не­за­бе­ля­зан; с бър­зи дреб­ни крач­ки и гле­дай­ки нап­ре­де си, той се за­пъ­ти към пре­зи­ди­у­ма. Но как мо­же­ше той да ос­та­не не­за­бе­ля­зан? Всич­ки де­ле­га­ти с не­тър­пе­ние очак­ва­ха ид­ва­не­то му на кон­г­ре­са. И те нас­ка­ча­ха от мес­та­та си ка­то про­ни­за­ни от елек­т­ри­чес­ки ток. Мно­зи­на се ка­чи­ха вър­ху бан­ки­те. По ця­ла­та за­ла се по­не­се дъл­га нес­тих­ва­ща бу­ря от ръ­ко­пляс­ка­ния и въ­о­ду­ше­ве­ни ви­ко­ве, ко­и­то пре­ми­на­ха в не съв­сем строй­но, но мощ­но и ве­ли­чес­т­ве­но пе­е­не на „Ин­тер­на­ци­о­на­ла“, ед­нов­ре­мен­но на всич­ки ези­ци в све­та.“

 

Как­во е за­пом­ни­ла Ана Май­мун­ко­ва от та­зи пър­ва сре­ща? В ед­на от по-къс­ни­те си ста­тии в „Ра­вен­с­т­во“ тя при­веж­да ду­ми­те на Ле­нин, ка­за­ни в по-те­сен кръг: „Ако де­ле­га­ти­те ме по­пи­тат как­ви са пер­с­пек­ти­ви­те на ре­во­лю­ци­я­та, аз ще им от­го­во­ря: ако ко­му­нис­ти­те се дър­жат ум­но, пер­с­пек­ти­ви­те са доб­ри, ако оба­че вър­шат глу­пос­ти, пер­с­пек­ти­ви­те са ло­ши.“

През след­ва­щи­те два ме­се­ца Ана Май­мун­ко­ва оби­ка­ля фаб­ри­ки, дет­с­ки гра­ди­ни, при­ю­ти за без­п­ри­зор­ни де­ца. Сре­ща се с чер­ве­но­ар­мей­ки. Мал­ко по-къс­но ще на­пи­ше в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“: „С изум­ле­ние и нес­к­ри­ван зах­лас ти виж­даш сред чер­ве­ног­вар­дей­ски­те ба­та­льо­ни да мар­ши­ру­ват и же­ни с пуш­ки на ра­мо; на ве­чер­ни и дру­ги важ­ни пос­то­ве же­ни чер­ве­ног­вар­дей­ки с пуш­ки при но­зе от­с­то­я­ват по­ве­ре­ния им пост и с осо­бе­но при­ле­жа­ние те ра­бо­тят и с го­тов­ност се от­зо­ва­ват на вся­ка из­вън­ред­но на­ло­же­на ра­бо­та за нуж­ди­те на съ­вет­с­ка­та дър­жа­ва.“

 

* * *

 

И по­ред­на­та лич­на дра­ма в жи­во­та ú: във вла­ка за Оде­са, на път към Бъл­га­рия, нах­лу­ва ор­ляк без­п­ри­зор­ни рус­ки де­ца. Глад­ни, жад­ни и окъ­са­ни. Ед­но от тях се при­ле­пя към Ана и не се от­де­ля ни­то за миг от по­ла­та ú. „Ис­каш ли да ти бъ­да май­ка?“ – пи­та тя, ре­ше­на да оси­но­ви де­те­то, и из­бух­ва в съл­зи при ут­вър­ди­тел­ния от­го­вор. При ед­но от по­ред­ни­те сред­нощ­ни спи­ра­ния де­ца­та сли­зат да пи­ят во­да и Ана по­ве­че не виж­да мом­чен­це­то. И, как­то ви­на­ги, уда­вя мъ­ка­та с ра­бо­та.

В Бъл­га­рия Ана Май­мун­ко­ва се пос­ве­ща­ва из­ця­ло на про­па­ган­да­та на рус­ка­та ре­во­лю­ция. В ста­тии, сказ­ки и ре­чи тя раз­к­ри­ва ис­ти­на­та за Съ­вет­с­ка Ру­сия. Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет на БКП (т.с.) я из­би­ра за сек­ре­тар на спе­ци­ал­на­та ко­ми­сия в по­мощ на гла­ду­ва­щи­те от По­вол­жи­е­то. За бро­е­ни дни Ана ус­пя­ва да нап­ра­ви не­ве­ро­ят­но­то и на 15 но­ем­в­ри 1921 г. от Бур­гас от­п­ла­ва па­ра­ход, на­то­ва­рен с 1273 то­на жи­то. На след­ва­щия ден вди­га кот­ва още един бъл­гар­с­ки ко­раб, на­то­ва­рен с 1736 то­на жи­то, ме­ди­ка­мен­ти и дре­хи, съб­ра­ни с уси­ли­я­та на ця­ла­та пар­тия.

 

* * *

 

На 10 юни 1923 г. из­ли­за от пе­чат ре­дов­ни­ят брой на „Ра­вен­ст­во“. В не­го ня­ма ни­то ду­ма за прев­ра­та от пре­диш­ния ден. Де­сет дни по-къс­но Ана Май­мун­ко­ва пуб­ли­ку­ва ре­ше­ни­е­то на ЦК на БКП за не­ут­ра­ли­тет. Не е яс­но как­во си е мис­ли­ла тя за то­ва еди­но­­душ­но ре­ше­ние. Но ед­ва ли би дръз­на­ла в он­зи мо­мент да пос­та­ви под съм­не­ние схва­ща­не­то на Ди­ми­тър Бла­го­ев, Хрис­то Ка­бак­чи­ев, Ге­ор­ги Ди­мит­ров и То­дор Лу­ка­нов, че ре­во­лю­ци­он­ни­те съ­би­тия през юни 1923 г. не за­ся­гат пар­ти­я­та, за­що­то то­ва е бор­ба меж­ду град­с­ка­та и сел­с­ка­та бур­жо­а­зия. Мно­го ско­ро оба­че чер­ни­те заб­рад­ки на вдо­ви­ци­те, тру­по­ве­те на сел­с­ки­те въс­та­ни­ци по мег­да­ни­те, сти­хий­но­то учас­тие на ко­му­нис­ти­те от се­ла­та сре­щу прев­ра­та­д­жи­и­те я убеж­да­ват, че па­сив­ност­та е рав­на на прес­тъп­ле­ние. Ана с об­лек­че­ние пос­ре­ща но­вия курс на ЦК на БКП, обя­вен от Ва­сил Ко­ла­ров, за­що­то раз­би­ра, че фа­шис­т­ки­ят пог­ром над БЗНС е са­мо пре­лю­дия към пла­на на сго­во­рис­ти­те да се лик­ви­ди­ра ко­му­нис­ти­чес­ка­та пар­тия: „Но­ва­та власт, ко­я­то е власт на ед­ри­те ка­пи­та­лис­ти, бан­ке­ри и фаб­ри­кан­ти, е поч­ти пос­та­ви­ла вън от за­ко­ни­те Бъл­гар­с­ка­та ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия ве­че 40 де­на и ис­ка да я уни­що­жи, за­що­то виж­дат в нея ед­но неп­ре­о­до­ли­мо пре­пят­­с­­­т­вие, един си­лен враг и ис­кат да се из­ба­вят от не­го. За­що­то от сво­е­то съз­да­ва­не до днес на­ша­та пар­тия се бо­ри за об­лек­ча­ва­не по­ло­же­ни­е­то на тру­де­щи­те се и ма­ло­и­мот­ни­те ма­си. Тя се бо­ри да съ­бо­ри власт­та на ка­пи­та­лис­ти­те и да из­диг­не тая на ра­бот­ни­ци­те и се­ля­ни­те.“

По вре­ме на ма­со­ви­те арес­ти на хи­ля­ди ко­му­нис­ти от ця­ла­та стра­на на 12 сеп­тем­в­ри 1923 г. Ана Май­мун­ко­ва ус­пя­ва да се ук­рие и се зав­ръ­ща в Хас­ко­во. На 18 сеп­тем­в­ри тя ор­га­ни­зи­ра и ръ­ко­во­ди ма­со­ва­та стач­ка на тю­тю­но­ра­бот­нич­ки­те про­тив те­ро­ра. На след­ва­щия ден по­ли­ци­я­та я арес­ту­ва и от­веж­да в Со­фия. От то­зи мо­мент тя фи­гу­ри­ра в спи­съ­ци­те на ген. Въл­ков ка­то опа­сен враг, кой­то под­ле­жи на не­за­бав­но лик­ви­ди­ра­не. Ана е зна­е­ла, раз­би­ра се, как­во я ча­ка. Убийс­т­ва­та на Въл­чо Ива­нов, Же­ко Ди­мит­ров и То­дор Ата­на­сов са знак, че все­ки, кой­то е дръз­нал да се из­п­ра­ви сре­щу фа­шиз­ма, сла­га гла­ва­та си в тор­ба­та. В на­ча­ло­то на 1924 г. Ана Май­мун­ко­ва за­ед­но с Ди­ми­тър За­ха­ри­ев, Ге­ор­ги Дас­ка­лов, Ко­чо То­до­ров и Дон­чо Ка­лайд­жи­ев въз­с­та­но­вя­ва Хас­ков­с­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция. От то­зи мо­мент тя е го­то­ва на всич­ко – жре­би­ят е хвър­лен: „То­ва бе­ше доб­ра ре­пе­ти­ция – за­я­вя­ва пуб­лич­но, – тя ни стру­ва скъ­по, но за­то­ва пък по­у­ка­та от нея е мно­го цен­на. Бур­жо­а­зи­я­та те­пър­ва ще ви­ди как мо­жем да пра­вим по­бе­до­нос­но въс­та­ние.“

Как­ва е не­ле­гал­на­та ре­во­лю­ци­он­на дей­ност на Ана Май­мун­ко­ва през пос­лед­на­та го­ди­на на ней­ния жи­вот, мо­же са­мо да се га­дае. Тя се сре­ща с Яко До­ро­си­ев, Кос­та Ян­ков, Мар­ко Фрид­ман и Хрис­то Гю­ле­ме­тов. Учас­т­ва­ла ли е в ор­га­ни­те на во­ен­на­та ор­га­ни­за­ция на пар­ти­я­та? Ве­ро­ят­но – тя е със­та­ве­на от най-сме­ли­те, най-дръз­ки­те, най-ум­ни­те дей­ци на пар­ти­я­та. Зна­е­ла ли е Ана за под­го­тов­ка­та на атен­та­та в цър­к­ва­та „Св. Не­де­ля“? Ве­ро­ят­но не – ако съ­дим по по­ве­де­ни­е­то ú на 16 ап­рил 1925 го­ди­на.

 

* * *

 

Един­с­т­ве­но­то, ко­е­то зна­ем със си­гур­ност: в ран­ния сле­до­бед на 16 ап­рил Ана по­се­ща­ва Ти­на Кир­ко­ва на ул. „Ба­чо Ки­ро“ №49. В 15 ча­са тръг­ва по по­со­ка на Цен­т­рал­ни­те ха­ли. По пъ­тя си сре­ща пог­ре­бал­на­та про­це­сия на во­да­ча на Со­фийс­кия сго­вор ген. Кос­та Ге­ор­ги­ев. В 15,23 ч чу­ва ог­лу­ши­тел­ния гро­хот от взри­ва на ад­с­ка­та ма­ши­на в цър­к­ва­та „Св. Не­де­ля“. Ня­кол­ко ми­ну­ти по-къс­но ус­пя­ва да се скрие в тъл­па­та и да се при­бе­ре в квар­ти­ра­та си на ул. „Ка­ва­ла“. Мал­ко пре­ди по­лу­нощ по­ли­цейс­ка­та глут­ни­ца нах­лу­ва с кря­съ­ци в бед­на­та ú стая.

 

* * *

 

АН­ТОН СТРА­ШИ­МИ­РОВ: „Уби­та е звер­с­ки и го­ля­ма­та анти­фа­шис­т­ка, вяр­на ре­во­лю­ци­о­нер­ка, жур­на­лис­т­ка, ко­я­то док­рай е от­с­то­я­ва­ла своя пар­ти­ен дълг.“ („Вед­ри­на“, юни 1925 г.)

 

* * *

 

По вре­ме на про­це­са сре­щу ген. Въл­ков (1952 г.) край мес­т­ност­та Или­ян­с­ки форт е раз­к­ри­то ма­со­во пог­ре­бе­ние. Из­меж­ду кос­ти­те на сто­ти­ци хо­ра сви­де­те­ли­те от­к­ри­ват и чифт дам­с­ки обув­ки. Близ­ки­те ú раз­поз­на­ват обув­ки­те на Ана.

 

* * *

 

P.S. През 1982 г. за­ед­но със скул­п­то­ра Ва­лен­тин Стар­чев вля­зох­ме в крип­та­та под обе­лис­ка на Брат­с­ка­та мо­ги­ла в Пар­ка на сво­бо­да­та, за да про­у­чим въз­мож­ност­та да се обо­со­би там мяс­то за все­на­род­но пок­ло­не­ние. Пър­во­то, ко­е­то ви­дях­ме, бя­ха сто­ти­ци­те дър­ве­ни сан­дъ­че­та от са­пун „Пе­тел“, под­ре­де­ни в строй­на ре­ди­ца. В тях ле­жа­ха кос­ти­те на хи­ля­ди­те „без­с­лед­но из­чез­на­ли“ жер­т­ви на бъл­гар­с­кия фа­ши­зъм.

 

* * *

 

P.P.S. Вся­ка го­ди­на на 2 юни пос­та­вям бу­кет­че пред Брат­ска­та мо­ги­ла. И ед­но цве­те, на­ре­че­но за нея. Цве­те­то на Ана.

 

 

v v v

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006