Търсене в този блог

26.04.2014 г.

Ненавиждам равнодушните – Антонио Грамши

 

 

 

Аз живея и заемам определена позиция. Затова ненавиждам тези, които не заемат определена страна, ненавиждам равнодушните.


Ненавижу равнодушных: как Фридрих Геббель, считаю, что «жить — значит занимать определенную позицию». Не могут существовать просто люди, стоящие вне общества. Тот, кто действительно живет, не может не быть гражданином, не может не занимать определенную позицию. Равнодушие — это не жизнь, а безволие, паразитизм, трусость. Поэтому я ненавижу равнодушных.

Равнодушие — балласт истории. Это свинцовый груз новатора, это нечто инертное и вязкое, зачастую гасящее самый пламенный энтузиазм, это болото, окружающее крепость старого общества и защищающее его лучше, чем самые прочные стены, чем грудь воинов, потому что оно затягивает атакующих в свою илистую топь, обескровливает и устрашает их, вынуждая иногда отказаться от героического начинания.

Равнодушие — могучая сила, действующая в истории. Оно действует пассивно, но все же действует. Это — покорность року, то, на что нельзя рассчитывать, что срывает программы и ломает лучшие планы; это грубая материя, восстающая против разума и губящая его. То, что происходит, то зло, что обрушивается на всех, то возможное добро, которое может быть порождено героическим действием (общечеловеческой значимости), — результат не столько инициативы тех немногих, кто действует, сколько равнодушия, безучастности большинства. То, что происходит, свершается не столько потому, что этого хотят немногие, сколько потому, что масса людей отказывается проявить свою волю, предоставляет свободу действия другим, позволяет завязываться таким узлам, которые позднее можно будет разрубить только мечом, допускает принятие таких законов, которые впоследствии заставит отменить лишь восстание, позволяет овладеть властью таким людям, которых позднее можно будет свергнуть только путем мятежа. Фатальность, которая кажется господствующей в истории, есть как раз не что иное, как обманчивая внешняя оболочка этого равнодушия, этого самоустранения. Подспудно назревают какие-то события. Руками немногих людей, находящихся вне всякого контроля, ткется ткань коллективной жизни, в то время как масса пребывает в неведении, так как все это ее не волнует. Судьбами эпохи манипулируют, исходя из узких представлений, ближайших целей, личных амбиций и страстей маленьких групп активно действующих людей, в то время как масса людей пребывает в неведении, так как все это ее не волнует. Подспудно назревавшие события свершаются, ткань, готовившаяся исподволь, соткана, и тогда кажется, что история есть не что иное, как гигантское явление природы, извержение, землетрясение, жертвами которого становятся все: и те, кто этого хотел, и те, кто не хотел, кто знал и кто не знал, кто проявил активность и кто остался безучастным. У безучастных происшедшее вызывает раздражение, они хотели бы избежать последствий, хотели бы, чтобы стало ясным, что они не желали того, что произошло, что они не в ответе.

Одни жалобно хнычут, другие непристойно бранятся, однако никто или почти никто не задается вопросом: а если бы и я выполнил свой долг, если бы я попытался настоять на своем, заставить прислушаться к моему совету, то тогда случилось ли бы то, что случилось? Никто или почти никто не ставит себе в вину собственное равнодушие, скептицизм, отказ протянуть руку помощи и оказать содействие тем группам граждан, которые боролись именно для того, чтобы не дать свершиться злу, стремились именно к тому, чтобы добиться добра.

Большинство таких людей, когда все уже свершилось, предпочитают рассуждать о крушении идеалов, окончательном крахе программ и прочих столь же приятных вещах. Так они снова начинают уклоняться от всякой ответственности. И вовсе не потому, что они не разбираются в происходящем или не в состоянии иногда выдвинуть превосходные решения самых неотложных проблем или таких проблем, которые хотя и требуют для своего решения серьезной подготовки и времени, тем не менее столь же неотложны. Однако эти решения остаются великолепнейшим пустоцветом, этот вклад в коллективную жизнь не озарен проблеском нравственного света — он всего лишь продукт интеллектуального любопытства, а не острого чувства исторической ответственности, которое требует от всех быть активными в жизни, не допускает какого либо вида агностицизма и безучастного равнодушия.

Я ненавижу равнодушных еще и потому, что меня раздражает нытье этих вечно невинных. Я спрашиваю у них ответа, как они выполнили ту задачу, которую поставила и продолжает ежедневно ставить перед ними жизнь, я спрашиваю о том, что они сделали, и особенно — чего не сделали. При этом я чувствую, что могу быть непреклонным, что я не должен растрачивать зря на них свою жалость, не должен проливать вместе с ними слезы.

Я занял позицию, я живу, я ощущаю пульсацию жизни нового общества в помыслах моих соратников. Они уже строят его — общество, где груз ответственности за будущее не будет лежать лишь на немногих. Там всё происходящее не будет ни случайным, ни неизбежным, а станет сознательным делом людей. Там не будет таких, кто стал бы глядеть из окна, как немногие, проливая кровь, жертвуют собой[1  ].

Я живу, я занимаю определенную позицию. Поэтому я ненавижу тех, кто не принял определенную сторону, ненавижу равнодушных.

1917 г.

 

Източник: Грамши А,  Избранные произведения, Москва, 1980.

 

 

 

 

 

24.04.2014 г.

За Ленин

 

 

 

Реч на Й.В.Сталин на възпоминателната вечер на кремълските курсисти
28 януари 1924 г.
 

 

 Другари! Казаха ми, че сте устроили тук възпоменателна вечер за Ленин и че аз съм поканен на тази вечер като един от докладчиците. Аз мисля, че не е необходимо да изнасям последователен доклад за дейността на Ленин. Аз мисля, че би било по-добре да се огранича с предаването на редица факти, които отбелязват някои особености на Ленин като човек и като деец. Между тези факти може би и не ще има вътрешна връзка, но това не може да има решаващо значение, за да се получи обща представа за Ленин. Във всеки случай аз нямам възможност тук да ви дам повече от онова, което обещах по-горе. 

 

ПЛАНИНСКИ ОРЕЛ 

 

За пръв път се запознах с Ленин в 1903 г. Наистина, това познанство не беше лично, а отдалече, чрез писма. Но то остави у мене неизгладимо впечатление, което не ме е напущало през цялото време на моята работа в партията. Тогава аз се намирах на заточение в Сибир. Запознаването с революционната дейност на Ленин от края на 90-те години, и особено след 1901 г., след издаването на вестник „Искра", ме доведе до убеждението, че в лицето на Ленин ние имаме необикновен човек. Тогава в моите очи той не беше прост ръководител на партията, той беше неин фактически създател, тъй като той единствен разбираше вътрешната същност и неотложните нужди на нашата партия. Когато го сравнявах с останалите ръководители на нашата партия, през всичкото време ми се струваше, че съратниците на Ленин – Плеханов, Мартов, Акселрод и другите – стоят с цяла глава по-ниско от Ленин, че Ленин в сравнение с тях не е просто един от ръководителите, а ръководител от най-висок тип, планински орел, който не знае страх в борбата и който смело води партията напред по непознатите пътища на руското революционно движение. Това впечатление така дълбоко залегна в душата ми, че аз почувствах необходимост да напиша за него на един свой близък приятел, който се намираше тогава в емиграция, като исках от него отзив. След известно време, когато се намирах вече на заточение в Сибир – това беше в края на 1903 г., – аз получих възторжен отговор от моя приятел и просто, но дълбоко съдържателно писмо от Ленин, когото, както се оказа, моят приятел бе запознал с писмото ми. Писъмцето на Ленин беше сравнително кратко, но то даваше смела, безстрашна критика на практиката на нашата партия и забележително ясно и сбито изложение на целия план на партийната работа за най-близкия период. Само Ленин умееше да пише за най-забърканите неща така просто и ясно, сбито и смело – когато всяка фраза не говори, а стреля. Това просто и смело писъмце още повече затвърди у мене мисълта, че в лицето на Ленин ние имаме планинския орел на нашата партия. Не мога да си простя, че това писмо на Ленин, както и много други писма, по навика на стар конспиратор, аз изгорих.
От това време започна моето познанство с Ленин.

 

СКРОМНОСТ

 

За пръв път се срещнах с Ленин през декември 1905 г. на болшевишката конференция в Тамерфорс (във Финландия). Аз очаквах да видя планинския орел на нашата партия, великия човек, велик не само политически, но, ако щете, и физически, тъй като моето въображение рисуваше Ленин като великан, строен и представителен. Но какво беше моето разочарование, когато видях най-обикновен човек, на ръст по-нисък от средния, който с нищо, буквално с нищо не се отличаваше от обикновените смъртни ...
Прието е, че „великият човек" обикновено трябва да закъснява на събрание, та членовете на събранието със замиращо сърце да чакат неговото появяване, при което преди появяването на великия човек членовете на събранието предупреждават: „тсс ... по-тихо ... той иде". Тази обредност не ми се струваше излишна, тъй като тя импонира, внушава уважение. Но какво беше моето разочарование, когато узнах, че Ленин е дошъл на събранието по-рано от делегатите и забутан някъде в ъгъла, простичко води разговор, най-обикновен разговор с най-обикновени делегати на конференцията. Няма да скрия, че тогава това ми се стори като известно нарушение на някои необходими правила.
Едва впоследствие аз разбрах, че тази простота и скромност на Ленин, този стремеж да остане незабелязан, или, във всеки случай, да не бие в очи и да не подчертава своето високо положение – тази черта е една от най-силните страни на Ленин като нов вожд на новите маси, на простите и обикновени маси от най-дълбоките низини на човечеството.

 

СИЛАТА НА ЛОГИКАТА

 

Забележителни бяха две речи на Ленин, произнесени на тази конференция: по текущия момент и по аграрния въпрос. За съжаление, те не са запазени. Това бяха вдъхновени речи, които извикаха бурен възторг в цялата конференция. Необикновената сила на убеждението, простотата и яснотата на аргументацията, кратките и понятни за всички фрази, липсата на превземане, липсата на замайващи жестове и ефектни фрази, целещи да произведат впечатление – всичко това изгодно отличаваше речите на Ленин от речите на обикновените „парламентарни" оратори.
Но мене тогава ме плени не тази страна на Лениновите речи. Плени ме оная непреодолима сила на логиката в речите на Ленин, която малко сухо, но затова пък силно завладява аудиторията, постепенно я наелектризира и след това я пленява, както казват, без остатък.
Помня как говореха тогава мнозина от делегатите: „Логиката в речите на Ленин – това са някакви всесилни пипалца, които те обхващат от всички страни като с клещи и от обятията на които си безсилен да се изтръгнеш: или трябва да се предадеш, или да се обречеш на пълен провал."
Аз мисля, че тази особеност в речите на Ленин е най-силната страна на неговото ораторско изкуство.

 

БЕЗ ХЛЕНЧЕНЕ

 

Втори път срещнах Ленин в 1906 г. на Стокхолмския конгрес на нашата партия. Известно е, че на този конгрес болшевиките останаха в малцинство, претърпяха поражение. За пръв път тогава видях Ленин в ролята на победен. Той нито на йота не приличаше на ония водачи, които хленчат и падат духом след поражение. Наопаки, поражението превърна Ленин в сгъстена енергия, която вдъхновяваше своите привърженици към нови боеве, към бъдеща победа. Аз говоря за поражението на Ленин. Но какво поражение беше това? Трябваше да се погледнат противниците на Ленин, победителите на Стокхолмския конгрес – Плеханов, Акселрод, Мартов и другите: те много малко приличаха на истински победители, тъй като Ленин в безпощадната си критика на меншевизма не остави върху тях, както се казва, здраво място. Аз помня как ние, делегатите-болшевики, събрани на куп, гледахме Ленин, като искахме от него съвет. В думите на някои делегати проличаваше умора, униние. Спомням си как Ленин в отговор на такива думи саркастично процеждаше през зъби: „Не хленчете, другари, ние непременно ще победим, тъй като ние сме прави." Ненавист към хленчещите интелигенти, вяра в своите сили, вяра в победата – ето за какво говореше тогава с нас Ленин. Чувстваше се, че поражението на болшевиките е временно, че болшевиките трябва да победят в най-близко бъдеще.
„Да не се хленчи при поражение" – това е същата оная особеност в дейността на Ленин, която му помагаше да сплотява около себе си преданата докрай и вярваща в своите сили армия.

 

БЕЗ ВЪЗГОРДЯВАНЕ

 

На следния конгрес в 1907 г. в Лондон болшевиките излязоха победители. Аз за пръв път видях тогава Ленин в ролята на победител. Обикновено победата замайва главата на други водачи, прави ги горделиви и надменни. Най-често в такива случаи започват да празнуват победата, да почиват върху лаврите. Но Ленин нито на йота не приличаше на такива водачи. Наопаки, тъкмо след победата той ставаше особено бдителен и наостряше уши. Спомням си как Ленин настойчиво внушаваше тогава на делегатите: първото нещо е да не се увличаме от победата и да не се възгордяваме; второто нещо е да закрепим победата; третото е да доубием противника, тъй като той е само бит, но далеч още не е доубит. Той язвително осмиваше ония делегати, които лекомислено уверяваха, че „отсега-нататък с меншевиките е вече свършено". За него не беше трудно да докаже, че меншевиките все още имат корени в работническото движение, че с тях трябва умело да се борим, като избягваме по всякакъв начин надценяването на силите си и особено подценяването силите на противника.
„Да не се възгордява от победата" – това е същата оная особеност в характера на Ленин, която му помагаше да измерва трезво силите на противника и да застрахова партията от възможни изненади.

 

ПРИНЦИПНОСТ

 

Водачите на партията не могат да не ценят мнението на мнозинството на партията си. Мнозинството – това е сила, за която водачът не може да не държи сметка. Ленин разбираше това не по-лошо от всеки друг ръководител на партията. Но Ленин никога не ставаше пленник на мнозинството, особено когато това мнозинство не почиваше на принципна основа. Имаше моменти в историята на нашата партия, когато мнението на мнозинството или минутните интереси на партията влизаха в конфликт с основните интереси на пролетариата. В такива случаи Ленин без колебание заставаше решително на страната на принципността против партийното мнозинство. Нещо повече – в такива случаи той не се боеше да излезе буквално един против всички, разчитайки – както той често казваше за това, – че: „принципната политика е единствено правилната политика".
Особено характерни са в това отношение следните два факта.
Първи факт. Периодът 1909-1911г., когато партията, разбита от контрареволюцията, преживяваше пълно разложение. Това беше период на безверие в партията, период на всеобщо бягство от партията не само на интелигенти, но отчасти и на работници, период на отричане нелегалната работа, период на ликвидаторство и разложение. Не само меншевиките, но и болшевиките представляваха тогава цяла редица фракции и течения, в по-голямата си част откъснати от работническото движение. Известно е, че именно в този период възникна идеята за пълното ликвидиране на нелегалната работа и организиране на работниците в легална, либерална столипинска партия. Ленин беше тогава единственият, който не се поддаде на общата епидемия и високо държеше знамето на партийността, като събираше с удивително търпение и с нечувана упоритост разпокъсаните и разбити сили на партията, воювайки против всички и всякакви противопартийни течения в работническото движение, и защитаваше с извънредно мъжество и с невиждана настойчивост партийността.
Известно е, че в този спор за партийността Ленин после излезе победител.
Втори факт. Периодът 1914-1917 г., период на разгара на империалистическата война, когато всички, или почти всички, социалдемократически и социалистически партии, след като се поддадоха на общото патриотическо опиянение, преминаха в служба на своя отечествен империализъм. Това беше период, когато II Интернационал склони своите знамена пред капитала, когато пред шовинистическата вълна не устояха даже такива хора като Плеханов, Кауцки, Гед и други. Ленин беше тогава единственият, или почти единственият, който поведе решителна борба против социал-шовинизма и социал-пацифизма, разобличаваше измяната на Гедовци и Кауцкиевци и клеймеше половинчатостта на умствено ограничените „революционери". Ленин разбираше, че той има зад себе си незначително малцинство, но това нямаше за него решаващо значение, тъй като той знаеше, че единствената вярна политика, която има бъдеще, е политиката на последователния интернационализъм, тъй като той знаеше, че принципната политика е единствено правилната политика.
Известно е, че и в този спор за новия Интернационал Ленин излезе победител.
„Принципната политика е единствено правилната политика" – това е същата оная формула, с помощта на която Ленин превземаше с щурм нови „непристъпни" позиции, като завоюваше за революционния марксизъм най-добрите елементи на пролетариата.

 

ВЯРА В МАСИТЕ

 

Теоретиците и партийните водачи, които познават историята на народите, които са проучили историята на революциите отначало докрай, биват прихващани понякога от една неприлична болест. Тази болест се нарича страх от масите, неверие в творческите способности на масите. На тази почва възниква понякога известен аристократизъм на водачите спрямо масите, които не познават историята на революциите, но са призвани да рушат старото и строят новото. Страхът, че стихията може да се разбушува, че масите могат „да разрушат повече отколкото е нужно", желанието да играят ролята на гувернантка, която се старае да учи масите по книжки, но която не иска да се учи от масите – такава е основата на този род аристократизъм.
Ленин беше пълна противоположност на такива водачи. Аз не зная друг революционер, който така дълбоко да е вярвал в творческите сили на пролетариата и в революционната целесъобразност на неговия класов инстинкт, както Ленин. Аз не зная друг революционер, който да е умеел така безпощадно да бичува самодоволните критици на „хаоса на революцията" и на „вакханалията на самоволните действия на масите", както Ленин. Спомням си как през време на една беседа, в отговор на бележката на един от другарите, че „след революцията трябва да се установи нормален ред", Ленин саркастично забеляза: „Беда е, ако хората, които искат да бъдат революционери, забравят, че най-нормалният ред в историята е редът на революцията".
Оттук е пренебрежителното отношение на Ленин към всички ония, които се стараеха отвисоко да гледат на масите и да ги учат по книжки. Оттук е неуморната проповед на Ленин да се учим от масите, да осмисляме техните действия, грижливо да изучаваме практическия опит от борбите на масите.
Вярата в творческите сили на масите – това е същата оная особеност в дейността на Ленин, която му даваше възможност да осмисли стихията и да насочи движението й в руслото на пролетарската революция.

 

ГЕНИЙ НА РЕВОЛЮЦИЯТА

 

Ленин бе роден за революцията. Той беше наистина гений на революционните взривове и един от най-великите майстори на революционното ръководство. Никога той не се е чувствал така свободно и радостно, както в епохата на революционните сътресения. С това аз съвсем не искам да кажа, че Ленин еднакво одобряваше всяко революционно сътресение и че той всякога и при всякакви условия беше за революционните взривове. Ни най-малко. С това искам само да кажа, че никога гениалната прозорливост на Ленин не се е проявявала така пълно и ясно, както във време на революционни взривове. В дни на революционни поврати той буквално разцъфтяваше, ставаше ясновидец, предугаждаше движението на класите и вероятните зигзаги на революцията, виждайки ги като на длан. Не напразно се говори в нашите партийни кръгове, че „Илич умее да плава във вълните на революцията като риба във вода". Оттук е „поразителната" ясност на тактическите лозунги и „замайващата" смелост на Лениновите революционни замисли.
Спомням си два особено характерни факта, които отбелязват тази особеност на Ленин.
Първи факт. Периодът пред Октомврийския преврат, когато милиони работници, селяни и войници, тласкани от кризата в тила и на фронта, искаха мир и свобода; когато генералитетът и буржоазията подготвяха военна диктатура за „война докрай"; когато цялото така наречено „обществено мнение", всички така наречени „социалистически" партии бяха против болшевиките, третирайки ги като „германски шпиони"; когато Керенски се опитваше да тикне в нелегалност – и отчасти вече успя да тикне – партията на болшевиките; когато все още могъщите дисциплинирани армии на австро-германската коалиция стояха срещу нашите изморени и разложили се армии, а западноевропейските „социалисти" благополучно живееха в блок със своите правителства за „война до пълна победа"...
Какво значеше да вдигнеш въстание в такъв момент? Да вдигнеш въстание в такава обстановка – това значи да поставиш всичко на карта. Но Ленин не се боеше да рискува, защото той знаеше, виждаше със своя проницателен поглед, че въстанието е неизбежно, че въстанието ще победи, че въстанието в Русия ще подготви края на империалистическата война, че въстанието в Русия ще раздвижи измъчените маси на Запад, че въстанието в Русия ще превърне империалистическата война в гражданска война, че от въстанието ще се роди Републиката на Съветите, че Републиката на Съветите ще стане опора на революционното движение в целия свят.
Известно е, че впоследствие това революционно предвиждане на Ленин се сбъдна с невиждана точност.
Втори факт. Първите дни след Октомврийската революция, когато Съветът на народните комисари се опитваше да застави метежния генерал, главнокомандващия Духонин, да прекрати военните действия и да започне преговори за примирие с германците. Спомням си как Ленин, Криленко (бъдещият главнокомандващ) и аз се отправихме към прекия телеграф в главния щаб в Питер за преговори с Духонин. Моментът бе страшен. Духонин и Главната квартира категорично отказаха да изпълнят заповедта на Съвета на народните комисари. Командният състав на армията се намираше напълно в ръцете на Главната квартира. Що се отнася до войниците, неизвестно бе какво ще каже 12-милионната армия, подчинена на така наречените армейски организации, които бяха настроени против Съветската власт. В самия Питер тогава назряваше, както е известно, въстанието на юнкерите. Освен това, Керенски настъпваше с войска срещу Питер. Спомням си как след известна пауза при апарата лицето на Ленин се озари с някаква необикновена светлина. Ясно бе, че той бе взел вече решение: „Да отидем в радиостанцията – каза Ленин, – тя ще ни бъде полезна: ние ще уволним със специална заповед генерал Духонин, ще назначим на негово място за главнокомандващ Криленко и през главата на командния състав ще се обърнем към войниците с апел да обкръжат генералите, да прекратят военните действия, да се свържат с австро-германските войници и да вземат въпроса за мира в собствените си ръце."
Това беше „скок в неизвестността". Но Ленин не се боеше от този „скок", напротив, той отиваше срещу него, защото знаеше, че армията искаше мир и тя ще извоюва мира, помитайки по пътя към мира всички и всякакви препятствия, защото той знаеше, че такъв начин на затвърждаване мира не ще мине даром за австро-германските войници, че той ще усили стремежа към мир по всички фронтове без изключение.
Известно е, че това революционно предвиждане на Ленин също впоследствие се сбъдна с точност.
Гениална прозорливост, способност бързо да схваща и отгатва вътрешния смисъл на приближаващите се събития, това е същото онова качество на Ленин, което му помагаше да набелязва правилна стратегия и ясна линия на поведение при завоите на революционното движение.

 

 

 

„Правда”, бр. 34, 12 февруари 1924 г.

 

 

 

 

 

2.04.2014 г.

Губещите от глобализацията – Джоузеф Стиглиц

 

 

Търговските споразумения са тема, която обикновено лесно пренебрегваме, но тя заслужава внимание. Сега текат  преговори  за търговски  договори, които заплашват повечето американци да бъдат губеща страна в процеса на глобализацията.

Противоречивите възгледи относно тези споразумения водят до разцепление в редиците на Демократическата партия, нещо което не можем да забележим в реториката на Обама. В своето ежегодно обръщение например, той невъзмутимо говори за „нови търговски партньорства“, които „ще създадат повече работни места“. Най-злободневното от тях е Тихоокеанското партньорство, или ТТП, което цели да обедини 12 държави и би създало най-голямата зона за свободна търговия в света.

Преговорите за ТПП започват още през 2010г. и целят,  според търговския представител на Съединените щати, увеличаване на търговията и инвестициите, чрез намаляване на тарифите и другите търговски бариери. Поради това, че преговорите се провеждат тайно, сме принудени да разчитаме на информация от изтеклите чернови, за  да отгатнем реалните цели на договорките. В същото време американският конгрес представи законопроект, според който Белият дом ще получи нови правомощия за ускорено и улеснено приемане на договори, при които Конгресът просто  гласува  търговските споразумения, без право на ревизии или изменения.

По този повод, напълно заслужено, избухнаха спорове. Въз основа на изтеклата информация и историята на подобни договорености от последните търговски пактове  не е  трудно да се досетим за формата на настоящия ТТП. И изводите са тревожни. Налице е реална опасност Тихоокеанското партньорство да бъде от полза само на най-богатата част от американския и световен елит,  за сметка на всички останали. Фактът, че такъв план  се разглежда изобщо, е свидетелство за това как дълбокото неравенство се отразява на  икономическата политика.

Още по-лошо – споразуменията като ТТП са само един аспект от по-големия проблем: нашият изцяло грешен подход към глобализацията.

Нека първо погледнем в исторически план. Като цяло търговските  договори днес са значително по-различни от тези, направени в десетилетията след Втората световна война, когато преговорите бяха насочени към намаляване на тарифите. С такова намаление на тарифи от всички страни, търговията се разширява  и всяка страна има възможността да развие секторите, в които има сравнителни предимства и в резултат на това стандартът на живот се покачва. Някои работни места  се закриват, но за сметка на това  се създават нови.

Днес целта на търговските споразумения е различна. Търговските тарифи  в целия свят вече са ниски. Фокусът е изместен към „нетарифните бариери“, а  за корпоративните интереси най-важната от тях са държавните регулации. Огромни мултинационални корпорации се оплакват, че противоречиви наредби оскъпяват бизнеса. Но повечето от  наредбите, дори  да са несъвършени, имат една цел: да защитят работниците, потребителите, икономиката и околната среда.

Нещо повече – тези разпоредби често са въведени от страна на правителствата, в отговор на демократичните искания на гражданите. Новите търговски споразумения  евфемистично твърдят, че целта е просто хармонизация на регулаторните методи. Невинно звучащ израз, който предполага единствено насърчаване на ефективността.  Бихме могли, разбира се, да постигнем регулаторна хармонизация чрез укрепване на законовите норми към най-високите стандарти. Но когато корпорации призовават за хармонизация, това, което следва да разбираме, е че сме в процес на състезание към дъното.

Когато споразумения като ТТП регулират международната търговия – и всяка страна се е съгласила с подобни минимални регулации – мултинационални корпорации могат да се върнат към практиките често срещани в близкото минало, преди правото на достъп до чиста водата и чист въздух да бъдат признати (съответно през 1970 и 1972г.) и преди удара на последната финансова криза. Корпорациите навсякъде може да са съгласни, че да се отървем от регулации би било добре за корпоративните печалби. Преговарящите страни  могат да бъдат убедени, че тези търговски споразумения  ще бъдат ползотворни за търговията и корпоративните печалби. Но ще има големи губещи – и това сме ние.

Тези високи залози показват, че е особено рисковано да позволим търговските преговори да продължават тайно. Навсякъде по света търговските министерства са  подчинени на корпоративни и финансови интереси. И когато преговорите са тайни,  ни се отнема единствения лост, по който  демократично можем да упражняваме контрол и  да осигурим необходимия баланс за ограничаване на негативните ефекти от тези споразумения.

Тази потайност, сама по себе си, е достатъчна да предизвика сериозни разногласия относно ТТП. А това, което знаем за неговите параметри, само го прави още по-неприемлив. Сред най-тревожните аспекти е това, че позволява на корпорациите да търсят компенсации  пред международен трибунал не само за несправедлива експроприация, но също така и за предполагаемо намаляване на потенциалните печалби в резултат на регулирането. Това не е теоретична възможност. Philip Morris вече  използва тази тактика срещу Уругвай,  като твърди, че регламентираната борба срещу тютюнопушенето, която спечели отличия от Световната здравна организация, несправедливо намалява потенциалните печалби, в нарушение на двустранен договор за търговията между Швейцария и Уругвай. В този ред на мисли последните търговски споразумения напомнят на т.нар. Опиумни войни, в които западните сили настояваха, че Китай  трябва да остане отворен за опиум, тъй като смятат, че  това е основна мярка за предотвратяването на евентуален огромен търговски дисбаланс.

Разпоредби, които вече са включени в други търговски споразумения, се използват по места, за да се пренебрегнат екологични и други нормативни актове. Развиващите се страни вече плащат висока цена за приемането на тези разпоредби, а сочените доказателства, че  в замяна  получават по-големи инвестиции са оскъдни и противоречиви. Въпреки че тези страни са най-очевидните жертви, това лесно може да се превърне в проблем и за Съединените щати. Американските корпорации ще получат възможността да създават дъщерни дружества в някои от държавите-участнички в ТТП, да инвестират в САЩ чрез тях, а след това да предприемат действия срещу правителството на Щатите – все права гарантирани на чуждестранни компании, която те не биха имали като американски такива.  Отново – това не е само теоретична възможност: вече има примери на компании, които пренасочват парите си в чужди държави, спрямо това къде са по-могъщи правно по отношение на съответното правителство.

Има и други вредни разпоредби. Америка се бори за намаляване на разходите за здравни грижи. Но ТТП ще направи въвеждането на  генеричните лекарства по-трудно и по този начин цената им ще се повиши. В най-бедните страни това  няма да е само прехвърляне на пари в корпоративни джобове: хиляди ще умрат ненужно. Разбира се, тези, които правят изследвания, трябва да бъдат компенсирани. Ето защо ние имаме патентна система. Но патентната система трябва внимателно да балансира ползите от защитата на интелектуалната собственост с друга достойна цел:  да прави достъпа до знания по-свободен. Аз съм писал и преди за това как със системата се злоупотреби от тези, които настояват за патенти за гените, които предразполагат жени към рак на гърдата. Върховният съд стигна до отхвърляне на тези патенти, но преди това много жени да пострадаха ненужно. Търговските споразумения предвиждат още повече възможности за злоупотреба с патенти.

Тревогите се увеличават. Един от прочитите на изтеклите документи за водене на преговори подсказва, че ТТП  ще направи по-лесно продаването на деривати в целия свят от страна на американските банки. Може би ни подготвят за същата  криза, която доведе до Голямата рецесия.

Независимо от всичко това, има и такива, които страстно подкрепят ТТП и други подобни споразумения, сред тях и много икономисти. В основата на тази подкрепа е фалшивата, развенчана икономическа теория, която все още е в обращение само защото служи на интересите на най-богатите.

Свободната търговия беше основен принцип на икономиката в  предишните години на дисциплината. Да, има победители и губещи, но винаги победителите могат да компенсират губещите, така че свободната търговия е печеливша и за двете страни. Това заключение, за съжаление, се основава на множество предположения, много от които са просто погрешни.

По-старите теории например просто игнорират риска и предполагат, че работниците могат да сменят безпроблемно различни работни места. Те приемат, че икономиката е в пълна заетост, така че работниците разселени от глобализацията бързо ще се придвижат от сектори с ниска производителност (които са били процъфтяващи просто защото чуждестранната конкуренция е била задържана чрез тарифите, както и други търговски ограничения) към сектори с висока производителност. Но когато е налице висока безработица и най-вече когато  огромна част от нея е съставена от трайно безработни (какъвто е случаят понастоящем), не може да се спекулира за ползи от такава политика.

Днес има 20 милиона американци, които биха искали да работят на пълно работно време, но не могат да получат такава работа. Милиони спряха да търсят работа. Така че има реален риск  хората да бъдат изместени от защитените секторите на икономиката с ниска производителност към огромните редици на безработните, секторът с нулева продуктивност. Това вреди и на тези, които  успяват да запазят работата си,  тъй като по-високата безработица създава условия за намаляване на заплатите.

Може да спорим защо икономиката ни не се развива по начина, по който се предполагаше – дали това е поради липса на търсене, или защото нашите банки, по-заинтересовани от спекулации и манипулиране на пазара отколкото от кредитиране, не предоставят достатъчно средства на малките и средни предприятия. Но каквито и да са причините, истината е, че чрез тези търговски споразумения рискът да се повиши още безработицата нараства.

Една от причините да сме в толкова лошо състояние е, че имаме грешен подход към глобализацията. Нашата икономическа политика насърчава аутсорсинга на работни места: произвежданите в чужбина с евтина работна ръка стоки могат лесно да се внасят обратно в Съединените щати и да се продават на ниски цени. Американските работници разбират, че трябва да се конкурират с тези в чужбина, но позицията им при преговори е отслабена. Това е една от причините реалният среден доход на работниците на пълно работно време от мъжки пол да е по-нисък в сравнение с този преди 40 години.

Американската политика днес обединява всички тези проблеми. Дори и в най-добрия случай, старата теория на свободната търговия твърди просто, че победителите биха могли да компенсират губещите, не и че ще го направят. Те не само,  че не компенсират – тъкмо обратното. Застъпниците на търговските споразумения често казват, че за да бъде Америка  конкурентоспособна, има нуждата не само заплатите да бъдат намалени, но също така данъците и разходите, особено за програмите, които са насочени към обикновените граждани. Трябва да понесем тежестта в краткосрочен план, казват те, защото в дългосрочен план ползата ще е за всички. Но както Джон Мейнард Кейнс заявява в друг контекст: „в дългосрочен план всички ще сме мъртви„. И така доказателствата, че търговските споразумения ще доведат до по-бърз или стойностен растеж, са крайно недостатъчни.

Критиците на ТТП са толкова много, поради факта че и процедурата по осъществяване, и теорията,  която го обосновава, са компрометирани. Противниците се увеличават не само в Съединените щати, но и в Азия, където преговорите са в застой.

С искането за пълно отхвърляне на проектозакона за увеличаване на правомощията на Белия дом по отношение на споразумения като ТТП, лидерът на мнозинството в Сената – Хари Рийд, ни дава малка отсрочка. Тези, които виждат търговските споразумения като обогатяващи корпорациите за сметка на 99-те процента, изглежда спечелиха тази битка. Но следва по-голямата война – да се гарантира, че търговската политика (и глобализацията като цяло) ще бъде проектирана така, че да се повиши стандарта на живот на повечето американци. Изходът от нея все още е несигурен.

В тази серия от статии  многократно акцентирах върху две точки: първата е, че високото ниво на неравенство в Съединените щати днес и огромният му ръст през последните 30 години е кумулативен резултат от редица политически решения, програми и закони. Като се има предвид, че самият президент подчерта, че неравенството трябва да бъде основен приоритет на страната, всяка нова политика, програма или закон трябва да бъдат изследвани от гледна точка на въздействието им върху неравенството. Споразумения като ТТП допринасят по няколко начина за това неравенство. Корпорациите може да печелят, дори е възможно (съвсем не сигурно) БВП като цяло да се увеличи. Но е твърде вероятно благосъстоянието на обикновените граждани да понесе поредния удар.

И това ме довежда до втората точка:  Теорията на просмукването, е мит*. Допълнителното обогатяване на корпорации, до което ТПП би довело, не е в помощ на тези в средната класа. А какво остава за тези на дъното?

 

*Икономическата теория на просмукването твърди, че увеличеното богатство на богатите ще повиши благосъстоянието на бедните /бел. ред./

 

Източник:  The New York Times

Превод: Христо Божков        Получено чрез „Солидарна България”

Оригиналът на статията тук - http://opinionator.blogs.nytimes.com/2014/03/15/on-the-wrong-side-of-globalization/