МОДЕРНИЯТ СОЦИАЛИЗЪМ - СОЦИАЛИЗМЪТ НА ИНФОРМАЦИОННАТА ЕПОХА - Александър Лилов

 

 

(Теоретични размишления в края на ХХ век) 

 

 Историята не се движи по график и по учебник, а така, както повеляват обстоятелствата, събитията, времето, историческите личности, хората. Историческата оценка на реалния социализъм  тепърва ще се избистря в своята пълнота, сложност и противоречивост. Нужни са дистанция от събитията, спокойствие, отлежаване на все още ферментиращото вино.

Актуалният исторически въпрос днес е бъдещето на социализма. Има ли бъдеще социализмът, имат ли историческа и конкретна перспектива социалистическите идеи, социалистическите ценности и социалистическите обществени цели – това е въпросът.

 

Бъдещето на социализма е социализмът на бъдещето

 

Това не е игра на думи. Ние се нуждаем от ново разбиране за бъдещето на социализма. Социализмът не е закономерна историческа необходимост, както смятахме по-рано (т.е. каквото и да става, по-рано или по-късно, но неизбежно историята ще роди социализма като следващата и по-висша от капитализма обществена формация). Така разбирахме движението на историята ние, социалистите и комунистите. От това разбиране дойде и оценката за съвременната епоха като епоха на пролетарските революции и на прехода от капитализма към социализма.

Социализмът не е случайно явление в историята. Но днес е ясно, че той не е железен закон на историческото развитие, а обществен проект. Той може да се реализира при съответни условия, може да бъде деформиран при други условия, може да се провали при трети, може въобще да не бъде реализиран.

За да се реализира социалистическият обществен проект, са нужни както съответни обективни дадености (икономически, технологически, социални, цивилизационни), така и съответни трансформаторски стратегии и политически сили (носители на свобода, демокрация, основополагащи хуманни ценности, новаторски потенциал, способност за правилни и своевременни действия).

Разбирането за социализма като железен закон на историческото развитие или като обществен проект, като обективна (значи неизбежна) необходимост или като алтернативна (значи възможна и постижима) уредба на обществото е фундаментална дилема.

Движението на историята, особено в условията на новите реалности, настъпили след втората половина на ХХ век, е много по-сложно. Революциите, но, както виждаме, не пролетарските, са неговите локомотиви днес. Сегашната епоха, както показват реалните факти в края на ХХ век, не е епоха на пролетарските революции, а епоха на други революции – на технологическата революция, на екологичната революция, на образователната революция, на комуникационната революция, на демографската революция, на управленската (мениджърската) революция. Социализмът (като идеи, ценности и цели) няма бъдеще, ако не се адаптира към тези революции, т.е. ако партиите и обществените сили, които носят идеите, ценностите и целите на социализма, не се превърнат в агенти и фактори на протичащите днес революции. Това се случи с реалния социализъм в СССР и в Източна Европа. И обратно, социализмът има бъдеще, ако е общественото устройство, което най-разумно и най-хуманно ще реализира възможностите и ще предотврати опасностите, съдържащи се в тези революции. Такъв трябва да бъде модерният, обновеният социализъм.

Иначе казано, движението на историята не е предварително програмирано от обективно действащи закони и не е безалтернативно. То не е линейно и може да протича в различни варианти, обосновани от конкретни причини и обстоятелства. Възможно е движение напред, но и движение назад (реставрацията на капитализма в бившия Съветски съюз и в източноевропейските страни). Възможни са различни алтернативи на развитие, избирането на една или друга от тях зависи от обществените сили, обстоятелства и условия в дадения момент.

На сцената на историята в края на ХХ век протичат не пролетарски революции, а комплекс от технологическа, екологична, комуникационна, образователна, демографска, управленска революции, които в своето системно единство образуват

ПЪРВАТА ВЕЛИКА ГЛОБАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ. Тази именно велика глобална революция преобразува съвременния свят. Сегашната епоха има вече своя кристализирал исторически дневен ред и той не е, както смятахме досега, обективно програмиран преход от капитализма към социализма, а преход към слединдустриални системи с нови технологии, с нови комуникации, с нови социални структури на обществото, с нови роли и функции на различните социални групи и така нататък.

Социализмът не е слязъл от съвременната историческа сцена след рухването на реалния социализъм, както се чува почти отвсякъде. Подобно на античния хор в древните елински трагедии, много сегашни коментатори непрекъснато оповестяват смъртта на социализма. Социализмът обаче не е мъртъв.Той реално съществува днес в Китай с неговото 1 милиард и 300 милиона население и с повече от тридесетгодишната си успешна модернизация; във Виетнам с неговото 80-милионно население и с повече от 20-годишните му успешни реформи; в Куба с огромния й социален напредък и с нейния оригинален латиноамерикански опит. Той реално присъства в западноевропейската социалистическа и социалдемократическа традиция. Той остави трайни следи в Русия и в страните от бившия СССР и от Източна Европа. Идеите и ценностите на социализма са живи и не са загубили своята историческа актуалност.

По-точна визия за сегашната ситуация е, че социализмът преживява исторически период на криза и обновление. Тежка криза и тотално обновление. От това как ще протече и как ще завърши този период зависи неговото бъдеще. Кризата на социализма кулминира в разпадането на Съветския съюз и на обществата в бившите източноевропейски социалистически страни. Но не започва тогава, а по-рано: през 60-те и 70-те години, когато се изчерпиха възможностите на екстензивното развитие в СССР и в социалистическите страни, а управляващите комунистически партии не започнаха дълбоко реформиране и модернизация на социализма; когато бурно се разгърнаха технологическата  и екологичната революции, а реалният социализъм се оказа неподготвен да посрещне новите предизвикателства и да се адаптира към тях; още по-рано, когато управляващите партии и елити загубиха новаторския си дух, сковани бяха от догматизма и вместо да модернизират себе си и обществото, потиснаха този жизнено необходим процес; когато ерозирането на свободата, демокрацията, правата на човека и морала започна да подкопава самата легитимност на социализма като по-висша от капитализма обществена система.

Кризата на реалния социализъм не беше безизходна и непреодолима. В не по-малко дълбока криза в края на 60-те, през 70-те и 80-те години се намираше капитализмът. Въпреки това капитализмът не рухна. Той навлезе в период на изчерпване, на трансформация, но не на разпадане.

Обратна ситуация наблюдаваме при социализма. Рухването на реалния социализъм не се дължи на изчерпване, а на нереализиране на неговия исторически потенциал. Развитието на социализма беше стагнирано в съветския модел в СССР и в Източна Европа, бяха съдбоносно забавени реформирането и модернизацията му съобразно с предизвикателствата на новите реалности и с историческата необходимост от саморазвитие на системата.

Оттук следва, че бъдещето на социализма е в социализма на бъдещето.

Социализмът има бъдеще, ако претърпи дълбоки модернизации (икономически, демократични, технологически, социални, хуманистични, естетически), ако успешно и позитивно реши проблемите на съвременните предизвикателства пред глобалното човечество и пред отделните страни. И обрано – социализмът няма бъдеще, ако не покаже способност за саморазвитие на своя исторически потенциал и не се обнови. И двете възможности са реални – това поне засега показва опитът на съветския и на китайския социализъм (първият не се реформира, не се обнови и рухна, вторият успешно се реформира, модернизира се и бързо върви напред).

Компасът на социализма днес сочи модерност, модернизация. Ние сме пред прага на модерния социализъм. Модерен в смисъл на истински съвременен, истински новаторски. Той няма да се роди в нечия глава или от нечия глава като Венера от главата на Юпитер. Той ще възникне от съединяването на модерното теоретично знание с модерната обществена практика. Той ще бъде органична част и фактор в настъпилия световен преход към слединдустриална, посткапиталистическа световна система.

 

Десет мегатенденции в развитието на новата епоха

 

Както вече се опитах да покажа в няколко публикации, светът се намира днес не пред прага, а в разгара на глобалния преход към нова световна система. Това е главното съдържание на Великата глобална революция в наше време, която е система от няколко революции: технологическа, научна, екологична, комуникационна, образователна, демографска, управленска. Въпреки това трансформацията на капиталистическите общества в нови  общества, на сегашния свят в нов свят не е достигнала качествено ново състояние. По-скоро може да се каже, че е в период на „бифуркация“. Ние сме в процеса на промяната, а не в завършената промяна, в процеса на трансформацията, а все още не в ново общество и в нова световна система. Този период се характеризира с висока степен на нестабилност, неопределеност на състоянието, несигурност, липса на легитимност.

Новата епоха, в която навлязохме, се отличава освен с висока степен на несигурност, още и с качествената си новост, безпрецедентност, а оттам и с непознатост.

Въпреки тази полифоничност на възможностите (позитивни и негативни) и несигурността на тяхната реализация, в развитието на новата епоха се очертават все по-ясно няколко фундаментални тенденции. По своята природа и важност това са МЕГАТЕНДЕНЦИИТЕ на съвременното развитие на света.

Няма да се опитвам да ги анализирам цялостно. Това като че ли е невъзможно днес за голяма част от тях. Но за нуждите на темата на тази статия ще се опитам да формулирам тяхната същност. Ясно е, че не може да се говори сериозно за модерния социализъм, ако е неясно накъде се движи съвременният свят и кои са определящите вектори на това движение.

Кои са мегатенденциите в развитието на новата постиндустриална и посткапиталистическа епоха, които повече или по-малко вече се открояват във флуктуиращата съвременна действителност?

 

• Първа мегатенденция: ПРЕХОД ОТ ИНДУСТРИАЛНИ КЪМ СЛЕДИНДУСТРИАЛНИ, ИНФОРМАЦИОННИ ТЕХНОЛОГИИ. Този процес е базисен и вече се намира в напреднал стадий, особено в развитите страни, в така наречения първи свят. Но не само там. Бурно се развива той в Китай, Индия, Виетнам, в азиатските тигри, във военната и в някои други сфери на Русия, в комуникациите на целия свят, в създаването на нова инфраструктура, в оръжейното производство и така нататък. Протича радикална промяна в развитието на производствените, военните, комуникационните, банковите, управленските – във всички технологии. Микроелектрониката и информатиката коренно и тотално преобразяват света, възможностите на човека и опасностите пред човечеството.

Този преход засяга целия свят, но не протича с еднаква скорост в различните страни на света. Богатите са много по-напред, в бедните темпото е много бавно, промените – частични или незначителни. Възможно е за определен период в периферията и в полупериферията на сегашната световна икономическа система да бъдат концентрирани от транснационални компании старите трудоемки и замърсяващи индустриални технологии и производства. Но преходът от индустриални към информационни технологии ще обхване целия свят и ще бъде извършен за много по-кратко историческо и физическо време, отколкото земеделската вълна (7000 години) или индустриалната вълна (500 години). По всяка вероятност тази мегатенденция ще се реализира исторически през ХХI век, може би още през първата му половина.

Днес никой не може да каже (да докаже, да предскаже) какъв ще бъде светът, когато преходът в информационната ера бъде завършен напълно (като световна система или системи, като общество или общества, като състояние и роля на отделни страни, като начин и качество на живот на хората, като развитие на човека и човечеството, като проблеми, постижения и опасности). Съществени развития и последствия днес не можем да си представим или дори да си въобразим. Не трябва да бъдем нито крайни оптимисти, нито крайни песимисти за това, което става. Всичко е възможно и невъзможно, мислимо и немислимо.Трябва да се освобождаваме от индустриалните мащаби, от индустриалните критерии, от индустриалните стратегии, т.е. от индустриалното мислене, и да навлизаме по-смело в непознатите простори на слединдустриалната епоха на човешкото развитие.

 

• Втора мегатенденция: ПРЕХОД ОТ НАЦИОНАЛНА КЪМ ГЛОБАЛНА ИКОНОМИКА – ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА. Тази тенденция също както и информационните технологии се намира в напреднал стадий. На нейното изследване е посветена огромна теоретическа и специална литература.  

Глобализацията е исторически процес и заедно с това нова реалност. Тя започва през късния капитализъм и не само бурно, а и качествено се разви, когато в средата на 70-те и през 80-те години започна преходът към информационното общество. Днес глобализацията означава преминаване от международно в транснационално световно стопанство. Глобализацията е прекосяване на границите и обхващане на целия свят от модерните технологии на производството и от комуникациите във всички области – в търговията, в капитала, в производството, в информацията, в банковото дело. Глобализацията е свързването на националните икономики в единна световна система, която не признава национални граници и съществено променя традиционния национален суверенитет.

Както се вижда, глобализацията делокализира националните икономики, универсализира икономическите процеси в света и мондиализира съвременното икономическо развитие. Тя засяга не само икономиката. Глобализират се почти всички дейности: средства за комуникация и информация, културни взаимодействия, транспорт, услуги; интернет завладява света. Никой и нищо вече не може да функционира изолирано от останалия свят, затворено в непристъпни граници. Границите днес не са виртуална реалност, но загубват голяма част от традиционния си смисъл, капацитет и функции. Връзките, взаимната зависимост, системните отношения между страните, регионите, културите, цивилизациите в съвременния свят са несравнимо по-тесни, отколкото в предишни времена и развития, включително отколкото в старите империи.

Развитието обаче на глобализацията и нейните последици върху различните страни и общности показват, че тя не е нито линеен, нито еднозначен по своите резултати процес (само позитивен или само негативен), нито някаква финална точка в съвременните световни реалности. Неслучайно е така мощно световното антиглобалистко движение, което през последните години кулминира в невиждани по-рано световни прояви. Неслучайно, защото съвременната глобализация ражда напредък, развитие, но ражда и чудовища. Такива например като увеличаване на разрива между бедните и богатите (хора и държави). Като настъпление на глобализацията в производството и отсъствие на глобализация в социалната област, липса на съответна глобална социална стратегия и политика за просперитет и благоденствие за всички хора и народи. Като културния и информационен „колониализъм“ или субкултурата на насилието. Като израждането на глобализацията в американизация или в най-добрия случай в западнизация на света.

Най-високата точка, до която стигна досега световното антиглобалистко движение, или по-точно борбата срещу неолибералната глобализация, е световният социален форум в Порто Алегре (Бразилия). Както отбелязва Добрин Спасов, Порто Алегре „фактически слага началото на процес – да се надяваме не много продължителен – на търсене и намиране облика на нова световна левица“. Главното усилие на форума бе да стартира световно движение за социална антикапиталистическа глобализация и да се очертае неговата обща рамка. Неслучайно главният му лозунг бе „Възможен е друг свят“.  

Съществена характеристика на съвременното развитие е, че едновременно с глобализацията се разгръща процесът на диференциацията на света, на засилване на значението на локалното, етническото, националното, регионалното, цивилизационното. Това не е само бинарна опозиция или компенсаторен процес на глобализация, дори на хиперглобализационните стратегеми, а огромен ресурс за развитие на света и за съхраняване на многообразието на човечеството.  

 

• Трета мегатенденция: ЗАПАЗВАНЕ И РАЗВИТИЕ НА КУЛТУРНОТО, РЕЛИГИОЗНОТО, ЦИВИЛИЗАЦИОННОТО, ЕТНИЧЕСКОТО И НАЦИОНАЛНОТО МНОГООБРАЗИЕ НА СВЕТА, УВЕЛИЧАВАНЕ НА РОЛЯТА НА НЕУНИВЕРСАЛНОТО, ЛОКАЛНОТО, СПЕЦИФИЧНОТО. Глобализацията и диференциацията, развитието на света като единно цяло и на света като безкрайно многообразие от различия са два паралелни процеса в новата епоха. Колкото повече светът става глобален, толкова по-силно се проявява неговото многообразие. Тези два процеса са вътрешно взаимносвързани. Единият стимулира другия. Светът е универсална система и заедно с това множество субсистеми (култури, цивилизации, етноси, народи, нации и т.н.). Ние сме едновременно цивилизовани номади, граждани на света и деца на своите народи, носители на съответна етническа, национална, културна и цивилизационна идентичност. Най-ярките проявления на тази мегатенденция се наблюдават сега в следните насоки.

– Увеличаване на ценността и функционалността на локалното: отчитане на значението, ролята и ресурсите на местните условия, на историческите традиции, на спецификата и уникалността.

– Възход и изостряне на етническото, развитие на националното: никога досега етническата идентичност и етническото разнообразие не са били в такава активна и полифункционална позиция (политическа, социална, културна); националното запазва своята ценност и значение и същевременно се включва в наднационални общности.

– Разрастват се ролята и перспективата на регионалните общности: типичен пример е Европейският съюз. Регионализмът е една от важните нови реалности. Европа няма бъдеще извън своето обединение и получава смайващи перспективи като Мега-Европа, да не говорим за перспективата Евразия. Още по-голям интерес представлява развитието на азиатския регионализъм през ХХI век. Регионализацията на света е необратима тенденция в новата епоха. По всяка вероятност именно регионалните общности ще бъдат сегментите на бъдещата глобална, но многополюсна световна система.

– Нараства значението на културното многообразие, на културната специфика и самобитност: икономическото, комуникационното и информационното глобализиране на света не води до отмиране или затихване на конкретната културна идентичност. Напротив, наблюдава се обратният процес: световната култура не се развива като универсално цяло, а като планетарно многообразие от самобитни национални и регионални култури.

– Запазване и развитие, взаимодействие и сблъсък между цивилизациите: главното съдържание на тази субтенденция е невъзможността да се създаде една-единствена универсална световна цивилизация и вероятността около основните сегашни цивилизации да се създадат костелациите на утрешния многополюсен глобален свят.  

 

• Четвърта мегатенденция: НАМАЛЯВАНЕ НА РОЛЯТА НА НАЦИОНАЛНАТА ДЪРЖАВА И УВЕЛИЧАВАНЕ НА РОЛЯТА НА ТРАНСНАЦИОНАЛНИТЕ СТРУКТУРИ (РЕГИОНАЛНИ, КОРПОРАТИВНИ, ГЛОБАЛНИ).

Модерната национална държава, създадена през ХVII век, развила се в различни форми – либерална демокрация, либерален авторитаризъм, фашизъм, авторитарен социализъм, бе пълен господар на своите географски територии, на гражданското общество и играеше определяща роля в управлението на националната икономика. Така бе 400 години – националната държава се превръща в „мегадържава“, както пише Питър Дракър. Днес вече не е така – разгръща се обратният процес: от 70-те години на ХХ век започва „кризата на модерната държава и краят на суверенитета“, както пише Васил Проданов.

Мегадържавата, която е пълен и суверенен господар на територията и гражданското общество, главен регулатор на икономиката, преразпределител на благата и обезпечител на своите граждани, е вече в историята. Разбира се, самият процес на тази мегатенденция е твърде противоречив. Той протича специфично и с различна скорост в различните части на сегашната световна система, в страните от нейното ядро, полупериферия и периферия. Различни са крайните резултати от възхода на наднационални структури  и зависимости. Богатите стават по-богати, бедните – по-бедни. Националната държава не се е изчерпила в неразвития свят и същевременно и там тя не може да действа успешно извън общата мегатенденция.

Има и екстремни тези за историческия край на държавата изобщо…..Изложените крайни тези за смъртта на националната държава са израз на разбирането, което би могло да се формулира като хиперглобализация. Съществуват и обратни тези – отрича се ползата от глобализацията. Истината не е нито при хиперглобалистките теоретици, нито при теоретиците скептици. Тя е в новата реалност: глобализацията е във възход, националната държава е в отстъпление, но не е мъртва, нито се е изпарила. Тя е все още тук, намира се в криза (ерозира се), но и в развитие (все повече съчетава националните с чужди интереси, все по-смело се децентрализира, все по-голяма става взаимозависимостта между държавите и нуждата от координация, все по-широка става мрежата от наднационални структури и институции).

 

• Пета мегатенденция: ИСТОРИЧЕСКИ ЗАЛЕЗ НА ОБЩЕСТВОТО НА КАПИТАЛА – ИЗГРЕВ НА ОБЩЕСТВОТО НА ЗНАНИЕТО.

На пръв поглед тази формулировка като че ли шокира, особено съзнанието в бившите социалистически страни (страните на реставрация на капитала) и в бедните страни. Шокът не е безпричинен. Съгласно доклада на ООН от 1996 г. например само 358 най-богати хора в света имат по-голям доход от общия доход на 2,3 милиарда души от най-бедното население на земята, което прави 45% от живеещите днес на планетата. Васил Проданов убедително анализира „шоковото социално разслояване на България“ днес и „нарастващата социална диференциация в периферията на световната система“. Натрупа се вече огромно количество авторитетна литература, която изследва „новата бедност“ и „новото богатство“.  Всички тези анализи са верни. Те говорят за страхотната и за нещастие увеличаваща се пропаст между богатството и бедността, между бедните и богатите в началото на ХХI век. Те показват също, че решаването на този проблем е свръхзадачата на новата епоха – постиндустриална и посткапиталистическа. Но шокът от бедността и несправедливостта не трябва да замъглява погледа ни за формулираната по-горе мегатенденция.

Нека погледнем и един друг пласт от факти.

– След новата научна и новата технологическа революция знанието се превърна в главния и определящ фактор за производителността; не капиталът, не трудът, а знанието.

– В развитите страни рязко спадна броят на промишлените работници и на селяните и рязко се увеличава броят на работещите в информационните и в други услуги (knowledge workers). „Сините якички“ се изместват от „белите якички“.

– Бурно се развива образованието – днес развитите страни инвестират в образованата личност (работник, специалист, управляващ), която действа с модерна компетентност (know how). Това е инвестицията на бъдещето – близко и далечно, и за нея развитите страни изразходват сега приблизително около 10% от БВП. Около 3% от съвкупния национален продукт се изразходва за наука, т. е. за производство на нови знания.

– Дълбоки качествени промени стават в самото модерно образование, в самото училище, в самото понятие „образован човек“. Брилянтен анализ на този феномен се съдържа в доклада на международната комисия на ЮНЕСКО, възглавявана от Жак Делор, чието заглавие е много уместно и показателно: „Образованието – скритото съкровище“. Четирите стълба на модерното образование са формулирани по следния начин:

* да се научим да знаем;

* да се научим да правим;

* да се научим да живеем заедно, да се научим да живеем с другите;

* да се научим да бъдем.

– Постиндустриалната икономика е предимно информационна и иновационна. Това засяга всичките й области: структура, технологии, производителност, управление, печалби. Неслучайно тя се нарича информационна. По-рано свръхбогатствата се произвеждаха от бароните на стоманодобива, конвейерното производство, банките. Днес – от иновациите и иноваторите в производството на компютри, софтуери, био- и нанотехнологии, ТV програми, различни услуги. Тези факти определят посоката на развитие. Другите факти също са реални, те не трябва нито да се пренебрегват, нито да се замъглява тяхната острота, нито да се отлага конкретното и историческото им преодоляване. Но векторът, мегатенденцията вече е ясно обозначен: изгрев на икономиката и обществото на знанието.

 

• Шеста мегатенденция: ТОТАЛЕН ПРЕХОД ОТ ЕКОЛОГИЧЕСКИ АНАРХИЗЪМ КЪМ ЕКОЛОГИЧЕСКИ ИМПЕРАТИВИ НА РАЗВИТИЕТО.

Екологичните проблеми на съвременния свят са критични. Тяхното решаване не е от политическо или социално, а от екзистенциално значение. Тази оценка е общоприета. Съвременното човечество, националните правителства и глобалните структури разполагат с точни анализи на науката и с екологизирано световно обществено мнение.  Сега на всички равнища в света е ясна надвисналата поради нарушаване на екосистемата катастрофична опасност за оцеляване на човечеството и за живота на Земята. Идентифицирани са конкретните опасности: киселинните дъждове и замърсяването на почвите, водата и въздуха; глобалното затопляне; унищожаването на озона; настъплението на пустините; загубата на биологични видове. Най-важното е, че се отиде отвъд необходимия стадий на алармизма и се създаде дългосрочна екологическа стратегия за опазване на околната среда. Защото днес е пределно ясно: необходими са големи глобални и локални промени, за да се гарантират условия за живот на днешните и да се защитят интересите на следващите поколения.

В основата на дългосрочната екологическа стратегия е поставена концепцията за нова епоха на икономически растеж, която придоби известност като стратегия за „Устойчиво и стабилно развитие“. „Човечеството може да направи развитието стабилно и сигурно – да гарантира, че то задоволява потребностите на настоящето, без да излага на рискове възможностите на бъдещите поколения да задоволяват собствените си потребности. Идеята за такова развитие наистина предполага граници – не абсолютни граници, а ограничения, наложени върху ресурсите на околната среда от сегашното състояние на техниката и организацията на обществото и от способността на биосферата да превъзмогва ефектите от човешките дейности.“ Реализацията на глобалната екологическа стратегия изисква огромни усилия на всички (мисли глобално – действай локално!) и огромни финансови ресурси, които би трябвало да се разпределят справедливо (според екоразрушителния и замърсителен „принос“ на съответната страна). За нещастие в сегашния момент практическата реализация на глобалната екологическа стратегия не се е разгърнала глобално, не е осигурена финансово, не е набрала необходимата инерция.

Успешният преход от екоразрушаваща икономика и други човешки дейности към екобалансирана икономика и екозащитна човешка дейност е едно от най-големите, ако не най-голямото предизвикателство днес. Създаването на екологична и социално устойчива икономика – това е пътят за неговото ефективно разрешаване.  

 

• Седма мегатенденция: ПРЕОДОЛЯВАНЕ НА БЕДНОСТТА – ГИГАНТСКА И АКТУАЛНА ЗАДАЧА НА ХХI ВЕК.

Екологичните и социалните проблеми са тясно свързани. Бедността не щади природата, бедните понасят най-тежките удари на екологичната разруха, екологичните решения не са по силите на слаборазвитите страни. Бедността обаче придобива остра историческа актуалност не само по екологични причини. Причините са други. От една страна, бедността става непоносима. Ужасът на бедността не може да продължи безкрайно.

От друга страна, пропастта между бедните и богатите страни и хора постоянно се увеличава. Ще цитирам не другиго, а Збигнев Бжежински. Позовавайки се на доклада на ООН за развитието на човешките ресурси (1992 г.), той сочи, че през 1960 г. богатите страни са били 30 пъти по-богати от бедните страни, а през 1990 г. – вече 150 пъти. Социалното разслоение вътре в обществата е дегенеративно. Пружината Север–Юг е натегната до краен предел и никой не може да предвиди всички последици от това критично напрежение.

От трета страна, и това може би е най-същественото и най-новият аспект на проблема, Великата глобална революция (новите слединдустриални технологии и другите мегапромени) вече създава възможностите и факторите за историческото преодоляване на бедността през ХХI век. Премахването на бедността вече не е невъзможно, не е утопия и не е само идеал, а непосредствена историческа задача. Тази задача може да бъде решена и по всяка вероятност ще бъде решена през ХХI век. Опитът на Китай с неговото 1 милиард и 300 милионно население показва, че това е напълно реална историческа цел. 

 

• Осма мегатенденция: ПРЕХОД ОТ ДВУПОЛЮСЕН КЪМ МНОГОПОЛЮСЕН (ПОЛИЦЕНТРИЧЕН) СВЯТ.

Краят на Студената война и разпадането на Съветския съюз разрушиха двуполюсния (капиталистически–социалистически, САЩ–СССР) свят. Дихотомията капитализъм – реален социализъм бе разрешена в полза на капитализма, но не поради победата му над социализма, а поради вътрешната и историческата неразвитост на реалния социализъм. Реалният социализъм не успя да реализира напълно потенциала си като алтернатива на капитализма. Модернизацията му закъсня с няколко десетилетия, а „перестройката“ се провали, самоуби се и междувременно погуби и реалния социализъм, който трябваше да реформира.

Геополитическият резултат от края на Студената война и рухването на Съветския съюз бе създаването на еднополюсен свят, лидиран и по същество управляван от САЩ. Това е междинен и по всичко личи кратковременен етап в геополитическото развитие на съвременния свят. Бяха нужни само десет години след 1990 г., за да се почувства тоталното дебалансиране на интереси, военна сила и сигурност, да се проявят негативните последици от американската доминация над повече от 200 държави. При сегашните нови реалности, при сегашното бурно икономическо развитие, при могъщото околосветско шествие на информацията и при тоталното политическо пробуждане на народите и цивилизациите еднополюсният свят е анахронизъм. Светът се намира в нова епоха.

Движението на съвременния свят към геополитическа многополюсност е доста бързо. С висока степен на сигурност вече може да се прогнозира създаването още през първите едно-две десетилетия на ХХI век на няколко геополитически центъра (констелации, блокове, групи). Сред геополитическите учени и анализатори има голяма близост в идентифицирането на бъдещите центрове: САЩ и държавите около тях; Обединена Европа; Китай, заедно с група държави; Индия, заедно с група държави; Япония, заедно с група държави; Русия, заедно с група държави; Бразилия, заедно с група държави; Ислямски център; може би Африкански център. Не може да се каже отсега, че това е окончателната геополитическа картина на света. Не би могло отсега да се предвидят вътрешните или междуцентровите взаимовръзки и отношения. Но тази тенденция е ярко изразена и нейната реализация е в пълен ход.

Как ще се оформят новите центрове – структурно, организационно, икономически, инфраструктурно, военно и т.н. – това е въпрос на бъдещето и по-скоро на практиката, отколкото на предварителни абстрактни модели. По всяка вероятност ще бъдем свидетели на традиционни и нови форми и на разнообразие от форми.

Що се отнася до глобалната система на света, и по-специално до глобалната икономическа система, тя ще претърпи дълбоки структурни промени.

Сегашната световна система, която се състои от ядро, полупериферия и периферия, е исторически и икономически изчерпана. Сега е трудно да се предвиди каква структура ще има новата световна система или системи. Може би модерните технологии, модерният мениджмънт и новите геополитически центрове ще предизвикат бурно икономическо развитие в полупериферията и периферията, което няма да повтаря историческия път на развитите страни. Може би през първата половина на ХХI век ще бъдем свидетели на нови големи поврати в развитието на знанието, по-специално на електрониката, информатиката, биотехнологиите, нанотехнологиите, генната инженерия, психологията, и Бог знае на какво още. Със сигурност обаче може да се твърди, че сегашната световна система се намира в „бифуркация“ и че това ще доведе до трансформирането й в нова световна система или нови световни системи.  

 

• Девета мегатенденция: ГРАНДИОЗЕН ДУХОВЕН, МОРАЛЕН И ЦЕННОСТЕН ДЕФИЦИТ НА СЪВРЕМЕННОТО РАЗВИТИЕ НА СВЕТА, ОБЩЕСТВОТО И ЧОВЕЧЕСТВОТО.

Що се отнася до силуета на фантастичните възможности за развитието на човека на бъдещето, ще спомена само две сфери. Едната – възможностите на генното инженерство, които са толкова големи, че плашат самите учени. Мисля, че човекът трябва да се спре пред прага на това здание и да не влиза вътре, защото това може да се окаже краят на неговата еволюция. Другата сфера – отношенията „човек–машина“, „човек–компютър“. Мисля, че тук бъдещият човек може да се срещне с нови форми на живот, например живия компютър, който е възможно да достигне способност не само да се самообучава, а и да се самовъзпроизвежда.

Перспективите пред човека на бъдещето – и положителните, и негативните, и предизвикателствата – не бива да ни плашат. Еволюцията на човека, особено неговата културна и обществена еволюция, продължава. Това е законът на развитието. Важното е той да не загуби човешкия ген и културния код на  човешката история. Ако надделее разумът и човечеството направи избора на ноосферното развитие – можем само да завиждаме на нашите потомци.

 

• Десета мегатенденция: ПРОТИЧАНЕ НА СЪЩЕСТВЕНИ РЕАЛНИ ПРОМЕНИ, ПОДГОТВЯНЕ НА НЕОБИКНОВЕНИ ПРОМЕНИ И ВЕРОЯТНОСТ ЗА ФАНТАСТИЧНИ ПРОМЕНИ В УМСТВЕНОТО, ФИЗИОЛОГИЧЕСКОТО И ПСИХОЛОГИЧЕСКОТО РАЗВИТИЕ НА ЧОВЕКА.

ХХІ век (и в по-крупен план третият милениум) ще бъде повратен момент във всемирната история на човечеството. Възможно е научната и технологическата революция да навлязат в най-дълбинните тайни на човешката еволюция и да предизвикат безпрецедентни положителни развития, но и безпрецедентни опасности или мутации. Никой не може да каже днес какъв ще бъде човекът на бъдещето – венец или проклятие, свръхчовек или мутант. Нека се надяваме, че определящият вектор ще бъдат нооразвитието, прозренията и балансите на разума, хармонията между законите на природата около нас и законите на морала вътре в нас.

От реално протичащите съществени промени у човека в началото на ХХІ век ще отбележа няколко.

– Удължаване на средната продължителност на човешкия живот от 50–60 в началото на ХХ век на 70–75 години днес, с перспектива да стане 100 години в  средата на века.

-  Промяна в капацитета на човешките сили, продължителна работоспособност – до 65–70 и повече години.

– Бурно развитие на медицината – преодоляване на болести – страшилища в миналото (холера, чума, проказа, туберкулоза), и успешна борба с появата на нови страшни болести (рак, СПИН, нетипична пневмония); бързо развитие на трансплантирането, а в бъдеще и на регенерацията на човешки органи.

– Все по-намаляващо работно време – около 35 часа на седмица в напредналите страни, с тенденция за още по-голямо намаление в бъдеще и за замяна на физическите, а и на някои умствени операции от програмираните машини.

– Повсеместно навлизане на компютъра, роботите, електронните устройства, химията в човешкия живот с всички положителни последици (облекчаване на човешкия труд и на домашната работа, ускоряване на производството, по-високо качество и т.н.), но и с всички отрицателни последици (изкуствено стимулиране на нервни центрове, пристрастяване, наркотични средства и др.).

– Излизане на човека в Космоса и постепенното му усвояване.

– Поява на генното инженерство.

– Грандиозни миграционни процеси – смесване на раси, етноси, нации.

– Промяна в семейството – специалистите твърдят, че около 30% от хората в развитите страни живеят без сключен брак.

– Сексуална революция – ранно полово съзряване и общуване (полова акселерация), демистификация на пола и свобода на половото партньорство; демографски бум в едни страни и демографска стагнация в други.

От зараждащите се промени във физиологическото, умственото и психическото развитие на човека ще отбележа следните:

• възможност за още по-значително удължаване на живота;

• възможност за управление на наследствеността;

• електронно стимулиране на умствените и чувствените центрове на мозъка;

• замяна и регенерация на човешките органи; ограничаване на работното и увеличаване на свободното време, обезценяване на неквалифицирания и приоритет на специализирания труд, намаляване на рутинната трудова дейност и превръщане на творческата дейност в първостепенна;

• освобождаване на човешките способности, таланти, психически сили и енергии;

• поява на нови разбирания за смисъла и целите на човешкия живот, на нови морални принципи и взаимоотношения;

• поява на съвършено нови начини и средства за комуникация, общуване, придвижване, хранене, лекуване, спортуване, развлечение.

 

Модернизацията на социализма – път към бъдещето

 

Големият въпрос, който застава пред теоретичното мислене днес, е каква е историческата перспектива пред социализма в близкото и по-далечно бъдеще.

Сега е признак на бон тон да се говори за смъртта на социализма. Ако се усъмниш в това или настояваш за по-спокойно осмисляне на рухването на реалния социализъм и на съдбата на социализма изобщо, веднага ще ти лепнат етикета „динозавър“. У нас специално картината е отвратителна не толкова с нечленоразделния жабокрек на противниците на социализма, колкото с неуморното оплюване на социализма от най-кресливите му вчерашни адепти и храненици. Няма да споменавам имена – те са на езика на всеки, който се докосне до темата.

Дебатите за рухването на реалния социализъм, говоря за сериозните дебати, а не за жабокрека, трябва да продължат. Тук има много въпроси, които чакат верен отговор. Нека да има различни гледни точки, различни анализи и отговори. Нека не се боим да стигнем до корените на причините за провала на реалния социализъм в Съветския съюз и в Източна Европа, както и до височините на постиженията му. Нека да не заобикаляме деформациите, извращенията, насилието, но и да не подвеждаме всичко под този знаменател. Явлението е сложно и се нуждае от сложен анализ.

Тук ще размишлявам не за краха на съветския модел на социализма (държавния, авторитарния), това съм изложил на друго място, а за живота и бъдещето на социализма. Както е казал един източен гуру, нека погребем мъртъвците и да поговорим за прераждането. Само че най-напред трябва да узнаем кой именно не е вече между живите.

 Аз не виждам основания да се говори за смъртта на социализма изобщо. Когато преди близо един век рухна капитализмът в Русия, а после в Източна Европа, това съвсем не означаваше, че е рухнал капитализмът. Когато след близо век рухна социализмът в Съветския съюз и в Източна Европа, това съвсем не означава, че е рухнал социализмът. Моята теза е следната.

Отиде в историческото небитие поради сериозни причини, но не безследно, реалният социализъм в бившия Съветски съюз и в Източна Европа. Но социализмът, както вече подчертах, е жив. И по-важното – исторически неизчерпан. Живи са идеите на социализма. Живи са ценностите на социализма. Жив е социализмът в Китай, Виетнам, Куба. Жива е борбата за социализъм на световното социалистическо, комунистическо и социалдемократическо движение. И най-важното, най-дълбочинното: жив е социализмът в реалните процеси на световния слединдустриален преход не защото преходът е инспириран и движен от социализма, а защото преходът създава условия за реализация и на крайъгълните социалистически цели. Социализмът, както знаем днес и не разбирахме вчера, не се строи по предварително изработени някъде планове и графици, а се постига в реалния исторически процес (в реалното развитие на производителните сили, на политическата система, социалната структура и т.н.) като по-висока степен на свободата, справедливостта, демокрацията, благоденствието на хората.

Но социализмът преживява период на криза. Най-високите точки на тази криза са рухването на реалния социализъм и колапсът на уелфеъристката социалдемократическа държава (държавата на благоденствието). Тази криза е породена от несъответствието между развитието на света (световния слединдустриален преход) и развитието на социализма. Изходът от кризата на социализма е модернизацията на социализма.

Световният социализъм в наше време преминава през бурята на дълбоко и всеобхватно обновление. Новата слединдустриална епоха поставя нови въпроси и иска нови отговори, предлага нови възможности, нови обществени сили и условия за тяхната реализация, налага доминацията на нови реалности и помита от пътя си всичко, което не е в състояние да се справи с новите предизвикателства. Обновлението и модернизацията са емблематичен процес за съвременния социализъм. Обновява се всичко: идеи, ценности, цели, пътища за тяхната реализация. В процеса на това обновление се ражда модерният социализъм на ХХІ век. Модерният социализъм – това е социализмът на информационната епоха. Той трябва да формулира социалистическия отговор на нейните ключови въпроси и да предложи социалистическия обществен проект за решаването на нейните проблеми и предизвикателства.

Никоя политическа партия (социалистическа, социалдемократическа, комунистическа или някаква друга), никой форум, никой отделен теоретик не е сега монополен притежател на теорията или пълномощник на модерния социализъм. Различията и разномислието, плурализмът на гледните точки и на алтернативите не са му противопоказани, а са атрибутивни за неговото позитивно развитие. Разбира се, той е интегрална цялост в своите крайни обществени цели, основоположни идеи и ценности, но е многообразен в своето национално, регионално и цивилизационно различие и специфичност.

Един от главните уроци на кризата и рухването на съветския модел на социализма е, че нито един национален модел не може да бъде универсален и приложим във всяка отделна страна. Рано или късно националната или цивилизационната специфика го отхвърля като чуждо тяло. Както, разбира се, и обратният урок: това, че една страна или една партия се назовава социалистическа, далеч не означава, че действително е социалистическа.

 

Необходимо е обновление на идеите.

 

Модерният социализъм носи на плещите си голям исторически товар от велики идеи, но някои от тях са вече исторически изживени. Налице е остра нужда от обновяване на социалистическата теория и идеология. Без тях той не може да осмисли новите реалности и да мобилизира хората за постигане на обществените си цели. Впрочем една от причините за провала на реалния социализъм бяха застоят и догматизирането на теорията, застаряването и отслабването на идеологията. В теоретическа и идеологическа криза се намират не само комунистическите и социалистическите партии (бивши и настоящи). Това, че и десницата се намира в такава криза, не прави по-лека идейната криза на левицата.

Теоретическата и идеологическата ситуация в световната и в европейската левица, включително и в българската, е крайно неблагоприятна. От една страна, световният слединдустриален преход напредна, предизвиквайки безпрецедентно нови промени, но нови обществени идеи няма. От друга страна, колкото и да е странно – обществено търсене, ако се изразя с пазарен термин, на теория и идеология няма; има тотален прагматизъм дори там, където е очевидна необходимостта от стратегическо мислене и от светогледно отношение. От трета страна – теорията и идеологията изостанаха на голяма дистанция от промените на съвременния свят. Има авангардни промени в действителността, няма авангардни идеи в обществената теория – такава е ситуацията днес.

Вече две-три десетилетия високите информационни технологии предизвикват гигантски тласък в развитието на производителните сили, но нови икономически идеи за икономиката на знанието няма. Няма нови философски и политически идеи за информационното общество, за развитието на неговата социална структура, на свободата, на демокрацията. Сходно е положението и в другите насоки, промени и предизвикателства на информационната епоха.

 

Четири основни модела в модернизацията на социализма

 

Рубиконът на съвременните дискусии за социализма е въпросът за историческата цел на социализма като система от идеи и ценности, като политическо движение и като реално действие. Едни казват: частично реформиране на капиталистическото общество, тъй като това е реално възможното сега. Други казват: преодоляване на капиталистическото общество, включително с реформи, но подчинени на стратегията за неговото трансформиране в ново общество.

Аз поддържам втората теза: модерният социализъм като обществен проект трябва да бъде алтернативата на капитализма; преодоляването на капитализма – такава е крайната цел на социализма. Това не означава непременно въоръжена революция и „разрушаване на старий гнилий строй“, както се пее в нашия химн. Това не означава, че социалистическата трансформация на обществото ще започне вечерта след спечелването на парламентарните избори. Това не изключва провеждането на конкретни реформи в границите на съществуващото капиталистическо общество. Това значи ясна, демократична по своя характер, но последователна по целенасоченост политическа, икономическа, социална и културна стратегия за посткапиталистическо развитие. Ако социализмът не излиза на обществената сцена, за да преодолее капитализма, той не само губи своята идентичност, а чисто и просто става излишен. Прав е Александър Галкин, когато пита: „Ако ролята на социалистическата теоретична мисъл се свежда до това по-елегантно и достъпно да се излагат либералните идеи или по-добре и по-ефективно да се реализира либералната политика, то какъв е смисълът на съществуването на социализма?“.

Това, че социализмът се нуждае от модернизация, е безспорно и тази модернизация е не само неговият исторически шанс да оцелее и да има бъдеще, а и голямото предизвикателство пред неговата жизнеспособност. Социализмът се нуждае от нова идентичност и легитимност – съзвучни с новата информационна епоха, а не от загуба на своята социалистическа идентичност изобщо. Прав беше Масимо д‘Алема, когато преди години заяви: „Най-голямото изискване, което сме длъжни да предявим към себе си през следващите години, е да се даде на лявата идея и на понятието „социализъм“ нов смисъл, нова идентичност, ново бъдеще.“ Защото „част от политическия теоретичен багаж, на който левите сили градяха своята идентичност, в края на столетието губи своята вярност, умира заедно с времето, което го е родило“.

Левите сили не трябва да се връщат на старите изчерпани вече или консервативни позиции. Новата идентичност и легитимност на социализма не трябва да го обезличават като социализъм. Модернизацията трябва да резултира в нов социализъм – възможен, нужен и адекватен на реалностите в слединдустриалната ера.

Социализмът търси своите модернизатори, а не своите херостратовци.

Дискусиите за модернизацията на социализма трябва да продължат. Никоя партия, никоя теоретическа школа, още по-малко никой автор не може да има монопол нито върху дискусията за модернизацията, нито върху процеса на модернизацията на социализма.

Сега като че ли се очертават, условно казано, четири модела или по-скоро усилия, насоки за модернизация на социализма. Няма да ги подреждам по важност, а ще формулирам същността им.

• Неокомунистически модел – който се заключава в усилия да се обновят комунистическите партии, без да се променя коренно същността им. Процесът е на много ранен стадий и засега не предлага сериозни иновации, а оттам и поводи за теоретичен или политически коментар.

• Социалдемократически модел – който днес е в процес на вътрешно обновление (повече от пет години работи върху този проблем специална комисия на Социнтерна, оглавявана от Фелипе Гонсалес) и в настоящия момент всъщност се очертават две основни разбирания. Едното – обновление на държавата на благоденствието. Другото – „третият път“ на Тони Блеър, чиято същност е в сближаването, може би дори в сливането на социализма и либерализма. Как ще се оформи социалдемократическият модел или модели, предстои да видим.

• Китайски модел – създаването на социализъм с китайска специфика, продължителна технологическа, икономическа (пазарна), социална и културна модернизация на китайското социалистическо общество, което според китайците се намира в начален стадий на развитие.

• Европейски модерен социализъм – модел, на чиято възможност и вероятност са посветени размишленията в тази статия. В различни варианти подобни анализи и размишления се срещат все повече през последните години.

Интересно развитие на теорията и практиката на социализма наблюдаваме в Латинска Америка.

Дали ще останат само тези модели, или ще се появят нови и кой от тях ще се окаже най-продуктивен, ще покажат практиката и времето. Важното е, че модернизацията на социализма е в ход.

 

 В заключение – два извода

 

Първият. Социализмът в света, включително в България, не е мъртъв. Той се намира в период на дълбоко обновление и модернизация. Те са обусловени както от рухването на реалния социализъм в Съветския съюз и в Източна Европа, така и от навлизането на света в слединдустриалната информационна епоха. Бъдещето на социализма е в пряка зависимост от успешното му или неуспешно, по-бързо или по-бавно трансформиране в модерен социализъм. Модерният социализъм – това е социализмът на информационната ера.

 

Вторият. Модерният социализъм като обществен проект е напълно приложим в информационната епоха. Той е в съзвучие с мегатенденциите на световния слединдустриален преход. Той се ражда именно като продукт и като отговор на тези тенденции. Нещо повече – модерният социализъм идва на сцената на световния преход, за да създаде благоприятна обществена уредба за позитивното решаване на най-важните проблеми на съвременния свят и на съвременното човечество.

Модерният социализъм е на предно място в дневния ред на информационната епоха.

 

 

Материалът е с незначителни съкращения по статията от списание „Понеделник”, бр. 11 – 12 /2012 г.