Кризите на капитализма - Дейвид Харви

Преминаваме през криза, за която се дават всякакви обяснения и е интересно да разгледаме различните жанрове.

Според един от тях всичко се дължи на човешката слабост. Алън Грийнспан се оправда, че "това е човешката природа, срещу която не можем да направим нищо." Съществува цяла вселена от обяснения, според които виновните са хищническите инстинкти, инстинктите за доминация, илюзиите на инвеститорите, алчността и т.н. Това е доста дискутирано, защото колкото повече научаваме за всекидневните практики на Уолстрийт, толкова по-ясно ни става, че в това обяснение има голяма доза истина.

Втората теза гласи, че има институционални грешки, регулиращите органи са "заспали на пулта", призрачната банкова система е създала иновации, които са били изпуснати от поглед и т.н., и т.н. и поради това институциите трябва да бъдат реформирани чрез глобалните усилия на Г20 например. В общи линии поглеждаме на институционално ниво, казвайки, че то се е провалило и трябва да бъде реформирано.

Според третият жанр всички са били обсебени от грешна теория, чели са твърде много икономика и са вярвали в ефективността на пазара, поради което е време да се върнем към Кейнс. Или пък сме приели сериозно теорията на Хаймън Мински за въплътената във финансовите пазари нестабилност. Т.е. казано по друг начин – трябва да реформираме теорията.

Според следващия жанр кризата има културни корени. Не слушаме много за това в САЩ, но ако се намирате в Германия или Франция, хората там често казват, че "това е англо-саксонска зараза и няма нищо общо с нас". Когато бях в Бразилия, Лула каза: "Слава Богу, че САЩ най-накрая са дисциплинирани от еквивалента на МВФ. Ние минахме през това осем пъти през последните двадесет и пет години и сега е техен ред. Чудесно!" Това казваха и доста латиноамериканци, поне докато кризата не удари и тях и не си промениха малко настроението. Т.е. кризата се разглежда в културни рамки и за това може да се съди по начина, по който се разглежда "гръцкия въпрос". Немската преса заяви, че причината е в "гръцкият характер, дефектите в гръцкия характер." В това обяснение се срещат доста неприятни подмятания, но има и някои културни характеристики, които наистина доведоха до кризата. Например американското захласване по притежаване на недвижими имоти, което предполагаемо е дълбока културна характеристика. Между 67% и 68% от американските домакинства са собственици на недвижими имоти, докато в Швейцария са 22%. Разбира се тази културна характеристика е насърчавана от институционалното намаляване на лихвите по ипотечни кредити, което е голяма субсидия. Тези облекчения са промотирани от трийсетте години на двадесети век (и най-силно тогава, тъй като теорията е била, че задлъжнелите собственици на жилища не стачкуват). Т.е. тази културна характеристика е била насърчава от целия политико-икономически процес, но има и културен елемент в нея.

От друга страна се твърди, че кризата е грешка на политиката, грешка на намесата. Един интересен и комичен съюз между крилото на Глен Бек във ФоксНюз и Световната банка твърди, че е имало твърде много регулации и то грешни. Според тях "големият дявол" в това е начинът, по който Китай манипулират валутата си, което води до дисбаланси. Ако трябваше да споделя моята гледна точка обаче, бих казал че намаляването на лихвите по ипотечните кредити в САЩ деформира пазара на имоти и ако наистина искате да тръгнете в тази посока, задължително трябва да премахнете тази политика.

И така, има различни обяснения и всички те съдържат известна доза истина. Умелите писатели биха взели някое от тези твърдения и биха изградили доста правдоподобна история около него. Запитах се: "Каква достоверна история, която да не е нито една от по-горните, бих могъл да напиша аз?", което е едно от нещата, които често си мисля. Това не е особено трудно, особено ако подхождаш от марксистка перспектива, тъй като не много хора се опитват да анализират кризата от тази гледна точка. В това съм се убедил през целия ми опит с тази теория и начина, по който тя работи в градска среда.

Нещото, което ме накара да поема в тази посока, бе една случка с Лондонското училище по икономика и политически науки от преди около година и половина, когато нейно величество кралицата на Великобритания попита икономистите "Добре де, как не сте могли да предвидите това?" Тя разбира се не го каза точно по този начин, но това беше идеята й. Те естествено бяха доста разочаровани. След това кралицата се обърна към министъра на финансите със същия въпрос. В отговор Британската академия, цялата група от икономисти, написа едно чудесно писмо към нейно величество. Писмото в действителност беше изумително. В него се казваше, че много отдадени, умни и способни хора са прекарали живота си, работейки над тези въпроси, но нещото, което са пропуснали е системния риск. В този момент сигурно си казвате "Какво!?", особено когато аз говоря за политиката на отхвърлянето и отричането. Помислих си "Системният риск от марксистка перспектива може да бъде преведен като "вътрешно присъщите противоречия на натрупването на капитал" и може би трябва да напиша нещо за това и да се опитам да намеря ролята на кризите в историята на капитализма и с какво тази е по-различна от останалите."

Имаше два начина да направя това. Единият беше да разгледам какво се е случило от седемдесетте години на двадесети век до сега. Тезата там е, че в голяма степен формата на сегашната криза се диктува от това как сме излезли от предишната. Проблемът през седемдесетте беше наличието на повече работна ръка в сравнение с капитала, поради което изходът тогава бе да дисциплинираме работниците. Всички знаем как стана това – чрез прехвърляне на производства зад граница, с политиките на Тачър и Рейгън, неолибералната доктрина и т.н., и т.н. Но към 1985-86 г. проблемът на капитала с работната сила бе решен, той имаше достъп до всички трудови ресурси по света. Никой в момента не казва, че проблемът сега са алчните профсъюзи или прекомерното количество работна ръка. Точно обратното – ако нещо е в повече, то това е капиталът и по-точно финансовият такъв, който е корена на проблема.

Как обаче стана това? От началото на седемдесетте сме във фазата на т.нар. "репресиране на заплатите", заплатите стагнират, техният дял в националния доход на страните в ОИСР спада постоянно. Дори и в Китай техният дял спада. Все по-малко пари биват изплащани като заплати. Но заплатите също така са и парите, с които си купувате стоки, така че намаляването на заплатите води до проблем с това от къде ще идва търсенето. Отговорът тогава беше "Извадете си кредитна карта. Ще дадем на всички кредитни карти.", т.е. ще заобиколим проблема с липсата на търсене като напомпаме кредитната икономика. Така американските, английските и много други домакинства увеличиха дълга си около три пъти през последните 25-30 години. По-голямата част от този дълг разбира се е на имотния пазар. Тук има и още нещо доста интересно – когато погледнем характера на кризата, всички говорят за ипотечна криза, но никой не я интерпретира като криза на урбанизацията. Но тя е точно това – тя е криза на градската форма на живот, което има много общо с нарастването и разпространението на предградията в САЩ.

И така, пазарът на недвижими имоти бе център на формиране на кризата. Това не е първия път, в който това се случва. През седемдесетте години един от начините, чрез които се справихме с кризата, беше прехвърлянето на производството зад граница. За да направим това, имахме нужда от нова финансова архитектура, от реформиране на глобалните финансови институции. Всичко стана много волатилно [променливо]– например валутните курсове постоянно се променят нагоре-надолу. Тази волатилност и непостоянство допринесе за множество кризи. От седемдесетте имаме стотици кризи и много от тях са фокусирани в имотните пазари и строителството. В САЩ имахме голяма криза на спестяванията и дълговете, във Великобритания имаше голям проблем в тази сфера през 1987-88 г. Японският имотен пазар се срина през 1990 г. и Япония не се е възстановила и до сега. През 1992 г. шведската банкова система трябваше да бъде национализирана поради голямото развитие на ипотечния пазар. Азиатската криза от 1997-98 г. беше задвижена от силното развитие на този сектор в Тайланд.

Оглеждайки се наоколо, установяваме, че този свят е бил доста непостоянен от седемдесетте насам, много от парите са били вложени в строителство и ипотеки и всичко се е проваляло, имало е сривове след сривове, след сривове. Когато погледнете периода от седемдесетте насам, ще видите модела и настоящата криза [като част от него]. Тук мисля, че Лула е прав. Спомням си, че писах за това през 2005 г. – ако погледнете окрупнените данни за САЩ, страната трябва да е като Аржентина от 2001 г. Всички тогава ми заявяваха, че това е невъзможно, но сега аржентинците ни казват "Да, да… определено изглеждате като нас през 2001 г. Само че не сте имали няколко революции и няколко изхвърлени президента като нас."

И така, това е ролята на елемента на волатилността. Съществува обаче дълъг исторически модел. Кризите се формират и успокояват, те се придвижват наоколо. Азиатската се премести в Русия, после в Бразилия, после в Аржентина. От това произлиза теория, която е много важна – капитализмът никога не решава проблема с кризите си, той просто ги премества географски. Това, което виждаме в момента, е точно географско преместване – всички казват, че нещата започват да се оправят в САЩ и в един момент кризата избухва в Гърция, хората започват да се питат какво става с дълговите кризи на Португалия, Ирландия, Гърция и Испания. Интересно е как имаме финансова криза [тук], някак половинчато се справяме с нея, но за сметка на дългова криза [там]. Т.е. проявата на кризата се премества от едно място на друго. Преди много години научих нещо чудесно, когато четях Енгелс относно въпроса с недвижимите имоти. Той бе написал, че буржоазията няма решение на проблема с недвижимите имоти, освен да го премести. Това е брилянтна идея и аз имам същия аргумент относно формирането на кризите. Но капитализмът ги премества по различни начини. От една страна географски. Както виждаме и възстановяването също така е неравномерно от географска гледна точка. Китай галопира напред, но аз съм доста притеснен как точно се случва това, защото в момента има голям бум на имотния пазар – цените на имотите в Шанхай скочиха два пъти миналата година. Същото се случва и в Индия. Т.е. те излизат от проблема, използвайки това, което вкара САЩ в него. Освен това голяма част от тези бумове са финансирани в дългове, а начинът, по който дълговото финансиране работи, е доста странен и особен. То се намира както в началото, така и в края на цикъла на акумулиране на капитал. Най-добрият начин да си представим това е като се замислим за финансовите институции, които от една страна дават заеми на строителите в Сан Диего, а от друга дават ипотечни заеми за закупуване на новопостроените къщи. Така те се намесват и в предлагането, и в търсенето. Това може да продължава още и още, и още, напомпвайки балона.

Това, което направих в книгата си [The Enigma Of Capital], бе да разгледам тази история, а също и да я обясня теоретично. Моята теза бе, че ако погледнем историята на акумулиране в капитализма, ще видим определени граници и определени бариери. Маркс обяснява в Grundrisse по много добър начин, че капитализмът не може да спазва дадена граница, той трябва да я превърне в бариера, която в последствие заобикаля и преодолява. Когато погледнем процеса на акумулиране, ние предполагаме къде могат да са тези граници и бариери. Лесният начин да разгледаме това е да заявим, че типичният кръговрат на акумулиране на капитал протича горе-долу така: започваш с определена сума пари, отиваш на пазара и закупуваш работна сила и средства за производство, впрягаш ги в работа заедно с определени технологии и форми на организация и така произвеждаш стоки, които продаваш за първоначалната сума плюс печалба. След това реинвестираш част от печалбата с цел разрастване, поради много интересни причини, в чиито детайлни няма да навлизам сега.

Тук има два важни момента. От една страна в този процес има няколко бариери. Как парите се появяват на точното място, в точното време и с точната сума, която е нужна? Това изисква финансова изобретателност. Цялата история на капитализма се движи около финансовите иновации. Може дори да се върнете към зараждането на финансовите пазари или каквото и да е друго и ще видите, че финансова иновативност е жизнено важна. Финансовите иновации имат ефекта да овластяват финансистите, а прекомерната сила и власт ги кара да бъдат алчни, това е пределно ясно. Ако разгледате печалбите във финансовия сектор на САЩ след началото на деветдесетте, ще видите, че те растат непрекъснато, докато печалбите в реалното производство спадат. Можете ясно да видите дисбаланса и тук, във Великобритания. Смятам, че начинът, по който държавата се съюзи с лондонското лоби от петдесетте години насам срещу производителите, има огромен ефект върху икономиката на страната. В действителност производството беше разбито, за да могат финансистите да бъдат доволни. Тенденциите се виждат ясно и те излизат на преден план заради силата на финансистите.

От друга страна имаме проблем с пазара на труда. Не мисля че е необходимо да навлизам в детайли за него, но наистина през седемдесетте имаше такъв проблем. Там вече няма проблем, следователно няма и бариера.

От трета страна има проблем и със средствата за производство. Историята тук е сложна, но в основата й стои въпросът дали има граници в природата, има ли природни граници. Този въпрос отново се връща и е интересно, че този въпрос излиза отново винаги, когато има криза. Помним през седемдесетте, когато въпросът бе дали има граници на растежа. Причината за непрестанната му поява е много интересна. Въпросът дали има петролен пик или не е интересен, но когато има истински проблем, капиталистите винаги казват "Проблемът не е в мен, той е в границите в природата." Изместваш проблема от капитализма, казвайки че това е естествено и природно.

На следващо място идва проблемът с технологиите и формите на организация. Непрестанните иновации в тази сфера са жизнено важни за динамиката на тази система [капитализма], но когато те са много бързи, иновациите могат да са разрушителни. Т.е. криза може да се формира и от  моделите на технологични иновации, което може да бъде документирано исторически. Тук се намесва и проблемът с трудовия процес и дисциплина. Ако се върнем към шейсетте и седемдесетте трудовата дисциплина беше голям проблем, но вече не е такъв, тъй като се намери евтина работна ръка.

След това идва проблемът с пазара – от къде ще дойдат повечето пари в края на дена, от къде ще дойде по-ефективното търсене? Това наистина е интересен въпрос. Има различни начини за решаването на този проблем. Исторически, можем да кажем, че е имало феодали, които са имали огромни запаси от злато и е имало възможност да им се продават големи количества стоки, т.е. имало е златен резерв във феодалната класа. От тези запаси има малки остатъци и на Ватикана може да му се наложи да продаде малко злато, за да плати греховете на свещениците си, но това е друга тема… В общи линии няма много останало от запасите. Ресурс има и извън системата, както казва Роза Люксембург. През деветнадесети век Китай притежава огромно количество сребро и затова принуждаваме индийците да произвеждат опиум, който да продават на Китай и след това със среброто те купуват текстил, произведен например в Манчестър. Но вече не можем да направим това, следователно ефективното търсене трябва да бъде интернализирано, да идва от вътрешността на системата. Единственият начин това да се случи е като разширяваме системата. Следователно на практика се получава, че покриваме днешния излишък от стоки с утрешното разрастване. За да може това да се случи, имаме нужда от кредити в края на системата. Така финансистите се намесват също така и в края на системата, заемайки изключително важна роля в целия процес.

Резултатът от всичко това е, че исторически имаме система, която се е разраствала със средно около 2.25% на година от около 1750 г. (ако интерпретирам правилно данните на Мадисън). Във финансовата преса се тиражира, че минималният среден ръст на тази система е 3%. По-добре би било разбира се да е повече, ако е по-малко нещата се влошават, а ако стигнем до нулата – вече сме в криза. Следователно кризата се дефинира като липса на растеж, липса на онези 3% и има голяма борба за задържането им на това равнище. През 1970 г. запазването на това равнище, имайки предвид размера на глобалната икономика, е означавало, че трябва да се намерят възможности за доходоносни инвестиции за около 0.4 трилиона щатски долара. Ако сега искаме да запазим тези 3%, ще са ни нужни доходоносни инвестиции в размер на 1.5 трилиона долара, а след 20 години – за 3 трилиона долара. Част от тезата ми е, че се намираме в инфлексна точка, в която подобен растеж вече е неосъществим. Ако погледнем назад към периода от 1970 г. насам, ще видим че има доста ясни знаци за това – все по-малко и по-малко растеж бива генериран от реално производство и все повече е резултат от ипотечни, финансови и други балони. С други думи, хората не са виждали в какво друго доходоносно да инвестират освен в деривати на застраховки на деривати на застраховки. Това все повече се засилва и се появяват нови фиктивни пазари. Един от тях в момента е пазарът на въглеродни емисии, който е смешна концепция. От друга страна обаче това е голям пазар и доста хора в Европа вече направиха огромни суми от търговията с емисии и ще се опитат да направят още. Ще имаме все повече и повече фиктивни пазари, които ще абсорбират излишъка, който не може да се абсорбира в реалния сектор. Нека си го представим физически – представете си 3% годишен ръст на физическия капитал, който сме имали като реално производство в Манчестър, Бирмингам и още няколко места през 1750-80 г. А сега си представете тези 3% върху всичко, което се случва в Китай, Европа, Северна Америка, голямата част от Латинска Америка, отчасти и Африка. Чисто физически това изглежда ужасяващо. Смятам, че това е основният проблем – всички казват "Трябва да се върнем към растежа", но просто вече не можем. Единственият начин е като създаваме измислици, които не издържат дълго. Ще продължаваме да имаме нарастваща спекулативна дейност или с други думи – не можеш да регулираш финансовите институции като им забраниш да създават фиктивни пазари. Натам сме се насочили в последните тридесет години и ще продължаваме да сме все по-близо.

Резултатът от това е да кажем, че не можем да поддържаме постоянен растеж за винаги. Политически това означава, че трябва да има регулиране на създаването на излишък, социален контрол над производството и използването на излишъка. Т.е. нужна ни е коренно нова икономическа система, различна от наложената ни от капиталистическите отношения. В действителност в момента всеки разумен човек би се включил в антикапиталистическа организация. И това е необходимо, защото в противен случай всичко това би продължило. Забележете, това е продължаване на всички тези негативни аспекти. Например прехвърлянето на богатството. Може би сте си мислели, че кризата е спряла това. В действителност обаче в Индия са се появили повече милиардери през миналата година от колкото когато и да е до сега, станали са два пъти повече. Тази сутрин четох нещо удивително – благосъстоянието на богаташите във Великобритания се е увеличило. Само през миналата година водещите собственици на хедж фондове получиха лични бонуси от по 3 милиарда долара всеки! За една година! Преди няколко години, когато получиха по 250 милиона, това ми се струваше отвратително и ненормално, но сега те прибират по 3 милиарда! Има едно известно изказване на Андрю Мелън, че "при криза, активите се връщат при техните законни собственици", т.е. при него. Това в действителност задвижва финансовия свят в момента – "Да, активите ще се върнат при нас."

Това не е светът, в който аз бих искал да живея. Ако вие искате – чудесно, заповядайте. Но трябва да започнете да се замисляте [за случващото се]. Това, което ме притеснява в академичните среди е, че не виждам да дискутираме това. Не смятам, че имам отговорите, имам идея какви са причините за проблема. И ако не сме подготвени за широка дискусия, от политическата трибуна ще чуваме само, че "всичко ще се оправи догодина ако гласувате за мен". Това са глупости! Трябва да го знаем и да го кажем. Ние, които сме в академията и сме силно въвлечени в това, имаме дълг да променим нагласата си на мислене. Промяната на мисленето в академичните среди няма да революционизира нищо, но от друга страна е необходимо условие за случването на някаква революционна промяна, която трябва да бъде в множество области. Това мисля е основния извод, който бих искал да направя относно книгата. Кризите се преместват, както като форма – финансова или както е сега на ефективното търсене; така и географски – първо в Южна Калифорния, сега е в Гърция, после може би в Испания или Ирландия и… о боже, може да имате дългова криза и тук във Великобритания, какво ще кажат тогава политиците. Това, което исках да кажа, е че мога да разясня и покажа как и защо кризите се придвижват и какви са присъщите й проблеми. Мисля, че говорих достатъчно, благодаря.

-----------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Настоящият текст е транскрипция на лекцията на Дейвид Харви, изнесена на 26 април 2010 г. на конференцията на "Кралската общност за насърчаване на изкуството, производството и търговията” (RSA) в Лондон, Великобритания.

Транскрипция и превод: Петър Пиперков

 

П.П. С присъщия си стил Харви доказва, че капитализмът никога не успява да преодолее своите кризи, а само ги измества географски.
Затова има един-единствен начин да се „продолеят“ кризите на капитализма – да се премахне самият капитализъм и да се изгради нова икономическа система.