Търсене в този блог

15.06.2017 г.

Победоносецът – Димитър Генчев

 



Името му и днес, в ХХI  век, е известно в цял свят. Той продължава да е най популярният българин в националната ни история за всички времена. Милионните тиражи на книгите му на всички възможни езици, присъствието на преводите му в най-реномираните европейски и световни библиотеки са информационен феномен, сравним само с електронните мрежи на съвременния глобализиран свят. За него знаят всички - и поклонниците, и враговете. Знаят го по всички континенти. Даже и тези, които го обичат или мразят, без да са го чели. Такава е съдбата на световните реформатори. С тяхното име хората са отивали на смърт или са получавали смъртта си от тяхно име. Личността му, делото му, животът  му не подлежат на забвение. Въпреки че за едни името му свети като ореол, а за други е позорен белег от дамга. Историята не предполага равенство в признанието ("...мнозина призвани - малцина избрани"), тя самата е борба за равенство, което ще настъпи след края на историята. А дотогава без никакво значение дали ще го обичат, или ще го мразят, а може би именно точно поради това, човечеството ще продължава да го помни и следователно да го съживява от "нине до присном" и от век на век. Защото един от избраниците на историята в трагичната и величава световна борба с кафявата чума, с мечтата и борбата за изграждането на един нов свободен и справедлив социалистически свят, беше той - българинът Георги Димитров.

 

 

В началото е словото на дядото. "Аз - ще напише Димитров в края на живота си - съм един от съратниците на Димитър Благоев". В тези думи са кодирани гордост и благодарност. Развитието му е като на всички от първата фаланга на чучулигите: Чернишевски, Добролюбов, Симон Дикщайн, Плеханов, Фридрих Енгелс и Карл Маркс. Цялото ветрило от "Какво да се прави" до "Капиталът". И всичко това - примляно и побългарено от първопроходците Димитър Благоев, Георги Кирков, Гаврил Георгиев, Кръстю Раковски, Георги Бакалов - златните пера на българския социализъм. Той чете с упоение от началото до края на съзнателния си живот. Магията на словото ще предопредели първата му професия още на 20 години. Littera, les belles letres - оловни букви, творчество, послание, борба...
Личностното самоизграждане на Георги Димитров е едно от най-любопитните зрелища в историята на българския социализъм. Той сякаш се появява от нищото, за да отиде във вечността. Печатарски чирак, словослагател, завършил поради заболяване едва четвърто отделение, той се самопревръща в интелектуалец от световна класа. Думите му, статиите, идеите, програмите се следят с напрегнато внимание от световното обществено мнение. Едва ли има смисъл да се привежда списъкът с имена на най-великите авторитети на ХХ век - учени, писатели, артисти, някои от тях нобелисти, които безрезервно се солидаризират с борбата му против фашизма - от Айнщайн през Андре Жид - до Артуро Тосканини. 
В процеса на самоизграждането си Димитров, разбира се, не е сам. Първите му учители по социализъм в софийското работническо вечерно училище са Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев. След тях се нареждат Васил Коларов, Тодор Петров, Николай Максимов, Христо Кабакчиев, Георги Бакалов, Кръстю Раковски, Роман Аврамов. Всички те са възпитаници на най-престижните европейски университети. Всички те са свидетели на една вдъхновяваща европейска реалност: истински фабричен пролетариат, мощни национални профсъюзи, социалистическа партия със свои депутати, величествени първомайски шествия, стачки и нещо непредставимо за нравите на Ориента - доброжелателното отношение на бюргерската маса, възпитана в традициите на просвещението и калвинизма към социалдемокрацията. Всички те привнасят на българската политическа сцена онзи специфичен облик на европейска образованост, култура и достолепност, който ги обединява в едно духовно, идейно и политическо братство - цялата тази "славна българска социалистическа младеж" (по възторжените оценки на техните професори), която ще се влее в българската социалдемокрация и под грижливата опека на Димитър Благоев, Георги Кирков и Гаврил Георгиев ще запише имената си в историята на българския социализъм. Младият Димитров има привилегията да е допуснат в този  бляскав интелектулен кръг на социалистическата интелигенция, за да извърви пътя си от "приобщен" през "равен" до лидер на българския социализъм.
...
Девети юни 1923 г. е трагичен водораздел в живота на Георги Димитров. Той е разривът между неговото житейско "преди" и "после". Преди: годините на борбата, личното удовлетворение, постигнатите успехи, законното самоуважение и надеждите за бъдещето. И после: жестокият самоанализ, политическият самосъд.
 В навечерието на преврата той е зает с рутинните си задължения на депутат. На 2 юни води поредната словесна престрелка с министър-председателя Александър Стамболийски и нищо не предвещава, че над България тегне угрозата от кървав преврат, който за дълги години ще отключи кървавата гражданска война в България.
По-нататъшните събития са известни. Десетки хиляди мъже отчаяно се противопоставят на превратаджиите. Селяни и граждани. Земеделци и комунисти. Стотици убити, хиляди затворени. Живият живот изисква бърза промяна на курса: единен фронт на комунисти и земеделци, решителен отпор на превратаджиите. Работническо-селско правителство чрез ново въоръжено въстание - това е решението на заседанието на Централния комитет на 5-7 август 1923 г. Партията поема по нов път. Пътят, който прокарва Георги Димитров. Прави го на страниците на "Работнически вестник". Срещу политическото насилие, зверските убийства, скъпотията, безработицата, предизвикани от алчността на едно капиталистическо малцинство, Димитров предлага обединение на трудещите се маси и интелигенцията в единен фронт за защита от настъплението на капитала и извеждане на страната от кризата. Въпреки че между партиите на трудовите хора - комунистическата, аграрната, социалдемократическата и радикалната, има сериозни различия по програмата, стратегията и тактиката, важното е, подчертава Георги Димитров, да се осъзнае, че тези различия са преодолими. И в това е хранителната почва за възможното политическо взаимодействие. Събитията от 9 юни, хилядите жертви, жестокостите, масовите арести и манипулираните присъди над разбунтувалите се земеделци са само началото на фашисткия поход на капиталистите у нас. "Фашизмът не е само антикомунистически, той е в същото време и антинароден" - пише Димитров.
Концепцията за единния фронт е гигантска крачка в теоретичното и политическото развитие на българския социализъм. Димитров мощно разчиства дългогодишните пречки за политическо взаимодействие между комунисти, земеделци, социалдемократи и радикали. В борбата срещу надигащия се фашистки поход към властта има само едно радикално средство  - единният фронт на трудовия народ.
 Новият курс на Димитров е в основата на подготовката на Септемврийското въстание. То беше истинско народно въстание. Димитров нито можеше да го предизвика, нито да го спре. То беше българско въстание. Позицията на Комунистическия интернационал, влиянието на генералния секретар на Коминтерна и на специалните му емисари не са решаващи за неговото избухване и провеждане. Хрониката на събитията, спонтанността и липсата на добра организация показват, че през 1923 г. се надига "вековната злоба на роба", която много малко е повлияна от партийни резолюции, решения и декрети, от решенията на Коминтерна или от партийните централи на БКП и БЗНС. Септемврийското въстание беше антифашистко въстание. Народните маси инстинктивно разбираха, че превратът на 9 юни е фашистка кървава диктатура, насочена от крайната десница срещу техните законни права, свободи, въжделения и партии. Следващите репресии, геноцидът през 1925 г., жертвите в антихитлеристката съпротива показаха, че те са били прави. А Димитров и Коларов написаха в своето знаменито Отворено писмо до работниците и селяните в България : "Горе главите! Кървавото отмъщение на изплашената за властта си белогвардейска сган не ще сполучи да убие борческия дух на трудеща се България! Поражението ще ни научи как да победим! Въпреки всичко ще бъде работническо-селско правителство в България!"
 Концепцията на Димитров за единния фронт срещу фашизма тепърва щеше да набира сили, да прониква на Балканите в Европа и света. А след 1937 г. и избора му за генерален секретар на Комунистическия интернационал щеше да стане боен план за действие на световните антифашистки сили. Единен фронт, народен фронт, отечествен фронт, правителство на отечествения фронт, народна демокрация, Народна република България. А дотогава Димитров ще победи на Лайпцигския процес, ще направи смешни в очите на световното обществено мнение главатарите на третия райх Хитлер, Гьоринг и Гьобелс. Ще произнесе една от най великите речи в защита на българския народ и ще се превърне в знаме на световния антифашизъм.
...
В "Дневника" става ясно, че Сталин едва ли не диктува концепцията за "народна демокрация". Димитров внимателно е запомнил и записал всяка дума. Внимателният прочит показва, че Димитров е готов да отстоява мнението си без концесии и е готов да плати цената за това. В крайна сметка новият курс на Коминтерна означава категоричен демонтаж на сталинистката концепция за  социалдемокрацията като социалфашизъм. Политическото взаимодействие по време на фашизма означава да се отхвърлят политическите шаблони. И съюзите да се градят с партийните маси и с партийните ръководства. Тази концепция е негова,   българска, проверена в огъня на две въстания. И Сталин се съгласява. Въобще тази пудра от началото на днешния преход, според която старият лъв от Лайпциг се превръща в послушен кремълски пудел, се оказва доста евтина. Димитров се държи достойно, има своите сериозни подозрения в обосноваността на сталинистките чистки. Опитва се да помага на българските политемигранти, да се намесва в работата на репресивните органи. Доколко е успял, е друг въпрос. Важното е, че го е правил. След време историците ще разполагат с по-надеждни извори и ще могат да констатират истината, цялата истина.
...
Той беше велик реформатор. Създател на Народна република България. Държавник, който спаси страната си от третата национална катастрофа. Министър-председател, който започна модернизацията, индустриализацията и културния разцвет на България.
Ето резултатите от проекта му, така както са съхранени в пожълтелите страници на историята: Промишлената продукция на България от 1939 до 1989 г. беше нараснала 104 пъти; селското стопанство - 263%; реалните доходи на населението - с 600%; обществените фондове за потребление са 787%; брутният вътрешен продукт - 26%; националният доход - 16%. Безработица нямаше, неграмотни нямаше. Имаше безплатно, общодостъпно здравеопазване и образование. Основните производствени фондове през 1990 г. се оценяваха на 134 млрд. долара и 98% от тях бяха създадени от трудовите хора в Народна република България.


 

Из словото на Димитър Генчев на националното честване на годишнината  в Централния военен клуб – 15 юни 2017 г. 

 

 

 

Викът, който ни сочи посоката - Стефан Продев

 

 

 Из есето "Димитров", 1972 г.

 

Когато мислим за него, погледът ни винаги е отправен нагоре. Това не е поза или някакво суетно желание да покажем, че го уважаваме. Просто върховете не могат да се гледат по друг начин. Те винаги вдигат главите, освобождават мисълта, дават на очите усещането за мащабите. Застанали в подножието на историческата му сянка, ние не можем да го обхванем, ако не извисим собствените си сърца, ако и най-случайната трънка на духа ни не е устремена напред, към големите височини на примера му. В този смисъл той не е само споменът, който ни вълнува. Toй е и нравствената енергия, която ни тегли, крилото, което ни дава крила, викът, който ни сочи посоката. Ето защо, когато мислим за него, ние гледаме нагоре - натам, където се раждат светкавиците и орлите, където революцията, България и вечността се сливат...
Потънали в грижите на всекидневието, на конкретната работа, ние дори не подозираме колко сме щастливи, че имаме неговата височина. Не подозираме колко по-малки щяхме да бъдем като нация, ако той не присъства в нашата история. Тук не става дума за нашата гордост или за нашето самочувствие. Става дума за нещо много по-скъпо и съдбоносно. За нашето узряване върху барикадите на епохата, за самоосъзнанието ни като момент от съвременната история на човечеството. Подобно на Ботев, който свързва априлската епопея с Парижката комуна, той свързва септемврийска България с лайпцигската победа. Благодарение на него светът оцени 1923 г. чрез кладата на 1933 г. - сля логически нашето революционно движение с общия ход на световната революция. Това не е обикновена заслуга към народа, към класата, към комунистическото дело у нас. Това е истински исторически подвиг, една гигантска крачка по пътя на прогреса, която позволи на България да застане в първата редица на века. След тази крачка българската революция се превърна в пример за всички, или по-точно - стана достояние на всички, които имаха нужда от един опит или от едно знаме. Преди него тази революция беше до голяма степен свят за себе си, един вътрешен фронт, колкото героичен, толкова и непознат. След неговата битка в Лайпциг тя се роди за света, бе приета като равна сред равните, засия с нова светлина. Неслучайно и до днес на много места по Земята неговото име е синоним на всичко българско - на най-великото и достойното, което е създала нашата нация. Тук няма грешка или съвпадение. Той просто е символ на революционна България, на нейното голямо избухване в името на човечеството.
Но той не е само великата връзка между нас и света. Неговото безсмъртие има много по-скъпа цена. Тя е във всичко онова, което исполинската му фигура завеща лично на нас, на братята му не само по борба, но и по кръв. Не друг, а той пръв показа на съвременния българин колко справедливо е да се гордее със своя народ, с какво достойнство трябва да защитава името и делото му. Не друг, а пак той пръв показа на българския комунист колко храброст и култура са необходими, за да се изгради една полезна личност, какви морални сили се искат от него, за да се превърне в пример на обществото. В тази посока неговите морални уроци са необикновено ценни за всички нас, които малко или много невинаги умеем да бъдем морални.



 

 

 

11.06.2017 г.

Георги Димитров в Кюстендил



Георги Димитров посещава Кюстендил четири пъти. На 18 юли 1905 г. на организираното от смесения работнически синдикат събрание в сградата на читалище „Братство” на площада той произнася слово на тема: „Законът за еснафските сдружения и финансовата политика на правителството”. По това време  той е член на секретариата на Общия работнически синдикален съюз и негов деловодител. Събранието приема резолюция против Закона за еснафските сдружения. В нея се апелира към кюстендилското работничество да се сплоти около БРСДП (т.с.) за решителна борба с буржоазията. 

 

 

 

Второто посещение е на 21 и 22 май 1906 г., когато заедно с Христо Кабакчиев и В. Нейчев участват в устроения от местната партийна организация и Централния комитет на БРСДП (т.с.) голям събор на работници от Кюстендил, Дупница, Радомир, Самоков и София. В сградата на читалището е организирана вечеринка, на която Г. Димитров говори за наскоро проведените работнически стачки.Представена е и пиеса от местни самодейци. На втория ден, на публично събрание, произнася слово за работническите синдикати и социалната демокрация. Той разяснява какви трябва да бъдат съставът и характерът на един работнически синдика, какво може да прави той и какво отношение трябва да има към работническата социалдемократическа партия.

През 1908 г. Димитров отново посещава Кюстендил. На 19 януари по инициатива на увеселителната работническа комисия е устроена вечеринка  пред повече от 350 човека . На достъпен език за присъстващите е обяснено за какво се бори работническата социалдемократическа партия, по какво се отличава от другите партии, откъде черпи своите сили, чии интереси защитава и какви цели преследва. На 20 януари 1908 г. на публично събрание в салона на Безплатната ученическа трапезария  Г. Димитров говори на тема „Предстоящите избори и социалдемокрацията” и засяга непосредствените задачи на местната партийна организация, произтичащи от решенията на XIV партиен конгрес на БРСДП (т.с.). На същият ден, на на конференция с настоятелствата на работническата организация той изнася беседа „Върху другарските отношения между работниците, организирани в синдикати”.

 

 

 

 

През 1919 г. Димитров пристига в града със съпругата си Люба Ивошевич. Вечерта на 15 февруари, в дома на учителя Никола Грънчаров (по-късно кмет на Втората кюстендилска комуна) в непринуден разговор, Г. Димитров  дава указания на партийния актив да се готви упорито за предстоящата революционна борба с буржоазията. На проведената на 15-16 февруари в салона на читалището Околийска партийна конференция той произнася пламенна реч на тема „Днешният политически момент и настоящите задачи”. На конференцията присъстват и представители на партийните групи от селата Жиленци, Гърбино, Граница, Коняво, Раждавица и други. Участието на видния партиен деец и синдикален ръководител в конференцията и неговите указания допринасят изключително много за повишаване революционния борчески дух и за активизиране дейността на местната партийна организация.

В различно време Димитров посещава и други селища от бившия Кюстендилски окръг.

Посещенията на Георги Димитров в Кюстендил имат историческо значение. Неговите речи, беседи и указания се превръщат в здрава основа за борбата на местната партийна организация на БРСДП (т.с.) за революционно преустройство на обществото. В дните на Лайпцигския процес 1933 г. кюстендилските трудещи се показват висока политическа активност. Местните организации на Работническата партия и РМС разпространяват позиви в защита на Димитров, Попов и Танев и протестират енергично срещу инсценирания фашистки съдебен процес.

През 1946 година Георги Димитров присъства на честването на 1000-годишнината от създаването на Рилски манастир и произнася пламенна реч.

 

 

 

 

 

Източник: Енциклопедичен речник Кюстендил

 

 

 


 

Георги Димитров – българин със световни измерения

 


 

България е дала видни дейци на международния социализъм, както на левите радикални революционни течения, така и на конформистките, еволюционни направления. Имената на Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Георги Димитров, Кръстьо Раковски, на Янко Сакъзов и Атанас Москов са широко известни както у нас така и в чужбина. Едните смятат че капитализма и социализма са антиподи и тържеството на социализма означава смърт на капитализма, другите че капитализмът в своето развитие ще прерасне в социализъм. И двете течения имат една цел, но средствата им за постигането и са различни и за това те враждуват по между си.

Делото на Георги Димитров е значителен български принос в европейската история. Той е възпитаник на Димитър Благоев и израства под влиянието на Плеханов и Кауцки, а по късно на Ленин. Той завършва само седем ученически класа в училище, но по късно се самообразова и достига до върхове на човешката мисъл. Владее руски и немски език, които учи заедно с жена си Любица Ивошевич, сръбкиня, моделиерка дошла в България от Виена. 

Като ляв български социалдемократ и ръководител на българските революционни професионални съюзи участва в балкански и средно европейски профсъюзни и социалдемократически срещи. Първата му голяма международна проява е в третия конгрес на Коминтерна в Москва, където е приет от Ленин. Той е вече работнически лидер с национални и международни измерения. След септемврийското въстание в България 1923 г, което той ръководи заедно с Васил Коларов, емигрира във Виена, а след това в СССР. Оттогава 22 г. неговият живот протича в Москва и Западна Европа. В СССР той е депутат във върховния Съвет, член на ЦК на ВКП/б/, завеждащ международния отдел на ЦК, на шесто място в протокола на държавата след Сталин. Той е зает в апарата на Коминтерна, участва във всички негови конгреси през втората половина на 20те години и през трийсетте години. В края на 20те години става кандидат член на Изпълнителния Комитет на Коминтерна, а от 1935 г. е генерален секретар на Коминтерна, до разпускането му през 1943 г. През втората половина на 20-те и началото на 30-те години е ръководител на Балканското, а след това на Западно-европейското бюро на Коминтерна.

Георги Димитров придобива европейска и световна известност на Лайпцигския процес 1933 г . Той пръв посочва агресивния античовешки характер на фашизма, опасността която фашизма представлява за световния мир и за човечеството, разкрива източниците на фашизма - финансовия капитал, империализма. На лайпцигския процес той построява своята защита на основите на европейската духовна култура и цивилизация, позовава се на примери от основните културни пластове на Европа гръцката и римска култура. Не случайно той организира европейския конгрес за култура против войната в Амстердам, поддържа кореспонденция, връзки и приятелство с Ромен Ролан, Мартин Андерсен Нексьо, с Леон Фойхтвангер, с Йоханес Бехер, с Максим Горки, с Анри Барбюс, предизвиква адмирациите на Алберт Айнщайн, Рокуел Кент,  Артуро Тосканини, Андре Малро, Андре Жид. По това време той е вече признат крупен интелектуалец, теоретик и политик. Неговите теоретически разработки за единните, народните фронтове са принос в теорията на тогавашната и сегашната левица. Като генерален секретар на Коминтерна той начертава нова стратегия на борбата против фашизма и капитализма, стратегията на народните фронтове, на широкия съюз на левите сили, на интелигенцията, на младежта и жените. Той дава нова различна от Сталин формулировка, че фашизмът и социалдемокрацията не са братя близнаци и чрез изолация на сектантите при комунистите и десните при социалдемократите ратува за единение със левицата, с социлдемократите, не само чрез единство на масите, но и на ръководствата.

В годините на Втората световна война той организира съпротивата на европейските народи, борбите на китайския народ против окупаторите. Сталин, Рузвелт и Чърчил със своите генерали Жуков, Айзенхауер и Монтгомери ръководят фронтовете, а Георги Димитров насочва заедно с националните ръководства европейската Съпротива в която участват милиони партизани и бойни групи. С политически директиви, радиовръзки и радиопредавания, с изпращане на диверсантски групи и нелегални военни и политически организатори Димитров пряко участва във войната. Димитров отделя много внимание на Съпротивата в България, на Балканите и на връзките и помоща на Тито. Когато войната завършва Георги Димитров разговаря с Толиати, Торез, Пик и Улбрихт, преди отпътуването им от Москва за своите страни за следвоената обстановка в Европа и задачите на техните партии. След войната като ръководител на Българската комунистическа партия, Георги Димитров заедно с Васил Коларов разработва теорията и политиката на народната демокрация, за специфичния български път към социализъм.

Много преди еврокомунизма Димитров посочва националните пътища към социализъм основани и на общи закономерности. Той предупреждава за опасностите които  представлява бюрократичния, държавен социализъм лишен от инициативата на личността , посочва ролята на личната собственост за развитието на социализма особено за запазване правото на собственост върху земята на село под формата на поземлена аренда в условията на кооперацията, както и за ролята на кооперацията при занаятчийството и въобще при средните собственици. Той говори за патриотични индустриалци, търговци и офицери и интелигенция ,привлича към сътрудничество творческата интелигенция и средната класа, развива идеите за български път към социализъм. Георги Димитров нарежда веднага да се освободи арестувания Елин Пелин, съдейства да се освободят Михаил Арнаудов и Станислав Балан , съветника на царя ,пише писмо от Москва „берегите мальчика” , като настоява да се осигурят достойни условия за царското семейство. Като се завръща в България привлича цялата българска интелигенция за сътрудничество приема художника Илия Бешков и много други.

         Георги Димитров е наш съвременник не само като противник на войните които и сега се водят против интересите на народите. Той е забележителен реформатор модернизатор на България. Актуален е неговият призив за „15- 20 години България да постигне това което други народи при други условия са постигнали за столетие”. И днес когато запазването на националната идентичност е императив, важи неговата забележителна констатация че „ в областта на културата, няма малки и големи народи” Сега когато на България предстои отново да догонва европейските показатели на материално развитие и да защищава своята национална идентичност в условията на глобализъм и европейка интеграция тези димитровски завети са съвременни. Георги Димитров беше за равенство на всички български граждани, без разлика на религия и националност, той върна правата на българските евреи и имената и правата на българите мохамедани тежко нарушени от българските фашистки правителства. Той предлагаше на България европейски норми на цивилизация.



В условията на започналата световна студена война Георги Димитров ратуваше за мир, разобличаваше опитите за нов агресивен милитаризъм на монополистичните кръгове на САЩ и Западна Европа Тези негови завети са живи и спасителни и днес когато агресивните войни са наречени мироопазващи операции, а чуждите американски военни бази- лагери за съвместни учения Към историята трябва да се отнасяме честно и не са нужни подмени със съмнителна полза за днешни политически интереси. Нека не чертаем образа на Димитров какъвто не е . Той следва политиката на Сталин, макар и в тежки спорове с него, той е марксист, привърженик на класовата борба и революцията,на насилието като средство за обществен прогрес и едва бъдещето ще покаже прав или не е той. Историята не е получила своя край.

Проявите на насилие в неговата дейност, присъдите на Никола Петков и Коста Лулчев и разгрома на парламентарната опозиция, са свързани с началото на студената война, с епохата в която той живее войни, революции, граждански войни, въстания, съпротивата против фашизма и капитализма. България според ялтенските споразумения е в съветската зона. Но кои днес се занимава с насилията по време на френската революция или американската гражданска война, по малки ли са американските насилия във Виетнам, войната срещу Югославия, във Ирак и Афганистан, готвената война срещу Иран .

И после политиците са като планините, те се мерят по върховете, а не по падините и долините. А върховете в живота и дейността на Георги Димитров са достатъчно високи за да остане той на почетно място в историята. Освен това Георги Димитров сам е подложен на .насилие в български, румънски и германски затвори. А и в собственото му партия е подложен на тежка критика и изолация, от левосектантите през 1925- ЗЗ година и около 16 пленум на ЦК на БРП/к/ през юни 1948 г от Трайчо Костов, Добри Терпешев, Титко Черноколев и на критика и натиск от Сталин и Суслов в времето преди и след 5 конгрес на партията, че бил забавил разгрома на опозицията, че имал неясни формулировки за български път на социализма , че говорил за патриотични индустриалци ,офицери и т.н. Вие грешите др. Димитров остро го критикува в-к Правда Единствен Васил Коларов го защищава от свои и външни критици.

Животът и делото на Георги Димитров продължават да бъдат актуални и днес затова силите на десницата в България се стремят да очернят името и дейността на Георги Димитров, полагат усилия да го заличат от народната памет. Не за първи път Георги Димитров е потулван дори от собствената си партия. Но колкото по вече минава времето, толкова по ясно се откроява значителният образ на този забележителен български революционер и политик ,най голямата българска фигура през 20 век.    

 

 

Павел Писарев

 

 

 

Източник: блог на автора, 12 юни 2012 г.