Търсене в този блог

6.06.2013 г.

Георги Кирков - Похвално слово за Майстора

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006

Той мо­же­ше да бъ­де ка­къв­то по­же­лае в своя жи­вот – та­лан­т­лив по­ет, блес­тящ пуб­ли­цист и про­ник­но­вен те­о­ре­тик, на­ро­ден три­бун и пар­ти­ен во­дач, по­ли­тик и дър­жав­ник. По­же­ла го и ста­на всич­ко то­ва за­ед­но. Ста­на Майс­то­ра.

Той мо­же­ше да бъ­де висш дър­жа­вен чи­нов­ник, за­мо­жен рен­ти­ер, цар­с­ки ге­не­рал, ми­нис­тър, но не по­же­ла – за­що­то бе­ше Майс­то­ра.

През жи­во­та си не пос­т­рои да­же ед­на къ­ща. Из­майс­то­ри соб­ст­ве­на­та си пар­тия. Жи­вя и ум­ря ка­то бед­няк, но бе­ше при­каз­но бо­гат с лю­бов­та на хи­ля­ди­те си дру­га­ри и при­я­те­ли.

По­я­ва­та му на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на бе­ше от­дав­на пре­диз­вес­те­на – от Бо­тев, Ва­зов и Але­ко. Де­бю­тът му в дра­ма­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм по­за­къс­ня – по­я­ви се във вто­ро дейс­т­вие, че­ти­ри го­ди­ни след Буз­лу­д­жа. И ни­ко­га ве­че не от­с­тъ­пи зад ку­ли­си­те. Та­ка при Дя­до­то дой­до­ха Майс­то­ра, а след то­ва Гав­ри­ла – „Же­ляз­на­та трой­ка“ на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм, един­ни, дръз­ки и уве­ре­ни в „гря­ду­ща­та“ про­ле­тар­с­ка ре­во­лю­ция.

Лич­нос­т­но­то са­мо­из­г­раж­да­не на Ге­ор­ги Кир­ков е сло­жен и про­дъл­жи­те­лен про­цес. Та­ка е ви­на­ги с на­да­ре­ни­те лич­нос­ти – при тол­ко­ва съб­лаз­ни и въз­мож­нос­ти тряб­ва да се на­у­чиш на са­мо­ли­ше­ние. Да мо­жеш да от­х­вър­лиш лес­на­та по­бе­да днес, в име­то на ед­но го­ля­мо за­во­е­ва­ние ут­ре. И пре­ди да по­бе­диш про­тив­ни­ци­те си, тряб­ва да се на­у­чиш да по­беж­да­ваш се­бе си.

Мно­го пре­ди да ста­не Майс­то­ра, Ге­ор­ги Кир­ков се учи на са­мо­дис­цип­ли­на в Юж­нос­ла­вян­с­кия пан­си­он. То­ва е не­го­ва­та лич­на Пет­ро­пав­лов­с­ка кре­пост. Ка­зар­ме­ни­ят ре­жим, кар­це­рът, арес­ти­те ни най-мал­ко не за­сил­ват рес­пек­та му пред Бо­га, Ца­ря и Оте­чес­т­во­то. Той меч­тае за „чис­та­та и свя­та­та ре­пуб­ли­ка“ на Апос­то­ла, за цар­с­т­во­то на бед­ни­те и глад­ни­те, за един бог – за­щит­ник на ро­би­те. И че­те с упо­е­ние Чер­ни­шев­с­ки, Доб­ро­лю­бов, Бе­лин­с­ки, Дос­то­ев­с­ки, Го­гол и Сал­ти­ков-Щед­рин.

Ве­ли­ки­те рус­ки кла­си­ци го об­лъч­ват с нрав­с­т­ве­ност, ху­ма­ни­зъм и жер­т­во­го­тов­ност. Ни­хи­лис­ти, анар­хис­ти, на­ро­до­вол­ци тре­во­жат мис­ли­те и съ­ни­ща­та му с арис­ток­ра­тич­но­то пре­неб­ре­же­ние към це­на­та на соб­с­т­ве­ния си жи­вот, с го­тов­ност­та си да ум­рат за ед­на идея. Та­ка е до на­пус­ка­не­то на пан­си­о­на. Ско­ро дру­га тра­ди­ция и дейс­т­ви­тел­ност ще пре­доп­ре­де­лят по-на­та­тъш­но­то му раз­ви­тие.

През 1892 го­ди­на Ге­ор­ги Кир­ков от­к­ри­ва „ис­тин­с­ка­та“ Ев­ро­па. Три­го­диш­но­то му след­ва­не по кар­тог­ра­фия във Ви­е­на сла­га съд­бо­но­сен от­пе­ча­тък вър­ху не­го­ва­та лич­ност. Уни­вер­си­тет­с­ка­та биб­ли­о­те­ка с не­ве­ро­ят­ни­те си ду­хов­ни ла­ком­с­т­ва, с ве­ли­ки­те ко­лек­ции на Пра­те­ра, с Щат­со­пе­ра­та, кон­цер­ти­те на от­к­ри­то пред Рат­ха­у­за, те­ат­ри­те, ли­те­ра­тур­ни­те ка­фе­не­та и пуб­лич­ни­те ба­ло­ве под зву­ци­те на Щра­ус го пог­лъ­щат на­пъл­но. Пър­ви­те впе­чат­ле­ния са гла­во­за­май­ва­щи. Жи­во­тът из­г­леж­да ка­то един без­к­ра­ен ви­ен­с­ки валс. Ка­лей­дос­ко­път е тол­ко­ва пъс­тър и ярък, че по­бо­ля­ва очи­те му.

След еуфо­ри­я­та на пър­ви­те дни Кир­ков за­поч­ва да под­реж­да мо­зай­ка­та на ед­на вто­ра, па­ра­лел­на ре­ал­ност – кон­т­рас­ти на лук­са и ми­зе­рия, уни­зи­тел­но при­със­т­вие на хи­ля­ди из­лиш­ни хо­ра, вкуп­че­ни в бед­няш­ки­те ра­бот­ни­чес­ки пред­г­ра­дия на блес­тя­ща­та Ви­е­на. Про­ся­ци, прос­ти­тут­ки, ро­я­ци без­п­ри­зор­ни, глад­ни де­ца. Це­на­та на раз­ко­ша раз­г­ри­ми­ра ве­ли­чи­е­то на двор­ци­те и Ви­е­на пос­те­пен­но зап­ри­лич­ва на Ди­кен­со­вия сту­ден дом – тъ­жен, ми­зе­рен и без­на­деж­ден. И ве­ли­чес­т­ве­ни­те ар­хи­тек­тур­ни па­мет­ни­ци му се по­каз­ват в но­ва свет­ли­на – сту­ден­тът по кар­тог­ра­фия за­поч­ва да прес­мя­та кол­ко ли кръв и пот са про­ле­ли не­щас­т­ни­ци­те, ко­и­то са ги пос­т­ро­и­ли…

И все пак уни­ни­е­то не про­дъл­жа­ва дъл­го. Жи­ви­ят ви­ен­с­ки ри­тъм ся­каш от са­мо­се­бе си ре­ша­ва „прок­ле­ти­те въп­ро­си на ве­ка“. От ди­аг­но­за­та на Ди­кенс до те­ра­пи­я­та на Маркс има са­мо ед­на крач­ка и Ге­ор­ги Кир­ков я пра­ви по „Рин­г­щ­ра­се“, на ве­ли­чес­т­ве­на­та пър­во­майс­ка ма­ни­фес­та­ция през 1892 го­ди­на. Пред очи­те му се случ­ва не­що не­виж­да­но ни­то в Ру­сия, ни­то в Бъл­га­рия до то­зи мо­мент: сто­ти­ци хи­ля­ди хо­ра са на­ме­ри­ли си­ла и вя­ра, ор­га­ни­зи­ра­ни в ра­бот­ни­чес­ки син­ди­ка­ти и в сво­я­та соб­с­т­ве­на по­ли­ти­чес­ка пар­тия, да се бо­рят за со­ци­ал­на спра­вед­ли­вост, чо­веш­ко дос­тойн­с­т­во и де­мок­ра­ция. През съ­ща­та та­зи го­ди­на Ге­ор­ги Кир­ков виж­да с очи­те си мощ­та и ис­то­ри­чес­кия оп­ти­ми­зъм на ви­ен­с­кия про­ле­та­ри­ат. Раз­би­ра, че ко­му­низ­мът от­дав­на ве­че не е приз­рак, зак­лю­чен меж­ду стра­ни­ци­те на „Ма­ни­фес­та“, а ре­ал­ност, без ко­я­то е без­с­мис­ле­но да съ­щес­т­ву­ва.

Лич­но­то му за­поз­нан­с­т­во с ли­де­ри­те на Ав­с­т­рийс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия – Вик­тор Ад­лер, Фриц Аус­тер­лиц и Франц Шу­ма­хер, не са­мо до­вър­ш­ва офор­мя­не­то му ка­то мар­к­сист, а до го­ля­ма сте­пен пре­доп­ре­де­ля и бъ­де­ща­та му съд­ба на про­ле­тар­с­ки тво­рец и по­ли­тик.

Ви­е­на тра­си­ра и пъ­тя на Кир­ков към дру­га­та ве­ли­ка сто­ли­ца на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм – Бер­лин. Те­о­ре­тич­ни­те ста­тии на Ка­уц­ки, со­ци­ал­ни­те ана­ли­зи на Ме­ринг, фу­ту­рис­тич­ни­те прог­но­зи на Бер­н­щайн шли­фо­ват ин­те­лек­та му и го въ­о­ръ­жа­ват с оп­ти­ми­зъм, дър­зост и тър­пе­ние. Във Ви­е­на мла­ди­ят Кир­ков раз­би­ра, че ори­ен­тал­с­ки­ят зас­той на бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки жи­вот е са­мо из­мам­на при­вид­ност, че под мър­т­ви­те во­ди на ли­бе­рал­но-кон­сер­ва­тив­но­то бла­то кло­ко­чат енер­ги­я­та и си­ла­та на бъ­де­що­то про­ле­тар­с­ко дви­же­ние. В ръ­це­те си дър­жи до­ка­за­тел­с­т­во­то – пър­ви­те бро­е­ве на вес­т­ник „Ра­бот­ник“ и на спи­са­ние „Со­ци­ал­де­мок­рат“. Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки са из­пъл­ни­ли „нрав­с­т­ве­на­та за­да­ча на ин­те­ли­ген­ци­я­та“ и са съз­да­ли Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И кол­ко­то и сла­ба, и ма­ло­чис­ле­на да е та­зи пар­тия, тя ве­че раз­по­ла­га със свое соб­с­т­ве­но из­да­тел­с­т­во, с пе­чат­ни­ци, вес­т­ни­ци и спи­са­ния. Мес­т­ни­те пар­тий­ни гру­пи са впрег­на­ти в не­рав­на по­ли­ти­чес­ка бор­ба и пис­ма­та от Бъл­га­рия на­пом­нят, че все­ки тряб­ва да за­е­ме мяс­то­то си на ба­ри­ка­да­та спо­ред съ­вест­та и убеж­де­ни­я­та си.

Кир­ков ня­ма ни­как­ви съм­не­ния – ни­то за мяс­то­то си, ни­то за ро­ля­та си в та­зи бор­ба. Гне­тят го са­мо бре­ме­то и раз­с­то­я­ни­е­то, ма­кар да съз­на­ва яс­но, че ка­у­за­та му е до жи­вот.

                                                                 * * *

 В по­ли­ти­чес­кия си де­бют Ге­ор­ги Кир­ков из­пол­з­ва най-сил­но­то оръ­жие, ко­е­то при­те­жа­ва – ли­те­ра­тур­на­та си дар­ба. Още пър­ви­те му ста­тии в „Со­ци­а­лист“ по­каз­ват, че до блес­тя­щи­те пе­ра на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм се на­реж­да ис­тин­с­ки са­мо­ро­ден та­лант. Един пуб­ли­цист с бо­га­то твор­чес­ко мис­ле­не, ев­ро­пейс­ка кул­ту­ра и мо­щен по­ле­ми­чен за­ряд. И още не­що: с блес­тя­що чув­с­т­во за ху­мор, тън­ка иро­ния и уни­що­жи­тел­на си­ла на сме­ха.

„Иде­а­ли­те на бъл­гар­с­ка­та де­мок­ра­ция не мо­гат да бъ­дат ни­то глад­ка фра­за, ни­то не­о­кас­т­ре­на со­па – пи­ше Кир­ков в пър­ва­та си ста­тия на стра­ни­ци­те на „Со­ци­а­лист“, – а ли­бе­ра­лиз­мът уми­ра, за­що­то не мо­же да бъ­де из­ра­зи­тел, за­що­то прес­та­ва да бъ­де но­си­тел на иде­а­ли­те на съв­ре­мен­но­то бъл­гар­с­ко об­щес­т­во и на де­мок­ра­ци­я­та. Де­мок­ра­ци­я­та има своя един­с­т­вен ве­рен страж и из­ра­зи­тел в ли­це­то на ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия“. И за­вър­ш­ва: „Бор­ба­та про­тив днеш­на­та ре­ак­ция мо­же да бъ­де во­де­на със си­гу­рен ус­пех са­мо в ре­до­ве­те на со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция, за­що­то са­мо там мо­же да се мре за на­род­на­та сво­бо­да и прав­ди­ни и да се праз­ну­ва тях­на­та бляс­ка­ва по­бе­да.“

Те­зи ду­ми по­би­рат лич­но­то сим­вол-ве­рую на Кир­ков. И той не­от­к­лон­но се при­дър­жа към не­го от пър­ва­та до пос­лед­на­та ста­тия на своя жи­вот. Стран­на ни из­г­леж­да днес ле­ко­та­та, с ко­я­то Ге­ор­ги Кир­ков за­е­ма ес­тес­т­ве­но­то си мяс­то в пар­тий­на­та йе­рар­хия. Ар­тис­ти­чен, ду­хо­вит, оба­я­те­лен, той вед­на­га се на­реж­да до пър­во­ос­но­ва­те­ли­те на пар­ти­я­та. Ли­дер­с­ки­те пре­тен­ции са му чуж­ди, но ес­тес­т­ве­ни­ят ход на бор­ба­та го из­т­лас­к­ва в пър­ви­те ре­ди­ци. Пар­ти­я­та има в не­го­вия жи­вот ня­как­во съд­бов­но пре­доп­ре­де­ле­ние. Той я пос­та­вя ви­на­ги на пър­во мяс­то, по-ви­со­ко от вся­как­ви лич­ни при­вър­за­нос­ти и прис­т­рас­тия. Пар­тий­ни­те пос­то­ве не ос­та­вят от­пе­ча­тък вър­ху лич­ност­та му. Ре­дак­тор на „Со­ци­а­лист“, гла­вен ре­дак­тор на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, сек­ре­тар-ка­си­ер на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на БРСДП, на­ро­ден пред­с­та­ви­тел – Кир­ков из­ли­за по­бе­ди­тел във всич­ки прев­рат­нос­ти и пре­диз­ви­ка­тел­с­т­ва, съ­път­с­т­ва­щи слож­на­та му жи­тейс­ка съд­ба. Той е блес­тя­щи­ят пуб­ли­цист, та­лан­т­ли­ви­ят бе­лет­рист, про­ник­но­ве­ни­ят по­ет на сво­я­та пар­тия. Це­ни соб­с­т­ве­ни­те си ус­пе­хи са­мо през приз­ма­та на об­що­то де­ло. Про­ва­ли­те и по­ра­же­ни­я­та на ра­бот­ни­чес­ка­та ка­у­за из­жи­вя­ва ка­то свое по­ра­же­ние. То­га­ва ста­ва спри­хав, „нер­вен“ – по из­ра­за на Бла­го­ев, без­по­ща­ден и към сво­и­те, и към чуж­ди­те. „Во­да­чи­те на ка­ла­ба­лъ­ка“ – та­ка той на­ри­ча ли­де­ри­те на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти – пра­вят всич­ко въз­мож­но, за да из­бег­нат пря­ка­та по­ле­ми­ка с не­го. За­що­то убийс­т­ве­ни­те му ха­рак­те­рис­ти­ки се прев­ръ­щат в по­ли­ти­чес­ко клей­мо, от ко­е­то ня­ма отър­ва­не за цял жи­вот. Не­го­ва­та прин­цип­ност стои по-ви­со­ко от по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност. Дов­че­раш­ни­те му съ­миш­ле­ни­ци в пар­ти­я­та, „ши­ро­кан­ци­те“, с го­ди­ни не мо­гат да про­у­ме­ят го­тов­ност­та му да се ли­ши от тол­ко­ва близ­ки при­я­тел­с­т­ва, при­вър­за­нос­ти, ста­ри спо­ме­ни и род­нин­с­ки връз­ки. Са­мо той знае це­на­та на та­зи ле­ко­та, с ко­я­то проп­ра­вя пър­ти­на­та на про­ле­тар­с­ко­то дви­же­ние в Бъл­га­рия, це­на­та на бол­ка­та от лич­на­та си дра­ма и пре­о­до­ля­ва­не­то на скри­ти­те съм­не­ния. В дни на теж­ки из­пи­та­ния той е бо­дър, дър­зък и уве­рен в соб­с­т­ве­но­то си идей­но и ин­те­лек­ту­ал­но пре­въз­ход­с­т­во. Са­мо един при­мер: през ля­то­то на 1904 го­ди­на Кир­ков ръ­ко­во­ди дис­пу­та в Со­фийс­кия цирк меж­ду д-р Кръс­тю Ра­ков­с­ки и Ян­ко Са­къ­зов. Ши­ро­ки­те за­поч­ват шум­но да ап­ло­ди­рат своя ли­дер. Кир­ков въд­во­ря­ва спо­койс­т­вие с не­под­ра­жа­ем ли­чен по­черк: „Гос­по­да, на­ми­ра­те се в цирк, но не сте на цирк. И не го­во­ре­те тол­ко­ва глу­пос­ти, за­що­то не се на­ми­ра­те в На­род­но­то съб­ра­ние.“ „Ама Ка­уц­ки, ама Бер­н­щайн“ – реп­ли­ки­ра Са­къ­зов. „Со­ци­а­лис­ти­те не се кла­нят на ку­ми­ри“ – от­си­ча Ге­ор­ги Кир­ков със съ­що­то ехид­с­т­во, с ко­е­то на­ри­ча се­бе си „дърт со­ци­а­лист“ и „стар об­ръч, кой­то труд­но се из­ви­ва“.

Впро­чем със сво­и­те, с еди­но­миш­ле­ни­ци­те си, Кир­ков е съв­сем друг. Око­ло не­го ви­на­ги ви­тае ат­мос­фе­ра на жиз­не­ра­дост и ве­се­лие. Сме­хът го след­ва нав­ся­къ­де и му от­ва­ря всич­ки вра­ти. Прос­ти­ят „ра­бо­тен“ на­род го оби­ча ка­то све­тия. Пос­ре­щат го и го из­п­ра­щат ка­то свой най-бли­зък дру­гар – всич­ки бед­ни хи­жи са от­во­ре­ни за не­го.

„Люб­ве­о­бил­ний бра­те во идее“ – та­ка се об­ръ­ща към не­го Ди­ми­тър Бла­го­ев в ед­но пис­мо от 1898 го­ди­на. Та­ки­ва ду­ми от ус­та­та на Дя­до­то се от­рон­ват мно­го, мно­го ряд­ко. Те оз­на­ча­ват без­г­ра­нич­но до­ве­рие и приз­на­ние след про­вер­ка­та на дъл­го­го­диш­ни из­пи­та­ния.

Те са ви­на­ги за­ед­но – в ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, в пар­тий­ния клуб на ули­ца „Цар Си­ме­он“ и ве­чер в пар­тий­на­та кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Сред шпал­ти, ко­рек­ту­ри, чер­но­ви на ста­тии, об­ла­ци тю­тю­нев дим или на хал­ба про­ше­ко­во пи­во след ча­со­ве на те­жък труд.

В би­ра­ри­я­та Кир­ков се сре­ща на жи­во със сво­и­те ге­рои. Те пак са съ­щи­те от зна­ме­ни­та­та му фей­ле­тон­на по­ре­ди­ца „Дре­миг­рад­ски сме­ши­ла“, за ко­и­то бе­ше на­пи­сал в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“: „За ни­що на тоя свят аз не бих се съг­ла­сил, о мои скром­ни и прос­ти ге­рои, да ви за­ме­ня с бъб­ри­ви­те ни­що­жес­т­ва на зе­мя­та… И сме­ло, и ве­се­ло, и дра­го ми е пак да се взи­рам във ва­ши­те дъл­бо­ко из­ро­ве­ни от нуж­да­та и не­во­ли­те ли­ца и по тях да че­та ве­ли­ка­та по­вест на чо­веш­кия жи­вот, да се вслуш­вам във ва­ша­та гру­ба, не­цен­зур­на, но ис­к­ре­на, иде­ща от са­мо­то сър­це реч.“

При тол­ко­ва за­лож­би и та­лан­ти Ге­ор­ги Кир­ков на­ми­ра най-доб­ра­та въз­мож­ност за ця­лос­т­на се­бе­и­зя­ва в пар­ла­мен­та. Ед­но сви­де­тел­с­т­во на Кой­ка Ти­не­ва: „От всич­ки ку­ло­а­ри на за­се­да­тел­на­та за­ла де­пу­та­ти­те се над­п­ре­вар­ва­ха да за­е­мат сво­и­те мес­та, за да не про­пус­нат ни­то ед­на ду­ма. Кир­ков би­чу­ва­ше по­ли­ти­ка­та на раз­ни­те бур­жо­аз­ни пар­тии с олим­пийс­ко спо­койс­т­вие, с не­о­бик­но­ве­но съз­на­ние за сво­я­та прав­да. Осо­бе­на си­ла се из­лъч­ва­ше от не­го­ви­те ре­чи, ко­га­то тряб­ва­ше да ри­су­ва гле­ди­ще­то на пар­ти­я­та по да­ден ва­жен въпрос. Той с та­ка­ва не­по­ко­ле­би­ма уве­ре­ност го­во­ре­ше за бъ­де­ще­то на чо­веш­ко­то об­щес­т­во, че все­ки­му се стру­ва­ше, че да­же и най-вър­ли­ят про­тив­ник ще се раз­ко­ле­бае пред не­го­ви­те ар­гу­мен­ти… И на вся­ка реп­ли­ка той от­го­ва­ря­ше та­ка кон­к­рет­но, с та­ко­ва ос­т­ро­у­мие и ду­хо­ви­тост, че ця­ла­та за­ла се за­ли­ва­ше в смях.“

И още ед­но мно­го ав­то­ри­тет­но сви­де­тел­с­т­во – на Си­ме­он Ра­дев: „Не­го­ва­та сла­ва се пръс­на на­ши­ро­ко, от­как той оча­ро­ва ед­на за­ко­но­да­тел­на се­сия със своя ос­тър ум, с иг­ри­вия си ху­мор, с ед­на ве­се­ла, нез­ло­би­ва, сме­е­ща се иро­ния, ко­я­то чес­то пъ­ти пра­ща­ше по ад­рес на бур­жо­а­зи­я­та ед­на ос­т­ра стре­ла в ед­но иг­рос­ло­вие… Ни­ко­га един со­ци­а­лист не е да­вал на бур­жо­а­зи­я­та вну­ше­ние за са­мо­у­бийс­т­во по тоя при­я­тен на­чин, по кой­то я уве­ща­ва­ше граж­да­ни­нът Кир­ков. Ко­га­то той се явя­ва­ше на три­бу­на­та, де­пу­та­ти­те си от­ва­ря­ха ду­ша­та, за да се сме­ят и в за­ла­та нас­та­ва­ше праз­ник.“

Ора­тор­с­ко­то из­кус­т­во на Ге­ор­ги Кир­ков жъ­не бо­га­ти пло­до­ве и в мал­кия пар­ла­мент – Со­фийс­ка­та град­с­ка об­щи­на. През 1911 го­ди­на за пър­ви път в Со­фия за со­ци­а­лис­ти­чес­ки съ­вет­ни­ци са из­б­ра­ни Ди­ми­тър Бла­го­ев и Ге­ор­ги Кир­ков. И тук два­ма­та се рад­ват на ог­ро­мен об­щес­т­вен ав­то­ри­тет. Дя­до­то – с ана­ли­тич­ния си ум, Майс­то­ра – с пре­въз­ход­но­то си сар­кас­тич­но сло­во. Още на пър­ви­те за­се­да­ния те пос­та­вят с без­це­ре­мон­на от­к­ро­ве­ност най-на­бо­ле­ли­те въп­ро­си на со­фийс­ка­та „го­ло­та“ – здра­ве­о­паз­ва­не, без­ра­бо­ти­ца, глад, студ. От­к­ро­вен, без­по­щад­но то­чен в со­ци­ал­на­та си ди­аг­но­за, Бла­го­ев без­ком­п­ро­мис­но изоб­ли­ча­ва вся­ка про­я­ва на ко­руп­ция, не­хайс­т­во и по­ли­ти­чес­ка де­ма­го­гия. Ге­ор­ги Кир­ков изис­к­ва яс­ни и точ­ни на­ред­би, по­но­си­ми да­нъ­ци и дос­тъп­но жи­ли­ще за все­ки. Об­щин­с­ки­те ана­ли са съх­ра­ни­ли чу­дес­ни об­раз­ци на ора­тор­с­ко­то из­кус­т­во на Майс­то­ра и ре­ди­ца не­го­ви по­бе­ди в бор­ба­та на мо­ра­ла сре­щу ке­ле­пи­ра.

Раз­г­ро­мът в Меж­ду­съ­юз­ни­чес­ка­та вой­на, пър­ва­та на­ци­о­нал­на ка­тас­т­ро­фа дъл­бо­ко раз­с­т­рой­ват здра­ве­то на Майс­то­ра. И не са­мо ли­ше­ни­я­та по фрон­то­ве­те и без­с­мис­ле­ни­те за­гу­би, а без­да­ри­е­то на бъл­гар­с­ка­та бур­жо­а­зия, про­пи­ля­ла епич­ни­те уси­лия на цял на­род, го гне­тят жес­то­ко. По­ра­ди то­ва Кир­ков се про­вик­ва в пар­ла­мен­та: „Вас ве­че за­кон не ви ло­ви, гос­по­да! Вас ви ло­ви ре­во­лю­ци­я­та.“

Ве­ли­ка­та рус­ка ре­во­лю­ция са­мо за­сил­ва уве­ре­ност­та му в не­от­в­ра­ти­мост­та ú на бъл­гар­с­ка поч­ва: „По­бе­да­та на со­ци­а­лиз­ма е та­ка не­из­беж­на, как­то е не­из­бе­жен из­г­ре­вът на слън­це­то“ – на­пис­ва Майс­то­ра мал­ко пре­ди смърт­та си.

                                                                    * * *

Майс­то­ра жи­вя и ум­ря със съз­на­ни­е­то, че е учас­т­ник в „пос­лед­ния бой“, във ве­ли­ча­ва­та бит­ка за ед­на но­ва ду­хов­ност, за ед­на но­ва ци­ви­ли­за­ция. Той зна­е­ше це­на­та на сме­ха, как­то зна­е­ше и кой ще се смее пос­ле­ден.

Вре­ме е да раз­т­во­рим стра­ни­ци­те на не­го­вия жи­вот.

Вре­ме е да се пос­ме­ем за­ед­но.

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар