Търсене в този блог

26.03.2013 г.

Нашите организации - статия на Гаврил Георгиев



    През последните две-три години работническата партия преживя няколко момента на бурна обществена и поли­тическа деятелност. Военното положение, сопаджийството и десятъкът на Радославовото министерство ни прину­диха за време да напуснем спокойната си деятелност за възпитаването и организирането на работническите маси и ни хвърли в решителна борба, в широка агитация против една управляваща шайка от крадци, която искаше да за­души всяко движение в страната. По-сетне ние трябваше да съсредоточим всичките свои сили в избирателната бор­ба, открита от едно чисто княжеско министерство, пови­кано да урежда личните сметки на двореца. И едва бяхме успели да се заловим за редовната си работа, настъпи нов избирателен период и ние трябваше изново да заемем своето място в първите редове на борбата на работниче­ския народ против неговите обирници и потисници. Всичко това не можеше да не се отрази върху вътрешния живот на нашата партия: ред важни въпроси ние трябваше да оставим настрана, за да насочим нашите усилия там, дето в момента ни викаше дългът; ние не можехме да посветим нашите грижи за вътрешното укрепване на партията и за по-успешната пропаганда между незасегнатите още от нашето слово работнически слоеве.
         Сега обаче настъпва един момент на макар и сравни­телно затишие в нашия политически живот. Цанковистите криво-ляво си стъкмиха едно болшинство в Народното съ­брание и ще се мъчат с него да управляват. Политиче­ската свобода днес се зачита повече, отколкото преди, и това обстоятелство развързва и нам ръцете за изпълнение на ония задачи, които ние, не по наша вина, трябваше временно да занемарим. Но ние трябва да бързаме и много да бързаме да използуваме момента. Докога ще трае сегашното затишие, ние не можем каза. Ние всеки ден можем да бъдем изненадани. Един фирмилианов въ­прос, адските планове на един „върховен" македонски комитет, цанковисткото пълзене пред руския царизъм мо­гат на всеки момент да хвърлят нашата страна в нови из­питания и ние пак ще бъдем повикани да заемем своите позиции, за да поведем този път, може би, много по-упо­рита борба и с много повече жертви, отколкото по-рано. Сега именно ние трябва най-добре да се възползуваме от обстоятелствата, за да бъдем готови, колкото се може по­вече, за утрешните изненади и борби.
      По реда ние ще засегнем въпроса за основаването и деятелността на местните партийни организации. Всяка партийна организация е огнище на социалдемократиче­ската пропаганда и агитация. Оттам се пръска нашето слово в широките работни маси, оттам излиза и всеки опит в местността за пробуждане на класовото им съзнание и за основаването на работнически синдикати. Организации­те са основата на нашата партия, те са ядката на нашата сила, там се групират най-съзнателните работници и най- добрите наши дейци. Правилникът за вътрешната уредба на партията ясно показва какви големи надежди възлага нашата партия на всяка новооснована организация. Но та­кива ли са всичките наши организации? Отговарят ли те с успех на задачите, които им са определени? — Ние не трябва никога да крием нашите недостатъци и трябва да признаем, че има немалко организации, които оста­ват много надире в изпълнение на своите длъжности към социалистическото дело. Някои от тях не отговарят редов­но даже на най-обикновените задължения на устава, без изпълнението на които едва ли може да се говори за пар­тийна организация. Напр. едни забавят с цели месеци да уреждат сметките си по календара, а други пращат внос­ките си и тримесечните отчети нередовно, трети рядко отговарят на писмата на Централния комитет за исканите от тях сведения. Особено е характерно това обстоятелство, че някои организации правят твърде малко за разпространението на партийния вестник. Единственият наш вестник! Даже на него такива организации не дават възможност да прониква широко в работните маси, когато това е първият дълг на един партиен другар. Освен това, когато преминете към тримесечните отчети, вие виждате, че устната пропаганда в някои места твърде слабо се води. Една вечеринка, едно събрание или беседа в продълже­ние на месец и повече време — ето всичката местна дея­телност.
   Тази слаба деятелност, разбира се, немалко се дължи на отделните партийни другари, които занемарват своите партийни длъжности или гледат едностранчиво на на­шата деятелност. Такива другари с готовност се хвърлят в избирателната агитация, ала далеч не проявяват същата енергия към черната, безшумна, но затова толкова по- славна работа за пробуждането на работническата класа, за нейното сдружаване, за укрепване на организациите. Главните причини обаче за слабия живот на някои наши организации лежат не в неподготвеността на този или он­зи наш другар. Ние трябва да я търсим другаде. Докато една местна партийна организация брои само двама или трима действуващи членове, докато тя всичко очаква от тях, по-друго не може и да се очаква: нейната работа ви­наги ще куца; докато болшинството от нейните членове не са проникнати от съзнанието на своите партийни длъж­ности, докато те всички не са достатъчно подготвени да се нагърбят с тежките задачи на работническата партия, есте­ствено е, че такава организация сама се осъжда на бездеятелност и често пъти нейното съществуване бива само по име. Ще рече, причините за слабата деятелност на та­кива организации лежат в самата им основа: те не са в състояние да създадат трайна и боева организация, те не разполагат с достатъчно сили, подготвени да поведат ве­ликата борба на пролетариата, което пък показва, че тия организации са основани прибързано. И наистина, ние неведнаж сме забелязвали у наши другари желанието без друго да си основат партийни организации, преди да са взели предвид необходимите условия за такива, и след­ствията не закъсняват да се явят. Но веднъж основани, наша длъжност е поне отсега нататък да се заловим здраво на работа, за да превърнем тия организации от временни сдружения, от дружби без живот, в истински огнища на социалистическа пропаганда, в действителни боеви ор­ганизации за успеха на работническото дело.
    Колкото за желанието на нашите другари и съчувстве­ници да си основават партийни организации, преди още да са готови, ние ще поговорим следния път. Стига да имаме желанието да работим за социалистическия идеал, ние имаме широко поле, където да приложим с по-голяма полза нашата енергия, знания и опитност, отколкото да основаваме организации само по име.

Работнически вестник, год. V,
бр. 34, 2 май 1902 г.
Подпис: Г. Г.




ЖЕЛЕЗНИЯТ ГАВРИЛ



В жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.
Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.
За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.
Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Ра­бот­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.
Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (се­дем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раз­д­раз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им ха­рак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с вьзглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).
Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.

* * *


Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.
Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.
От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.
И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.
Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.
Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.
Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.
Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.
След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.
Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.
Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба про­ше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.
Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.
Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.
През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.
Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.
Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.
На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.
Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.
През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).
Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.
През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.
То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.
И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.
През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.
Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.
От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.
Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:

В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“

То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.
За­ви­на­ги.



Източник: от книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”,   ИК „Христо Ботев”,   София 2006