Българският преход навлезе в третото си десетилетие. Все повече се усеща потребността от осмисляне на изминатия път, от равносметка на станалото през прехода.
Само върху тази основа е възможно да се обобщят и да се подредят приоритетите на бъдещото ни развитие. Нужна е и лява равносметка. И дясна равносметка. Нужна е също и експертна равносметка на авторитетни професионалисти в различните области. В свободната им дискусия ще кристализира националната равносметка. И което е още по-важно – националната визия за следващото ни развитие.
Осмислянето на прехода е дълг на най-талантливото в българската интелигенция. Без пробуждане на българския национален интелект, без включване в тази работа на най-способните, образовани и пасионарни българи не може да се изработи нито съвременна визия, нито съвременна стратегия за просперитета на страната. Нужни са нов, следпреходен тип политици, предприемачи, мениджъри, специалисти, водачи на държавата. Вярвам, че нацията ни ще ги излъчи и изгради.
Статията, която предлагам, е опит за анализ на прехода от лява гледна точка и през призмата на съвременните разбирания на социализма. Веднага бих искал да изтъкна, че не е възможно да се направи сериозен ляв анализ на прехода, ако не се обобщи ясна позиция по няколко ключови проблема на съвременността. Те са:
Първият – какъв е характерът на сегашната историческа епоха?
Вторият – кои са най-важните вътрешни и външни предпоставки, довели до рухване на съветския модел на социализма?
Третият – какви са причините за провала на съветската перестройка?
Четвъртият – можеше ли да бъде запазен българският социализъм? Опит за оценка на 10 ноември 1989 година.
Петият – как се отрази преходът върху жизнения стандарт и качеството на живот на народа?
Шестият – има ли бъдеще социализмът ?
Това са ТЕМЕЛИТЕ на левия анализ на прехода. Ако на тези въпроси се даде вярна интерпретация и правилен отговор, ще се фундира основата за вярно обяснение на конкретното съдържание на преходните процеси и факти. И обратно. Липсата на вярна и продуктивна основа води до невярна или изкривена представа за тази сложна проблематика.
Нямам претенции, че предлаганата статия съдържа изчерпателен анализ на прехода. Още по-малко за последна дума по него. Въпросите, които образуват проблемното съдържание на прехода, са сложни и дискусионни. Само свободната и креативна дискусия може да ни приближи към верния им отговор.
Важно е обаче в тази дискусия да се работи с аргументи и доказателства, а не с куха фразеология.
І. Живеем в нова историческа епоха
Аз отстоявам тезата, че в наше време светът навлезе в нова историческа епоха.
Съвременният свят е характерен с появата на принципно нови реалности и с дефицит на идеи за тяхното обяснение и, което е по-важно, за решаване на проблемите, които те носят или пораждат. Много нови въпроси – малко нови отговори. Такова е сегашното време. Такава е и ситуацията с протичащия преход у нас, в Русия, в източноевропейските бивши социалистически страни.
Новите реалности и новите процеси не могат да се разберат адекватно, ако не се даде верен отговор на въпроса за характера на съвременната епоха. Тук е ключът за правилния анализ на протичащите процеси, защото тук е източникът за тяхното възникване.
Маркс разглежда развитието на света като преминаване през различни обществени системи – първобитно общество, робовладелско, феодално, капиталистическо и след него преминаване към комунистическо общество. Оттам и неговата знаменита мисъл в „Комунистическия манифест“: „Призрак броди из Европа – призракът на комунизма“. Иначе казано – според Маркс същността на движението на историята е развитие на производителните сили и производствените отношения на обществото, за да се премине на определен етап към по-прогресивна система – обществото на комунизма.
Ето Марксовата постановка, формулирана в „Капитала“: „Нито една обществена формация – се подчертава там – не загива, преди да се развият всички производителни сили, за които тя дава достатъчно простор, и новите, по-високи производствени отношения не се появяват, преди да съзреят материалните условия за тяхното съществуване в недрата на самото старо общество.“
По-късно Ленин публикува през 1916 г. книгата си „Империализмът – висш и последен стадий на капитализма“, в която обоснова характеристиката на съвременната епоха като епоха на империализма и на пролетарските революции.
Империализмът по анализа на Ленин е капиталистическо общество с диктат на финансовия капитал, което довежда до загниване на самата система на капитализма и до революционното му отстраняване от историческата сцена.
От творчеството на по-късните мислители ще отбележа книгата на Даниел Бел „Настъпващото постиндустриално общество“ и идеята на Имануел Уолърстейн за бифуркацията на съвременната епоха. Има, разбира се, и други автори и книги, включително у нас, които се занимават с анализа на този ключов проблем. (По-обширна информация за тях се намира в теоретическата трилогия, която неотдавна завърших и публикувах – „Информационната епоха“. Любопитно е, че тя бе обгърната у нас с пълна тишина и вдясно, и вляво – въпреки че в нея се отстоява една нова идея, която най-малко би трябвало да се подложи на сериозна дискусия от нейните противници.)
Основната и водещата идея на трилогията и на предлаганата статия е разбирането на процесите в съвременността като нова епоха в световното развитие, чието работно название е „Информационната епоха“. Казвам работно название, защото има и други – „постиндустриално общество“, „общество на знанието“ и прочее.
Бих искал да отбележа, че сега се води дискусия дали ХХІ век ще бъде век на слединдустриално развитие на света, или ще бъдем свидетели на нова фаза в самата индустриална епоха в лицето на нова индустриална революция. Моята теоретическа теза е, че след 70-те години на ХХ век светът навлезе в нова историческа епоха и нейната същност са радикални слединдустриални промени и трансформации във всички области на обществото.
Залез на индустриалната епоха и разгръщане на информационната епоха – това е ядрото на съвременното развитие на света. Всичко се променя дълбоко, фундаментално. Светът се намира в гигантска по мащабите си Велика глобална революция, която е системно единство от протичащите в наше време технологическа, екологическа, комуникационна, образователна и демографска революции. Пред очите ни се раждат нови икономически, технологически, комуникационни, екологични, социални, културни, международни и други реалности, които откриват нови възможности за развитие и същевременно – нови опасности за човечеството. Да се игнорират или да се обясняват тези нови реалности с натрупаните досега познания и емпиричен опит от индустриалното развитие на света – това ще доведе до още по-голямо изоставане на обществената теория от общественото развитие.
Една от най-важните поуки от краха на съветския модел на социализма е да не се допуска такова изоставане. През втората половина на ХХ век, когато най-напредналите страни започнаха да развиват компютърните технологии, съветското ръководство (Н. Хрушчов) постави задачата до 1980 г. СССР да достигне и задмине САЩ по производство на въглища и стомана. И действително ги достигна, но определящи вече бяха не кюмюрът и чугунът, а компютърът, НЕТ, глобалните мрежи, информацията. Една от дълбинните причини за краха на социализма бе изоставането в развитието на производителните му сили в сравнение със съвременния капитализъм. Новите технологии на глобализацията се оказаха сериозен ресурс за развитието на производителните сили на капитализма.
Информационната епоха все още не е обхванала голяма част от света. По мнението на водещи съвременни мислители това ще стане през ХХІ век. Държа да подчертая, че концепцията ми за навлизането на съвременния свят в нова историческа епоха се базира върху изследването на няколко вече изявили се основни структурни мегатенденции, които образуват същността на информационната епоха. Погледнато in profundis, могат да се систематизират десет мега-тенденции в развитието на съвременността:
Първа мегатенденция: преход от индустриални към слединдустриални технологии.
Втора мегатенденция: глобализация, преход от национална към глобална икономика.
Трета мегатенденция: запазване и развитие на културното, религиозното, цивилизационното, етническото и националното многообразие на света.
Четвърта мегатенденция: намаляване на ролята на националната държава и увеличаване на ролята на транснационалните структури (регионални, корпоративни, глобални).
Пета мегатенденция: историческо изчерпване на обществото на капитала и възникване на обществото на знанието.
Шеста мегатенденция: преход от екологичен анархизъм към всеобхватни екологични императиви на човешката дейност.
Седма мегатенденция: признаване на бедността за най-острия социален проблем на света днес и разкриване на перспектива за нейното преодоляване през ХХІ век.
Осма мегатенденция: преход от двуполюсния към многополюсен мултицивилизационен световен ред.
Девета мегатенденция: духовен, морален и ценностен дефицит в съвременното развитие на света и постепенно създаване на духовната, моралната и ценностната скала на човечеството от информационната епоха.
Десета мегатенденция: протичане на съществени реални промени, подготвяне на необикновени промени и възможност за фантастични промени в менталното, физиологическото и психическото развитие на човека.
Изводът: Българският преход протича успоредно с големия световен преход в нова историческа епоха. Не е възможно да се постигне цялостното обяснение на извършващите се у нас промени изолирано от промените в света.
Но заедно с това и даже преди това българският преход е част от краха на съветския модел на социализма през 80-те и 90-те години на ХХ век.
ІІ. Българският преход – част от рухването на социализма в СССР и в източноевропейските бивши социалистически страни
Десният антикомунизъм у нас разглежда социализма като черна дупка в развитието на страната. Това е тежък принципен недостатък на екстремното дясно мислене. Става дума за почти половинвековно развитие в определени исторически условия, което превърна изостанала селска България в индустриализирана и просперираща по критериите на ООН държава, на 29-о място в света. Да се игнорира тази историческа реалност е сляпо политизирано мислене и непродуктивен волунтаризъм.
Но у нас вече се оформи и огледална крайнолява тенденция, която разглежда 10 ноември 1989 г. като вътрешнопартийно предателство на социализма. Няма да разглеждам тук политическата същност на тази тенденция. Тя напомня усилията на лявото сектантство в миналото да дискредитира Георги Димитров, Васил Коларов и другите водачи на Септемврийското въстание от 1923 г., за да ги елиминира от ръководството на партията. Смятам тази тенденция за ново проявление на левосектантското мислене в сегашните условия. Неговото появяване е обяснимо, но то няма перспектива в бъдещето на партията.
Обаче то пречи на партията да осмисли дълбоко причините за рухването на социализма и да извлече съответни уроци за отстраняване на тези причини.
Разбира се, БСП трябва много по-силно да защитава постиженията на социализма, отколкото прави това досега. Но не трябва да се бои да стигне до корена на грешките и на причините, довели до краха на нашия социализъм. Без това не може да бъде осъществена модернизацията на българския социализъм и на Българската социалистическа партия.
Без претенции за изчерпателност, ще изложа моя отговор на въпроса защо рухна реалният социализъм в Съветския съюз, в България и в другите европейски бивши социалистически страни.
Социализмът рухна не защото Съветският съюз и другите страни не постигнаха внушителен напредък в своето развитие. Няма бивша социалистическа страна, която да не е направила големи крачки напред в своето развитие. Това е очевидно и статистически е напълно доказуемо. Най-голямото постижение на социализма е, че той гарантира за всички граждани работа, постоянни доходи, почивка, жилище, безплатно лечение, безплатно образование, специални грижи за децата, достойни старини за възрастните. Социалистическото общество отиде по-напред от капиталистическото в осигуряването и защитата на социалните права на гражданите. То още не беше достигнало крайните си цели в тази област, но бе по-справедливо и по-солидарно от капиталистическото, да не говорим за положението при реставрацията на капитализма през последните 22 години у нас.
За съжаление при социализма осигуряването и защитата на личните свободи и права на гражданите: свобода на мисленето, на словото и печата, на сдружаване и солидарен протест, демократични права на личността, политически плурализъм, граждански контрол над държавната власт, не бяха на исторически по-високо стъпало от капитализма.
И така, защо рухна държавният социализъм в СССР и в Източна Европа?
Най-малко осем тези обясняват в своята съвкупност от съвкупности този исторически катаклизъм:
• Социализмът победи и започна да се изгражда не в най-напредналите, а в изостанали страни, и затова за неговото саморазвитие и утвърждаване беше нужно по-дълго историческо време. Но управляващите комунистически партии не осъзнаваха дълбоко този исторически факт и преждевременно обявиха не само окончателната победа на социализма (Сталин), а и перспективата за изграждането на комунистическо общество през 80-те години на ХХ век (Хрушчов). Волунтаристкото съкращаване на историческото време, необходимо за вътрешното (икономическо, политическо, технологическо, духовно) саморазвитие на социализма, не му позволи да се реформира постоянно в крак с времето, за да реализира по-добри решения от капитализма и да надделее над него исторически.
• Теорията за изграждането и развитието на социализма не успя да запази иновационния си характер. Настъпи застой в нейното развитие. В теорията и в идеологията взе надмощие догматизмът. От анализ на реалната действителност се премина към възхвала на партиите и на техните лидери. Това лиши социализма от интелектуална светлина и пасионарна енергия. Кризата на социалистическата теория предшестваше кризата на социалистическото общество.
• Социализмът не успя да създаде своя, адекватна на историческите си цели икономическа система и поради това не можа да спечели икономическото съревнование с капитализма. Основните дефекти в тази решаваща област бяха липсата на пълноценен пазар и преждевременното унищожаване на частната собственост, преди тя да се е изчерпала исторически. Към това трябва да се добави, че Съветският съюз и европейските социалистически страни не успяха да се адаптират към настъпилата през 70-те години информационна технологическа революция.
• Политическата система на социализма не осигури по-висш тип демокрация. Хлябът и свободата бяха противопоставени. Насилието и принудата взеха неоправдано големи размери, демократичните свободи и права бяха накърнени. Не бе постигната хармония в гарантирането на социалните и личните права на човека.
• Управляващите комунистически партии се сляха с държавното управление, което доведе до тежки деформации и в тях, и в него.
• През последните десетилетия се стигна до геронтизиране, до навлизане на посредствени политически фигури и загниване в политическите и в държавните елити. Отсъствието на крупни пасионарни личности „на върха“ предопредели липсата на адекватно откликване на появилите се принципно нови предизвикателства. Това бе една от главните причини да закъснеят реформирането и модернизирането на социализма. Историята предлагаше велики роли, конюнктурата ги разпределяше между слаби и неподготвени актьори.
• Възлова роля за рухването на социализма има външният фактор – агресивната политика и дейност на империалистическите държави. Би било наивно да се подцени тази роля. Особено тежки удари върху СССР нанесе надпреварата във въоръжаването. Някои анализатори представят външния фактор като определящ за рухването на социализма. По-задълбочените автори – като основен, но не решаващ. Решаващи са вътрешните фактори. Подривна дейност и предателство винаги е имало, особено в двуполюсната световна система, но докато обществото е в добро здраве, то винаги успешно се справя с тях и продължава да върви напред.
• Капиталната причина за рухването на социализма в СССР и в Източна Европа е, че реформирането и модернизацията му закъсняха и бяха неуспешни. Най-благоприятният период за това бяха 60-те и 70-те години на ХХ век.
Военното потъпкване на Пражката пролет – 1968 г. (реформи за създаване на социализъм с човешко лице), бе историческа грешка. Започването на съветската перестройка и на китайската модернизация бе правилен избор. Това не бе грешка, а историческа необходимост. Въпросът е: защо се провали преустройството на СССР и защо успява модернизацията на Китай? Когато се намери верният отговор на този въпрос, не само ще се достигне до истината, а и ще се открият пътищата към бъдещето.
Сума сумарум, тезата, която отстоявам, е, че реформирането и модернизацията на социализма в Съветския съюз и в Източна Европа бяха необходими и, макар и закъснели, бяха реализуеми – и не се състояха не защото бяха принципно невъзможни, а защото се провали перестройката. Рухването на социализма в исторически ракурс е резултат от неговото нереформиране, а в конкретен ракурс – от провала на перестройката.
ІІІ. Перестройката заби последния пирон в ковчега на СССР и на съветския модел на социализма
Принципно значение за анализа на прехода има отношението към перестройката. Ако обърнем поглед назад към недалечното минало през 80-те и 90-те години на ХХ век, ще констатираме две противоположни явления в отношението към перестройката и към нейния лидер М. С. Горбачов. В началото – въодушевление, надежда, подкрепа, горбимания. След провала – разочарование, остър критицизъм, пълна загуба на доверие. Всеки от нас преживя този катаклизъм. Аз – също. Смятах Горбачов за емблематична фигура на обновяващия се социализъм, по-късно се убедих, че става дума за мираж. Той не показа нито качества, нито подготовка, нито мащаб на голяма историческа фигура.
За разлика от него социалистически Китай излъчи такава фигура в лицето на Дън Сяопин. И това е една от причините за успеха на китайската модернизация и обратно – за провала на съветската перестройка. Големите исторически промени се нуждаят от големи исторически личности и когато те са налице, успехът се постига.
В крайнолевите среди на нашата партия сега някои хора превърнаха думата „перестройка“ в ругателски термин. Нужно е според мен да се внесе яснота по историческия характер на появилата се необходимост от обновление и модернизация на социализма. Новото ляво сектантство в наше време не е детска, а старческа болест.
Започналата в Китай през 1978 г. модернизация и в Съветския съюз през 1985 г. перестройка бяха назряла историческа потребност. Тяхното започване не е грешка, а заслуга. Провалът на перестройката е тежка историческа отговорност. Иронията на историята се състои в това, че перестройката, която трябваше да обнови социализма, го разложи и ликвидира.
Защо се провали перестройката?
Комплексни са причините за това. Най-важните измежду тях са:
•
Липса на осмислена и ясно формулирана позитивна стратегия, която да даде фундамента, целите, последователността на реформите и времевия хоризонт на перестройката. Върху този корен поникнаха много от негативните явления: хаотичност, деконцентриране на усилията, липса на реалистична политика, политическа, социална и идеологическа дестабилизация на държавата и обществото, спад на жизненото равнище, свободен простор за антисоциалистически тези и действия.
•
Липса на вярна преценка за времето, необходимо за реформиране на социализма. Най-популярният перестроечен икономически проект на СССР през 80-те години се наричаше „500 дни“. За сравнение: Дън Сяопин поиска един век за изграждане на основите, забележете – основите, на китайския социализъм. Ясно е, че перестройката схващаше себе си като кратковременна терапия, а не като изключително сложен и поради това продължителен исторически процес.
•
Надценяване на достигнатата степен в развитието на социалистическото общество и подценяване на възможностите за реставрация. Перестройката недооцени новата глобална революция и преди всичко новата технологическа и комуникационна революция. Поради това тя не успя да изработи съвременно разбиране за новите реалности и предизвикателства и реалистична политика за развитие.
•
Отсъствие на сериозна идеология за модернизация на социализма. Идеологическият, моралният и духовният вакуум бяха едно от най-слабите места на перестройката. Поради това тя се люшкаше ту към консерватизма, ту към квазиноваторството, което прикриваше или разминаване с времето, или измяна на социалистическите идеи и цели.
•
Неподготвеност на КПСС и на управляващите комунистически партии в другите социалистически страни да бъдат политически двигател на реформаторските процеси в обществото.
•
Перестройката не можа да излъчи политически и теоретически фигури от исторически мащаб, които успешно да лидират модернизацията на социализма. Единствената фигура в Съветския съюз и в КПСС към онзи момент, която притежаваше необходимите интелектуални, политически и идейни качества да възглави обновяването на съветския модел на социализма, тогава бе Юрий Владимирович Андропов. Това беше крупномащабна фигура с голям умствен и политически капацитет, която можеше да играе ролята, която изигра Дън Сяопин в Китай. Но той много бързо си отиде от белия свят и ръководството на СССР попадна в ръцете на посредствения Черненко, а след него – в ръцете на Михаил Горбачов.
За съжаление той не показа нито необходимия интелектуален и политически капацитет, нито необходимата подготовка за лидер на реформиращия се съветски социализъм. Бих искал още веднъж да повторя – това, че започна перестройката, е негова и на неговия екип заслуга. Тяхна непростима отговорност е, че не успяха да й дадат печеливша стратегия, политика и ръководство и поради това не можаха да осигурят нейния успех. Що се отнася до мрачната роля на някои известни фигури на перестройката, до измяната, ренегатството и предателството – те са класически персонаж на драматичните исторически катаклизми и трансформации.
•
Заключителни акорди на перестройката бяха московският пуч и срещата на тримата в Беловежката гора, които доведоха до разпад на СССР като държава и световна свръхсила. Това са мътни събития. По-глупав преврат светът не е виждал. По-безотговорно взривяване отвътре на държавата – също. Мъдрият държавнически разум искаше модернизация и в резултат – укрепване на СССР, а тези събития на практика станаха краят на перестройката в СССР и на самия СССР.
•
Най-сетне по ред, но не и по значение, перестройката се провали с активното съдействие на Запада и преди всичко на САЩ. Сега излизат все повече книги, мемоари и други свидетелства и на Запад, и в Русия за ролята на този фактор. Използвана бе успешна тактика: съчетаване на горбиманията със стимулиране на вътрешно саморазложение на върха на перестройката, на държавата и обществото, с технологическа и икономическа изолация и, естествено, със специални програми на ЦРУ и други сродни институции.
Изводът: Обновлението и модернизацията на социализма в съответствие с прехода в информационната епоха и с Великата глобална революция е първостепенна задача на левите сили в началото на ХХІ век. Провалът на държавния социализъм в СССР и в Източна Европа не е и не означава край на социализма в света. Днес той се намира в период на обновление. В движението на историята се извършва поврат – навлиза се отвъд съветския модел на социализма и отвъд модела на западния неолиберализъм. Историческите цели и идеали на социализма не са антагонисти на новата информационна епоха. Именно тя създава условията за тяхното историческо реализиране.
Предстои дълбока модернизация на социализма като теория и обществена система. Във всички области: политическа система, икономика, социална система, структура на обществото, движещи сили, ценности. Необходими са нови идеи и решения, които ще съответстват на реалностите и предизвикателствата на информационната епоха. Ние присъстваме не на края на историята, нито на края на социализма, а на раждането на постиндустриалната и посткапиталистическата алтернатива на световното развитие.
ІV. Можеше ли да се запази обществото на социализма в България? Опит за оценка на 10 ноември 1989 година
Главният аргумент в оценката на крайнолевите критици за 10 ноември 1989 г. е, че той откри пътя за ликвидиране на социалистическото общество в България. Главната слабост на тяхната критика обаче е липсата на отговор на въпроса можеше ли да бъде запазено социалистическото общество у нас през 1989 година и през прехода.
Съвременните български социалисти и Българската социалистическа партия трябва да имат необходимата интелектуална и политическа сила да стигнат до корена на истината по този въпрос, колкото и тя да е драматична за нас.
Вярно е, че съвкупният резултат на прехода е реставрацията на капитализма в България. При това не на съвременния, а на дивия капитализъм на първоначалното натрупване на капитала. Сегашните български поколения живеят в условията на жестоко капиталистическо общество, което отгоре на всичко се намира в тежка финансова и икономическа криза.
Това е трагичен исторически факт. Трагичен за БСП, трагичен за българския народ, голямата част от който потъна в бедност и непоносим жизнен стандарт. Днес ние сме най-изостаналата и най-бедната страна – членка на Европейския съюз, с неколкократно по-ниско жизнено равнище от другите членки на Съюза.
БСП трябва да говори високо и ясно за извършената през прехода реставрация, за капиталистическата същност на сегашното общество като източник на масовата бедност, на безработицата, на кризата в здравната система и в образованието, в пенсионната система, да разяснява структурния характер на икономическата криза.
Нашата крайна цел си остава преодоляване на капитализма, въпреки че съветският модел на социализма претърпя крах.
На въпроса обаче можеше ли да бъде запазен социализмът в България през 1989 г. и през прехода верният отговор е – не, не можеше.
Първо, защото крахът на българския социализъм е част от краха на съветския модел на социализма.
Второ, защото се разпаднаха СССР, СИВ, Варшавският договор.
Трето, защото бе ревизирана Ялта. Да се съхрани социализмът в една отделна страна на социалистическата общност, когато тази общност вече не съществува, е илюзорно, а не реалистично мислене.
Единствената реална възможност да бъде съхранен исторически съветският, включително и българският, социализъм бе да се осъществи неговото дълбоко реформиране и модернизация. Реализирането на тази възможност сега наблюдаваме в Китай, Виетнам, Куба. В СССР и в Източна Европа тя не можа да бъде осъществена поради провала на перестройката.
Като подчертавам това ключово положение, съвсем не искам да снема конкретната историческа отговорност от БКП и БСП, в дадения случай от ръководството на БСП след 1989 г., за протичането на прехода. Историята ще определи и осмисли тази отговорност. Подчертавам го, за да оспоря абсурдната левичарска теза, че 10 ноември 1989 г. е замислен и осъществен от БСП като прелюдия към реставрацията на капитализма и че е могло да бъде спасен социализмът у нас. Подчертавам го още и заради това, че в онзи огнедишащ момент пред БСП и нейното ръководство застана съвършено нов дневен ред: запазване на гражданския и етническия мир, предотвратяване на вътрешни кръвопролития, каквито станаха в Русия, Югославия, Кавказ, Прибалтика, провеждане на демократични реформи и избори, изготвяне на нова конституция. Съхраняването и модернизиращото се развитие на Българската социалистическа партия е крупен исторически факт на нашия преход.
Разбира се, БСП не трябва да бяга от своите отговорности за протичането и резултатите на прехода. Но БКП и БСП не са инициирали реставрацията. (Изключвам отделни нейни дейци, които измениха на социализма.) Реставрацията е продукт на десния неолиберален модел на прехода. Като социалистическа партия, от Бузлуджа насам, ето вече 120 години БСП се бори за преодоляването на капитализма, през 1990 г. прегърна идеите на демократичния социализъм и днес продължава да е вярна на тази своя историческа мисия. Въпросът е анализите на грешките, допуснати в прехода, да се превърнат в уроци за бъдещата борба и за бъдещите социалистически поколения.
Изключително важно значение за анализа на прехода има оценката на 10 ноември 1989 година.
У нас, и в десните, и в левите среди, включително в БСП, съществуват различни оценки на това събитие. Диапазонът им е твърде широк – от „изключително историческо събитие“ до „дворцов преврат“.
В това няма нищо неестествено. Първо, защото има различни гледни точки и различни призми. И второ, защото оценката на големите събития и личности е компетенция на историята, а тя се нуждае от време и дистанция. Днес е рано за цялостна оценка на 10 ноември 1989 година.
Съвременните дискусии по този въпрос трябва да осветляват важни страни и факти в това събитие и да не се бъркат в работата на историята. Тя ще разкрие кой кой е в прехода и ще отдаде всекиму заслуженото.
Съществен момент при оценката на 10.ХІ.1989 г. е отговорът на въпросите: необходим ли беше Десети ноември и беше ли той вътрешно дело, или дело на Москва, както не се уморяват да внушават някои наши и чужди наблюдатели на българските работи.
Моят отговор на първия въпрос е: да, Десети ноември беше необходимо, но закъсняло събитие. Необходимо, защото реалният социализъм беше натрупал голям кризисен потенциал, бе навлязъл в сериозна икономическа криза и неговото дълбоко реформиране и модернизиране бе вече станало свръхактуален въпрос. Закъсняло, защото краят на 1989 г. беше 12 без 5 от окончателния провал на съветската перестройка, от разпада на СССР и рухването на социалистическата общност.
Времето на 10 ноември не бе 1989 година, а много по-рано. Последната реална възможност за дълбоко реформиране и модернизиране на съветския и на българския реален социализъм бе 1981–1982 г., когато Леонид Брежнев почина и за ръководител на КПСС и съветската държава бе издигнат Юрий Андропов. Както вече подчертах, той притежаваше интелектуалните, политическите и личностни качества да бъде исторически лидер на реформирането и модернизирането на съветския социализъм. Той и направи първите стъпки в това голямо историческо дело. В българското Политбюро в онзи момент имаше силно реформаторско ядро, което не беше организирано, но не беше и в хаотично състояние. Ала историята, и може би не само тя, пожела друго. Андропов бързо си отиде след една година гаснене в кремълската болница и Черненко зае неговото място в Кремъл. Живков, който беше в близки отношения с Черненко и бе добре информиран за състоянието на Андропов, взе навреме необходимите политически и персонални мерки. Кризата на режима и на страната продължи да се задълбочава и през 1989 г. придоби акутни форми. Десети ноември сложи край на авторитарния режим на Т. Живков, но бе вече късно да осъществи дълбоко реформиране и модернизиране на социализма.
Разбира се, съдбата на реалния социализъм и на социалистическата общност зависеше не от реформирането на социализма в България, а от успеха на реформирането му в Съветския съюз – ядрото на социалистическата система.
Но както показа опитът на Словения например, реформите и резултатите от тях изиграха голяма роля в нейния национален преход.
Що се отнася до втория въпрос – вътрешно или московско дело е 10.ХІ.1989 г., моето мнение е следното. Наивно е да се смята, че както в България, така и в другите европейски социалистически страни можеше след геополитическите реалности и договорености от Ялта и в условията на Варшавския договор и СИВ да се предприемат сериозни политически промени без консултации с Москва, още по-малко – против Москва. Несериозно е да се отричат консултациите с Москва, активността на съветския посланик в подготовката на 10.ХІ.1989 г. – неговите неколкократни срещи с Т. Живков, широко и публично дискутирани в печата след ноемврийските събития, включително и от самия него. Но също така е неправилно от този факт да се прави заключение, че Десети ноември е дело на Москва. Подготовката и реализирането на 10.ХІ.1989 г. е в основата си българско вътрешнопартийно и вътрешнодържавно дело, извършено, естествено в онези условия, със съгласието и подкрепата на Москва.
Често се задава въпросът: доброволно ли е подал оставката си Тодор Живков? Всеки, който го познава като политик, стоял повече от 30 години начело на партията и държавата, отлично знае, че такава демократична проява и такъв морално-политически жест не бяха присъщи нито на личността, нито на политическата стилистика на Живков. Тогава защо се съгласи да подаде оставка?
Обясненията, че еди-кой си го е убедил или че той е проявил идеализъм, не са убедителни. Той все още е разполагал с необходимия властови ресурс да се справи с която и да е политическа персона. Но истина е, че Живков нито предприе персонални политически действия срещу някого, нито направи опит да използва възможностите си и да активира съответни силови структури по време на Десетоноемврийския пленум. Това е факт.
Днес се наблюдават две крайности в оценката на Тодор Живков. Едната е оценката на преходната десница и тя е крайно негативна, дискредитираща и личността му, и политиката му. Другата е на определен кръг в левицата, който идеализира личността и приносите на Тодор Живков.
Мисля, че и двете крайности са продиктувани от конюнктурата, а не са резултат от сериозни исторически изследвания. Расте необходимостта от по-спокойно и обективно разглеждане на 30-годишното управление на Тодор Живков, за което е нужна и по-голяма дистанция във времето. БСП би трябвало да инициира солидни изследвания за трима от лидерите на партията през годините на социализма – Трайчо Костов, Вълко Червенков и Тодор Живков.
Но да се върнем в 1989 година. Решаващите фактори Тодор Живков да подаде оставка според мен са следните:
– Рязкото влошаване на вътрешното положение – огромен за мащабите на страната външен дълг, спад на жизненото равнище, нараснало недоволство, поява на опозиционни на режима неформални организации.
– Негативното отношение на Москва – публична тайна, особено след публикуването на мемоарите им, са хладните отношения между Горбачов и Живков. Освен това Живков допусна и тактическа грешка. По стар рефлекс и за да провери отношението на Москва, той я информира чрез съветския посланик у нас, че има намерение да излезе в оставка. Москва незабавно му съобщава своето съгласие и Виктор Шарапов не само му предава това съгласие, а и в неколкократни срещи с него уточнява срока и начина на оставката. От своя страна Живков отлично знае, че ако Москва затвори крана на нефта, газа, суровините и пазарите, за неговата власт не остава никакъв шанс.
– Разрастването на нежните революции в Унгария, Полша, Чехословакия, ГДР. Берлинската стена пада на девети ноември.
– Отслабването на личната му вътрешнопартийна стабилност – загуба на политически и морален кредит вътре в БКП, в самия ЦК и дори сред най-верните му поддръжници.
– Действията на оформилото се през 1989 г. антиживковско ядро в Политбюро начело с Петър Младенов, който пише открито писмо, където поставя въпроса за оставката на Живков. В това ядро влизат още Андрей Луканов, Добри Джуров, Георги Атанасов, а по-късно се включват Йордан Йотов и Димитър Станишев.
В заключение – оценката на 10.ХІ.1989 г. изисква спокоен и обективен исторически анализ. Това е много важно възлово събитие в съвременната история на България, на българския социализъм и на Българската комунистическа партия. По своя замисъл и по своята същност Десети ноември бе необходима, но закъсняла във времето инициатива на БКП да започне реформиране на реалния социализъм у нас. Неуспехът на реформаторската мисия на Десети ноември се дължи и на определени вътрешни причини, но преди всичко на рухването на социалистическата общност и разпадането на СССР като ядро на системата.
Урокът на това историческо събитие е: съществуването, жизнеността и бъдещето на социализма са в пряка и най-дълбока зависимост от неговото обновление и модернизиране.
Кратко казано – бъдещето на социализма зависи от социализма на бъдещето.
V. Как се отрази преходът върху жизненото равнище на народа ни?
Смисълът и историческото оправдание на всяка голяма промяна в развитието на една страна са напредъкът на страната и повишаването на жизненото равнище на нейното население. Нашият преход навлезе в третото си десетилетие. Тази година той е в 23-тата си година. За БСП и левите политически формации социалният критерий е първостепенен темел в равносметката на прехода.
Жизненото равнище и качеството на живот са съвкупен измерител на постигнатото и непостигнатото в прехода. За нещастие преходът потопи народа в страхотен социален упадък. За потвърждение на тази оценка ще се позова на пет възлови факта, взети от Евростат:
Първи факт – България е най-бедната страна в Европейския съюз – българинът има жизнен стандарт от 3 до 5 пъти по-нисък от напредналите страни на Съюза.
Втори факт – повече от две трети от населението живее в зоната на бедността, а пенсионерите, самотните хора, малообразованите етнически групи живеят буквално в нищета. Единственото спасение за тях са финансовите помощи, които получават от емигрирали членове на семействата си. Ние сме членове на Европейския съюз, но по жизнен стандарт сме по-близо до Латинска Америка и Африка, отколкото до Европа.
Трети факт – макроикономическата стабилност на държавата се гради върху подкопаването на социалната стабилност. Г-н Дянков непрекъснато се хвали с макроикономическата ни стабилност и дори я сочи като пример за останалите членове на ЕС. Но старателно избягва да говори за основата и за социалната й цена. Основата на нашата стабилност е мизерията на народа, цената й се заплаща от хората на труда, върху които е стоварена цялата тежест за нейното поддържане. Коя европейска държава ще последва този безумен пример? И най-закъсалите държави ни сочат като неевропейски, дори антиевропейски модел.
Четвърти факт – растат данъците, цените на стоките и на битовите услуги, растат инфлацията и безработицата и само доходите на хората и пенсиите са замразени. Те дори не се индексират спрямо инфлацията. Голяма част от населението се бори за своето биологическо оцеляване.
Пети факт – здравеопазването се намира в катастрофално състояние. То става все по-недостъпно за бедните слоеве на обществото. Закриват се болници, лекарствата стават все по-скъпи. Голяма част от семейния бюджет се отделя за лечение и въпреки това ситуацията е драматична, нацията се топи, защото смъртността е по-висока от раждаемостта и защото емиграцията надхвърли 1 000 000 души.
Социалната ситуация вещае мрачни бъдещи времена за страната. Ако не се приеме националната стратегия за догонващо развитие и за ликвидиране на бедността и мизерията, социалните сътресения са неизбежни. България търси следпреходните партии и водачи, които да я изведат от сегашния социален упадък.
VІ. Има ли бъдеще социализмът?
На въпроса „Има ли бъдеще социализмът?“ може категорично да се отговори – да, има бъдеще. Съвременното световно обществено мнение вече е оформило постановката, че е възможна една по-добра от капитализма обществена система. Това е логото на световния социален форум. Не са случайни явленията „Окупирай Уолстрийт“, разрастването на масовите протестни движения, осъждането на световната криза като структурна криза на капитализма, латиноамериканските революционни процеси и така нататък. Да не говорим за модернизационните процеси в Китай, Виетнам, Куба. Или за растящата пропаст между богатството и бедността в света и между хората.
Имануел Уолърстейн обоснова постановката, че съвременната капиталистическа свят-система се намира в бифуркация и появата на нова или нови системи е предстояща.
Така стигаме до проблема за постсъветския модел или модели на социализма. Това, което засега е ясно, би могло да се обобщи в няколко принципни насоки.
На първо място, историческата практика показва, че са възможни различни модели на преминаване към социализма. Марксовият модел предвижда естествен исторически начин на преминаване, т.е. обществото достига такава степен на развитие, когато се започва не изграждане на социалистическо общество, а преминаване към социалистическо общество. Маркс никога на употребява термините „строителство“ на социализма или „изграждане“ на социализма. В неговите книги се говори за „възникване“, „преминаване“, „поява“ на социализма.
По-късно се появи Лениновият модел на преминаване към социализъм в неразвити или слаборазвити капиталистически страни. В този модел става дума не за ПРЕМИНАВАНЕ КЪМ, а за ИЗГРАЖДАНЕ НА социалистическо общество в икономиката и в другите области. Същността на този модел е да се осигури ускорено догонващо развитие на производителните сили, което по презумпция е работа на капиталистическото развитие. В това се заключава смисълът на Лениновото положение, че е необходимо цялостно преразглеждане на нашето разбиране за социализма – той бе осъзнал, че без развитието на производителните сили до нивото на най-напредналите капиталистически страни не може да става дума за преминаване към социализъм.
Именно такова ускорено догонване в развитието на производителните сили до нивото на най-напредналите страни, при мощна социална регулираща роля на държавата, наблюдаваме днес в Китай. Именно затова там се появяват богати и свръхбогати китайци, но паралелно намаляват и започват да изчезват стотици милиони бедни, а главната задача на реформите до 2949 г. е постигането на средна заможност за всичките милиард и 300 милиона граждани на Китайската народна република. Фантастична цел !!!
Може да се предположи появата на разнообразни модели на социализма през ХХІ век. Не само на социална, но и на цивилизационна, териториална или друга основа, например латиноамерикански, европейски или други модели. Социалистите и комунистите трябва да уважават развитието на историята такова, каквото то реално е, в неговото действително многообразие, а не да се опитват, както правехме ние, да командват историята, да я напъхват в предварително създадени мисловни схеми. Висшият закон на общественото развитие е самата способност на обществената система да се развива, т.е. иманентността на развитието на неравновесните системи.
Няма никакво основание да се иска развитието на Китай да повтори или да е идентично с развитието например на САЩ или на някоя друга западна страна, както и обратно. Всички страни и цивилизации са в постоянен контакт и диалог, тяхното развитие е все повече взаимносвързано и взаимнозависимо, но не е подчинено и йерархиризирано едно към друго.
Главното предвиждане за ХХІ век е, че това ще бъде век на разнообразно по моделите си развитие: от индустриален и информационен тип, от социалистически и капиталистически вид, от напреднали и изоставащи страни, региони и цивилизации.
Социализмът няма как да бъде изваден от бъдещето. Можем ли да си представим утрешния свят без милиард и триста милионния социалистически Китай! Социализмът се обновява, модернизира се, за да предложи по-добри решения на проблемите, породени от новите реалности и предизвикателства. Ние говорим за грешките и деформациите в съветския модел не за да го обругаваме, а за да изключим тяхното появяване в бъдещите социалистически модели на обществено устройство.
Вече стана дума, че Ленин още в началото на миналия век направи обобщението: „НИЕ ТРЯБВА ДА ПРОМЕНИМ КОРЕННО РАЗБИРАНЕТО СИ ЗА СОЦИАЛИЗМА.“ И което е още по-важно – въведе НЕП (Нова икономическа политика) „сериозно и задълго“, както той се изразява. В наше време модернизацията на социализма е реализация на това Лениново проникновение. Тя, модернизацията, е новото разбиране за социализма в новите условия.
Погрешно е да се натиква това ново разбиране в каквито и да било предварителни абстрактни схеми. Този филм вече сме го гледали и прескъпо заплатили. Но два-три урока от краха на съветския модел трябва да бъдат ясно артикулирани.
Първият урок – постсъветските модели на социализма трябва да дадат тласък и простор за развитието на производителните сили до нивото и отвъд нивото на най-напредналите страни в света. Докато това не стане, историята няма да включи зелен светофар за преодоляване на капитализма и преминаване към социализма. Това означава:
• В напредналите страни социалистите да предложат по-добри алтернативи за устойчиво развитие на икономиката и за осигуряване на по-добро качество на живот на хората, свръхактуален въпрос за Европа например.
• В развиващите се страни социалистите да разработят догонващи стратегии за ускорено достигане на напредналите страни и за решително издигане на жизненото равнище на всички граждани.
• В изоставащите страни социалистите да предложат визии и стратегии за преодоляване на изоставането и бедността.
Великата глобална революция, която е двигателят на настъпващата нова информационна епоха, прави напълно реалистична такава историческа перспектива. Разбира се, осъществяването й е процес, изпълнен с гигантски трудности, но примерът на Китай показва, че този процес е възможен, ако има силни партии и крупни пасионарни исторически личности.
Вторият урок – реализирането на стратегиите за догонващо развитие е продължителен и сложен процес. В него действат и неадекватни с природата на социализма механизми и инструменти. Това не е въпрос на политически избор, а е обективен процес. Не може да допускаш частна собственост и да не допускаш забогатяване. Не може да имаш пазарна икономика и да елиминираш основни пазарни принципи. Разбира се, регулиращата функция на държавата внася повече справедливост в обществото. Но в преходния период се наблюдава симбиоза между социалистически и капиталистически форми на развитие.
Всъщност, ако хвърлим поглед върху цялото историческо развитие, приемствеността и конвергенцията са атрибутивни белези на историческите процеси.
Не трябва да се шокираме от появата на такива симбиозни или конвергентни форми. Те са част от механизмите на догонващото развитие на производителните сили в страни с победила социалистическа политическа революция, но с недостатъчно развити капиталистически икономики. Например уникалната постановка на Дън Сяопин за котката – „важен е не цветът на котката, а дали тя лови мишки“. Или още по-смелата му формула – „Една държава – две системи“.
Както вече отбелязахме, преходните периоди не са „чисти“ социалистически периоди, а реализират и недоведени докрай капиталистически процеси на развитие.
Изобщо, грубо, но ясно казано, конвергенцията не е идеологическа диверсия на капитализма срещу социализма, а форма на историческото развитие – новото се съдържа в лоното на старото, гениалните статуи на Микеланджело са били в мраморните блокове на Сиена, преди геният на твореца да махне от тях излишното.
Изводът: Социализмът има бъдеще. Но предстои много работа на историята и на социалистическото движение за фундаменталното обновление на сегашния социализъм и за появата на моделите на социализма на новата информационна епоха
От списание "Понеделник", бр. 9/10 - 2012 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар