Из „Бит и душевност на нашия народ”, 1940 г.
“В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване на пари, трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.
Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?”
Из "Оптимистична теория за нашия народ"
Коя опозиционна партия, след като в агитациите си е обещавала ревизиране богатствата на членовете на управляващата партия, след дохождането й на власт е създала този опасен прецедент?
Вярно е по-нататък, че понятията „честност”, „чест” „доблест” нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама”, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи. Един мой чичо, възпитан в патриархалните традиции на абсолютната честност, напразно се опитваше да стане член-съдружник в някои софийски фирми.
- Защо бе, джанъм, съмнявате ли се в моята честност? – питаше той с отчаяно недоумение.
- Та тъкмо в твоята честност е всичката беля – бе отговорът.
***
Ала най-лошото тук не са погрешните обобщения, до които се стига: че в случая се касаело не до социални явления, а до прояви на българската кръв; че сме имали работа не с една историческа преходност, а с някаква вечна национална субстанция; че това били грехове не на една обществена епоха, а вечна участ на българския народ, която никаква обществена система не ще бъде в състояние да промени; че с пасивното салдо на днешния обществен баланс трябвало да се задължи не сметката на носителите на днешната епоха, а сметката на целия български народ, и то за всички времена.
Най-лошото е, че тези обобщения от областта на логиката минават в областта на практиката и нанасят съдбоносни поражения върху националната ни участ. Убиват се чувствата на национална гордост. Пепели се социалният патос. Гаси се напрежението на историческия ни устрем. Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като върховен дълг, се карикатури като историческа наивност.
***
В малко ли случаи у нас една съвест може да се купи по-лесно, отколкото половин килограм бяла халва с орехи? Защото не е въпрос само за даване, на пари: трябва известно усилие, за да се разсече онова жилаво бездушно вещество.
Не може да се откаже по-нататък, че общественият ни и културен живот е в значителна мяра под знака на посредствеността и полуинтелигенцията, чиито токсикации са едно от най-гадните явления у нас. Посредствеността поради особените стопански условия, в които живеем, е принудена да прави кариера на всяка цена, с всички средства, при което бездарността и хищничеството, тъпотата и нахалството, подлостта и низостта преливат в една хармония на истинско безсрамие.
Малко ли са случаите, когато организуваните единни фронтове на посредствеността (едничката възможна бойна форма) са убивали с най-непростени средства всяка глава, която ги е поставяла в сянка и ги е изобличавала не с друго, а с простия факт на съществуванието си, с това, че е установила един по-висок мащаб? Нима не е известна силата на тази посредственост: нагаждането към всеки терен, без всякакъв вкус за лично достойнство?
Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче? Нима не е вярно: когато някой се похвали, че работи в благотворително дружество, ние го питаме със съответно смигване: – Е, пада ли нещо?
***
Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?
***
Въпросът обаче е за средствата, с които ще се реши стопанската гатанка: задоволяване европейски вкусове с българска кесия от днешен стил. Как може да се поддържа известен ранг не с действително благополучие, а чрез харчене… от една мършава българска чиновническа заплата? И тук става дума за тези, които избират не историческия път на всеобщо разрешение на въпроса, а пътя на личното преуспяване. При ограничените възможности, в които се намира нашето стопанство, набавянето на пари за широк живот у нашата интелигенция от дребнособственически произход може да стаи само с кариера на всяка цена, с всички средства. И тук се коренят корупцията, продажничеството, явленията на безгръбначие и: хищничеството на полуинтелигенцията.
Кариерата на всяка цена, с всички средства, която искат да правят интелигентните индивидуалисти, променя у нас такива положителни фактори като общодостъпното образование, партийния режим, липсата на съсловни прегради. Първата работа на мнозина, сдобили се с диплом, е да променят с един костюм класовата си принадлежност си, да прикрият с всички средства произхода си, да се отчуждят от кознявата торба на бащата, с която ги е отгледал, и да потърсят лека печалба на държавната трапеза, използвайки най-лесния път – партизанщината. И по този начин от лозунга „не щеме нии богатство, не щеме ний пари, искаме свобода, човешки правдини” се стига до „не щеме ние постни дробчета”. Това хищничество на нашата полуинтелигенция с индивидуалистически схващания добива болезнен вид поради образците на филмите и романите и особено поради разширения апетит на невидимия, невкусилия, неседналия на мека мебел.
И тъкмо тези прояви се използват от някои, за да водят борба не срещу основния въпрос – беднотията ни, – а срещу образованието, парламентаризма и липсата на съсловни прегради.
Пак поради ограничените ни стопански възможности вместо енергията на нашата интелигенция, разгърната в разтворените простори, да се превърне в съревнование, тя, затворена в тясната ни черупка, се превръща в самоизяждане, злорадство, завист и ненавист.
Защо нашият народ не зачита чуждото? По същата причина, поради която е и лош четец на книги – беднотията. Би ли могло населението от околиите Троянска, Тетевенска, Етрополска, Орханийска, Пещерска и др. такива да живее, ако си плащаше редовно и пълно акциза на ракията и таксите за материала от държавните гори? Проблемата при интелигенцията – кариера на всяка цена -тук се слага инак – хляб на всяка цена.
Защо нашата наука, художествена литература, журналистика са под знака на посредствеността? Посредствеността не е бездарност. Ако е въпросът за дарования, такива едва ли липсват на неизтощените сили на нашия народ. Самият факт, че въпреки всичко ние имаме такъв голям културен прогрес, показва, че това е дело повече на духа, отколкото на средствата. Талантът е съчетание на дарба и главно на подготовка. На нас обаче днес липсват материални средства, за да покрием производствените разноски на таланти от съвременен стил.
***
Едно само можем да кажем още тук. Поставените задачи не са лични, а обществени. Поради това всяко бягство от обществения живот е престъпление. Не пораженство, а предателство е кабинетното капсулиране и хвърлянето оттам стрели на песимизъм върху измъченото чело на нашия народ, чакащ своите водачи. Вярно е, че кабинетното спокойствие, кротката еснафска топлина на тихия домашен кът субективно са за предпочитане пред напрежението на борбата. Вярно е, от друга страна, че при господстващите в днешните обществени борби нрави не може да се остане с чисти нокти и че трябва да се цапа в блатото на традиционния политически морал. Но това са силите, откъдето трябва да се започне, иначе няма въобще да се започне никога нищо. Има само един изход: или оттук, или бягство от живота! И тъкмо готовността да се бърка в калта на живота със съзнанието, че тази кал по пътя на историческото превращение ще заблести с лъчите на слънце, се нарича историческо мъжество. Историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Днес няма никакво съмнение генералщабното правило: когато трябва да се изтръгне победа, средствата нямат никакво значение. А историята отдавна вече е на бойна нога.
Няма коментари:
Публикуване на коментар