Гаврил Георгиев - железният

В  жи­во­та на все­ки чо­век нас­тъп­ва оня пов­ра­тен мо­мент, кой­то пре­доп­ре­де­ля за дъл­ги го­ди­ни по-на­та­тъш­на­та му съд­ба.

Ед­на ми­съл, ед­но ре­ше­ние, ед­на пос­тъп­ка раз­к­ри­ват тай­ния си сми­съл в съ­би­тий­на­та ве­ри­га на не­го­ва­та би­ог­ра­фия.

За Гав­рил Ге­ор­ги­ев то­зи мо­мент е през есен­та на 1892 го­ди­на.

Дя­до­то: „... по­лу­чих пър­во­то от не­го пис­мо, с ко­е­то из­ла­га­ше сво­и­те схва­ща­ния по со­ци­а­лиз­ма и че от­дав­на бил ре­шил да се пре­да­де на прак­ти­чес­ка ра­бо­та за не­го­вия ус­пех в Бъл­га­рия, мо­ле­ше се да му пи­ша да­ли ня­ма ня­как­ва ра­бо­та за не­го око­ло в. „Ра­бот­ник“ (бях­ме го поч­на­ли в Шу­мен, де­то имах­ме пе­чат­ни­ца, а през зи­ма­та на 1893 г. го пре­не­сох­ме в Тър­но­во). До­кол­ко­то пом­ня, пи­сах му как­ва е ра­бо­та­та и жи­во­тът при нас и ако мо­же да я вър­ши, да дой­де. Ско­ро по­дир то­ва той дой­де и от­то­га­ва до 1909 го­ди­на, юни ме­сец, ос­та­на един от пър­ви­те дей­ци на со­ци­а­лиз­ма и Ра­бот­ни­чес­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия в Бъл­га­рия“.

Още пър­ва­та сре­ща меж­ду два­ма­та сла­га от­пе­ча­тъ­ка на ед­но про­дъл­жи­тел­но (се­дем­на­де­сет­го­диш­но) при­я­тел­с­т­во, ме­се­ца на 1893 г. тол­ко­ва мно­го ще при­вик­нат един към друг, че вся­ка, до­ри и крат­ка раз­дя­ла, ще ги пра­ви мрач­ни, под­тис­на­ти и раз­д­раз­ни­тел­ни. Хар­мо­ни­я­та на тех­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния се гра­ди на сход­ни­те им ха­рак­те­ри – и два­ма­та са сдър­жа­ни, стро­ги мъ­же, ко­и­то труд­но раз­к­ри­ват ин­тим­на­та същ­ност на чув­с­т­ва­та и мис­ли­те си. И два­ма­та са чуж­ди на при­мам­ки­те на су­е­та­та, на ефек­т­ни­те жес­то­ве и нар­цис­тич­но­то са­мо­лю­бу­ва­не. И два­ма­та го­во­рят бав­но, пре­мис­ле­но, убе­ди­тел­но, без вся­как­ви ора­тор­с­ки ефек­ти и им­п­ро­ви­за­ции (Дя­до­то – с възглу­ха и не­из­ра­зи­тел­на ин­то­на­ция, а Гав­рил Ге­ор­ги­ев ле­ко за­ек­ва при из­пол­з­ва­не­то на ня­кои ду­ми).

Раз­би­ра се, то­га­ва – през 1893 го­ди­на – Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва вни­ма­ние, доб­ро­же­ла­тел­ност и заг­ри­же­ност на кре­дит. Ед­ва след дъл­ги го­ди­ни на про­вер­ка Бла­го­ев ще го до­пус­не до се­бе си ка­то ра­вен с ра­вен, а след смърт­та му ще оп­ре­де­ли мяс­то­то му в ис­то­ри­я­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм не­пос­ред­с­т­ве­но до се­бе си.

 

                                  * * *

Лич­ност­та на мла­дия Гав­рил Ге­ор­ги­ев е бе­ля­за­на с ня­как­ва фа­на­тич­на це­ле­ус­т­ре­ме­ност. И той ка­то ос­та­на­ли­те ри­ца­ри на чу­чу­ли­ги­те но­си в се­бе си не­що от ду­ха на без­с­мър­т­ния идал­го. Бла­го­ро­ден, чув­с­т­ви­те­лен, меч­та­те­лен и тол­ко­ва лес­но на­ра­ним, той тръг­ва на бой сре­щу всич­ки, ко­и­то по­ся­гат на пра­во­то му на из­бор и на лич­на­та му сво­бо­да. Той пре­зи­ра ес­наф­с­ки­те ме­ра­ци за ма­те­ри­ал­но бла­го­по­лу­чие на дър­жав­ния чи­нов­ник, се­мей­на­та си сре­да с ат­мос­фе­ра­та ú на бла­гоп­рис­той­на охол­ност. От­в­ра­ща­ва се от нрав­с­т­ве­ни­те ка­лъ­пи на но­ви­те по­ев­ро­пей­че­ни чор­ба­д­жии и меч­тае за ра­вен­с­т­во, брат­с­т­во и сво­бо­да.

Ха­о­тич­но­то че­те­не на ре­во­лю­ци­он­ни­те „же­нев­ки“, си­ро­ма­хо­мил­с­т­во­то и анар­хиз­мът го от­веж­дат до тай­ни­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки кръ­жо­ци на Ап­ри­лов­с­ка­та гим­на­зия. Пър­ви­те кон­так­ти с дас­ка­ли­те му по со­ци­а­ли­зъм – Спи­ри­дон Гу­лаб­чев, То­дор Пос­том­пи­ров и Ев­тим Да­бев, го ос­та­вят рав­но­ду­шен – за­що­то в ти­ши­на­та на сред­нощ­ни­те си бде­ния над кни­ги­те той е оти­шъл мно­го по-нап­ред от тях в уяс­ня­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­кия иде­ал. Уеди­не­ни­е­то му про­дъл­жа­ва още ця­ла го­ди­на след Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­би­ра се, и той учас­т­ва в стач­ки­те на сту­ден­ти­те от Со­фийс­кия уни­вер­си­тет сре­щу по­ли­ти­чес­ки­те про­из­во­ли и те­ро­ра на Стам­бо­ло­во­то пра­ви­тел­с­т­во. И той е из­к­лю­чен от Вис­ше­то учи­ли­ще за­ра­ди „ан­тип­ра­ви­тел­с­т­ве­на дей­ност“. Но въп­ре­ки то­ва се чув­с­т­ва са­мо­тен – чак до 1 но­ем­в­ри 1892 го­ди­на, ко­га­то из­ли­за пър­ви­ят брой на вес­т­ник „Ра­бот­ник“. След та­зи да­та Гав­рил Ге­ор­ги­ев ве­че знае на как­во ще пос­ве­ти жи­во­та си.

От на­ча­ло­то на яну­а­ри 1893 г. той ве­че е член на „Тър­нов­с­ка­та ко­му­на“. Вър­ти ко­ле­ло­то на „аме­ри­кан­ка­та“, с ко­я­то се пе­ча­та вес­т­ник „Ра­бот­ник“, ти­ча по раз­п­рос­т­ра­не­ни­е­то, под­дър­жа ко­рес­пон­ден­ция с або­на­ти­те и то­чи пе­ро­то си за пър­ви­те си пуб­ли­ка­ции в пар­тий­ния ор­ган. И Ди­ми­тър Бла­го­ев, и Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки имат всич­ки ос­но­ва­ния да са до­вол­ни от но­вия член на ко­му­на­та. Той им им­по­ни­ра с не­по­мер­на­та за въз­раст­та си се­ри­оз­ност, ин­те­ли­ген­т­ност и ра­бо­тос­по­соб­ност. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е прек­рас­но об­ра­зо­ван млад чо­век, с яв­на дар­ба към ези­ци­те – пи­ше, пре­веж­да и ко­рес­пон­ди­ра на рус­ки, нем­с­ки и френ­с­ки, а ос­та­на­ли­те ев­ро­пейс­ки ези­ци пол­з­ва чрез своя соб­с­т­ве­на лин­г­вис­тич­на сис­те­ма, ко­я­то му поз­во­ля­ва да сле­ди и ре­фе­ри­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пре­са от ця­ла Ев­ро­па.

И още не­що: той е уди­ви­тел­но из­д­ръж­лив и неп­ре­тен­ци­о­зен. Ни­ще­та­та, ос­къ­ди­ца­та на об­щия ка­зан ми­на­ва не­за­бе­ля­за­на пок­рай не­го. Той е пре­тен­ци­о­зен са­мо към ду­хов­на­та хра­на и към чис­то­та­та на соб­с­т­ве­ни­те си идеи.

Дя­до­то: „В Тър­но­во, гнез­до­то на стам­бо­лов­щи­на­та, се по­диг­ра­ва­ха с об­що­то ни хра­не­не, нав­ся­къ­де гръ­мог­лас­но раз­п­ра­вя­ха, че со­ци­а­лис­ти­те се хра­нят от „об­щия ка­зан“, за­що­то то­ва е „со­ци­а­лис­ти­чес­ки­ят иде­ал“, че те ис­кат „раз­ва­ла­та на се­мейс­т­во­то“, „об­щ­ност на же­ни­те“, „де­леж на имо­ти­те“ и т.н. По­дир вся­ко­го от нас де­ца­та и шай­ка­д­жи­и­те на бур­жо­аз­ни­те пар­тии ви­ка­ха по ули­ци­те: „Со­ци­а­лист! Со­ци­а­лист!“, а по ня­кой път за­мер­ва­ха с ка­мъ­ни по­ди­ре му. Тряб­ва­ше чо­век да има здра­ви нер­ви и дъл­бо­ка вя­ра в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма, за да из­дър­жи всич­ко то­ва“.

Гав­рил Ге­ор­ги­ев има и здра­ви нер­ви, и дъл­бо­ка вя­ра. Точ­но за­ра­ди тях съв­сем ско­ро след прис­ти­га­не­то му в Тър­но­во го из­би­рат за пред­се­да­тел на мес­т­ния Ра­бот­ни­чес­ки клуб. Още пър­ви­те му ста­тии и до­пис­ки в „Ра­бот­ник“ прив­ли­чат вни­ма­ни­е­то на пар­ти­я­та. Те ки­пят от оп­ти­ми­зъм и уве­ре­ност в идей­на­та си без­пог­реш­ност. Пе­ро­то му ня­ма бля­съ­ка на изящ­на­та об­раз­ност на Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки, ни­то осо­бе­на­та пре­лест на иро­нич­ни­те за­кач­ки на Майс­то­ра. То е да­леч от дъл­бо­кия те­о­ре­ти­чен фун­да­мен­та­ли­зъм на Дя­до­то. То си е не­го­во­то, Гав­рил-Ге­ор­ги­е­во­то пе­ро – ло­гич­но, сту­де­но и убе­ди­тел­но – же­ляз­но­то пе­ро на „же­лез­ния“ Гав­рил. Са­мо по­ня­ко­га сти­лът му се про­ме­ня и ста­ва неп­ри­вич­но ар­тис­ти­чен, ся­каш ис­тин­с­ка­та му ду­хов­ност раз­чуп­ва че­руп­ка­та на пар­тий­на­та дис­цип­ли­ни­ра­ност и от­там се из­люп­ва не­го­ва­та лич­ност в це­лия си бля­сък на тво­рец. Та­ки­ва мо­мен­ти на ар­тис­тич­ност и ду­хов­на из­тън­че­ност са мно­го ред­ки в не­го­во­то сло­во. За­що­то той пос­та­вя на пър­во мяс­то на­уч­ност­та, це­ле­съ­об­раз­ност­та и по­лез­ност­та на сво­е­то твор­чес­т­во. И той ка­то Ба­ка­лов би ка­зал за се­бе си: „Аз съм един общ ра­бот­ник на ду­ха“.

Са­мо го­ди­на след прис­ти­га­не­то си в Тър­но­во Гав­рил Ге­ор­ги­ев по­лу­ча­ва въз­мож­ност за ре­ал­на са­мо­о­цен­ка на чи­ра­ку­ва­не­то си при Дя­до­то – за­ра­ди ста­ти­и­те си „Ин­те­ли­ген­ция и ав­то­ри­те­ти“, „Со­ци­а­лиз­мът пред съ­да на бур­жо­аз­ни­те вес­т­ни­ци“, „Бур­жо­аз­на­та так­ти­ка“ и още мно­го дру­ги той е арес­ту­ван в Гор­на Оря­хо­ви­ца и е зат­во­рен в Тър­нов­с­кия зат­вор. Пре­би­ва­ва­не­то в ки­ли­я­та го из­пъл­ва с гор­дост. Власт­та го е при­рав­ни­ла с хо­ра­та, на ко­и­то той меч­тае да бъ­де ра­вен – с Бла­го­ев и Габ­ров­с­ки, ко­и­то ле­жат по съ­що­то вре­ме в дру­ги зат­во­ри за аги­та­ция и про­па­ган­да на со­ци­а­лиз­ма. Впро­чем те и два­ма­та от­дав­на са го приз­на­ли ка­то млад и на­деж­ден съ­рат­ник.

Лич­на­та оцен­ка на „стъл­бо­ве­те“ на пар­ти­я­та те­жи вър­ху из­бо­ра на Гав­рил Ге­ор­ги­ев за член на Об­щия съ­вет на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. И за ре­дак­тор на вес­т­ник „Ра­бот­ник“.

След мно­го го­ди­ни Бла­го­ев ще оце­ни ви­со­ко соб­с­т­ве­на­та си кад­ро­ва по­ли­ти­ка в „При­нос към ис­то­ри­я­та на со­ци­а­лиз­ма в Бъл­га­рия“: „Ка­то че­те чо­век днес то­зи вес­т­ник, пра­ви му впе­чат­ле­ние яс­ност­та на въз­г­ле­ди­те, ко­и­то про­кар­ва­ше Гав­рил Ге­ор­ги­ев, енер­ги­я­та и ен­ту­си­аз­мът, дъл­бо­ко­то про­ник­ва­не от вя­ра­та в на­уч­ност­та на со­ци­а­лиз­ма и не­го­во­то не­из­беж­но тър­жес­т­во, ко­и­то бли­кат от ре­до­ве­те на вся­ка ста­тия, от все­ки по­зив и ма­ни­фест, с ко­и­то пар­ти­я­та се об­ръ­ща­ше към ра­бот­ни­ци­те“.

Ди­ми­тър По­ля­нов: „Гав­рил бе­ше то­га­ва (1895 г.) кра­сив 25‑го­ди­шен мо­мък, с бо­тев­с­ка бра­да и дъл­ги ро­ша­ви по то­га­ваш­но­му мус­та­ци. Пу­ше­ше мно­го, аз се за­ра­зих от не­го. Гав­рил бе­ше стро­ен и прив­ле­ка­те­лен. Гри­же­ше се за вън­ш­ност­та си, до­кол­ко­то мо­же­ше да вър­ши то­ва при то­га­ваш­ни­те ус­ло­вия... Го­во­ре­ше бър­зо, с ле­ко за­ек­ва­не, с ня­как­ва нот­ка на ве­се­ла за­кач­ли­вост и дру­гар­с­ка сър­деч­ност. След ка­то се на­о­бяд­вах­ме на об­ща­та мал­ка ма­са... за­поч­ва­ше не­из­мен­но­то вто­ро дейс­т­вие. Гав­рил ва­де­ше от джо­бо­ве­те си вес­т­ни­ци, ръ­ко­пи­си, ко­рек­ту­ри, по­ня­ко­га цял реч­ник за чужд език. Ци­га­ри­те се па­ле­ха ед­на от дру­га, мо­ли­вът иг­ра­е­ше по стра­ни­ци­те на вес­т­ни­ка, ре­дак­то­рът все по­ве­че се ув­ли­ча­ше в ра­бо­та­та си, със­ре­до­то­чен, се­ри­о­зен, въз­бу­ден, щас­т­лив, че е на­ме­рил сла­бо­то мяс­то на про­тив­ни­ка, че ве­че знае как да за­поч­не ста­ти­я­та, ко­я­то тряб­ва­ше да бъ­де го­то­ва ут­ре...“.

Ве­чер, след дъл­ги ча­со­ве на из­ну­ри­те­лен труд, Майс­то­ра, Дя­до­то и Гав­рил се сре­щат не­из­мен­но в зна­ме­ни­та­та пар­тий­на кръч­ма „Злат­ни­ят елен“. Тук на хал­ба про­ше­ко­во пи­во все­ки от­дъх­ва спо­ред тем­пе­ра­мен­та и лич­ни­те си пред­по­чи­та­ния. Бла­го­ев во­ди бе­се­да с не­кол­ци­на си­неб­лу­зи ра­бот­ни­ци по „на­ча­ла­та на со­ци­а­лиз­ма“. Майс­то­ра пре­диз­вик­ва взри­вен смях с ар­тис­тич­ни­те ими­та­ции на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци от пар­ла­мен­та. Гав­рил Ге­ор­ги­ев е как­то ви­на­ги вглъ­бен в соб­с­т­ве­ния си ду­хо­вен свят, пред­по­чи­та да мъл­чи, зас­ти­нал в доб­ро­же­ла­тел­на от­чуж­де­ност.

Те­зи, ко­и­то го поз­на­ват от­б­ли­зо, зна­ят не­го­ви­те без­по­койс­т­ва. За не­го пар­ти­я­та е ис­тин­с­ко­то му се­мейс­т­во. Та­ка и пи­ше на Кир­ков: „Ние ви­дях­ме та­зи го­ди­на сво­и­те сла­би стра­ни, не­об­хо­ди­мо е още от­се­га да се за­ло­вим за ра­бо­та... ще тряб­ва да поч­нем от въп­ро­са: има­ме ли пар­тия или не... Ще мо­жем ли не­що нап­ра­ви та­зи го­ди­на. Ако не мо­жем, от­се­га да си взе­мем шап­ки­те. Ор­га­ни­за­ции! Кол­ко пъ­ти об­ръ­щах аз на тях вни­ма­ние! Ние мо­жем пов­тор­но да на­пи­шем це­лия „Ка­пи­та­лът“ на Мар­к­са, но с та­ки­ва ор­га­ни­за­ции пак на бок­лу­ка ще оти­дем. „Ли­бе­рал­ни дру­жин­ки“ има­ме ние, а не „со­ци­а­лис­ти­чес­ки ор­га­ни­за­ции“.

Го­ди­ни­те изос­т­рят по­ле­мич­ния му та­лант. С по­я­ва­та на фрак­ци­я­та на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти Гав­рил Ге­ор­ги­ев все по-чес­то да­ва во­ля на мрач­на­та си раз­д­раз­ни­тел­ност, на из­б­ли­ци­те на гне­ва. В та­ки­ва мо­мен­ти той на­на­ся теж­ки уда­ри (по не­го­вия из­раз) с би­ча на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та кри­ти­ка.

През 1897 го­ди­на кон­ф­лик­тът му с Ян­ко Са­къ­зов пре­ми­на­ва до­пус­ти­ми­те пар­тий­ни гра­ни­ци и се из­раж­да в теж­ка лич­на кра­мо­ла, ко­я­то зап­лаш­ва ус­то­и­те на пар­ти­я­та. По­во­дът е яз­ви­тел­на бе­леж­ка в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ сре­щу съп­ру­га­та на Ян­ко Са­къ­зов Ана Ка­ри­ма и ней­но­то бла­гот­во­ри­тел­но жен­с­ко дру­жес­т­во. При­чи­на­та оба­че е все по-яс­на­та идей­на не­съв­мес­ти­мост на два­ма­та в ло­но­то на Бъл­гар­с­ка­та ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия. Раз­г­не­вен от пуб­лич­ни­те ос­кър­б­ле­ния на Са­къ­зов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­пус­ка лю­би­ма­та си ре­дак­тор­с­ка ра­бо­та в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и си да­ва ос­тав­ка­та ка­то сек­ре­тар на Цен­т­рал­ния ко­ми­тет. Бла­го­ев нап­раз­но се мъ­чи да по­у­та­ло­жи страс­ти­те. То­га­ва, през 1897 г., той все още има илю­зии, че ще мо­же да съх­ра­ни це­лост­та на пар­ти­я­та, че ще на­ло­жи в ед­на сво­бод­на дру­гар­с­ка дис­ку­сия глед­на­та си точ­ка за кла­со­ва­та същ­ност на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

Це­ли две го­ди­ни Гав­рил Ге­ор­ги­ев е при­ну­ден да се из­х­ран­ва ка­то пре­во­дач, из­да­тел, пуб­ли­цист. По­ма­га на Бла­го­ев в из­да­ва­не­то и спис­ва­не­то на „Но­во вре­ме“ и се гот­ви за но­ви бит­ки с фрак­ци­я­та на „ши­ро­ки­те“. Ос­ми­ят кон­г­рес на БРСДП го връ­ща там, къ­де­то му е мяс­то­то – на мос­ти­ка на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и в Цен­т­рал­ния ко­ми­тет на пар­ти­я­та.

Вед­на­га след то­ва за­поч­ват да се по­я­вя­ват ед­на след дру­га ста­ти­и­те му „Спо­рът в пар­ти­я­та“, „За­да­чи­те на со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка­та пар­тия“, „Со­ци­а­ли­зъм или де­мок­ра­ти­зъм?“. Ези­кът на те­зи ста­тии е без­по­ща­ден. Ар­гу­мен­ти­те са нат­ру­па­ни от го­ля­ма­та те­о­ре­тич­на дис­ку­сия на ли­де­ри­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал. По то­ва вре­ме той нас­той­чи­во пов­та­ря, че пар­ти­я­та тряб­ва да чуе гор­чи­ва­та ис­ти­на за се­бе си, ина­че ще се на­ло­жи да я раз­бе­ре чрез ус­та­та на про­тив­ни­ци­те си: „Имен­но в ин­те­рес на бъ­де­ще­то и це­лост­та на пар­ти­я­та ние не тряб­ва да се бо­им да ка­жем ця­ла­та ис­ти­на: в бор­ба­та про­тив „ши­ро­кия“ со­ци­а­ли­зъм ние има­ме са­мо ед­но сред­с­т­во – кри­ти­ка­та, уяс­не­ни­е­то, и един из­ход – раз­цеп­ле­ни­е­то. От то­ва сред­с­т­во ние тряб­ва ши­ро­ко да се въз­пол­з­ва­ме, но ако то се ока­же не­дос­та­тъч­но да обез­в­ре­ди опор­тю­низ­ма в пар­ти­я­та, ние след ка­то сме из­пъл­ни­ли своя дълг, без ко­ле­ба­ние ще пред­по­че­тем един­с­т­ве­ния из­ход – да се от­де­лим от ония, с ко­и­то го­во­рим на раз­ни ези­ци и вър­вим в раз­ни пъ­тища“.

На 18 май 1903 го­ди­на раз­цеп­ле­ни­е­то ста­ва факт – пър­во в Со­фийс­ка­та пар­тий­на ор­га­ни­за­ция, след то­ва в про­вин­ци­я­та. От то­зи мо­мент Гав­рил Ге­ор­ги­ев на­соч­ва же­лез­ния връх на пе­ро­то си в дру­га по­со­ка – мо­нар­хи­я­та, бур­жо­аз­ни­те пар­тии и пар­ла­мен­та. На то­ва бой­но по­ле пуб­ли­цис­тич­ни­ят му та­лант се вих­ри с ця­ла­та си си­ла и бля­сък. В ста­ти­и­те си „На­ши­те про­тив­ни­ци“, „Ко­те­рия и пар­тия“, „Двор­цо­ви­те ре­жи­ми“, „Мо­нар­хиз­мът и бур­жо­а­зи­я­та“, „Мо­нар­хи­чес­ка­та власт“, „Сел­с­ки­те чор­ба­д­жии“ и още мно­го дру­ги, пуб­ли­ку­ва­ни в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“, Гав­рил Ге­ор­ги­ев пра­ви сво­и­те блес­тя­щи и про­ник­но­ве­ни ана­ли­зи на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во през пър­во­то де­се­ти­ле­тие на XX век.

Тук, на бой­но­то по­ле, в схват­ка­та меж­ду Тру­да и Ка­пи­та­ла Гав­рил Ге­ор­ги­ев е в сво­я­та сти­хия. В та­зи бор­ба всич­ко е без­по­щад­но яс­но, без скру­пу­ли­те, уг­ри­зе­ни­я­та и ру­и­ни­те на ста­ри­те при­я­тел­с­т­ва. Един сре­щу един. Кла­са сре­щу кла­са. И Же­лез­ни­ят Гав­рил спус­ка заб­ра­ло­то, вди­га ко­пи­е­то и приш­пор­ва Ро­си­нан­та. В име­то на сво­бо­да­та – „най-го­ля­ма­та бла­го­дат, ко­я­то Маркс е низ­пос­лал връз про­ле­та­ри­а­та от цял свят“.

През ля­то­то на 1909 г. ом­ра­за­та, кле­ве­ти­те и оби­ди­те на по­ли­ти­чес­ки­те му про­тив­ни­ци пре­чуп­ват ду­ха и во­ля­та на Гав­рил Ге­ор­ги­ев. През юни (уточ­не­ни­е­то е на Бла­го­ев) той на­пус­ка ре­дак­ци­я­та на „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ и мяс­то­то си в ЦК на БРСДП (т.с).

Пос­лед­ни­те ня­кол­ко го­ди­ни на ак­тив­на­та му по­ли­ти­чес­ка дей­ност от­но­во го във­ли­чат в по­ред­на­та бра­то­у­бийс­т­ве­на вой­на.

През 1905 г. сре­щу „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“. През 1907 г. сре­щу „прог­ре­сис­ти­те“.

То­зи път той е из­п­ра­вен сре­щу най-близ­ки съ­миш­ле­ни­ци, дру­га­ри и при­я­те­ли. Сре­щу Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ни­ко­ла Хар­ла­ков, Ни­ко­ла Са­ка­ров, Ро­ман Ав­ра­мов, Кой­ка Ти­не­ва.

И как­то ви­на­ги Гав­рил Ге­ор­ги­ев взе­ма стра­на­та на Бла­го­ев и Кир­ков. Пра­ви го за­ра­ди „бъ­дещ­ност­та“ на пар­ти­я­та, за­ра­ди по­ли­ти­чес­ка­та це­ле­съ­об­раз­ност и по­се­га­тел­с­т­во­то сре­щу ав­то­ри­те­та на Дя­до­то. Об­ви­не­ни­я­та на „анар­хо­ли­бе­ра­ли­те“, че Цен­т­рал­ни­ят ко­ми­тет се е пре­вър­нал (след раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. ) в дик­та­тор­с­ки ор­ган, че „... пар­ти­я­та се об­ръ­ща в опи­то­ме­на меч­ка, ра­зиг­ра­ва­на от ди­ри­ген­т­с­ка­та пръч­ка на все­сил­ни­те влас­т­ни­ци. Цен­тъ­рът е все­ве­дущ и все­мо­гъщ, пар­тий­ни­те чле­но­ве са прос­то вин­т­че­та и ко­лел­ца в не­го­ва­та ма­ши­на­рия“, го из­кар­ват от рав­но­ве­сие.

През 1905 г. Гав­рил Ге­ор­ги­ев не се ко­ле­бае дъл­го, за да стиг­не до пре­по­ръч­ва­не­то на най-ра­ди­кал­но­то сред­с­т­во – „очис­т­ва­не­то“ на пар­ти­я­та от „ли­бе­рал­но­то“ дреб­но­бур­жо­аз­но те­че­ние в ин­те­рес на ней­но­то бъ­де­ще.

Пос­лед­на­та му ста­тия в „Ра­бот­ни­чес­ки вес­т­ник“ е пуб­ли­ку­ва­на на 27 май 1909 г. От то­зи ден Гав­рил Ге­ор­ги­ев зам­лък­ва за­ви­на­ги.

От то­зи ден за­поч­ва си­ва­та мо­но­тон­на вър­во­ли­ца на дни­те в жи­во­та на един дре­бен чи­нов­ник. Всич­ко е дош­ло на мяс­то­то си след вне­зап­но­то съ­буж­да­не в се­мей­но­то лег­ло. Оне­зи, ко­и­то го оби­чат най-мно­го, ве­че мо­гат да бъ­дат спо­кой­ни: дос­пе­хи­те са зах­вър­ле­ни в ки­ле­ра на ис­то­ри­я­та, Ро­си­нант е про­да­ден на джам­ба­зи­те, а пе­ро­то пи­ше про­ше­ния вмес­то ог­не­ни ста­тии.

Бед­ни­ят Гав­рил! Той се са­мо­о­съж­да на заб­ра­ва, без да мо­же да се заб­ра­ви. Дра­ма­та му мо­же да бъ­де обяс­не­на са­мо от по­ет, осо­бе­но ако се каз­ва Ди­ми­тър Бо­я­д­жи­ев:

 

„В мрач­на и нез­най­на пус­то­тия да­ле­ко от „све­тов­ни­те бор­би“, аз лес­но бих из­бег­нал мо­же би – но, Бо­же, де от се­бе да се скрия?“

 

То­зи въп­рос ще го прес­лед­ва до пос­лед­ния му ден в ме­теж­на­та 1917 го­ди­на. От­го­во­рът ще да­де Вре­ме­то. То ще го вър­не при Дя­до­то и Майс­то­ра в же­ляз­на­та трой­ка на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

За­ви­на­ги.

 

 

                                *  *  *

 

От книгата на проф. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София  2006 г.

 

 

 

 

 

Първи конгрес на БКП (т.с.) 1919 г.

 

От 25 до 27 май 1919 г. се провежда XXII редовен конгрес на БРСДП, който е обявен за I конгрес на Българската комунистическа партия (тесни социалисти). Конгресът единодушно решава да преименува партията в комунистическа. Възприемането на новото наименование става естествено, без вътрешни борби,  за разлика от почти всички партии и групи от европейските страни.
С огромен ентусиазъм делегатите одобряват участието на БРСДП в създаването на Комунистическия интернационал и обявяват БКП (тесни социалисти) за негова секция.
Най-важният документ приет от Първия конгрес на БКП е Програмната декларация, която илюстрира преминаването на партията под знамето на ленинизма.
Уповавайки се на опита на Октомврийската революция и на революционните борби в другите страни БКП подчертава, че ще използва новите средства за борба - от масовите акции и масовата политическа стачка до въоръженото въстание.
Програмната декларация отразява степента в идейното превъоръжаване на партията с ленинизма.
Конгресът прави стъпка напред в организационното изграждане на партията. Създават се окръжни комитети, учредява се Партиен съвет, в който влизат членовете на Централния комитет,  на Контролната комисия и по един представител от всеки окръг. Тези изменения в устава засилват демократическия централизъм в работата на БКП, осигуряват по-непосредствено ръководство на местните организации от Централния и окръжните комитети. Избран е нов Централен комитет, в който влизат изтъкнати партийни дейци като Димитър Благоев, Георги Кирков, Васил Коларов, Христо Кабакчиев, Георги Димитров и др.
Първият конгрес дава решителен отпор на появилото се в партията и вън от нея дребнобуржоазно левичарско течение. "Левите" са смятали, че партията трябва да напусне парламента, да завладее улицата, да се откаже от ежедневната легална работа за свързване с масите, да започне незабавно изграждане на съвети и да обяви революция, без да се съобразява с вътрешната и международната обстановка, с готовността на трудещите се за непосредствен щурм против капитализма.
БКП не се поддава на авантюризма на "левите". Конгресът гласува единодушно специална резолюция, в която се подчертава, че "докато съществуват днешните условия за борба, партията ще участва в изборите и парламента, като ги използва най-широко за засилване на масовите революционни акции и за увеличаване революционната сила на пролетариата".
По-голямата част от "левите" осъзнават грешката си и приемат решенията на партията. Но една малка група се обявява против партийните решения, в резултат на което през 1920 година са изключени от редовете на БКП. Конгресът отхвърля единодушно предложението на Българската работническа комунистическа партия (групата на Харлаков) за обединение с БКП, понеже тази група отстоява неправилния възглед за неутралитет на синдикатите, което би означавало откъсване на работническите организации от партията.

Освен това, на същия ден – 25 май 1919 г., Третата конференция на СРСДМ /Съюза на работническата социалдемократическа младеж/ взема решение и преименува младежкия съюз на комунистически, като по този начин конференцията се превръща в Първи учредителен конгрес на БКМС /Български комунистически младежки съюз/. През 1938 г. БКМС се влива в РМС.

 

От "История на Българската комунистическа партия" - Партиздат 1977 година

 

 

 

 

 

В памет на Комуната - Ленин

 

Четиридесет години изминаха от времето на провъзгласяването на Парижката комуна. Според установения обичай френският пролетариат с митинги и демонстрации почете паметта на дейците на революцията от 18 март 1871 година; а в края на май той отново ще понесе венци към гробовете на разстреляните комунари, жертви на страшната „майска седмица”, и пред техните гробове ще се закълне да се бори, без да отпуска ръце, до пълното възтържествуване на техните идеи, до пълното изпълнение на завещаното от тях дело.

А защо пролетариатът, не само френският, но и в целия свят, чества в лицето на дейците на Парижката комуна своите предшественици? И в какво се заключава наследството на Комуната?

Комуната възникна стихийно, никой не я е подготвял съзнателно и планомерно. Несполучливата война с Германия, мъченията през време на обсадата, безработицата сред пролетариата и разорението сред дребната буржоазия; негодуванието на масите против висшите класи и против началството, което прояви пълна неспособност, смътното брожение в средата на работническата класа, недоволна от своето положение и стремяща се към друг социален ред; реакционният състав на Националното събрание, което будеше опасение за съдбата на републиката – всичко това и много други неща – се съединиха, за да тласнат парижкото население към революцията от 18 март, която неочаквано предаде властта в ръцете на националната гвардия, в ръцете на работническата класа и на присъединилата се към нея дребна буржоазия.

Това беше невиждано в историята събитие. Дотогава властта обикновено се намираше в ръцете на помешчиците и капиталистите, т.е. на техните доверени лица, съставляващи така нареченото правителство. А след революцията от 18 март, когато правителството на г.Тиер избяга от Париж със своите войски, полиция и чиновници – народът остана господар на положението, и властта мина в ръцете на пролетариата. Но в съвременното общество пролетариатът, заробен икономически от капитала, не може да господства политически, докато не разбие своите вериги, които го приковават към капитала. И ето защо движението на Комуната трябваше неизбежно да получи социалистическа окраска, т.е. да започне да се стреми към събаряне господството на буржоазията, господството на капитала, към разрушаване на самите основи на съвременния обществен строй.

Отначало това движение беше крайно смесено и неопределено. Към него се присъединиха и патриоти, които се надяваха, че Комуната ще възобнови войната с немците и ще я доведе до благополучен край. Поддържаха го и дребните търговци, които бяха застрашени от разорение, ако не бъде отсрочено плащането на полиците и жилищния наем (правителството не искаше да направи тази отсрочка, но затова Комуната я даде). Най-после, на първо време отчасти му съчувстваха и буржоазните републиканци, които се опасяваха, че реакционното Национално събрание („селящината”, дивите помешчици) ще възстанови монархията. Но главната роля в това движение играеха, разбира се, работниците (особено парижките занаятчийски работници), сред които през последните години на Втората империя се водеше активна социалистическа пропаганда и много от които принадлежаха даже към Интернационала.

Само работниците останаха докрай верни на Комуната. Буржоазните републиканци и дребните буржоа скоро отпаднаха от нея: едни ги уплаши революционно-социалистическият, пролетарският характер на движението; други отпаднаха от него, когато видяха, че то е обречено на неминуемо поражение. Само френските пролетарии без страх и умора поддържаха своето правителство, само те се сражаваха и умираха за него, т.е. за делото на освобождението на работническата класа, за. по-добро бъдеще на всички трудещи се.

Напусната от вчерашните съюзници и неподдържана от никого, Комуната неизбежно трябваше да претърпи поражение. Цяла буржоазна Франция, всички помешчици, борсови играчи, фабриканти, всички едри и дребни крадци, всички експлоататори се обединиха против нея. Тази буржоазна коалиция, поддържана от Бисмарк (който освободи от германски плен 100,000 френски войници за покоряване на революционния Париж), успя да вдигне непросветените селяни и дребната провинциална буржоазия против парижкия пролетариат и да обкръжи половината Париж с железен обръч (втората половина беше обсадена от германската войска). В някои големи градове на Франция (Марсилия, Лион, Сен Етиен, Дижон и др.) работниците също направиха опити да вземат властта, да провъзгласят Комуната и да отидат да спасяват Париж, но тези опити бързо завършиха с неуспех. И Париж, който пръв вдигна знамето на пролетарското въстание, беше предоставен на собствените си сили и обречен на сигурна гибел.

За победоносна социална революция беше необходимо наличието най-малко на две условия: високо развитие на производителните сили и подготвеност на пролетариата. Но през 1871 г. и двете условия липсваха. Френският капитализъм беше още слабо развит и Франция беше тогава предимно страна на дребната буржоазия (на занаятчиите, селяните, дребните търговци и пр.). От друга страна, нямаше работническа партия, нямаше подготовка и дълга школовка на работническата класа, която в масата си даже още не съвсем ясно си представяте своите задачи и начините за тяхното осъществяване. Нямаше нито сериозна политическа организация на пролетариата, нито широки професионални съюзи и кооперативни сдружения.

Но главното, което липсваше на Комуната, беше времето, свободата да се огледа и да се залови за осъществяване на своята програма. Тя не беше успяла още да пристъпи към работа, когато установилото се във Версай правителство, поддържано от цялата буржоазия, започна военни действия против Париж. И Комуната трябваше преди всичко да помисли за самоотбрана. И дори до самия край, който настъпи на 21-28 май, тя нямаше време да помисли сериозно за нищо друго.

Впрочем, въпреки толкова неблагоприятните условия, въпреки кратковременността на своето съществуване, Комуната успя да предприеме известни мерки, достатъчно характеризиращи нейния истински смисъл и цел. Комуната замени постоянната армия, това сляпо оръдие в ръцете на господстващите класи, с всеобщо въоръжаване на народа; тя провъзгласи отделянето на църквата от държавата, унищожи бюджета на култовете (т.е. държавната издръжка на поповете), даде на народното образование чисто светски характер – и с това нанесе силен удар на жандармите в расо. В чисто социалната област тя успя да направи малко, но това малко все пак достатъчно ярко разкрива нейния характер като народно, работническо правителство: забранен беше нощният труд в хлебарниците; отменена беше системата на глоби, това узаконено ограбване на работниците, най-после, издаден беше знаменитият декрет (указ), по силата на който всички фабрики, заводи и работилници, изоставени или спрени от своите собственици, се предават на работническите сдружения за възобновяване на производството. И като че за да подчертае своя характер на истински демократично, пролетарско правителство, Комуната постанови възнаграждението на всички чинове от администрацията и правителството да не превишава нормалната работническа заплата и в никой случай да не бъде повече от 6,000 франка (по-малко от 200 рубли месечно) на година.

Всички тези мерки говореха достатъчно ясно за това, че Комуната представлява смъртна опасност за стария свят, основан на робията и експлоатацията. Затова буржоазното общество не можеше да спи спокойно, докато над Парижкия градски съвет се развяваше червеното знаме на пролетариата. И когато, най-после, организираната .правителствена сила успя да вземе връх над лошо организираната сила на революцията, бонапартовските генерали, бити от немците и храбри срещу победените сънародници, тези французи рененкампфовци и мелерзакомелскиевци устроиха такова клане, каквото Париж още не беше виждал. Около 30,000 парижани бяха убити от озверялата военщина, около 45,000 бяха арестувани и много от тях впоследствие екзекутирани, хиляди изпратени на каторга и на заточение. Общо Париж загуби около 100,000 синове, в това число най-добрите работници от всички професии.

Буржоазията беше доволна. „Сега със социализма е свършено задълго!” – говореше нейният вожд, кръвожадното джудже Тиер, след кървавата баня, която той със своите генерали устрои на парижкия пролетариат. Но напразно грачеха тези буржоазни гарвани. Някакви шест години след задушаването на Комуната, когато много от нейните борци още гниеха в каторгите и на заточение, във Франция вече започна ново работническо движение.

Новото социалистическо поколение, обогатено от опита на своите предшественици, но съвсем не обезкуражено от тяхното поражение, пое знамето, паднало от ръцете на борците на Комуната, и го понесе уверено и смело напред с възгласите: „да живее социалната революция! да живее Комуната!” А още след някоя и друга година новата работническа партия и поведената от нея в страната агитация застави господстващите класи да пуснат на свобода пленените комунари, все още останали в ръцете на правителството.

Паметта на борците на Комуната се почита не само от френските работници, но и от пролетариата в целия свят. Защото Комуната се бори не за някаква местна или тясно-национална задача, а за освобождаване на цялото трудещо се човечество, на всички унижени и оскърбени. Като челен борец за социалната революция Комуната спечели симпатии навсякъде, където страда и се бори пролетариатът. Картината на нейния живот и смърт, видът на работническото правителство, което взе и държа в свои ръце в продължение на повече от два месеца столицата на света, зрелището на геройската борба на пролетариата и неговите страдания след поражението – всичко това повдигна духа на милиони работници, събуди техните надежди и привлече техните симпатии на страната на социализма. Грохотът на парижките оръдия събуди спящите дълбок сън най-изостанали слоеве на пролетариата и навсякъде даде тласък за усилване на революционно-социалистическата пропаганда. Ето защо делото на Комуната не е умряло; то досега живее във всеки от нас.

Делото на Комуната е дело на социалната революция, дело на пълното политическо и икономическо освобождение на трудещите се, това е дело на световния пролетариат. И в този смисъл то е безсмъртно.

 

Първоначално публикувано във в-к „Рабочая Газета” бр. 4-5, 15 (28) април 1911 г.;   

 Том 20 Събрани съчинения на Ленин