Търсене в този блог

27.06.2020 г.

«Към жилищния въпрос» на Фридрих Енгелс

Енгелс постоянно и с голямо внимание следи характера на материалите, появяващи се на страниците на «Volksstaat». В писмата си до Либкнехт той подчертава, че редакцията на партийния орган не може да се отнася безразлично към идейното съдържание на отпечатваните статии. А между другото много статии свидетелстваха за известно разпространение сред партийните членове на дребнобуржоазни реформистки илюзии и на идеите на буржоазния социализъм. Енгелс смяташе, че е необходимо да се помогне на германските социалдемократи да разберат същността на коренната разлика между научния комунизъм и дребнобуржоазния социализъм във всичките му прояви и да се сложи край на разпространението в партийния печат на възгледи, които са чужди на пролетариата.

Серията от големи статии на Енгелс, написани през 1872 — 1873 г. и публикувани отначало във вестник  «Volksstaat», а по-късно в отделна брошура под названието «Към жилищния въпрос», е посветена на защитата на основните положения на научния социализъм, както и на критиката на различните течения на дребнобуржоазния социализъм и «социалистическите» теории на буржоазните филантропи.

Като повод за написването им са послужили анонимните статии с общо заглавие «Жилищният въпрос», които през февруари—март бяха препечатани във «Volksstaat» от австрийския работнически вестник «Volkswille». Техен автор беше германският лекар, социалдемократът А. Мюлбергер. Няколко статии на Енгелс, представляващи втория раздел на брошурата, съдържат критически разбор на книгата на австрийския буржоазен икономист Е. Закс «Жилищните условия на трудещите се маси и тяхната реформа». А заключителните статии («Още веднъж за Прудон и за жилищния въпрос») са отговор на Мюлбергер, който публикува във «Volksstaat» възражения срещу първите статии на Енгелс.

Яркият полемичен труд на Енгелс «Към жилищния въпрос» е една от най-забележителните след Марксовата «Нищета на философията» публикации на основоположниците на марксизма против дребнобуржоазната идеология на прудонизма, против дребнобуржоазния социализъм като цяло, включително и против ласалианството. Енгелс сам отбелязва: «Разликата между Прудон и Ласал е само тази, че Ласал действително беше юрист и хегелианец, а Прудон. . . беше само дилетант». Избирайки системата от възгледи на Прудон като най-типична, Енгелс критикува дребнобуржоазния социализъм в най-характерните му прояви.

Предложеният от Прудон план за обществени реформи, неговите принципи за «организация на икономическите сили», за «социална ликвидация» и т. н., както показа Енгелс, не играеха практическа роля в работническото движение. Във Франция например прудонистите представляваха само малобройна секта и техните проекти нямаха значително влияние сред работниците. Не случайно Парижката комуна, макар че прудонистите бяха силно представени в нея, в своята практическа работа не се ръководеше от теорията на Прудон, а изхождаше от обикновените практически потребности. Така например икономическите й мероприятия, като отменянето на нощния труд на хлебарите, предаването на някои от предприятията в разпореждане на работническите асоциации, отговаряха на духа на научния социализъм на Маркс и Енгелс и нямаха нищо общо с Прудоновите рецепти за утвърждаване на «вечна справедливост». По-близко до възгледите на Прудон беше отказът на Комуната да конфискува Френската банка, но това, както е известно, беше една от причините за поражението на комунарите.

Въпреки това Енгелс трезво оценяваше възможността от засилване влиянието на дребнобуржоазната идеология в германската социалдемокрация и от своя страна правеше всичко необходимо, за да предпази авангарда на работническата класа в Германия от тези влияния и по такъв начин да се избягнат в бъдеще грешки и колебания в практическата политика, да се избягнат ненужните жертви. В статиите на Мюлбергер той виждаше опит «за пресаждане школата на Прудон в Германия» и сметна за необходимо да даде на този опит подробен, основателно аргументиран отпор.

«Плачливият прудонист» Мюлбергер, както това беше характерно изобщо за прудонистите, признаваше бедственото положение на по-голямата част от населението в големите съвременни градове. Него особено го вълнуваше страшната жилищна криза, това, че много от работниците нямаха нормален покрив над главата си. Той си представяше, че премахването на тази ужасна несправедливост, когато хората стоят «по-долу от диваците», можело да стане чрез превръщането на обществото в «съвкупност от независими свободни притежатели на жилища», при постепенното откупуване от домопритежателя цялата стойност на жилището. Главното било хората да се сдобият с дребна собственост.

Едрата промишленост подкопа устоите на дребнопатриархалния строй, а прудонистите, оплаквайки гибелта на този строй, внушаваха, че е възможно връщането към онова състояние на обществото, което вече безвъзвратно беше минало. Под знамето на грижа за мнозинството от населението те фактически се стремяха да върнат историята назад.

Положението на работниците след победата на капитализма се е влошило, но това, казва Енгелс, съвсем не е основание «да поглеждаме с копнеж назад», да съжаляваме за изживялата времето си селска промишленост. Отбелязвайки, че жилищната нужда е една от злините, характерни за капитализма, въз основа на икономическото учение на Маркс, Енгелс прави обща характеристика на последиците от съвременния капиталистически начин на производство. Тези последици не са еднозначни.

Развитието на капитализма означаваше премахване на единичната размяна, върху която се изграждаше системата на Прудон, означаваше бързо нарастване на производителните сили, създаване на материални предпоставки за задоволяване на масовата потребност от средства за живот. Развивайки се, капитализмът създава работническа класа, която не притежава «робската душа» на дребните собственици, а съзнателна воля да разруши из основи обществените отношения, които обричат на невероятна нужда, в това число и жилищна, огромните маси на трудовия народ.

Прудонистите не забелязваха или игнорираха тези последици, не признаваха, че развитието на капитализма е исторически прогресивен и необходим процес, оценяваха условията, създадени от едрата капиталистическа промишленост, като «болезнен израстък» на някогашния уж съвършен и здрав обществен организъм и призоваваха насилствено да се върне обществото към идеализираните от тях загинали или загиващи форми на дребното занаятчийско производство, ратуваха за установяване и заздравяване на господството на дребната буржоазна собственост.

Енгелс подложи на унищожителна критика реакционното отричане на капитализма от страна на дребнобуржоазните социалисти, а заедно с това и пълния утопизъм на мечтите им за поправяне на създалите се отношения с помощта на апели за «право» и прословутата «вечна справедливост». Жилищният въпрос засяга всички работници, пък и не само работниците, но това, както сочи Енгелс, съвсем не е главният и решаващ проблем. Възелът на противоречията на цялата система на капитализма лежи в сферата на производството, в общите условия на съществуване на работника, в условията на продажбата и експлоатацията на  работната му сила, в условията, благодарение на които възниква възможност за производство и безвъзмездно присвояване на принадената стойност, въплътена в принадения продукт на работническия труд.

За да се разреши жилищният въпрос веднъж завинаги, както и за да се решат другите въпроси, е необходимо да се промени начинът на производство, да се премахнат условията за експлоатация на наемния труд. Решаващо значение за това има завоюването на политическата власт от пролетариата и ликвидирането на икономическото и политическото господство на буржоазията.

Чрез конкретния пример на споменатата книжка на Е. Закс Енгелс разобличи буржоазния «социализъм», за който беше характерно чисто декларативното желание, запазвайки икономическата основа на всички бедствия на буржоазното общество, да се премахнат в същото време тези бедствия.

Закс, този буржоазен икономист, който играеше на филантропия, откри някаква нова наука — «социална икономия», чието предназначение беше да търси някакви чудодейни средства, а именно: да не се закачат капиталистите, а наемните работници да се превърнат в нещо като капиталисти. Докато прудонистът Мюлбергер твърдеше, че след като жилищата станели собственост на работниците, капитализмът вече щял да престане да съществува, то според Закс благодарение на придобиването на собствено жилище наемният работник «става капиталист», а капитализмът от порочен строй се превръщал в идеално общество. Закс, както и други буржоазни «социалисти» извеждаха непоносимите язви на капитализма не от природата на капитализма, а от субективната неосведоменост на двете страни, т. е. на капиталистите и работниците, че те в еднаква степен били виновни за нарушаването на обективно дадената хармония на интересите на капитала и труда. Оттук и задачата — по възможност да се просвещават и едните, и другите, да се усъвършенстват моралът и правото, без да се засяга капиталистическата собственост, да се постигне взаимно споразумение и зачитане на интересите на работодателите и работниците. Това беше открито залагане на гражданския мир, на приспиването на класовото съзнание на трудещите се с помощта на абстрактни проповеди.

Енгелс показва, че буржоазният «социализъм» в крайна сметка представлява идеологическа подкрепа на буржоазията, една от формите за защита на нейната диктатура. И ако отделни «просветени» представители на буржоазията изразяват безпокойството си например от наличието на «лоши квартали» в градовете, това съвсем не е от жалост към обитателите на тези квартали, а защото това съдържа заплаха за физическото здраве на «благородниците». Нещо повече, тук би могъл да избухне опасен за режима социален пожар. Буржоазните социалисти искат да премахнат някои обществени недъзи, не за да помогнат на работниците да подобрят положението си, а изключително за да заздравят буржоазното общество.

Разкрасявайки перспективата за сближаването на всички «трудещи се класи», Закс всъщност се обединяваше с дребно-буржоазния поборник за «справедливост» и всеобщо равенство Мюлбергер. «Буржоазният социализъм — пише Енгелс — подава ръка на дребнобуржоазния.»

Трудът на Енгелс «Към жилищния въпрос» е значителен принос в развитието на марксистката теория не само с критиката си на възгледите на Мюлбергер и Закс, с критиката на целия буржоазен и дребнобуржоазен социализъм. В това произведение Енгелс засяга също така важни проблеми на научния комунизъм: за същността на държавата, за диктатурата на пролетариата, за преминаването на селяните към колективната, социалистическата собственост, за премахването на разликата между града и селото, за формите на социалистическото преустройство на обществото.

Енгелс характеризира буржоазната държава като организирана съвкупност от имотни класи, земевладелци и капиталисти, насочена против селяните и работниците. Желанията на имотните класи съвпадат с желанията на тяхната държава. Буржоазната държава е «съвкупен капиталист», и най-много, което може да се очаква от нея, това е повърхностно замазване с помощта на частични реформи и дребни подаяния на онези дълбоки противоречия, които раздират обществения строй на капитализма. При това Енгелс осветлява също така и някои специфични особености на пруската държава, представляваща една от формите на бонапартизма.

Германските дребнобуржоазни социалисти се хвалеха, че за тях не били характерни «класова политика» и стремеж към «класово господство». Енгелс смяташе това за характерен признак на дребнобуржоазния социализъм. Той подчертава, че германската социалдемократическа партия, именно защото тя е работническа партия, води и трябва да води последователна «класова политика», изразяваща интересите на работническата класа за разлика от интересите на буржоазията. В името на възтържествуване на интересите на работническата класа тази партия трябва по всякакъв начин да се стреми към утвърждаване на политическото си господство. «Впрочем — пише Енгелс — всяка действително пролетарска партия, като се почне от английските чартисти, винаги е поставяла като първо условие класовата политика и организиране на пролетариата като самостоятелна политическа партия, а диктатурата на пролетариата — като най-близка цел на борбата.»  И едва след като завладее политическата власт, осъществявайки своята диктатура от името и в интерес на преобладаващото мнозинство от народа, пролетариатът е способен да извърши дълбоки социални преобразования, от които зависи също така и решаването на жилищния въпрос.

В полемиката си срещу Енгелс, Мюлбергер всячески защитава икономически нелепите мерки, които отговаряха на «общата идея» на Прудон — за регулиране на данъците, за държавните и частните дългове, за евтин кредит и др., твърдеше, че тези мерки били извънредно важни за пропагандата на село. Отговаряйки му, Енгелс казваше, че би било глупост да се пристъпва към селяните със средства от арсенала на «Прудоновото знахарство». Той изказа извънредно важната мисъл, че е нежелателно създадените едри имения да се делят между дребните селски дворове; при конкретните условия във Франция и Западна Германия по-нататъшното парцелиране на земевладението би било реакционна крачка. С установяването на политическата власт на работническата класа създаденото там едро земевладение, преустроено върху началата на асоциацията, ще разреши да се покажат на дребните селяни всичките предимства на едрото социалистическо земевладение, което е способно да прилага в широки мащаби постиженията на науката и техниката.

Енгелс засегна и въпроса за пътищата и начините за провеждане на социалистически преобразования. Той подчертаваше, че характерът на пролетарската революция ще зависи от конкретните условия, които именно определят дали тя ще бъде насилствена или ще се ограничи с мирни средства. «Въобще въпросът не е в това — пише Енгелс, — дали пролетариатът, ако завземе властта, ще завладее просто насилствено средствата за производство, суровините и средствата за съществуване, дали ще плати веднага обезщетение за тях или ще изкупи собствеността върху тях с дългосрочни частични плащания. Да се опитаме да отговорим на този въпрос предварително и за всички възможни случаи, би значило да фабрикуваме утопии, а това аз предоставям на другите.»  Това положение има принципно значение както в борбата с «лявото» сектантство, признаващо само насилствената форма на революция, така и срещу десноопортюнистическите тенденции, които свързват перспективите на социалните преобразования само с мирните средства, а главното — които подменят действителната революция с палиативи, с приспособяване към властта на капитала.

Трудът на Енгелс «Към жилищния въпрос» изигра забележителна роля при пропагандирането и утвърждаването на марксизма, при теоретическата подготовка на кадрите на германската социалдемокрация и социалистическите партии на другите страни. В. И. Ленин нарича статиите на Енгелс «Към жилищния въпрос» забележителни. В класическия си труд «Държавата и революцията» той отбелязва по-специално, че тук Енгелс, засягайки задачите на революцията по отношение на държавата, взема под внимание опита на Парижката комуна, констатира необходимостта от фактическото овладяване от страна на трудещия се народ на всички оръдия на труда, на цялата промишленост, подчертава необходимостта от политическо действие на пролетариата и от негова диктатура като условие за прехода към безкласово общество и към постепенно отмиране на държавата.  А на 30 януари 1917 г. В. И. Ленин пише на Инеса Арманд: «Препрочитах «Zur Wohnungsfrage» на Енгелс с предговора от 1887 г. Знаете ли? Прелест! Аз все още съм «влюбен» в Маркс и Енгелс и никаква хула срещу тях не мога да понеса спокойно. Не, това са истински хора! От тях трябва да се учим. Ние не трябва да слизаме от тази почва. »

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

 

 

 

26.06.2020 г.

Писма за историческия материализъм 1890-1894 – Ф. Енгелс

Сред широкия и разнообразен кръг теоретически въпроси, които привличаха вниманието на Енгелс през 90-те години, особено място заемаха проблемите на историческия материализъм. Това беше свързано преди всичко с необходимостта да се задълбочи и развие марксистката теория, а също да се даде отпор на опитите за вулгаризиране на материалистическото разбиране на историята, за изтълкуването му в духа на икономическия материализъм, който смята икономиката за единствен активен фактор на историческото развитие, в духа на фаталистичното разбиране на историческите закони.

Така в една от станалите известни на Енгелс книги се твърдеше, че уж според Маркс «икономическото развитие е независимо от политиката», но за да докажат, че целият исторически живот «се определя» от икономическата структура, Маркс, както и неговите привърженици, включително и най-значителният сред тях — Фридрих Енгелс, привели съвсем малко «илюстрации». «... Към твърденията на Маркс и Енгелс — пише по-нататък авторът на тази" книга П. Барт — още повече е необходимо да се отнасяме критически, защото самите те привеждат някои исторически факти, противоречащи на тяхната теория, по-специално по въпроса за отношението между икономиката и политиката. . .»

Вулгаризирането на историческия материализъм и неговото догматично разбиране бяха характерни и за немските социалдемократи, които влизаха в групата на «младите» (П. Ернст) или стояха близо до нея. Младият икономист К. Шмид, който тогава се смяташе за последовател на Маркс, на 25 юни 1890 г. пише на Енгелс, че критиката на Барт срещу Марксовото разбиране на историята според него е «задълбочена», защото той «се стреми да  докаже, че не само икономиката едностранно определя политиката, но и политиката от своя страна определя икономиката».

А на 3 септември 1890 г. Йозеф Блох, по това време млад студент, а по-късно виден социалдемократически журналист, се обърна към Енгелс със следния въпрос: «Според материалистическото разбиране на историята определящ момент в историята е производството и възпроизводството на действителния живот. Как трябва да се разбира това положение? Икономическите отношения единствен определящ момент ли са или те образуват в известен смисъл само трайна основа на всички други отношения, които след това сами могат да оказват въздействие?. . . В историята не са ли играли често пъти известна роля чисто политическите, династичните и дори индивидуалните интереси ?».

През 1890—1894 г. Енгелс специално разясни тези проблеми в няколко писма, които са известни в историята на марксизма като «писма за историческия материализъм».

На 5 август 1890 г. Енгелс пише на К. Шмид, че сега материалистическото разбиране на историята има много такива «приятели», за които то е предлог да не изучават историята. Някои, представители на младото поколение използват фразите за историческия материализъм само за да могат колкото може по-бързо да систематизират и да направят прегледни собствените си оскъдни исторически познания и след това да си въобразят, че са велики. «Обаче нашето разбиране на историята е преди всичко ръководство за изучаване, а не лост за конструиране по маниера на хегелианството. Цялата история трябва да се изследва отново, трябва подробно да се проучат условията на съществуване на различните обществени формации, преди да се правят опити да се извеждат от тях съответстващите им политически, частноправни, естетически, философски, религиозни и т. н. възгледи.»

Едно от централните места в тези писма заема въпросът за базата и надстройката.

На 21—22 септември 1890 г., отговаряйки на Й. Блох, Енгелс пише: «. . . Според материалистическото разбиране на историята определящ момент в историческия процес в крайна сметка е производството и възпроизводството на действителния живот. Нито аз, нито Маркс никога не сме твърдели нещо повече. Но ако някой изопачава това положение в смисъл, че икономическият момент бил единственият определящ момент, той превръща това твърдение в абстрактна, безсмислена фраза, която не говори нищо».

Енгелс отбелязва, че той и Маркс последователно са подчертавали главния принцип — решаващото значение на икономическото движение в историческия процес. Във великото движение на историята икономическите отношения са първоначалните и в последна сметка решаващите. Те определят политиката, идеологията, държавния строй. Но политическите, идеологическите и другите фактори на свой ред оказват обратно въздействие върху материалните условия. «Следователно — сочи Енгелс в писмото до К. Шмид от 27 октомври 1890 г., — ако Барт смята, че ние сме отричали всяко обратно влияние на политическите и т. н. отражения на икономическото движение върху самото това движение, той просто се сражава с вятърни мелници.»

Държавата възниква с разделянето на обществото на класи и става оръдие на най-силната, икономически господстващата класа. Но появила се веднъж, тя вече оказва въздействие и върху икономическото развитие. Това въздействие е трояко: 1) по посока на обективните тенденции на икономическото движение — тогава икономическото развитие е по-бързо; 2) против тези тенденции — тогава даденият държавен строй рано или късно търпи поражение; 3) най-сетне, държавната власт може да действа и така, че в една посока забавя икономическото развитие, а в друга го тласка напред. Във всеки случай държавата също се проявява като важна икономическа сила. Това особено важи за държавата на работническата класа. «Защо тогава се борим — пита Енгелс — за политическа диктатура на пролетариата, ако политическата власт е икономически безсилна? Насилието (т. е. държавната власт) е също икономическа сила!.»

Енгелс разкри и закономерностите в развитието на философията, религията, изкуството и т. н., показа особения характер на зависимостта на идеологическата сфера от икономиката. Безспорно е преобладаващото място на икономическото развитие над областта на идеологията, но само в рамките на условията, определяни от самата тази област. «Тук икономиката не създава нищо отново, но тя определя вида на измененията и по-нататъшното развитие на наличния мисловен материал. . .» Но и това тя прави в основни линии косвено. Пряко въздействие върху областта на идеологията оказват политическите, юридическите и моралните фактори.

Като изходна предпоставка философията и изобщо идеологията на всяка епоха разполага с определен мисловен материал, който й е предаден от предшествениците. Именно тази относителна самостоятелност на теоретическата мисъл обяснява факта, че «икономически изостанали страни все пак могат да свирят първа цигулка във философията: Франция през XVIII век по отношение на Англия, върху чиято философия се опираха французите, а след това Германия по отношение на първите две. Но и във Франция, и в Германия философията, както и общият разцвет на литературата през тази епоха също бяха резултат от икономическия подем».

По този начин Енгелс последователно прокарваше основната идея за диалектическото взаимодействие между всички социални фактори, участващи в историческия процес. Развивайки и конкретизирайки идеите на марксизма за ролята на икономическата база, икономическите отношения и надстройката, т. е. политиката, правото, философията, религията, литературата, изкуството и т. н. в историческия процес, той се обявяваше както против отричането на активната роля на надстройката, на нейното обратно влияние върху базата, така и против тълкуването на историческия процес в дуалистически дух — в дух на примиряване на материализма и идеализма.

Противоположно на вулгарния материализъм, който твърдеше, че икономическите отношения действали автоматично, независимо от волята на хората, в резултат на което историята получавала фаталистичен характер, Енгелс доказваше, че хората сами правят своята история, но естествено, тяхната дейност така или иначе се опира върху обективните изисквания на обществените, преди всичко на икономическите, отношения. През всички случайности и стремежи на отделните личности и отделните общества рано или късно си пробива път исторически обусловената необходимост. В основата си и в крайна сметка това е икономическа необходимост.

Спирайки се на ролята на великите хора, като Наполеон, Цезар, Кромуел и др., които на пръв поглед като че ли са подчинявали развитието на историята на своя произвол, Енгелс разясняваше, че всеки велик човек именно затова е велик, защото изразява назрелите потребности на историческия момент. Появата на даден велик човек в дадено време и в дадена страна, разбира се, е чиста случайност. Но ако не е този велик човек, непременно би се появил друг. Ако е нужен такъв човек, той рано или късно се намира.

Буржоазното общество се разтърсва от стихията, анархията и неорганизираността, но с течение на времето хората се учат да организират «съвместната дейност съзнателно: съзнавайки не само своите постъпки като индивиди, но и действията си като маси, действайки съвместно и постигайки заедно предварително поставената обща цел». А за тази цел е необходимо хората да познават обективните закономерности на общественото развитие и да умеят да ги използват. Това се постига от пролетариата и неговата партия, чиято цел — социалистическото преустройство на обществото — съвпада с обективните тенденции на икономическото движение, с обективните закони на историческото развитие. Енгелс предвиди, че с издигането на съзнателността на масите, с преминаването от капитализма към планово и организирано общество на асоциираните производители ролята на субективния фактор в историята ще става все по-значителна.

В писмата за историческия материализъм Енгелс разви и конкретизира едни от най-важните положения на марксистката наука за обществото.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

 

22.06.2020 г.

Фридрих Енгелс – Очерци към критика на политическата икономия 1843 - 1844

Окончателно преминаване на Ф. Енгелс към материализма и комунизма

Първото политико-икономическо произведение на Енгелс и първи опит за диалектико-материалистическа критика на буржоазната икономическа наука

 

В духовното развитие на Енгелс (само на 23 г. по това време) извънредно важно значение имат статиите, написани от него за списание «Deutsch-Franzosische Jahrbucher», организатори и редактори на което бяха Маркс и Руге.

В стремежа си да привлекат в издаването на списанието свои съмишленици, Маркс и Руге предлагат и на Енгелс да сътрудничи в списанието. Възможно е той да е получил предложението през септември 1843 г., когато е на курорт в Остенде и там се среща с поета Г. Хервег, който взема участие в организирането на списанието.

За «Deutsch-Franzosische Jahrbucher» Енгелс написа четири статии — «Очерци към критиката на политическата икономия», «Положението на Англия. Томас Карлайл. «Минало и настояще»», «Положението на Англия. Осемнадесетият век», «Положението на Англия. Английската конституция». Първите две от тези статии бяха напечатани в списанието през февруари 1844 г., а двете последни, поради прекъсване на изданието бяха публикувани през август — октомври 1844 г. вече в друг орган — в излизащия в Париж с участието на Маркс вестник «Vorwarts».

Създалата се през периода на пребиваването му в Англия представа за материалното производство и икономическите отношения като основа на обществения живот, желанието да направи научен анализ на последиците от господството на частната капиталистическа собственост подтикнаха Енгелс да се заеме с критическо изучаване на буржоазната политическа икономия. Най-значителният резултат от тези занимания бяха «Очерци към критиката на политическата икономия», в които Енгелс направи фактически първия опит за диалектико-материалистическа критика на буржоазната икономическа наука, разгледа, по думите на В. И. Ленин, от гледна точка на социализма «основните явления на съвременния икономически строй». В неговото зрително поле са буржоазната обществена система и буржоазната икономическа мисъл. И едната, и другата той подлага на безпощадна критика.

Енгелс пръв от социалистите и при това майсторски приложи диалектическия метод при анализа на икономическите отношения в буржоазното общество. Той разглежда всички икономически отношения в тяхната взаимна връзка и взаимна зависимост, в развитие, показвайки единството и борбата на противоположностите като основа на това развитие. Изходна и централна точка в неговата критика е критиката на частната капиталистическа собственост и на целия строй на буржоазните отношения, който се крепи върху нея. Тук изпъква огромното предимство на Енгелс в сравнение с буржоазните и дребнобуржоазните теоретици. Докато буржоазната политическа икономия дори в лицето на най-добрите си представители обявяваше частната капиталистическа собственост и съответстващия й начин на производство за най-разумни и за вечни, Енгелс, напротив, в развитието на вътрешните противоречия на тази собственост, в неизбежното изостряне на социалните антагонизми на буржоазния свят откри решаващата причина за бъдещата социална революция, която ще помете недъгавата система и ще въздигне новия, справедлив свят. Докато дребнобуржоазният социалист Прудон само заклеймяваше частната капиталистическа собственост като кражба, като нещо напълно аморално и дори невъзможно, и предлагаше утопични проекти за нейното преодоляване, Енгелс, след като обясни историческата необходимост и историческата ограниченост на частната собственост, посочи реален път за нейното премахване. Това не е път на незначителни и частични реформи, както е у Прудон, а коренна и дълбока революция.

Енгелс говори за противоречията между едрото и дребното производство. В промишлеността едрото производство изтласква дребното, многобройната дребна буржоазия от «доброто старо време» постепенно изчезва и на нейно място се появяват, от една страна, богати капиталисти, а, от друга, мизерстващи пролетарии. По същия начин и в земеделието едрата поземлена собственост поглъща дребното селско стопанство. В този процес на «централизация на владението» Енгелс вижда закон, «също тъй иманентен за частната собственост, както и всички други закони».

Даденият от Енгелс задълбочен и ярък анализ на противоречията в буржоазното общество в много отношения се опира на острата критика на социалистите-утописти срещу това общество, но същевременно Енгелс отива по-далеч, допълва я с редица нови теоретически положения, със самостоятелни изводи. Вярно е, че понякога той тръгва по пътя на чисто моралното негодуване и засягайки например характера на капиталистическата търговия, той я осъжда дори с по-гневни думи, отколкото правеше на времето Фурие, осъжда търговията безусловно, тъй като вижда в нея само отрицателни черти, мръсотия, лъжа и цинизъм, и отказва да й признае каквото и да било положително значение за общочовешкия прогрес.

В икономическата и социалистическата литература от онова време живо се обсъжда въпросът за всевъзможните монополи — на владението, на властта, в търговията. Буржоазните икономисти прославяха монопола като панацея срещу злото на конкуренцията.

Във връзка с това Енгелс развива забележителната мисъл за диалектическата взаимна връзка и взаимна обусловеност между конкуренцията и монопола. Произтичащата от природата на частната капиталистическа собственост конкуренция за него е онази категория, която характеризира всички страни на обществения живот, цялата буржоазна система. В жестоката конкурентна борба действа вълчият закон, побеждава по-силният, по-слабият е обречен на гибел. Докато съществува тази форма на собственост, никакви монополи не са в състояние да ликвидират конкуренцията — между дребното и едрото производство, между отделните стокопроизводители, между купувачите, между работниците и капиталистите и сред самата маса на наемните работници. Частната собственост и конкуренцията водят към централизация на капитала, към масова нищета, към постоянно повтарящи се кризи. Енгелс разглежда кризите като най-ярка проява на нестабилността на буржоазното общество. Търсенето не може да съвпада с предлагането, тъй като хората са разединени, обществото е атомизирано и единият не знае какво прави другият. В същата степен, в която конкуренцията поражда монопола, монополът поражда и изостря конкуренцията. За да се премахне действително конкуренцията, е необходимо да се премахне господството на частната собственост.

Следователно в обществото Енгелс вижда не някакво безредие или натрупване на случайности. С анализа си той установява определени, независими от волята и разума на хората, обективни, естествени закони на общественото развитие, основа на които е частната капиталистическа собственост. Това са законът за конкуренцията, законът за централизацията на капитала, законът за масовото разоряване и обедняване, законът за търсенето и предлагането, законът за кризите на свръхпроизводството. Енгелс доказва, че тези закони не могат да изчезнат, преди да бъде разрушена пораждащата ги форма на собственост.

Като дава материалистическа интерпретация на икономическите закони и подчертава историческия им характер, Енгелс набелязва единствено възможния и реален изход от «омагьосания» кръг на капиталистическите противоречия. Това беше важно научно откритие.

В труда на Енгелс критиката на капитализма като система се придружава с критика срещу изразителите и апологетите на тази система — буржоазните икономисти от различни, стари и нови, школи на буржоазната политическа икономия.

В краткия исторически преглед Енгелс проследява еволюцията на политическата икономия, която се появи като естествена последица от разпространяването на промишлеността и търговията, заедно с възникването на капитализма. Той характеризира системата на меркантилизма и изразяващата я теория на търговския баланс, нарича «смешна илюзия» представите на меркантилистите за същността на богатството на нациите, което се състояло само от златото и среброто. Разглеждайки възгледите на А. Смит и Д. Рикардо като крачка напред в политическата икономия, Енгелс същевременно показва тяхната буржоазна ограниченост. Той критикува представляваното от тях либерално направление в икономическата мисъл за лицемерния опит да докаже нравствеността на търговията, нейната изгодност за всички, хуманния й характер. В действителност, подчертава Енгелс, същността не се е изменила, изменения е претърпяла само формата, юмручното право на Средновековието и откритият грабеж само са отстъпили място на външно благоприличните сделки и методи на ограбване на слабите от по-силните, предишните ограничения и всевъзможни монополи изживяха времето си, но вместо тях се появиха други ограничения и други монополи. С една дума, откритият цинизъм се замени със замаскирания цинизъм.

Като критикува безпощадно буржоазните икономисти от ново време, Енгелс не прави разлика между Смит и Рикардо, които направиха важен принос в политическата икономия, и вулгарните икономисти като например Сей и Мак-Кълък, които оставиха само отрицателна следа в тази наука. На дадената степен на своето духовно развитие той не приема теорията на трудовата стойност, като смята, че в условията на частната собственост не може да има никаква абстрактна, или реална стойност, че ако съществува някаква стойност, то е само разменната, че разликата и равнището на пазарните цени се определят изключително от съотношението между търсенето и предлагането, а печалбата възниква в резултат на взаимното изнудване на продавачите и купувачите. Нещо повече, Енгелс счита теорията на Смит и Рикардо за стойността като въплъщение на преднамерена бъркотия, нереалност, призвана да маскира безнравствеността на търговията и да запази «поне сянката на привидност, че цената е свързана по някакъв начин със стойността».

Зряла в научно отношение е направената от Енгелс критика на малтусианството. От гледна точка на Малтус «излишното население», мизерията и гладът са обусловени от «вечните закони» на природата, според които населението се било размножавало в геометрична прогресия, а производителната сила на земята, средствата за съществуване растели в аритметична прогресия. По такъв начин Малтус стоварва отговорността за масовите бедствия на работниците върху самите работници. «Излишното население», според него, може да се изтребва във войните.

Човеконенавистническата «теория» на Малтус Енгелс заклеймява като «гнусна, долна доктрина», като «отвратително кощунство против природата и човечеството». Той доказва, че «излишното население» е обусловено не от природата, а от неудържимия стремеж на буржоазията към излишно богатство.

Трудът на Енгелс привлече вниманието на неговите съвременници. Берлинският лекар Юлиус Валдек пише на видния демократ Йохан Якоби в Кьонигсберг: «Енгелс направи истинско чудо, което става очевидно, ако се сравнят зрелостта и мъжествеността на идеите и стила му с произведенията му от миналата година».

«Очерци към критиката на политическата икономия» събудиха голям интерес у Маркс. В известен смисъл този труд го подтикна да се заеме по-усилено с политическата икономия, която той започна да изучава през есента на 1843 г. Маркс конспектира «Очерците» и неведнъж се е позовавал на тях в своите произведения. Вече като зрял икономист, в предговора към първото издание на «Към критиката на политическата икономия» (1859 г.) той охарактеризира тази статия на Енгелс като «гениален очерк към критиката на икономическите категории». След публикуването на «Очерците» започна кореспонденцията между Маркс и Енгелс, тяхната «непрекъсната писмена размяна на идеи».

През следващите години самият Енгелс твърде скромно оценяваше «Очерци към критиката на политическата икономия». В писмото си до В. Либкнехт от 13 април 1871 г. той отбелязва, че тази статия е вече остаряла, написана е по Хегелов маниер и може да представлява само исторически интерес.

В първото политико-икономическо произведение на Енгелс безспорно личи влиянието на етичните концепции на социалистите-утописти и на абстрактния хуманизъм на Фойербах. Налице е все още недостатъчно проникване в същността на важните икономически теории, а оттук и някои оценки, които по-късно бяха преразгледани от самия Енгелс. Непреходно остава обаче преди всичко поразителното му умение да вижда връзката между реалния икономически живот и икономическата теория, тяхното взаимно влияние. Огромна заслуга на Енгелс в този труд беше това, че в частната капиталистическа собственост той разкри основата на целия материален и духовен живот на буржоазното общество. Не можем да не се възхищаваме от последователността и дълбочината на мисълта, с които младият Енгелс извежда неизбежността на социализма от развитието на иманентните противоречия на капиталистическото производство.

В статията «Положението на Англия. Томас Карлайл. «Минало и настояще»», която представлява рецензия за книгата на английския писател и историк Карлайл, Енгелс стои общо взето на материалистически позиции. Основа на историческия процес, казва той, е не една или друга абстракция, а конкретната дейност на хората, тяхната сурова, но успешна борба с природата, «чак до крайното постигане на свободно, човешко самосъзнание, до ясното разбиране на единството на човека с природата и свободното, самостоятелно творчество на нов свят, основаващ се на чисто човешки, нравствени жизнени отношения».

Енгелс отхвърля идеалистическите възгледи на Карлайл и панлогизма на Хегел, като им противопоставя материалистическата философия на Фойербах. Той критикува религиозните възгледи на Карлайл, неговия абстрактно-идеалистически подход към общественото развитие, романтическата идеализация на феодална Англия, култа към бележитите исторически личности. Енгелс решително се обявява против субективния идеализъм и скептицизма, против отричането на способността на човешкия разум да познае и разреши дълбоките противоречия на обществения живот.

Енгелс подлага на задълбочена критика и социалните възгледи на Карлайл. На неговото отношение към работниците само като към страдаща маса, а към представителите на господстващите класи — като към естествени господари на тази маса, Енгелс противопоставя вярата си в историческата мисия на пролетариата. «. . . Само работниците, париите на Англия, бедняците, са действително достойни за уважение. . . — пише той. — От тях ще дойде спасението на Англия. В тях още се крие годен за творчество материал; те нямат образование, но нямат и предразсъдъци, те имат още сили за велико национално дело – те имат още бъдеще.»

Възгледите на Енгелс за държавата, развити в статиите от 1843—1844 г., показват, че по това време за основа на държавата той вече счита отношенията на собственост, признава нейната връзка с икономическия строй, вижда класовия характер на държавата, започва все по-ясно да разбира каква огромна идеологическа и политическа роля играе тя.

Статиите, написани от Енгелс за «Deutsch-Franzosische Jahrbucher», са равносметка на един извънредно важен период във формирането на неговия мироглед, като ярко доказателство за огромния духовен растеж и възмъжаването му, те отразяват окончателното и пълното преминаване на Енгелс от идеализма към материализма и от революционния демократизъм към комунизма.


 


 

11.06.2020 г.

Увод на Ф. Енгелс към «Класовата борба във Франция»

В началото  на 1895 г. Енгелс получава от Р. Фишер, член на ръководството на германската социалдемокрация и редактор на издателство «Диц», писмо с молба да даде съгласието си да се издадат в отделна брошура серията статии на Маркс за френската революция от 1848— 1849 г., отпечатана през 1850 г. в « Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue» и която оттогава не беше издавана. Фишер молеше също така Енгелс да напише предговора към това издание.

Това предложение отговаряше на намеренията на самия Енгелс, който смяташе, че е необходимо да се издадат неговите и Марксовите произведения, написани през периода от 1842 до 1852 г. Според неговите думи тези статии на Маркс «са извънредно ценни». Поради това той с готовност прие предложението на Фишер и незабавно пристъпи към работа. Той поправи печатните грешки в текста на първата публикация, написа бележки, (малко промени заглавията на трите глави на този труд и добави като четвърта глава откъси от «Трети международен преглед». Той нарече брошурата «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.». В средата на февруари 1895 г. Енгелс започна да пише увода. Разказвайки на Лафарг за характера на увода, той пише: «. . . Освен общия преглед на събитията, станали оттогава насам, трябваше да се обясни защо тогава ние имахме правото да се надяваме на близка и окончателна победа на пролетариата, защо това не стана и в каква степен последвалите събития промениха тогавашния ни възглед. Това е важно във връзка с новите закони, които ни заплашват в Германия.» Енгелс се опасяваше, че въвеждането на тези закони (законопроекта за предотвратяването на държавен преврат)  може да предизвика социалдемокрацията към преждевременно въстание. Той се съобразяваше също така с възможността самият факт на публикуването на статиите на Маркс от социалдемократическото издателство с възторжена оценка на юнското въстание на парижките работници да даде повод на реакцията да се нахвърли върху социалистите и поради това се стараеше уводът да има колкото се може по-приемлива форма. Но това се стори недостатъчно не само на Фишер, но и на членовете на партийното ръководство Бебел, Зингер и Ауер. Фишер съобщи на Енгелс, че те смятали за необходимо в текста да се внесат определени поправки, и го молеше да даде съгласието си. Те изхождаха от това, че спорните места можеха да се използват от противниците на социалдемокрацията и да улеснят правителството да прокара в райхстага новия реакционен закон.

В отговора си до Фишер от 8 март  Енгелс му съобщи, че той се е съобразил с изказаните сериозни опасения, макар че ги споделя само наполовина. «Обаче аз не мога да се примиря с това, че вие имате намерение да положите клетва за вярност на абсолютната законност, на законността при каквито и да било обстоятелства. . .

Аз смятам, че вие няма да спечелите нищо, ако проповядвате абсолютно отказване от насилствени действия. В това никой няма да повярва и нищо една партия в нито една страна не отива толкова далече, че да се отказва от правото да се противопоставя на беззаконието с оръжие в ръка.»

Под натиска на ръководството на германската социалдемокрация Енгелс се съгласи да направи известни поправки в първоначалния текст на ръкописа, но категорично отхвърли всичко, което би могло да даде основание позицията му да се изтълкува в реформистки дух. Той открито заяви пред ръководителите на германската социалдемокрация, че осъжда най-решително абсолютизирането на легалните форми на борба и отказването от насилствени революционни действия при всички обстоятелства. Напомняйки на своите приятели за интернационалния им дълг, той пише: «И така, когато се стигне до общи дебати в райхстага, помислете си малко за това, че защитавате правото на съпротива. . . че ви слушат също стари революционери, французи, италианци, испанци, унгарци, англичани, и че отново може да настъпи време — дали ще е скоро, никой не знае, — когато ще се наложи сериозно да се съобразяваме с факта, че във време оно във Виден е била зачеркната думата «законен». . . Законност — засега и доколкото ни подхожда, но никаква законност на всяка цена, дори на думи!»

В това писмо най-ясно е изразена последователно революционната позиция на Енгелс, която той, съобразявайки се с обстановката в Германия, не можа да изрази с такава яснота и пълнота дори в първоначалния ръкопис на своя «Увод».

В отговорите си Бебел и Фишер уверяваха Енгелс, че никой от тях дори и не помисля да поема задължението да спазва законността при всички условия и да проповядва абсолютно отказване от насилствени действия, а предложените от тях поправки се обясняват само с напрегнатата обстановка в Германия.

Енгелс дава оценка на поправките, които беше принуден да направи в текста на «Увода», в писмото си до Кауцки от 25 март 1895 г. «Моят текст пострада малко поради нерешителността на нашите берлински приятели, които се опасяваха от законопроекта за предотвратяването на държавен преврат, с което аз при дадените обстоятелства все пак трябваше да се съобразявам.»

И ако Енгелс смяташе, че текстът на неговия «Увод» беше «пострадал малко» поради прекомерната предпазливост на берлинските му приятели, то какво беше възмущението му, когато видя, че на 30 март във «Vorwarts» беше публикувана уводна статия под заглавие «Как някои правят днес революция», в която имаше доста произволен подбор от цитати от неговия «Увод», направен по такъв начин, че се създаваше впечатление, че Енгелс е привърженик изключително на легалните средства за борба. Във връзка с това той пише на Лафарг: «Либкнехт  току-що ми изигра един нелош номер. Той е взел от увода ми към статиите на Маркс за Франция от 1848—1850 г. всичко, което е могло да му послужи за защита на мирната, на всяка цена противонасилствена тактика, която той от известно време проповядва, особено сега, когато в Берлин се подготвят изключителни закони. Но аз препоръчвам тази тактика само за Германия днес, и то със значителна уговорка. Във Франция, Белгия, Италия, Австрия към тази тактика не би трябвало да се придържат изцяло, а за Германия тя може още утре да стане неприемлива.»

«Уводът» беше отпечатан не само в отделна брошура, но и в «Neue Zeit», на което Енгелс придаваше особено значение след тенденциозната публикация във «Vorwarts».

Във встъпителната част на «Увода» Енгелс дава висока оценка на труда «Класовата борба във Франция», на мястото му в историята на марксизма. Той подчертава, че в него за пръв път е дадена формула, която накратко резюмира онези икономически преобразования, към които се стремят работническите партии от всички страни: «присвояването на средствата за производство, подчиняването им на асоциираната работническа класа, следователно унищожаването на наемния труд, на капитала и техните взаимоотношения». А именно по това «съвременният работнически социализъм рязко се отличава както от всички разновидности на феодалния, буржоазния, дребнобуржоазния и т. н. социализъм, така и от мъглявата «общност на имуществото», прокламирана от утопичния и стихийния работнически комунизъм».

Оценявайки своята и на Маркс позиция, изработена през 1848—1849 г. и намерила отражение в «Класовата борба във Франция», Енгелс отбелязва, че активната роля на пролетариата в революцията и особено юнското въстание на парижките работници им разрешаваха да се надяват, че започналата велика борба ще се издига на все по-високо стъпало и ще завърши с окончателна победа на пролетариата. «Историята показа — пише Енгелс, — че и ние, и всички ония, които мислеха като нас, не бяхме прави. Тя ясно показа, че състоянието на икономическото развитие на европейския континент по онова време далеч още не беше узряло за премахването на капиталистическия начин на производство. . .»

Енгелс констатира, че през изтеклите след 1848—1849 г. десетилетия промишлената революция беше обхванала целия европейски континент, изтъквайки на преден план в общественото развитие борбата между буржоазията и пролетариата. Съществени промени имаме не само в обективните предпоставки на революцията, но и в самия пролетариат. «Тогава — множество смътни сектантски евангелия с техните всеизцеряващи средства, сега — една общопризната, прозрачно ясна теория на Маркс, която точно формулира крайните цели на борбата; тогава маси, разделени и разпокъсани от местни и национални особености, свързани само от чувството, че страданията им са общи, неразвити, преминаващи безпомощно от въодушевление към отчаяние; сега — единната велика интернационална армия от социалисти, крачеща неудържимо напред, засилваща се всекидневно по численост, организираност, дисциплинираност, съзнателност и вяра в победата.»

Енгелс подчертава, че бъдещата социалистическа революция може да бъде само революция на мнозинството. «Там, където се касае за пълно преобразуване на обществения строй, масите трябва сами да участват в това, сами да са разбрали за какво се води борбата, за какво проливат кръвта си и жертват живота си.» А за да разберат масите това, е необходима продължителна и упорита работа. Във връзка с това Енгелс придаваше огромно значение на използването на буржоазната демокрация, на всеобщото избирателно право. Той виждаше голямата заслуга на немските социалисти в това, че «те дадоха на своите другари от всички страни ново, едно от най-острите, оръжие, като им показаха как трябва да се използва общото избирателно право». Това значително разшири възможността за легална дейност на социалистическите партии, създаде благоприятни условия, за да завоюват те на своя страна широките маси на работническата класа и други слоеве на трудещите се. Но Енгелс отбелязва, че макар социалистите успешно да използват легалните средства за борба навсякъде, където има възможност, това не означава, че те се отказват от правото си на революция.

Енгелс предупреждава, че въпреки все по-широкото разпространение на марксизма, бързото нарастване на международната армия на социалистите и успехите на легалната им дейност, победата в бъдещата социалистическа революция няма да се постигне лесно, тъй като наред с благоприятстващите фактори са се появили и фактори, които затрудняват тази победа.

Като най-важен от тези фактори Енгелс смята преврата във военното дело, станал след Френско-пруската война. Сега, пише той, «въстанието от стария тип, уличната борба с барикади, която до 1848 г. играеше навсякъде решаваща роля, е значително остаряла».

Анализирайки опита от предишните въстания, Енгелс стига до извода, че дори в класическото време на уличните боеве барикадата е оказвала повече морално въздействие, отколкото материално. Тя е била средство за разколебаване твърдостта на войските. Ако тя успяваше да се задържи, докато тази цел се постигне, победата беше спечелена; ако не успяваше — борбата завършваше с поражение.

Измененията, станали от 1848—1849 г., подчертава Енгелс, бяха от полза за войските; увеличи се числеността на армиите, появи се възможност за бързото им прехвърляне по железопътните линии, ново, несравнимо по-мощно и по-ефективно въоръжение. За въстаниците, напротив, всички условия станаха по-лоши. Едва ли всички средни слоеве без изключение ще се обединят около пролетариата, известна част от тях ще подкрепя буржоазията. Ако на страната на въстаниците сега се окажат повече отслужили службата си войници, ще бъде много по-трудно те да се въоръжат; освен това достъпното на въстаниците оръжие не може и да се сравнява с оръжието на редовната армия. Най-после, построените след 1848 г. дълги, прави и широки улици на големите градове са извънредно добре приспособени за действието на новите оръдия и пушки.

«Значи ли това, че в бъдеще уличната борба няма да играе повече никаква роля?» — пита Енгелс и отговаря: «Ни най-малко. Това означава само, че от 1848 г. насам условията са станали много по-неблагоприятни за бойците от гражданското население, а много по-благоприятни за войската. Така че една бъдеща улична борба може да доведе до победа само ако това неизгодно положение бъде компенсирано от други моменти. Затова уличната борба ще се води по-рядко в началото на една голяма революция, отколкото в по-нататъшното й развитие и ще трябва да се предприема с по-значителни сили. А тези сили както през цялата Велика френска революция, както на 4 септември и на 31 октомври 1870 г. в Париж, ще предпочетат, разбира се, откритото настъпление пред пасивната барикадна тактика.»

От този абзац, който е бил изпуснат при публикуването на «Увода», ясно се вижда, че Енгелс съвсем не е отричал ролята на уличните боеве в бъдещата социалистическа революция. Той само е подчертавал, че неизгодното от военно-техническо гледище съотношение на силите трябва да бъде уравновесено с други моменти: ще бъде необходима грамадна политическа и техническа подготовка, правилно избиране на времето за въстание, въвеждане в действие на по-значителни сили от страна на въстаналите, настъпателна тактика.

Характеризирайки всички трудности на въстанието при новите условия, Енгелс предупреждава немските работници за евентуалните провокации и опити за преждевременно започване на действията. Успехите, постигнати от германската социалдемокрация, пише той, дават основание да се надяваме, че тя в сравнително недалечно бъдеще ще стане решаваща политическа сила в страната. Затова всяка неподготвена, преждевременна акция само би била от полза за управляващите класи. Задачата на партията е «да не унищожаваме в авангардни схватки този от ден на ден крепнещ ударен отряд, а да го пазим невредим до решителния ден». Но Енгелс предвижда и възможността господстващите класи сами да тръгнат по пътя на нарушаването на конституцията. Тогава, пише той, обръщайки се към управниците на Германската империя, «социалдемокрацията ще бъде с развързани ръце, ще може да постъпи спрямо вас, както си иска. Но какво ще направи тогава, тя едва ли ще ви издаде сега». 

Завесата над тази тайна се открехва в края на «Увода», където Енгелс прави аналогия между борбата, която се е водила преди близо 1600 години в Римската империя, и положението в съвременната Германска империя. Там също е имало «партия на преврата». «Тя подкопавала религията и всички основи на държавата; тя просто отричала, че волята на императора е висш закон, тя нямала отечество, била интернационална. . . Тази партия на преврата, известна под името християни, имала много привърженици и във войската. . .» Император Диоклециан, разтревожен от нарушаването на реда и дисциплината във войската, «издал закон против социалистите — т. е. против християните»., но той си останал безрезултатен. След това били предприети масови гонения срещу християните, но и те довели до това, че след 17 години преобладаващо мнозинство във армията били християни.

Така в алегорична форма Енгелс е изразил мисълта за значението на социалистическата пропаганда в армията, за необходимостта тя да бъде революционизирана. Спечелването на колкото се може по-голям брой войници на страната на социалдемокрацията, разлагането отвътре на основната опора на господстващите класи — армията, такъв е този изключително важен «уравновесяващ момент» в бъдещите революционни схватки, за който Енгелс не е можел да каже направо и открито при създалата се политическа ситуация в Германия.

Следователно Енгелс се обявява против двете еднакво погрешни и опасни крайности. Той предпазва от субективизъм, волунтаризъм, опити за преждевременни въстания, подчертава необходимостта мнозинството от народа и армията да бъде привлечено на страната на пролетариата. От друга страна, макар и високо да оценява значението на всеобщото избирателно право, на парламентарната дейност на социалистите, на използването на легалните форми за подготовката на широките народни маси за революцията, Енгелс съвсем не абсолютизира тези форми на борба; той подчертава необходимостта от използването на всички форми — мирни и не мирни, легални и нелегални, умението в необходимия момент да се пренесе класовата борба от парламентарната арена на арената на широката революционна борба.

Енгелс отделя голямо място на въпроса за въоръженото въстание. Той дава образец на конкретно-исторически подход към тази висша форма на революционната борба, на трезво преценяване на всички, изменящи се в хода на историята, благоприятни и неблагоприятни шансове за въстание — както на политическите и моралните фактори, така и на военно-техническите страни.  

Както е известно, уводът на Енгелс към «Класовата борба във Франция» беше тълкуван погрешно отначало от страна на Бернщайн, който след смъртта на Енгелс провъзгласи, че е необходимо марксизмът да бъде ревизиран, а след това и от страна на други опортюнисти от II Интернационал. Беше създадена легендата, че този «Увод» бил «политическото завещание» на Енгелс, в което той уж се отричал от своите и Марксовите революционни възгледи, бил се отказал от завоюването на политическата власт чрез революционен преврат, като признал за единствено възможен мирния, законния, парламентарния път към социализма. Самият «Увод» дори в изменения вид, в който тогава беше публикуван, не даваше основание за подобни измислици и за да им се сложи край, беше достатъчно да се отпечата пълният първоначален текст на «Увода» на Енгелс, без да става дума за посочените по-горе писма. Но ръководството на германската социалдемокрация, което разполагаше с необходимите документи, не направи това. Най-важните поправки и съкращения в ръкописа, направени от Енгелс, по настояване на ръководството на германската социалдемокрация, за пръв път бяха публикувани през 1924 г. в първия том на «Архив на К. Маркс и Ф. Енгелс». Пълният текст на «Увода» за пръв път беше публикуван в СССР през 1930 г. И макар че това опроверга документално грубата фалшификация на възгледите на Енгелс, и досега създадената от опортюнистите легенда се разпространява от социалдемократическите и буржоазните историци. Публикуваното наскоро писмо на Енгелс от 8 март 1895 г., а така също писмата на Фишер и Бебел окончателно слагат край на тази клеветническа легенда.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.

 

Необходими бележки


Уводът към произведението на Маркс «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.» Енгелс написал от 14 февруари до 6 март 1895 г. за отделното издание на това произведение, излязло в Берлин в 1895 г.

Малко преди да излезе отделното издание на произведението на Маркс, уводът на Енгелс по негово настояване бил специално отпечатан в списание «Neue Zeit», кн. 27 и 28 от 1895 г., но със същите съкращения, които прави авторът. Пълният текст на увода не бил публикуван и след като отпаднала заплахата от издаването на нов закон против социалистите в Германия.

Независимо, че е публикуван със съкращения, уводът напълно запазвал революционния си характер. Нужна била груба фалшификация на възгледите на Енгелс, за да се изтълкува този документ в реформистки дух, както направили след смъртта на Енгелс Е. Бернщайн (в книгата «Предпоставките на социализма и задачите на социалдемокрацията») и други идеолози на ревизионизма и опортюнизма. Като скрили от читателя текста на увода в пълния му вид, макар да разполагали с ръкописа, и премълчали обстоятелствата, които принудили Енгелс да направи някои съкращения на коректура, изопачавайки съдържанието на публикувания текст, Бернщайн и другите ревизионисти клеветнически твърдели, че Енгелс в своя увод, който те представяли за негово «политическо завещание», бил ревизирал предишните си възгледи и едва ли не застанал на реформистки позиции. С фалшивите си позовавания на Енгелс ревизионистите се стремели да прикрият своето отстъпление от марксизма и нападките си срещу революционните принципи.

Уводът на Енгелс бил отпечатан със съкращения по текста на «Neue Zeit» в списание «Critica Sociale», кн, 9 от. 1895 г. и в българското списание «Дьло», кн. 1 от 1895 г.

Пълният текст на увода на Енгелс бил публикуван за пръв път в СССР в 1930 г. в книгата: К. Маркс. «Классовая борьба во Франции 1848—1850» (К. Маркс. «Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.»).

При издаването в 1895 г. в отделно издание произведението на Маркс «Класовата борба във Франция» Енгелс включил в него като първи три глави серията статии на Маркс «От 1848 до 1849», публикувани в списание «Neue Rheinische Zeitung. Politisch-okonomische Revue», кн. 1, 2 и 3 (именно тях Енгелс споменава в случая), а като четвърта статия или глава написания от Маркс раздел за Франция от «Трети международен преглед», изготвен от Маркс и Енгелс за двойната, 5—6 книжка на списанието. Цитираното от Енгелс място е взето от онази част от прегледа, която той включил в изданието на произведението на Маркс като четвърта глава. 

 

 

10.06.2020 г.

За книгата на Ф. Енгелс „Положението на работническата класа в Англия“

Докато живее в Англия, Енгелс основно проучва характера и социално-икономическите последици от промишлената революция, благодарение на която Англия се превърна в промишлена работилница на света и стана страна на класическия капитализъм с развита промишлена буржоазия и многоброен пролетариат.

Отначало Енгелс възнамеряваше да напише книга за социалната история на Англия, а на положението на работническата класа да посвети само една глава в тази книга. Но в процеса на проучване на литературата и източниците, вглеждайки се непосредствено в трудовите условия, в живота и борбата на английския пролетариат, измени плана си. Той стигна до убеждението, че положението на работническата класа трябва да стане изключителна тема на цяло изследване. Оформи се строен замисъл на голяма книга под заглавие «Положението на работническата класа в Англия».

Енгелс пише книгата си «по собствени наблюдения и достоверни източници». Наред с личните впечатления той се опира на обширна литература (трудовете на П. Хаскел, Д. Уайд,. Д. Портър, Е. Бейнз, А. Юр, братя Алисън, Т. Карлайл и др). Между източниците значително място заемат официалните отчети на парламентарни комисии и фабрични инспектори, както и различни статистически материали.

Енгелс обърна голямо внимание на непосредствените изявления на самите английски работници. А най-добър източник за това беше чартисткият вестник «Northern Star», на страниците на който се печатаха многобройните им кореспонденции. Той черпеше материал и от много други вестници и списания.

Някои части на книгата Енгелс написа на чернова още в Англия. Основната работа обаче той извърши в Бармен, където през септември 1844 г. пристъпи към систематична обработка на събраните материали и към написване на книгата. На 19 ноември той пише на Маркс: «Аз съм затънал до гуша в английски вестници и книги, по които пиша книгата си за положението на английските пролетарии».

През март 1845 г., след близо шест месеца напрегнат и усилен труд, книгата беше завършена. Първото издание се появи през 1845 г. в Лайпциг.

Тази книга, написана за Англия и въз основа на английски материали, Енгелс предназначи за немския читател. Заедно с това фактите, почерпени от английската действителност, даваха възможност да се правят изводи с по-широко значение, характеризиращи главните тенденции на капиталистическото развитие изобщо.

Енгелс за пръв път разкри редица закономерности на капиталистическото производство — периодичното повтаряне на икономическите кризи, образуването на промишлена резервна армия от безработни, засилването на експлоатацията на работническата класа, на трудещите се с разширяването на капиталистическото производство, с разрастването на фабричната система. «Ще представя на англичаните хубав списък на техните грехове—пише той на Маркс.—Пред целия свят обвинявам английската буржоазия в масови убийства, грабежи й всички други престъпления. Пиша английски предговор към книгата, който ще дам да отпечатат отделно и ще го изпратя на английските шефове на партии, литератори и членове на парламента. Нека ме запомнят. Впрочем, разбира се, удрям самара, да се сеща магарето, т. е. немската буржоазия, на която достатъчно ясно казвам, че е също така лоша като английската, само че не е толкова смела, толкова последователна и толкова ловка в кожодерството.»

Силата на книгата на Енгелс безусловно е в огромното богатство на фактическия материал, разобличаващ капиталистическото общество. Енгелс съумя дълбоко да разбере и необикновено ярко да обрисува нуждите и въжделенията на пролетариите, да покаже в тяхно лице хора, които не само тежко страдат от гнета на капитала, но и смело се борят за достойно човешко съществуване, хора, способни в края на краищата да разкъсат веригите на наемното капиталистическо робство. От страниците на тази книга израства внушителната фигура на работник, който започва да съзнава ужаса на своето положение, да вижда истинските виновници за бедствията си и да търси пътища за унищожаване на господстващата система.

Книгата е пропита с нескрито чувство на омраза към буржоазията и гореща симпатия към работниците. Това е труд, написан от открито комунистически позиции.

Но в още по-голяма степен силата на Енгелсовата книга се определя от материалистическия подход към анализа на важните обществени процеси. Както пише по-късно самият Енгелс, книгата показва доколко е успял към средата на четиридесетте години самостоятелно да се приближи до разбирането за ролята на икономическия фактор в развитието на обществото, т. е. до материалистическото разбиране на историята. Енгелс прониква в недрата на капиталистическия начин на производство, показва обогатяването на буржоазията и обедняването на работниците, предугажда възможните пътища за развитие на Англия, на нейната икономика, на съотношението на класовите й сили. Той характеризира сегашното положение и бъдещето на работническата класа, на работническото движение, като изхожда от мястото, което пролетариатът заема в системата на материалното производство. В разработката на всички аспекти на избраната тема Енгелс майсторски прилага материалистическия принцип, според който класовите интереси в обществото се проявяват преди всичко като икономически интереси и сблъскването на икономическите интереси в крайна сметка е скритата пружина на развитието на обществото.

Енгелс доказва неизбежността на социалната революция, призвана «да катурне съществуващата социална власт». Тази революция ще бъде осъществена от пролетариата и затова с нея не ще може да се сравнява нито една от предишните революции. Бъдещата революция на пролетариата, образно казано, ще обяви «война на дворците» и ще донесе «мир на колибите». Това ще бъде социалистическа революция. Тогава още не беше разработена научната терминология на историческия материализъм, но фактически Енгелс рисува изключително острия конфликт между гигантски нарасналите производителни сили на буржоазното общество, и производствените отношения, основани върху частната капиталистическа форма на присвояване. Неизбежната замяна на капитализма с комунизма произтича от този конфликт. Социалистическата революция е единствено възможната форма на неговото разрешаване.

Пръв измежду социалистите Енгелс оцени цялата дълбочина и значение на промишления преврат в Англия.

Като се започне от втората половина на XVIII в., в техниката и технологията на промишленото производство настъпиха съществени изменения, бяха изобретени и внедрени в промишлеността механичният тъкачен стан, парната машина и други машини, фабричният труд надделя над ръчния труд, в грамадни размери се увеличиха производителността на труда и обемът на промишленото производство, индустрията започна да оказва революционизиращо влияние й върху земеделието. Но главния резултат от тази индустриална революция Енгелс вижда в появяването на новата класа, промишления и селскостопанския пролетариат — огромната, запълваща цяла Великобритания, маса от работници, чието положение е изходна точка на всички съвременни социални движения и с всеки изминат ден все повече привлича вниманието на цивилизования свят. След като разори масата на дребната буржоазия, промишлената революция сведе всички класови различия общо взето до противоположността между работници и капиталисти. Борбата на едрата буржоазия и пролетариата Енгелс разглежда като главен фактор на социалното развитие на Англия. Не може солидно да се обоснове която и да било социалистическа или комунистическа теория, подчертава той, без да се изследват жизнените условия на пролетариата и преди всичко на пролетариата от тази страна, в която тези условия получиха класически форми.

В книгата «Положението на работническата класа в Англия» Енгелс не прави общи декларативни твърдения. Неговото изследване има конкретен характер, подробно осветлява живота и борбата на такива отряди на английския пролетариат, като предачите и тъкачите, работниците от трикотажното и дантеленото производство, шивачите и модистките, стъкларите, металиците, миньорите и селскостопанския пролетариат. Специална глава («Големите градове») е посветена на бита и нравите на най-големите промишлени центрове.

С изключителна изразителност Енгелс е обрисувал неволите на английските работници, показал е, че тяхна неизменна участ са робският труд, гладът, мизерията, деморализацията и постоянното рушене на физическите и духовните им сили. На цялата работническа класа — на мъжете, жените и децата — промишлената буржоазия е обявила истинска война. Всички нейни действия, подчинени на стремежа към богатство и власт, всъщност означават социално убийство на работниците. В «Капиталът» Маркс отбелязва, че Енгелс в «Положението на работническата класа в Англия» е проявил дълбоко разбиране на капиталистическия начин на производство. А  Ленин сочи, че «нито преди, нито след 1845 г., не се е появявало нито едно толкова ярко и правдиво описание на бедствията на работническата класа».

Тежките жизнени и трудови условия тласкат работниците към борба против капиталистите. Значителна част от книгата е посветена на работническото движение, на класовата организация на пролетариата, на формите и методите на неговата борба. В условията на буржоазното общество пред пролетариата стои алтернативата: или да се покори на съдбата, да стане «добър работник», «вярно» да пази интересите на буржоата — и тогава неизбежно да се превърне в животно, или да се противопоставя, с всички сили да защитава човешкото си достойнство — а това може да направи само в борба против буржоазията. Участвайки активно в революционното движение, работникът проявява най-възвишените си и привлекателни, най-благородните си човешки черти.

Като анализира позициите на различни отряди от работническата класа на Великобритания в органична връзка с тяхното социално положение, Енгелс доказва, че промишлените работници най-добре от всички съзнават своите интереси. Те се гордеят с името работник, издигнали са се до разбирането, че «представляват самостоятелна класа със собствени интереси и принципи, със собствен мироглед, класа, противоположна на всички имотни класи, и същевременно класа, на която се крепи цялата сила на нацията и способността й за по-нататъшно развитие». Енгелс особено подчертава ролята на големите промишлени центрове в развитието на работническото движение. Големите градове са огнища на работническото движение; там работниците за пръв път започнаха да се замислят за своето положение и да се борят за неговото изменение, там се зародиха работническите съюзи, чартизмът и социализмът.

Едва ли не пръв между привържениците на комунизма Енгелс отбеляза голямото значение на професионалните съюзи и икономическите стачки в защита на жизнените интереси на работниците, за тяхното сплотяване и за закаляване на боевите им качества. «Тези стачки са военната школа на работниците, в която те се подготвят за великата борба, която вече не може да бъде избягната; те са прокламациите на отделните отряди на работническата класа, за тяхното присъединяване към великото работническо движение.»

Същевременно Енгелс доказа, че сами по себе си съюзите и стачките не могат да изменят икономическите закони, които управляват развитието на буржоазното общество. Само в борбата работниците постепенно осъзнават, че за да съборят властта на буржоазията, им е необходимо нещо по-голямо от работническите съюзи и стачки. Икономическата борба рано или късно прераства в политическо движение, което учи, че извън социализма няма изход за работниците. С разрастването на класовата борба пролетариатът постепенно осъзнава необходимостта от по-висши форми на организация, от създаване на самостоятелна политическа партия.

Само в политическото движение против буржоазията се надига цялата работническа класа, нападайки преди всичко нейната политическа власт, стената от институции и закони, с която се е оградила тя, стремейки се да постави на мястото на буржоазния закон пролетарския закон. В чартизма Енгелс вижда концентрирана форма на опозицията на работническата класа против буржоазията.

В книгата на Енгелс е дадена висока оценка и същевременно критика на утопичния социализъм на Оуен. Учението на Оуен се отличава, пише Енгелс, с абстрактност на принципите и крайно миролюбие; то заменя реалната революционна борба на пролетариата с мирна, просветителска дейност. Но главният недъг на английските социалисти — последователи на Оуен — Енгелс вижда в това, че те гледат на пролетариата само като на страдаща маса и не виждат в него великата революционна, прогресивна сила, на която предстои да осъществи социалистическите принципи и идеали. Затова английските социалисти-утописти чакат осъществяването на своите въжделения и проекти от имотните класи, а за средство, водещо към тази цел, смятат проповядването на филантропия и всеобща любов.

Енгелс издига важната идея за необходимостта чартизмът да се слее със социализма, масовото революционно движение на пролетариата да се свърже със социалистическата теория, очистена от примеса на буржоазните идеи. Това е едно от решаващите условия за създаване и укрепване на пролетарската партия, а следователно и за победа на пролетарската революция.

Книгата на Енгелс «Положението на работническата класа в Англия» оказа голямо въздействие върху неговите съвременници, предизвика оживени отзиви в немския печат. Особено живо откликнаха на нейното излизане вестниците и списанията от социалистическото направление.

Много прогресивни работници под нейно влияние тръгнаха по пътя на революционната социалистическа борба. «Това беше първата книга, с която се сдобих и от която за пръв път получих представа за работническото движение» — спомня си германският работник Ф. Леснер, който по-късно стана активен член на «Съюза на комунистите, верен ученик на Маркс и Енгелс. Немското издание на «Положението на работническата класа в Англия» проникна и в Русия. В библиотеката на петрашевци, по-специално, се съхраняваше екземпляр от книгата на Енгелс. Когато през 1860 г. в Русия се появи превод на книгата на немския буржоазен икономист Б. Хилдебранд «Политическа икономия на настоящето и бъдещето», която до голяма степен беше насочена против произведението на Енгелс, на страниците на списание «Современник» известният публицист Н. В. Шелгунов се обяви в защита на Енгелс. «Това име е съвсем неизвестно у нас, макар че европейската икономическа литература — пише той — му дължи най-доброто съчинение за икономическия живот на английския работник. Разликата между Хилдебранд и Енгелс е в това, че Енгелс нарича лошото лошо и не иска това лошо; а Хилдебранд, напротив, намира, че лошото не само че не е лошо, но че то така и трябва да си бъде.» Като нарича Енгелс «един от най-добрите и най-благородните немци», авторът на статията по-нататък излага доста подробно основното съдържание на книгата на Енгелс.  

Забележителният труд на Енгелс стана известен в прогресивните и революционните среди на Австрия, Полша и други страни. Той до голяма степен допринесе за разпространяването и утвърждаването на идеите на научния комунизъм в международното работническо движение.

Почти 20 години след излизането на книгата «Положението на работническата класа в Англия» Маркс пише до нейния автор: «Скоро ли ще се избавят английските работници от явното им развращаване от буржоазията — това ще покаже бъдещето. Всичко останало, що се отнася до главното в твоята книга, в най-големи подробности се потвърди от развитието след 1844 г. Аз тъкмо сега сравних книгата ти с моите бележки за по-сетнешния период. Само жалките немски еснафи, които мерят световната история със своя аршин и съдят за нея по последните «интересни вестникарски съобщения», могат да си въобразят, че в подобни огромни процеси 20 години означават нещо повече от един ден, макар че по-късно могат отново да настанат дни, в които се съсредоточават по 20 години.

Когато отново препрочитах книгата ти, със съжаление забелязах, че ние остаряваме. Колко свежо, пламенно, с какво смело предвиждане, без учени и научни съмнения е написано това нещо! И самата илюзия, че утре или вдругиден ще можем с очите си да видим историческия резултат, придава на всичко това много топлота и жизнерадост. . .»

Самият Енгелс в по-късните години се отнасяше с излишна взискателност към своето произведение. Той казваше, че авторът е бил млад и чертите на младостта личат в книгата му. Някои предсказания не бяха потвърдени от по-нататъшното развитие. По-конкретно това се отнася за предсказанието относно приближаващата се социална революция в Англия. Но както основателно забеляза самият Енгелс през 1892 г., «удивително е не това, че доста много от тези предсказания се оказаха погрешни, а това, че толкова много от тях се сбъднаха».

В предговорите към по-късните издания на книгата Енгелс предупреждаваше читателя, че в нея е отразен още не напълно сформиралият се научен комунизъм. «В 1844 г. още не съществуваше — пише той в предговора към второто немско издание (1892 г.) — съвременният международен социализъм, който оттогава, преди всичко и изключително благодарение на усилията на Маркс, напълно се разви като наука. Моята книга представлява само една от фазите на неговото ембрионално развитие. И както в най-ранните стадии на своето развитие човешкият зародиш все още възпроизвежда хрилните дъги на нашите прадеди — рибите, така и в тази книга навсякъде личат следите на произхода на съвременния социализъм от един от неговите прадеди — немската философия.»

За пример Енгелс посочва съществуващата в книгата постановка, според която комунизмът е не само партийна теория на работническата класа, а се стреми към освобождаване на цялото общество, включително и на капиталистическата класа от тесните рамки на буржоазните отношения. Макар че в общи черти това положение е вярно, на практика то е безполезно и дори вредно, тъй като имотните класи не изпитват никаква нужда от освобождаване, противопоставят се с всички сили на освобождението на работническата класа и затова социалната революция трябва да бъде подготвена и осъществена единствено от работническата класа.

Известни недостатъци на икономическия анализ в книгата на Енгелс са свързани с обстоятелството, че през средата на 40-те години още не беше създадена научната теория за стойността и принадената стойност. Като описва правилно влиянието на икономическата конюнктура върху равнището на работната заплата на работниците, подчертава зависимостта на размерите на работната заплата от съотношението между търсенето и предлагането на трудовата борса, от силата на организираната съпротива на работниците срещу капитала и отбелязва какво влияние оказва съществуването на резервната армия от безработни върху положението на заетите работници, Енгелс обаче все още не фиксира обективно обусловената за дадено място или време величина, около която се колебаят текущите величини на работната заплата.

Книгата на Енгелс «Положението на работническата класа в Англия» влезе завинаги в историята на световната социалистическа литература като едно от най-добрите й произведения.

 

Източник:  Фридрих Енгелс. Биография. Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, Издателство на БКП, София, 1972 г.