Историята след 1990 г. показва, че управляващите винаги са действали като преразпределителни коалиции, а не като справедливи бащи на нацията
България се пролетаризира" - бие тревога Иван Костов в статия, публикувана в "Сега" (22.8.2011). Констатацията е вярна, макар и закъсняла. И заслужава оживен публичен дебат, в който е логично най-активни да са лидерите и идеолозите на партии вляво от центъра, защото пролетаризирането засяга най-вече тяхната социална база. От тази гледна точка беше редно не Костов, а Сергей Станишев да излезе с подобен анализ. Което обаче няма да се случи. Затова моят задочен/епистоларен диалог ще е с лидера на дясното ДСБ.
Няма спор, статията на Иван Костов повдига фундаментален проблем - за социалната структура на днешното българско общество. Тезата е, че в него доминират пролетарии, т.е. хора бедни, едва свързващи двата края. Което само по себе си не поражда възражения. В подкрепа на този извод са данните от специализираната публикация на Евростат, посветена на неравенството, социалното изключване и обедняването в ЕС (2010 г.). В статистическите класации по горните критерии България твърдо е окупирала последното място сред 27-те държави, членки на общността. Проведеното преброяване на населението в страната от 2011 г., съпоставено с данните отпреди 1989 г., показват в детайли колко скоростно е протекъл процесът на масово обедняване и в каква степен е поразил периферните региони и крайградските квартали.
Няма как доцентът по политикономия Иван Костов, владеещ професионално и финансовата статистика, да отмине въпроса за началната точка и динамиката/фазите на пролетаризирането. Тук обаче той напуска неутралните позиции на научния анализатор и се произнася като политик, пребивавал дълго във висшите етажи на властта. Според Костов пролетаризирането започнало преди 10 г., т.е. след приключване на неговия мандат като премиер. Само че фактите говорят друго:
- пролетаризирането, разбирано като загуба на социален статус, води началото си от 1990-1995 г., когато у нас беше приложена шоковата терапия, без да са изградени социални защитни мрежи. В резултат на което безработицата надмина 10% (в края на Костовото управление достигна безпрецедентните 21% ,без да броим емигрантите). В зоната на заетостта се появи нов сегмент - на работещите бедни. Те олицетворяват социалния парадокс: на имащите работно място българи, но преживяващи с мизерни доходи - далеч под европейските стандарти (и под стандартите на соца).
- пролетаризирането стана необратимо, след като Жан-Виденовата хиперинфлационна криза през 1996-1997 г. срина доходите и спестяванията на милиони българи, превръщайки ги в индивиди, зависими от социалните помощи, натуралното стопанство и емигрантските преводи.
- пролетаризирането стана норма, когато г-н Костов и неговият екип наложиха стратегията за ниската цена на труда - като предпоставка за привличане на външни инвестиции, финансова стабилизация и икономически растеж. Всичко това се случи през периода 2001-2007 г., но не поради ниската цена на труда, а независимо от нея и дори въпреки нея. В условията на глобална криза подтискането на растежа на заплатите и пенсиите
сви вътрешното потребление до мащаби, характерни за следвоенна катастрофа.
В интерес на истината г-н Костов не е единственият държавник, разполагал с огромна власт, който носи отговорността за тази социална деградация. Като политикономист на него му беше ясно, че драконовските мерки от рода на валутния борд ще циментират бедността (не случайно той, вече като начинаещ премиер, изплака пред пратеника на МВФ Майкъл Деплер: "Бордът ще гарантира стабилизация, но на равнището на мизерията."). Политическата отговорност е кумулативна и би следвало да се подели между всички премиери и правителства, управлявали България през 90-те години на миналия век и първото десетилетие на настоящия.
Но да оставим тази щекотлива тема на историците и новото поколение, което вече щурмува подстъпите на властта, и да се върнем към проблема за пролетаризацията. Доцентът Костов помни отлично, че теорията за пролетариата, доминираща в марксическото учение, дефинира класата на пролетариите не само на базата на ниските доходи, но и на липсата на материални активи, на капитал. Само че в неговата статия няма и дума за това как и защо 97% от българите, лишени от частна производителна собственост при държавния социализъм, останаха в същото безправно положение и след прехода към либерален капитализъм. Добре е тази спестена истина да се припомни. Иначе ще излезе, че пролетарий в днешна България е само онзи, който е останал без работа и редовни доходи.
Разполагам с данни от ESS (Европейско сравнително изследване), което се провежда у нас за трети път (след 2006 г.). Едва 3% от респондентите разполагат със собственост и имат статуса на работодатели. Други 6.5% са самозаети. Всички останали, които имат някакво препитание, формират социалната група на наемния труд. Според марксическата традиция, както и в неомарксическите интерпретации, особено популярни напоследък на Запад, тук би трябвало да се включат: а/ подгрупата на професионалистите, средният мениджърски слой, средните и дребните предприемачи, държавните чиновници, т.е. средната класа; б/ засегнатите от бедността, главно безработни, т.е. същинските пролетарии.
Само че зараждащата се българска средна класа започна да се топи по време на кризата
Костов констатира този факт и го обяснява с неадекватната (от десни позиции) политика на правителството на ГЕРБ. Премълчава обаче другия крупен исторически факт - за двете вълни на преразпределението, които доведоха до полярното деление на българското общество: на 3-процента собственици (богати и свръхбогати хора) и на 97% набедена средна класа, полупролетарии и пълни пролетарии. Първата вълна се случи преди 1998 г., когато т.нар. масова приватизация прехвърли огромни активи към бившата червена номенклатура (стопанска и партийна). Втората вълна преобрази България през периода 1998-2005 г., когато раздържавените предприятия от 13% (колкото бяха при Жан Виденов) надминаха 70%. Този скок се осъществи в резултат на лансираната от тандема Костов-Александър Божков програма за "мениджърско-работническа" приватизация и постави под контрола на синия партиен елит ключови сектори на индустрията.
Какво излиза? Управляващите са действали като преразпределителни коалиции (по израза на известния социолог Манкър Олсен), а не като справедливи бащи на нацията. В резултат на което тя (нацията) неизбежно и по принуда се е пролетаризирала. Такъв е моят основен политикономически извод, драги Иване!
------------------------
ПП. Дължа едно обяснение на читателите. Когато отбелязах в началото, че Станишев, а не Костов би трябвало да напише такава статия (но няма да го направи), имам предвид следното: Сергей, заедно с повечето функционери в неговото Изпълнително бюро, се пишат за социалисти. И книги излязоха по темата, защо са станали убедени привърженици на тази идеология. Само че идейният им профил се разминава драстично с материалния им (личен и фамилен) статус. Повечето от тях са милионери и притежават активи, за които пролетариите може само да мечтаят. Като краен резултат се е получил един парадоксален политически продукт: соцкапиталисти (лидери със социалистическо съзнание и с капиталистическо битие). Костов отдавна изживя това раздвоение...
---------------------------
Статия от блога на Кръстьо Петков - 15 септември 2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар