Търсене в този блог

17.06.2013 г.

Основни характеристики на съвременния български капитализъм - проф. Васил Проданов

 

За да си обясним особеностите на днешния български капитализъм, следва да имаме предвид ключовите особености на капиталистическото натрупване, водещо до съответно преразпределение на собствеността между различни социални групи и региони. Най-добре можем да си отговорим на този въпрос, като направим две сравнения: с начина на капиталистическо натрупване в класическа капиталистическа страна като Англия и с начина на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм. 

 

Кои са основните източници на натрупване в Англия между ХVІ и ХVІІІ век? 

На първо място са външните източници на натрупване на капитал от капиталистите: (1) пиратство – пиратите получават дори звания от английската кралица; (2) робство в колониите в продължение на няколко века; (3) колониално разграбване на ресурси от целия свят в продължение на няколко века.

Вътрешните източници на капиталистическо натрупване идват от: (1) заграбване и разпродажба на църковни имоти от Хенри VІІІ в началото на ХVІ век с отказа от католицизма; (2) заграбване на общински земи за пасища, при което „овцете изяждат хората“ (Томас Мор); (3) неограничена капиталистическа експлоатация на наемни работници; (4) самоограничения и протестантска етика на дребните собственици капиталисти. 

 Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при първия български капитализъм между 1879 и 1944 г.? Външни източници няма и това е същностна характеристика в сравнение с държавите от капиталистическия център. Нещо повече, в резултат на наложени репарации и контрибуции, поради загуби във войните, имаме изтичане на национално богатство навън. Следва да се отбележи обаче, че политиката на различните български правителства е насочена към протекционизъм, високи защитни мита, за да могат да създадат условия за развитие на българските капиталисти и да намалят възможностите за изтичане на ресурси навън.

Вътрешните източници са: (1) заграбване на селскостопански земи на изселено турско население в края на Освободителната война; (2) самоограничения на дребните собственици, за да могат да оцелеят на пазара; (3) висока норма на експлоатация на работниците, която е средно по-висока по това време, отколкото в развитите западни страни; (4) изземване чрез данъчната система на ресурси от населението, концентрирането и преразпределението им чрез държавата, за да може да се развива капитализмът. Очевидни са много по-големите ограничения и липсата на възможности в сравнение с класическа страна от капиталистическия център като Англия, което обяснява неуспехите, недоволството и в крайна сметка отхвърлянето на този капитализъм у нас. 

 

Коренно различна е ситуацията на капиталистическо натрупване у нас след 1989 г., което предопределя развитието на един много по-различен капитализъм. Можем да го дефинираме с три основни черти – компрадорски, клептократски и периферен. 

 

1. Компрадорски капитализъм 

 

Кои са основните източници на капиталистическо натрупване при втория български капитализъм, след 1989 г.?

Следва да се отбележи, че той се създава в условия на натрупване от страна на населението при социализма на огромна индустриална база в ръцете на държавата и на значителни лични спестявания и лична собственост.

Външни източници на капиталистическо натрупване липсват, но за сметка на това се активизират източници за разграбване за собственост, т.е. за ускорено изтичане на национално богатство по посока към транснационалния капитал. Голяма част от тези източници идва от страните от капиталистическия център или от офшорки.

Това е радикално различие в сравнение с първия български капитализъм, в сравнение с британския капитализъм, а и с други страни от капиталистическия център, които извличат ресурси от останалия свят. Една голяма част от националното богатство се приватизира от външни фирми и от чужди компании, главно чрез офшорки, на цени много по-ниски от себестойността. Част от това богатство се купува от конкурентни фирми, машините се разпродават и производството се премества другаде. Дошлите отвън фирми, които наемат например шивачки на ишлеме, осъществяват експлоатация в мащаби от времето на ранния капитализъм и изнасят принадена стойност от страната. Основни инфраструктурни обекти и природни ресурси са дадени за експлоатация на транснационални компании, изнасящи ресурси. В това отношение изтичането на капитали е улеснено от компрадорския характер на създадената политическа класа. Ключова характеристика на този капитализъм е, че той е компрадорски капитализъм. 

 

В резултат на нарастващата външна зависимост връх взе компрадорска политическа върхушка, която служи не на българския народ, а на чужди интереси, продавайки с корупционни схеми ключови сфери на обществото или просто унищожавайки ги под чужда диктовка или поради слабоумие. Така бяха ликвидирани съзнателно от определени политици, без да им се търси каквато и да е отговорност,селското стопанство, гигантски напоителни системи, престъпно бяха закрити І, ІІ, ІІІ, ІV блок на АЕЦ „Козлодуй“, научно-техническото разузнаване. Транснационалният капитал получи за жълти стотинки инфраструктурата на страната, цялостната енергийна структура, аерокомпания „Балкан“, БТК, златодобива на страната...

При това, за разлика от първия български капитализъм, сега имаме много мощни апарати за налагане на неолиберална идеологическа хегемония, създаваща съответната идеологическа мъгла, с която да се скрие онова, което се прави. Сред тези идеологически апарати за първи път са финансираните отвън граждански организации, създаващи пропагандно-идеологическа среда и псевдогражданско общество, базиращо се на публична сфера, в която доминира неолибералното прокапиталистическо и антикомунистическо съзнание. Неоколониални идеологически апарати за „мека сила“ (евфемизъм за добре известното „пропагандно оръжие“ и „агент на влияние“) вместо предходните колониални армии. „Тинк танковете“ вършат много по-успешно работата на танковете и на армиите. Там, където „тинк танковете“ не са допускани, могат да дойдат, разбира се, и танковете в буквалния смисъл на думата, както стана в Близкия изток. При това колкото повече се влошават нещата, толкова по-кресливо това съзнание се стреми да продължи да налага своите идеологеми, съдържащи се в две фрази – „реформиране на институциите“, т.е. допълнителното им разбиване на практика, и „виновни са комунистите и ченгетата“, т.е. създава се изкупителна жертва, която да скрие факта на провала на прокапиталистическия  проект. 

 

2. Клептократски капитализъм 

 

За да разберем тази характеристика на българския капитализъм, би следвало да имаме предвид двата основни вътрешни източника на капиталистическо натрупване – държавната и личната собственост на населението. 

 

Първо.  Това е разграбването на държавната собственост чрез разрушаване на контролните системи и чрез корупционни сделки.

Разбиването на контролните институции създаде възможност за прехвърляне на гигантско количество обществено богатство в частни ръце с посредничеството на политиката и политиците, т.е. мащабите на прехвърляното богатство са такива, че при сринати основни системи на държавата и претъпкани структури с чужда агентура или с хора, които лесно могат да бъдат купени от новопоявил се капиталист, по същество имаме ситуация на използване на държавата и на нейните институции като инструмент за гигантски безсистемен грабеж – невиждан в историята.

Особена роля играе директният грабеж с помощта на силови групировки, чрез различни престъпни дейности – контрабанда, наркотици, проституция и пр. В него особено важно място имат силови групировки на бивши работници в МВР и на спортисти, аналози на пиратите в периода на първоначалното натрупване на капитала – поради срутването на държавата и на нейните контролни системи в началото на 90-те години те поемат определени функции по сигурността на гражданите чрез съответни частни институции и допълнително разграбват държавата. Те успяват да заграбят, да натрупат богатство и да го легализират, а някои дори да се включат в управлението, особено чрез правителството на ГЕРБ. 

 

Вторият източник на вътрешно капиталистическо натрупване след 1989 г. е грабежът на лична собственост от населението.

Най-напред се иззеха натрупаните по времето на социализма лични спестявания на българското население. Това стана чрез спекулация при ценовите шокове през 90-те години, както и чрез т.нар. кредитни милионери при голямото банково източване през 1996–1997 г. Общото между всички тези форми на първоначално натрупване на капитали е, че то става не чрез производствена дейност, а чрез разграбване и преразпределение на вече натрупано богатство на държавата или на голямата маса от хората във формата на спестявания, направени при социализма.

При капитализма грабежът на натрупаното от обикновения българин се ускори със световната криза, когато немалко хора бяха принудени да залагат строените си при социализма жилища, за да оцелеят или за да получат кредит за развиване на бизнес, който се проваля. Това породи нарастваща вълна от бездомни и клошари.

Българските граждани са ограбвани и чрез особеностите на данъчната система – огромната част от данъците са косвени и България се оказа страната с най-голям относителен дял на косвени данъци, които се вземат от цялото население, а капиталистите са много по-малко засегнати.

В този смисъл и двете основни форми на първоначално натрупване на капитала, характеризиращи българския преход, ни насочват към един мародерски и клептократски капитализъм, израсъл върху грабежа на натрупаното от някого другиго, след като политическите структури, на които се е градила контролната система върху собствеността, са унищожени и се е получило „разграждане на системата“, както се говори в началото на 90-те години на ХХ век.

Зад метафората за „разграждане на системата“ реално се крие разграбването на собствеността от тези, които са били по-бързи, по-безскрупулни, създали са алтернативни силови структури. Няма период в българската история, в който такова гигантско обществено богатство да е било преразпределено и присвоено за съвсем кратък период. Основната част от частното богатство е натрупана чрез разграбване на гигантската собственост на построеното преди това от социализма, което е било възприемано като общонародно богатство. Първоначалното натрупване на капитал, което би трябвало да характеризира т.нар. преход, по същество е гигантско разграбване на капитала. Така първоначалното натрупване на капитала при прехода към втория български капитализъм ражда този специфичен „мародерски капитализъм“, опиращ се на слабите или корумпирани държавни институции и на грабежа на изоставеното богатство.

Затова този капитализъм трудно може да получи легитимност в очите на милионите хора. Няма как той да създаде в техните представи идеята за „американската мечта“. Той ще си остане и ще бъде възприеман като бандитски капитализъм, мутренски капитализъм, спекулативен капитализъм, мародерски капитализъм. 

 

3. Периферен капитализъм 

 

До 1989 г. българската икономика е в основни линии затворена за страните от капиталистическия център с по-малко от 10% от вноса и износа. Световната социалистическа система е обособена от държавите от капиталистическия център и това й дава възможност да се развива без опасност за асиметрични отношения, чрез които от нея да се изсмукват ресурси.

Преходът към капитализъм води до противоположна ситуация – максимална откритост на страната. При последната международна класация на глобализацията за 2012 г. България се оказва най-глобализираната страна на Балканите и между страните в света с много висока глобализация, т.е. с максимална отвореност за глобалния капитал. При това следва да се има предвид, че основната част от глобалния капитал разграбва страната чрез офшорни фирми, които не дават възможност той да бъде идентифициран, нито грабежът проследен.

По своята отвореност към глобалния капиталистически пазар България заема 22-ро място в класацията на Ernst & Young за равнище на глобализация, като на първо място е Хонконг, а забележете – САЩ е след нея, на 25-о място. България е по-отворена за външния свят от САЩ и върху нея глобализационните потоци могат да действат много по-силно. От балканските страни след нас е Румъния на 31-во, а Гърция на 35-о място, Китай на 44-то, Турция на 46-о. Индикаторите за измерване на глобализацията включват откритост за търговия, движение на капитали, размяна на технологии и идеи, движение на работна ръка, културна интеграция. Забележете, България, чиято икономика претърпя катастрофални разрушителни следствия през последните 23 години, е по-глобализирана от САЩ, докато Турция е най-малко глобализираната страна на Балканите, но в същото време с най-успешно развиваща се икономика и с най-силни институции. В много отношения това ни дава обяснение за станалото в началото на глобализацията в повечето балкански държави. Степента на глобализираност може да бъде плюс и минус, може да е предпоставка за по-лесно привличане на ресурси на съответната територия и за ускоряване на развитието й, но и за полесно извличане на ресурси и за периферизацията й. На Балканите като цяло, като се изключи Турция, действа по-скоро процес на извличане на ресурси и степента на глобализация увеличава тези предпоставки. Неолибералната глобализация се оказа полезна главно за държавите от капиталистическия център – в Европа главно за Германия, – които успяват да печелят от нея, докато при голяма част от останалите балкански държави имаме катастрофални следствия. Като цяло Европа, въпреки призивите и опитите за солидарност, ускорено се раздели на център и периферия.

Подобни процеси протичат и в статута на България в ЕС. За разлика от предишното й положение спрямо СССР, който доминираше политически, но от гледна точка на структурата на икономическите отношения и равнището на живот имахме висока степен на равнопоставеност, сега страната ни е превърната в периферия на общността. Тя влиза в ЕС в момент, когато се засилват тенденциите на неолибералната интеграция, опираща се все по-силно на пазара и на пазарната конкуренция, но пренебрегваща различията в производствени и експортни възможности на държавите, мащаба и пазарния дял на фирмите им, производителността, заплатите. С шест основни механизма става източването на България от страна на по-силни държави от капиталистическия център.

 

Първият от тези механизми за превръщането на България в бедна периферия е навлизането в страната на чужди компании. Те получават концесии или купуват наши предприятия и като монополисти извличат големи печалби, които отиват към по-богати държави, а в страната ни остават обезкостените или все повече амортизирани основни фондове. Типичен пример в това отношение са монополистите в енергетиката и във водната мрежа, които печелят тук и изнасят другаде печалбата си. Подобна е ситуацията и в банковата система – кредитът у нас е почти изцяло под контрола на чужди банки. При това почти няма сделка с чуждестранна фирма, която да не е била в ущърб на националните интереси и обектите да не са продадени на загуба – като се започне от „Нефтохим“, премине се през БТК и авиокомпания „Балкан“ и се стигне до сделките с ТЕЦ-1 и ТЕЦ-3 от „Марица-изток“. Впоследствие тези сделки са характеризирани като „национално предателство“. Така е и с голяма част от инфраструктурата, особено с енергийната инфраструктура. Енергетиката в „Марица-изток“ се дава на американска компания, като със сключения договор тя продава на българската държава електроенергия на цени, които са три пъти по-високи, отколкото на произвежданата от държавните ТЕЦ със същите лигнитни въглища. Отказът от строеж на АЕЦ „Белене“ от правителството на Бойко Борисов става под американски натиск и се предполага, че с края на българската атомна енергетика това допълнително ще облагодетелства тези американски компании в износа им на огромно количество национален капитал при производството на електричество със собствени наши средства. Водоразпределителната мрежа в София и в голяма част от страната бе продадена на чужди компании, които вдигат цените с пъти, печалбите, които извличат, им дават възможност за гигантски заплати на мениджърския персонал, а в същото време липсват достатъчно средства за ремонт на амортизираната част от тази система. Особено скандални са сделките с електроразпределителните мрежи, които, купени от чужда компания, многократно увеличават потребителските цени на тока и съответните средства също не остават в страната, а изтичат навън. Типичен пример за грабеж на природни ресурси от поначало бедната на суровини и енергия България дава австралийската компания „Дънди“–“Болкан Минерал енд Майнинг“. На нея й е дадена концесия за извличане на злато от страната, за която тя плаща само 22.7 млн. долара за 9 години, а изнася 20 тона злато, което по цени от началото на 2012 г. струва 1.2 млрд. долара. Подобна е ситуацията с британската компания „Мелроуз“, която получава концесия за извличане на природен газ от находище „Каварна“ на ниска цена, като се имат предвид прогнозите за количеството от залежи на газ, а в същото време в концесионния договор няма никаква клауза за санкция, ако тя не изпълнява условията му.

„Ниските доходи в голяма степен са резултат от развитието на икономика на ниската добавена стойност. Опериращи у нас големи компании, в т.ч. с чуждестранно участие, провеждат корпоративен колониализъм, закриват „меките“ дейности и изнасят добавена стойност. Експлоатират интелекта и труда на българските граждани и, преди всичко – ресурсите на страната.

Държавата не прави нищо, за да ограничи масирания износ на добавена стойност. Подобен пример на неадекватна, недалновидна и хаотична политика е този в зърнопроизводството. Там без намесата на държавата (слава, Богу!) се извърши тиха революция. Отрасълът обаче не се развива дълбочинно. България е втори в света износител на слънчогледово семе, но внася олио. Произвеждаме висококачествено зърно, а не развиваме животновъдство и преработваща индустрия. Учили сме Европа как да произвежда зеленчуци, а днес ги внасяме отвън.“

 

Вторият механизъм на периферизацията на страната и на връщането й назад е свързан с дерегулацията и отварянето й без ограничения към ЕС. Либерализацията на пазарите разрушава малките производители в страните от периферията на Европа и така в България допълнително се вкарват фактори, разрушаващи предходната промишлена система и превръщащи страната в изостанала периферия. Веднага след промяната са ликвидирани всички високотехнологични предприятия, включително и такива, които са уникални, водещи в световен план, като например Завода за дискови устройства в Стара Загора. Под натиска на държавите от капиталистическия център престъпно е унищожено научно-техническото разузнаване, което както във всички страни с догонваща модернизация играе важна роля в индустриализацията на страната. Ликвидирани са хиляди индустриални предприятия, а целият инженерен и технически състав, стотици хиляди квалифицирани кадри са декласирани, изхвърлени на улицата, със сринали се доходи или емигриращи. Българската икономика е деиндустриализирана. Рязко бе намален делът за поддръжка на наука, за изследователска дейност, внедряване, патенти, изобретения, рационализации. Ведомствените научни институти, инженеринговите звена, развойните звена, лабораториите, захранващи преди това икономиката с нови продукти, бяха унищожени или изнесени в Западна Европа в централите – майки на транснационалните компании, купили съответните предприятия. Типичен пример е фармацевтичната промишленост. Тя бе осигурена с мощни научни и развойни звена. Те бяха изнесени на Запад, а у нас се извършва само дейността, изискваща доминиращо неквалифициран труд по правенето на хапчетата. Към това обаче следва да се добави още нещо – по-високата производителност на труда и по-високата степен на субсидираност на селското стопанство в Западна Европа води до евтин внос, който допълнително разрушава и селското ни стопанство. Резултатите от това са плачевни, те връщат България в много отношения в края на ХІХ век. Показателно за това е проведеното през 2012 г. поредно изложение „Произведено в България“. На него българските производители се представят със стоки, с които са се представяли на Всемирното изложение в Париж през 1900 г. – розово масло, мед, ракия, но липсва дори продукция на леката промишленост, която се запазва за по-дълго след 1989 г., като обувки, кожи, текстил, бижутерия.

 

Третият механизъм за извличане на ресурси и за тотално сриване на страната е грабежът на човешки капитал. Докато в центъра на капиталистическата система в Западна Европа и в САЩ протича процес на създаване на икономики на знанието, у нас се реализира противоположната тенденция – на унищожаване на институции и структури на знанието, на отмъкване на човешкия капитал под лозунга за „свобода на движението“. Лекари, финансисти и програмисти са основната част от младите хора, които напускат България, и в резултат здравната система у нас се срива, а по иновации сме на последно място в ЕС. Според анализ на Съвета на ректорите между 7 и 10% от младежите заминават веднага след като си вземат дипломата. Хиляди други заминават още след като са завършили средно образование или след висшето са поработили у нас. Докато в България селското стопанство е ликвидирано, във Великобритания търсят наши агрономи. Деинтелектуализацията на труда и производството намали относителния дял на добавената стойност в произвежданите продукти, доведе до ситуация, в която производителността на труда след 1989 г. падна съществено след унищожаването на уедреното селско стопанство и на индустриалната основа на страната. Това от своя страна допълнително срути заплащането и доходите на българина, отдалечи го от развитите западни страни. В същото време богатите страни от капиталистическия център изсмукаха и изсмукват най-ценния капитал – висококвалифицираните работници, т.е. рязко намалява относителният дял на хората, които могат да извършват дейности с висока добавена стойност. Кадрите се отглеждат и готвят в страната, за което тя е вложила много милиарди, но се получават наготово от развитите капиталистически държави. В САЩ отглеждането на едно дете от раждането до завършването на колеж струва средно 200 000 долара, т.е. ако приемем, че от страната ни са изтекли например 200 000 човека с такова образование, ние сме подарили на други страни само по този начин 40 трлн. долара. Това е гигантски грабеж под  лозунга за свобода на движението на хора, който е предпоставка за асиметрични отношения между центъра и периферията на световната капиталистическа система.

 

Четвъртият механизъм е зверската експлоатация на човешки труд. Либерализираните трудови пазари като цяло водят до намаляване на заплащането, като в същото време отслабва контролиращата роля на профсъюзите. В страната остават нискодоходни места, главно в услугите или в трудоемки производства. От чужбина идват тук инвеститори например в шивашката индустрия, където срещу нищожно заплащане в полуробски условия работят десетки хиляди жени. Според данни на Евростат от 2012 г. 27%, или близо 600 000 от наетите в България са нископлатени работници с доход под прага на бедността.

Такива са на първо място работещите в шивашката, текстилната, обувната и кожарската промишленост, в търговията на дребно, в хотелиерството и ресторантьорството, в социалните дейности, в обслужването на сгради и озеленяването, в селското и в горското стопанство.

Същата такава зверска експлоатация обаче откриваме и при голямата част от търсещите препитание стотици хиляди имигранти в Западна Европа. При изследване на трудовата миграция от колектив начело с Духомир Минев, подготвено за КТ „Подкрепа“, се констатира, че българите, които работят в чужбина, нерядко се оказват в положението на робите на Европа. На редица места в страните приемници се раждат огнища на свръхексплоатация и на принудителен труд на нашенците. Стотици българи са жертви на нелегален трафик, свързан със сексуална и трудова експлоатация. Като цяло тенденцията е трудовата миграция да се превръща в експлоатация и трафик на хора.

Индустриалният социализъм е ликвидиран и е създадена силно зависима периферия на европейския капитализъм с потоизстискваческа експлоатация и практики от ранните етапи на развитието на капитализма отпреди няколко века в страните от капиталистическия център. Единният пазар и единната валута водят до това, че силните икономики стават по-силни и се отдалечават от другите, независимо от кохезионните и структурните фондове на ЕС, насочени към премахване на дистанцията между развити и неразвити региони.

Независимо от това, че в продължение на години се инвестираха средства от тези фондове в периферни страни като Ирландия, Португалия, Испания и Гърция, се оказа, че през 2011 г. именно те се нуждаят от спасяване да не фалират и от още пари. Неслучайно непрекъснато се поставя въпросът за „Европа на две скорости“, различни за Германия и Северна Европа, от една страна, други за Южна Европа и дори трети за Източна Европа.

 

Петият механизъм е свързан с факта, че страната е принудена да отделя от нищожните си средства, за да плаща на български наемници за изпълнението на военни операции в различни точки на света, в които са ангажирани държавите от центъра на световната система. Следва да се отбележи, че това става за първи път в историята на страната. През 2010–2011 г. България е пращала свои наемни професионални войски, за да водят чужди войни и да решават проблеми, създадени от други, в Афганистан, Ирак, Косово, Сомалия, Либия, Босна и Херцеговина, Грузия, Либерия. Това през 2010 г. й е струвало 63.6 млн. лева, което не са никак малко пари, като се има предвид острият недостиг на средства за всички сфери на българското общество.

 

Шестият механизъм са условията, при които се преразпределят средствата в ЕС. От влизането си в Европейския съюз през 2007 г. до 30 ноември 2012 г. България е усвоила 2108 млн. евро от оперативните програми, по които се одобряват проекти за европейското финансиране (без предприсъединителните фондове и земеделските субсидии), а е внесла в бюджета на ЕС 2162 млн. евро. Тези пари са от нашия бюджет, т.е. от българските данъкоплатци.

 

И какво се оказва? Парите изтичат от бюджета на страната, за да може тя да обслужва задълженията си към бюджета на ЕС, и се връщат обратно, но вече като еврофинансиране по оперативните програми. Ако не членувахме в ЕС, държавата щеше да разполага със същите средства, но с една важна разлика – тези 2 милиарда евро щяха да бъдат разпределяни през Закона за държавния бюджет, гласувани в парламента и обнародвани в „Държавен вестник“. Това стана всъщност основание за появата на първата антиевропейска политическа сила в България – коалицията „Не на Европейския съюз“.

 

Седмият механизъм е обвързването на българския лев с еврото и така присъствието на България в еврозоната, пълното отваряне на пазарите ни към ЕС, заедно с наличието на валутен борд след 1997 г., прави невъзможно страната да води самостоятелна монетарна политика, с която да стимулира запазването на българското производство и неговия експорт. Добре е известно, че държавите в Югоизточна Азия, реализиращи догонваща експортно ориентирана модернизация, запазват силни лостове на защита на своята валута и за провеждане на монетарна политика, стимулираща износа. Китай е типичен пример за това. У нас става точно обратното, монетарната политика е предпоставка за окончателно съсипване на почти всяко местно производство.

Опитите на България да възстанови конкурентоспособността си и да улесни прехода към икономически модел, насочен повече към износа, са силно затруднени поради обвързаността на лева с еврото и невъзможността страната да засили конкурентоспособността си чрез девалвация на лева. В тази ситуация политиците се ориентират към търсене на конкурентоспособност на глобализирания капиталистически пазар чрез политика на ограничения на бюджета и поддържане на ниски заплати. Това превръща България в страната с най-бедното население в ЕС. Паралелно с това нараства вътрешният дълг и общият дълг на страната днес е многократно по-голям, отколкото през 1989 година.

 

Осмият механизъм е търговският дефицит със Западна Европа, особено с Германия, чрез което България е нетен износител на национален доход към развитите европейски държави. Става дума за засилваща се тенденция. Според  последните данни на НСИ за търговията ни с ЕС за 2012 г. външнотърговското салдо на България с ЕС за периода януари – септември 2012 г. е отрицателно и е на стойност 3882.0 млн. лева. По цени FOB/FOB (след елиминиране на разходите за транспорт и застраховки при внос на стоки) салдото също е отрицателно и е в размер на 3031.0 млн. лева. При това тенденцията е вносът да нараства, а износът да намалява.

Вносът на България от ЕС за периода януари – септември 2012 г.се увеличава с 10.4%, а износът намалява. Единственото спасение на България при тази ситуация се оказва преориентирането на част от износа към страни извън ЕС, където имаме позитивен търговски баланс, както е например с Турция, и така да се смекчат малко загубите по посока на ЕС. По същество Турция спасява България от иначе голяма търговска асиметрия.

 

Същностна характеристика на този капитализъм е, че той се създава в една страна, която се включва отново без каквито и да са сериозни защитни механизми в световната система на капитализма, но играейки ролята на периферия на европейския капитализъм. А отношението между център и периферия на капитализма винаги е било свързано с движението на богатство от периферията към центъра. Една голяма част от националното ни богатство в условията на прехода бе просто унищожена, защото не съответстваше на новата ни периферна позиция в търговските взаимоотношения. Става дума за ликвидацията на почти всички високотехнологични производства и за изтичането на висококвалифицирания човешки потенциал към развитите държави. Така страната се превръща в евтина дестинация на алкохолен и сексуален туризъм, в място за евтин и неквалифициран труд, демонстрирайки типичните характеристики на един периферен капитализъм. Тя получава статут на бедна периферия на богатия западноевропейски капитализъм. Той изсмуква от нея всичко, което може да му бъде полезно, играейки ролята на постмодерна колониална метрополия и изземвайки най-важното богатство – човешкия и интелектуален капитал. При това този капитализъм е много по-бандитски от класическия по време на първоначалното натрупване на капитала в Англия през ХVІ век, защото, от една страна, мащабите на грабежа са неимоверно по-големи, като се има предвид натрупаното богатство в една индустриализирана съвременна държава, а, от друга страна, несравнимо по-големи са мащабите на разрушение, на унищожаване на материални ценности. Както по времето на Хенри VІІІ в Англия се появяват десетки хиляди скитници, останали бездомни, защото „овцете изяждат хората“, така днес у нас се появяват стотици хиляди клошари, просяци и живеещи в гета хора, които също са бездомници.

 

 

 

От списание „Понеделник” – бр.  3/4,  2013 г.

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар