За произведението на Фридрих Енгелс „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия“

Трудът на Ф. Енгелс „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия" е едно от основните произведения на марксистката философска мисъл. В него с пределна яснота е показан процесът на възникването на марксисткия мироглед и е разкрита неговата същност. Разкрито е отношението на марксизма към философските му предшественици в лицето на най-големите представители на немската класическа философия Хегел и Фойербах и е дадено системно изложение на основите на диалектическия и историческия материализъм. Трудът е напечатан първоначално в теоретичното списание на германската социалдемокрация «Neue  Zeit», а по-късно излизал в отделно издание, за което Енгелс пише специален предговор. В. И. Ленин поставя този труд на Енгелс наред с „Комунистическия манифест“.

Тази книга излиза в превод на български език още в 1892 г. и до 9 септември 1944 г. претърпява пет издания, което свидетелства за огромния интерес на прогресивната общественост към нея. След 1944 г. новооснованото Издателство на Българската комунистическа партия започва широко популяризиране на литературното наследство на класиците на марксизма-ленинизма. „Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия" отново става една от най-често издаваните книги. Само за десетина години тя претърпява три самостоятелни издания. Изданието от 1974 г. на Партиздат е посветено на 150-годишнината от рождението на неговия безсмъртен автор.

 

                                                         ПРЕДГОВОР  НА  ФРИДРИХ  ЕНГЕЛС

 

В предговора на своето съчинение „Към критиката на политическата икономия", Берлин 1859 г. Карл Маркс разказва как ние двамата през 1845 г. в Брюксел се заловихме „да разработим задружно противоположността на нашия възглед" — на разработеното предимно от Маркс материалистическо схващане на историята — „спрямо идеологичния възглед на немската философия, всъщност да разчистим сметките си с нашата предишна философска съвест. Ние изпълнихме намерението си във формата на критика на следхегеловата философия. Ръкописът, два дебели тома в октава, беше отдавна пристигнал на мястото на издаването му във Вестфалия, когато получихме известието, че изменилите се обстоятелства не позволяват отпечатването. Ние на драго сърце предоставихме ръкописа на гризещата критика на мишките, още повече че бяхме постигнали нашата главна цел — изясняване на въпросите за самите нас."

Оттогава изминаха повече от четиридесет години и Маркс е мъртъв—и нито на едного от двама ни не се удаде случай да се върне към тази тема. Ние откъслечно сме се изказвали за своето отношение към Хегел, но никъде не сме го сторили пълно и системно. А към Фойербах, който пък в известно отношение е междинно звено между Хегеловата философия и нашето схващане, не сме се връщали ни веднъж.

През това време Марксовият мироглед намери привърженици далеч отвъд границите на Германия и Европа и на всички културни езици по света. От друга страна, класическата немска философия преживява в чужбина — особено в Англия и в Скандинавия — нещо като възраждане, а даже и в Германия като че ли вече са се втръснали еклектичните просяшки чорбалаци, които под името философия биват изсърбвани в тамошните университети.

При тези обстоятелства все повече и повече ми се струваше необходимо накратко и системно да изложа нашето отношение към Хегеловата философия — как ние изхождахме от нея и как скъсахме с нея. Също така смятах, че наш неизпълнен почетен дълг е напълно да признаем онова влияние, което Фойербах — повече от всеки друг следхегеловски философ — бе оказал върху нас през нашия период на бурните устреми. Затова аз охотно се възползвах от случая, когато редакцията на „Neue  Zeit" ме помоли да разгледам критически книгата на Щарке за Фойербах. Моят труд бе обнародван в четвъртата и петата книжка на това списание през 1886 г., а сега излиза като отделен, поправен отпечатък.

Преди да дам за печат тези редове, аз пак потърсих и прегледах стария ръкопис от 1846—1846 г. В него отделът за Фойербах не е завършен. Готовата част представлява изложение на материалистическото схващане на историята, което изложение доказва само колко непълни са били още нашите тогавашни познания в областта на икономическата история. В ръкописа липсваше критиката на самата доктрина на Фойербах, така че за сегашната ми цел той не можеше да послужи. Но затова пък в една стара тетрадка на Маркс аз намерих отпечатаните тук в приложението единадесет тезиса за Фойербах. Това са бележки за по-сетнешна доразработка, набързо нахвърляни, абсолютно непредназначени за печат, но те са неоценими като пръв документ, в който се съдържа гениалният зародиш на новия мироглед.

Лондон, 21 февруари 1883 г.

                                                                                                    Фридрих Енгелс

                                                        По текста на: К. Маркс и Ф. Енгелс, Съчинения, т.21                

 

 

                                                           За произведението

 

През 1885 г. едно щутгартско издателство издаде книгата на датския философ и социолог К. Щарке за Лудвиг Фойербах. Редакцията на «Neue Zeit» се обърна към Енгелс с молба да напише критичен разбор на тази книга. Енгелс с готовност се възползва от предложението, но не заради разбора на книгата на Щарке, а за да изложи, както казва сам той, своите и Марксовите възгледи върху философията на Хегел и главно, за да покаже влиянието, «което Фойербах... бе оказал върху нас през нашия период на бурните устреми». Енгелс смяташе това за необходимо по-специално защото нито той, нито Маркс преди това не бяха характеризирали систематично отношението си към тези двама философи, преки предшественици на философията на марксизма.

Такава е накратко предисторията на философския труд на Енгел «Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия» — едно от най-забележителните произведения на научния комунизъм, където съвсем ясно е осветлен процесът на възникването и развитието на марксисткия мироглед, направено е системно изложение на принципите на диалектическия и историческия материализъм.

Този забележителен труд първоначално беше отпечатан в споменатото списание през 1886 г., а след това излезе в отделна книга, прегледана от автора и с негов предговор, в Щутгарт през 1888 г. Приживе на Енгелс тя беше издадена два пъти на руски, а така също на български и френски. Едни от първите й преводачи са Г. В. Плеханов и Лаура Лафарг.

Енгелс характеризира философските източници на мирогледа на пролетариата, подчерта принципната разлика между този нов мироглед и всичките предишни философски учения, посочи както историческото значение, така и недостатъците на философията на Хегел и Фойербах.

Главната линия в развитието на философията през цялата й история е борбата между двата противоположни философски лагера — материализма и идеализма. Енгелс пръв даде класическо определение на основния въпрос на философията. «Големият основен въпрос на всяка философия — пише той, — а особено на по-новата, е въпросът за отношението на мисленето към битието.». «Според това, как са отговаряли на този въпрос, философите се разделили на два големи лагера. Онези, които твърдели, че духът е съществувал преди природата, в последна сметка приемали някакъв вид сътворяване на света (а у философите, например у Хегел, това сътворяване е още по-объркано и по-нелепо, отколкото в християнството), образували лагера на идеализма. Другите, които разглеждали природата като първичното, принадлежат към различните школи на материализма.»

Този най-важен въпрос на цялата философия има и друга страна — за съотношението между битието и неговото отражение в човешкото съзнание, за това, способно ли е нашето мислене да опознае действителния свят, дали нашите представи и понятия за действителността представляват вярно отражение на същата тази действителност.

Енгелс убедително показа силата и мощта на нашия разум, способността на човека да разкрива тайните на обективния свят. Най-решителното опровержение на агностицизма и другите философски школи, оспорващи възможността да се опознае светът или, в крайна сметка, изчерпателното му познание, пише Енгелс, «е практиката, а именно експериментът и производството. Ако можем да докажем правилността на своето схващане за дадено природно явление, като сами произведем това явление, като го предизвикаме от неговите условия и на това отгоре го заставим да служи на нашите цели — това слага край на Кантовото неуловимо «нещо в себе си»».

Като подложи на критичен анализ Хегеловата философия, Енгелс разкри дълбоките противоречия в учението на Хегел. Диалектическият метод, разработен от Хегел, беше прогресивен, революционен в своята същност, а идеалистическата му система, теорията — консервативна и имаше догматичен и метафизически характер. Философското учение на Хегел даваше широк простор за най-различни изводи. Онзи, който придаваше главно значение на системата на Хегел, би могъл да бъде консерватор в областта на идеологията и политиката; онзи, който смяташе за главен диалектическия метод, би могъл да принадлежи към най-крайната опозиция. «Самият Хегел — сочи Енгелс, — въпреки доста честите избухвания на революционен гняв в неговите съчинения, общо взето, като че ли повече клонеше към консервативната страна. . .»

Прочутата мисъл на Хегел «всичко действително е разумно и всичко разумно е действително» би могла да се тълкува като философско оправдание на всичко съществуващо, дори на най-реакционния политически строй. Но методът на Хегел признава за действително само онова, което е необходимо. Това дава основание за съвсем противоположен извод: необходимото, в крайна сметка, се оказва също и разумно, а онова, което е разумно и необходимо, трябва да стане и действително. С развитието си всичко, което по-рано е било действително, загубва своята необходимост, своята разумност и по този начин се лишава от правото на съществуване, то трябва да бъде заменено с друго необходимо и разумно. Следователно, отбелязва Енгелс, по всички правила на метода на Хегел тезата за разумността на всичко действително се превръща в друга теза: всичко, което съществува, е достойно за гибел. «На мястото на отмиращата действителност идва нова, жизнеспособна действителност — по мирен път, когато старото е достатъчно разумно да умре без съпротива, и насилствено, когато старото се противи на тази необходимост.»

Енгелс виждаше «истинското значение и революционния характер на Хегеловата философия» именно в диалектическия метод, който веднъж завинаги е сложил край «на представите за окончателността на всички резултати на човешкото мислене и дейност». Също както познанието и историята никога не може да стигне до окончателен завършек. Всички обществени системи, които се сменят в хода на историята, представляват само преходни стъпала от безкрайното развитие на човешкото общество. «Пред диалектическата философия. . . не устоява нищо окончателно, абсолютно, свещено; върху всичко и във всичко тя разкрива преходността и пред нея не може да устои нищо, освен непрекъснатия процес на възникването и отмирането, на безкрайното изкачване от низшето към висшето, на който процес тя самата е само отражение в мислещия мозък».

Но самият Хегел не е правил такива революционни изводи; напротив, неговата идеалистическа система изискваше завършване на процеса на развитието чрез постигане на абсолютната истина. Подчинявайки се на умозрителната, спекулативна схема, Хегел въпреки собствения си метод, в ярко противоречие с диалектиката твърдеше, че в политическата област абсолютната идея намирала своето въплъщение в съсловната монархия, обещана от Фридрих Вилхелм III, а във философията — в системата на самия Хегел. Но това означаваше, пише Енгелс, «избуялата консервативна страна на Хегеловото учение да задуши неговата революционна страна. А това, което важи за философското познание, важи и за историческата практика».

Никакви усилия на последователите на Хегел, в това число и на младохегелианците, забъркали се в лабиринт от противоречия, не можеха, отбелязва Енгелс, да спасят Хегеловата школа от разлагане. Изходът беше намерен във възвръщането към материализма. И този подвиг беше извършен от Лудвиг Фойербах, който в книгата си «Същност на християнството» провъзгласи тържеството на материализма и разби, и отхвърли идеалистическата система. Тази книга оказа на търсещата и революционно настроена младеж наистина освободително въздействие. «Въодушевлението — пише Енгелс — беше всеобщо: всички изведнъж станахме фойербахианци.»

Въпреки толкова възторженото си отношение, нито Енгелс, нито Маркс обаче не станаха правоверни фойербахианци. Те много скоро видяха недостатъците на новото философско учение на Фойербах и преминаха от отделните критични бележки към разгърната критика в «Немската идеология». Ходът на развитието на Фойербах, отбелязва Енгелс, представлява ход на развитието на хегелианец към материализма, който го доведе до пълно скъсване с идеалистическата система на Хегел. Вещественият, сетивно възприеман от нас свят, към който спадаме и самите ние, е единствено действителният свят, и нашето съзнание и мислене, колкото и да изглеждат свръхестествени, са продукт на един веществен, телесен орган — мозъка. Не материята е продукт на духа, а самият  дух е само най-висш продукт на материята. Тази изходна философска позиция на Фойербах е «чист материализъм».

Но стигнал дотук, продължава Енгелс,  «Фойербах се стъписва».  Той смесва материализма като общ мироглед с такива негови форми като материализма  от XVIII век или съвременния му вулгарен материализъм на Бюхнер, Фогт и Молешот. Но материализмът, сочи Енгелс, както и идеализмът, е преминал през редица стъпала на развитие. «Той трябва да променя своята форма с всяко епохално откритие дори в областта на природните науки; а откакто и историята беше подложена на материалистическо разглеждане, и тук се открива нов път за развитието на материализма.»

Енгелс задълбочено разкри недостатъците и ограничеността на материализма от XVIII век. Първо, този материализъм беше предимно механистичен. Измежду всички науки през XVIII век известна завършеност беше постигнала само механиката, чиито закони материалистите прилагаха при обяснението на химическите процеси и явленията на органичния свят. Второ, старият материализъм беше метафизически,  антидиалектически, той разглеждаше нещата като нещо завършено и постоянно, не беше способен да разглежда материалният свят в непрекъснатото му историческо развитие и изменение. Че природата се намира във вечно движение, това се е знаело и тогава. Но това движение се е разбирало само механически, като вечно въртене в един и същ кръг, което винаги води до едни и същи резултати. Трето, в областта на историята старият материализъм също беше метафизически, ограничен, за него историята в най-добрия случай представляваше сбор от отделни факти и събития, извън закономерната им връзка и развитие; при обясняването на историческите явления материалистите от XVIII век си оставаха на позициите на идеализма.

Всички тези недостатъци бяха присъщи и на материализма на Фойербах. Той също така беше механистичен, метафизически, ограничен и непоследователен при прилагането си към историята. Отхвърляйки идеализма на Хегел, Фойербах отхвърли заедно със системата и диалектическия метод. Фойербах беше съвременник на трите извънредно важни научни открития — откриването на органичната клетка, учението за превръщането на енергията и теорията за развитието, създадена от Дарвин. Но тъй като живееше в едно затънтено село, Фойербах не можа да оцени както трябва тези открития и да разбере необходимостта от диалектическия възглед върху природата, още повече че и самите природоизследователи отчасти все още оспорваха тяхното значение. Въпреки материалистическата основа Фойербах не беше се освободил от идеалистическите окови. Енгелс пише, че като философ той «се спря насред път, беше долу материалист, а горе идеалист».

Идеализмът на Фойербах се проявява преди всичко в неговата философия за религията и морала. «Периодите на човечеството се различават един от друг само по промените в религията» — това твърдение на Фойербах без съмнение доказва идеализма във възгледите му за историята. Той съвсем нямаше намерение да премахне религията, а само се стремеше да я усъвършенства. При това, както отбелязва Енгелс, Фойербах обявява като висша форма на новата религия любовта между хората, която всъщност се свеждаше до отношенията между половете. Ядрото на религията у Фойербах беше култът към абстрактния човек, разглеждан извън времето, извън окръжаващата го среда и историческата практика. На тази база се изгражда цялото етическо учение на Фойербах.

В основата на този морал лежи стремежът на човека към щастие, еднаквото право на щастие за всички. Този абстрактен хуманизъм игнорира реалните обществени отношения, разделянето на обществото на противоположни класи, на експлоататори и експлоатирани. Енгелс убедително показа, че «Фойербаховият морал е скроен по мярката на днешното капиталистическо общество, дори той сам да не желае или да не подозира това». Далеч от реалните жизнени интереси на хората, от обществените противоречия и политическата борба, Фойербах призоваваше хората към всеобщо побратимяване, към всеобща любов. По този начин, сочи Енгелс, от философията на Фойербах «изчезва и последният остатък от нейния революционен характер». Фойербах не можа да намери пътя от ненавистното му царство на абстракциите към живата действителност. Той с всички сили се вкопчваше в природата и човека, но при него и природата, и човекът оставаха само думи.

По-нататък Енгелс разкри същността на революционния преврат във философията, който беше извършен със създаването на диалектическия и историческия материализъм. И тук скъсването с философията на Хегел става по пътя на връщането към материализма, който разглежда света такъв, какъвто е в действителност, без всякакви предвзети идеалистически приумици. Но Хегел не беше просто отхвърлен настрана, както направи това Фойербах. Като изходна точка беше взет неговият диалектически метод. Тъй като този метод в неговата Хегелова форма беше непригоден, той трябваше да бъде преработен на материалистическа основа, да бъде изправен на краката си. «Ние отново схванахме — пише Енгелс — материалистически понятията на нашата глава като отражения на действителните неща, вместо да схващаме действителните неща като отражения на това или онова стъпало от развитието на абсолютното понятие. . . Но с това и самата диалектика на понятията стана само съзнателно отражение, на диалектическото движение на действителния свят.»

Енгелс посвети значителна част от своя труд на основите на диалектическия и историческия материализъм. Той ясно показа единството и последователността на марксисткия философски материализъм, даващ единствено правилното, материалистическото обяснение и на явленията в природата, и на явленията в човешкото общество. «. . .Това, което важи за природата, която сега вече схващаме също така като исторически процес на развитие — пише Енгелс, — важи и за всички клонове на историята на обществото, и за цялата съвкупност от науки, които се занимават с човешките (и божите) неща». И фактът, че в природата действат само слепи, безсъзнателни сили, а в обществото — хора, надарени със съзнание, не променя същността на работата. Енгелс подчертава: «. . .Колкото и да е важно това различие за историческото изследване — особено за изследването на отделни епохи и събития, — то ни най-малко не променя факта, че ходът на историята е подчинен на вътрешни общи закони». Както в природата, така и в човешкото общество действат обективните закони на развитието на материалния свят. Разбирайки по този начин историческото развитие, марксизмът коренно се различава не само от различните разновидности на идеализма, но и от всички форми на стария материализъм, в това число и от материализма на Фойербах. Старият материализъм смяташе идейните мотиви като причини за действията на хората, не разбираше по-дълбоките причини, обективните закономерности на общественото развитие.

Вследствие на това старият материализъм се опитваше да обяснява историческите събития с действията и подбудите на отделни хора, забележителни личности, изпадайки по такъв начин в субективен идеализъм, волунтаризъм.

Марксисткият възглед е съвсем противоположен. Марксизмът разкрива движещите сили на историческите събития не в подбудите и действията на отделни личности, а в подбудите и действията на големи маси, на цели народи, а във всеки народ — на класите. Позовавайки се на Англия и Франция, където големите политически събития отразяваха сблъскването на интересите на феодалите, буржоазията и пролетариата, Енгелс подчертава, че именно в борбата на тези големи класи се състои «движещата сила на съвременната история — поне в последните две най-напреднали страни». В. И. Ленин наричаше това марксистко схващане за класовата борба като движеща сила на историческия процес ръководна нишка, позволяваща да се открие закономерността в привидния лабиринт и хаос на обществените отношения.

Енгелс показа, че корените на абсолютно всички политически и идеологически отношения трябва да се търсят в материалните, икономическите условия. Производствените отношения представляват база на обществото, негов решаващ елемент, а държавата, правото и различните идеологически системи (философия, религия и т. н.) са надстройка, подчинен елемент. «. . .В съвременната история волята на държавата в общи линии се определя от променливите потребности на гражданското общество, от надмощието на тази или онази класа, а при последна сметка — от развитието на производителните сили и на отношенията на размяната. . . Държавата. . . общо взето е само отражение, в кондензирана форма, на икономическите потребности на онази класа, която господства в производството. . .»

Държавното право и гражданското право, сочеше Енгелс, отразяват и закрепват икономическите отношения между хората. Той нарече римското право първото световно право на обществото на стокопроизводителите. Всички правни институти от най-ново време по същия начин юридически изразяват в една или друга форма икономическите условия на обществения живот.

Енгелс разкри определящото значение на материалната, икономическата основа и в отношението на по-висшите форми на идеологията, т. е. формите, още повече отдалечени от своята икономическа основа, в това число и в отношението на философията, религията и морала. И макар че тук връзката между представите, понятията и материалните им източници все повече се заплита, затъмнява от промеждутъчни звена, въпреки това тази връзка е безспорна.

Същевременно Енгелс предупреждаваше срещу вулгарно тълкуване на материалистическото разбиране на историята в дух на игнориране и омаловажаване значението на политическите и идеологическите фактори. Политическият строй и различните форми на идеологическата надстройка имат относителна самостоятелност, свои специфични закони за развитие, така че те могат да оказват обратно въздействие на икономическата база и едни на други. Отбелязвайки по-специално активната роля на държавата като самостоятелна политическа сила, Енгелс сочеше необходимостта от политическа борба на потиснатата класа против господството на реакционните класи.

С появата на историческия материализъм на идеалистическото тълкуване на историята беше нанесен смъртен удар точно така, както диалектическото разбиране на природата прави ненужна и невъзможна всяка натурфилософия. Намирайки в историята на развитието на материалното производство ключа за разбирането на цялата история на обществото, новата, марксистката философия още в самото си начало се обръщаше преди всичко към работническата класа, изразяваше съкровените й стремежи. Тя беше посрещната със симпатия и признание от страна на работническата класа. Тя е продължителка на най-големите постижения на предишната философска мисъл. Само работническото движение, подчертаваше Енгелс, е действителният наследник на немската класическа философия.

 

 

Източник: Фридрих Енгелс, Биография, издателство на БКП, София, 1972 г.

 

Виж още: Тезиси за Фойербах – Карл Маркс

https://nvkovachev.blogspot.com/2013/11/blog-post_14.html      

 

 

 

 

 

Трябва ли да забравим за Ленин? - Искра Баева

 

                                            150 години от рождението на Ленин

 

На 22 април 1870 г. в Симбирск се ражда Владимир Улянов, който ще измине дългия път от провинциално момче, недоволно от съществуващата в царска Русия система, през университетите в Казан и Санкт Петербург, където ще приеме марксизма, ще съдейства за утвърждаването на руската революционна социалдемокрация, ще мине през заточение в Сибир, през интелектуална дейност в Западна Европа, ще създаде интернационална революционна група от остатъците от разпадналия се в сблъсъка със световната война Втори интернационал, а след като в Русия спонтанно избухва революция Улянов, вече известен като Ленин, ще приложи революционната си теория на практика във втората руска революция от 1917 г., като насочи страната към социалистически преобразования. Само този бърз преглед на дейността на Ленин в краткия му 54-годишен живот го прави важна историческа фигура.

Защо тогава толкова малко се говори за 150-годишнината от раждането му? За историците отговорът е ясен – защото тези чествания са въпрос на политика, а не на история. В родината му властите не възнамеряват да отбелязват годишнината, защото днешна Русия е основана върху възродения национализъм, докато Ленин е един от най-последователните интернационалисти и противници на Руската империя. Основната причина за мълчанието разбира се е краха на държавния социализъм от съветски тип, който след осъществената главно благодарение на неговите усилия Октомврийска революция се утвърждава първо в Русия, а после в значителна част от Източна Европа и в други държави по света. Въпросът обаче е доколко този крах се дължи на основополагащите идеи на Ленин или на еволюцията им след смъртта му. А и трябва да се уточни, че моделът се провали в Европа, но не и в Азия. А на довода, че в Азия вече не става дума за социализъм, а за държавен капитализъм, лесно може да се отговори, че всъщност в Китай и Виетнам реформите започнаха именно по модела на Лениновата Нова икономическа политика (НЕП). При това положение е напълно естествено мълчанието за Ленин в съвременната политика, в която господства неограниченият капитализъм, наречен по-благообразно неолиберализъм, и се възражда национализмът. По-важната задача на историците е да припомнят как делото на Ленин е променило света.

Ще започна с умението му да развитие марксизма с оглед на променилия се през десетилетията след смъртта на Маркс свят. Става дума за теорията на Ленин за империализма (той не е автор на термина, но го интерпретира по марксистки) в условията на глобалния конфликт – Първата световна война. Приспособяването на революционния марксизъм към тези нови условия може да се нарече и ревизия на Маркс, но всъщност е развитие на неговите идеи. А основният извод на Ленин е, че неравномерното развитие на водещите европейски държави води до конфликти между тях, но и до възможност революцията да избухне не едновременно, а първо в една държава, където противоречията са най-дълбоки и откъдето тази революция да се разпростре из цяла Европа.

Става ли така? Доказателството са двете руски революции от 1917 г. А на анализаторите, които обвиняват Ленин, че е унищожил Руската империя трябва да припомня, че през 1916 г. той казва, че революцията предстои, но едва ли ще доживее да я види, докато в началото на 1917 г. не избухва Февруарската революция. Само че тя не е дело на Ленин, а е резултат от действията именно на Руската империя. Оказва се вярна тезата му за революционния потенциал на Русия, а революцията, която слага край на Руската империя е наистина спонтанна. Унищожителите на Руската империя не са Ленин и болшевиките, а управляващите тогава.

Едва след успеха на Февруарската революция се намесва Ленин с идеята си тя да се задълбочи и да се превърне в общоевропейска, като по този начин се реализира интернационалния лозунг: Империалистическата война да се превърне в гражданска! Сиреч да се извърши прехода от война навън към революция вътре. Това е смисълът на усилията на Ленин за нова революция в Русия, които завършват с успех в края на октомври (началото на ноември по нов стил) 1917 г. Така започва може би най-големият социален експеримент на ХХ в.

С какво още трябва да помним Ленин? Според мен, на първо място с последователния му интернационализъм. Той го води към разрушаване на Руската империя, към признаване на правото на подчинените народи да се борят за независимост. Всичко това присъства в първия законодателен акт на Октомврийската революция „Декрет за мира”, подготвен от Ленин. Там за пръв път е заявено правото на нациите на самоопределение, което два месеца по-късно ще бъде повторено в 14-те точки на президента на САЩ Удроу Уилсън и по-късно ще влезе в документите на Обществото на народите и още по-късно на Организацията на обединените нации. При това според „Декрета за мира” това право се отнася не само да народите в Руската империя, а за всички потиснати народи по света, на първо място от колониалните империи. Дълготрайното въздействие на тази теза на Ленин променя изцяло картата на съвременния ни свят.

На пръв поглед тази теза на Ленин подкрепя възхода на национализма, но на практика тя не противоречи на интернационализма, сиреч на обединяването на държавите. Както показва и последвалата история на Европа, истинско обединение може да се постигне не чрез подчиняване на едни народи на други, а чрез тяхното равноправие и свободно изразената им воля. Ленин критикува лозунга за Европейски съединени щати, но не защото е интернационален, а защото не е достатъчно интернационален – за него той трябва да бъде за Световни съединени щати, а обединението трябва да се осъществи върху много по-широка социална основа.

Интернационализмът продължава да е водещ за развитието на света и днес, тъй като той е в основата на множеството глобални и регионални организации. А и защото светът се изправя пред все повече проблеми, чието решение може да се търси само с глобални усилия, а не с национални или регионални.

Несъмнено най-ярката характеристика на Ленин като деец и мислител е неговата вяра в революцията като път за обществено развитие. Той осъществява една революция, която за повечето руски и световни анализатори изглежда напълно невъзможна – Октомврийската. И то не просто като овладяване на властта, а като преодоляване на огромните вътрешни и външни препятствия, с които тя трябва да се справи. Само умението на Ленин да променя позициите си съобразно променените реалности тази революция успява да премине през всички опасности и да се утвърди през най-важните 5 години – от 1917 до 1922 г.

Все пак вярата на Ленин в общоевропейската революция не успява да се осъществи напълно. Революция избухва в Германия през ноември 1918 г., революционни събития има в България, Унгария, Австрия, Османската империя, но те обхващат само победени държави. Тази непостигната цел показва, че Ленин не е пророк, а революционер, който недооценява силата на национализма.

Най-значителният резултат от теорията на Ленин за революцията идва впоследствие. Той не е в глобалното ѝ разпространение, а в създаването на алтернатива на господстващата система на капитализма – такава роля изиграва социализмът, утвърден след Октомврийската революция. Цената на изграждането на тази алтернатива не е малка, но нима утвърждаването на капитализма има по-малка цена? Новата алтернатива е в опита за изграждане на общество, в което движещата сила не са егоизмът и стремежът към печалба, а развитието на цялата общество чрез грижата за всички негови членове. Тази цел изглежда утопична, но усилията за реализирането ѝ силно намаляват неравенствата и правят обществата много по-единни и солидарни.

Социалната алтернатива, внесена в света от социализма, става движеща сила за развитието на ХХ в. И това личи както в международните отношения, така и от появата на едно ново явление – социалната държава в развитите държави. Тя се утвърждава благодарение на конкуренцията на социалистическата социална държава или поне на нейния пропаганден образ. А потвърждение за ролята на социалистическата алтернатива виждаме и в разграждането на социалната държава, което наблюдаваме през последните десетилетия след края на Студената война, когато изчезва европейската социалистическа алтернатива.

При всички основателни критики към социалистическия път, започнал с Октомврийската революция, едва ли може да се отрече огромния му потенциал за ускорено догонващо развитие на държавите от периферията. Това е същността на идеята на Ленин за създаване в Русия на едро машинно производство и толкова експлоатираната от пропагандата пълна електрификация. Едва ли може да има съмнение, че благодарение на социалистическата индустриализация Съветският съюз е единствената държава, успяла да устои на германската светкавична война през 1941 г., защото тази битка има не само военни, а още икономически и идеологически характеристики.

Ролята на държавата при индустриализацията и изграждането на социализма е изключително голяма. Но Ленин винаги е смятал, че тази роля е временна, защото държавата е репресивна структура, затова трябва да бъде заменена от самоорганизиращото се общество. Все още сме много далеч от тази перспектива, но не мисля, че с лека ръка трябва да се отказваме от нея.

Изброих само някои от реализираните и нереализираните идеи на Ленин, които продължават да са актуални и днес. Има и други, а всички те в съвкупност му осигуряват трайно място в историята. Колкото до оценките, те могат да са най-различни, а и да се променят, особено в перспективата на отминаващото време, което отделя трайното от мимолетното.

 

Източник: сайтът 24 май, 21 април 2020

 

Проф. д-р по история Искра Баева е родена в София, завършила е специалност история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през 1974 г. През 1982 г. защитава дисертация, след което става преподавателка по съвременна световна история в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

 

БИТКАТА ЗА ЛЕНИН (размисли) – д.ф.н. проф. Петър-Емил Митев

Ленин е политикът, оказал най-силно въздействие върху историята на ХХ в. В историята на социализма и на марксистката теория той заема особено място чрез първия опит да се „построи“ социалистическо общество. Оценката на неговото дело не може да бъде еднозначна. Не подлежат на съмнение обаче най-дълбоките основи на нравствените мотиви, които са го ръководели, неговата морална приобщеност към трудовите хора.

За Ленин е писано много, извънредно много. И добро, и лошо (1).  В стихове и проза. Във вестникарски фейлетони и научни монографии. Сякаш всичко е казано. Но продължава да се пише и говори. Важно е да се разбере защо, къде са корените на „лениниадата“ и нейните разновидности.

Ленин е неотделим от нашето време, от съвременния свят. Делото, а затова и името му, са вградени в изпълнения с драматизъм ХХ век, а оттам и в неговото продължение – напрегнатия, противоречив и все още с непредизвестен край XXI век. Понятието „империализъм“, на което Ленин посвети дълбок анализ, не е предадено в историческия архив, а само обогатено с „некласически“ форми. Революцията, която той вдъхновяваше и ръководеше, достигна своя Термидор, но нейните исторически последствия са дори още по-осезаеми. Царска Русия беше страна, силно зависима от западния капитал. СССР израсна като мощна независима страна, която победи във Втората световна война и постави началото на космическата епоха. Днешна Русия е първостепенен фактор в многополюсния свят, глобална сила, която не може да бъде сплашена или поставена на колене с военни заплахи или икономически санкции. А Великият октомври намери своето продължение във Великата китайска революция. Нито „комунизацията“ на китайската революция, нито нейната победа биха били възможни без СССР, без делото на Ленин. И без ленинизма (2).

Преди да се обърнем към теоретичната същност на ленинизма, нека се вгледаме в

 

                               методологическите предпоставки на Лениновото творчество

 

И. Г. Лежньов, редактор на сп. „Нова Русия“ (забранено в 1926 г. като „сменовеховско“), пише в статията си „След Ленин“ (1924): „И ето Ленин. Човек свободен и независим. В какво се състои тази свобода? В това, че между него и факта няма никакви прегради, никакъв традиционен боклук от привързаности, пристрастия, закостенели догматически мисловни навици. Тази вътрешна свобода и независимост, умението да гледа истината право в очите, колкото и некрасива понякога да е тя, умението тази истина да се изказва с цялата прямота, простота и жестокост, без всякакви патетични уговорки, без всякакво смекчаващо и завоалиращо примирение, без всякакво самодоволно самонаслаждение – това е най-големият дар на Ленин, който е може би най-трудно да се усвои, тъй като това е дар на революционера в самия себе си, а не само във външната борба, което, разбира се, е несравнено по-лесно и по-плоско“ (3).

Оттук лесно можем да разберем органичната нетърпимост на Ленин към лъжата, не само към „чуждата“, но и към „нашата“, „своята“, приятната, „сладичка“ лъжа, от която „убийствено“ му се повдига. В речника на Ленин след революцията се появява понятието

 

                                                             „комунистическа лъжа“

 

(дори съкратено – „комвранье“) (4). След смъртта му това словосъчетание беше напълно изоставено и можеше да се намери... само в преиздаваните събрани съчинения на самия Ленин. Докато се стигне до „постсъветското“ пространство-време, в което стана невъзможно да се признае съществуването на „комунистически истини“. Може би не е излишно да се изтъкне, че принципното преразглеждане на отношението социалдемокрация – болшевизъм не включва преоценка на позициите преди и по време на Първата световна война. Остава в сила ленинското разобличаване на „голямата лъжа“ – лъжепатриотичните мотиви да се гласуват военните бюджети, а след това да се оправдава и подкрепя участието във войната.

Категоричното отхвърляне на допустимостта и използването на „комунистическа лъжа“ е логично свързано с отношението на Ленин към властта. Този въпрос естествено привлича вниманието на изследователите. Може би ще бъде най-добре да се вслушаме в мнението на съвременник, който наблюдава отблизо развитието на събитията в Русия, но е категорично дистанциран от съветския строй. Жак Садул, сътрудник на френската военна мисия в Русия, споделя: „Мен често ме питат: обичат ли Ленин и Троцки властта заради самата власт. Що се отнася до Ленин, каквито и да са съмнения са недопустими. Властта за него не е самоцел, а само средство, за да се стигне до победа на Идеята. Струва ми се също, че колкото и да личи удоволствието, което изпитва от своята власт, Троцки не би го изпитвал, ако трябва да служи на друго дело, различно от болшевизма...“ Тоест същата характеристика важи и за Троцки (5).  Това вероятно е важна част от обяснението на народния култ към болшевишките лидери в първите години на съветската власт (6).

Без суетно притеснение за възможна загуба на престиж, на най-авторитетен международен форум (IV конгрес на Комунистическия интернационал), в сложна международна и вътрешна обстановка, Ленин откровено споделя:

„Несъмнено ние направихме и ще направим още огромно количество глупости. Никой не може да съди за това по-добре и да види това по-нагледно от мене“ (7).

Характерно е за Лениновия политически стил. За ленинския култ към истината. Колко партийни ръководители и/или държавни мъже са били или са способни на такава безпощадна откровеност, на такава критичност и самокритичност? Разбира се, въпросът е реторичен. В наше време се смята, че откровеността вреди на социологическите рейтинги, а самокритичността е само повод за активизация на политическия опонент/противник.

Още по-показателно е стратегическото измерение.

В една важна публична изява – през повратната 1921 г., Ленин дава поучителен отговор на интересния въпрос: кои, според него, са „главните врагове“? (8)  Някой може прибързано да предположи: белогвардейците, империалистите, кулаците, а може би меншевиките и есерите. Нищо подобно. Враговете не са персонифицирани и са вътрешни.

Най-големият враг на комунизма според Ленин е 

                                                   „комунистическото високомерие“

(„коммунистическое чванство“). Споменава го като феномен многократно, а през есента на 1921 г. го претегля, ранжира. Вярата във всемогъществото на „комунистическите декрети“. Всъщност във всемогъществото на завладяната държавна власт. Във всесилието на силата.

Вторият враг е невежеството. Некомпетентността. Противоречието между огромните задачи, пред които се изправя страната, и образователната подготовка за тяхното решение.

Третият враг е рушветът („взятка“). Сега бихме казали корупцията. Неизменен спътник на властта.

Политическото високомерие е органично присъщо на командно-административната система, на държавния социализъм, чийто гръбнак е йерархичната вертикала. Но не трябва да се мисли, че политическото високомерие „автоматично“ изчезва с началото на демократични промени. Преходът у нас демонстрира негова любопитна – и скъпо струваща, „синя“ мутация („Времето е наше“; „Светът е с нас“; „Победихме с малко, но завинаги“). Появи се и реанимиран „червен“ вариант, който доведе до инфлация на надеждите и парите.

Темата не изглежда затворена и до днес. Не беше ли израз на политическо високомерие и спрямо избирателите, и спрямо конституцията, решението за бойкот на парламента, взето от партиен орган? И само това ли?

От друга страна, нека се огледаме и ще видим как „тройката“, идентифицирана от Ленин – високомерие, некомпетентност, корупция – грее от екрана, плези се от вестниците, триумфира в институции и се подсмива всекидневно – на нас, на законите, на страната...

Изглежда, все още има какво да научим от Владимир Илич. Разбира се, подобно признание е трудно да се чуе и е нереалистично да се очаква. Ленин? Вдигане на раменете. Да, всичко ми е ясно и познато... Между другото, задайте на всезнайкото въпрос: знаете ли, че Ленин е написал книга за САЩ, за селското стопанство на САЩ? Шансът да получите положителен отговор не е по-голям от онзи, който предлага лотарията – било частна, било държавна. При това не става дума за съчинение, което е плод на случайно хрумване, а за част от дългогодишна, фундаментална изследователска дейност, довела до може би най-големия и практически значим теоретичен принос на Ленин – теорията за двата пътя на капиталистическо развитие (9).

Стигаме до ленинизма. Имануел Уолърстийн го определя по следния начин: „Ленинизъм – това е стратегия на завладяването, укрепването и запазването на властта в отделно взета страна“ (10).

Остават обаче неясни няколко неща. Първо, какво легитимно място заема изследването на империализма в наследството на Ленин? „Отделно взета страна“ силно напомня за сталинизма, а не за ленинизма. И какво е класовото съдържание на властта, нейната обществена цел? Остава и въпросът за приемствеността на ленинизма спрямо марксизма. Ще си позволя да предложа по-различно определение.

По своята същност ленинизмът е политическо откритие в сферата на теорията и практиката, на марксистката традиция и пролетарската практика, на предимствата, които има по-високата степен на организираност в борбата за власт, и на предпоставките за нейната ефективност в условията на маневрена класова борба. Оттук следва както обяснението за пространството на болшевизма – неговия невероятен успех на Изток и неговото ограничено влияние на Запад, така и за неговото време – триумфален възход и неминуем залез.

Тайната на болшевизма е в съчетание на (по външна видимост) несъчетаемото: якобинска (по тип) авангардна организация (но по-завършена, по-съвършена) плюс социалдемократическа широта. Оттук е и възможността за революционно надграждане в началото на пътя и за реформистка редукция на негова повратна точка.

Да приемем определението като хипотеза и да го проверим чрез

 

                                                               историята на ленинизма

 

1899 г. - „Развитието на капитализма в Русия“: Обективната социално-икономическа обстановка; сцената, на която ще протече революционната политическа драма. Анализирана от марксистка социалдемократическа позиция. Предистория на ленинизма.

1902 г. - „Какво да се прави?“: Възможност и необходимост от по-висока степен на организираност. Пътища за ускорено формиране на по-висока степен на организираност. Организационна роля на идеологията.

1904 г. - „Крачка напред, две крачки назад“: Механизмът, структурата на по-високата степен на организираност (партията като висша форма на класова организация; йерархични взаимоотношения между пролетарските организации). Роля на партийния апарат, на професионалните революционери (вътрешнопартийната йерархия). Отзвук: обвинения в „якобинство“ (11).

1905 г. -  „Двете тактики на социалдемокрацията в демократическата революция“: Реализиране на възможностите на формацията с по-висока степен на организираност чрез избор на оптимален вариант. Формула на новата власт: „революционно-демократична диктатура на пролетариата и селячеството“.

1908 г. - „Аграрната програма на социалдемокрацията в Първата руска революция 1905-1907 г.“: Равносметка на опита да се насочи развитието към определен – оптимален вариант.

1916 г. - „Империализмът като най-висок стадий на капитализма“: Нова социално-историческа ситуация в света, която разширява възможностите на революционните сили.

1917 г. - „Априлските тезиси“: Нова социално-историческа ситуация в Русия, която открива пътя на болшевиките към властта; Формулата „революционно-демократическа диктатура на пролетариата и селячеството“ е реализирана в необичайната форма на съветите. Революцията продължава.

1917 г. - „Държавата и революцията“: Диктатурата на пролетариата е необходимата свръхорганизация  след вземането на властта. Самоорганизацията на мнозинството трасира пътя към отмиране на държавата.

1919 г. - VIII конгрес на РКП/б/: Програмна конкретизация на организационните задачи. Военният комунизъм като историческа форма на диктатурата на пролетариата.

1920 г. - „Левичарството - детската болест в комунизма“: Отграничаване вдясно и вляво (от предателското пропускане на революционните шансове вдясно и революционното нетърпение и авантюризъм вляво).

1921 г. - „Новата икономическа политика и задачите на комитетите за политическа просвета“: Рязък поврат на съветската власт и РКП /б/. Трите главни врага.

1922/23 - „Политическо завещание“: Равносметка на опита да се изгради нова държавност. Опасността от бюрократизъм. Организацията на контрола. Нов център на тежестта: културната организация. Необходимост от цялостно преразглеждане на гледната точка за социализма.

 

Маркираните произведения са като цяло широко известни. Разбира се, не в една и съща степен. Може да се съжалява, че малко известна е книгата „Аграрната програма на социалдемокрацията в Първата руска революция“. Под това сухо заглавие се крие бляскав научен и политически труд. Няма да бъде пресилено да се каже, че с разплитането на възела от идеи, политики и събития напомня за шедьовъра на Маркс „18 брюмер на Луи Бонапарт“. Причината да не привлича вниманието вероятно се дължи до известна степен на самото заглавие, а вероятно по-важно е, че изобщо не се споменава в книгата, която става изходна точка за интерпретация на болшевишката история в продължение на дълги години – „История на ВКП/б/. Кратък курс“ –  редактирана, а отчасти и написана от Сталин (12).

Методологичната стойност на Лениновото произведение е непреходна. Първоначално, през 90-те години, Ленин анализира обстойно насоката на общественото развитие към капитализъм. С революцията „на дневен ред е поставен друг, по-висш въпрос: капитализъм от типа алфа или капитализъм от типа бета“ (13).  Историята е поливариантна. Закономерната насока на общественото развитие не предопределя неговата форма. Тъкмо формата зависи от степента на подготовка, организираност и активност на субективния фактор.

Нека за момент се отклоним и „се върнем към нашите овце“. В началото на прехода нямаше дори точно понятие за неговата същност, да не говорим за ориентация, за избор между алфа и бета варианти. „Капитализъм“ беше прикрит със смокиновото листо „пазарна икономика и демокрация“. А вариантите проличаха по-късно. И остана илюзията, че преходът може би не е завършил или поне ще бъде ревизиран.

В свое ключово произведение („Държавата и революцията“, 1917 г.) Ленин дава обобщаваща формулировка на своето разбиране за марксизма. „Главното в учението на Маркс е класовата борба, полемизира Ленин. Така говорят и пишат твърде често. Но това не е вярно“. И категорично изтъква: „Марксист е само онзи, който разпростира признаването на борбата между класите до признаване на диктатурата на пролетариата.“ (14)

Антонио Грамши ще анализира различието между Запада и Изтока. На Запад има развито гражданско общество и класовата борба има позиционен характер, за разлика от революционния Изток, в който се води маневрена класова борба. Впрочем още през XIX в. Маркс беше посочил, че в страни като Америка, Англия, може би Холандия, работниците „могат да постигнат своята цел по мирен път“, а не по силов (15).  Но дори този акцент върху „институциите, нравите и традициите на различните страни“ не е най-важното. Светогледът на Маркс е изграден върху идеята за безкласово общество. Неговата – и на Енгелс, ориентация към пролетариата е не израз на класово пристрастие и идеализация, а на научно обоснованото убеждение, че пролетариатът е класата, която, за да освободи себе си, трябва да освободи обществото от класовия антагонизъм. Марксизмът по своята същност е научна теория за обективните и субективните условия на прехода от капитализъм към безкласово (комунистическо) общество, т.е. научен философско-икономическо-политически анализ на буржоазното общество, който установява неговите исторически граници и революционно превръщане в нов обществен строй, като на тази основа определя и оптималната стратегия и тактика на революционните сили (16).

Тезата на Ленин покрива силовия път на революционната борба. Многостранната концептуална разработка осигурява висока ефективност в тази борба. Цената: открива се прозорец към хипертрофия на насилието. Критиците на ленинизма настоятелно го отъждествяват със сталинизма, търсят в лицето на Ленин основателя на ГУЛаг.

 

                                                                          „Малка“ непрецизност

 

Има принципна и колосална разлика между насилието по време на революция и гражданска война и насилието десетилетие/десетилетия след революцията. Зад бялото знаме, развяно от царските генерали, стоят очевидни класови сили. За да оправдае терора, Сталин измисля „теорията“ за изостряне на класовата борба, заедно с... напредъка по пътя на социализма, т.е. тогава, когато според Ленин следва да протича процес на отмиране на държавата.

Ленин пристъпва към задачите на новата социалистическа власт изключително внимателно, без всякакъв догматизъм. „Ние още не знаем какъв ще бъде социализмът в завършена форма... Още тухлите, от които ще бъде изграден, не са изпечени“ (17).

Този подход се запазва до края. НЕП означава възстановяване на капитализма – до каква степен, още не е ясно (18).  При все това Ленин дава една ярка формулировка: „Социализмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна“. Звучи като лозунг. И действително изпълнява такава функция, но съдържанието му далеч надхвърля границите на лозунга. Предстои да се решават задачи, които в други общества са изпълнени без съветска власт; ако достигнем същото равнище и запазим съветската власт – ще се получи нещо качествено ново.

Исторически преходно, конюнктурно е понятието „електрификация“. През 70-те и 80-те години формулата би трябвало да се актуализира примерно така: „Социализъм е съветска власт плюс интензивен тип икономика“ или „плюс компютризация“. Не се получи. В целия огромен социалистически лагер – от Одер до Охотско море, компютри се произвеждаха единствено в българското село/град Правец. С вносни елементи. Прерастването на революцията в социалистическа не беше завършено. Революцията се върна към своите буржоазнодемократични задачи. И СССР се разпадна.

Погледнете съвременен Китай. Ще откриете

                                                        модернизиран Ленинов еталон:

                                                            „Комунистическа власт плюс високи технологии“.

 

Тъкмо това плаши САЩ. Не „комунистическата власт“ сама по себе си, а съчетанието с високи технологии. Програмата „Направено в Китай 2025“. Неясният въпрос: какво ще последва обществото сяокан...

Националното ограничение („отделно взета страна“), на което акцентира И. Уолърстийн по повод на ленинизма, не е коректно. Документиран факт е, че В. И. Ленин до последния си работен ден се вълнува от проблемите и перспективите на световната революция. След него щафетата ще поеме Лев Давидович Троцки.

През първите години след Октомври 1917 – 1919 г. вниманието на Ленин е насочено към развитите страни в Западна Европа, особено към Германия. Но Германската революция от 1918 г. е трагично прекършена с убийството на нейните лидери Роза Люксембург и Карл Либкнехт. В същото време Великият октомври стимулира събуждането на Изтока и мощно разместване на геополитическите пластове. Това разкрива нови исторически възможности. В последната си работа (датирана 2 март 1923 г.) В. И. Ленин бележи:

„Изходът на борбата в крайна сметка ще зависи от това, че Русия, Индия, Китай и т.н. съставят гигантското мнозинство от населението“. Но „на това мнозинство е необходимо успешно да се цивилизова. На нас също не достига цивилизация, за да успеем да преминем непосредствено към социализъм, макар и да имаме за това политическите предпоставки“ (19).

Само пет години Ленин ръководи революцията в огромна и сложно съставена страна. И остава единственият държавник, който променя механизма, по който се е движела историята като резултат от сблъсъка на индивидуални воли. Повежда след себе си народни маси по пътя към непознато до този момент обществено устройство. Разбира се, в интерес на коректността, следва да отчетем с уважение и якобинските предшественици: Робеспиер и Сен-Жюст, които в продължение на десет месеца търсят пътя към „Република на добродетелта“...

Ленин е политикът, оказал най-силно въздействие върху историята на ХХ в. Нито един от съвременниците му не е негов „конкурент“, а всички следващи, колкото и значителни да са – за добро или лошо, оставените от тях следи живеят в след-Лениновия свят, експлоатират Лениновото наследство, трансформират го, оспорват го, борят се с него или просто са принудени да се съобразяват със съществуването му.

Като основател на съветската държава, Ленин в порива към световна революция обедини народите на Русия, предотврати разпадането на руската империя, естествен резултат от една буржоазнодемократична революция. С това беше поставено началото на нова политическа реалност, която обуслови военнополитическия дуализъм на термоядрения свят, на света през втората половина на ХХ в. Този дуализъм беше фактор на равновесието, което откри възможности за преход към една по-висока степен на цивилизованост на глобалния свят в противоречивото ново столетие.

В историята на социализма и на марксистката теория Ленин заема особено място чрез първия опит да се „построи“ социалистическо общество. Оценката на неговото дело не може да бъде еднозначна. Ленин е архитект на военния комунизъм. И също Ленин призна, че опитът с щурм да се влезе в комунизма е погрешен и безперспективен. Именно Ленин откри новите шансове на социализма в гражданското общество, в културата. Но този поврат не беше осъществен последователно или дори обмислен докрай.

На самия Ленин не достигнаха физически сили, житейско време. Негов приемник стана политическият деец, който той официално беше предложил – в писмо до партийния конгрес, да бъде сменен. Разбира се, може да се дискутира дали Ленин би могъл да преосмисли последователно и да наложи концепция на партията и държавата, така че да се извърви пътят към „пълно преразглеждане на представата за социализъм“. Не подлежат на съмнение обаче най-дълбоките основи на нравствените мотиви, които са ръководели Ленин, неговата морална приобщеност към трудовите хора. Тъкмо този нравствен коректив беше ампутиран по-късно и придаде нов смисъл на революционната машина на насилие.

Ленин е символ на най-голям триумф и най-голяма трагедия на една историческа съдба.

 

Бележки

(1) Вж. Е. А. Костеленец. 2017. Битва за Ленина. Новейшие исследования и дискусии. Москва: АИРО-XXI.

(2) „Манифест на Комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс е преведен за първи път на китайски в 1921 г. „Китайците възприеха марксизма от руснаците, в неговата руска версия“ (Хобсбаум, Э. Эхо „Мерсельезы”. Дойчер, И. Незавершенная Революция. Россия 1917-1967. Москва: „Интер-Версо”, 1991, с. 236). Преценката е на И. Дойчер.

(3) Цит. по. Мансурян, А. А. 2000. Другой Ленин. Москва: Вагриус, с. 470.

(4) На ХI конгрес на РКП/б/ Ленин акцентира: „Нам очень много приходится слышать, мне особенно по должности, сладенького коммунистического вранья, „комвранья“, каждый день, и тошнехонько от этого бывает иногда убийственно“ (Ленин, В. И. ПСС, т. 45, с. 93).

(5) Садуль, Ж. 1990. Записки о большевисткой революции (октябрь 1917 – январь 1919). М., с.146.

(6) Характерен пример: 24-годишна червеноармейка влиза в ролята на „червена магьосница“, като лекува чрез благоречие със „свещените имена на Троцки и Ленин“ (вж. Мансурян, цит. съч., с. 365).

(7) Ленин, В. И. ПСС, т. 45, с. 290.

(8) Ленин, В. И. Новая экономическая политика и задачи политпросветов. ПСС, т. 44, с. 173-174.

(9) Ленин, В. И. Новые данные о законах развития капитализма в земледелии. Выпуск I. Капитализм и земледелии в Соединенных Штатах Америки. В: Ленин, В. И. ПСС, т. 27, с. 129 – 227. Особеният интерес на Ленин към САЩ е свързан с неговата теза, че Русия и САЩ имат нещо сходно и много важно: огромен колонизационен поземлен фонд, в резултат на това, че за разлика от европейските империи те се разширяват териториално като присъединяват нови земи към основното тяло на държавата: САЩ чрез инвазия на Запад, Русия – на Изток.

(10)  Валлерстайн, И. 2011. Ленин и ленинизм сегодня и послезавтра. Expert.ru 1/2011.

(11) Отговорът на Ленин: „Якобинец, неразривно свързан с организацията на пролетариата, осъзнал класовите си интереси, това именно е революционният социалдемократ“  (В. И. Ленин. 1987. Избрани произведения. Том 3. София: Партиздат, c. 216). В отговор на отговора Мартинов от името на меншевиките (1905) обобщава борбата с болшевизма като „ново якобинство“.

(12) Разбирането на Сталин за аграрната програма се различава съществено от възгледите на Ленин. Сталин поддържа идеята за раздел на помешчическите земи, Ленин е за национализация на земята. В предговор към първия том на своите съчинения Сталин, като отбелязва, че позицията на Ленин е свързана с тезата за прерастване на революцията в социалистическа, която е била известна, с безпрецедентен самокритичен тон продължава: „Но мы, практики, не вникали в это дело и не понимали его великого значения ввиду нашей недостаточной теоретической подготовленности, а также ввиду свойственной практикам беззаботности насчёт теоретических вопросов“ (Сталин, Йосиф. 1946. Сочинения. Т. 1, с. XV).

(13)  Ленин, В. И. Съчинения. Т. 16, София: Партиздат, 1952, с. 114.

(14)  Ленин, В. И. Събрани съчинения в петдесет и пет тома. Т. 33, с. 33.

(15) Маркс, К. 2013. Човекът и бъдещето. Избрано. София: Изток-Запад, с. 575.

(16) Митев, П.-Е. 1984. От социалния проблем към светогледни открития.  Евристичната логика в историята на марксистката философия. София: Наука и изкуство, с 176.

(17) „Дать характеристику социализма мы не можем; каков социализм будет, когда достигнет готовых форм, - мы этого не знаем, этого сказать не можем... потому что нет еще для характеристики социализма материалов. Кирпичи еще не созданы, из которых социализм сложится“ (Ленин, В. И. ПСС, т. 36, с. 65-66).

(18) „Новая экономическая политика означает замену разверстки налогом, означает переход к восстановлению капитализма в значительной мере. В какой мере – этого мы не знаем“. (Ленин, В. И. ПСС, т. 44, с. 159-160).

(19) Ленин, В. И. Лучше меньше, да лучше. В: Ленин. ПСС, Т. 45, с. 404.

 

 

Петър-Емил Митев е политолог и социолог, доктор на философските науки. Професор в СУ „Св. Климент Охридски“ от 1988 г. Бивш директор на Научно-изследователския институт за младежта (1972-1988), председател на Българската социологическа асоциация (1991-1999). Председател на Управителния съвет на Института за социални ценности и структури „Иван Хаджийски“.

 

 

Източник: сп. „Ново време“, брой 3-4, март-април 2020 г.

 

 

 

 

 

«Диалектика на природата» на Фридрих Енгелс - нов етап в развитието на диалектическия материализъм

В едно свое писмо от 1873 г. Енгелс съобщава на Маркс, че е решил да напише философски труд върху диалектиката на природата. По това време Енгелс започва да работи върху предварителните бележки за труда си, а през 1875—1876 г. окончателно подготвя обширния «Увод» към книгата.

След завършването на «Анти-Дюринг» през юни 1878 г. Енгелс започва отново работа върху «Диалектика на природата». На 23 ноември 1882 г. той пише на Маркс, че скоро ще завърши този си ръкопис.

На 14 март 1883 г. умира Карл Маркс. Енгелс е принуден да спре работата си върху книгата, за да се заеме с «по-неотложни задължения». «Аз имам дълга — пише той в предговора към второто издание на «Анти-Дюринг» — да подготвя за печат останалите от Маркс ръкописи, а това е много по-важно от всичко друго». Освен това след смъртта на Маркс Енгелс поема цялата работа по ръководството на световното революционно работническо и социалистическо движение. По тия причини той не успява да подготви изцяло своя труд за печат.

След смъртта на Енгелс (5 август 1895 г.) ръкописът на «Диалектика на природата» заедно с други негови ръкописи попада в ръцете на някои от лидерите на германските опортюнисти в социалдемокрацията, и по-специално у Бернщайн. Ръководството на ГСДП обявило ръкописа на «Диалектика на природата» за «остарял», «негоден за печат» и цели три десетилетия той останал непубликуван. Едва след като ръкописът е издирен и дешифриран от съветската историческа наука, той е публикуван в Москва през 1925 г. на немски език паралелно с руския превод. Оттогава насам «Диалектика на природата» е претърпява редица издания в Съветския съюз и в други страни

Излизането на това забележително произведение в Съветската страна не остава незабелязано в България. Откъси от него се поместват в прогресивни вестници, списания и книги. През 1925 г. в сп. «Нов път», кн. 13 е отпечатана статията «Ролята на труда в еволюцията на човека от маймуната». А през 1927 г. във в. «Наковалня», бр. 94 и 95 излиза статията «Естествознанието в света на духовете», преведена от видния наш философ-марксист Тодор Павлов.

В отделно цялостно издание на български език «Диалектика на природата» излиза за пръв път в 1931 г. под редакцията на Тодор Самодумов като номер на третата серия на библиотека «Народна просвета» издавана по указание на БКП. По причини от цензурен характер името на преводача не е посочено. Това първо издание на книгата излиза в 2000 бройки.

При изключително трудните условия за разпространение на марксистко-ленинската литература по онова време издаването на този Енгелсов труд е истински подвиг за партията. Трябва да отбележим също, че България е една от страните, в които най-рано е преведено и издадено това важно философско произведение.

Това издание изиграва голяма роля за марксистката просвета на партийните и прогресивните кадри на българската интелигенция. То им служи като вярно оръжие в тяхната борба против фашисткото мракобесие чак до освобождението на страната от фашизма.

През 1950 и 1956 г. издателството на БКП подготвя и пуска две издания на « Диалектика на природата» в превод на Иван Георгиев в тираж 30 000 бройки за първото и 5000 бройки за второто издание. Трето издание на този забележителен философски труд на Енгелс в България е от 1971 г.  В него се възпроизвежда онова разположение на материала в «Диалектика на природата», което е прието в руското издание от 1941 г. Значително попълненият и разширен научно-справочен апарат се дава в съответствие с 20-и том на второто издание на Съчиненията на К. Маркс и Ф. Енгелс (Москва, 1961).

                                                                                              От Издателството на БКП

 

 

 

«Диалектика на природата» е едно от главните произведения на Ф. Енгелс; в него е направено диалектикоматериалистическо обобщение на най-важните постижения на природните науки от средата на XIX век, осъществено е по-нататъшното развитие на материалистическата диалектика и са подложени на критика метафизическите и идеалистическите концепции в природознанието.

В продължение на редица десетилетия на XIX век развитието на капиталистическия начин на производство, на неговите производителни сили стимулира бурното развитие на техниката и природознанието, особено на онези раздели на последното, които повече или по-малко непосредствено са свързани с нуждите на производството.

Началото и особено средата на XIX век бяха ознаменувани от редица забележителни открития и постижения в математиката, астрономията, физиката, химията и биологията. Установяваха се нови факти и закони, създаваха се нови хипотези и теории, възникваха нови отрасли на науката.

Най-важните етапи на това триумфално шествие на природните науки бяха, както показа Енгелс, три велики открития: клетъчната теория, законът за запазване и превръщане на енергията и дарвинизмът. През 1838—4839 г. М. Я- Шлайден и Т. Шван установиха тъждеството на растителната и животинската клетка, доказаха, че клетката е основната структурна единица на организма и създадоха цялостна клетъчна теория за строежа на организмите; с това беше доказано единството на целия органичен свят. През 1842—1847 г. Р. Майер, Дж. П. Джоул, У. Р. Гров, Л. А. Колдинг и X. Хелмхолц откриха и обосноваха закона за запазването и превръщането на енергията; по такъв начин цялата природа беше представена като непрекъснат процес на превръщането на една форма на универсалното движение на материята в друга. През 1859 г. излезе основният труд на Ч. Дарвин «За произхода на видовете чрез естествен подбор», който завърши развитието на еволюционните идеи за цяло столетие и стана фундамент на цялата съвременна биология. Философското значение на тези открития се състоеше в това, че те в най-концентриран вид разкриваха диалектическия характер на природните процеси. От средата на XIX век развитието на природознанието придоби характер на истинска революция. Но то се усложняваше от противоречието между диалектическата същност на новия природонаучен материал и метафизическия метод, който господства сред природоизследователите.

Необходимо беше философски да се обобщят най-важните постижения на природознанието от втората третина на XIX век и да се развие диалектикоматериалистическото разбиране за природата.

Тъй като Маркс бил изцяло погълнат от работата си над своя главен труд «Капиталът», то Енгелс се заема да разреши тези нови теоретически задачи, поставени от целия ход на развитието на природните науки. Той получава практическа възможност за това, след като се освобождава от работата си в манчестерската фирма и се преселва в Лондон. Но във връзка с Френско-пруската война, Парижката комуна и дейността си в Интернационала Енгелс едва в началото на 1873 г. можал да отдели голямо внимание на теоретическите изследвания.

Интересът на Маркс и Енгелс към проблемите на природознанието не е нито случаен, нито временен. Още от юношеското писмо на Маркс, в което той говори за своите занимания по природознание, чак до последните години от своя живот, когато Маркс пише самостоятелни трудове по математика, може да се проследи как се разширяват и задълбочават неговите природонаучни занятия. Аналогична еволюция може да се наблюдава и у Енгелс.

Създавайки цялостен мироглед, основоположниците на марксизма не само критически преработиха постиженията на предшестващите ги философия, политическа икономия, социалистически и комунистически учения — те неизбежно трябваше да обобщят и основните постижения на съвременното им природознание, тъй като без това бе невъзможно на материализма да се придаде нова, диалектическа форма. «Маркс и аз — пише Енгелс в предговора към второто издание на «Анти-Дюринг» — бяхме едва ли не единствените, които спасихме съзнателната диалектика, като я изтръгнахме от немската идеалистическа философия и я приложихме в материалистическото разбиране на природата и историята. Но за едно диалектическо и заедно с това материалистическо разбиране на природата е необходимо да се знаят математиката и природознанието.»

Висока оценка на ролята на природните науки в познанието на света, а следователно и на тяхното значение за изработване на научен мироглед дава Маркс, когато в подготвителните работи към «Капиталът», отнасящи се към 1863 г., той отбелязва, че природознанието «образува основата на всяко знание».

И Маркс, и Енгелс проявяват в еднаква степен дълбок интерес към природните науки. Но между тях съществува своеобразно разпределение на труда. Маркс по-основно познавал математиката, а също историята на техниката и агрохимията; същевременно се занимава с физика, химия, биология, геология, анатомия и физиология; за разлика от Енгелс той повече изучава математиката и приложното природознание. Енгелс по-задълбочено познавал физиката и биологията; същевременно той се занимава с математика, астрономия, химия, анатомия и физиология; за разлика от Маркс той повече изучавал теоретическото природознание.

Още в трудовете на Маркс и Енгелс, отнасящи се до периода на зараждането на марксизма, т. е. до 1848 г., има многобройни факти, свидетелстващи за тяхното сериозно внимание към развитието и постиженията на природознанието и техниката. Но през този период Маркс и Енгелс още не са пристъпили към специални занимания с природните науки.

Маркс за пръв път започва такива занимания през 1851 г., когато възобновява своите изследвания в областта на политическата икономия и с цел задълбочено да изучи технологията и агрономията започва специално да се занимава с историята на техниката и агрохимията. По-късно резултатите от тези занимания биват използвани в главата за машините в първи том на «Капиталът» и при разработването на теорията за поземлената рента в трети том на «Капиталът». През 50-те години и Енгелс започва да се занимава с отделни проблеми на природните науки.

Пристъпвайки непосредствено към написването на първия вариант на бъдещия труд «Капиталът», Маркс стига до извода, че трябва специално да се заеме с математика. От 1858 г. започват неговите занимания по алгебра, след това по аналитична геометрия, диференциално и интегрално смятане. Впоследствие тези занимания придобиват самостоятелно значение. В същото време Енгелс започва да изучава физика и физиология с цел да използва постиженията на тези науки и по-специално клетъчната теория и учението за превръщането на енергията, за по-нататъшното развитие на диалектиката. Като мощен стимул за изучаването на природознанието от Маркс и Енгелс послужила появата в края на 1859 г. на основния труд на Дарвин. Енгелс прочита книгата на Дарвин още в първите дни след появяването й. Маркс, прочитайки я в края на 1860 г., в писмо до Енгелс дава класическо определение на значението, което има за марксизма великото откритие на Дарвин: «Тази книга дава природоисторическа основа на нашите възгледи» (виж писмото на К. Маркс до Ф. Енгелс от 19 декември 1860 г.). През следващите години кръгът на природонаучните интереси на Маркс и Енгелс значително се разширява. Те изучават биология, анатомия, физиология, астрономия, физика, химия и други науки.

Най-важният етап в природонаучните занимания на Маркс и Енгелс започва през 1873 г. и продължава до смъртта на Маркс през 1883 г. През този период Маркс и Енгелс, продължавайки да разширяват и задълбочават своите природонаучни изследвания, пристъпват към създаването на самостоятелни трудове. Маркс създава най-важната част от своите математически ръкописи, в която си поставя за задача диалектически да обоснове диференциалното смятане. Но решаваща роля в природонаучната област през този период принадлежи на трудовете на Енгелс — на неговата «Диалектика на природата».

Така че «Диалектика на природата» е резултат от дългогодишните задълбочени занимания на Енгелс с природните науки. Първоначално Енгелс има намерение да изложи резултатите от своите изследвания във формата на полемично произведение, насочено срещу вулгарния материалист Л. Бюхнер. Този план се отнася приблизително към януари 1873 г. По-късно Енгелс стига до мисълта, че е необходимо да си постави по-всеобхватна задача. Грандиозният замисъл на «Диалектика на природата» е изложен в писмото, което Енгелс изпраща на 30 май 1873 г. от Лондон до Маркс в Манчестър. Маркс показва това писмо на забележителния природоизследовател К. Шорлемер. Ръкописът на писмото съдържа бележки на Шорлемер, в които той изцяло одобрява основните идеи на замисъла на Енгелс. През следващите години Енгелс извършва огромна работа по набелязания план, но не успява изцяло да осъществи своя замисъл.

Материалите, отнасящи се до «Диалектика на природата», са написани през периода от 1873 до 1886 г. За това време Енгелс проучва обширна литература по най-важните въпроси на природознанието и написва 10 повече или по-малко готови статии и глави и над 150 бележки и фрагмента.

В работата на Енгелс над «Диалектика на природата» има два главни периода: от замисъла на това произведение до началото на работата над «Анти-Дюринг» (май 1873—май 1876 г.) и от завършването на работата над «Анти-Дюринг» до смъртта на Маркс (юли 1878 — март 1883 г.). През първия период Енгелс се занимава предимно със събиране на материал, написва по-голяма част от фрагментите и «Увод». През втория период Енгелс разработва конкретен план на бъдещото произведение, написва значителна част от фрагментите и почти всички глави. След смъртта на Маркс Енгелс, изцяло погълнат от работата по завършването на публикацията на «Капиталът» и от ръководството на международното работническо движение, вече няма възможност системно да се занимава с природознание и фактически е принуден да прекрати работата над своето произведение. «Диалектика на природата» остава незавършена. Но в редица свои трудове от последния период той използва както резултатите от своите предишни изследвания, така и новите данни на природознанието.

Задачата, която Енгелс си поставя, когато работи над «Диалектика на природата», е формулирана в предговора към второто издание на «Анти-Дюринг»: «... аз исках и в частното да се убедя в оная истина, която в общото не пораждаше у мене никакви съмнения, а именно, че в природата през хаоса на безбройните изменения си пробиват път същите диалектически закони на движението, които господстват и в историята над привидната случайност на събитията», «и най-сетне, моята задача не можеше да бъде да измислям и внасям в природата диалектическите закони, а да ги издиря в нея и да ги изведа от нея». Следователно задачата се състои в това, да се разкрие обективната диалектика в природата, а по този начин да се обоснове необходимостта от съзнателна материалистическа диалектика в природознанието, да се изгонят от него идеализмът, метафизиката и агностицизмът, а също и вулгарният материализъм, да се направи диалектикоматериалистическо обобщение на най-важните резултати от развитието на природознанието и по този начин да се обоснове всеобщността на основните закони на материалистическата диалектика.

За тази цел Енгелс мобилизира огромен фактически материал. Той използва около 100 труда на най-видните природоизследователи, в това число: по математика — книгата на Ш. Босю, по астрономия — на И. Г. Медлер и А. Секи, по физика — на Р. Майер, X. Хелмхолц, У. Р. Гров, У. Томсън, Р. Клаузиус, К. Максуел, Г. Видеман и Т. Томсън, по химия — на А. Науман, X. Е. Роско и К. Шорлемер, по биология — на Ч. Дарвин, Е. Хекел, Г. А. Никълсън; списанието «Nature» («Природа»). За съжаление, поради редица обстоятелства Енгелс не можал да използва такива по-малко известни тогава, но исторически не по-маловажни изследвания като трудовете на Ломоносов, Лобачевски, Риман, Бутлеров, трудовете на Максуел по теорията на електромагнитното поле.

Независимо от това, че «Диалектика на природата» остава незавършена и отделните й части имат характер на предварителни скици и откъслечни бележки, това произведение представлява единно цяло, обединено от общи основни идеи и единен строен план.

В «Диалектика на природата» на базата на обширен материал от историята на природознанието, особено периода от епохата на Възраждането до средата на XIX век, Енгелс показва, че развитието на природознанието е обусловено в крайна сметка от нуждите на практиката, на производството. За пръв път в историята на марксизма Енгелс всестранно изследва тук въпроса за взаимоотношението между философията и природознанието, показва тяхната неразривна връзка и доказва, че «в природознанието, благодарение на собственото му развитие, метафизическата концепция е станала невъзможна», че «възвръщането към диалектиката се извършва несъзнателно и поради това противоречиво и бавно», че диалектиката, освободена от Хегеловия мистицизъм, «става абсолютна необходимост за природознанието»  и поставя пред природоизследователите задачата съзнателно да овладеят диалектическия метод.

Енгелс развива основните положения на диалектическия материализъм за материята и движението, пространството и времето; конкретизира определението на диалектиката, формулира трите основни закона на диалектиката и изтъква, че «диалектическите закони са действителните закони на развитието на природата, следователно важат и за теоретическото природознание».

Централната идея на «Диалектика на природата» е класификацията на формите на движение на материята и съответно класификацията на науките, изучаващи тези форми на движение. Низшата форма на движение е обикновеното преместване, висшата — мисленето. Основните форми, изучавани от природните науки, са: механичното, физическото, химическото и биологичното движение. Всяка по-низша форма на движението чрез диалектически скок преминава в по-висша форма на движението. Всяка по-висша форма на движението съдържа в себе си като подчинен момент по-низша форма, но не се свежда до нея. Въз основа на това учение за формите на движение на материята Енгелс изгражда диалектикоматериалистическата класификация на природните науки, където всяка от науките «анализира отделна форма на движение или редица свързани помежду си и преминаващи една в друга форми на движение».

Опирайки се на тази основна идея, Енгелс последователно разглежда диалектическото съдържание на математиката, механиката, физиката, химията и биологията. При това в математиката той отделя специално внимание на привидната априорност на математическите абстракции, в астрономията — на проблема за произхода и развитието на слънчевата система, във физиката — на учението за превръщането на енергията, в химията — на проблема за атомистиката, в биологията — на проблема за произхода и същността на живота, клетъчната теория, дарвинизма. Преход от природознанието към историята на обществото представлява разработената от Енгелс тук трудова теория за произхода на човека.

Разглеждайки всички тези проблеми, Енгелс не се ограничава с простата констатация на едно или друго природонаучно откритите, а прилагайки диалектикоматериалистическия метод, по новому интерпретира най-важните постижения на природознанието. Така например, като говори за значението на откритието на Р. Майер и на другите учени, установили закона за запазване на енергията, Енгелс подчертава, че специфично новото в това откритие е именно формулировката на абсолютния закон на природата: всяка форма на движение е способна и е принудена да се превръща във всякаква друга форма на движение. Енгелс обогатява разбирането на закона за запазване на енергията, като създава тезата, че енергията е неунищожима не само в количествено, но и в качествено отношение, че в безкрайната вселена нито една от формите на движение, превръщайки се в други форми на движение, не може съвършено да изчезне като такава. Или говорейки за световноисторическото значение на откритието на Дарвин, Енгелс същевременно сочи, че Дарвин не разглежда причините за изменението на организмите, критикува едностранчивата представа, абсолютизираща «борбата за съществуване», подчертава ролята на средата в развитието на организмите и ролята на обмяната на веществата като тяхна определяща функция.

Прилагайки диалектикоматериалистическия метод, Енгелс решава редица проблеми на съвременното му природознание, набелязва пътищата за по-нататъшното развитие на науката и предугажда някои от по-късните й постижения. Така например Енгелс решава въпроса за двояката мярка на движението; анализирайки противоречията на съвременното му учение за електричеството, той предугади теорията за електролитната дисоциация.

За разлика от повечето учени — негови съвременници — Енгелс защитава и развива мисълта за сложността на атомите: «Атомите съвсем не се смятат за нещо просто или изобщо за най-малките известни частици на материята». Енгелс гениално предвижда съществуването на частиците, аналогични на математически безкрайно малките величини от различен порядък. Съвременното учение за строежа на материята потвърди и продължава да потвърждава възгледите на Енгелс за сложността на атома и неговата неизчерпаемост. По същия начин, развивайки разбирането за материята като единство на привличането и отблъскването, Енгелс посочва принципната възможност за съществуването на такъв вид материя, която, казано на езика на съвременната физика, не притежава маса на покой, което беше потвърдено от откритията през XX век.

В «Диалектика на природата» Енгелс за пръв път формулира своето определение на живота. «Животът е начин на съществуване на белтъчните тела». Това определение е изходна точка в изследването на въпроса за произхода и същността на живота.

Една от най-големите заслуги на Енгелс е разработването на трудовата теория за антропогенезиса. В блестящия очерк «Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек» Енгелс с ненадминато майсторство изяснява решаващата роля на труда, на производството на оръдия при формирането на физическия тип на човека и при образуването на човешкото общество, показвайки как от маймуноподобните прадеди в резултат на продължителен исторически процес се е развило качествено различно от тях същество — човекът.

Във всички отрасли на науката Енгелс подкрепя, издига на първо място и развива по-нататък прогресивните възгледи и теории. По-специално той високо оценява научния подвиг на великия руски учен Д. И. Менделеев, създал периодичната система на химическите елементи. Заедно с това Енгелс решително се бори с онези представи, които вече не съответстват на най-новите постижения на науката и спират по-нататъшния прогрес на изследването. Така например той подлага на задълбочена критика хипотезата на Р. Клаузиус—У. Томсън— Й. Лошмид за така наречената «топлинна смърт» на вселената. Енгелс посочва, че тази модна хипотеза противоречи на правилно разбрания закон за запазването и превръщането на енергията. Принципните положения на Енгелс за неунищожимостта на движението не само в количествен, но и в качествен смисъл и във връзка с това за невъзможността на «топлинна смърт» на вселената набелязаха пътя, по който тръгна по-нататъшното развитие на прогресивното природознание.

Разкривайки диалектиката на природата, Енгелс в целия си труд води непримирима борба против различните анти-научни тенденции сред представителите на природознанието — против вулгарния материализъм, метафизиката, идеализма и агностицизма, против едностранчивия емпиризъм и механицизма, спиритизма и други влияния на религиозната идеология.

От само себе си се разбира, че за изминалите десетилетия на буржоазното и революционното развитие на всички природни науки отделни части на «Диалектика на природата» и преди всичко фактическият материал, на който се опира Енгелс, не са могли да не остареят. Остаряла е например космогоничната хипотеза на Кант—Лаплас, от която изхожда Енгелс. Окончателно е отхвърлена механичната хипотеза за етера. Установено е, че скоростта на електрическия ток не може да превишава скоростта на светлината. Но всичко това не засяга същността на «Диалектика на природата». Общата методология и общата концепция на тази книга запазват и ще запазят своето непреходно значение.

Главното в «Диалектика на природата» е нейният метод, материалистическата диалектика. Енгелс с необикновена сила показва тук ролята на теоретичното мислене, ролята на метода в познанието на света. «Презрението към диалектиката не остава безнаказано», защото без теоретично мислене «не могат да се турят във взаимна връзка два природни факта или да се разбере съществуващата между тях връзка», а диалектиката именно е «единственият метод на мислене, който в най-голяма степен съответства на сегашното стъпало на развитието на природознанието».

В «Диалектика на природата» по-пълно, отколкото в другите произведения на основоположниците на марксизма, са разработени такива проблеми и категории на диалектиката като причинност, необходимост и случайност, класификация на формите на съждение, съотношение между индукция и дедукция, ролята на хипотезата като форма на развитието на природознанието и много други.

Дори и в незавършен вид това гениално произведение поразява с богатството и дълбочината на своето теоретическо съдържание. «Диалектика на природата» представлява нов етап в развитието на диалектическия материализъм. Тук Енгелс съществено е развил материализма и диалектиката и е набелязал пътя за решаването на основните проблеми на съвременното му природознание.

Енгелс не успява да завърши «Диалектика на природата» и да я публикува. Но някои положения от «Диалектика на природата» стават известни на читателя още през последната четвърт на  XIX век благодарение на това, че Енгелс ги използва в редица свои публикувани произведения, и преди всичко в такива като «Анти-Дюринг», «Лудвиг Фойербах и краят на класическата немска философия» и увода към английското издание на «Развитието на социализма от утопия в наука».

Идеите на «Диалектика на природата» получиха по-нататъшно развитие в гениалния труд на В. И. Ленин «Материализъм и емпириокритицизъм», където беше направено философско, обобщение на огромния природонаучен материал, натрупан към началото на XX век. По-нататък тези идеи бяха развити във «Философски тетрадки» на Ленин и в неговата програмна статия «За значението на войнстващия материализъм». Ленин не е бил запознат с «Диалектика на природата», но опирайки се на създадения от Маркс и Енгелс диалектически материализъм, по редица принципни въпроси той стига до същите изводи и развива по-нататък онези положения, които Енгелс е формулирал в «Диалектика на природата».

Развитието на природознанието през XX век потвърди и обогати създаденото от Маркс и Енгелс диалектикоматериалистическо разбиране на природата. В областта на физиката откритията на Планк—Бор—дьо Брой са природонаучно обоснование на диалектическото положение за единството на прекъснатостта и непрекъснатостта на материята. Теорията на Айнщайн за относителността конкретизира тезите на Енгелс за материята, движението, пространството и времето. Съвременната теория на елементарните частици блестящо оправдава концепциите на Енгелс и Ленин за неизчерпаемостта на атома и електрона. Със същия успех се потвърдиха изводите на диалектическия материализъм и в областта на биологията. Чрез кибернетиката и много нововъзникнали отрасли на природознанието, такива като физическата химия, биохимията, геофизиката, космическата биология и други изцяло се потвърди и се потвърждава предсказанието на Енгелс, че именно на границата между различните науки трябва да се очакват най-големите постижения.

Такива са резултатите от историческата проверка на марксистката методология — диалектикоматериалистическия метод. Изминалите години показаха цялата дълбочина на мисълта на Енгелс и Ленин за необходимостта от съюз между философията и природознанието, между философите и природоизследователите. И бъдещето в още по-голяма степен ще разкрие значението на тази необходимост.

Теоретическото съдържание на «Диалектика на природата» се потвърди от целия ход на историята в продължение на цял век и непрекъснато се обогатява от най-новите постижения  на науката и техниката. Безсмъртните идеи на този гениален труд на Енгелс и занапред ще осветяват пътищата за развитие на науката в епохата на атомната енергия, кибернетичните машини, овладяването на закономерностите на живата природа, усвояването на космическото пространство.

 

* * *

 

Материалите на «Диалектика на природата» са стигнали до нас във вид на четири свитъка, по които Енгелс малко преди смъртта си е разпределил всички статии и бележки, отнасящи се до това произведение. На тези свитъци Енгелс е дал следните заглавия: 1) «Диалектика и природознание», 2) «Изследване на природата и диалектика», 3) «Диалектика на природата» и 4) «Математика и природознание. Различни бележки». От тези четири свитъка само два (вторият и третият) имат съставените от Енгелс заглавия, даващи съдържащите се в свитъка материали. Благодарение на тези заглавия ние точно знаем какви материали Енгелс отнася към втори и трети свитък и в каква последователност ги е разположил в тези свитъци. Що се отнася до първи и четвърти свитък, ние не сме уверени, че отделните листове лежат в тях именно там, където ги е сложил Енгелс.

Първият свитък («Диалектика и природознание») се състои от две части: 1) от бележки, написани на единадесет номерирани от Енгелс двойни листа, върху всеки от които има заглавие «Диалектика на природата»; тези бележки, отделени една от друга с разединителни черти, се отнасят към периода 1873— 1876 г. и са написани хронологически в такава последователност, в каквато са разположени в номерираните листове на ръкописа; 2) от двадесет неномерирани листа, всеки от които съдържа една по-дълга или по няколко по-кратки бележки, отделени една от друга с разединителни черти; само много малко от тези бележки съдържат данни, позволяващи да се определи времето на тяхното написване.

Вторият свитък («Изследване на природата и диалектика») съдържа три големи бележки: «За първообразите на математически безкрайното в действителния свят», «За «механическото разбиране на природата» и «За неспособността на Негели да познае безкрайното»; «Стар предговор към «Анти-Дюринг». За диалектиката», статията «Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек» и големият фрагмент «Пропуснато от «Фойербах»». От даденото от Енгелс заглавие на този свитък се вижда, че първоначално в него са влизали още две статии: «Основни форми на движението» и «Природознанието в света на духовете». Но след това Енгелс е зачертал в заглавието на втория свитък заглавията на тези две статии и ги е пренесъл в третия свитък, където е поместил отделните съставни части на своя незавършен труд.

Третият свитък («Диалектика на природата») съдържа шест най-обработени статии: «Основни форми на движението», «Мярка на движението. — Работа», «Електричество», «Природознанието в света на духовете», «Увод» и «Приливно триене».

Четвъртият свитък «Математика и природознание. Различни бележки» се състои от две незавършени глави — «Диалектика» и «Топлина»; от осемнадесет неномерирани листа, всеки от които съдържа една по-дълга или няколко по-кратки бележки, отделени една от друга с разединителни черти; от няколко листчета с математически изчисления. Между бележките на четвърти свитък се намират две скици на плана на «Диалектика на природата». Датите на написването на бележките от този свитък могат да се установят само в редки случаи.

Подробни указатели за съдържанието на свитъците и хронологията на написването на главите и фрагментите на «Диалектика на природата» са дадени в края на пълното издание.

Запознаването със съдържанието на четирите свитъка на «Диалектика на природата» показва, че освен главите и предварителните скици, написани специално за «Диалектика на природата», Енгелс е включил в тях още няколко такива ръкописа, които първоначално не са били предназначени за нея. Това са: «Стар предговор към «Анти-Дюринг»», двете «Бележки» към «Анти-Дюринг» («За първообразите на математически безкрайното в действителния свят» и «За «механическото» разбиране на природата»), «Пропуснато от «Фойербах»», «Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек» и «Природознанието в света на духовете».

В пълното издание на «Диалектика на природата» е включено всичко, което се съдържа в четирите свитъка на Енгелс, с изключение на листчетата с откъслечните математически изчисления, които не са съпроводени с пояснителен текст, и следните бележки, които по своето съдържание явно не се отнасят към «Диалектика на природата»: 1) Първоначална скица на «Увод» към «Анти-Дюринг» (за съвременния социализъм), 2) откъс за робството, 3) извадки от книгата на Ш. Фурие «Новият стопански и социетарен свят» (тези три бележки се отнасят за подготвителните работи към «Анти-Дюринг») и 4) малка записка с бележка от Енгелс за отрицателното отношение на немския химик Ф. Паули към трудовата теория на стойността.

Взета в тези предели, «Диалектика на природата» се състои от 10 статии и глави, 169 бележки и фрагмента и 2 скици на плана — всичко от 181 съставни части.

Целият този материал е разположен в пълното издание тематично, в съответствие с основните линии на плана на Енгелс, както те са набелязани в двете достигнали до нас скици на плана на «Диалектика на природата». Двете скици се дават в самото начало на «Диалектика на природата». Едната от тях — по-подробна и обхващаща целия труд на Енгелс — е написана по всяка вероятност през август 1878 г.; другата - обхващаща само част от целия труд, е написана примерно през 1880 г. Наличният материал на «Диалектика на природата», над който Енгелс работи е прекъсване в продължение на цели тринадесет години (1873— 1886 г. ), не съвпада напълно с набелязаните точки на общия план и затова не е възможно буквално излагане на схемата на плана от 1878 г. във всички детайли. Но основното съдържание на ръкописа и основните линии на плана на «Диалектика на природата» напълно си съответстват. Именно поради това скиците на плана са положени в основата на разположението на материала. При това е извършено набелязаното от самия Енгелс (при групирането по свитъци) разграничение между повече или по-малко отделните глави, от една страна, и подготвителните бележки, от друга. По такъв начин книгата е разделена на две части: 1) статии и глави и 2) бележки и фрагменти. Във всяка от тези две части материалът е разположен по една и съща ръководна схема според основните линии на плана на Енгелс.

Тези основни линии на плана на Енгелс набелязват следната последователност на частите: а) исторически увод, б) общи въпроси на материалистическата диалектика, в) класификация на науките, г) съображения относно диалектическото съдържание на отделните науки, д) разглеждане на някои актуални методологически проблеми на природознанието, е) преход към обществените науки. Енгелс почти не е разработил предпоследната част.

Основните линии на плана определят следното разположение на статиите и главите на «Диалектика на природата», съставляващи първата половина на книгата:

1)            Увод (написан през 1875—1876 г.);

2)            Стар предговор към «Анти-Дюринг». За диалектиката (май—юни 1878 г.);

3)            Природознанието в света на духовете (началото на 1878 г.);

4)            Диалектика (края на 1879 г.);

5)            Основни форми на движението (1880—1881 г.);

6)            Мярка на движението. — Работа (1880—1881 г.);

7)            Приливно триене (1880—1881);

8)            Топлина (април 1881—ноември 1882 г.);

9)            Електричество (1882 година);

10)          Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек (юни 1876 г.).

По отношение на всички тези статии и глави тематическият ред в основни линии съвпада с хронологическия. Изключение прави статията за «Ролята на труда», която образува прехода от природните науки към обществените науки. Статията «Природознанието в света на духовете» съвсем не се споменава в скиците на плана на Енгелс. По всяка вероятност Енгелс първоначално е предполагал да я отпечата отделно в някакво списание и едва по-късно я е включил в състава на «Диалектика на природата». Тук тя е поставена в раздела на статиите и главите на трето място, тъй като подобно на двете предишни има общо методологично значение и по своята основна идея (необходимостта от теоретическо мислене за емпирическото природознание) доста се доближава до «Стар предговор към «Анти-Дюринг»».

Що се отнася до черновите на плановете, бележките и фрагментите, които съставляват втората половина на книгата, то съпоставянето на наличния материал със скиците на плана на Енгелс води до разпределението на този материал по следния ред:

1)            Из историята на науката;

2)            Природознание и философия;

3)            Диалектика;

4)            Форми на движението на материята. Класификация на науките;

5)            Математика;

6)            Механика и астрономия;

7)            Физика;

8)            Химия;

9)            Биология.

Ако съпоставим тези фрагменти със заглавията на десетте статии и глави на «Диалектика на природата», ще открием почти пълно съответствие между реда на разположението на статиите и реда на разположението на фрагментите. На първата статия на «Диалектика на природата» съответства първи отдел на фрагментите. На втората и третата статия съответства втори отдел на фрагментите. На четвъртата статия съответства трети отдел на фрагментите. На петата статия съответства четвърти отдел на фрагментите. Шестата и седмата статия съответства на шестия отдел на фрагментите. Осмата и деветата статия съответстват на седмия отдел на фрагментите. Десетата статия няма съответстващ й отдел от фрагменти.

В отделните рубрики фрагментите са разположени също по тематическия принцип. Отначало се дават фрагментите, посветени на по-общите въпроси, а след това фрагментите, отнасящи се към по-частните въпроси. В раздела «Из историята на науката» фрагментите са разположени в историческа последователност: от зараждането на науките у най-древните народи до съвременниците на Енгелс. В раздела «Диалектика» отначало се дават бележките, посветени на общите въпроси на диалектиката и на основните закони на диалектиката, а след това бележките, отнасящи се до така наречената субективна диалектика. Всеки раздел завършва по възможност с такива фрагменти, които служат като преход към следващия раздел.

Докато е бил жив Енгелс, материалите, отнасящи се до «Диалектика на природата», не са били публикувани. След неговата смърт ръкописът в продължение на тридесет години е лежал в архивите на германската социалдемокрация и са били публикувани само две статии, включени от него в състава на «Диалектика на природата»: «Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек» — през 1896 г. в списание «Neue Zeit» и «Природознанието в света на духовете» — през 1898 г. в годишника «Illustrirter Neue Welt-Kalender». «Диалектика на природата» е публикувана изцяло за пръв път в СССР през 1925 г. на немски език паралелно с руския превод («Архив Маркса и Знгельса», книга втора). Впоследствие книгата на Енгелс неведнъж е преиздавана. При това се е уточнявала разшифровката на ръкописа, подобрявал се е преводът, усъвършенствала се е системата на разположението на материала. Най-важните от тези последвали издания са: изданието на езика на оригинала през 1935 г. (Магх—Engels Gesamtausgabe. F.Engels, «Herrn Eugen Duhring Umwalzung der Wissenschaft. Dialektik der Natur» Sonderausgabe. Moskau - Leningrad, 1935) и руското издание от 1941 г., според което са направени многобройни издания в различни страни.  

 

                                                          Институт по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС