Търсене в този блог

8.06.2013 г.

Димитър Благоев - Патриархът

 

 

В НА­ЧА­ЛО­ТО БЕ СЛО­ВО­ТО НА ДЯ­ДО­ТО. На стра­ни­ци­те на „Ра­бо­чий“, „Съв­ре­ме­нн­ий по­ка­за­тел“ и „Ра­бот­ник“. В на­ча­ло­то бе сло­во­то му на пър­во­ос­но­ва­тел на Пар­ти­я­та на рус­ки­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти (Санкт Пе­тер­бург, 1883) и на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия (Буз­лу­д­жа, 1891).

Са­мо то­ва да бе нап­ра­вил Ди­ми­тър Бла­го­ев през жи­ва­та си, име­то му ще­ше да бъ­де из­се­че­но в ка­лен­да­ра на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм меж­ду име­на­та на Жул Гед, Пол Ла­фарг, Ав­густ Бе­бел, Вил­хелм Либ­к­нехт, Ан­то­нио Лаб­ри­о­ла, Ге­ор­ги Пле­ха­нов и Доб­ру­д­жа­но Ге­ря. Меж­ду име­на­та на най-го­ле­ми­те те­о­ре­ти­ци, ос­но­во­по­лож­ни­ци и ли­де­ри на меж­ду­на­род­но­то ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние.

Днес, в на­ве­че­ри­е­то на сто и пет­де­сет го­диш­ни­на­та от рож­де­ни­е­то на Ди­ми­тър Бла­го­ев, мо­жем да ка­жем, че ис­то­ри­я­та на не­го­во­то де­ло е пок­ри­та с „бла­го­род­на ис­то­ри­чес­ка па­ти­на“. Тя е ве­че дос­та­тъч­но от­да­ле­че­на във вре­ме­то и то­ва да­ва въз­мож­ност на ис­то­ри­ка – „то­зи шеп­нещ зак­ли­на­тел на ми­на­ло­то“ – по ду­ми­те на То­мас Ман, – не са­мо да раз­че­те за­ми­съ­ла на не­го­во­то съ­зи­да­ние, но и да ка­же ис­ти­на­та за пър­во­съз­да­те­ля, те­о­ре­ти­ка и стра­те­га на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм.

„Бла­го­ев бе си­лен чо­век. Из­лят от един ме­тал… ри­цар на един иде­ал, кой­то го вдъх­но­вя­ва це­ли че­ти­ри де­се­ти­ле­тия до де­ня на са­ма­та му смърт“ – те­зи сло­ва са из­лез­ли из­под пе­ро­то на Ге­ор­ги Ба­ка­лов през 1924 г. в де­ня на пог­ре­бе­ни­е­то на Дя­до­то и са на­пи­са­ни от чо­век, чи­е­то ко­ло­сал­но твор­чес­ко де­ло мо­же да бъ­де срав­не­но един­с­т­ве­но с Бла­го­е­во­то. На дъл­го­го­ди­шен съ­рат­ник и на про­тив­ник, кой­то мно­го доб­ре знае те­жест­та на сблъ­съ­ка с ав­то­ри­те­та, ин­те­лек­та и по­ле­мич­на­та дар­ба на Бла­го­ев. Осо­бе­но в ония мо­мен­ти, ко­га­то над пар­ти­я­та му над­вис­ва по­ред­на­та зап­ла­ха за раз­цеп­ле­ние, идей­но раз­ми­ва­не или ор­га­ни­за­ци­о­нен раз­пад.

* * *

Ди­ми­тър Бла­го­ев се кач­ва на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на на сле­д­осво­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия с яс­но­то съз­на­ние за соб­с­т­ве­на­та си ис­то­ри­чес­ка ми­сия. Ми­си­я­та на ин­те­ли­гент, на де­мок­рат, на ро­до­лю­бец, жа­ду­ващ сво­бо­да, доб­ро­та, спра­вед­ли­вост и щас­тие за всич­ки. То­ва са не­го­ви­те цен­нос­ти, лич­ни­те му и об­щес­т­ве­ни ори­ен­ти­ри. Ка­то де­мок­рат, той прис­тъп­ва към съз­да­ва­не на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия, за­що­то дос­та вре­ме пре­ди ней­но­то ос­но­ва­ва­не е на­яс­но, че ис­тин­с­ки де­мок­рат е са­мо то­зи, кой­то ра­ту­ва за ед­на де­мок­ра­ция, дос­тъп­на за всич­ки хо­ра – со­ци­ал­на­та де­мок­ра­ция.

Впро­чем Бла­го­ев прис­тъп­ва към съз­да­ва­не­то на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия, об­ла­дан от иде­я­та да ле­га­ли­зи­ра, освет­ли и очис­ти „бъ­дъщ­ност­та“ на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм от вся­как­ви не­ле­пи об­ви­не­ния и по­доз­ре­ния за „кон­с­пи­ра­тив­но дру­жес­т­во и вся­как­ви прес­тъп­ле­ния и ди­во­тии“.

И ма­кар да е съв­сем на­яс­но за гру­би­те по­ли­ти­чес­ки нра­ви на стро­и­те­ли­те на съв­ре­мен­на­та му Бъл­га­рия, за пред­с­то­я­щи­те прес­лед­ва­ния, ху­ли и го­не­ния, той по­е­ма рис­ка на съ­зи­да­ни­е­то, за­що­то отдав­на е пред­на­чер­тал ро­ля­та си на со­ци­а­лист, кой­то с це­на­та на всич­ко е длъ­жен да за­е­ме мяс­то­то си на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на в след­ос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия.

Днес, от дис­тан­ци­я­та на из­ми­на­ли­те сто и пет­на­де­сет го­ди­ни от съз­да­ва­не­то на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия, уве­ре­но мо­жем да ка­жем, че ис­то­ри­я­та от­ре­ди на Ди­ми­тър Бла­го­ев ро­ля­та на един от най-зна­чи­ми­те съ­зи­да­те­ли на бъл­гар­с­ка­та дър­жав­ност. Не­го­ва­та ми­сия бе в син­х­рон с на­род­ни­те стре­ме­жи за ев­ро­пейс­ка­та ин­тег­ра­ция на Бъл­га­рия, за ней­на­та ин­дус­т­ри­а­ли­за­ция и мо­дер­ни­за­ция, за бърз ду­хо­вен и ико­но­ми­чес­ки прос­пе­ри­тет. Пар­ти­я­та му тряб­ва­ше да ста­не не­от­ме­ни­ма част от бъл­гар­с­кия по­ли­ти­чес­ки ме­ха­ни­зъм, за да мо­же да осъ­щес­т­ви сво­я­та ци­ви­ли­за­тор­с­ка ро­ля за при­об­ща­ва­не на Бъл­га­рия към най-ви­со­ки­те ев­ро­пейс­ки и ду­хов­ни стан­дар­ти. И то­ва не са ни­то го­ле­ми, ни­то праз­ни юби­лей­ни при­каз­ки – Ди­ми­тър Бла­го­ев и не­го­ви­те съ­рат­ни­ци от ста­ра­та гвар­дия на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм съз­на­ва­ха сво­и­те ис­то­ри­чес­ки длъж­нос­ти.

Впро­чем, как­то е из­вес­т­но, го­ле­ми­те об­щес­т­ве­ни за­да­чи изис­к­ват на­ли­чи­е­то на го­ле­ми об­щес­т­ве­ни лич­нос­ти. Ня­как стран­но ни из­г­леж­да днес за­вър­ше­ност­та на Бла­го­е­вия по­ли­ти­чес­ки де­бют. Той за­поч­ва по­ли­ти­чес­ка­та си дей­ност ка­то за­вър­шен мар­к­сист. И та­къв ос­та­ва до края на жи­во­та си – пос­ле­до­ва­те­лен, без­ком­п­ро­ми­сен и мо­но­ли­тен. „Мо­гъ­що­то оръ­жие, ко­е­то Бла­го­ев при­до­би в уче­ни­е­то на мар­к­сиз­ма, му поз­во­ли да нап­ра­ви ед­но ве­ли­ко от­к­ри­тие: да от­к­рие ра­бот­ни­чес­ка­та кла­са в Бъл­га­рия, с то­ва да да­де тла­сък на на­уч­на­та ми­съл и да под­по­мог­не съз­да­ва­не­то на но­ва­та об­щес­т­ве­на си­ла, ко­я­то един ден, още при не­го­вия жи­вот, ще ста­не цен­т­рал­на­та ос на бъл­гар­с­ка­та ис­то­рия“ – те­зи ду­ми при­над­ле­жат на рев­ни­во­то пе­ро на Геор­ги Ба­ка­лов, кой­то и бли­зо до Дя­до­то, и да­ле­че от не­го, във враж­да и по­ми­ре­ние ви­на­ги се стре­ми да бъ­де обек­ти­вен.

Бла­го­ев е един от мал­ци­на­та бъл­гар­с­ки ен­цик­ло­пе­дис­ти от края на XIX век – фи­ло­соф, ико­но­мист, ис­то­рик, ос­но­во­по­лож­ник на бъл­гар­с­ка­та со­ци­о­ло­гия, на мар­к­сис­т­ка­та ети­ка, ес­те­ти­ка и ли­те­ра­тур­на кри­ти­ка. Ин­те­лек­ту­ал­ни­ят ръст на Бла­го­ев ряз­ко се из­ви­ся­ва сред пле­я­да­та на блес­тя­щи­те мар­к­сис­т­ки мис­ли­те­ли и ли­де­ри на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция. Той е ре­дом с Пле­ха­нов, Грам­ши, Лаб­ри­о­ла, бли­зо до Жул Гед и Ав­густ Бе­бел.

Пър­вия си кру­пен по­ли­ти­чес­ки ус­пех Бла­го­ев пос­ти­га през 1891 г., ко­га­то се на­гър­б­ва с ми­си­я­та да обе­ди­ни со­ци­а­лис­ти­те от си­ро­ма­хо­мил­с­ки­те дру­жи­ни на Спи­ро Гу­лаб­чев в „гря­ду­ща­та“ пар­тия на бъл­гар­с­кия про­ле­та­ри­ат. През съ­ща­та та­зи 1891 г. пър­ва­та фа­лан­га на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм е ма­лоб­рой­на, идей­но не­хо­мо­ген­на, разе­ди­не­на в смът­ни­те си по­ри­ви за сво­бо­да, ра­вен­с­т­во и спра­вед­ли­вост. Бла­го­ев яс­но съз­на­ва­ше, че бъ­де­ща­та пар­тия ще но­си рож­де­ни­те си бе­ле­зи на бъ­де­щи­те кон­ф­лик­ти, идей­ни про­ти­во­ре­чия и вож­дис­т­ки пре­тен­ции.

В ис­то­ри­я­та на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм Бла­го­е­ви­ят ек­с­пе­ри­мент за съз­да­ва­не на пар­ти­я­та ще се впи­ше ка­то ори­ги­на­лен бъл­гар­ски при­нос. Той за­поч­ва да строи пар­ти­я­та не от ос­но­ва­та, а от вър­ха, с един бо­гат идей­но-те­о­ре­ти­чен ар­се­нал и кад­ри от ма­лоб­рой­но­то ран­но со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние. Тя­ло­то на бъ­де­ща­та пар­тия, спо­ред не­го­ва­та ор­га­ни­за­ци­он­на кон­цеп­ция, ще при­до­бие плът в ре­зул­тат на раз­ви­ти­е­то на про­це­са на со­ци­ал­но-кла­со­ва ди­фе­рен­ци­а­ция, за да се по­я­ви глав­ни­ят ге­рой на бъл­гар­с­ка­та по­ли­ти­чес­ка сце­на – про­ле­та­ри­а­тът. Не­го­ва­та пре­диз­вес­те­на по­я­ва тряб­ва­ше да се обя­ви и аку­ши­ра от бъл­гар­с­ка­та со­ци­а­лис­ти­чес­ка ин­те­ли­ген­ция, не­за­ви­си­мо от идей­но-те­о­ре­тич­ни­те „люш­ка­ния“, лич­нос­т­ни­те про­ти­во­ре­чия и ли­дер­с­ки­те пре­тен­ции.

В 1891 г. Бла­го­ев ре­ша­ва още ед­на фун­да­мен­тал­на за­да­ча – да обос­но­ве прог­ра­ма­та и „так­ти­ка­та“ на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия, да на­сър­чи, мо­би­ли­зи­ра и ак­ти­ви­ра со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние, да го из­ве­де на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на и без­п­ре­пят­с­т­ве­но да го ин­тег­ри­ра в по­ли­ти­чес­ки­те струк­ту­ри на бъл­гар­с­ко­то об­щес­т­во. Точ­но тук се про­я­вя­ва она­зи ха­рак­тер­на чер­та на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм – прис­по­со­бя­ва­не­то на идей­ни­те стра­те­ге­ми на бъл­гар­с­ка поч­ва ви­на­ги да ста­ва чрез при­саж­да­не на те­о­ре­тич­ни­те фи­дан­ки, вне­се­ни от­вън. Точ­но за­то­ва бъл­гар­с­ки­ят со­ци­а­ли­зъм про­дъл­жа­ва да е дъл­бо­ко вко­ре­нен в на­ци­о­нал­ния жи­вот, въп­ре­ки прев­рат­нос­ти­те и из­пи­та­ни­я­та на вре­ме­то. Та­ка го е за­ло­жил пър­во­ос­но­ва­те­лят на пар­ти­я­та Ди­ми­тър Бла­го­ев, пред­п­ри­е­май­ки един без­п­ре­це­ден­тен ек­с­пе­ри­мент в ис­то­ри­я­та на ев­ро­пейс­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние – да съз­да­де бъл­гар­с­ка­та про­ле­тар­с­ка пар­тия в ед­на стра­на без ра­бот­ни­чес­ка кла­са, без син­ди­кал­ни ор­га­ни­за­ции, без сти­хий­но ра­бот­ни­чес­ко дви­же­ние. С ед­на ше­па бъл­гар­с­ки ин­те­ли­ген­ти, ко­и­то раз­дъв­к­ват „Ка­пи­та­лът“ ка­то „…ек­зо­ти­чен чуж­дес­т­ра­нен плод“ и се обя­вя­ват за пар­тия с на­деж­да­та, че со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ки­те про­це­си в стра­на­та ско­ро ще нап­ра­вят от хи­ме­ри­те ре­ал­ност. И ус­пя­ват. Въп­ре­ки съв­сем оп­рав­да­ни­те пре­дуп­реж­де­ния, че съз­да­ват фик­ция, илю­зия, са­мо­из­ма­ма. Въп­ре­ки че е не­об­хо­дим про­дъл­жи­те­лен ис­то­ри­чес­ки про­цес, чрез кой­то „тво­ри­тел­ни­те въз­мож­нос­ти“ да до­ве­дат до спон­тан­на про­ле­тар­с­ка съп­ро­ти­ва, до сти­хий­ни ра­бот­ни­чес­ки дру­жес­т­ва и син­ди­ка­ти, ко­и­то, про­во­ки­ра­ни от жи­вия жи­вот, да доз­ре­ят до раз­би­ра­не­то, че ежед­нев­на­та ико­но­ми­чес­ка бор­ба по не­об­хо­ди­мост ще се пре­вър­не в съз­на­тел­на по­ли­ти­чес­ка кла­со­ва бор­ба и чак то­га­ва пар­ти­я­та ще мо­же ве­че уве­ре­но и це­ле­на­со­че­но да из­ле­зе на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на. В ре­ше­ни­е­то на та­зи ма­щаб­на за­да­ча Бла­го­ев, раз­би­ра се, не е сам. До не­го плът­но зас­та­ва един от най-вид­ни­те по­ли­ти­чес­ки дей­ци на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм – Ни­ко­ла Габ­ров­с­ки. Съ­щи­ят то­зи Габ­ров­с­ки – же­нев­с­ки въз­пи­та­ник, блес­тящ ад­во­кат, един от приб­ли­же­ни­те спод­виж­ни­ци на ба­ща­та на рус­кия мар­к­си­зъм Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов, кой­то ще учас­т­ва в съз­да­ва­не­то на прог­ра­ма­та на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия, ще бъ­де пър­ви­ят гла­вен ре­дак­тор на пар­тий­ния сед­мич­ник вес­т­ник „Ра­бот­ник“. Пър­ви­ят бъл­гар­с­ки де­пу­тат-со­ци­а­лист, кой­то в про­дъл­же­ние на де­се­ти­ле­тия ще за­щи­та­ва ин­те­ре­си­те на уни­же­ни­те и ос­кър­бе­ни­те, на глад­ни­те и бед­ни­те сре­щу но­ви­те ка­пи­та­лис­ти­чес­ки чор­ба­д­жии, сре­щу бур­жо­аз­на­та ал­ч­ност и без­ду­хов­ност, сре­щу не­по­но­си­ма­та во­ня на ке­ле­пир. До не­го са (не­ка ги по­че­тем по­и­мен­но), та­ка как­то са впи­са­ни в на­ци­о­нал­на­та ис­то­рия на сле­дос­во­бож­ден­с­ка Бъл­га­рия ка­то пър­во­ос­но­ва­те­ли на сто и пет­на­де­сет го­диш­на­та ни пар­тия „чу­чу­ли­ги­те“: Геор­ги Ба­ка­лов, Дра­ган Гер­га­нов (Тър­но­во), Ев­тим Да­бев и То­дор Пос­том­пи­ров (Габ­ро­во), Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев (Ка­зан­лък),Са­ва Мута­фов и Ан­д­рея Ко­нов (Сев­ли­е­во), Ян­ко Са­къ­зов (Шу­мен), Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Сто­ян Но­ков, Ки­на Му­та­фо­ва (ли­де­ри­те на Бъл­гар­с­ка­та сту­ден­т­с­ка со­ци­а­лис­ти­чес­ка гру­па в Же­не­ва, Миха­ил Ива­нов, Па­на­йот Вен­ков (Дря­но­во), Пе­тър Ген­чев (Гор­на Оря­хо­ви­ца). Всич­ки те са об­ла­да­ни от съз­на­ни­е­то, че дош­ло вре­ме­то да раз­ве­ят бъл­гар­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко зна­ме: „Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия ка­ни всич­ки бъл­гар­с­ки ра­бот­ни­ци, це­лия уг­не­тен бъл­гар­с­ки на­род, не­го­ви­те об­ра­зо­ва­ни, ис­к­ре­но мис­ля­щи доб­ро­же­ла­те­ли да зас­та­нат под зна­ме­то, в ко­е­то виж­дат спа­се­ни­е­то си и спа­се­ни­е­то на че­ло­ве­чес­т­во­то на­род­ни­те ма­си в Ев­ро­па и Аме­ри­ка – под зна­ме­то на всес­вет­с­ка­та со­ци­ал­на де­мок­ра­ция, ко­е­то из­диг­на у нас Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия… тя яс­но из­каз­ва, че ней­на­та край­на цел е сбъд­ва­ни­е­то на со­ци­а­лиз­ма. Под то­ва зна­ме е спа­се­ни­е­то на на­ро­ди­те. Да жи­вее всес­вет­с­ка­та со­ци­ал­на де­мок­ра­ция.“ Рис­ко­ва­на­та крач­ка на обе­ди­не­ни­е­то на всич­ки со­ци­а­лис­ти в Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия за­ко­но­мер­но пре­диз­вик­ва и пър­ви­те го­ле­ми вът­реш­но­пар­тий­ни ба­та­лии. Идей­но-те­о­ре­тич­но­то обос­но­ва­ва­не на пар­ти­я­та про­ти­ча във фор­ма­та на ожес­то­че­на по­ле­ми­ка. На Уч­ре­ди­тел­ния кон­г­рес за­поч­ва и пър­во­то раз­цеп­ле­ние на то­ку-що съз­да­де­на­та пар­тия на две фрак­ции. И ако ос­нов­на­та при­чи­на в на­ча­ло­то е съв­сем ос­но­ва­тел­ни­ят страх от преж­дев­ре­мен­но­то из­ли­за­не на по­ли­ти­чес­ка­та сце­на, от го­не­ни­я­та, по­ли­ти­чес­ки­те увол­не­ния и зат­во­ри­те, то са­мо ня­кол­ко ме­се­ца по-къс­но ста­ва яс­но, че на Буз­лу­д­жа е за­поч­нал про­це­сът на фор­му­ли­ра­не на два раз­лич­ни мо­де­ла към съз­да­ва­не­то, раз­ви­ти­е­то и те­о­ре­тич­но­то обос­но­ва­ва­не на бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция.

Пър­ва­та го­ля­ма те­о­ре­тич­на дис­ку­сия (1891-1893 г.) е един от най-пло­дот­вор­ни­те пе­ри­о­ди на пър­во­то со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ко де­се­ти­ле­тие. В сблъ­съ­ка с ор­га­ни­за­ци­он­на­та кон­цеп­ция на Же­нев­с­ка­та гру­па (Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Сто­ян Но­ков, Ге­ор­ги Ба­ка­лов) се про­я­вя­ва но­ва ха­рак­тер­на чер­та на Бла­го­е­ва­та лич­ност: той е не са­мо ав­тор на те­о­ре­тич­ни пос­ту­ла­ти и ор­га­ни­за­ци­он­ни прин­ци­пи, той е пър­во­съз­да­тел и на пар­тий­ни­те кад­ри. В про­дъл­жи­тел­на­та по­ле­ми­ка с Же­нев­с­ка­та гру­па – иде­о­ло­зи на от­це­пи­лия се през 1892 г. Бъл­гар­с­ки со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз по най-жи­вот­реп­тя­щи­те въп­ро­си на бъл­гар­с­ко­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко дви­же­ние, Бла­го­ев от­к­ро­ве­но им съ­об­ща­ва не­съг­ла­си­я­та си, убеж­да­ва ги в пра­во­та­та на по­е­тия път, тър­пе­ли­во им ра­зяс­ня­ва пар­тий­на­та стра­те­гия и так­ти­ка. Пре­дел­но от­к­ро­вен и прин­ци­пен, Ди­ми­тър Бла­го­ев ви­на­ги за­паз­ва дру­гар­с­кия тон и най-важ­но­то – в пис­ма­та и в пуб­ли­ка­ци­и­те му се прок­рад­ва оно­ва ха­рак­тер­но за не­го доб­ро­же­ла­тел­но лю­бо­пит­с­т­во към идей­но­то раз­ви­тие на соб­с­т­ве­ни­те му кри­ти­ци. На­деж­да­та, че те ще из­рас­нат ка­то ви­со­ко под­гот­ве­ни пар­тий­ни те­о­ре­ти­ци про­па­ган­да­то­ри и аги­та­то­ри. И още ед­но сви­де­тел­с­т­во на Ге­ор­ги Ба­ка­лов: „Кой­то виж­да­ше са­мо не­го­ва­та бла­га ус­мив­ка, мъч­но би проз­рял в тоя кро­тък чо­век не­ук­ро­ти­мия ри­цар на ду­ха и на пе­ро­то, упо­ри­тия, не­от­с­тъп­чив бо­рец.“ В край­на смет­ка та­зи по­ле­ми­ка меж­ду „съ­ю­зис­ти“ и „пар­тис­ти“се оказ­ва мно­го пло­дот­вор­на сре­да за идей­но­то из­бис­т­ря­не на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм. Тя про­во­ки­ра те­о­ре­тич­ни­те ре­сур­си и на две­те фрак­ции. В сблъ­съ­ка на мне­ни­я­та се раж­да и ори­ги­нал­но­то бъл­гар­с­ко при­ло­же­ние на мар­к­сиз­ма към кон­к­рет­ни­те ус­ло­вия в стра­на­та. Обе­ди­не­ни­е­то на Бъл­гар­с­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия и Бъл­гар­с­кия со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ки съ­юз в Бъл­гар­с­ка ра­бот­ни­чес­ка со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ка пар­тия през 1894 г. до­каз­ва, че пър­ви­те бъл­гар­с­ки со­ци­а­лис­ти не за­е­мат ко­декс от го­то­ви ис­ти­ни, а из­с­т­рад­ват пра­во­то си да ка­жат сво­я­та ду­ма, да да­дат ори­ги­нал­ния си при­нос в те­о­ри­я­та и прак­ти­ка­та на ев­ро­пейс­кия со­ци­а­ли­зъм.

Пър­во­то со­ци­ал­де­мок­ра­ти­чес­ко де­се­ти­ле­тие е бе­ля­за­но с пе­ча­та на един ин­те­лек­ту­а­лен фе­но­мен – бъл­гар­с­кия со­ци­а­лис­ти­чес­ки пе­чат. Днес ни из­г­леж­да не­ве­ро­я­тен то­зи ду­хо­вен, кул­ту­рен, ев­ро­пейс­ки в ис­тин­с­кия сми­съл на ду­ма­та по­тен­ци­ал на пър­во­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко по­ко­ле­ние. За­дъл­бо­че­ни со­ци­ал­ни ана­ли­зи, те­о­ре­тич­ни дис­ку­сии, по­ли­ти­чес­ки ре­пор­та­жи, ли­те­ра­тур­на кри­ти­ка, со­ци­о­ло­гия, ко­рес­пон­ден­ции от За­пад­на Ев­ро­па, по­е­зия и бе­лет­рис­ти­ка – и всич­ко то­ва на един бо­гат, пъл­ноз­ву­чен и изя­щен бъл­гар­с­ки език.

Ог­ром­на е ро­ля­та на Бла­го­ев в съз­да­ва­не­то на она­зи та­лан­т­ли­ва ко­хор­та пуб­ли­цис­ти, кри­ти­ци, ана­ли­за­то­ри и пре­во­да­чи. Той из­дир­ва, пуб­ли­ку­ва, а „Ден“, „Ра­бот­ник“ и „Но­во вре­ме“ се прев­ръ­щат в ис­тин­с­ка лю­пил­ня на со­ци­а­лис­ти­чес­ки твор­ци. Из­да­ни­я­та пог­лъ­щат не са­мо ог­ром­на част от вре­ме­то му. Те го об­ри­чат на пос­то­ян­ни ли­ше­ния. Ко­га­то за­поч­ва из­да­ва­не­то на „Но­во вре­ме“, Бла­го­ев си пос­та­вя за­да­ча­та да го нап­ра­ви ис­тин­с­ки ин­те­лек­ту­а­лен фар, та­ка и пи­ше на Кир­ков през 1898 г.: „Мо­е­то най-го­ля­мо же­ла­ние е то да от­го­ва­ря на всич­ки въп­ро­си и да стои ви­со­ко.“ Це­на­та на то­зи ду­хо­вен под­виг е ог­ром­на. В пис­мо до Ба­ка­лов го­ди­на по-къс­но Бла­го­ев на­зо­ва­ва циф­ра­та: „За да раз­бе­реш как­во е по­ло­же­ни­е­то, ще ти ка­жа (меж­ду нас да си ос­та­не), че за­ло­жих къ­ща­та за 2000 лв. и ве­че оти­до­ха за под­дър­жа­не на спи­са­ни­е­то“. В те­зи ду­ми е це­ли­ят Бла­го­ев. Съ­щи­ят, кой­то още ня­ма че­ти­ри­де­сет го­ди­ни, ко­га­то го на­ри­чат Дядо. В ис­то­ри­я­та на ев­ро­пейс­ка­та со­ци­ал­де­мок­ра­ция та­ка са на­ри­ча­ни са­мо още два­ма ду­ши – Ен­гелс и Пле­ха­нов.

В сво­я­та бор­ба за съз­да­ва­не, ут­вър­ж­да­ва­не и раз­ви­тие на пар­ти­я­та Бла­го­ев, раз­би­ра се, не е сам. Ця­ла­та фа­лан­га на пър­вос­т­ро­и­те­ли­те е бе­ля­за­на с пе­ча­та на ин­те­ли­ген­т­ност, об­ра­зо­ва­ност и та­лант. Дос­та­тъч­но е са­мо да спо­ме­нем име­на­та на Ге­ор­ги Кир­ков, Вик­то­рия Жив­ко­ва, Гав­рил Ге­ор­ги­ев, Кръс­тю Ра­ков­с­ки, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Ана Май­мун­ко­ва, Ти­на Кир­ко­ва, Ев­тим Да­бев, Ян­ко Са­къ­зов, Кон­с­тан­тин Боз­ве­ли­ев, Сла­ви Ба­ла­ба­нов, Ва­сил Ко­ла­ров, Хрис­то Ка­бак­чи­ев, Ро­ман Ав­ра­мов.

Ло­ги­ка­та на об­щес­т­ве­но­то раз­ви­тие, го­ле­ми­те те­о­ре­тич­ни спо­ро­ве в ев­ро­пейс­ки­те со­ци­а­лис­ти­чес­ки пар­тии, рух­ва­не­то на не­пок­ла­ти­ми ав­то­ри­те­ти и за­ме­ня­не­то им с ко­нюн­к­тур­ни ве­ли­чия в сре­ди­те на Вто­рия ин­тер­на­ци­о­нал изис­к­ват ли­чен из­бор. И Бла­го­ев е при­ну­ден да го нап­ра­ви през 1903 го­ди­на. Раз­дя­ла­та с най-близ­ки­те му сът­руд­ни­ци е теж­ка, мъ­чи­тел­на и бо­лез­не­на в ли­чен план, но е не­об­хо­ди­ма, оз­д­ра­ви­тел­на и жи­вот­вор­на за пар­ти­я­та. То­ва е нрав­с­т­ве­ни­ят под­виг на Дя­до­то. Той пла­ща це­на­та на раз­дя­ла­та и тя не мо­же да се оп­ре­де­ли в па­ри, за­що­то за чув­с­т­ва­та, ра­зо­ча­ро­ва­ни­я­та и оби­ди­те ня­ма кан­тар. По­ня­ко­га са­мо­тен, но ни­ко­га сам, Бла­го­ев не се под­да­ва на дъл­го уни­ние. И въп­ре­ки че скал­пе­лът на раз­цеп­ле­ни­е­то без­ми­лос­т­но из­ряз­ва ста­ри при­я­тел­с­т­ва, той про­дъл­жа­ва бор­ба­та си за съх­ра­ня­ва­не на пар­ти­я­та. До не­го плът­но зас­та­ват Ге­ор­ги Кир­ков, Ге­ор­ги Ди­мит­ров, Ге­ор­ги Ба­ка­лов, Гав­рил Ге­ор­ги­ев и още сто­ти­на вер­ни сът­руд­ни­ци, дру­га­ри и съ­миш­ле­ни­ци.

Раз­цеп­ле­ни­е­то през 1903 г. е сло­жен и про­ти­во­ре­чив про­цес. Днес, след 115 го­ди­ни, да се оце­ня­ва то ка­то очис­т­ва­не на пар­ти­я­та, е не­вяр­но и не­точ­но. Ис­то­ри­чес­ка­та спра­вед­ли­вост изис­к­ва пре­ди да го осъ­дим или хва­лим, да го раз­бе­рем та­ко­ва, как­во­то е в кон­тек­с­та на ре­ал­но­то ис­то­ри­чес­ко вре­ме. Без­с­пор­на е ис­ти­на­та, че раз­цеп­ле­ни­е­то пред­па­зи пар­ти­я­та от раз­ми­ва­не­то ú в ед­на дреб­но­бур­жо­аз­на пар­тия и от съв­сем ре­ал­на­та въз­мож­ност да се пре­то­пи и из­чез­не от по­ли­ти­чес­ка­та сце­на (как­то ста­ва през 1899 г. с пар­ти­я­та на ру­мън­ски­те со­ци­ал­де­мок­ра­ти). Но то за дъл­ги го­ди­ни ув­ли­ча со­ци­а­лис­ти­чес­ко­то дви­же­ние в без­п­лод­на меж­ду­о­соб­на бор­ба, от­с­лаб­ва си­ла­та и по­ли­ти­чес­ко­то вли­я­ние и на тес­ни­те, и на ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти. И две­те пар­тии гу­бят мес­та в пар­ла­мен­та и об­щин­с­ки­те град­с­ки съ­ве­ти, а по­ле­ми­ка­та по­меж­ду им за дъл­ги го­ди­ни за­ме­ня про­пус­на­ти­те въз­мож­нос­ти за ис­тин­с­ко об­щес­т­ве­но въз­дейс­т­вие.

Ня­ма ни­как­во съм­не­ние, че съз­да­те­лят на со­ци­а­лис­ти­чес­ка­та пар­тия не под­це­ня­ва не­га­ти­ви­те на раз­цеп­ле­ни­е­то. Той прос­то е при­ну­ден да пред­по­че­те по-мал­ка­та зли­на и в то­ва е из­к­лю­чи­тел­на­та му ис­то­ри­чес­ка зас­лу­га.

В идей­но-те­о­ре­тич­ния сблъ­сък, раз­ра­зил се на ев­ро­пейс­ка­та по­ли­ти­чес­ка сце­на, Бла­го­ев взе­ма стра­на­та на ре­во­лю­ци­он­ния мар­к­си­зъм. Име­то и пе­ро­то му се на­реж­дат до име­на­та и пе­ра­та на Ге­ор­ги Ва­лен­ти­но­вич Пле­ха­нов, Ав­густ Ба­бел, Ро­за Люк­сем­бург, Вла­ди­мир Илич Ле­нин и Карл Ка­ут­с­ки. В ана­ли­те на ев­ро­пейс­ка­та ан­ти­бер­н­щай­ни­а­да Ди­ми­тър Бла­го­ев ос­та­вя яр­ка те­о­ре­тич­на сле­да. А зна­ме­ни­ти­те му фи­ли­пи­ки сре­щу об­що­дел­ци­те – бъл­гар­с­ки­те бер­н­щай­ни­ан­ци, „Pro domo suа“, „Мар­к­си­зъм и бер­щай­ни­ан­с­т­во?“, „Приз­ра­ци или дейс­т­ви­тел­ност?“ са те­о­ре­ти­чес­ки и по­ли­ти­чес­ки ше­дьов­ри. То­ва е ис­то­ри­чес­ки­ят факт и вся­как­ви за­къс­не­ли опи­ти да се со­ци­ал­де­мок­ра­ти­зи­ра Бла­го­ев на ре­ви­зи­о­нис­т­ка ос­но­ва след 1910 г. ос­та­ват без­п­лод­ни. Фак­тът, раз­би­ра се, съв­сем не оз­на­ча­ва ня­как­во фа­на­тич­но, дог­ма­тич­но, амор­ф­но от­но­ше­ние към про­ме­ня­ща­та се со­ци­ал­но-ико­но­ми­чес­ка и по­ли­ти­чес­ка дейс­т­ви­тел­ност. Те­о­ре­тич­на­та и по­ли­ти­чес­ка­та ус­той­чи­вост на Дя­до­то не се дъл­жи и на сан­ти­ме­тал­но­то му прек­ло­не­ние пред ста­ро­то бой­но зна­ме на пар­ти­я­та – пар­тий­на­та прог­ра­ма. Не­го­во­то упор­с­т­во да не про­ме­ня по­со­ка­та, пред­на­чер­та­на още в 1891 го­ди­на, се дъл­жи на она­зи спе­ци­фич­на бал­кан­с­ка, бъл­гар­с­ка ам­би­ва­лен­т­ност на въз­п­ри­я­ти­я­та, по­ро­де­на от убийс­т­ве­но бав­ни­те тем­по­ве на ис­то­ри­чес­ко­то раз­ви­тие. За­що­то тук ни­що не се осъ­щес­т­вя­ва в чист ла­бо­ра­то­рен вид. Про­ме­ни­те, до­ри ко­га­то нас­тъп­ват бру­тал­но и ра­ди­кал­но, пре­об­ръ­щат об­щес­т­ве­ния жи­вот, ви­на­ги се ана­ли­зи­рат дво­я­ко – „от ед­на стра­на, от дру­га стра­на“. Ори­ен­тал­с­ка­та ди­а­лек­ти­ка не се ос­но­ва­ва на при­чин­но-след­с­т­ве­на­та връз­ка и не се ин­те­ре­су­ва от къл­но­ве­те на бъ­де­ще­то – след тол­ко­ва гра­душ­ки и пог­ро­ми в на­ци­о­нал­на­та ис­то­рия, тя приз­на­ва са­мо ве­че слу­чи­ло­то се – ове­щес­т­ве­ния ре­зул­тат: око да ви­ди, ръ­ка да пип­не. И ре­ак­ци­я­та на об­щес­т­ве­но­то мне­ние е ори­ен­ти­ра­но към след­с­т­ви­я­та, а не към при­чи­ни­те, ко­и­то са го по­ро­ди­ли. От­тук и не­же­ла­ни­е­то на Дя­до­то към рез­ки прог­рам­ни про­ме­ни – ед­на пог­реш­на крач­ка и за­тъ­ваш в дреб­но­бур­жо­аз­но­то бла­то, от ко­е­то ня­ма из­ли­за­не. От­тук и фа­на­тич­на­та му при­вър­за­ност към мар­к­сиз­ма: „ На­ши­те со­ци­а­лис­ти, ако ис­кат да бъ­дат се­ри­оз­ни об­щес­т­ве­ни де­я­те­ли, тряб­ва да се от­ка­жат от об­щи­те фра­зи за „сво­бо­да, ху­ман­ност и спра­вед­ли­вост“, от уто­пи­чес­ки­те и не­оп­ре­де­ле­ни стрем­ле­ния и да встъ­пят вър­ху поч­ва­та на кла­со­ва­та бор­ба. В про­ти­вен слу­чай – пре­дуп­реж­да­ва Дя­до­то – те ще сто­ят на пе­съч­ли­ва поч­ва, ко­я­то един лек вя­тър мо­же да я из­ду­ха из под кра­ка­та им и да из­гу­бят сво­е­то зна­че­ние в на­шия жи­вот.“ В не­го­ва­та неп­рек­лон­ност се убеж­да­ват и еми­са­ри­те на Со­цин­тер­на – Хю­ис­манс, Троц­ки и Ра­ков­с­ки. Бла­го­ев ни­ко­га не е ро­бу­вал на ав­то­ри­те­ти: „Со­ци­ал­де­мок­ра­ци­я­та пред­по­чи­та да има един от­к­рит враг, един враг без мас­ка, от­кол­ко­то един враг в мас­ка­та на ра­бот­ни­чес­ки при­я­тел и бла­го­де­тел“ – каз­ва Дя­до­то, ка­те­го­рич­но от­х­вър­ляй­ки ви­со­чай­ши­те вну­ше­ния и ди­рек­ти­ви на Меж­ду­на­род­но­то со­ци­а­лис­ти­чес­ко бю­ро за без­п­рин­цип­но обе­ди­не­ние на тес­ни­те и ши­ро­ки­те со­ци­а­лис­ти. Той под­к­ре­пя Ка­уц­ки сре­щу Бер­н­щайн, Пле­ха­нов сре­щу Жо­рес, но ос­т­ро кри­ти­ку­ва и два­ма­та, ко­га­то тръг­ват по пъ­тя на по­ли­ти­чес­ко­то съг­ла­ша­тел­с­т­во. И за­ед­но с то­ва в те­о­ре­тич­но­то му пос­то­ян­с­т­во, в страс­т­на­та за­щи­та на на­уч­ния со­ци­а­ли­зъм ня­ма и по­мен от дог­ма­ти­зъм, сек­тан­т­с­т­во, ико­но­бор­чес­т­во. Бла­го­ев с олим­пийс­ко спо­койс­т­вие от­ми­на­ва без­п­лод­ни­те на­пъ­ни на по­ли­ти­чес­ки­те си про­тив­ни­ци да ка­лят лич­ност­та му. Той се гне­ви, ко­га­то про­фа­ни­рат въз­г­ле­ди­те му, за­то­ва в пред­го­во­ра към пре­во­да си на „Ка­пи­та­лът“ пи­ше с нес­к­ри­та иро­ния : „… ония, ко­и­то по­вър­х­нос­т­но са за­поз­на­ти с Мар­к­со­во­то уче­ние, мис­лят, че то да­ва ед­ни об­щи за всич­ки епо­хи за­ко­ни на раз­ви­ти­е­то. То­ва е твър­де пог­реш­но мис­ле­не. Нап­ро­тив, Мар­к­со­ва­та те­о­рия учи, че във вся­ка епо­ха от ико­но­ми­чес­ко­то и со­ци­ал­но­то раз­ви­тие, пос­лед­но­то ста­ва по свои соб­с­т­ве­ни за­ко­ни, в ос­но­ва­та на ко­и­то ле­жи раз­ви­ти­е­то на про­из­во­ди­тел­ни­те си­ли на об­щес­т­во­то. Но вед­нъж об­щес­т­во­то встъ­пи­ло в ед­на ико­но­ми­чес­ка епо­ха, то­га­ва то се раз­ви­ва по не­от­ра­зи­ми­те за­ко­ни, при­съ­щи на та­зи епо­ха… на та­ки­ва „мар­к­сис­ти“ Маркс иро­нич­но е от­го­ва­рял: „Аз не съм мар­к­сист“.

Ог­ром­на е ро­ля­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев в съз­да­ва­не­то и раз­ви­ти­е­то на бъл­гар­с­ко­то син­ди­кал­но дви­же­ние. На­ци­о­нал­ни­те ана­ли па­зят блес­тя­щи­те му ре­чи в пар­ла­мен­та и Сто­лич­на­та об­щи­на, те­о­ре­тич­ни­те му тру­до­ве, ре­ша­ва­ща­та му ро­ля за идей­но­то пре­о­ри­ен­ти­ра­не на пар­ти­я­та в но­ва­та ре­во­лю­ци­он­на епо­ха след края на Пър­ва­та све­тов­на вой­на ка­то Бъл­гар­с­ка ко­му­нис­ти­чес­ка пар­тия (тес­ни со­ци­а­лис­ти), не­го­вия не­под­п­ра­вен и ис­к­рен пат­ри­о­ти­зъм.

* * *

Днес ние от­да­ва­ме по­чит към па­мет­та на Ди­ми­тър Бла­го­ев с яс­но­то съз­на­ние, че де­ло­то му е жи­во. То е в нас и ние сме в не­го. За­що­то той бе­ше и е „съв­ре­мен­ник на бъ­де­ще­то“. За­що­то и днес – в на­ве­че­ри­е­то на сто и пет­де­сет го­диш­ни­на­та от не­го­во рож­де­ние – Бла­го­ев про­дъл­жа­ва да тре­во­жи на­ше­то съз­на­ние с въп­ро­си­те, ко­и­то Бъл­га­рия си за­да­ва, и на ко­и­то ние сме длъж­ни да от­го­во­рим. Да раз­бе­рем ико­но­ми­чес­ка­та и со­ци­ал­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на но­ва­та ин­фор­ма­ци­он­на епо­ха с при­съ­щи­те ú за­ко­ни на со­ци­ал­но раз­ви­тие – то­ва е ос­нов­на­та за­да­ча на бъл­гар­с­кия со­ци­а­ли­зъм днес, то­ва е за­ве­тът на Дя­до­то към днеш­ни­те по­ко­ле­ния бъл­гар­с­ки со­ци­а­лис­ти. За­що­то све­тът на тре­то­то хи­ля­до­ле­тие тряб­ва да бъ­де не са­мо раз­б­ран – той тряб­ва да бъ­де про­ме­нен.

* * *

 

От книгата на доц. Димитър Генчев „Първоапостолите на идеала”, ИК „Христо Ботев”, София 2006

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар