Търсене в този блог

6.06.2013 г.

Ерик Хобсбаум: Разговор за Маркс, човешкото достойнство, новата левица и .......

 

Публикувано април 2012 г.              Автор: Тристрам Хънт

След като публикува последната си книга, 93-годишният историк Ерик Хобсбаум говори с Тристрам Хънт (представител на новата британска класа и депутат от Лейбъристката партия) за комунизма и коалициите.

Хампстед Хийт в зеления северен Лондон се гордее с малката си роля в историята на марксизма. Една неделя на това място нагоре по Парламент Хил Карл Маркс, рецитирайки Шекспир и Шилер, водил семейството си на пикник, посветен на поезията. През почивните дни той се присъединявал към приятеля си Фридрих Енгелс, който живеел наблизо, за разходка в Хийт. Там „старите лондончани”, както били известни, размишлявали върху Парижката комуна, Втория интернационал и природата на капитализма.

Днес на страничен път, извеждащ от Хийт, марксистката амбиция остава жива в къщата на Ерик Хобсбаум. Роден през 1917 г. (в намиращата се тогава под британски протекторат Александрия в Египет), повече от 20 години след смъртта както на Маркс, така и на Енгелс, той не е познавал никого от двамата лично, разбира се. Но говорейки с Ерик в неговата просторна всекидневна, изпълнена със семейни снимки, академични отличия и предмети, събирани цял живот от различни култури, се усеща почти видима връзка с тези мъже и тяхната памет.

Последния път, когато интервюирах Ерик – през 2002 г., неговата брилянтна автобиография „Интересни времена” тъкмо се беше появила и се радваше на голям успех. Тя проследява младостта му във Ваймарската република, любовта му към джаза откакто се помни и начина, по който се променя от изучаването на история във Великобритания. По същото време беше издадена и антисталинската книга на Мартин Еймис „Коба Ужасния”, а Ерик търпеше поредната медийна атака към членуването си в Комунистическата партия. „Марксисткият професор” (прякор, роден от гнева на „Дейли Мейл”) не търси, както сам се изразява, „съгласие, одобрение или симпатии”, а историческо разбиране за един живот от 20. век, оформен от борбата срещу фашизма.

Оттогава нещата са се променили. Глобалната криза на капитализма, която предизвиква хаос в световната икономика от 2007 г., промени условията на дебата.

Внезапно критиката на Маркс за нестабилността на капитализма започна да се радва на нов живот. „Той се завърна!”, крещеше „Таймс” през есента на 2008 г., докато пазари потъваха, банки безцеремонно биваха национализирани, а френският президент Саркози биваше заснеман да разлиства „Дас Капитал” (растящите продажби на която я избутаха нагоре в немските класации за бестселъри). Дори папа Бенедикт XVI си променя мнението и хвали Маркс за „страхотните качества на анализатор”. Маркс, великото чудовище на 20. век, бива реанимиран на браншови срещи, в университети и редакции.

Така че изглежда, че няма по-добър момент за Ерик да събере най-популярните си есета за Маркс в един том заедно с нови материали за марксизма в светлината на краха. За Хобсбаум постоянното задължение да работи с Маркс и многобройните му завети (включително няколко нови добри глави в тази книга за значимостта на Грамши) остава неустоимо.

Но самият Ерик се е променил. По Коледа той пада лошо и повече не може да се крие от физическите ограничения на своите 93 години. Но качествата, които са се запазили прекрасно у него и жена му Марлийн, са чувството за хумор и гостоприемството, както и интелектът, политическата проницателност и размахът на възгледите. С прочетения вестник „Файненшъл Таймс” върху масичката за кафе Ерик безпроблемно говори по теми като резултатите от обществените допитвания за напускащия бразилски президент Лула, идеологическите трудности пред Комунистическата партия в Западна Бенгалия и размириците в Индонезия, последвали световната криза през 1857 г. Усетът към глобалното и липсата на тесногръдие, които винаги са били силна страна в работата му, продължават да оформят политическите убеждения и живота му.

И след един час разговори за Маркс, материализма и продължителната борба за човешко достойнство в лицето на вихрушките на свободния пазар човек напуска терасата на Хобсбаум в Хампстед (близо до пътеките, където са се разхождали Карл и Фридрих) с усещането, че е участвал в язвителна беседа с един от великите умове на 20. век. И с някой, решен да следи с критично око 21. в.

Тристрам Хънт: Има ли усещане за реабилитиране в сърцето на тази книга? Че въпреки решенията, предложени навремето от Карл Маркс, вече да не са приложими, той е задавал правилните въпроси за природата на капитализма? Че капитализмът, появил се през последните 20 години, до голяма степен е това, за което Маркс е мислел през 40. години на 19. век?

Ерик Хобсбаум: Да, със сигурност има. Преоткриването на Маркс в този период на капиталистическа криза се дължи на това, че през 1848 г. той е предвидил много повече за съвременния свят в сравнение с всеки друг от същото време. Мисля, че на това се дължи вниманието към Маркс на неколцина нови изследователи на работата му. Парадоксално първите от тях са бизнесмени и бизнес-анализатори, а не представители на левицата. Спомням си, че за първи път забелязах това около 150. годишнина от публикуването на Комунистическия манифест, когато от страна на левите нямаше много планове за отпразнуването на случая. За мое удивление разбрах, че редакторите на (бордното) списание на United Airlines искат статия за Манифеста. След известно време обядвах с (финансиста) Джордж Сорос и той ме попита: "Какво мислиш за Маркс?". Въпреки че по много въпроси нямаме едно мнение, той ми каза: "Определено има нещо в този човек."

ТХ: Имате ли усещането, че това, което хора като Сорос отчасти харесват у Маркс, е брилянтният начин, по който той описва енергията, потенциала и унищожаването на общоприетите идеи от капитализма? Че това е частта, която е привлякла изпълнителните директори на United Airlines?

ЕХ: Мисля, че това, което ги е впечатлило, е глобализацията – фактът, че е предвидил глобализацията. Както биха я нарекли някои, всеобщата глобализация, включително глобализация на вкусовете и всичко останало. Но мисля, че по-интелигентните също са забелязали негова теория, която в известен смисъл прави грубо предположение за развитието на кризата. Защото официалната теория от онзи период (краят на 90. на миналия век) теоретично отхвърля възможността за криза.

ТХ: И това е бил езикът на „завършека на цикъла на бум и спад” и отиването отвъд бизнес цикъла?

ЕХ: Точно. Предполагам , че това, което се случва от 70. години на миналия век насам първо в университетите, в Чикаго и на други места и след това от 1980 г. при управлението на Тачър и Рейгън, е патологично деформиране на принципа на свободния пазар при капитализма: чистата пазарна икономика и отхвърлянето на държавните и обществени действия, които по мое мнение никоя икономика от 19. век не е практикувала – дори САЩ. И наред с други неща това е било в конфликт с начина, по който капитализмът е работил в най-успешния си период – между 1945 г. и началото на 70.

ТХ: Под „успешен” имате предвид по отношение на подобряването на жизнените стандарти в следвоенните години?

ЕХ: Успешен както по отношение на реализираните печалби, така и защото осигурява нещо като политически стабилно и сравнително доволно население в социален план. Не е бил идеален, но е бил, да речем, капитализъм с човешко лице.

ТХ: А мислите ли, че подновеният интерес към Маркс е бил подпомогнат и от края на марксистко-ленинските държави – ленинската сянка бе премахната и вие можехте да се завърнете към първоначалното естество на марксистките писания?

ЕХ: С падането на Съветския съюз капиталистите спряха да се страхуват и в този смисъл както те, така и ние можехме всъщност да разглеждаме проблема по много по-балансиран начин – по-малко изкривен от силни емоции в сравнение с миналото. Но аз мисля, че това, което започна да става наистина очевидно в края на века, беше нестабилността на тази неолиберална глобализирана икономика. Виждате ли, в известен смисъл глобализираната икономика ефективно беше управлявана от това, което някои хора биха нарекли глобалния северозапад (Западна Европа и Северна Америка), и той лансираше един ултраекстремен пазарен фундаментализъм. Първоначално този фундаментализъм изглеждаше, че работи доста добре (поне в стария северозапад), въпреки че от самото начало се виждаше, че предизвиква земетресения в периферията на глобалната икономика – големи земетресения. В Латинска Америка имаше огромна финансова криза в началото на 80. В началото на 90. в Русия имаше икономическа катастрофа. След това към края на века имаше гигантска, почти глобална катастрофа, достигаща от Русия до Южна Корея, Индонезия и Аржентина. Смятам, че това накара хората да мислят, че в основата на системата има нестабилност, която не бяха забелязвали до този момент.

ТХ: Има спекулации, че кризата, която наблюдаваме от 2008 г. наесам в Америка, Европа и Великобритания, сама по себе си не е криза на капитализма, а криза на финансовия капитализъм в съвременния Запад. Междувременно Бразилия, Русия, Индия и Китай (БРИК) едновременно развиват икономиките си благодарение на все по-капиталистически модели. Или просто е наш ред да преживеем кризата, от която те страдаха преди 10 години?

ЕХ: Истинският възход на страните от БРИК е нещо, което се случва през последните 10, най-много 15 години. Така че в този смисъл може да се каже, че е криза на капитализма. От друга страна, мисля, че е рисковано подобно на неолибералите и поддръжниците на свободния пазар да приемем, че има само един тип капитализъм. Капитализмът е, ако щете, едно семейство, един низ от възможности – от държавния капитализъм във Франция до свободния пазар в Америка. Следователно убеждението, че възходът на страните от БРИК е следствие от синтез на западния капитализъм, е погрешно. Те не са едно и също нещо – единственият член на БРИК, който се е опитвал да въведе масово фундаментализма на свободния пазар, е Русия и опитът завърши като пълен провал.

ТХ: Вие повдигнахте въпроса за политическите последици от кризата. В книгата си намеквате, че класическите текстове на Маркс осигуряват ясна политическа програма за днес. Но къде в наши дни бихте казали, че марксизмът се осъществява като политически проект?

ЕХ: Не вярвам, че Маркс някога е имал политически проект като такъв. Ако говорим политически, конкретната марксистка програма е била работническата класа да се самоосъзнаe класово като орган и да действа политически, за да придобие власт. Отвъд това Маркс напълно умишлено оставя въпроса неясен заради неприязънта си към утопичните неща. Дори бих казал, че парадоксално новите партии до голяма степен са били оставени да импровизират, да правят каквото могат без никакви действащи инструкции. Просто това, за което Маркс е писал, не е много повече от идеи в стил Клауза 4 (б. пр. Клауза 4 е тази част от манифеста на Лейбъристката партия, която изтъква целите и ценностите на партията) за публичната собственост. Всъщност работите на Маркс дори не наподобяват напътствия за партии и министри. Аз съм на мнение, че главният модел на социалистите и комунистите от 20. век е моделът на държавно управление, прилаган от военните икономики от Първата световна война. Те не са особено социалистически, но осигуряват известни насоки как социализацията може да работи.

ТХ: Не сте ли изненадан от неуспеха на марксистката или социалдемократическата левица политически да използва кризата от последните няколко години? Минаха около 20 години от смъртта на една от партиите, на които най-много се възхищавате – Комунистическата партия в Италия. Натъжава ли ви сегашното състояние на левицата в и отвъд Европа?

ЕХ: Да, разбира се. Даже едно от нещата, които се опитвам да покажа в книгата си е, че кризата на марксизма е не само криза на революционния клон на марксизма, но също и на социалдемократичния клон. Новата ситуация в новата глобализирана икономика в крайна сметка уби не само марксизъм-ленинизма, но и социалдемократичния реформизъм, който по същество представляваше работническа класа, оказваща натиск върху своята държава. Но с глобализацията капацитетът на държавите да отговарят на този натиск ефективно се стопи. И така левицата отстъпи до следната философия: „Вижте, капиталистите се справят добре. Всичко, което трябва да направим, е да ги оставим да печелят възможно най-много, като се уверим, че ще получим нашия дял.”

Това работеше, когато част от този дял се използваше за създаването на условия за добруване, но от 70. години насам вече не работи и фактически това, което трябваше да се направи, беше сторено от Блеър и Браун – оставиха ги да спечелят възможно най-много пари с надеждата, че достатъчно ще се процеди, за да облагодетелства и народа.

ТХ: Значи е имало Фаустова сделка – да не задаваме много въпроси по време на благоденствие, високи печалби и осигурени инвестиции за образованието и здравеопазването?

ЕХ: Да – до момента, в който стандартът на живот спре да се подобрява.

ТХ: И сега с топящите се печалби ние се борим за отговори?

ЕХ: Сега, когато ние в западните страни вървим назад със сравнително статичното си и дори западащо икономическото развитие, въпросът за реформите отново започва да става неотложен.

ТХ: Смятате ли, че по отношение на левицата част от проблема е краят на осъзнатата и разпознаваема масова работническа класа, която традиционно е жизнено важна за социалдемократическите партии?

ЕХ: Исторически това е вярно. Социалдемократическите правителства и реформи се оформят около работническите партии. Тези партии, ако не никога, то рядко са били изцяло работнически. До известна степен те винаги са били съюзи – съюзи с определени видове либерални и лявоцентристки интелектуалци, с религиозни и културни малцинства и в много страни – с различни видове работещи, трудещи се бедни. С изключение на Съединените щати работническата класа дълго време остана масивен разпозваем блок – със сигурност и в 70. години на миналия век. Мисля, че бързината на деиндустриализацията в Англия съсипа не само обема, но и, ако позволите, съзнанието на работническата класа. И в момента няма държава, в която истинската индустриална работническа класа сама по себе си да е достатъчно силна.

Все още е възможно работническата класа да формира, така да се каже, скелета на по-широки движения за социална промяна. Добър пример за такива движения в левицата е Бразилия, в която има класически случай на лейбъристка партия от края на 19. в., базирана на съдружие между профсъюзите, работниците, бедните като цяло, интелектуалците, идеолозите и различните видове лявоцентристи. Резултатът от този алианс е една забележителна управляваща коалиция. А не можете да кажете, че е неуспешна след осем години управление и президент, напускащ поста си с рейтинг на одобрение от 80%. Идеологически днес се чувствам най-много като у дома си в Латинска Америка, защото тя остава единствената част от света, където хората все още водят политиката си на стария език – езикът на социализма, комунизма и марксизма от 19. и 20. век.

ТХ: Що се отнася до марксистките партии, нещо, което силно изпъква във вашата работа, е ролята на интелектуалците. Днес наблюдаваме огромно вълнение в университети като вашия (Бъркбек) със събирания и митинги. А ако погледнем работите на Наоми Клайн и Дейвид Харви или изпълненията на Славой Жижек, виждаме истински ентусиазъм. Вълнувате ли се от тези обществени интелектуалци марксисти днес?

ЕХ: Не съм сигурен, че има голяма промяна, но няма съмнение – при настоящите правителствени съкращения ще се появи бунтарско настроение сред студентите. Това е една от положителните страни. Една от отрицателните... ако погледнем последния случай на масови студентски бунтове от 1968 г., ще видим, че те не постигнаха кой знае какво. Аз обаче мислех и все още мисля, че е по-добре младите мъже и жени да се чувстват като част от левицата, отколкото да мислят, че единствената им възможност е да си намерят работа на фондовата борса.

ТХ: А мислите ли, че хора като Харви и Жижек са полезни за това?

ЕХ: Предполагам, че Жижек правилно бива описван като изпълнител. Той притежава този много характерен елемент на провокация, който печели интереса на хората, но не съм убеден, че читателите му всъщност преосмислят проблемите на левицата.

ТХ: Нека се прехвърлим от запад на изток. Един от належащите въпроси, които задавате в тази книга, е дали Китайската комунистическа партия може да съзрее и реагира на новото си място на глобалната сцена.

ЕХ: Това е голяма загадка. Комунизмът си отиде, но един важен елемент от комунизма със сигурност остава в Азия, а именно състоянието на Комунистическата партия, управляваща обществото. Как работи това? Мисля, че в Китай са по-чувствителни към потенциалната нестабилност на ситуацията. Вероятно има тенденция да се осигурява повече свобода на действие за бързо растящата интелектуална средна класа и образованите сектори на населението, които в крайна сметка наброяват десетки, може би стотици милиони. Вярно е също, че Комунистическата партия в Китай изглежда, че назначава лидери най-вече на технократски принцип.

Но как бива организирано всичко това не знам. Нещото, което мисля, че е възможно при тази скоростна индустриализация, е разрастването на работническите движения. А до каква степен ККП може да се примири с тези движения и дали ще ги сметне за неприемливи по начина, по който бяха приети и демонстрациите на площад „Тиенанмън”, не е ясно.

ТХ: Нека поговорим за политиката тук във Великобритания, да разберем мнението ви за коалицията. На мен ми се струва, че в нея има нещо от 30. год., що се отнася до фискалната общоприетост, бюджетните съкращения, неравенствата в доходите. В тези отношения Дейвид Камерън е почти идентичен със Стенли Болдуин. Вие как виждате нещата?

ЕХ: Зад разните съкращения, предлагани с оправданието за премахване на дефицита, ясно се вижда, че има систематичен идеологически стремеж към деконструиране и полуприватизация на традиционните институции – независимо дали говорим за социалните помощи, пенсионната, училищната или дори здравната система. Тези неща в повечето случаи не са били предвидени нито в консервативния, нито в либералния манифест и въпреки това, ако гледаме отстрани, това е много по-радикално дясно правителство, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

ТХ: А как мислите, че трябва да реагира Лейбъристката партия?

ЕХ: Лейбъристката партия като цяло не е много ефективна опозиция от изборите насам, отчасти защото прекара цели месеци в избор на нов лидер. Мисля, че най-малкото, което Лейбъристката партия трябва да направи, е да наблегне много повече на следното: за повечето хора последните 13 години бяха период не на упадък и хаос, а на подобрение на ситуацията, особено по отношение на училищата, болниците и много културни постижения. Така че идеята, че по един или друг начин всичко трябва да бъде съборено и смляно на прах, не важи. Мисля, че трябва да защитим това, което повечето хора по принцип мислят, че има нужда от защита, и това е осигуряването на някаква форма на добруване от люлка до гроб.

ТХ: Вие познавахте Ралф Милибанд, тъй като семейство Милибанд са ви стари приятели. Как мислите щеше да реагира Ралф на състезанието между двамата си синове и на резултата – Ед като лидер на партията?

ЕХ: Ами като баща той очевидно нямаше да е в състояние да сдържи гордостта си. Той със сигурност имаше много по-леви убеждения и от двамата си синове. Мисля, че Ралф през по-голямата част от живота си беше свързван с отричането на Лейбъристката партия и парламентаризма – той се надяваше, че някак си ще стане възможно да просъществува една истинска социалистическа партия. Когато Ралф най-накрая се помири с Лейбъристката партия, моментът беше най-малко подходящият – по-точно беше периодът Бенайт (Bennite) и помиряването не доведе до кой знае какво. Въпреки това мисля, че Ралф щеше да се надява на нещо много по-радикално от това, което до този момент правят синовете му.

ТХ: Заглавието на новата ви книга е „Как да променим света”. В последния абзац пишете: „преодоляването на капитализма все още ми звучи възможно”. Помрачава ли нещо тази надежда и тя ли ви крепи да работите, да пишете и мислите днес?

ЕХ: Няма такова нещо като непомрачена надежда в наши дни. „Как да променим света” е отчет за това, което марксизмът в крайна сметка направи през 20. век отчасти чрез социалдемократически (които не произхождат директно от Маркс) и други (лейбъристки, работнически и т.н.) партии. Такива партии остават като правителства и потенциални правителства навсякъде. И второ – чрез Руската революция и всички нейни последици.

Славата на Карл Маркс – един невъоръжен пророк, вдъхновил основни промени, е неоспорима. Напълно умишлено не казвам, че в момента има равностойни перспективи. Това, което казвам е, че основните проблеми на 21. век изискват решения, които не могат да бъдат предложени нито от чистия пазар, нито от чистата либерална демокрация. И в този смисъл трябва да бъде разработена различна комбинация, различна смес от публично и частно, от държавен контрол и свобода.

Как ще наречете това не знам. Но нищо чудно вече да не е капитализъм – със сигурност не и в същия смисъл, в който го познавахме досега в Англия и Съединените щати.

Превод: Николай Зъбов

„Обзървър”, 16 януари 2011

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар